Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (29)

Двадесет и девета глава

Сватбата на Дайана

— Истинските рози са розовите — каза Анн, докато завързваше с бяла панделка букета на Дайана. — Това са цветята на любовта и верността.

Дайана стоеше изнервена сред стаята, пременена в булчинската си бяла рокля, черните й къдрици бяха закрепени с воала й. Анн беше избродирала воала съгласно сантименталното им споразумение от преди години.

— Всичко е както си го представях много отдавна, когато плаках над неизбежната ти женитба и следващата я раздяла — засмя се тя. — Ти си булката на мечтите ми, Дайана, с „прекрасния воал от мъгла“, а аз съм твоята шаферка.

— Ние всъщност не се разделяме, Анн — възрази Дайана. — Не отивам далече. Ще се обичаме, както винаги. Винаги сме удържали нашата „клетва“ за приятелство, която си дадохме навремето, нали?

— Приятелството ни беше хубаво, Дайана. Никога не сме го помрачавали с кавги, омраза или лоши думи. Надявам се, че винаги ще е така. Но в бъдеще нещата няма да бъдат съвсем същите. Ти ще имаш други интереси. Аз просто ще гледам отвън. Но „това е животът“.

— Лошото при твоята женитба ще е, че няма да съм твоя шаферка — натъжи се Дайана.

— Ще бъда шаферка на Фил догодина през юни, когато се омъжи за господин Блейк. Но ще трябва да спра, защото знаеш пословицата: „Три пъти шаферка, никога булка“ — каза Анн и надникна през прозореца. — Ето, идва свещеникът.

— О, Анн — пое си дъх Дайана, като внезапно силно пребледня и се разтрепери. — О, Анн… толкова съм нервна… не мога да го преживея… Ще припадна.

— Ако припаднеш, ще те завлека до голямата бъчва с дъждовна вода и ще те хвърля вътре — каза Анн без никакво съчувствие. — Горе главата, скъпа. Да се омъжиш не може да е толкова страшно, щом толкова много хора оцеляват след церемонията. Виж колко хладнокръвна съм аз и събери кураж!

— Почакай, докато дойде и твоят ред, госпожице Анн. Чувам, че татко се качва. Дай ми букета. Воалът ми добре ли е? Много ли съм бледа?

— Изглеждаш прекрасно. Ди, скъпа, целуни ме за сбогом. Дайана Бари никога повече няма да ме целуне.

— Обаче Дайана Райт ще го прави. Ето, мама ме вика. Ела.

Според тогавашния стар обичай, който беше на мода, Анн слезе в гостната под ръка с Гилбърт. Те се срещнаха в началото на стълбите за пръв път, откакто бяха напуснали Кингспорт, защото Гилбърт беше пристигнал едва на същия ден. Гилбърт й стисна ръката сърдечно. Той изглеждаше много добре, макар че, както Анн забеляза веднага, беше доста отслабнал. По бузите му имаше червенина, която пламна, когато Анн се запъти към него в меката си бяла рокля с момина сълза в лъскавата си коса. Влязоха заедно в претъпканата гостна, лек шепот на възхищение премина из стаята.

— Каква хубава двойка са — прошепна впечатлената госпожа Рейчъл на Марила.

Фред се въртеше наоколо сам, със силно зачервено лице, после Дайана се появи, хванала под ръка баща си. Тя не припадна и не се случи нищо неуместно, което да прекъсне церемонията. Последваха пиршество и веселба. После, с падането на нощта, Фред и Дайана отпътуваха през лунната светлина към новия си дом, а Гилбърт тръгна с Анн към Грийн Гейбълс.

Нещо от старото им приятелство се беше завърнало по време на веселбата тази вечер. Хубаво беше отново да вървиш по този добре познат път с Гилбърт!

— Можем ли да се разходим по „Пътеката на влюбените“, преди да влезеш в къщи? — попита Гилбърт, когато минаваха по моста над Езерото на бляскавите води, в което лежеше луната като огромен потънал златен цвят.

Анн се съгласи с готовност. „Пътеката на влюбените“ беше истинският път в страната на приказките тази вечер — блещукащо, загадъчно място, магически вплетено в прегръдките на бялата лунна светлина. Имаше време, когато такава разходка с Гилбърт по „Пътеката на влюбените“ щеше да бъде много по-опасна. Но Рой и Кристин я бяха направили сега безопасна. Анн осъзна, че непрекъснато мисли за Кристин, докато разговаряше непринудено с Гилбърт. Бе я срещала няколко пъти, преди да напусне Кингспорт и се държа с нея очарователно любезно. Кристин също беше очарователно любезна. Но въпреки това запознанството им не прерасна в приятелство. Очевидно Кристин не беше дружелюбна по душа.

— Цяло лято ли ще бъдеш в Авонлий? — попита Гилбърт.

— Не. Следващата седмица заминавам на изток във Вали Роуд. Естър Хейторн иска да преподавам вместо нея през юли и август. Знаеш ли, започвам да се чувствам малко като чужденка в Авонлий. Натъжава ме, но е истина. Виждам много деца, станали големи момчета и момичета — същински млади мъже и жени — през последните две години. Половината от учениците ми са пораснали. Чувствам се ужасно стара, като ги срещам по места, където ходехме ти, аз и нашите приятели.

Анн се разсмя и въздъхна. Усещаше се зряла и разумна. Което показваше колко е млада.

— „Така преминава светът“ — каза Гилбърт буквално и леко разсеяно.

Анн се чудеше дали той не си мисли за Кристин.