Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (6)

Шеста глава

В парка

— Какво ще правите днес, момичета? — попита Филипа, като изникна в стаята на Анн един съботен следобед.

— Отиваме на разходка в парка — отговори Анн. — Има нещо във въздуха, което влиза направо в кръвта ми и кара душата ми да ликува. Времето е чудесно за парка и боровете.

— „Ние“ включва ли някой друг, освен теб и Присцила?

— Да, включва Гилбърт и Чарли, много ще се радваме, ако включи и теб.

— Но — отвърна Филипа тъжно, — ако дойда, ще бъда петото колело, а това е нещо нечувано досега за Филипа Гордън.

— Е, новите преживявания разширяват кръгозора. Ела и ще можеш да съчувстваш на всички нещастници, на които често им се случва да бъдат пето колело. Но къде са всичките ти жертви?

— Уморих се от тях и просто днес не ми се ще да ме безпокоят. Впрочем, чувствам се малко тъжна. Миналата седмица писах на Алек и Алонзо. Сложих писмата в пликове и ги адресирах, но не ги залепих. Онази вечер стана нещо смешно. Така е, за Алек би било смешно, но не и за Алонзо. Бързах, затова грабнах писмото за Алек — както си мислех — извадих го от плика и надрасках един послепис. После изпратих и двете писма. Получих отговора на Алонзо тази сутрин. Момичета, сложила съм послеписа в неговото писмо и той беше бесен. Разбира се, ще го преживее — не ме е грижа, ако не успее — но това ми развали деня. Затова си рекох да дойда при вас, моите любимки, за да се поразсея. След като започне футболният сезон, няма да имам нито един свободен съботен следобед. Обожавам футбола. Имам най-разкошните шапка и пуловер на райета с цветовете на отбора на Редмънд, ще ги нося на мачовете. Знаете ли, че този ваш Гилбърт е избран за капитан на футболния отбор на първокурсниците?

— Да, снощи ни каза — каза Присцила, като видя, че Анн няма да отговори. — Той и Чарли бяха долу. Знаехме, че ще се качат, и старателно преместихме всички възглавници на госпожица Ада извън полезрението им. Онази, съвършената, с релефната бродерия пуснах на пода в ъгъла зад стола, на който беше. Мислех, че там ще е на сигурно място. Но можеш ли да повярваш? Чарли Слоун се запъти точно към онзи стол, забеляза възглавницата зад него, тържествено я измъкна и седя на нея през цялата вечер. Каква жалка развалина бе после тази възглавница! Горката госпожица Ада ме попита днес с укорителна усмивка защо съм позволила да сядат на нея. Казах й, че било предопределено в комбинация с непоправимия слоунизъм и че нямам нищо общо и с двете.

— Възглавниците на госпожица Ада вече ми действат на нервите — каза Анн. — Миналата седмица завърши още две, натъпкани и избродирани до пръсване. Нямаше абсолютно никакво свободно място, затова тя ги изправи до стената на стълбите. Когато се качваме в тъмното, възглавниците падат върху нас, когато слизаме — ние върху тях. Миналата неделя, когато доктор Дейвис се молеше за всички, изложени на опасностите в морето, аз мислено добавих: „И за всички, които живеят в къщи, където възглавниците са обичани извън всякакви разумни граници!“. Ето, готови сме! Ще видя дали момчетата не се задават през Старото „Сейнт Джон“. Тръгваш ли с нас, Фил?

— Ще дойда, ако вървя с Присцила и Чарли. Този твой Гилбърт е чудесен, Анн, но защо ходи все с този Изпъкналоочко?

Анн настръхна. Не харесваше много Чарли Слоун, но той беше от Авонлий, така че никой нямаше право да му се присмива.

— Чарли и Гилбърт винаги са били приятели — отвърна студено. — Чарли е добро момче. Не е виновен за очите си.

— Не ми го казвай! Виновен е! Сигурно е извършил нещо ужасно в предишния си живот, за да бъде наказан с такива очи. Прис и аз хубаво ще си поиграем с него следобед. Ще се подиграваме в лицето му и той няма да разбере.

Безспорно, двете осъществиха задружно намеренията си. Но Слоун беше щастлив в своето неведение. Той си мислеше, че е съвсем изискан кавалер, щом разговаря с две такива ученички от смесено училище, особено с Филипа Гордън, красавицата на класа. Това сигурно щеше да направи впечатление на Анн. Щеше да види, че някои хора го ценят истински.

Гилбърт и Анн вървяха бавно малко след останалите, като се наслаждаваха на тихата, спокойна красота на есенния следобед под боровете в парка.

— Тук тишината е като молитва, нали? — каза Анн, лицето й беше обърнато към слънцето на небето. — Колко обичам боровете! Сякаш корените им са потопени дълбоко в романтиката на всички епохи. Толкова е успокоително от време на време да се измъкваш и да идваш да си поговориш с тях. Тук винаги се чувствам щастлива.

И така в планинска пустош заблудени,

като от чудо небесно,

грижите им падат като игли разклатени

от боровете ветровити.

— цитира Гилбърт.

— Те карат нашите скромни амбиции да изглеждат доста жалки, Анн.

— Мисля, че ако някога ме постигне голяма мъка, ще дойда при боровете за утеха — каза тя замечтано.

— Надявам се никога да не ти се случва толкова тъжно нещо, Анн — промълви Гилбърт, който не можеше да свърже мисълта за мъката с живото, весело същество до себе си, като не осъзнаваше, че онези, които се издигат до най-големи висоти, могат също и да потънат в най-големи дълбочини, и че натурите, които са най-жизнерадостни, често страдат най-мъчително.

— Но сигурно ще стане — някога — разсъждаваше Анн. — Животът прилича на чаша слава, която току-що са поднесли към устните ми. Сигурно в нея има и горчилка — във всяка чаша има. Някой ден ще изпия и моята. Е, надявам се да бъда силна и смела, за да я посрещна. Надявам се и че няма да дойде поради допусната от мен грешка. Спомняш ли си какво каза доктор Дейвис миналата неделя вечерта — скърбите, които Бог ни праща, носят със себе си утеха и сила, докато скърбите, които сами си причиняваме поради глупост или подлост, най-тежко понасяме?

— Ако можех, щях да махна всичко от живота ти, освен радостите и удоволствията, Анн — каза Гилбърт с тон, който означаваше „опасност отпред“.

— Това би било неразумно — отвърна Анн припряно. — Сигурна съм, че животът не може правилно да се развива без някои изпитания и мъки — макар че го признаваме само когато се чувстваме доста добре. Ела, другите са стигнали до павилиона и ни викат.

Всички седнаха в малкия павилион, за да наблюдават есенния залез, обагрен в тъмночервен огън и бледо злато. Отляво се намираше Кингспорт, покривите и шпиловете му бяха забулени във виолетов дим. Отдясно беше пристанището, напръскано с розови и меднокафяви петна, простряно в светлината на залеза. Пред тях водата трептеше, гладка като коприна и сребърносива, а отвъд оголения остров Уилям стърчеше над мъглата, пазеше града като мощен булдог. Светлината на фара му проблясваше в мъглата като злокобна звезда.

— Виждали ли сте някога място с подобно излъчване? — попита Филипа. — Не искам точно остров Уилям, но съм сигурна, че мога да го получа. Вижте онзи часовой на кулата на форта, точно до знамето. Не изглежда ли сякаш излязъл от романс?

— Като говорим за романси — каза Присцила, — търсихме пирен, но, разбира се, не намерихме. Твърде късно е за сезона.

— Пирен! — възкликна Анн. — Нали пиренът не расте в Америка?

— Има само две места на целия континент, където вирее — каза Фил. — Едното е тук, в парка, а другото е някъде в Нова Скотия, забравила съм точно къде. Известният полк от планинци, черната стража, е лагерувал тук една година и когато през пролетта мъжете изтърсвали сламениците си, няколко семена пирен пуснали корени тук.

— О, колко прекрасно! — каза Анн очаровано.

— Хайде да се приберем у дома по булевард „Спофърд“ — предложи Гилбърт. — Можем да разгледаме всички „красиви къщи, обитавани от богатите благородници“. Булевард „Спофърд“ е най-изисканата жилищна улица в Кингспорт. Никой не може да строи къща на нея, ако не е милионер.

— О, хайде — каза Фил. — Има едно страхотно местенце, което искам да ти покажа, Анн. То не е построено от милионер. То е веднага след парка и вероятно е израснало, докато булевард „Спофърд“ е бил още селски път. Израснало е — не е било построено! Не ме интересуват къщите на булеварда. Те са чисто нови и с твърде много стъклени повърхности. Но това местенце е мечта. А името му… Но почакайте да видите.

Те го видяха, докато се изкачваха по осеяния с борове хълм откъм парка. Точно на билото, където булевард „Спофърд“ постепенно се стопяваше до обикновен път, имаше малка бяла дървена къща с по няколко бора от двете й страни, протегнали клоните си закрилнически над ниския й покрив. Беше покрита с червени и златни асми, през които надничаха прозорците й със зелени капаци. Пред нея имаше малка градинка, заобиколена от ниска каменна ограда. Въпреки че беше октомври, градината беше все още очарователна с милите си, старомодни, неземни цветя и храсти — сладък глог, катриника, лечебна върбинка, игловръх, петунии, невени и хризантеми. Малка тухлена пътечка, подредена във формата на рибена кост, водеше от портата до входната врата. Цялото място можеше да бъде пренесено от някое отдалечено село. Но в него имаше нещо, което правеше съседния, големия, заобиколен от морава палат на краля на тютюна, да изглежда недодялан, показен и безвкусен. Както бе казала Фил, имаше разлика между роден и направен.

— Това е най-милото кътче, което някога съм виждала — въздъхна Анн. — Събужда една от старите ми, прекрасни, странни болки. То е по-хубаво и по-чудато дори от каменната къща на госпожица Лавендар.

— Обърнете специално внимание на името — каза Фил. — Погледнете — с бели букви, около арката над портата. „Дом на Пати“. Не е ли страхотно?

— Имаш ли представа коя е Пати? — попита Присцила.

— Открих, че името на старата дама, която е собственицата, е Пати Спофърд. Тя живее тук с племенницата си, живеят тук от стотици години, повече или по-малко — може би малко по-малко, Анн. Преувеличението просто е полет на поетичната фантазия. Разбрах, че богати хора много пъти са се опитвали да купят имота — сега струва малко състояние, но „Пати“ не желае да продава при никакви обстоятелства. А зад къщата има ябълкова градина — ще я видите, когато повървим още малко — истинска ябълкова градина на булевард „Спофърд“.

— Довечера ще сънувам „Дома на Пати“ — каза Анн. — Чувствам се като част от него. Чудя се дали някога ще имаме късмет да видим и вътрешността му.

— Няма изгледи — каза Присцила.

Анн се усмихна загадъчно.

— Наистина. Но вярвам, че ще стане. Имам предчувствие, че предстои по-близко запознанство между „Дома на Пати“ и мен.