Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (13)

Тринадесета глава

Пътят на грешниците

Дейви и Дора бяха готови за неделното училище. Щяха да отидат сами, което не се случваше често, защото госпожа Линд винаги посещаваше неделното училище. Но тя си беше изкълчила глезена и куцаше, затова щеше да си остане у дома тази сутрин. Близнаците щяха да представляват семейството в църквата, защото Анн беше заминала предишната вечер да прекара неделята с приятели в Кармъди, а Марила страдаше от главоболие.

Дейви слезе по стълбите бавно. В джоба си имаше един цент за волните пожертвувания в неделното училище и пет цента за касата на църквата. В едната си ръка носеше библия, а в другата тримесечника на неделното училище. Беше научил урока си и златния цитат от Библията отлично.

Госпожа Линд излезе куцукайки от кухнята си, когато Дейви се присъедини към Дора.

— Чист ли си? — попита го тя строго.

— Да, не си ли личи — отвърна Дейви и се начумери предизвикателно.

Госпожа Рейчъл въздъхна. Тя имаше подозрения относно врата и ушите на Дейви. Но знаеше, че ако се опита да предприеме лична проверка, Дейви най-вероятно ще си плюе на петите, а тя не можеше да го преследва днес.

— Добре, дръжте се прилично — предупреди ги тя. — Не ходете в прахта. Не се спирайте на входа на църквата да разговаряте с други деца. Не се въртете на местата си. Не забравяйте златния цитат. Не губете парите за пожертвуванията и не забравяйте да ги пуснете в касичката. Не си шушнете по време на молитвата и не забравяйте да внимавате по време на службата.

Дейви не я удостои с отговор. Той закрачи надолу по пътя, следван от покорната Дора. Но той кипеше вътрешно. Дейви беше страдал или си мислеше, че страда, много пъти от ръцете и езика на госпожа Рейчъл Линд, откакто тя дойде в Грийн Гейбълс, защото госпожа Линд не можеше да живее с никого, било на девет или на деветдесет години, без да се опитва да го възпитава. И беше тъкмо предишния ден следобед, когато се беше намесила да убеди Марила да не позволява на Дейви да отиде на риба с момчетата на Тимъти Котън. Дейви още беше бесен.

Щом излезе от пътя, Дейви спря и изви лицето си в нечовешки и страховит гърч, така, че Дора се изплаши.

— Да върви по дяволите — избухна Дейви.

— О, Дейви, недей да ругаеш — зяпна Дора от уплаха.

— „По дяволите“ не е псувня. А и да е, не ме е грижа — отвърна Дейви безочливо.

— Не казвай лоши думи в неделя — помоли го Дора.

— Ще си измисля моя ругатня — обяви той.

— Бог ще те накаже, ако го направиш — каза Дора със страхопочитание.

— Тогава мисля, че Бог е подъл стар негодник — отвърна Дейви. — Той не знае ли, че човек трябва по някакъв начин да си изразява чувствата?

— Дейви!!! — извика Дора. Тя очакваше, че веднага ще бъде поразен на място. Но не се случи нищо.

— Каквото ще да става, повече няма да търпя тиранията на госпожа Линд — запелтечи от гняв Дейви. — Анн и Марила може да имат право да ме командват, но тя няма. Ще правя всичко, което ми е казала да не правя. Само гледай.

Докато Дора го гледаше ужасена, Дейви слезе от зелената трева край пътя и се потопи до колене в дълбоката прах, резултат на четири седмици без дъжд, закрачи в нея, като злобно риеше с крака, докато го обгърна облак мръсотия.

— Това е само началото — обяви той тържествуващо. — И ще спра на входа на църквата, и ще разговарям с всички, докато има хора. Ще се въртя, ще се гърча и ще шушна на мястото си, ще кажа, че не знам златния цитат. И ще изхвърля всичките си пари за пожертвуванията още сега.

Дейви хвърли монетите от един и пет цента през оградата на господин Бари със злорадо удоволствие.

— Сатаната те накара да го правиш — укори го Дора.

— Не — извика Дейви възмутено. — Сам си го измислих. Помислих си и още нещо. Изобщо няма да ходя на неделно училище и на църква. Ще играя с момчетата на Котън. Вчера ми казаха, че днес няма да ходят на неделно училище, защото майка им я нямало и нямало кой да ги накара. Ела, Дора, ще си прекараме чудесно.

— Не искам — възпротиви се Дора.

— Трябва — каза Дейви. — Ако не дойдеш, ще кажа на Марила, че миналия понеделник Франк Бел те целуна в училище.

— Не можах да го спра. Не знаех какво ще прави — извика Дора и се изчерви.

— Е, ти дори не го плесна и не изглеждаше ни най-малко сърдита — отвърна Дейви. — Ще й кажа и това, ако не дойдеш. Ще минем напряко през тази поляна.

— Страх ме е от онези крави — възрази бедната Дора, като видя възможност да избяга.

— От кравите — присмя й се Дейви. — Защо, и двете са по-млади от теб.

— По-големи са — каза Дора.

— Няма да те наранят. Хайде, ела. Тук е великолепно. Когато порасна, изобщо няма да ходя на църква. Сам ще се изкача в рая.

— Ще отидеш на другото място — каза тъжно Дора, като го последва против желанието си.

Но Дейви не се изплаши. Адът беше твърде далеч, а удоволствията от рибарската разходка с момчетата на Котън — много близо.

Малките Котънови си играеха в задния двор и посрещнаха появата на Дейви с възторжени крясъци. Пит, Томи, Адолфъс и Мирабел Котън бяха съвсем сами. Майка им и по-големите им сестри ги нямаше. Дора беше благодарна, че поне Мирабел е там. Беше се уплашила, че ще бъде сама сред тълпа момчета. Мирабел беше лоша почти колкото момче — беше толкова шумна, почерняла от слънцето и безразсъдна. Но поне носеше рокли.

— Дошли сме за риболова — обяви Дейви.

— Ура! — развикаха се Котънови.

Веднага се втурнаха да копаят червеи, като начело вървеше Мирабел с консервена кутия в ръка. На Дора й се щеше да седне и да заплаче. О, само ако не я беше целунал онзи противен Франк Бел! Тогава щеше да се възпротиви на Дейви и да отиде в любимото си неделно училище.

Разбира се, те не посмяха да отидат на риба при езерото, където можеха да ги видят хората на път за църква. Трябваше да се установят на потока в гората, зад къщата на семейство Котън. Беше пълно с пъстърва и те прекараха сутринта великолепно — поне Котънови със сигурност. Дейви свали обувките и чорапите си и зае една престилка от Томи Котън. Така екипиран, той не се плашеше от тиня, влага и храсталаци. Дора беше отчаяна. Тя вървеше след останалите в скитанията им от вир на вир, здраво стиснала библията и тримесечника, като с горчивина си мислеше за любимия си клас, където трябваше да седи в този момент, пред обожавания учител. Вместо това, тя скиташе из гората с тези полудиви Котънови, като се опитваше да опази обувките си чисти и хубавата си бяла рокля да не се скъса или изцапа. Мирабел беше предложила да й даде една престилка, но Дора отказа с презрение.

Пъстървата кълвеше, както винаги в неделя. След час грешниците бяха наловили рибата, която искаха, и се завърнаха в къщата за голямо облекчение на Дора. Тя седеше превзето на един кафез за птици в двора, докато останалите шумно играеха на гоненица. После всичките се качиха на покрива на кочината и си издълбаха инициалите на напречната греда. Плоският покрив на кокошарника и една купчина слама под него дадоха друга идея на Дейви. Прекараха чудесен половин час, като се качваха на покрива и скачаха в сламата с възторжени викове.

Но дори непозволените удоволствия имат край. Когато по трополенето на колелата по моста над езерото разбраха, че хората се разотиват от църквата, Дейви се сети, че трябва да се прибират. Той свали престилката на Томи, облече си нормалните дрехи и остави наниза си пъстърва с въздишка. Нямаше смисъл да си въобразява, че може да го занесе у дома.

— Е, не прекарахме ли чудесно? — попита той предизвикателно, докато слизаха надолу по поляната на хълма.

— Аз не — отвърна Дора решително. — Не мисля, че и ти наистина прекара добре — добави тя.

— Толкова ми беше хубаво — извика Дейви, но с не твърде убеден глас. — Нищо чудно, че ти не си се забавлявала. Седя като… като муле.

— Нямам намерение да се сприятелявам с Котънови — каза Дора надменно.

— Котънови са много добри — отвърна Дейви. — И се забавляват много повече от нас. Правят каквото си искат и говорят каквото си искат пред всички. И аз ще правя така от сега нататък.

— Има много неща, които не би посмял да кажеш пред всички — настоя Дора.

— Не, няма.

— Има. Би ли — попита Дора сериозно, — би ли казал „котарак“ пред пастора?

Това беше зашеметяващ удар. Дейви не беше подготвен за такъв конкретен пример за свободата на речта. Но човек не трябваше да се съгласява с Дора.

— Разбира се, че не — призна той намръщено. — „Котарак“ не е свещена дума. Не бих споменал изобщо такова животно пред свещеника.

— Но ако ти се наложи? — настояваше Дора.

— Бих го нарекъл котето Томас — каза Дейви.

— Мисля, че „джентълменът котка“ би било по-учтиво — разсъждаваше Дора.

— Ти мислиш! — отвърна Дейви с унищожително презрение.

Дейви не се чувстваше добре, макар че по-скоро би умрял, отколкото да го признае на Дора. Сега опиянението от бягството беше отминало и съвестта му започваше да дава признаци на пробуждане. В края на краищата, може би щеше да е по-добре, ако беше отишъл на неделното училище и на църква. Госпожа Линд може да беше властна, но в кухненския й долап винаги имаше кутия със сладки и тя не беше стисната. В този момент на неудобство Дейви си спомни, че когато си съдра новите панталони за училище миналата седмица, госпожа Линд ги беше закърпила красиво и не спомена нито дума на Марила за тях.

Но чашата с грехове на Дейви все още не беше пълна. Той щеше да открие, че едно прегрешение води след себе си друго, за да прикрие първото. Този ден обядваха с госпожа Линд и първото нещо, за което попита тя Дейви, беше:

— Днес целият ви клас ли беше на неделното училище?

— Да, госпожо — каза Дейви и преглътна. — Всички бяха там, освен един.

— Каза ли си златния цитат и катехизиса?

— Да, госпожо.

— Беше ли госпожа Малкълм Макфърсън на църква?

— Не зная. — Това поне беше истината, помисли си нещастният Дейви.

— Обявиха ли сбирката на дамите дарителки за следващата седмица?

— Да, госпожо.

— Ще има ли сбирка за молитви?

— Аз… не знам.

— Трябва да знаеш. Трябва да слушаш съобщенията по-внимателно. За какво говори господин Харви?

Дейви отпи припряно огромна глътка вода, погълна я заедно с последните пориви на съвестта. Той гладко изрецитира един стар златен цитат, научен преди няколко седмици. За щастие госпожа Линд престана да го разпитва, но Дейви не можа да се наслади на този обяд. Успя да изяде само една порция пудинг.

— Какво ти е? — попита искрено удивената госпожа Линд. — Да не си болен?

— Не — промърмори Дейви.

— Изглеждаш блед. По-добре да се пазиш от слънцето днес следобед — предупреди го госпожа Линд.

— Знаеш ли колко лъжи каза на госпожа Линд? — укори го Дора, когато останаха сами след обяда.

Дейви, разярен до отчаяние, се обърна злобно.

— Не знам и не ме е грижа — каза той. — Просто млъкни, Дора Кейт.

После горкият Дейви се оттегли в едно уединено кътче зад купа дърва, за да поразмишлява над пътя на грешниците.

Грийн Гейбълс беше потънал в тъмнина и тишина, когато Анн се прибра у дома. Не загуби време и веднага си легна, защото беше много уморена и й се спеше. Предишната седмица беше имало няколко увеселения в Авонлий, които продължиха до късните часове. Още преди да сложи глава на възглавницата, Анн заспа. Но точно тогава вратата на стаята й леко се отвори и един умолителен глас каза: „Анн“.

Анн седна в леглото си сънена.

— Дейви, ти ли си? Какво има?

Една фигура в бяло се втурна през стаята и скочи в леглото.

— Анн — захлипа Дейви, като обви с ръце врата й. — Страшно се радвам, че се върна. Не можех да заспя, преди да кажа на някого.

— Да кажеш на някого какво?

— Колко съм нещастен!

— Защо си нещастен, скъпи?

— Защото днес бях много лош, Анн. О, бях страшно лош — по-лош от всякога.

— Какво си направил?

— О, страх ме е да ти кажа. Никога вече няма да ме обичаш, Анн. Не можах да си кажа молитвите тази вечер. Не можах да разкажа на Господ какво съм направил. Ще ме е срам, ако узнае.

— Но Той и без това е разбрал, Дейви.

— Така каза и Дора. Но аз си помислих, че Той може би не го е забелязал веднага. Както и да е, по-добре да ти разкажа отначало.

— Какво си направил?

Всичко излезе отведнъж:

— Избягах от неделното училище и отидох на риба с децата на Котън и казах толкова опашати лъжи на госпожа Линд — ох, най-малко половин дузина — и… и… казах една ругатня, Анн — почти ругатня, и нагрубих Бог с различни епитети.

Беше тихо. Дейви не знаеше какво да мисли. Толкова ли беше шокирана Анн, че никога вече нямаше да му проговори?

— Анн, какво ще правиш с мен? — прошепна той.

— Нищо, скъпи. Вече си наказан, мисля.

— Не, не съм. Никой не ми е направил нищо.

— Ти си много нещастен, откакто си постъпил лошо, нали?

— Точно така! — натърти Дейви.

— Това е твоята съвест, която те е наказала, Дейви.

— Какво е моята съвест? Искам да знам.

— То е нещо в теб, Дейви, което винаги ти казва дали постъпваш лошо и те прави нещастен, ако продължаваш да го правиш. Не си ли забелязал?

— Да, но не знаех какво е. Бих желал да го нямам. Щях да живея много по-весело. Къде е съвестта ми, Анн? Искам да знам. В стомаха ли е?

— Не, в душата ти — отвърна Анн, благодарна на тишината, защото сериозността трябваше да се запази в критични случаи.

— Тогава, предполагам, че не мога да се очистя от нея — каза Дейви с въздишка. — Ще ме издадеш ли на Марила и госпожа Линд, Анн?

— Не, скъпи, няма да кажа на никого. Ти съжаляваш, че си бил непослушен, нали?

— Можеш да се обзаложиш!

— И никога вече няма да си толкова лош?

— Не, но… — добави Дейви предпазливо. — Може да бъда лош по друг начин.

— Няма да говориш лоши думи и да бягаш в неделя, да казваш лъжи, за да прикриеш греховете си?

— Не. Не си заслужава — каза Дейви.

— Добре, Дейви, само кажи на Бог, че съжаляваш и Го помоли да ти прости.

— Ти прощаваш ли ми, Анн?

— Да, скъпи.

— Тогава — каза Дейви развеселен — не ме е грижа дали Бог ми прощава, или не.

— Дейви!

— Ох, ще Го помоля, ще Го помоля — каза бързо Дейви, като се смъкна от леглото, убеден от тона на Анн, че е казал нещо ужасно. — Нямам нищо против да Го помоля, Анн. Моля те, Господи, страшно съжалявам, че се държах лошо днес и ще се опитам винаги да бъда добър в неделя и моля Те да ми простиш. Ето, Анн.

— Добре, а сега тичай в леглото като добро момче.

— Не се чувствам вече нещастен. Чувствам се добре. Лека нощ.

— Лека нощ.

Анн се отпусна на възглавниците си с въздишка на облекчение. О, колко й се спеше! Още секунда…

— Анн!

Дейви пак беше до леглото й. Анн с мъка отвори очи.

— Сега пък какво има, скъпи? — попита тя, като се опита да прогони нетърпеливата нотка в гласа си.

— Анн, виждала ли си как плюе господин Харисън? Смяташ ли, че ако се упражнявам усилено, ще мога да се науча да плюя точно като него?

Анн седна в леглото.

— Дейви Кейт — каза тя. — Върви направо в леглото си и ме остави! Върви!

Дейви се подчини на заповедта.