Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (20)

Двадесета глава

Гилбърт прави предложение

— Днес беше отегчителен и прозаичен ден — прозина се Фил, лениво изтегната на дивана, като преди това го беше разчистила от две преизпълнени с негодувание котки.

Анн вдигна глава, четеше Дикенс.

— Беше прозаичен ден за нас — каза замислено. — Но за някои хора е бил прекрасен. Някой е бил страшно щастлив. Може би днес някъде е било извършено велико дело, или е написана велика поема, или се е родил велик мъж. А нечие сърце е било разбито, Фил.

— Защо си разваляш хубавите мисли, като съчиняваш такова изречение, скъпа? — промърмори Фил. — Не обичам да мисля за разбити сърца или за неприятни неща.

— Смяташ ли, че ще минеш без неприятните неща, Фил?

— За бога, не.

— Ти никога не вземаш нищо на сериозно.

— Защо? Има достатъчно хора, които да го правят. Светът се нуждае от хора като мен, просто за да го забавляват. Щеше да бъде ужасно, ако всички бяха интелектуалци, сериозни, задълбочени, страшно честни. Моята мисия е „да очаровам и да съблазнявам“. Сега си признай. Не беше ли животът в „Дома на Пати“ наистина по-весел и по-приятен през изминалата зима, защото аз бях тук да ви ободрявам?

— Да, така беше — призна Анн.

— И всички вие ме обичате — дори леля Джеймисина, която си мисли, че съм луда за връзване. Тогава защо трябва да се опитвам да съм различна? Впрочем леля Джеймисина решила ли е какво ще прави това лято?

— Ще остане тук. Зная, че го прави заради тези проклети котки.

— Какво четеш?

— „Пикуик“.

— От тази книга винаги огладнявам — каза Фил. — В нея има много хубаво ядене. Сякаш героите непрекъснато пируват с шунка, яйца и млечен пунш. Обикновено, след като чета „Пикуик“, отивам да претършувам долапа. Има ли нещо вкусно в килера, кралице Анн?

— Тази сутрин направих лимонов пай.

Фил се втурна към килера, а Анн излезе в овощната градина заедно с Ръждивко. Беше влажна, изпълнена с приятни аромати вечер в ранна пролет. Снегът в парка все още не се беше стопил напълно. Но зелената трева вече израстваше на закритите места и Гилбърт беше намерил едно вечнозелено ягодово зърно с бледи хубави цветове в един закътан ъгъл. Той дойде от парка, ръцете му бяха пълни с клонки от него.

Гилбърт седна до нея на речния камък и й поднесе своите горски цветя.

— Това не ти ли напомня за някогашните ни ученически пикници, Анн?

Анн взе цветята и зарови лице в тях.

— Ти ще бъдеш в Авонлий преди мен, Гилбърт.

— Това лято изобщо няма да се връщам в Авонлий, Анн. Предложиха ми работа в редакцията на „Дейли Нюз“ и ще приема.

— О — каза Анн неопределено. Запита се какво щеше да бъде цялото лято в Авонлий без Гилбърт. — Това е много хубаво за теб, разбира се.

— Да, надявах се да получа работата. Ще ми помогне за следващата година в колежа.

— Не трябва да работиш твърде много — каза Анн, без да има ясна представа какво всъщност говори. Тя отчаяно жадуваше Фил да се появи. — Тази зима ти беше много постоянен в учението. Не е ли прекрасна вечерта? Знаеш ли, днес намерих китка бели теменуги под онова старо изкривено дърво там? Почувствах се, сякаш открих златна мина.

— Ти винаги откриваш златни мини — каза Гилбърт, също разсеяно.

— Хайде да видим дали ще намерим още — предложи Анн разпалено. — Ще извикам Фил и…

— Остави сега Фил и теменугите, Анн — каза Гилбърт тихо и взе ръката й. — Искам да ти кажа нещо.

— О, не го казвай — извика Анн умолително. — Недей. Моля те, Гилбърт.

— Трябва. Нещата не могат повече да продължават така. Анн, обичам те. Знаеш, че те обичам. Не… не мога да ти кажа колко много. Ще ми обещаеш ли, че някой ден ще ми станеш съпруга?

— Аз… аз… не мога — каза Анн ужасено. — О, Гилбърт, ти… ти развали всичко.

— Изобщо ли не ме харесваш? — попита Гилбърт след дълга пауза, през която Анн не се осмели да погледне нагоре.

— Не… не по този начин. Много те харесвам като приятел. Но не съм влюбена в теб, Гилбърт.

— И не можеш да ми дадеш някаква надежда?

— Не, не мога — възкликна Анн отчаяно. — Никога няма да те обичам… по този начин… Гилбърт. Не трябва да ми говориш за това.

Настъпи друга пауза — толкова дълга и страшна, че Анн най-накрая се принуди да погледне нагоре. Цялото лице на Гилбърт беше пребледняло.

— Да няма някой друг? — попита той с нисък глас.

— Не… не — каза Анн припряно. — Никого не харесвам по този начин — а аз харесвам теб повече от всеки друг на света, Гилбърт. И ние трябва… ние трябва да си останем приятели, Гилбърт.

Гилбърт се изсмя горчиво.

— Приятели! Твоето приятелство не може да ме задоволи. Искам любовта ти — а ти ми казваш, че никога не мога да я имам.

— Съжалявам. Прости ми, Гилбърт — беше всичко, което успя да каже.

Гилбърт нежно освободи ръката й.

— Няма какво да ти прощавам. Мислех, че не съм ти безразличен. Залъгвал съм се, това е. Сбогом, Анн.

Анн се качи в стаята си, седна на прозореца, от който се виждаха боровете, и горчиво заплака. Чувстваше, че нещо неизмеримо ценно си беше отишло от живота й. Това беше приятелството на Гилбърт. О, защо трябваше да го загубва по този начин?

— Какво се е случило, скъпа? — попита Фил.

Анн не отговори. В този момент й се искаше Фил да беше на хиляда мили оттук.

— Предполагам, че си отказала на Гилбърт Блайт. Ти си идиотка, Анн Шърли!

— Наричаш идиотско да откажа да се омъжа за човек, когото не обичам? — каза студено Анн, предизвикана да отговори.

— Ти не разпознаваш любовта, когато я виждаш. Оформяш си нещо във въображението, което смяташ за любов и очакваш реалността да изглежда по същия начин. Ето, това е първото разумно нещо, което някога съм казвала през живота си.

— Фил — помоли я Анн. — Моля те, иди си и ме остави сама. Моят свят се разпадна на парчета. Искам да го възстановя.

— Без Гилбърт в него? — попита Фил на излизане.

Свят без Гилбърт в него! Анн повтори думите печално. Щеше да бъде много самотно, пусто място! За всичко беше виновен Гилбърт. Той бе развалил прекрасната им дружба. Трябваше да се научи да живее без нея.