Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (21)

Двадесет и първа глава

Рози от вчера

Анн прекара в Болинбрук две много приятни седмици с лека подсъзнателна болка и разочарование, когато си помислеше за Гилбърт. Обаче нямаше много време да си мисли за него. „Маунт Холи“, красивата стара ферма на семейство Гордън, беше весело място, претъпкано с приятели на Фил от двата пола. Зареди се зашеметяваща последователност от разходки с коли, танци, пикници и празненства на лодки, споявани от Фил, която бе начело на „гуляите“. Алек и Алонзо с такава неизменност бяха под ръка, че Анн се чудеше дали правеха нещо друго, освен да ходят по петите на Фил като блуждаещи огньове. И двамата бяха хубави, мъжествени, но кой бе по-добрият?

Най-приятната случка по време на визитата на Анн в Болинбрук беше посещението на родното й място — малката сиромашка жълта къщурка на една затънтена улица, за която често беше мечтала. Тя я погледна възхитено, после двете с Фил влязоха през портата.

— Почти такава е, каквато си я представях — каза тя. — Няма клончета орлов нокът над прозорците, но има люляково дърво до портата, а на прозорците муселинени пердета. Колко се радвам, че още е боядисана в жълто.

Една много висока и много слаба жена отвори вратата.

— Да, тук живееше семейство Шърли преди двайсет години — каза тя в отговор на въпроса на Анн. — Бяха наели къщата. Спомням си ги. И двамата умряха от треска и получиха последно причастие… Беше страшно тъжно. Оставиха бебе. Предполагам, отдавна е мъртво. Беше болнаво. Старият Томас и жена му го взеха — сякаш си нямаха достатъчно собствени.

— Не съм умряла — каза Анн и се усмихна. — Аз бях това бебе.

— За бога! Ама ти си пораснала — възкликна жената, сякаш беше силно изненадана, че Анн вече не е бебе. — Ела да те видя, забелязвам приликата. По цвят си като баща си. Той имаше червена коса. Но в очите и устата приличаш на майка си. Тя беше хубаво същество. Дъщеря ми ходеше на училище при нея и беше очарована. Погребаха ги в един гроб и училищното настоятелство им сложи надгробен камък като признание за вярната служба. Ще влезете ли?

— Ще ми позволите ли да се поразходя из къщата? — попита Анн нетърпеливо.

— Божичко, иди, ако искаш. Няма да ти отнеме много време, няма много за гледане. Карам моя мъж да направи нова кухня, но той не е от енергичните. Гостната е тук, а горе има две стаи. Спокойно обиколете. Аз трябва да нагледам бебето. То се роди в източната стая. Спомням си, майка ти казваше, че обича да гледа изгрева. А пък ти се роди, когато изгряваше слънцето и светлината му върху лицето ти било първото нещо, което видяла майка ти.

Анн се качи по тесните стълби и влезе в малката източна стая с разтуптяно сърце. За нея беше светилище. Тук майка й беше очаквала майчинството с изключително щастливи мечти. Тук червената светлина на изгрева беше паднала върху двете в свещения час на раждането. Тук беше умряла майка й. Анн се огледа с благоговение, очите й се премрежиха от сълзи. За нея това беше един от скъпоценните часове в живота, които завинаги остават в паметта.

— Само като си помисля — мама е била по-млада от мен, когато съм се родила — прошепна тя.

Когато Анн слезе долу, стопанката на дома я посрещна в залата. Тя й подаде мръсен малък пакет, завързан с бледа синя панделка.

— Ето връзка стари писма, които намерих в гардероба горе, когато се нанесох тук — каза тя. — Не зная какви са, никога не съм ги чела, но адресът на най-горното е „госпожица Бърта Уилис“, а това беше моминското име на майка ти. Вземи ги, ако искаш да ги имаш.

— О, благодаря ви, благодаря — извика Анн и грабна пакета.

— Това беше всичко, останало в къщата — каза домакинята. — Цялата покъщнина беше продадена, за да се платят сметките на доктора, а госпожа Томас получи дрехите и някои дреболии на майка ти. Мисля, че не са изтраяли дълго сред онази тълпа малчугани на Томас. Те бяха разрушителни млади животни, така ги помня.

— Нямах нищо, което е принадлежало на майка ми — каза Анн задавено. — Как да ви се отблагодаря за тези писма.

— Няма защо. Божичко, ама и очите ти са като на майка ти. Тя можеше да говори с нейните. Баща ти беше малко простоват, но страшно добър. Хората казваха, че няма по-влюбени от тях двамата — горките, не живяха много. Но бяха много щастливи.

Анн копнееше да се прибере, за да чете скъпоценните писма, но първо направи едно малко поклонение. Отиде сама до зеления ъгъл в „старото“ гробище на Болинбрук, където бяха погребани майка й и баща й, и остави на гроба им белите цветя, които носеше. После побърза да се върне в „Маунт Холи“, затвори се в стаята си и започна да чете писмата. Някои бяха написани от баща й, а други от майка й. Не бяха много — всичко на всичко дванайсет — защото Уолтър и Бърта Шърли не се бяха разделяли за дълго по време на годеничеството си. Писмата бяха пожълтели, овехтели и потъмнели, замъглени от ръката на времето. Нямаше задълбочени мъдрости върху зацапаните и намачкани страници, а само редове любов и доверие. Бяха обгърнати с трогателността на забравени неща — далечните, пламенни въжделения на тези отдавна умрели влюбени. Бърта Шърли притежаваше дарбата да пише писма, които въплъщаваха очарователната личност на авторката в думи и изрази, които още пазеха своята красота и аромат, въпреки изминалите години. Писмата бяха нежни, интимни, свещени. За Анн най-милото беше писмото, написано след раждането й до баща й, който отсъствал за кратко. Беше пълно с хвалби на гордата млада майка за „бебето“ — за неговия ум, красота, добродетели.

„Най-много я харесвам, когато спи, а още повече, когато е будна“, беше написала Бърта Шърли в послеписа. Може би това е било последното изречение, излязло от перото й. Краят е бил много близо.

— Това беше най-хубавият ден в живота ми — каза Анн на Фил вечерта. — Открих баща си и майка си. Тези писма ги направиха реални за мен. Вече не съм сираче. Чувствам се така, сякаш съм отворила книга и съм открила между листата й рози от миналото.