Серия
Анн Шърли (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of the Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 11 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от острова

ИК „Пан“, София, 2012

Редактор: Иван Здравков

Художник на корицата: Олег Топалов

ISBN: 978-954-657-259-4


Четиринадесета глава

Призовката

Анн седеше с Руби Гилис в градината на семейство Гилис, след като денят беше преминал мързеливо през нея и беше свършил. Беше топъл, задимен летен следобед. Светът цъфтеше в пълния си блясък.

Анн се беше отказала от разходка на лунна светлина до Белите пясъци, за да прекара вечерта с Руби. Беше прекарала така много вечери това лято, макар често да се чудеше с какво помага и понякога си отиваше у дома, решена, че повече не може да ходи там.

Руби ставаше все по-бледа с отминаването на лятото. Беше се отказала от училището в Белите пясъци — „баща й смятал, че е по-добре да не учителства до Нова година“. Ръкоделието все по-често падаше от ръцете й, твърде уморени, за да го държат. Но тя винаги беше весела, изпълнена с надежди, винаги дърдореше и шушукаше за обожателите си, за техните съперничества и огорчения. Това правеше посещенията тежки за Анн. Онова, което някога беше глупаво или забавно, сега беше ужасно — смъртта надничаше през фалшивата маска на живота. При това Руби се залепваше за нея и не й позволяваше да си тръгне, докато не й обещаеше, че скоро ще дойде пак. Госпожа Линд мърмореше срещу честите посещения на Анн и заявяваше, че ще хване туберкулоза. Дори Марила беше подозрителна.

— Всеки път, когато ходиш при Руби, се връщаш у дома с изтощен вид — каза тя.

— Толкова е тъжно и страшно — каза Анн с нисък глас. — Руби сякаш ни най-малко не осъзнава състоянието си. И все пак някак си чувствам, че тя се нуждае от помощ, копнее за нея. А аз искам да й помогна, но не мога. През цялото време, докато съм с нея, се чувствам така, сякаш я гледам как се сражава с невидим враг — опитва се да го отблъсне с крехките си сили. Ето защо се прибирам уморена.

Но тази вечер Анн не го усещаше толкова остро. Руби беше странно спокойна. Не каза нито дума за вечеринки, разходки с двуколки, дрехи и „мъже“. Тя лежеше в хамака, до нея ръкоделието й бе недокоснато, а раменете й бяха загърнати с бял шал. Дългите й руси плитки — колко й беше завиждала Анн за тези красиви плитки навремето в училище! — висяха от двете й страни. Беше извадила фибите — от тях я боляла главата. В момента трескавата руменина беше изчезнала и тя бе бледа и приличаше на малко дете.

Точно под дома на семейство Гилис беше църквата със старото гробище зад нея.

— Колко странно изглежда гробището на лунна светлина! — каза изведнъж Руби. — Колко призрачно! — потрепери тя. — Анн, не след дълго и аз ще лежа там. Ти, Дайана и останалите ще минавате покрай мен, пълни с живот — а аз ще съм там — в старото гробище — мъртва!

Анн се стресна от изненада. Няколко минути не можа да проговори.

— Знаеш, че е така. Нали? — настоя Руби.

— Да, зная — отговори Анн с глух глас. — Скъпа Руби, зная.

— Всички знаят — каза огорчено Руби. — И аз го зная — знаех го през цялото лято, макар че не си признавах. Анн — тя се протегна и сграбчи ръката й умолително, импулсивно, — не искам да умра. Страхувам се да умра.

— Защо се страхуваш, Руби? — тихо попита Анн.

— Защото… защото… О, не се страхувам, освен от това, че ще отида в рая, Анн. Аз съм член на църквата. Но… всичко ще бъде съвсем различно. Все мисля и мисля, и все повече ме е страх… и… и… мъчно ми е за дома. Раят сигурно е много хубав, разбира се, така пише в Библията… Но, Анн, няма да е това, с което съм свикнала.

Анн си спомни една история, чута от Филипа Гордън — история за някакъв старец, който беше казал почти същото за света. Тогава им беше прозвучало смешно. Но сега не изглеждаше ни най-малко смешно, когато идваше от бледите, треперещи устни на Руби. Беше тъжно, трагично и истина! Раят можеше да не е това, с което беше свикнала Руби. Във веселия й лекомислен живот, в нейните ограничени представи и стремежи не бе имало нищо, което да я подготви за тази велика промяна. Анн безпомощно търсеше думи, с които да я подкрепи. Какво ли можеше да каже?

— Аз мисля, Руби — започна колебливо, — че вероятно имаме много погрешна представа за рая — какво е той и какво ни очаква там. Не мисля, че много се различава от живота тук, както, изглежда, смятат повечето хора. Вярвам, че там ние просто продължаваме да живеем, почти както живеем тук, и продължаваме да сме същите. Само че ще бъде по-лесно да сме добри и да се стремим към най-възвишеното. Ще бъдат премахнати всички препятствия и затруднения и ние ще прогледнем. Не се страхувай, Руби.

— Не мога да не се страхувам — каза Руби жалостиво. — Дори ако онова, което казваш за рая, е истина — а ти не можеш да си сигурна — може да е така само в представите ти, но няма да е точно същото. Не може да бъде. Искам да продължа да живея тук. Толкова съм млада, Анн. Не съм изживяла живота си. Толкова силно се борих за живота си — а няма никакъв смисъл — ще трябва да умра — и да оставя всичко, което обичам.

Анн седеше и болката беше непоносима. Тя не беше способна да казва успокояващи лъжи. И всичко, което казваше Руби, беше страшната истина. Тя оставяше всичко, което обичаше. Тя беше трупала съкровищата си само на земята. Бог щеше да се погрижи за Руби там — вярваше Анн — тя щеше да разбере. Но сега не беше чудно, че душата й се беше вкопчила със сляпа безпомощност в единствените неща, които познаваше и обичаше.

Руби се надигна на едната си ръка и вдигна светлите си красиви сини очи към лунното небе.

— Искам да живея — каза тя с треперещ глас. — Искам да живея, като другите момичета. Аз… аз искам да се омъжа, Анн… и… и… да си имам дечица. Знаеш, че винаги съм обичала бебета, Анн. А и горкият Хърб… той… той ме обича и аз го обичам, Анн. Останалите не означаваха нищо за мен, но той означава — и ако можех да живея, щях да съм негова съпруга и щях да съм толкова щастлива. О, Анн, трудно е.

Руби падна обратно на възглавниците си и захълца конвулсивно.

— Радвам се, че ти го казах, Анн — прошепна тя. — Помогна ми да си кажа всичко. Денем, когато около мене имаше хора и всичко беше весело, не ми беше толкова трудно да не мисля за това. Но нощем, когато не можех да спя, беше ужасно, Анн. Тогава не можех да избягам. Смъртта просто идваше и ме зяпаше в лицето, докато ми се щеше да закрещя от страх.

— Но ти повече няма да се страхуваш, Руби, нали? Ще бъдеш смела и ще вярваш, че всичко ще бъде наред.

— Ще се опитам. Ще размисля над думите ти и ще се опитам да вярвам. И ти ще идваш колкото често можеш, нали, Анн?

— Да, скъпа.

— То… няма да е след много дълго време. Чувствам, че е така. И по-добре ти да си тук, отколкото някой друг. Винаги съм те харесвала най-много в сравнение с всички други момичета, с които ходехме на училище. Ти никога не си била ревнива или подла като някои от тях. Горката Ем Уайт дойде вчера да ме види. Спомняш си, Ем и аз бяхме големи приятелки три години в училище. И после се скарахме по време на училищния концерт. Не е ли странно как не се разбират хората, Анн?

— Повечето беди в живота идват от неразбирането — каза Анн. — Сега трябва да си тръгвам, Руби. Става късно, а ти не трябва да стоиш навън на влагата.

— Ще дойдеш ли пак скоро?

— Да, много скоро. И ако мога да ти помогна с нещо, много ще се радвам.

— Зная. Ти вече ми помогна. Сега нищо не изглежда толкова страшно. Лека нощ, Анн.

— Лека нощ, скъпа.

Анн тръгна към къщи много бавно в лунната светлина. Вечерта беше променила нещо за нея. Животът имаше друго значение, по-дълбок смисъл. На повърхността си вървеше по един и същи начин, но в дълбочина беше объркан. С нея не трябваше да бъде така, както с бедната пеперуда Руби. Животът в рая трябва да започва тук, на земята.

Тази хубава вечер в градината беше последна. Анн никога вече не видя Руби жива. Следващата вечер ОПСА даде прощална вечеринка на Джейн Андрюс преди заминаването й на Запад. И докато леките стъпки танцуваха, блестящите очи се смееха и веселите езици дърдореха за една душа от Авонлий, дойде призовка, която не можеше да бъде пренебрегната или избегната. На следващата сутрин мълвата тръгна от къща на къща с вестта, че Руби Гилис е мъртва. Беше умряла в съня си, безболезнено и спокойно, и на лицето й имаше усмивка. Сякаш, в края на краищата, смъртта беше дошла като добър приятел, за да я преведе през прага, вместо зловещото видение, от което се бе ужасявала Руби.

Госпожа Рейчъл Линд каза категорично след погребението, че Руби Гилис е най-красивият труп, който някога е виждала. За нейната красота, както лежеше в бяло сред нежните цветя, които Анн беше наредила около нея, си спомняха и говореха години след това в Авонлий. Анн гледаше надолу през пелена от сълзи към някогашната си приятелка в игрите и си мислеше, че е видяла лицето, което Бог беше предвидил за Руби, и я запомни така завинаги.

Госпожа Гилис извика Анн настрани в една празна стая, преди погребалната процесия да тръгне от къщата, и й подаде малък пакет.

— Искам да вземеш това — хлипаше тя. — Руби би желала да го вземеш. Това е бродираната покривка за средата на масата, над която работеше. Не е довършена — иглата е още там, където горките й малки пръстчета са я оставили за последен път в следобеда, преди да умре.

— Винаги остава недовършена работа — каза госпожа Линд със сълзи в очите. — Но, предполагам, винаги има кой да я довърши.

momicheta.png

— Колко трудно е да осъзнаем, че някой, когото винаги сме познавали, може наистина да е мъртъв — каза Анн, когато тя и Дайана тръгнаха към къщи. — Руби почина първа от съучениците ни.

— Така е — каза Дайана неловко.

— Руби Гилис беше момиче, което страшно обичаше да се смее — каза Дейви изведнъж. — Ще се смее ли толкова в рая, колкото в Авонлий, Анн? Искам да знам.

— Да, мисля, че ще се смее — каза Анн.

— О, Анн — възрази Дайана с доста притеснена усмивка.

— Е, защо не, Дайана? — попита Анн сериозно. — Смяташ ли, че в рая никога няма да се смеем?

— О, аз… аз не знам — запъна се Дайана. — Не изглежда правилно, някак си. Знаеш, че е доста страшно да се смееш в църквата.

— Но раят няма да е като църквата през цялото време — каза Анн.

— Надявам се да не е — каза Дейви натъртено. — Ако е като църквата, аз не искам да ходя там. Църквата е ужасно скучна. Както и да е, в момента не смятам да ходя в рая. Смятам да живея сто години като господин Томас Блюет от Белите пясъци. Той казва, че е стигнал тази възраст, защото винаги пушел тютюн, а той убивал всички микроби. Скоро ще мога ли да пуша тютюн, Анн?

— Не, Дейви, надявам се никога да не употребяваш тютюн — каза Анн разсеяно.

— Тогава как ще се чувстваш, ако микробите ме убият? — попита Дейви.