Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (32)

Тридесет и втора глава

На чай с госпожа Дъглас

Вечерта на първия четвъртък от пребиваването на Анн във Вали Роуд Джанет я покани на молитвено събрание. Джанет цъфтеше като роза, че ще ходи на това събрание. Носеше бледосиня муселинена рокля, напръскана с виолетки, с повече волани, отколкото някой би могъл да си представи, и бяла сламена шапка с розови кори и три щраусови пера. Анн беше изумена. По-късно откри причината Джанет да се натъкми така — причина, стара като света.

Молитвените събрания във Вали Роуд изглеждаха по същество женски. Присъстваха трийсет и две жени, две момчета — юноши, и един-единствен мъж, освен пастора. Анн усети, че изучава този мъж. Той не беше нито хубав, нито млад, нито елегантен. Имаше забележително дълги крака. Затова трябваше да ги държи подгънати под стола си, за да не му пречат, а раменете му бяха смъкнати. Ръцете му бяха големи, косата му — неподстригана, а мустаците му — рошави. Анн си помисли, че харесва лицето му: беше мило, честно и нежно. Имаше и още нещо в него — на Анн й бе трудно да определи точно какво. Най-накрая стигна до заключението, че този мъж е страдал и е бил силен и че това е изписано на лицето му. Мъж, който би стигнал до крайности, ако се наложеше, но щеше да продължи да изглежда приветлив, докато наистина не започнеше да се смущава.

Когато свърши молитвеното събрание, този мъж дойде при Джанет и каза:

— Мога ли да те изпратя до дома, Джанет?

Джанет го хвана за ръката — „толкова скромно и стеснително, сякаш не беше на повече от шестнайсет и за пръв път я придружаваха до дома“, разказваше по-късно Анн на момичетата в „Дома на Пати“.

— Госпожице Шърли, разрешете ми да ви представя господин Дъглас — каза тя сковано.

Господин Дъглас кимна:

— Гледах ви по време на молитвеното събрание, госпожице, и си мислех какво добро малко момиче сте.

Такова изказване от деветдесет и девет души от сто би обезпокоило страшно Анн. Но начинът, по който го каза господин Дъглас, я накара да почувства, че е получила голям и приятен комплимент. Тя му се усмихна благодарно и деликатно изостана назад по осветения от луната път.

Значи Джанет имаше обожател! Анн беше възхитена. Джанет щеше да стане образцова съпруга — весела, икономична, търпелива и кралица на готвенето. Би било непростима загуба от страна на природата да я остави завинаги стара мома.

— Джон Дъглас ме помоли да те заведа да се видиш с майка му — каза Джанет на следващия ден. — Тя пази леглото през по-голямата част от времето и никога не излиза от къщи. Но страшно обича гости и винаги иска да види моите наематели. Можеш ли да дойдеш тази вечер?

Анн се съгласи. Но по-късно същия ден господин Дъглас им се обади от името на майка си и ги покани на чай в събота вечер.

— Защо не облече хубавата си рокля на теменуги? — попита Анн, когато тръгнаха от къщи. Беше горещ ден и горката Джанет, между своята възбуда и тежката си черна кашмирена рокля, изглеждаше сякаш опечена жива.

— Старата госпожа Дъглас ще помисли, че съм лекомислена и неподходяща, страхувам се. Макар че Джон харесва тази рокля — добави тя замислено.

Старият чифлик на Дъгласови беше на половин миля от „Крайпътната“, на билото на ветровит хълм. Самата къща беше голяма и удобна, достатъчно стара, за да бъде изпълнена с достойнство, и оградена с кленови горички и овощни градини. Зад нея имаше големи, подредени хамбари и всичко говореше за просперитет.

Джон Дъглас ги посрещна на вратата и ги въведе в хола, където беше майка му, възкачена на кресло като на трон.

Анн очакваше, че старата госпожа Дъглас е висока и слаба, защото господин Дъглас беше такъв. Вместо това видя дребна жена с меки розови бузи, сини очи и бебешка уста. Облечена в красива, ушита по модата черна копринена рокля, с пухкав бял шал на раменете, а снежнобялата й коса увенчана с изящна дантелена шапчица, тя можеше да мине за кукла на баба.

— Здравей, скъпа Джанет — каза тя любезно. — Толкова се радвам да те видя отново, скъпа. — Тя подложи хубавото си старо лице за целувка. — А това е новата ни учителка. Радвам се да се запозная с вас. Синът ми ви възхваляваше толкова, че почти започнах да ревнувам, сигурна съм, че и Джанет би трябвало да се чувства като мен.

Горката Джанет се изчерви. Анн каза нещо учтиво и банално. После всички седнаха и започнаха да разговарят. Беше трудно, дори за Анн, защото видимо никой не се чувстваше удобно, освен старата госпожа Дъглас, която със сигурност не срещаше никакви трудности при говоренето. Тя накара Джанет да седне до нея и от време на време галеше ръката й. Джанет седеше и се усмихваше, като изглеждаше ужасно неловко в отвратителната си рокля, а Джон Дъглас седеше, без да се усмихва.

На масата за чай госпожа Дъглас мило помоли Джанет да сипе чая. Джанет почервеня повече от всякога, но го направи. Анн описа тази вечеря на Стела:

„Ядохме студен език, пиле, сладко от ягоди, лимонов пай, плодова пита, шоколадова торта, сладки със стафиди, пандишпан, плодов кейк — и още няколко неща. След като бях изяла два пъти повече, отколкото беше добре за мен, госпожа Дъглас въздъхна и каза, че се страхувала, че няма с какво да изкуши апетита ми.“

„Страхувам се, че ястията на скъпата Джанет са ви разглезили, както всички останали“, каза тя любезно. „Разбира се, никой във Вали Роуд не се опитва да й съперничи. Няма ли да си вземете още едно парче пай, госпожице Шърли? Не ядохте нищо.“

„Стела, бях изяла една порция език и една пиле, три бисквити, обилно количество сладко, парче пай, плодова пита и цяло парче шоколадова торта!“

След чая госпожа Дъглас се усмихна доброжелателно и каза на Джон да изведе „скъпата Джанет“ в градината и да откъснат малко рози.

— Аз съм болнава стара жена, госпожице Шърли. Повече от двайсет години страдам. Двайсет дълги, изморителни години умирам бавно.

— Колко тъжно! — каза Анн, като се опитваше да прояви съчувствие, а успя само да се почувства идиотски.

— Имаше нощи, когато мислеха, че няма да доживея да видя зората — продължи тържествено госпожа Дъглас. — Никой не знае през какво съм минала, никой, освен мен. Е, не може да продължава още дълго. Скоро моето изнурително скитничество ще завърши, госпожице Шърли. За мен е голяма утеха, че Джон ще има такава добра съпруга, която да се грижи за него, когато майка му си отиде — голяма утеха, госпожице Шърли.

— Джанет е прекрасна жена — каза Анн сърдечно.

— Прекрасно! Чудесен характер — съгласи се госпожа Дъглас. — И съвършена домакиня — нещо, което никога не съм била. Здравето ми не позволяваше, госпожице Шърли. Наистина съм благодарна, че Джон направи такъв мъдър избор. Надявам се и вярвам, че ще бъде щастлив. Той ми е единствен син, госпожице Шърли, и щастието му е моя жизнена цел.

— Разбира се — каза Анн глупаво. Струваше й се, че няма абсолютно нищо, което да каже на тази любезна, усмихната, ангелска стара дама, която потупваше ръката й толкова мило.

— Скоро ела да ме видиш пак, скъпа Джанет — каза госпожа Дъглас любвеобилно, когато си тръгнаха. — Не идваш достатъчно често. Джон ще те доведе да останеш тук цял ден, не след дълго.

Анн погледна случайно към Джон Дъглас, докато майка му говореше и направо зяпна от изненада. Той изглеждаше като измъчван човек, комуто мъчителите прилагат най-голямото възможно изтезание, което може да издържи. Почувства, че той със сигурност е зле и бързо поведе горката Джанет навън.

— Нали е мила старата госпожа Дъглас? — попита Джанет, докато вървяха надолу по пътя.

— Мм — отвърна разсеяно Анн. Тя се чудеше защо Джон Дъглас изглеждаше така.

— Тя страда ужасно — каза Джанет разчувствано. — Има ужасни пристъпи. Те непрекъснато безпокоят Джон. Страх го е да излиза от дома, защото мисли, че майка му ще получи пристъп и там няма да има никой.