Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анн Шърли (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of the Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от острова

ИК „Пан“, София, 2012

Редактор: Иван Здравков

Художник на корицата: Олег Топалов

ISBN: 978-954-657-259-4

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Писма от дома

През следващите три седмици Анн и Присцила продължиха да се чувстват като чужденки в чужда страна. После изведнъж всичко сякаш си дойде на мястото — Редмънд, професорите, лекциите, студентите, учението, светските контакти. Животът отново стана равномерен, вместо да е сглобен от различни парчета. Първокурсниците, вместо да бъдат сбирка от личности, които нямат нищо общо помежду си, се оказаха сплотен клас, с дух на един клас, интереси на един клас, антипатии на един клас и амбиции на един клас. Те спечелиха годишното „Състезание по изкуствата“ срещу второкурсниците и по този начин — уважението на всички класове и едно огромно, даващо им увереност в себе си самочувствие. През последните три години второкурсниците бяха печелили в „състезанието“. Тазгодишната победа, която първокурсниците прибавиха към знамето си, беше приписана на стратегическото ръководство на Гилбърт Блайт, който бе начело на кампанията и измисли нова тактика, която изстреля първокурсниците към върха на триумфа. За награда той бе избран за председател на Клуба на първокурсника, почетна и отговорна длъжност, към която се стремяха мнозина. Той беше поканен да се присъедини и към „Ламбите“ — на жаргона на Редмънд съкращение на „Ламбда Тета“ (неформално студентско общество) — рядко оказвана чест на първокурсник. Като предварително изпитание трябваше да дефилира по главните търговски улици на Кингспорт цял ден, с боне за слънце на главата и препасан с широка кухненска престилка, разточително щампована с цветя от калико. Правеше го с радост, като сваляше бонето си с изтънчен маниер, когато срещнеше познати дами. Чарли Слоун, който не беше поканен в Клуба на „Ламбите“, каза на Анн, че не вижда как Блайт се е решил да го направи и че той, от своя страна, никога не би се унижил така!

— Представи си Чарли Слоун с „каликяна“ престилка и „слънчево буне“ — кискаше се Присцила. — Би изглеждал точно както старата си баба Слоун. А Гилбърт приличаше много повече на мъж с тях, отколкото с обичайните си одежди.

Анн и Присцила се озоваха в центъра на светския живот в Редмънд. Това стана бързо и до голяма степен благодарение на Филипа Гордън. Филипа беше дъщеря на богат и известен човек и принадлежеше към старо и знатно семейство „сини носове“. Това, заедно с красотата и чара й — чар, признаван от всички, които я срещнеха — веднага отваряше пред нея вратите на всички клики, клубове и класове в Редмънд. А където ходеше тя, ходеха Анн и Присцила. Тя беше предана малка душа, напълно лишена от какъвто и да е снобизъм. „Обичайте ме, обичайте ме, приятели“ сякаш беше нейното подсъзнателно мото. Без никакво усилие тя ги въвеждаше във все по-разширяващия се кръг от запознанства. Двете момичета от Авонлий намираха, че много лесно си проправят пътека в светския живот на Редмънд и това беше приятно, за завист и почуда от страна на другите първокурснички, които без подкрепата на Филипа бяха обречени да останат в периферията на събитията през първата си година в колежа.

За Анн и Присцила, с техните по-сериозни възгледи за живота, Фил оставаше забавната, мила кукла от първата им среща. И все пак, както беше казала самата тя, имаше „купища“ мозък. Кога и къде намираше време да учи бе загадка, защото сякаш непрекъснато се нуждаеше от някакво „забавление“ и домът й вечер винаги бе претъпкан с посетители. Тя имаше колкото й душа иска „обожатели“, девет десети от първокурсниците и голяма група от всички други класове си съперничеха за усмивките й. Беше наивно очарована от всичко това и щастливо докладваше за всяко свое ново завоевание на Анн и Присцила, с коментари, от които страшно биха почервенели ушите на нещастните любовници.

— Изглежда, Алек и Алонзо все още нямат сериозни съперници — отбеляза Анн, за да я подразни.

— Нито един — съгласи се Филипа. — Всяка седмица пиша и на двамата и им разказвам всичко за моите млади мъже тук. Сигурна съм, че се забавляват. Но, разбира се, не мога да имам онзи, когото харесвам най-много. Гилбърт Блайт не ме забелязва, освен когато ме поглежда, сякаш съм някое хубаво малко коте, което би желал да погали. Зная много добре причината. Имам основание да ти се разсърдя, кралице Анн. Наистина, би трябвало да те мразя, а вместо това безумно те обичам и се чувствам зле, ако не те виждам всеки ден. Ти се различаваш от всички момичета, които някога съм познавала. Когато ме погледнеш по определен начин, усещам какво незначително, лекомислено малко зверче съм и копнея да бъда по-добра, по-умна и по-силна. След това вземам добри решения. Но първото добре изглеждащо мъжленце, което ми се изпречи на пътя, ми ги избива от главата. Не е ли прекрасен животът в колежа? Толкова е смешно, като си помисля, че през онзи първи ден го мразех. Но ако не бях дошла, можеше никога да не се запозная с теб. Анн, моля те, повтори ми пак, че ме обичаш поне малко. Копнея да го чуя.

— Обичам те много — и мисля, че си едно мило, сладко, възхитително, копринено, малко коте без нокти — разсмя се Анн. — Но не разбирам кога изобщо намираш време да си учиш уроците.

Фил сигурно намираше време, защото напредваше успешно по всички предмети през годината. Дори вечно киселият стар професор по математика, който мразеше учениците от смесените училища и категорично се противопоставяше на приемането им в Редмънд, не можа да я постави на място. Тя беше първа по успех сред първокурсничките по всички предмети, освен по английски, където Анн Шърли я оставяше далече зад себе си. Самата Анн намираше учението през първата година за лесно, до голяма степен благодарение на усилената работа, която тя и Гилбърт бяха свършили през последните две години в Авонлий. Затова й оставаше повече време за светски живот, на което се наслаждаваше най-пълно. Но нито за миг не забравяше Авонлий и приятелите си там. За нея най-щастливите мигове всяка седмица бяха, когато пристигаха писма от дома. Чак когато получи първите си писма, тя започна да мисли, че някога Кингспорт ще й хареса или че ще се почувства там у дома си. Преди писмата Авонлий й се струваше на хиляди мили далеч. Писмата го приближиха и свързаха стария живот с новия толкова здраво, че заприличаха на едно цяло, вместо две безнадеждно откъснати едно от друго съществувания. Първата пратка съдържаше шест писма: от Джейн Андрюс, Руби Гилис, Дайана Бари, Марила, госпожа Линд и Дейви. Писмото на Джейн беше калиграфски изработено, всяко „т“ беше красиво зачертано и над всяко „и“ имаше акуратна точка, но нямаше нито едно интересно изречение. Тя не споменаваше училището, за което Анн очакваше да чуе с нетърпение, не отговаряше на нито един от въпросите, които Анн й беше задала в своето писмо. Но разказваше на Анн с подробности колко дантели беше изплела напоследък, какво беше времето в Авонлий, как ще си ушие роклята, как се чувстваше при главоболие. Руби Гилис беше написала сантиментално послание със съжаление за отсъствието на Анн, уверяваше я, че липсва страшно на всички във всичко, питаше я какви са „хората“ в Редмънд, а останалото беше сърцераздирателен разказ за преживелиците й с многобройните й обожатели. Беше глупаво, безполезно писмо и Анн би се смяла много, ако не беше послеписът. „Гилбърт, изглежда, се забавлява в Редмънд, ако се съди по писмата му“, пишеше Руби. „Не мисля, че Чарли е толкова очарован.“

Значи Гилбърт пишеше на Руби! Много добре. Той имаше пълно право, разбира се. Само че…! Анн не знаеше, че първо Руби му беше писала и че Гилбърт й беше отговорил просто от учтивост. Тя захвърли писмото на Руби с презрение. Но беше необходимо цялото жизнерадостно, изпълнено с новини, прекрасно писмо на Дайана, за да притъпи жилото на послеписа на Руби. Писмото на Дайана беше претъпкано надлъж и нашир с интересни теми и Анн почти се почувства пак в Авонлий, докато го четеше. Писмото на Марила беше доста оскъдно и безцветно, сурово невинно откъм клюки или емоции. Но въпреки това писмото донесе за Анн полъха на здравословния, прост живот в Грийн Гейбълс, с вкуса на вековен мир и непреходната обич, която я чакаше там. Писмото на госпожа Линд беше пълно с църковни новини.

В днешно време май само глупаци стават свещеници, пишеше тя с огорчение. Какви кандидати са ни пратили и какво проповядват! Половината са лъжи и, още по-лошо, не звучат по канона. Сегашният ни пастор е най-лошият от всичките.

Искам да ти кажа какво стана в деня, когато ни посети пасторът. Най-смешното нещо, което някога съм виждала. Казах на Марила: „Ако Анн беше тук, щеше много да се смее“. Дори Марила се смя. Знаеш ли, той е нисък, дебел мъж с криви крака. Онази стара свиня на господин Харисън — онази голямата, високата — отново беше дошла насам този ден и нахлу в двора ни, влязла през задната врата, без да знаем, и беше тук, когато пасторът се появи на входа. Свинята диво се втурна да излезе, но нямаше откъде да мине, освен между кривите му крака. Оттам и мина, но понеже беше толкова голяма, а свещеникът толкова дребен, тя го вдигна и го отнесе навън. Докато Марила и аз стигнем до вратата, шапката и бастунът му отхвърчаха в различни посоки. Никога няма да забравя как изглеждаше. А онова нещастно прасе беше изплашено до смърт. Предполагам, прасето е помислило, че го яха дяволът и че ще го отнесе. Слава богу, близнаците не бяха тук. Нямаше да е добре да видят пастора в такова непристойно положение. Точно преди да стигнат до потока, пасторът скочи или падна. Свинята се втурна през потока като луда и се скри в гората. Марила и аз изтичахме долу и помогнахме на пастора да стане и да си изтупа сакото. Не беше наранен, но беше бесен. Сякаш държеше отговорни за случилото се Марила и мен, въпреки че му обяснихме, че свинята не е наша. Цяло лято се заяждаше с нас. Всъщност, защо дойде откъм задната врата? Господин Алън никога не би го направил. Ще мине доста време, докато си намерим човек като господин Алън. Но нека да не пророкуваме. Нямаме ни вест, ни кост от свинята оттогава, вярвам, че повече няма да я видим.

Сега в Авонлий е доста спокойно.

Дейви се държи доста добре, откакто ти замина. Един ден той беше лош и Марила го наказа да носи престилката на Дора цял ден, а после той отиде и отряза всички престилки на Дора. Аз го нашляпах, но после той гони петела ми до смърт.

Не се претоварвай с учене, непременно си слагай зимното бельо, когато стане студено. Марила много се безпокои за теб, но аз й говоря, че си много по-разумна, отколкото си мислех, и че ще се справиш.

Писмото на Дейви беше трогателно с правописа и оплакванията си:

Скъпа анн, моля те пиши и кажи на марила да не ме връзва за перилоту на моста когато ходя да ловя риба, момчетата ми се смеят за това. Ужасно съм самотен тук без теб но в училище е много веселу. Джейн Андрюс е по-строга от теб. Сношти уплаших госпожа Линд с фенер от тиквена кора. Тя страшну се разяри и каза, че е бясна задето гоних петела й из двора докато умриа. Не исках да умре. Защо умря, анн, искам да знам. Госпожа Линд го хвърли в кочината. можише да го продаде на господин Блеър. господин Блеър дава по 50 центъ за хубави умрели петли. Чух госпожа Линд да моли пастора да се моли за нея. Какво толкова лошо е направила, анн, искам да знам. Имам си хвърчило с чудесна упашка, Анн. Милти болтър ми разказа страшна история вчера в училище. Истина е. старият Джо Моузи и Леон играели на карти една нош миналата седмица в гората. Картите били на един пън и един голям черен човек по-висок от дърветата дошъл и грабнал картите и пъна и изчезнал с гръмутевичен шум. Обзалагам се, че са били уплашени. Милти казва че черният мъж бил дяволът, той ли е бил, анн, искам да знам. Господин кимбъл в спенсървейл е много болен и трябва да отиде в болницата, моля да ме извиниш докато попитам марила дали съм го написал правилно. Марила казва че той трябвало да отиде в приут а не на другото място. Той си въобразява, че в него има змия, какво е да имаш змия в себе си, анн. Искам да знам. госпожа Лорънс била също болна, госпожа Линд казва че цялата работа е, че тя мисли твърде много за вътрешностите си.

— Чудя се — каза Анн, докато сгъваше писмата — какво би си помислила госпожа Линд за Филипа.