Серия
Анн Шърли (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of the Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 11 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от острова

ИК „Пан“, София, 2012

Редактор: Иван Здравков

Художник на корицата: Олег Топалов

ISBN: 978-954-657-259-4


Първа глава

Сянката на промените

— „Мина жетва, свърши се лятото…“ — каза Анн Шърли, мечтателно зареяла поглед над окосените ливади.

Тя и Дайана Бари бяха събирали ябълки в градината на Грийн Гейбълс, но сега си почиваха в един слънчев ъгъл, където ефирни флотилии от цветове на магарешки бодил се носеха на крилата на вятъра, все още изпълнен с летния сладък аромат на папратите в Омагьосаната гора.

Но всичко около тях напомняше за есента. В далечината морето се плискаше с глух тътен, полята бяха голи и повехнали, забулени в златник. Долината на потока под Грийн Гейбълс преливаше от богородички в неземно пурпурно, а Езерото на бляскавите води беше синьо, синьо, синьо… Нито променливото синьо на пролетта, нито бледия лазур на лятото, а чисто, непоколебимо ведросиньо, сякаш водата беше преминала през всевъзможни преживявания и се беше уталожила на спокойствие, без тревожни мисли.

— Беше хубаво лято — каза Дайана, като усмихнато въртеше новия пръстен на лявата си ръка. — А сватбата на мис Лавендар, изглежда, беше неговата кулминация. Предполагам, че сега господин и госпожа Ирвинг са на брега на Тихия океан.

— Струва ми се, че вече са обиколили целия свят — въздъхна Анн. — Не мога да повярвам, че се ожениха само преди седмица. Всичко се е променило. Госпожица Лавендар и господин и госпожа Алън ги няма — колко самотна изглежда къщата на свещеника с тези затворени капаци. Снощи минах покрай нея и се почувствах така, сякаш всички са измрели.

— Никога няма да имаме по-добър пастор от господин Алън — каза Дайана с мрачна увереност. — Предполагам, че тази зима ще имаме всичко, но през половината недели изобщо няма да има проповеди. А и ти и Гилбърт ще заминете — ще бъде ужасно скучно.

— Но Фред ще е тук — закачливо подхвърли Анн.

— Кога ще се мести госпожа Линд? — попита Дайана, сякаш не беше чула забележката на Анн.

— Утре. Радвам се, че идва тук, на това ще бъде още една промяна. Вчера Марила и аз изчистихме всичко от свободната стая за гости. Знаеш ли, не ми беше приятно. Разбира се, глупаво е — но сякаш вършехме светотатство. Тази стара стая за гости винаги ми е приличала на светилище. Когато бях малка, ми изглеждаше най-прекрасния апартамент на света. Спомняш си как изгарях от желание да спя в легло в стая за гости — но не в стаята за гости на Грийн Гейбълс. О, не, никога там! Щеше да бъде твърде страшно — нямаше да мога да мигна от страхопочитание. Никога не минавах през тази стая, когато Марила ме пращаше с някаква поръчка — не, вярвай ми, а пристъпвах на пръсти през нея и затаявах дъх, като в църква, и чувствах облекчение, когато излизах от нея. Там висяха портретите на Джордж Уайтфилд и на херцог Уелингтън. Бяха от двете страни на огледалото и ме гледаха толкова намръщено, докато бях в стаята, особено когато се осмелявах да погледна в огледалото, единственото в къщата, което не ми изкривяваше лицето. Винаги съм се чудела как Марила се осмелява да чисти тази стая. А сега тя не само е изчистена — направо е оголена. Джордж Уайтфилд и херцогът бяха заточени в хола на горния етаж. „Така минава световната слава“ — заключи Анн с лека горчивина в смеха. — Не е приятно да оскверняваме нашите стари светилища, дори когато сме ги надраснали.

— Ще съм самотна, когато заминеш — изстена Дайана за стотен път. — И като си помисля, че тръгваш другата седмица!

— Но все още сме заедно — каза Анн ободрително. — Не трябва да позволяваме на другата седмица да ни отнеме радостта от тази. И на самата мен не ми е приятно, че заминавам — домът и аз сме толкова добри приятели. Казваш, че ще си самотна! Аз би трябвало да охкам. Ти ще бъдеш тук с колкото си искаш стари приятели — и с Фред! Докато аз ще съм сама сред непознати, без жива сродна душа!

— Освен Гилбърт и Чарли Слоун — каза Дайана, като имитираше интонацията и иронията на Анн.

— Чарли Слоун ще бъде голяма утеха, разбира се — съгласи се Анн саркастично. При което и двете безотговорни девойки се разсмяха. Дайана знаеше много добре какво си мисли Анн за Чарли Слоун; но въпреки различните поверителни разговори, тя не знаеше с точност какво мисли Анн за Гилбърт Блайт. Честно казано, и самата Анн не го знаеше.

— Момчетата сигурно ще живеят в другия край на Кингспорт, това е всичко, което зная — продължи Анн. — Радвам се, че отивам в Редмънд, и вярвам, че след известно време ще ми хареса. Но зная, че това няма да стане през първите няколко седмици. Дори ще съм лишена от утехата да очаквам завръщането у дома в края на седмицата, както беше в „Куинс“. Коледата ще ми се струва на хиляди години разстояние.

— Всичко се променя — или ще се промени — каза тъжно Дайана. — Имам чувството, че нищо няма да бъде същото никога вече, Анн.

— Дошли сме до мястото, където пътищата ни се разделят — каза Анн замислено. — Трябваше да стигнем до него. Не мислиш ли, Дайана, че да сме пораснали наистина е толкова хубаво, колкото си го представяхме, когато бяхме малки?

— Не зная — има някои хубави страни — отговори Дайана, като отново галеше пръстена си с леката усмивка, която винаги караше Анн да се чувства внезапно изоставена. — Но има и много смущаващи неща. Понякога чувството, че съм пораснала, сякаш ме плаши — и тогава бих дала всичко пак да съм малко момиче.

— Предполагам, че с времето ще свикнем да сме пораснали — ободри я Анн. — Няма да има непрекъснато толкова много неочаквани неща — макар че, в края на краищата, според мен тъкмо неочакваните неща са солта на живота. Ние сме на осемнайсет години, Дайана. След още две години ще сме на двайсет. Когато бях на десет, си мислех, че двайсет е дълбока старост. Не след дълго ти ще бъдеш уравновесена матрона на средна възраст, а аз ще бъда добрата стара мома леля Анн, която ще идва на посещения през ваканциите. Винаги ще пазиш едно ъгълче за мен, нали, скъпа Ди? Не стаята за гости, разбира се. Старите моми не могат да претендират за стаи за гости, а аз ще бъда „скромна“ като Юрая Хийп и напълно задоволена с малка уютна дупка над входа или до гостната.

— Какви глупости говориш, Анн — разсмя се Дайана. — Ти ще се омъжиш за някой чудно красив и богат — и никоя стая за гости в Авонлий няма да бъде дори наполовина достойна за теб — и ти ще вириш нос пред всичките си приятели от детинство.

— Би било жалко. Носът ми си е съвсем хубав, но се страхувам, че едно навирване ще го развали — каза Анн, като потупваше добре оформения орган. — Нямам много красиви черти, че да си позволя да разваля онези, които имам. И така, дори да се наложи да се омъжа за Краля на Канибалските острови, обещавам, че няма да си виря носа пред теб, Дайана.

Отново избухнали във весел смях, момичетата се разделиха. Дайана тръгна обратно към Градинския склон, а Анн пое към пощата. Там я чакаше писмо и когато Гилбърт Блайт я настигна на моста над Езерото на бляскавите води, тя сияеше от вълнение.

— Присцила Грант също отива в Редмънд — възкликна тя. — Не е ли прекрасно? Надявах се, че ще отиде, но тя не смяташе, че баща й ще се съгласи. Обаче той е съгласен и ние двете ще живеем в една квартира. Чувствам, че мога да се изправя срещу цяла армия със знамена — и срещу най-здравата фаланга професори от Редмънд — с приятелка като Присцила до себе си.

— Мисля, че в Кингспорт ще ни хареса — каза Гилбърт. — Казват, че е хубав стар град и че има най-красивия природен парк на света. Чувал съм, че пейзажът бил великолепен.

— Чудя се дали ще бъде — дали може да бъде по-красив от този — промърмори Анн, като се оглеждаше с любящия, очарован поглед на хората, за които „домът“ винаги е най-прекрасното място на света, независимо колко по-приказни земи се намираха под чуждото небе.

Те се бяха подпрели на моста над старото езеро, дълбоко поемащи магията на здрача, точно на мястото, където Анн беше скочила от потъващата си плоскодънна лодка в деня, когато Илейн отплува надолу към Камелот. Нежният пурпурен залез все още обагряше небето на запад, но луната изгряваше и водата лежеше кротко като огромен сребърен сън в нейната светлина. Спомените обгръщаха в сладко и неуловимо вълшебство двете млади същества.

most.png

— Много си мълчалива, Анн — каза Гилбърт най-накрая.

— Не смея да говоря или да се движа от страх, че цялата тази чудодейна красота ще изчезне като прекъсната тишина — въздъхна Анн.

Гилбърт неочаквано постави ръката си върху тънката бяла ръчица на перилото на моста. Лешниковите му очи потъмняха, все още момчешките му устни се отвориха, за да кажат нещо за мечтите и надеждите, които изпълваха душата му. Но Анн отдръпна ръката си и бързо се извърна. За нея магията на залеза беше изчезнала.

— Трябва да се прибирам у дома — възкликна тя с пресилена безгрижност. — Днес следобед Марила имаше главоболие и съм сигурна, че в момента близнаците правят някоя ужасна пакост. Наистина не трябваше да се задържам далече от къщи толкова дълго.

Тя бърбори непрекъснато за незначителни неща, докато стигнаха до пътя към Грийн Гейбълс. Горкият Гилбърт дори не успя да отвори уста. Анн почувства голямо облекчение, когато се разделиха. В сърцето й се беше настанило ново, тайно, смущаващо чувство относно Гилбърт, от краткия миг на разкритие в градината на Дома на ехото. Нещо чуждо беше нарушило старото, безупречно приятелство от ученическите дни — нещо, което заплашваше да го помрачи.

„Преди никога не съм се чувствала доволна, че Гилбърт си тръгва“, помисли си тя, полупрезрително, полугорчиво, докато вървеше сама нагоре по пътя. „Приятелството ни ще се развали, ако той продължи с тези глупости. Не трябва да се разваля — няма да го позволя. О, защо момчетата не могат да бъдат просто благоразумни!“

Анн се притесняваше от съмнението, че не беше точно „благоразумно“ усещането от топлия натиск на ръката на Гилбърт върху своята, което още не я напускаше, толкова ясно, както го беше почувствала за краткия миг. И още по-неблагоразумно беше, че усещането далеч не бе неприятно. То коренно се различаваше от резултата от подобно действие на Чарли Слоун, когато тя седеше навън с него през почивката между танците в Белите пясъци преди три дни. Анн изтръпна от неприятния спомен. Но проблемите с пламенните ухажори изчезнаха, когато влезе в неромантичната атмосфера на кухнята в Грийн Гейбълс, където едно осемгодишно момче плачеше сърцераздирателно на дивана.

— Какво е станало, Дейви? — попита Анн и го прегърна. — Къде са Марила и Дора?

— Марила слага Дора в леглото — изхлипа Дейви, — а аз плача, щото Дора се претърколи по външните стълби на мазето и си издра носа и…

— О, не плачи за това, скъпи. Разбира се, жал ти е за нея, но с плач няма да й помогнеш. Утре тя ще е добре. Плачът не помага на никого, малък Дейви, а пък…

— Не плача, щото Дора падна при мазето — каза Дейви с нарастваща горчивина. — Плача, щото не бях там да я видя как пада. Изглежда, винаги пропускам веселбата.

— О, Дейви! — Анн потисна едно избухване в смях. — Наричаш веселба да гледаш как горката малка Дора пада по стълбите и се наранява?

— Не се удари много — каза Дейви дръзко. — Разбира се, ако се беше пребила, наистина щеше да ми е мъчно, Анн. Но не е лесно да убиеш никого от семейство Кейт. Те са като Блуътови, мисля. Миналата сряда Хърб Блуът падна от плевнята и се търкулна надолу по улея за ряпата право в обора, където държат един ужасно див и злобен кон, и падна точно под копитата му. Но все пак оживя, отърва се само с три счупени кости. Госпожа Линд казва, че има хора, които не можеш да убиеш дори с брадва за месо. Госпожа Линд утре ли ще дойде тук, Анн?

— Да, Дейви, и се надявам, че винаги ще бъдеш много мил и добър с нея.

— Ще бъда мил и добър. Но тя ще ме слага ли да спя вечер, Анн?

— Може би. Защо?

— Щото — заяви Дейви извънредно решително, — ако не го прави, няма да си казвам молитвите пред нея, както пред теб, Анн.

— Защо не?

— Защото не мисля, че е хубаво да разговаряш с Бог пред непознати, Анн. Дора може да си казва нейните молитви пред госпожа Линд, ако иска, но аз няма. Ще чакам да си отиде и тогава ще ги казвам. Така няма ли всичко да е наред, Анн?

— Да, ако си сигурен, че няма да забравяш да ги казваш, малък Дейви.

— О, няма да забравя, бъди сигурна. Мисля, че да си казвам молитвите е много забавно. Но няма да бъде толкова забавно да ги казвам сам, колкото е да ги казвам на теб. Иска ми се да си беше останала у дома, Анн. Не виждам защо искаш да заминеш и да ни оставиш.

— Не точно искам, Дейви, но чувствам, че трябва да отида.

— Ако не искаш да ходиш, не трябва да го правиш. Ти си голяма. Когато аз порасна, няма да правя нищо, което не искам, Анн.

— Дейви, ще разбереш, че през целия си живот ще правиш това, което не искаш.

— Няма — отвърна Дейви категорично. — Хвани ме! Трябва да правя неща, които не искам, щото ти и Марила ще ме изпратите в леглото, ако не ги правя. Но когато порасна, няма да има никой, който да ми забранява да правя разни неща. Ще си прекарвам добре! Кажи, Анн, Милти Болтър рече, че майка му казала, че ти отиваш в колеж, за да си хванеш мъж. Така ли е, Анн? Искам да знам.

За миг Анн пламна от възмущение. После се разсмя, като си напомни, че грубата вулгарност на мисълта и речта на госпожа Болтър не могат да й навредят.

— Не, Дейви, не за това. Отивам да уча, да порасна и да усвоя много неща.

— Какви неща?

Обуща, червен восък, параходи,

за зеле и царе…

— прошепна на ухото му Анн.

— Но ако искаше да си хванеш мъж, как би го направила? Искам да знам — настояваше Дейви, за когото темата очевидно беше доста привлекателна.

— По-добре попитай госпожа Болтър — каза Анн безразсъдно. — Мисля, че тя знае повече за тази процедура, отколкото аз.

— Ще я попитам, когато я видя следващия път — каза Дейви сериозно.

— Дейви! Да не си посмял! — изкрещя Анн, като осъзна грешката си.

— Но ти току-що ми каза да го направя — запротестира Дейви обидено.

— Време е да си лягаш — нареди Анн, за да се измъкне.

След като Дейви отиде да си легне, Анн слезе до остров Виктория и седна там в усамотение, обвита в тънка пелена осветен от луната мрак, докато водата около нея шумеше с потока и вятъра. Анн винаги беше обичала този ручей, беше градила много мечти над бляскавите му води. Тя забрави за изгарящите от любов младежи и за пиперливите изказвания на завистливите съседи, за всички проблеми на девичеството. Във въображението си отплува към приказни морета, които мият далечните искрящи брегове на „усамотени вълшебни земи“, където се скитат изгубените Атланта и Елисей, със звездата вечерница за водач, към земята на Желанията на сърцето. И се чувстваше по-добре в тези мечти, отколкото в действителността. Защото видимите неща отминават, но невидимите са вечни.