Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (19)

Деветнадесета глава

Интермедия

— Като си помисля само, това е двайсетият ми рожден ден и юношеските ми години са отминали завинаги — каза Анн на леля Джеймисина, която четеше в любимия си стол. Бяха сами в гостната.

— Предполагам, че в известен смисъл съжаляваш. Юношеството е толкова хубава част от живота. Радвам се, че самата аз още не съм излязла от тази възраст.

Анн се разсмя.

— Никога няма да излезеш, лельо. Ще бъдеш на осемнайсет и когато навършиш сто години. Да, съжалявам, дори съм малко недоволна. Госпожица Стейси ми каза много отдавна, че когато стана на двайсет, характерът ми ще бъде оформен, за добро или за зло. Но усещам, че е пълен с недостатъци.

— Така е с всички — каза леля Джеймисина ободрително. — Моят има пукнатини на сто места. Не се безпокой за това, Анн. Изпълнявай задълженията си, определени от Бог, от ближния ти и от теб самата, и се забавлявай. Къде ще ходи Фил тази вечер?

— Отива на танци и ще бъде в прекрасна рокля — мека жълта коприна и фина дантела. Подхожда й.

— Има някаква магия в думите „коприна“ и „дантели“, нали? — каза леля Джеймисина. — Винаги съм мечтала за жълта копринена рокля, но първо майка ми, а после съпругът ми не искаха и да чуят. Първото, което ще направя, когато отида в рая, ще е да си взема жълта копринена рокля.

Фил слезе долу в облаци от блясък и се огледа в дългото елипсовидно огледало на стената.

— Знаеш ли колко си хубава, Фил? — попита Анн с искрено възхищение.

— Разбира се, че да. За какво са огледалата и мъжете? Всичко ли е на мястото? Права ли е полата ми? А тази роза няма ли да изглежда по-добре по-надолу? Страхувам се, че е твърде високо — ще ме прави да изглеждам изкривена.

— Всичко е наред, а трапчинката ти е очарователна.

— Анн, има нещо, за което специално те харесвам — ти си толкова великодушна. Харесвам и формата на косата на челото ти. И онази мъничка къдрица, която винаги изглежда така, сякаш ще падне, но никога не пада. Как мислиш, че ще изглеждам на четиридесет години, Анн?

— Като стара матрона, омъжена жена — подразни я Анн.

— Няма — каза Фил и седна удобно, докато я вземат. — Джоузеф, щампосан звяр такъв, да не си посмял да скочиш на коленете ми. Няма да танцувам цялата в котешки косми. Не, Анн, няма да изглеждам като матрона. Но без съмнение, ще бъда омъжена.

— За Алек или за Алонзо?

— За един от тях, предполагам — въздъхна Фил. — Ако някога успея да реша за кого.

— Не би трябвало да е трудно да решиш — сгълча я леля Джеймисина.

— Родена съм непостоянна, лельо, и нищо не може да ме спре да се колебая.

— Тогава вземи някого, който е по-добър и от двамата — предложи леля Джеймисина. — Например онзи второкурсник, който е влюбен в теб — Уил Лесли. Има толкова хубави големи, нежни очи.

— Те са прекалено големи и твърде нежни, като на крава — каза Фил жестоко.

— Какво ще кажеш за Джордж Паркър?

— Нищо, винаги изглежда току-що колосан и изгладен.

— Тогава Мар Холуърти. Не можеш да му намериш недостатък.

— Не, но щеше да е подходящ, ако не беше беден. Трябва да се омъжа за богаташ. Това и добрият външен вид са двете необходими качества. Бих се омъжила за Гилбърт Блайт, ако беше богат.

— О, така ли? — каза Анн доста злобно.

— Ние не харесваме ни най-малко тази идея, макар че самите ние не желаем Гилбърт — подигра я Фил. — Но нека не си говорим неприятни неща. Някога ще трябва да се омъжа, предполагам, но ще отлагам този ужасен ден колкото се може по-дълго.

— Не трябва да се омъжваш за човек, когото не обичаш, Фил, в никакъв случай — каза леля Джеймисина.

— О, сърцата що обичаха по добрия стар начин,

сега са старомодни от много дни.

— изчурулика Фил иронично. — Ето я каретата. Отлитам. Чао, чао, мили мои старомодни души.

Когато Фил излезе, леля Джеймисина погледна многозначително Анн.

— Това момиче е хубаво, приятно и добродушно, но не мислиш ли, че нещо в ума й не е съвсем наред, Анн?

— Не мисля, че на Фил й има нещо — каза Анн с усмивка. — Тя просто така си говори.

Леля Джеймисина поклати глава.

— Тя ме озадачава. Не е като момичетата, които познавам, нито като момичетата, които бях и аз.

— Колко момичета си била, лельо Джеймисина?

— Около половин дузина, скъпа.