Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (15)

Петнадесета глава

Преобърната наопаки мечта

— Още една седмица и отново в „Редмънд“ — каза Анн.

Тя беше радостна, че се връща при работата, уроците и приятелите от „Редмънд“. Оформяха се и някои приятни видения за „Дома на Пати“. В мисълта за него имаше и приятното чувство на домашен уют, макар никога да не беше живяла там.

— Не всички уроци на живота се научават в колеж — мислеше си тя. — Животът ги преподава навсякъде.

Но последната седмица от тази приятна ваканция беше провалена за Анн от едно от онези дяволити събития, които са като преобърната наопаки мечта.

— Писала ли си други разкази напоследък? — попита господин Харисън сърдечно една вечер, когато Анн пиеше чай с него и с госпожа Харисън.

— Не — отвърна Анн доста хладно.

— Е, не исках да те обидя. Оня ден госпожа Хайрам Слоун ми каза, че един голям плик, адресиран до фирмата „Ролингс“ за изпитан бакпулвер в Монреал, бил пуснат в кутията на пощата преди един месец, и тя подозираше, че някой кандидатства за наградата за най-добър разказ, представящ името на бакпулвера. Тя каза, че то не се споменавало в твоята творба, но аз си помислих, че подателят си ти.

— Разбира се, че не! Видях обявата за наградата, но никога не бих и сънувала да се състезавам за нея. Мисля, че би било напълно безсрамно да напиша разказ, за да рекламирам бакпулвер.

Така се изказа Анн — надменно, като дори не сънуваше какво море от унижение я очаква. Същата вечер Дайана се появи със светнали очи и порозовели бузи, носеше писмо.

— Анн, ето едно писмо за теб. Бях в пощата, затова реших да го донеса. Бързо го отвори. Ако е това, което си мисля, ще умра от радост.

Анн, стресната, отвори писмото и погледна написания на машина текст.

До госпожица Анн Шърли

Грийн Гейбълс

Авонлий, Остров П. Е.

Скъпа Мадам,

Имаме огромното удоволствие да Ви уведомим, че Вашият очарователен разказ „Аврил изкупва вината си“ спечели наградата от двайсет и пет долара, обявена в нашия конкурс. Приложено Ви изпращаме чека. Уреждаме публикуването на разказа в няколко известни канадски вестника и възнамеряваме също да го отпечатаме под формата на брошура за разпространение сред нашите редовни клиенти. С благодарност за интереса, който сте показали към нашето изделие.

Оставаме искрено Ваши

Компания „Ролингс“

за изпитан бакпулвер

— Не разбирам — недоумяваше Анн.

Дайана плесна с ръце.

— Знаех си, че ще спечели наградата — бях сигурна. Аз пратих разказа ти за конкурса, Анн.

— Дайана… Бари!

— Да, аз го изпратих — каза Дайана и ликуващо се настани на леглото. — Когато видях обявата, веднага си помислих за твоя разказ и първо щях да те помоля да го изпратиш. Но после се уплаших, че няма да искаш — толкова малко вяра ти беше останала. Така че реших да изпратя екземпляра, който ми даде, и да не ти казвам нищо. После, ако разказът ти не спечелеше наградата, ти никога нямаше да узнаеш и нямаше да си огорчена, защото разказите, които се отхвърлят, не се връщат, а ако спечелеше, щеше да е такава прекрасна изненада.

Дайана не беше най-проницателната сред смъртните, но точно в този момент тя разбра, че Анн не изглежда опиянена от радост. Изненадата беше налице, без съмнение, но къде беше възторгът?

— Анн, не изглеждаш ни най-малко доволна! — възкликна тя.

Анн мигновено изфабрикува една усмивка и си я сложи.

— Дайана, толкова съм зашеметена, че не мога да го осъзная… и не го разбирам. В моя разказ нямаше нито дума за… за… — Анн леко се запъна от думата. — … „бакпулвер“.

— О, аз я сложих вътре — каза Дайана, отново придобила смелост. — Беше лесно, като да мигнеш веднъж. Нали помниш сцената, в която Аврил прави кейк? Е, само уточних, че слага в него „Ролингс изпитания“, ето защо всичко се нареди така добре, и после, в последния абзац, където Пърсивал прегръща Аврил и казва: „Любима, прекрасните години, които ни предстоят, ще ни донесат сбъдването на мечтите ни в нашия дом“ — аз добавих: — В който никога няма да използваме друг бакпулвер, освен „Ролингс изпитания“.

— Ох — зяпна горката Анн, сякаш някой я беше полял със студена вода.

— И ти спечели двайсет и петте долара — продължи Дайана ликуващо. — Веднъж чух Присцила да казва, че „Канадска жена“ плаща само по пет долара на разказ!

Анн протегна омразното розово парче хартия с треперещи пръсти.

— Чекът е твой по право, Дайана. Ти си изпратила разказа и си направила промените. Аз… сигурно никога не бих го изпратила. Вземи чека.

— Достатъчно е да го видя със собствените си очи — каза Дайана усмихнато. — И честта да съм приятелка на носителката на наградата. Толкова се радвам за теб, Анн.

Анн прегърна Дайана и я целуна по бузата.

— Мисля, че ти си най-добрата и най-вярната приятелка на света, Дайана — каза тя с леко треперлив глас.

Дайана, поласкана и смутена, се оттегли, а горката Анн хвърли невинния чек в чекмеджето на бюрото си, сякаш това бяха пари, опръскани с кръв, и заплака от срам и наранена гордост. О, никога нямаше да може да го преживее — никога!

Гилбърт пристигна привечер, изпълнен с поздравления, защото се беше отбил в „Градинския склон“ и бе чул новината. Но поздравленията му застинаха на устните, като видя лицето на Анн.

— Анн, какво е станало? Очаквах да те намеря сияеща от възторг за спечелването на наградата „Ролингс изпитания“. Поздравявам те!

— О, Гилбърт, недей и ти — помоли го Анн с тон „и ти ли, Бруте“. — Мислех, че поне ти ще разбереш. Не виждаш ли колко е ужасно?

— Трябва да призная, че не. Каква е бедата?

— Всичко — изстена Анн. — Чувствам се така, сякаш съм опозорена завинаги. Как, мислиш, че би се почувствала една майка, ако завареше детето си татуирано с реклама за бакпулвер? Чувствам се точно така. Обичам горкия си малък разказ и вложих в него най-доброто от себе си. И е кощунство да го принизят до реклама за бакпулвер. Не си ли спомняш какво ни казваше професор Хамилтън в часовете по литература в „Куинс“? Казваше, че никога не трябва да пишем нито една дума поради низки и недостойни мотиви, а винаги да се придържаме към най-възвишените идеали. Какво би си помислил, ако чуеше, че съм написала разказ за реклама на „Ролингс изпитания“? А когато се разчуе в Редмънд! Помисли си как ще ме дразнят и ще ми се подиграват!

— Няма да стане така — каза Гилбърт, като се безпокоеше дали това, от което се притесняваше Анн, не беше мнението на онзи проклет третокурсник. — В Редмънд ще си помислят същото като мен — че ти, която си като девет десети от нас, не си разглезена с богатство на този свят и си решила да спечелиш пари по честен начин, за да си помогнеш през годината. Не виждам нищо низко или недостойно, нито смешно. Някои сигурно пишат литературни шедьоври, но междувременно трябва да се плащат таксите за квартира и обучение.

Този благоразумен и делови подход към случилото се ободри малко Анн. Най-малкото премахна страха й да бъде осмяна, макар че остана по-дълбоката рана от грубото посегателство върху идеалите й.