Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анн Шърли (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of the Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от острова

ИК „Пан“, София, 2012

Редактор: Иван Здравков

Художник на корицата: Олег Топалов

ISBN: 978-954-657-259-4

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Домът на Пати

На другия ден вечерта те крачеха решително по пътеката във форма на рибя кост през мъничката градинка. Априлският вятър изпълваше боровете с птичия си рефрен, а горичката беше оживена от червеношийки — големи, пухкави, жизнерадостни, кръжаха напето около пътеките. Момичетата позвъниха на вратата, посрещна ги мрачна стара прислужница. От вратата се влизаше направо в огромна всекидневна, където пред веселия огън седяха две други дами, също мрачни и стари. Нямаше друга разлика между тях, освен че едната изглеждаше на седемдесет, а другата на петдесет. И двете имаха изумително светлосини очи зад очилата със стоманени рамки; и двете носеха боне и сив шал; и двете плетяха, без да бързат и без да спират; и двете се обърнаха спокойно и погледнаха безмълвно момичетата; зад всяка от тях лежеше по едно бяло порцеланово куче на кръгли зелени петна, зелен нос и зелени уши. Тези кучета веднага грабнаха въображението на Анн. Приличаха й на две божества близнаци, пазители на „Дома на Пати“.

Няколко минути никой не проговори. Момичетата бяха твърде нервни и не намираха думи, а нито старите дами, нито порцелановите кучета изглеждаха склонни да разговарят. Анн огледа стаята. Друга врата излизаше направо в боровата горичка и червеношийките смело идваха до прага й. Подът беше осеян с кръгли плетени килимчета, каквито и Марила правеше в Грийн Гейбълс, но се смятаха демоде дори в Авонлий. Но ето че ги имаше и на булевард „Спофърд“! Голям полиран часовник тиктакаше силно и тържествено. Над камината имаше чудесни малки шкафчета, зад стъклените им врати проблясваха странни порцеланови съдове. Стените бяха облепени с тапети на старомодни щампи и силуети. В единия ъгъл една стълба се извиваше нагоре, а на първия й нисък завой имаше продълговат прозорец с приканващо място за сядане. Бе точно както Анн си го беше представяла.

dom.png

Тишината стана неловка и Присцила смушка с лакът Анн, за да й подскаже, че трябва да говори.

— Ние… ние… видяхме надписа, че тази къща се дава под наем — проговори Анн със слаб глас, като се обърна към по-старата дама, която очевидно беше мис Пати Спофърд.

— О, да — каза мис Пати. — Днес мислех да сваля надписа.

— Тогава… сме закъснели — каза Анн с огорчение. — Дали сте я вече на някого ли?

— Не, но решихме изобщо да не я даваме под наем.

— О, съжалявам — възкликна Анн импулсивно. — Толкова обичам тази къща. Надявах се, че ще можем да я получим.

Тогава мис Пати остави плетката си, свали си очилата, избърса ги, пак си ги сложи и за пръв път погледна Анн като човешко същество. Другата дама повтори движенията й толкова съвършено, че можеше да е нейно отражение в огледалото.

— Обичате я — каза госпожица Пати подчертано. — Това означава ли, че наистина я обичате? Или просто ви харесва как изглежда? В днешно време момичетата се ангажират с преувеличени заявления, без да е ясно какво имат предвид. По мое време не беше така. Тогава едно момиче не казваше, че обича ряпа, с тон, сякаш казва, че обича майка си или Спасителя.

Анн се окопити.

— Наистина я обичам — каза тя любезно. — Обичам я, откакто я видях за пръв път миналата есен. Моите две приятелки от колежа и аз искаме догодина да живеем в къща, а не в пансион, затова търсим да наемем някой малък дом. И когато видях, че тази къща се дава под наем, толкова се зарадвах.

— Щом я обичате, можете да я имате — каза госпожица Пати. — Мария и аз решихме днес да не я даваме под наем, защото не харесахме никого от кандидатите за наематели. Можем да си позволим да заминем за Европа, дори ако не я даваме под наем. Би ни подпомогнало, но и за цялото злато на света не бих позволила домът ми да мине в ръцете на хора като тези, които идваха и оглеждаха. Вие сте различни. Вярвам, че обичате къщата и ще сте добри с нея. Можете да я вземете.

— Ако… ако можем да си позволим цената, която искате — поколеба се Анн.

Госпожица Пати каза исканата сума. Анн и Присцила се спогледаха. Присцила поклати глава.

— Страхувам се, че не можем да си го позволим — каза Анн, като преглътна разочарованието си. — Виждате ли, ние сме само бедни студентки в колеж.

— Колко можете да си позволите? — попита госпожица Пати, без да престава да плете.

Анн назова своята сума. Госпожица Пати кимна.

— Става. Не сме богати, но имаме достатъчно, за да отидем в Европа. Никога не съм била в Европа, никога не съм очаквала или искала да отида. Но племенницата ми, Мария Спофърд, си е наумила да отиде. Е, знаете, че млада жена не може да обикаля света сама.

— Не… предполагам, че не — измърмори Анн, като видя, че госпожица Пати говори напълно сериозно.

— Разбира се, че не може. Ще отсъстваме две години, може би три. Ще отплаваме през юни, ще ви изпратим ключа и ще оставим всичко в ред, за да се нанесете, когато искате. Ще си приберем няколко неща, особено ценни за нас, но всичко останало ще е на ваше разположение.

— Ще оставите ли порцелановите кучета? — попита Анн свенливо.

— Искате ли?

— О, те са прекрасни.

Лицето на Пати придоби доволно изражение.

— Много се гордея с тези кучета — каза тя важно. — Те са на повече от сто години и стоят от двете страни на камината, откакто брат ми Аарон ги донесе от Лондон преди петдесет години. Булевард „Спофърд“ е наречен на името на брат ми Аарон.

— Той беше чудесен човек — каза госпожица Мария, която проговори за пръв път. — Днес няма такива хора.

— Той ти беше добър чичо, Мария — каза госпожица Пати, видимо развълнувана. — Добре правиш, че си спомняш за него.

— Винаги ще си го спомням — каза госпожица Мария тържествено. — И в тази минута го виждам изправен пред огъня, с ръце под полите на сакото си, усмихва ни се.

Госпожица Мария извади носната си кърпичка и изтри очите си. Но госпожица Пати решително се завърна от света на спомените в реалността на бизнеса.

— Ще оставя кучетата там, където са, ако ми обещаете да бъдете много внимателни с тях — каза тя. — Казват се Гог и Магог. Гог гледа надясно, а Магог наляво. И още нещо. Не възразявате тази къща да се нарича „Домът на Пати“?

— Не, разбира се. Мислим, че е едно от най-хубавите неща в нея.

— Разумни сте — каза госпожица Пати с тон на удовлетворение. — Ще повярвате ли? Всички хора, които идваха тук да наемат къщата, искаха да свалят името й от вратата през времето на престоя си тук. Направо им казах, че името върви с къщата. Беше „Дом на Пати“, откакто брат ми Аарон ми я завеща, ще остане „Дом на Пати“, докато аз и Мария умрем. Не желаете ли да обиколите къщата и да я разгледате, след като направихме пазарлъка?

Разглеждането на къщата очарова момичетата още повече. До голямата всекидневна имаше кухня и малка спалня. Горе имаше три стаи, една голяма и две малки. Анн хареса особено едната от малките, която гледаше към големите борове, и се надяваше, че ще бъде нейна. Тапетите бяха в бледосиньо, имаше малка, старомодна тоалетна масичка със стенни свещници, както и ромбоиден прозорец с място за сядане под синя муселинена завеса, подходящо за учене или за мечтаене.

— Всичко е толкова прекрасно, ще се събудим и ще открием, че е било само мимолетен сън — каза Присцила, когато си тръгнаха.

— Госпожица Пати и госпожица Мария едва ли са направени от материала на сънищата — засмя се Анн. — Можеш ли да си ги представиш „да обикалят света“ — особено с тези шалове и бонета?

— Ще ги свалят, когато наистина започнат да пътешестват — каза Присцила. — Но зная, че ще си носят плетките навсякъде. Анн, ние ще живеем в „Дома на Пати“ — на булевард „Спофърд“. Още отсега се чувствам като милионерка.

— А аз като една от утринните звезди, които ни предвещаваха късмет — каза Анн.

Вечерта Фил Гордън се довлече до улица „Сейнт Джон“, трийсет и осем, и се хвърли на леглото на Анн.

— Момичета, уморена съм до смърт. Чувствам се като човека без страна — или не беше ли без сянка? Забравих кое точно. Както и да е, събирах си багажа.

— Изтощена, защото не си могла да решиш кои неща да опаковаш първо или къде да ги сложиш — разсмя се Присцила.

— Точно така. И когато бях натъпкала всичко някак си в куфара, открих, че съм прибрала на дъното куп неща, които исках за Университетския съвет. Трябваше да отключа отново старата вехтория и да ровя вътре цял час преди да извадя това, което исках. Кралице Анн, кажи нещо ободрително.

— Следващия четвъртък ще бъдеш отново в света на Алек и Алонзо — разсмя се Анн.

Фил поклати глава.

— Не, не искам Алек и Алонзо. Но какво е станало с вас двете? Сега, като ви погледнах отблизо, изглеждате озарени от вътрешна светлина. Вие направо сияете!

— Ще живеем в „Дома на Пати“ другата зима — каза Анн тържествуващо. — Ще живеем, отбележи го, а няма да бъдем под наем! Наехме къщата. Стела Мейнард също ще дойде заедно с леля си, която ще поддържа къщата.

Фил скочи, изтри си носа и падна на колене пред Анн.

— Момичета, момичета… нека да дойда и аз. Ще бъда много добра. Ако няма място за мен, ще спя в малката къщичка за кучето в градината. Само ми позволете да дойда.

— Стани, глупачке.

— Няма да помръдна, докато не ми кажете, че мога да живея с вас другата зима.

Анн и Присцила се спогледаха. После Анн каза бавно:

— Фил, бихме те взели с радост. Но да си говорим откровено. Аз съм бедна, Прис е бедна, Стела Мейнард е бедна, нашето домакинство ще е много просто и трапезата ни оскъдна. Ти си богата и наемът, който плащаш, свидетелства за това.

— О, не ме интересува — заяви Фил трагично. — По-добре обяд от билки там, където сте вие, приятелките, отколкото угоен вол в самотен пансион. Не си мислете, че съм само стомах, момичета. Ще живея само на хляб и вода.

— После — продължи Анн — ще има да се върши много работа. Лелята на Стела не може всичко. Ние ще се включим в домакинската работа. А ти…

— … нищо не похващаш — завърши фразата Филипа. — Но ще се науча да правя разни неща. Мога сама да си оправям леглото, като начало. Не мога да готвя, но не се ядосвам. И това е нещо. Никога не се оплаквам. Това е още нещо. О, моля ви, моля ви!

— Ти, Фил, както цял Редмънд знае, забавляваш своите посетители почти всяка вечер. В „Дома на Пати“ няма да можем да го правим. Решили сме да бъдем у дома за приятелите си само в петък вечер. Ако дойдеш да живееш при нас, ще трябва да се съобразяваш с това правило.

— Е, нали не мислите, че ще имам нещо против? Бих се радвала. Знаех си, че самата аз трябва да приема подобно правило, но не бях достатъчно решителна. Когато стоваря отговорността върху вас, ще бъде истинско облекчение. Ако не ми позволите да споделя съдбата ви, ще умра от разочарование и после ще ви се явявам като призрак. Ще обитавам прага на „Дома на Пати“ и няма да можете да влизате и да излизате, без да се спънете в моя дух.

Анн и Присцила отново си размениха красноречиви погледи.

— Добре — каза Анн. — Разбира се, не можем да ти обещаем, че ще те вземем, докато не се посъветваме със Стела. Но не вярвам да има нещо против, а що се отнася до нас, можеш да дойдеш и си добре дошла.

— Ако се умориш от простия ни живот, можеш да ни напуснеш и няма да ти задаваме въпроси — добави Присцила.

Фил скочи на крака, прегърна ги ликуващо и си отиде весела.

— Надявам се, че всичко ще е наред — каза Присцила сдържано.

— Трябва да направим така, че всичко да е наред — потвърди Анн. — Мисля, че Фил много добре ще се приспособи към нашия малък щастлив дом.

— Ще бъде много приятно с Фил край нас като съквартирантка. Колкото повече сме, толкова по-леко ще бъде на изтънелите ни портмонета. Но как ще се живее с нея? Трябва да прекараш поне едно лято и една зима с някого, за да разбереш дали може да се живее с него.

— Всички ще бъдем подложени на изпитанието, ако е до това. Ще трябва да се държим като хора, да живеем нашия живот и да оставим другите да живеят. Фил не е егоистка, макар че е малко безотговорна, но вярвам, че всички прекрасно ще се разбираме в „Дома на Пати“.