Серия
Анн Шърли (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of the Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 11 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от острова

ИК „Пан“, София, 2012

Редактор: Иван Здравков

Художник на корицата: Олег Топалов

ISBN: 978-954-657-259-4


Тридесет и седма глава

Напълно завършени бакалаври

— Ще ми се да бях умряла или да беше утре вечер — въздъхна Фил.

— Ако доживееш, и двете ти желания ще се сбъднат — каза Анн спокойно.

— Лесно ти е да си невъзмутима. На „ти“ си с философията. А аз не съм. И когато си помисля за този ужасен изпит утре, ме втриса. Ако ме скъсат, какво ще каже Джо?

— Няма да те скъсат. Как се справи днес с гръцкия?

— Не знам. Може би съм писала добре, но може и да е толкова лошо, че Омир да се обърне в гроба си. Толкова зубрих и размишлявах над тетрадките, че вече не мога да си създам мнение за нищо. Колко благодарна ще бъде малката Фил, когато свърши цялото това изпитване.

— Изпитване? Никога не съм чувала такава дума.

— Е, нямам ли право и аз да си измисля някоя дума, както другите? — попита Фил.

— Думите не се измислят, те растат — каза Анн.

— Няма значение. Започвам да различавам слаба светлина в бъдещето, където няма да ни мачкат разни изпити. Момичета… разбирате ли, че животът ни в Редмънд е към края си?

— Аз не мога да разбера — каза Анн тъжно. — Сякаш беше вчера, когато Прис и аз бяхме сами в тълпата първокурсници в Редмънд. А сега сме завършващи пред последните изпити.

— „Способни, умни и почтени завършващи“ — цитира Фил. — Смяташ ли, че наистина сме по-умни, отколкото навремето, когато дойдохме в Редмънд?

— Тогава ти не се държеше като разумна — каза строго леля Джеймисина.

— О, лельо Джимси, не бяхме ли добри момичета през тези три зими, докато ти се грижеше за нас като майка? — увещаваше я Фил.

— Вие бяхте четирите най-мили, най-добри, най-симпатични момичета, които някога са учили в колеж — отвърна леля Джеймисина, която никога не разваляше комплименти от криворазбрана икономия. — Но все още нямате достатъчно здрав разум. Разбира се, това не се и очаква от вас. Опитът учи на здрав разум.

— О, да. Мисля, че да, лельо — потвърди Анн.

— Научихме истината за това, което ни каза професор Удли последния път в научното дружество — каза Фил. — „Хуморът е най-пикантната подправка на живота. Смейте се на грешките си, но се учете от тях, надсмивайте се над тревогите си, но събирайте сили от тях, шегувайте се с трудностите, но ги преодолявайте.“ Не си ли заслужава да се научи това, лельо Джимси?

— Да, скъпа. Когато се научите да се смеете на нещата, на които трябва да се смеете, а не да се смеете на неща, на които не трябва, ще притежавате ум и знания.

— Какво получи от учението си в Редмънд, Анн? — промърмори настрана Присцила.

— Мисля — започна бавно Анн, — че наистина съм се научила да гледам с ирония на всяка малка пречка и на всяка голяма пречка като на предвестник на победата. Мисля, че Редмънд ми даде това.

— Ще трябва да се опра на друг цитат от професор Удли, за да изразя какво е направил колежът за мен — каза Присцила. — Спомняте си обръщението му към нас: „В света има толкова много неща за нас, ако имаме очи да ги видим, сърце да ги обикнем, ръце да ги съберем в себе си — толкова много в мъжете и жените, толкова много навсякъде, от което да се възхищаваме и за което да бъдем благодарни“. Мисля, че Редмънд ме научи на това в известна степен.

— Като се съди от думите ви — отбеляза леля Джеймисина, — същността е, че можете да научите — ако имате достатъчно природна съобразителност — за четири години в колежа онова, на което животът би ви научил за двайсет години.

— А хората, които не притежават природна съобразителност, лельо Джимси?

— Хората без природна съобразителност никога не научават нищо — нито в колежа, нито в живота. Дори ако живеят сто години.

— Ще ни обясниш ли какво е съобразителност, лельо Джеймисина? — попита Фил.

— Не, няма, млада девойко. Всеки, който има съобразителност, знае какво е това, а онзи, който я няма, никога не научава.

 

 

Напрегнатите дни отминаха и изпитите свършиха. Анн завърши с отличен по английски. Присцила имаше отличен по класическите езици, а Фил по математика. Стела се представи добре по всичко. После дойде годишната церемония.

— След време ще наричам това епоха в живота ми — каза Анн, докато изваждаше теменугите на Рой от кутията и ги гледаше замислено. Имаше намерение да ги носи, но очите й се отклониха към другата кутия на масата. Беше пълна с момини сълзи, свежи и ароматни, като онези, които цъфтяха в двора на Грийн Гейбълс, когато в Авонлий настъпеше месец юни. До кутията лежеше картичката на Гилбърт Блайт.

Анн се зачуди защо Гилбърт й праща цветя за промоцията. През зимата почти не го беше виждала. Той бе идвал в „Дома на Пати“ само една петъчна вечер след коледните празници и те рядко се срещаха на други места. Тя знаеше, че учи много усилено, защото се бореше за отличен и за наградата „Купър“, затова почти не участваше в обществения живот в Редмънд. Самата Анн прекара весело зимата в компании. Често се срещаше със семейство Гарднър. Тя и Дороти станаха много близки. Средите в колежа очакваха обявяването на годежа й с Рой всеки ден. Самата Анн също го очакваше. Въпреки това, тъкмо преди да тръгне от „Дома на Пати“ за промоцията, тя захвърли теменугите на Рой и на тяхно място сложи момините сълзи на Гилбърт. Не можеше да обясни защо го направи. Някак си старите дни в Авонлий, мечтите и приятелствата й изглеждаха много близки в момента, когато постигаше дългогодишните си амбиции. Веднъж тя и Гилбърт си бяха представяли на шега деня, когато щяха да получат шапките и мантиите на завършили факултета по хуманитарни науки. Чудесният ден беше дошъл и теменугите на Рой нямаха място в него. Сякаш само цветята на стария й приятел принадлежаха към сбъдването на отколешните надежди, които той някога беше споделял с нея.

Години наред този ден я беше примамвал и привличал. Но когато той настъпи, единственият жив, траен спомен, който остави у нея, беше не бездиханният момент, когато внушителният ректор на Редмънд й връчи шапка и диплома и я провъзгласи за бакалавър по хуманитарни науки; нито блясъкът в очите на Гилбърт, когато видя момините сълзи, нито уплашеният болезнен поглед на Рой, който й отправи, докато се разминаваше с нея на подиума. Не бяха нито снизходителните поздравления на Елайн Гарднър, нито горещите, спонтанни благопожелания на Дороти. Беше една странна, неопределена болка, която развали дългоочаквания ден и остави у нея някакъв слаб, но поносим привкус на горчивина.

Завършилите хуманитарни науки студенти организираха бал на дипломанта тази вечер. Когато Анн се обличаше за него, тя захвърли перлите, които носеше обикновено, и извади от куфара си малката кутия, пристигнала в Грийн Гейбълс на Коледа. В нея имаше, подобна на конци, златна верижка с мъничко розово сърце от емайл като висулка. На съпровождащата картичка пишеше: „С най-добрите пожелания от стария ти приятел Гилбърт“. Анн, смеейки се на спомена, предизвикан от емайлираното сърце за фаталния ден, когато Гилбърт я беше нарекъл „морковче“ и напразно се беше опитал да се помири с нея, като й беше дал розово захаросано сърце, беше написала хубава малка благодарствена бележка. Но никога не беше носила бижуто. Тази вечер тя го закачи на бялата си шия с усмивка.

Тя и Фил тръгнаха заедно към Редмънд. Анн вървеше мълчаливо, Фил бърбореше за хиляди неща. Внезапно каза:

— Днес чух, че годежът на Гилбърт Блайт с Кристин Стюарт ще бъде обявен веднага след промоцията. Чувала ли си нещо за това?

— Не — каза Анн.

— Мисля, че е истина — внимателно каза Фил.

Анн не отговори. Усети, че лицето й пламва в тъмнината. Тя пъхна ръката си под яката и хвана златната верижка. С едно енергично завъртане я изтръгна. Анн натика скъсаната верижка в джоба си. Ръцете й трепереха, а очите я засмъдяха.

Тя бе най-веселата от празнуващите тази вечер и без съжаление каза на Гилбърт, че тефтерчето й е запълнено, когато дойде да я покани на танц. По-късно, когато седеше с момичетата пред догарящите въглени в „Дома на Пати“ и когато прогонваха пролетния хлад от сатенените си кожи, нито една от тях не бърбореше по-игриво от Анн за събитията през изминалия ден.

— Муди Спърджън Макфърсън дойде вечерта, след като бяхте излезли — каза леля Джеймисина, която беше останала да поддържа огъня. — Той не знаеше за бала на дипломантите. Това момче трябва да спи с гумена превръзка на главата си, за да приучва ушите си да не стърчат. Някога имах един обожател, който го правеше и постигна задоволителен резултат. Аз му го предложих и той прие съвета ми, но никога не ми прости.

— Муди Спърджън е много сериозен младеж — прозина се Присцила. — Той се занимава с по-важни неща от ушите си. Ще става свещеник, както знаете.

— Е, надявам се, че Господ няма специални изисквания към човешките уши — каза леля Джеймисина важно и престана да критикува Муди Спърджън. Тя имаше дълбока почит към расото!