Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (33)

Тридесет и трета глава

„Той непрекъснато идваше и идваше“

След три дни Анн се върна у дома от училище и завари Джанет разплакана. Сълзите и Джанет изглеждаха толкова несъвместими, че Анн искрено се разтревожи.

— Какво се е случило? — извика тя.

— Днес… днес навършвам четиридесет — изхлипа Джанет.

— Е, вчера беше почти на толкова и не те болеше — успокои я Анн, като се опита да не се усмихва.

— Но… но — продължи Джанет, после дълбоко преглътна, — Джон Дъглас няма да ме помоли да се омъжа за него.

— О, ще те помоли — каза Анн неубедително. — Трябва да му дадеш време, Джанет.

— Време! — каза Джанет с неописуемо презрение. — Той имаше двайсет години на разположение. Колко време иска още?

— Искаш да кажеш, че Джон Дъглас те е навестявал в продължение на двайсет години?

— Да. И никога не ми е споменавал за женитба. И сега не вярвам, че някога ще го направи. На никой смъртен не съм споменавала и дума за това. Но сега ми се струва, че ще трябва да го обсъдя с някого най-накрая, иначе ще полудея. Джон Дъглас започна да излиза с мен пред двайсет години, преди да умре мама. Е, той непрекъснато идваше и идваше, след цяла вечност започнах да готвя покривки и други неща; но той никога не спомена нищо за женитба, само продължаваше да идва и да идва. Не можех да направя нищо. Мама умря, след като бяхме излизали с него осем години. Помислих си, че тогава ще отвори дума, като вижда, че съм останала сама на света. Той наистина беше мил и чувствителен и правеше за мен всичко, каквото можеше, но никога не произнесе думата „женитба“. И така продължава досега. Хората обвиняват мен за това. Те казват, че не искам да се омъжа за него, защото майка му била толкова болнава, че не съм искала да си правя труда да се грижа за нея. Защо, аз с удоволствие бих гледала майката на Джон! Но ги оставих да си мислят така. По-добре да ме обвиняват, отколкото да ме съжаляват! Толкова унизително е, че Джон не желае да поиска ръката ми. А защо? Струва ми се, че само ако знаех причината, нямаше толкова да ми е неприятно.

— Може би майка му не иска той да се жени за никого — предположи Анн.

— О, не, тя иска. Казва, че би се радвала да види живота на Джон уреден, преди да й дойде времето. Винаги му прави намеци — самата ти го чу онзи ден. Мислех, че ще потъна в земята.

— Би трябвало да проявиш повече дух, Джанет. Защо не си го пратила по дяволите отдавна?

— Не можах — каза бедната Джанет развълнувано. — Виж, Анн, винаги съм обичала Джон. Той може да си продължава да идва или да спре, защото никога не съм искала друг.

— Но можеше да го накараш да говори като мъж — не се предаваше Анн.

Джанет поклати глава.

— Не, не мисля. Страх ме беше да опитам. Предполагам, че съм малодушна. И не мога да направя нищо.

— Можеш, Джанет. Все още не е късно. Дай на този мъж да разбере, че няма да понасяш повече неговата нерешителност. Аз ще те подкрепя.

— Не зная — каза Джанет, изгубила надежда. — Не зная дали някога ще събера достатъчно кураж. Нещата вървят по един и същи начин. Но ще го обмисля.

Анн се почувства разочарована от Джон Дъглас. Тя го беше харесала и не го беше сметнала за мъж, който си играе с чувствата на една жена цели двайсет години. Той непременно трябваше да получи урок и Анн отмъстително си помисли, че би й било приятно да види гледката. Затова бе възхитена, когато Джанет й каза следващата вечер:

— Ще покажа на Джон Дъглас, че повече няма да позволявам да ме тъпчат.

Когато молитвеното събрание свърши, Джон Дъглас дойде с обичайната си молба. Джанет изглеждаше уплашена, но решителна.

— Не, благодаря — каза тя ледено. — И сама прекрасно познавам пътя за дома. Би трябвало, щом вече четиридесет години го изминавам. Не се безпокойте, господин Дъглас.

Анн гледаше към Джон Дъглас и на лунната светлина видя върховното изтезание. Без да каже дума, той се обърна и закрачи надолу по пътя.

— Спрете! Спрете! — диво извика Анн след него, без изобщо да я е грижа за смаяните зрители. — Господин Дъглас, спрете! Върнете се.

Джон Дъглас спря, но не се върна. Анн се втурна надолу по пътя, хвана го за ръката и направо го задърпа обратно към Джанет.

— Трябва да се върнете — каза тя умолително. — Господин Дъглас, всичко е по моя вина. Аз накарах Джанет да го направи. Тя не искаше, но сега всичко е наред, нали, Джанет?

Без да каже нито дума, Джанет пое ръката му и тръгна. Анн ги последва смирено към дома и се промъкна вътре през задната врата.

— Е, ти си най-подходящата личност да подкрепяш човек — каза Джанет саркастично.

— Не можах да се сдържа, Джанет — каза Анн разкаяно. — Почувствах, че ако си остана на мястото, ще видя как се извършва убийство.

— Радвам се, че го направи. Когато видях Джон Дъглас да се отдалечава надолу по пътя, почувствах, че сякаш всички мънички частици радост и щастие, които са останали в живота ми, си отиват с него. Беше ужасно чувство.

— Попита ли те защо си го направила? — каза Анн.

— Не, не спомена нито дума за това — отвърна Джанет вяло.