Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (18)

Осемнадесета глава

Госпожица Джоузефин си спомня за малката Анн

Когато дойдоха коледните празници, момичетата от „Дома на Пати“ се разпръснаха по родните си домове, но леля Джеймисина предпочете да остане.

— Не мога да отида никъде, където съм поканена, с тези три котки — каза тя. — Няма да оставя бедните същества сами тук за почти три седмици. Ако имахме свестни съседи, които да ги хранят, бих ги оставила, но на тази улица няма други, освен милионери. Затова оставам тук и ще поддържам „Дома на Пати“ топъл за вас.

Анн се завърна у дома с радост и очаквания, които не се сбъднаха напълно. Тя завари Авонлий скован от ранна и люта зима, каквато дори „най-старите жители“ не можеха да си спомнят. Грийн Гейбълс беше буквално притиснат от огромни преспи. Почти всеки ден имаше свирепа буря, дори в хубавите дни вятърът не преставаше. В момента, в който разчистеха пътищата, те отново биваха затрупвани. Беше почти невъзможно човек да се придвижва. Три вечери подред ОПСА се опита да организира празненство в чест на студентите от колежа, но всяка вечер бурята бе толкова страшна, че никой не успяваше да отиде. Анн, въпреки любовта и лоялността си към Грийн Гейбълс, не преставаше да мисли с копнеж за „Дома на Пати“, за уютната му отворена камина, за веселите очи на леля Джеймисина, за трите котки, за жизнерадостното бърборене на момичетата, за приятните петъчни вечери, когато приятелите от колежа се отбиваха да поприказват за тъжни и за весели неща.

Анн беше самотна. През празниците Дайана стоеше затворена у дома с много лош пристъп на бронхит. Тя не можеше да идва в Грийн Гейбълс и Анн рядко успяваше да се добере до „Градинския склон“, защото старият път през Омагьосаната гора беше непроходим от преспи, а дългият път по замръзналото Езеро на бляскавите води беше почти толкова лош. Руби Гилис спеше в покритото с бяла пелена гробище. Джейн Андрюс преподаваше в училище в западните прерии. Гилбърт със сигурност още й беше верен и наминаваше в Грийн Гейбълс всяка вечер, когато беше възможно. Но посещенията на Гилбърт не бяха като някогашните. Анн почти се страхуваше от тях. Беше доста смущаващо да го погледне по средата на внезапно мълчание и да види, че лешниковите очи на Гилбърт са вперени в нея с недвусмислен израз. А по-смущаващо бе да усети, че силно се изчервява и се стеснява от погледа му, сякаш… е, беше много неудобно. На Анн й се искаше да е пак в „Дома на Пати“, където винаги имаше още някой, който да балансира деликатното положение.

Обаче Дейви беше напълно щастлив. Правеше му удоволствие да излиза сутрин и да разчиства пътеките до кладенеца и кокошарника. Той възхваляваше деликатесите за Коледа, които Марила и госпожа Линд се надпреварваха да приготвят за Анн. Четеше една увлекателна приказка в книга от училищната библиотека за чуден герой, който сякаш беше надарен с магическата способност да се забърква в неприятности, от които обикновено го спасяваше земетресение или изригване на вулкан. Те го измъкваха невредим от премеждията, които завършваха с бляскав край.

— Казвам ти, тази история е екстра, Анн — заяви той в екстаз. — Предпочитам да чета нея, отколкото Библията.

— Така ли? — усмихна се Анн.

Дейви я погледна с любопитство.

— Не изглеждаш възмутена, Анн. Госпожа Линд беше ужасно шокирана, когато й го казах.

— Дейви, според мен напълно естествено е едно деветгодишно момче да чете с по-голямо удоволствие история с приключения, отколкото Библията. Но когато пораснеш, надявам се, че ще разбереш колко чудесна книга е Библията.

— О, мисля, че някои части от нея са хубави — съгласи се Дейви. — Онази история за Йосиф — екстра е. Но ако бях на мястото на Йосиф, нямаше да простя на братята си. Никакви такива, Анн. На всичките бих отрязал главите. Госпожа Линд страшно побесня, когато й казах това, затвори Библията и каза, че повече няма да ми чете от нея, ако говоря така. Затова вече не говоря, когато я чете в неделя следобед. Само си мисля за разни неща и ги казвам на Милти Болтър на другия ден в училище. Разказах на Милти историята за Илия и мечките и той толкова се уплаши, че оттогава не се е присмивал на плешивата глава на господин Харисън. Има ли мечки на Остров Принц Едуард, Анн? Искам да знам.

— В днешно време няма — каза Анн разсеяно, а вятърът издуха облак сняг в прозореца. — О, скъпи, ще спре ли някога тази буря?

— Бог знае — каза Дейви безгрижно, като се готвеше да продължи четенето.

Този път Анн беше шокирана.

— Дейви! — възкликна тя укорително.

— Така казва госпожа Линд — възрази Дейви. — Една вечер миналата седмица Марила каза: „Ще се оженят ли някога Людовик Бързия и Теодора Дикс?“. А госпожа Линд й отвърна: „Бог знае“.

— Е, не е било правилно да го казва — поясни Анн. — Никой няма право да споменава това име напразно или да говори за него с пренебрежение, Дейви. Никога повече не го прави.

— Дори когато го произнасям бавно и тържествено като пастора ли? — попита Дейви сериозно.

— Дори тогава.

— Добре, няма да го правя. Людовик Бързия и Теодора Дикс живеят в Среден Грифтън и госпожа Рейчъл казва, че той я ухажва от сто години. Няма ли скоро да са твърде стари, за да се оженят, Анн? Надявам се, че Гилбърт няма да те ухажва толкова дълго. Кога ще се омъжиш, Анн? Госпожа Линд казва, че е сигурно.

— Госпожа Линд е…

— Ужасна стара клюкарка — завърши Дейви спокойно. — Така я наричат всички. Но сигурно ли е, Анн? Искам да знам.

— Ти си глупаво малко момче, Дейви — каза Анн и излезе горделиво от стаята.

Кухнята беше празна и тя седна до прозореца в забързания снеговалеж на зимната привечер. Анн погледна над тихото бяло поле, студено и безжизнено в пронизващата светлина на мрачния залез, и въздъхна. Беше много самотна. Сърцето й беше тъжно. Чудеше се дали ще може да се върне в Редмънд следващата година. Не изглеждаше много вероятно. Единствената възможна стипендия, която можеше да спечели през втората година, беше много малка.

— Предполагам, че просто ще трябва да пропусна следващата година — мислеше тя печално — и отново да преподавам в областното училище, докато спечеля достатъчно, за да завърша обучението си. А тогава целият ми стар клас ще е завършил и „Дома на Пати“ ще е извън обсъждане. Но спокойно! Ще се оправя сама, ако се наложи.

— Ето го господин Харисън, гази в снега нагоре по пътя — обяви Дейви, като изтича навън. — Надявам се, че е донесъл пощата. От три дни не сме я получавали. Искам да видя какво правят онези досадни либерали. Аз съм консерватор, Анн. И ти казвам, трябва да държиш под око либералите.

Господин Харисън донесе пощата и веселите писма от Стела, Присцила и Фил скоро разсеяха тъгата на Анн. Леля Джеймисина също й бе писала, като съобщаваше, че поддържа огъня на къщата и че котките са добре, а растенията се развиват прекрасно.

„Беше много студено“ — пишеше тя. „Затова пуснах котките да спят вътре — Ръждивко и Джоузеф на дивана в гостната, а котката Сара в долната част на леглото ми. Така не се чувствам сама, когато се будя нощем и я чувам да мърка.“

Анн беше оставила последно едно малко съобщение, написано на машина, като го беше помислила за маловажно. Когато го прочете, седна умълчана, със сълзи на очи.

— Какво е станало, Анн? — попита Марила.

— Госпожица Джоузефин Бари е умряла — каза Анн с нисък глас.

— Бог я прибра най-накрая — каза Марила. — Боледуваше повече от година и семейство Бари всеки момент очакваше да получи вестта за смъртта й. Страдаше страшно, Анн. Винаги е била толкова любезна с теб.

— Тя беше любезна до последния си дъх, Марила. Това писмо е от адвоката й. Тя ми е завещала хиляда долара.

— Господи, това е страшно голяма сума! — възкликна Дейви. — Тя е жената, на която ти и Дайана сте се натъкнали, когато сте скочили на леглото в стаята за гости, нали? Дайана ми разказа тази случка. Затова ли ти е завещала толкова много?

— Млъкни, Дейви — каза Анн меко и излезе.

— Смятате ли, че сега Анн изобщо ще се омъжи? — попита Дейви с тревога. — Когато Доркас Слоун се омъжи през лятото, каза, че ако имала достатъчно пари, за да живее, никога не би се обременявала с мъж, но че било по-добре да се живее дори с вдовец с осем деца, отколкото със зълва.

— Дейви Кейт, дръж си езика зад зъбите — каза госпожа Рейчъл строго. — Начинът, по който говориш, е позорен за малко момче, ето какво.