Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (39)

Тридесет и девета глава

Уреждане на сватби

Анн усещаше, че животът възприема неблагоприятна посока през първите няколко седмици след завръщането й в Грийн Гейбълс. Липсваше й веселата компания от „Дома на Пати“. През последната зима беше имала прекрасни сънища, а сега те лежаха в прахта около нея. В сегашното си състояние на отвращение от себе си тя не можеше веднага да започне пак да сънува. И откри, че самотата в мечти е прекрасна, докато самотата без тях бе непривлекателна.

Тя не беше виждала повече Рой след мъчителната им раздяла в павилиона на парка. Но Дороти дойде да я види, преди да напусне Кингспорт.

— Ужасно съжалявам, че няма да се омъжиш за Рой — каза тя. — Исках да ми станеш сестра. Но ти си напълно права. Той щеше да те отегчи до смърт. Обичам го, той е мило добро момче, но е много скучен. Изглежда интересен, но не е.

— Това няма да развали приятелството ни, нали, Дороти? — попита Анн тъжно.

— Не, разбира се. Ти си твърде ценна, за да те загубя. Ако не можеш да ми бъдеш сестра, искам да те запазя като приятелка. И не се измъчвай заради Рой. Тъкмо сега той се чувства ужасно — принудена съм да слушам излиянията му всеки ден, но ще го преодолее. Винаги успява.

— Винаги ли? — каза Анн с леко променен глас. — Значи и преди „го е преодолявал“?

— Да, скъпа — каза Дороти искрено. — Два пъти. Той беснееше пред мен по същия начин предните два пъти. Не че другите направо му бяха отказали — те просто обявиха годежа си с някой друг. Разбира се, когато те срещна, той ми се закле, че никога преди не е обичал истински, че предишните истории били просто момчешки фантазии. Но не мисля, че трябва да се безпокоиш.

Анн реши да не се безпокои. Чувствата й бяха смесица от облекчение и презрение. Рой наистина й бе казал, че тя е единствената, която някога е обичал. Без съмнение, вярваше в това. Но беше утешение да чувства, че не е съсипала живота му по никакъв начин. Имаше и други богини и Рой, според Дороти, щеше да почита друга пред друг олтар. Въпреки това, животът беше лишен от още няколко илюзии и Анн започна да си мисли с печал, че той изглежда доста пуст.

Тя слезе от фронтона над входа вечерта на завръщането си с тъжно лице.

— Какво се е случило с предишната Снежна кралица, Марила?

— Знаех си, че ще се чувстваш зле — каза Марила. — И с мен беше така. Това дърво растеше тук още откакто бях малко момиче. То падна по време на силната буря през март. Цялото беше изгнило отвътре.

— Толкова ще ми липсва — тъгуваше Анн. — Стаята над входа вече не изглежда същата без нея. Никога няма да поглеждам през прозореца без чувство на загуба. И никога преди не съм се завръщала в Грийн Гейбълс, без да е тук Дайана, за да ме посрещне.

— Сега Дайана има да си мисли за нещо друго — каза многозначително госпожа Линд.

— Разкажете ми новините от Авонлий — каза Анн и седна на стълбите пред входа, където вечерната слънчева светлина падна върху косата й като златен дъжд.

— Няма много други новини, освен онези, за които ти писахме — каза госпожа Линд. — Сигурно не знаеш, че Саймън Флетчър си счупи крака миналата седмица. Майка му имаше навика да става по време на молитвено събрание, да казва всички пакости на децата си и да иска да се молим за тях. Разбира се, това ги вбесяваше и те ставаха все по-лоши и по-лоши.

— Не си казала на Анн новината за Джейн — напомни Марила.

— О, Джейн — намръщи се госпожа Линд. — Джейн Андрюс се завърна от Запада миналата седмица. Ще се омъжва за милионер от Уинипег. Можеш да бъдеш сигурна, че госпожа Хармън, без да губи време, ми го разказа надълго и нашироко.

— Милата стара Джейн, толкова се радвам — каза Анн сърдечно. — Тя заслужава хубав живот.

— О, не казвам нищо против Джейн. Тя е доста добро момиче. Но не принадлежи към класата на милионерите и ще откриеш, че този мъж няма с какво друго да бъде препоръчан, освен с парите си, ето какво. Госпожа Хармън казва, че той е англичанин, който е спечелил парите си в мините, но аз смятам, че ще се окаже янки. Сигурно има пари, защото обсипа Джейн с бижута. Годежният й пръстен е букет от диаманти, толкова големи, че изглеждат като лейкопласт върху дебелата лапа на Джейн.

Госпожа Линд не можа да прикрие лекото огорчение в тона си. Ето я Джейн Андрюс, тази посредствена малка зубрачка, сгодена за милионер, докато Анн, както изглежда, още не беше получила предложение от никого, богат или беден. А госпожа Хармън Андрюс се хвалеше непоносимо.

— Какво е правил Гилбърт Блайт в колежа? — попита Марила. — Видях го, когато се върна у дома миналата седмица, беше толкова блед и слаб, че едва го познах.

— Миналата зима той учи много — каза Анн. — Знаете, че завърши с отличен по класическите езици и взе наградата „Купър“. Не е взимана от никого през последните пет години! Затова мисля, че сега е доста изтощен. Всички сме малко уморени.

— Както и да е. Ти си бакалавър по хуманитарни науки, а Джейн Андрюс не е и никога няма да бъде — каза госпожа Линд с мрачно задоволство.

След няколко вечери Анн отиде да види Джейн, но тя беше в Шарлоттаун — „да си подготви тоалетите“ — госпожа Хармън информира гордо Анн. — Разбира се, при създалите се обстоятелства, шивачка от Авонлий не би била подходяща за Джейн.

— Чух нещо много хубаво за Джейн — каза Анн.

— Да, Джейн се справи доста добре, макар че не е бакалавър — каза госпожа Хармън с леко отмятане на главата. — Господин Инглис струва милиони и те ще ходят в Европа на сватбено пътешествие. Когато се върнат, ще живеят в съвършен дом от мрамор в Уинипег. Джейн има само една грижа — тя готви толкова хубаво, но съпругът й няма да й позволи да готви. Той е толкова богат, че си е наел готвач. Ще имат готвач, две слугини, кочияш и момче за всичко. А с теб какво става, Анн? Не чувам, че ще се омъжваш след учението в колежа.

— О — засмя се Анн. — Ще остана стара мома. Наистина не мога да намеря никого, който да ми подхожда.

Беше доста неприятно от нейна страна. Тя съзнателно искаше да напомни на госпожа Андрюс, че ако остане стара мома, това ще бъде не защото не е имала поне един шанс за женитба. Но госпожа Хармън бързо й отмъсти.

— Прекалено придирчивите момичета обикновено остават сами, забелязала съм. И какво чувам — Гилбърт Блайт е сгоден за госпожица Стюарт? Чарли Слоун ми казва, че тя е съвършено красива. Истина ли е?

— Не зная дали е истина, че е сгоден за госпожица Стюарт — отвърна Анн със спартанско самообладание. — Но е истина, че тя е много хубава.

— Някога си мислех, че ти и Гилбърт ще се съберете — каза госпожа Хармън. — Ако не внимаваш, всички твои обожатели ще ти се изплъзнат от ръцете.

Анн реши да не продължава дуела си с госпожа Хармън. Човек не може да парира противник, който излиза срещу рапирата с бойна секира.

— Щом Джейн я няма — каза тя и се изправи надменно — не мисля, че мога да остана! Ще намина, когато се прибере.

— Ела — каза госпожа Хармън лигаво. — Джейн ни най-малко не се е възгордяла. Тя смята да дружи със старите си приятели, както досега. Тя наистина ще се радва да те види.

Милионерът на Джейн пристигна през последната седмица на май и я отведе сред блясък и великолепие. Госпожа Линд получи подличкото удовлетворение от откритието, че господин Инглис беше на четиридесет години, нисък, слаб и побелял. Госпожа Линд не му спести недостатъците, можете да бъдете сигурни.

— Ще му е необходимо цялото злато, за да се украси сухар като него, ето какво — каза госпожа Рейчъл тържествено.

— Той изглежда мил и добродушен — каза Анн учтиво, — и съм сигурна, че Джейн означава за него целия свят.

— Хъм! — просъска госпожа Рейчъл.

Фил Гордън се омъжи през следващата седмица и Анн замина за Болинбрук, за да й бъде шаферка. Фил беше изискана красива булка и преподобният Джо сияеше от щастие.

— Отиваме на разходка за влюбени из евангелската земя — каза Фил. — После ще се установим на улица „Патерсън“. Мама смята, че е ужасна. Тя мисли, че Джо би могъл да вземе църква поне на някое свястно място. Но дивите покрайнини на „Патерсън“ ще разцъфтяват като рози за мен, ако Джо е там. О, Анн, толкова съм щастлива, че чак ме боли сърцето.

Анн винаги се радваше на щастието на приятелите си, но понякога е малко самотно да си обграден отвсякъде с щастие, което не е твое собствено. А беше точно така, когато Анн се завърна в Авонлий. Този път Дайана се къпеше във великолепието на славата, която идва при жената, когато сложат до нея първородното й дете. Анн гледаше белокожата млада майка с някакво благоговение, което никога преди не бе изпитвала към Дайана. Можеше ли тази бледа жена с опиянени очи да е малката Дайана с черните къдрици и розовите бузи, с която беше играла през завинаги отминалите училищни дни? Това я караше да изпитва странно чувство на опустошеност — сякаш самата тя някак си принадлежеше само на отминалите години и нямаше какво да прави в настоящето.

— Не е ли съвършен красавец? — каза Дайана гордо.

Малкото дебело човече смешно приличаше на Фред — също толкова закръглено, също толкова червено. Анн не можеше да каже с чиста съвест, че го смята за красиво, но искрено заяви, че е сладък, само за целувки и изобщо възхитителен.

— Преди да се роди, исках момиче, за да мога да го нарека Анн — каза Дайана. — Но сега, когато този малък Фред е тук, не бих го сменила и с милион момичета. Той не би могъл да е нищо друго, освен собственото си скъпоценно „аз“.

— Всяко малко бебе е най-сладкото и най-хубавото — каза весело госпожа Алън. — Ако беше дошла малка Анн, щеше да чувстваш същото и за нея.

Госпожа Алън беше дошла в Авонлий за пръв път, откакто го беше напуснала. Тя беше така жизнерадостна, мила и изпълнена със симпатия, както винаги. Старите й приятелки я бяха приветствали възторжено. Съпругата на сегашния пастор беше достойна жена, но не точно сродна душа.

— Нямам търпение да порасне достатъчно, за да започне да говори — въздъхна Дайана. — Копнея да го чуя как казва „мамо“. И съм решила първият му спомен за мен да бъде хубав. Първият ми спомен за майка ми е, че ме пляска за някоя моя пакост. Сигурно съм заслужавала, а мама винаги е била много добра и аз я обичам от сърце. Но бих желала първият ми спомен за нея да беше по-хубав.

— Аз си спомням само едно нещо за моята майка и това е най-хубавият ми спомен — каза госпожа Алън. — Бях на пет години и един ден ми разрешиха да отида на училище заедно с по-големите си сестри. Когато излязохме след часовете, двете ми сестри тръгнали към къщи с две различни групи, като всяка от тях мислела, че съм с другата. А аз бях избягала с едно малко момиченце, с което си бях играла през междучасията. Отидохме у тях, те живееха близо до училището, и започнахме да правим кюфтета от кал. Чудесно се забавлявахме, когато по-голямата ми сестра пристигна, останала без дъх и ядосана.

„Лошо момиче“ — извика тя, сграбчи ме за ръката, аз се дърпах, а тя ме повлече след себе си. — „Веднага тръгвай към дома. О, ще си изпатиш! Мама е страшно сърдита. Хубавичко ще те напердаши.“

Никога не ме бяха били. Бедното ми малко сърце беше изпълнено с ужасен страх. Никога през живота си не съм се чувствала толкова нещастна, колкото тогава по пътя към дома. Когато се прибрахме, сестра ми ме дръпна в кухнята, където седеше мама пред огъня в мрака. Нещастните ми мънички крака трепереха. А мама — мама само ме взе в ръцете си, без да ми каже нито една укорителна или остра дума, и ме целуна, притисна ме до сърцето си. „Толкова ме беше страх, че си се загубила, мила“, каза тя нежно. Виждах пламтящата обич в очите й, като ме гледаше. Много скоро след това тя умря. Това е единственият ми спомен за нея. Нали е красив?

Анн се почувства по-самотна от всякога, докато вървеше към къщи по Брезовата пътека и Върбовия склон. Тя не беше минавала по този път от много луни. Беше тъмновиолетова вечер. Въздухът бе натежал от аромата на цветята, беше почти непоносимо тежък. Преситените чувства преливаха като от препълнена чаша. Брезите по пътя бяха израснали от малките фиданки в големи дървета. Всичко се беше променило. Анн усещаше, че ще се радва, когато свърши лятото и когато отново щеше да работи. Може би тогава животът нямаше да й се струва толкова празен.

Опитах света — не се издържа повече

цветът на романтиката, който носеше.

— въздъхна Анн и веднага се успокои.