Йосип Новакович
Курс по творческо писане (51) (Основни принципи, ясни насоки, подкрепени с примери от творчеството на класически и съвременни автори, изобретателни упражнения и методи за оценяване на вашия напредък)

Глас и хумор

Хуморът в художествената литература, като подправките в готвенето, трябва да се слага в точното количество, на точните места и в точното време. Може би си мислите, че колкото повече хумор има, толкова по-добре, но бъдете нащрек. Мой приятел с прекрасно чувство за хумор написа четири романа и не успя да издаде нито един от тях, защото според него пишел твърде смешно. Телевизионната публика може да бъде ненаситна за хумор, но редакторите на романи може да се окажат доста невесела група. Има и друго обяснение, вероятно по-точно. Един хумористичен роман се продава трудно, защото хуморът е до голяма степен субективен. Тъй като първите романи и без друго носят риск за издателите, първи хумористичен роман може да бъде още по-рискован. Хуморът, макар привидно безобиден, е нож с две остриета. Ако се шегувате в ключов драматичен момент, може да изгубите драматизма, особено ако хуморът по някакъв начин попречи на сюжета. Ако вие не гледате сериозно на сюжета, защо очаквате това от читателя? Вашият тон дава пример за това как да се чете.

От друга страна, ако нямате нищо игриво, никакъв хумор в романа — колко отегчително! Това е като пир без вино. Шегувайте се колкото можете, особено в комедиите (не толкова в трагедиите), а по-късно, при препрочитането обърнете внимание дали моментът за шегата е неподходящ и ако е така, сложете я другаде. В преходни моменти шегите могат да задържат вниманието на читателя и да внесат ново настроение. Ако емоционалният тон на романа е мрачен, добре е да предложите разведряване, защото безпросветният мрак може да омръзне. Тогава използването на хумора като контраст ще задълбочи трагичното въздействие на разказа.

Хуморът често произтича от гласа на автора и неговото отношение към тематиката. Мислете за Уди Алън. Понякога, когато влезе в руслото на своя глас, почти всичко, което казва, е смешно. Аз забелязах въздействието на гласа върху хумора още като дете. Когато учителят ме вдигнеше, аз говорех на майтап на селски диалект и макар че най-често не казвах нищо смешно, съучениците ми и понякога учителите се смееха на гласа.

Видяхме вече как Марк Твен използва различни гласове за хумор. Ето един прост пример за отделен хумористичен глас от „Хъкълбери Фин“:

„Вдовицата се разплака, нарече ме клето заблудено агънце и какво ли още не, ама не за да ме обиди. Облече ме пак в новите дрехи, а пък аз се потях ли потях, и стоях като вързан. Както и да е, всичко си тръгна постарому. Вдовицата звънеше за вечеря и човек трябваше да отива навреме. Като седнеш на трапезата, не биваше да се захванеш направо с лапането, а трябваше да чакаш, додето вдовицата наведе глава и помърмори нещо на яденето, макар че нищо му нямаше…“

Ако напишете отново този абзац, но махнете разговорния език и гласа със смешната дикция, ще изгубите част от хумора. Несъмнено пак ще бъде смешно заради начина, по който Хък гледа на нещата, и неговата логика, но гласът придава изключително важен елемент.

Макар да казвам, че гласът е прост и прям, той показва ирония. Хък имитира мис Уотсън: „Нарече ме клето заблудено агънце“. Тук неговият глас ползва нотки от друг глас. Мисля, че това е важен момент при хумора: ироничните нотки, привнесени от някого, за когото става дума, и приспособени за гласа на разказвача.

Методи за създаване на хумор

Мнозина твърдят, че хуморът не се учи и преподава, че е естествена черта на характера. Голяма част от хумора се появява спонтанно, непреднамерено, но анализирането на хумора често разкрива определен метод. Можете да се научите как да прилагате различни методи за създаване на хумор.

Хумор на абсурда. Този откъс от романа „Молой“ на Самюъл Бекет е описание на любовен акт. Може да ви се стори твърде нихилистичен, за да бъде хумористичен, но и това е вид хумор — хумор на абсурда. Хуморът на Бекет като този на Твен зависи от съчетаването на гласа и причудливата логика. Докато при Твен гласът е вероятно по-важен от логиката, тук логиката е по-важна от гласа:

„Виждах само изопнатия й жълтеникав тил, в който от време на време впивах зъби, забравяйки, че нямам такива — такава е силата на инстинкта… Пък и тя започна първа, на бунището, когато сложи ръка на дюкяна ми. По-точно, бях се навел над купчина боклук с надеждата да намеря нещо, което завинаги да ме отврати от яденето, когато тя изотзад вкара бастуна си между краката ми и започна да възбужда слабините ми. Даваше ми пари след всеки сеанс, на мен, който бих склонил да позная любовта и да проникна до дъното й безплатно. Но тя беше идеалистка. Бих предпочел, струва ми се, не тъй пресъхнало и просторно отвърстие, от което да си създам по-високо мнение за любовта, струва ми се… Другото, което ме притеснява в тази връзка, е безразличието, с което научих за нейната смърт, когато една тъмна нощ пълзях към нея — безразличие, смекчено наистина от тъгата по изгубения източник на приходи… Сигурен съм в едно — никога не съм искал да го преживея отново, воден, предполагам, от интуицията, че е неповторимо и съвършено, уникално само по себе си… Не ми говорете за камериерката, не трябваше въобще да я споменавам, тя беше отдавна, бях болен, може би не е имало никаква камериерка, никога в живота ми. Молой, или живот без камериерка.“

Гласът на разказвача омаловажава всичко, до което се докосне, с безразличие. Бекет разглежда първата любов и познаването на любовта — по традиция дълбоко сантиментални теми, като ги принизява, поставя ги в контекста на едно бунище. Това принизяване като техника може би е същото като цинизма, защото представя високите равнища на човешкия живот от животинска, кучешка гледна точка. И това е цинизмът. Хората често прибягват до цинизъм с надеждата да звучат хумористично, защото двете имат много общи неща. Хумористичното описание на молитвата при Твен — „наведе глава и помърмори нещо на яденето, макар че нищо му нямаше“ — е превключване на ниска предавка, поставяне на нещо възвишено — молитвата — до нещо елементарно — мърморенето. (Хуморът на Твен звучи по-малко цинично от този на Бекет поради „обезоръжаващия“ обаятелен глас на Хък.)

За да оживее цинизмът като хумор, се иска остроумие, интелигентност. Опитът на Молой да се отърве от глада, като намери нещо отвратително на бунището с изхвърлени храни, е интелигентен обрат. Това, че разказвачът нарича жената идеалистка, защото му плаща за любовния акт, е друг обрат. Заплащането за нас е материализъм, но човек може да намери някаква логика тук — заплащането за услуга е идея, на която тя държи, макар че той би го правил безплатно. Когато той се увлича и впива зъби във врата й, забравяйки, че няма такива — това ви изненадва с логическата си невъзможност и предизвиква потенциално смешната картина на захапващи голи венци. В твърдението „може би не е имало никаква камериерка“ съмнението на разказвача продължава на неочаквано от нас място. Може би не е имало изобщо разказвач? Няма живот без камериерка? Докато четете това, предполагам, че парадоксите и понякога логическите невъзможности, изредени една след друга, създават определен ефект.

Разнороден хумор: фарс, карикатура, преувеличение, стереотипи. Николай Гогол, един разностранен хуморист, използва всякакви видове хумор. Макар много от неговия хумор да се губи или отслабва при превода от руски, част от него все пак се долавя.

При описанието на един огромен на ръст човек в „Мъртви души“ Гогол се шегува: „Той беше висок два метра и десет — иначе казано, роден за зъболекар“. Тук авторът взема на подбив руското зъболечение — друг „занаят“, при който силата да вадиш зъби е основното умение. Шегата действа с преувеличението и стереотипизирането на определена професия. При едно мое посещение на стоматологична поликлиника в Нови Сад (Северна Сърбия) трима мускулести зъболекари ме вързаха за един стол и упражниха мускулите си върху моите челюсти. Припомних си шегата, но не се смях.

Гогол ползва стереотипи за постигане на хумористичен ефект. По-рано писах срещу използването на стереотипите, но те понякога вършат работа, ако хуморът не е злонамерен Гогол използва и сравненията по поразително прост начин. Свежестта на тези метафори за мен успява да постигне хумор. За човек в цветущо здраве Гогол пише: „Къс желязо по-скоро би настинал и се разкашлял, отколкото този чудесно сложен помешчик“.

Ето друг вид хумор, който Гогол ползва. Когато Чичиков, героят от „Мъртви души“, среща свой познат, помешчик, тяхната среща протича така: „Те веднага се прегърнаха и останаха вкопчени в обятията си близо пет минути. Разцелуваха се толкова силно, че после предните зъби ги боляха цял ден. Манилов се зарадва толкова силно, че на лицето му останаха само носът и устата — очите му изчезнаха напълно.“

Това може би е най-често срещаният вид хумор — фарсът. Той зависи от преувеличаването и прекаляването при една проста размяна на любезности. Една прегръдка с целувка за посрещане се превръща в мащабно начинание. Забележете умението на Гогол да окарикатурява: „… на лицето му останаха само носът и устата — очите му изчезнаха напълно“. Този прекрасно издялан образ усилва сценичния ефект.

Гогол ползва предимно типологията, карикатурата и преувеличението в своя хумор. Не е лесно това да се сведе до формула или поне не толкова лесно, както в следващия разгледан случай: хумора на Оскар Уайлд.

Замяната на противоположностите като хумор. Хуморът на Оскар Уайлд е като математика. Той го създава чрез замяна на ценности.

„Традиционното уважение към младите хора бързо изчезва.“ „Разводът е нещо свещено.“

Техниката е очевидна, но ефикасна. Уайлд заменя един елемент от дадено клише с неговата противоположност и клишето става нещо ново, изненадващо, определено смешно. Пишете „младите хора“ вместо „старите хора“, „разводът“ вместо „бракът“.

В „Упадъкът на лъжата“ Уайлд пише: „Древните историци ни поднесоха чудни измислици под формата на факти; съвременният романист ни представя скучни факти, маскирани като измислица.“ Тук имаме размяна на ролите. Историците, които би трябвало да ни поднасят факти, ни поднасят измислици. Белетристите, които би трябвало да ни поднасят измислици, ни поднасят факти.

Тази техника можете да прилагате не само в афоризмите, но и в две (или повече) изречения, както прави Уайлд в този случай от „Колко е важно да бъдеш сериозен“: „Дано не сте водили двойствен живот — да се преструвате на порочен човек, а всъщност винаги да сте живели благопристойно. Това би било лицемерие.“

Сякаш извадил отрицателния знак пред скоба, Уайлд тук разменя нещата: порочен/благопристойно. Всичко друго остава същото.

В следващия пример от „Упадъкът на лъжата“ Уайлд създава поредица от обръщания на обичайните очаквания, механично, по навик:

„Мнозина младежи навлизат в живота с природна дарба за преувеличаване, която, ако се развива в здравословна и добронамерена обстановка, или чрез имитиране на най-добрите образци, може да се превърне в нещо наистина велико и прекрасно. Като правило обаче от тях не излиза нищо. Те или се поддават на лекомислените привички на акуратността, или започват да се движат в кръга на възрастни и добре осведомени хора… За кратко време те развиват мрачна и нездрава способност да говорят истината, започват да проверяват всички твърдения, изказани в тяхно присъствие, не се колебаят да спорят с хора, далеч по-млади от самите тях, и често стигат до писане на романи, крито са толкова реалистични, че никой не би повярвал в тяхната вероятност.“

„Лекомислените привички на акуратността“ — обикновено „акуратност“ ни говори за нещо „прилежно“ и ние приемаме съчетанието на двете думи почти механично. Уайлд разбива съчетанието, както го прави и със споренето с далеч по-млади хора. Това обаче не е само формула. Част от хумора на Уайлд се крие в неговия глас — изискания и иронично високопарен начин на изреждане на думите. „Движат се в кръга на възрастни и добре осведомени хора“ например внася усещането за безметежното съществуване на висшите английски класи, поради което комедията на Уайлд е комедия на нравите, освен хумор на инверсията.

Методът в хумора на Уайлд не е уникален. Голяма част от хумора на Бекет също следва тази „формула“. (Слагам формула в кавички, защото няма гаранция, че всичко, което напишете по нея, ще бъде смешно. Някои неща обаче ще бъдат.) При Бекет („Молой“) смекчаването на безразличието с мисълта за загубата на приходи е обръщане на фразата — тъгата се смекчава — в едно клише. Той смекчава нейната противоположност, безразличието.

Джордж Бърнард Шоу ползва същата техника: „Драматичният критик е човек, който хвърля по дърво и камък.“ (Вместо: „Драматичният критик е човек, който търси под дърво и камък.“)

Ситуационен хумор. В много случаи ситуационният хумор зависи от момента и объркването. Ето един пример от романа на Бърнард Маламъд „Майсторът“. В него Яков на път към Киев трябва да остави коня си, за да прекоси една река:

„Лодкарят отвърза лодката, потопи двете гребла във водата и те потеглиха.

Крантата, вързана за един кол, гледаше от брега под лунната светлина.

Като стар евреин гледа, помисли си майсторът. Конят изцвили и когато това се оказа безполезно, пръдна гръмко.

— Не мога да те позная по говора — каза лодкарят, като теглеше греблата. — Руски е, но от кой край?

— Живял съм в Латвия и на други места — промърмори майсторът.“

Сцената е тъжна. Ето защо контрастът, пръднята в тягостния миг, „избухва“, за да разчупи усещането за сериозност и читателят също избухва в смях.

Вземете сега тази фраза: „Конят изцвили и когато това се оказа безполезно, пръдна гръмко“ — и я преместете един ред нагоре или един ред надолу и ще видите, че шегата няма да се получи толкова добре или изобщо няма да се получи.

Изборът на подходящ момент обаче не е всичко. Нещо високо е свалено ниско, човешката реч към конската пръдня. Това принизяване поражда хумор. Не мисля, че има абсолютна рецепта за хумор, но ако практикувате това сваляне на предавката и избор на момент, при което едно нещо може да се приеме за друго, може да създадете хумор.

Отбележете още един момент в примера на Маламъд. Главните герои не се смеят. Те остават сериозни, не забелязват хумора; за тях конската пръдня няма отношение към онова, което вършат. Това усилва хумора. Можете да го приемете като модел: ако главният герой във вашия разказ се пошегува, не го хвърляйте да се търкаля на пода от смях, заедно с другите; в противен случай читателят ще остане с впечатлението, че сами се поздравявате. Това е нещо като предварително записания смях в телевизионните комедии. Най-добрият хумор е с каменно лице. Ако е смешно, читателят ще се засмее. Ако пък не, поне не е имало и претенции за хумор. Ако обаче след плоска шега последва гръмогласен смях, читателят може да се засегне от това, че не се е засмял. (Естествено, ако е важно даден персонаж да се засмее на някоя шега, нека се смее.)

Можете да се научите да пишете хумористични пасажи от това, което ви казах дотук, или от свои собствени анализи. Анализирайте текстовете, които намирате за смешни. Ако постоянствате, в някои от тях ще намерите действащ метод.