Йосип Новакович
Курс по творческо писане (29) (Основни принципи, ясни насоки, подкрепени с примери от творчеството на класически и съвременни автори, изобретателни упражнения и методи за оценяване на вашия напредък)

Разказ от първо лице

Най-естествената гледна точка на разказвача е от първо лице, тъй като всички истории и изпитания се случват с някого, с едно „аз“, което е свидетел на ставащото. От него произтичат всички варианти за гледната точка на разказвача в литературата.

Ето един пример на разказвач в първо лице единствено число от разказа на ирландската писателка Една О’Брайън „Сестра Имелда“:

„Случи се така, че срещнах сестра Имелда няколко пъти извън училището и почувствах, че има някакво привличане помежду ни. Веднъж на двора тя извърши нещо съвършено неразумно. Откъсна една хризантема и ми я подаде да я помириша.“

Историята обикновено се разказва, след като събитията вече са се случили. В горния пример тя е разказана година по-късно. Въпреки че героинята, за която се разказва, е ученичка, самата разказвачка не е, и затова разказва историята с езика на възрастния. Трябва да правим разлика между автор и разказвач (между Една О’Брайън и разказвачката, която говори от първо лице единствено число от позицията на възрастния). Също е необходимо да разграничаваме разказвача (зрялата жена, която се връща назад в миналото) и героинята (детето).

Героят в първо лице и разказвачът от първо лице могат да изглеждат едно и също лице, както е например в романа на Марк Твен „Хъкълбери Фин“:

„Мис Уотсън ме заведе в килера и започна да се моли, но нищо не се получи. Каза ми, че трябва да се моля всеки ден и каквото и да си поискам, ще го имам. Не беше обаче така. Опитах. Веднъж получих въдица, но без кукички.“

Хък Фин като разказвач звучи идентично с Хък Фин, момчето, за което се разказва, и романът изглежда така, сякаш е разказ от първо лице. Марк Твен използва гласа на детето като гледна точка на своето произведеше. Марк Твен обаче не е Хък Фин. Гледната точка на разказвач от първо лице не представлява автора. Първото лице е персона. Понятието персона (persona) е разгледано в Глава втора и означава „маска“. Гледната точка на разказвача трябва да бъде различна от вас самите като автори. Разказвачът трябва да бъде свободен, да има своя собствена религия, политически и естетически възгледи, които биха могли (но не е задължително) да съвпадат с вашите. А вие като автори не можете да бъдете обвинявани за това, което върши вашата персона. Ако вашата персона е сериен убиец, никой не би могъл и да си помисли, че вие сте сериен убиец. Ако вашето фиктивно „аз“ извършва благородни постъпки на добродетелност, надхвърлящи тези на майка Тереза, това не означава, че вие ще бъдете номиниран за Нобелова награда за мир. Е. Л. Доктороу твърди, че „белетристът е човек, който може да живее под кожата на други хора“. Когато пишем в първо лице единствено число, това ни дава възможност да се идентифицираме и да развием образи, които са напълно различни от нас самите.

Това не означава, че не можете да пишете за онова, което дълбоко ви вълнува. Напротив, сега, когато имате персона, „маска“, можете да извадите на бял свят своите демони и ангели. Както споменахме и по-рано, белетристиката е карнавал. Зад „маска“ бихте могли да изразите себе си далеч по-свободно, отколкото непосредствено.

Когато вашият герой в първо лице съвпада с реалния ви Аз и събитията в историята са заети непосредствено от опита ви, вие вероятно пишете есе или автобиографична проза, което звучи до голяма степен като противоречие по същество. Разбира се, бихте могли да преминете границата между белетристика и небелетристика. Между тези два начина на писане не съществува Берлинска стена. Няма телени огради, няма гранична охрана. Берлинската стена е разрушена в много отношения. Направете така, че тази разрушена стена да разширява вашия свят, вместо да го стеснява.

Разказвачът от първо лице може да предаде история за самия себе си като централен герой. Може и да се идентифицира с някой от по-второстепенните герои. Той може да разказва историята на някой друг, като почти не споменава за себе си, освен за да покаже откъде черпи информация. Някои литератори твърдят обаче, че гледната точка на разказвача от първо лице винаги трябва да бъде централен герой. Ние можем да проследим и да наблюдаваме някой друг, но тъкмо прозренията и преживяванията на носителя на разказа имат най-голямо значение за нас, защото ние се отъждествяваме с неговата гледна точка. Това може и да не е вярно във всички случаи, но ако гледната точка от първо лице е наблюдател на действията на някой друг, читателите имат право да попитат: „А какво ще каже този човек, който наблюдава действието? Няма ли да заеме някаква позиция?“ Добре е да осигурите на своето повествование отговори на подобни въпроси, макар и съвсем иносказателно.

Множественост на гледните точки от първо лице

В този вариант на традиционния подход използвате няколко разказвачи от първо лице и ги редувате, като обикновено започвате всяка нова глава с промяна на разказвача. Тази стратегия предлага разнообразие на гледните точки, на гласовете и начините на мислене. Тя позволява да се представят нещата сякаш от гледна точка на един всевиждащ разказвач, без обаче гласът на разказвача да притежава надменността на всевиждащия, като при това съществува и предимството на разнообразните гледни точки.

Тъй като едно и също събитие означава различни неща за различните участници и наблюдатели, това събитие може да бъде представено богато и без изкуствено преразказване на случилото се. Нека читателят сам стигне до своите изводи и да си изгради обективна картина. Уилям Фокнър разяснява защо използва тази стратегия на разказвачите в своя роман „Шум и ярост“: „Опитах се отново да ти разкажа същата история през погледа на друг брат и това вече не беше тя. Разказах я за трети път през погледа на трети брат и това отново не беше тя. Опитах се да събера отделните късчета в едно цяло, да запълня празнотите, като разкажа историята от собствена гледна точка. Това също не я предаваше цялостно… Не бях в състояние да я разкажа така, както трябва, колкото и много да се опитвах и сега ще го направя отново, дори ако трябва пак да се проваля.“

Що се отнася до кратките белетристични форми множественост на разказвачите от първо лице би могло също да бъде подходящ начин на писане, особено когато историята се концентрира около някакъв остър конфликт. Въпреки това разказът трябва бързо да намери своя център и да го поддържа, затова и преходът от една гледна точка на друга може да разконцентрира повествованието.

Епистоларна проза

Писмата почти винаги се пишат от първо лице. Много романи, особено тези от XIX век, са епистоларни или написани под форма на кореспонденция. Такъв е романът на Йохан Волфганг фон Гьоте „Страданията на младия Вертер“. Ние като читатели се превръщаме в съавтори, надничащи в тези „лични“ откровения.

Преимуществото на писмото е, че можем да си представим нашия кореспондент и да отправим своя глас към него като към читателска публика. Това е добър модел за изграждане на гледна точка. Вместо да пишете за „бъдните поколения“ или за „нацията“, намерете един слушател, на който можете да се доверите и на когото да говорите. Джон Стайнбек, авторът на „Гроздовете на гнева“, пише: „Вашата читателска публика — това е един-единствен читател. Установил съм, че е полезно понякога човек да намери една реална личност, която познава, или въображаем читател и да пише за него.“

Много сходен с епистоларната проза, при дневника като форма също се използва гледната точка на разказвача от първо лице. Разказвачът пише, за да осмисли дадено събитие или може би да съхрани спомена за него. В този случай предимството е, че бихте могли да се отърсите от всяка свенливост и да говорите откровено със своя глас.

В наше време все по-малко хора водят лична кореспонденция и затова епистоларният роман не е често използвана форма. Сходно средство за комуникация обаче е възникнало — един вид телефонен роман, който е под форма на запис на телефонен разговор. Такива са например романът „Глас“ на Никълсън Бейкър и части от „Шепа прах“ на Ивлин Уо. Това представлява обективна, т.е. театрална гледна точка, тъй като читателите се преживяват като публика, която слуша определен диалог.

Доколко можем да вярваме на разказвача от първо лице

Във философския смисъл гледната точка на разказвача от първо лице е най-малко проблематична. Разказвачът е видял нещо и сега разказва за него.

Когато обаче разполагаме само с един източник на информация, няма с какво да се свери истинността на това, което се разказва. Ние можем само да се питаме дали разказвачът говори истината. (В белетристиката, разбира се, не можем да разчитаме, че каквото и да било в разказа отговаря на реалността, но се стремим то да изглежда правдоподобно.) Най-просто парадигмата на разказвача, на който не можем да имаме доверие, може да се наблюдава в притчата за зеленото грозде: разказвачът твърди, че не иска грозде, защото е зелено, но става ясно, че той го иска, само че не може да го получи.

Ето още един пример за разказвач, който сам осъзнава, че не може да се има пълно доверие на думите му. Примерът е от „Записки от подземието“ на Фьодор Достоевски:

„Излъгах, когато казах току-що, че съм злобен началник. Излъгах от злоба. Само се забавлявах, когато гледах жалващите се и чиновника, а всъщност не бих могъл да изпитвам злоба. Всеки миг чувствах в себе си толкова много признаци за напълно противоположното.“

На какво бихте могли да повярвате тук? Когато успеем да открием истинските мотиви зад привидните, които разказвачът представя, това е част от удоволствието при четене на повествование, основано на ненадежден разказвач. Литературното произведение се превръща в изследване на една раздвоена личност, на лицемер или лъжец. Тъй като някои хора попадат в тези категории, а всеки от нас поне от време на време изпада в тях, тази повествователна стратегия често е съвършеният избор, когато трябва да пресъздадем една история.

Предимства и недостатъци на повествованието, което се води от първо лице

Гледната точка на разказвач в първо лице има определени предимства и недостатъци, за които трябва да си давате сметка, преди да използвате този метод в белетристиката си. Към предимствата се отнасят следните неща:

1. В техническо отношение гледната точка на разказвача в първо лице е най-недвусмислена. Читателят винаги знае кой наблюдава и тълкува действието в повествованието. Не се предполага наличие на обективно знание извън повествователя. Ако разказвачът е непоследователен, читателят може да приеме това като ненадеждност от негова страна.

2. В нашия век субективността, дори и в науката, е преобладаваща, затова ни е необходима възможност да разкажем една история субективно и гледната точка на разказвача в първо лице определено дава такава възможност.

3. Когато се разказва от първо лице, може да се избере гласът по-свободно, докато разказът, воден в трето лице, основно ви ограничава до стандартния език. При разказа от първо лице бихте могли да използвате жаргон, неправилна граматика, езика на ежедневието и така да постигнете автентичния глас на разказвача.

4. Разказът от първо лице предлага възможност за лесно разкриване на размислите на героя. Не се налага да се правят трудни преходи при използване на местоименията, като например: „Той отвори вратата и си помисли: Аз май трябва да позатопля пилето“.

Ето и някои от недостатъците, които крие повествованието от първо лице и които би трябвало да имате предвид:

1. Не можем да погледнем отстрани носителя на гледната точка в повествованието, освен ако не поставим някъде огледало. Огледалата обаче са премного използвани в белетристиката. Избягвайте ги, освен в случаите, когато няма друго решение. (Компенсирайте това, че не можете да дадете пряк поглед върху героя си, като разкриете какво той мисли за своя собствен външен вид.)

2. От гледна точка на разказвача в първо лице е трудно да се възпроизведат дословно различни диалози, защото те биха могли да звучат неправдоподобно. Вашият разказвач от първо лице може да се окаже нещо като театрален гений, който по удивителен начин успява да чуе всичко. От друга страна, да се предават всички монолози от една или две гледни точки е нещо монотонно. По-добре е да направим грешка, но повествованието да бъде интересно, да възпроизвеждаме добри диалози.

3. Когато разказът се предава от първо лице, това означава, че този човек е жив. Така една от възможностите за създаване на напрежение — дали героят ще оцелее — се губи, когато имаме разказвач в първо лице.

4. Трудно е да се пресъздаде един нов убедителен глас за всеки разказ. Много продуктивни автори на разкази намират за по-лесно да пишат в трето лице, защото не им се налага да пресъздават различни гласове толкова често. Щом веднъж са сътворили един внушителен глас, те се придържат към него в продължение на няколко разказа или кратък роман.