Йосип Новакович
Курс по творческо писане (31) (Основни принципи, ясни насоки, подкрепени с примери от творчеството на класически и съвременни автори, изобретателни упражнения и методи за оценяване на вашия напредък)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fiction Writer’s Workshop, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Учебник
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Steis (2015 г.)
Допълнителна езикова корекция и корекция на форматирането
NomaD (2015 г.)

Издание:

Йосип Новакович. Курс по творческо писане

 

Американска, първо издание

 

Fiction Writer’s Workshop

Copyright © 1995 by Josip Novakovich

 

Превод от английски: Мария Кръстева

 

Отговорен редактор: Иванка Томова

Редактор: Кристина Симеонова

Коректор: Люба Камарашева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Мирослав Стоянов

Формат 60/90/16

Печатни коли 20,25

 

ISBN: 978-954-28-0500-77

 

Издателство Сиела софт енд паблишинг АД, София

Печатна база Сиела

История

  1. — Добавяне

Необичайни гледни точки

Понякога писателят може да се умори да използва основната гледна точка в първо или трето лице. След многократна употреба първото лице звучи твърде индивидуалистично, а третото — твърде дистанцирано и обективиращо. Това може да накара автора да се почувства ограничен в някаква рутина. За една по-свежа перспектива или за някакъв специален ефект могат да се използват не толкова често прилагани гледни точки. Названието на гледните точки идват от личните местоимения, затова освен тези, които вече разгледахме, може да се използва и гледната точка на „ние“ (първо лице множествено число, или „ти“, второ лице единствено число, но също и множествено число, когато се отнася до всички). Тези гледни точки също могат да се използват в разнообразни комбинации помежду си подобно на вече посочените. След като известно време прилагате по-рядко използвани гледни точки, може би ще поискате да се завърнете към първо или трето лице, които ще придобият нова свежест за вас.

Гледна точка от второ лице

Авторът ни кара да повярваме, че говори на някого. Описва действията на човека, към когото се обръща. Това „ти“ обаче не е читателят, макар че понякога е трудно да се освободим от впечатлението, че авторът се обръща директно към нас. Да вземем един пример от разказа „Утро на главната улица“ от Натали М. Патеш, една съвременна американска писателка, авторка на разкази:

Чувстваш слабост в коленете и се облягаш на пожарния кран, боядисан в свежо червено, бяло и синьо. Иска ти се да се втурнеш насреща им и да извикаш: „О, и аз, и аз“. Разбираш колко дълго не си го признавала пред себе си. Иска ти се да се втурнеш напред и да й разкажеш всичко за тези 31 години, в които нея я нямаше. Иска ти се да я накараш да извика: „О, колко красива дъщеря си ти!“

Може да е малко ограничаващо да ми се казва какво правя и какво мисля и какво трябва да направя, сякаш следвам някакво предписание. Ако обаче се освободя от това впечатление, обръщението „ти“ може да породи истинско участие. Тази гледна точка извиква непосредствено вниманието. Най-често тя се използва в сегашно време. Настоящето ни включва в процеса на действие, не предполага, че знаем нещо за бъдещето, и читателят непосредствено се отъждествява с героя. Тази гледна точка може да звучи твърде настойчиво, сякаш авторът прекалено се стреми да привлече вниманието на читателя. Тя може да звучи и малко журналистически, тъй като много често репортажите за пътуване се предават във второ лице.

Съчетаване на първо и второ лице

Може да се комбинира гледната точка във второ лице с разказвача в първо лице, както прави Маргарет Атуд в разказа „Бижу за коса“:

„Когато се пробуждах след сънния си унес, мислех за теб и си представях какво ще бъде нашето бъдеще, което знаех, че ще е кратко. Разбира се, щяхме да спим заедно, макар че още не бяхме говорили за това. В онези дни, както си спомняш, тези въпроси първо се обсъждаха, а ние не бяхме стигнали по-далеч от няколко откраднати прегръдки извън къщи и един момент, когато на светлината на пълнолунието на една от онези пусти улички ти сложи ръка на гърлото ми…“

Тук гледните точки в първо и второ лице се съчетават и се получава прекрасно въздействие. Това е съчетание на гледни точки или обръщение от мен към теб, което често се използва в любовната поезия, а разказът на Атуд е един вид любовна история и затова тя използва с успех тази традиция. Колкото и странно да е обаче, този вид комбинация на гледни точки се прилага рядко.

Съчетаване на първо и трето лице

Може да се съчетава гледната точка в първо и трето лице, както това прави Ръсел Банкс в „Сара Кол: Една любовна история“:

„Присъствието й ме разгорещяваше и аз започвах да флиртувам, ставах смел и може би даже малко настойчив.

Представете си това — мъжът, загорял на слънцето, гъвкав… Влиза в апартамента, следвайки жената.“

Комбинацията от гледни точки позволява да се разгърне темата — любовната история на един нарцистично настроен мъж с една непретенциозна жена. Нарцисистът превключва разказа в трето лице, за да се погледне отстрани, както човек би желал да се види на екран. По същия начин разкрива и жестокостта си в тази връзка, проектирайки себе си в един трети човек, за да осъзнае вината си. Съчетанието на първо и трето лице на разказвача може да се използва и при други образи, особено онези с раздвоение на личността, при което авторът иска да види героя от различни ъгли.

Множественост на гледните точки в трето лице

В този случай възприемането на събитието не е представено от гледната точка на един централен герой, а от група герои, които наблюдават протагониста, както е в произведението „Майка“ на италианската писателка Наталия Гинсбург:

„Един ден, когато се разхождаха с Дон Вилиджияни и други момчета от младежкия клуб, на връщане видяха майка си в едно квартално кафене. Тя бе седнала в кафенето и те я зърнаха през прозореца. До нея седеше някакъв мъж. Майка им бе оставила карирания си шал на масата…“

„Видяха майка си… през прозореца“. Виждаме майката от гледната точка на момчетата.

За темата на разказа — прелюбодеянието на майката, това е една подходяща гледна точка. Наблюдавана от децата, тя е затворена в ролята на майчинството, от което се опитва да избяга, ставайки любовница. Вторично разказът е разказ и за момчетата. Когато читателят вижда майката, опитваща се да избяга през техния поглед, това създава една необходима повествователна дистанция, която в случая е подходяща, тъй като момчетата скоро ще се превърнат в сираци.

Колективен наблюдател от първо лице

Тази гледна точка е идеална, когато се разказва за малкия град, където човек е изложен пред погледа на цялото общество. Така е в разказа „Роза за Емили“ на Уилям Фокнър, след като госпожица Емили започва да твърди, че мъртвият й баща е жив:

„По онова време ние не я смятахме за луда. Мислехме, че е естествено да се държи по този начин. Спомнихме си всички млади мъже, които баща й бе прогонил, и знаехме, че като не й остава нищо друго, тя трябва да се хване за онзи, който я е ограбил, както често правят хората.

Тя бе болна дълго време. Когато я видяхме отново, косата й бе късо подстригана и я правеше да изглежда като момиче, напомняйки ангелите от стъклописите на църквите. Някак трагична и притихнала.“

Читателят проследява действията и постъпките на една личност, представяни от гледна точка на групата. Някой от групата, който е разказвач, говори от името на групата, без да привлича вниманието към собствената си самоличност, сякаш няма индивидуалност, освен своята принадлежност към групата. Фокнър никога не индивидуализира онова „ние“, което наблюдава госпожица Емили. Така той поддържа разказваческата дистанция между „нас“ и „нея“. Множествената гледна точка в първо лице в случая е подходяща, за да се пресъздаде темата за жена, която живее под натрапчивия поглед на обществото. Ако разказът ви има за обект някаква малка общност от хора — училище, малък град, църква, семейство — и ако разкривате конфликта на един различен индивид с общността, към която принадлежи, може да изпробвате тази колективна гледна точка в първо лице.

Поток на съзнанието

Тази техника се развива като резултат на когнитивните теории по отношение на съзнанието. В своето произведение „Принципи на психологията“ философът Уилям Джеймс, опитвайки се да опише мисловния процес, създава понятието „поток на съзнанието“.

Ето един откъс, характеризиращ потока на съзнанието, от романа на Джеймс Джойс „Одисей“, написан като непосредствен вътрешен монолог. Обърнете внимание, че за да наподобява мисловния поток, Джойс не използва пунктуационни знаци, защото когато ние мислим, не използваме пунктуация. Джойс пресъздава потока на съзнанието като мисловния поток на Моли Блум, а не като текст, предназначен за четене пред определена аудитория:

„Отец Кориган той ме опипа отче и какво от това къде по-точно и останах на пейката край изкуствения канал като глупачка но къде дете мое на кое място по крака ли отзад ли в горната му част там ли беше да още по-височко май на онова място на което седиш като сядаш да о Боже Господи не може ли да каже дупе и да се свърши и какво общо има това и какво толкова се мъчи да го извърта забравила съм отче не отче и винаги си мисли за истинския отец от плът де за какво му е притрябвало да знае всичко това след като вече съм се изповядала пред Бога имаше хубава пухкава ръка дланта му винаги влажна но какво толкоз нямам нищо против да я усетя нито пък той ако се съди по месестия му бичи врат стегнат в католишки хамут дали ме познава в изповедалнята аз виждам лицето му но той разбира се не можеше да види моето никога не го обръща никога не си позволява но въпреки това очите му бяха зачервени това си го спомням когато умря баща му без жена разбира се са изгубени май наистина е ужасно мъж да плаче още повече свещеник бих искала да ме прегърне точно в такъв миг с все одеждите си и миризмата на тамян с която са пропити като на папата освен това няма опасност да си с пастор когато си омъжена…“ (Превод: Иглика Василева)

Моли Блум си спомня на изповед, в която признава сексуална връзка с момче, мисли си за свещеника, за евфемизмите и за мъжете, които плачат. Тези мисли изглеждат произволни, но притежават повествователна съгласуваност. Пред нас се разкрива по какъв начин и какво мисли Моли, какво е вършила и какво би искала да прави. Джойс ни предава богатството на вътрешните преживявания на Моли чрез потока на съзнанието. Тази техника по същността си е гледна точка на разказвача в първо лице — пряк вътрешен монолог. Ако искате да следвате принципа „показвай, не разказвай“, вие можете директно да покажете мислите. Най-често ние предаваме обобщено мислите, без да ги показваме. Но в най-върховите моменти на повествованието бихте могли да покажете мислите.

Потокът на съзнанието може да се използва винаги, когато желаете да ни въвлечете непосредствено в преживяванията на героя. Това е един съвършен начин за характеристика с много потенциални възможности. Тази техника е подходяща в моменти на нерешителност, изчакване, размисъл, съзерцание, както и в моменти на силна криза (когато човек е наранен или шокиран). Потокът на съзнанието може да служи и за забавяне на действието. Естествено, ако прекалите с употребата му, няма да подсилите напрежението, а ще го понижите, тъй като потокът на съзнанието се разклонява в бъдещето, миналото и настоящето без определена концентрация само върху едното.

Основен недостатък на потока на съзнанието е, че се чете трудно, когато е с голям обем. Макар често да е забавно да се пише в този стил, невинаги е приятно да се чете. Съобразявайте се с читателя и редактирайте потока на съзнанието така, че винаги да има нещо интересно в езика, образите и размислите. Прилагайте потока на съзнанието в малки дози в сравнително кратки пасажи (може би не повече от една страница наведнъж), за да увличате читателя, а не да нарушавате напрежението на повествованието.