Йосип Новакович
Курс по творческо писане (17) (Основни принципи, ясни насоки, подкрепени с примери от творчеството на класически и съвременни автори, изобретателни упражнения и методи за оценяване на вашия напредък)

Източници на образите

Къде откриваме белетристичните герои?

Можете да ги изградите напълно сами, използвайки помагала по психология, астрология, митология, Библията или собственото си въображение. Това е идеалният метод — идеален, в смисъл че изхождате в работата си от чисто интелектуално творчество — от идеята за героя, какъвто не сте наблюдавали и който не сте вие самите. Макар и прилагайки този метод вие да не се позовавате на хора, които познавате, за изграждането на образи трябва да пресъздавате реални страсти и всеки ваш образ да изглежда реален човек. Реален човек (real person) е вътрешно противоречиво понятие, защото persona, латинското понятие за личност, означава „маска“. Обикновено ние приемаме, че маската е „нереалната“, илюзорна страна на човека. Но слагайки си маска на карнавала, вие бихте могли да изживеете истинските си страсти, което обикновено по силата на социалните норми потискате. Белетристиката е един карнавал. Ето защо пресъздавайте реални страсти зад подходящите маски и всички ще бъдат доволни! Изграждайте образи-маски, изваждайте на повърхността криещите се драматични конфликти и така ще сътворете поразителни хора, каквото бихте искали (или бихте се страхували) да срещнете.

Майката на всички методи — макар да не е това, което трябва да прилагате преимуществено — е автобиографичният метод, защото тъкмо въз основа на собствения си опит човек разбира какво означава да бъдеш личност. Поради този факт човек е обречен, поне в известна степен, да проектира себе си в художествените образи, което пресъздава със средствата на всички други методи. Много писатели проектират себе си във всички образи, което изграждат. Това е, образно казано, подходът на деленето: атомът може да бъде разбит на няколко части, при което се отделя огромна енергия. Фьодор Достоевски разделя своята личност на много фиктивни личности, което имат неговия силен темперамент. Мел Брукс, комедиен писател и кинорежисьор, смята, че това е основният начин на писане: „Всяко човешко същество притежава стотици личности, което живеят в кожата му. Талантът на писателя се състои в това да им даде отделни имена, самоличност, индивидуалност и да ги постави във взаимоотношения с другите образи, които живеят с него.“

При биографичния метод човек използва наблюденията си над хората (или проучванията си по отношение на тях) като отправни точки за белетристични образи. Това е най-популярният метод. Въпреки законовите ограничения по отношение на биографичния метод, не бива да отхвърляте основния източник за формиране на образи в художествената проза. Хемингуей казва, че ако обясни процеса на превръщане на един реален образ в художествен, това ще се превърне в наръчник за адвокатите, занимаващи се с дела за клевета. Идеята, че писателите работят по този начин, може да накара някои хора да бъдат потайни спрямо вас, за да не разкриете тайните им публично. Дълго време се дразнех от това, че по-големият ми брат не искаше да повярва, че ставам писател. Сега, когато го признава, още повече се дразня, защото не споделя с мен нищо за себе си. За да разбера какво става с него, се налага да говоря със средния ни брат (ако разбере какво правя, сигурен съм, че ще престане да споделя и с него).

Повечето художествени образи са пряко или поне косвено извлечени от живота. Е. М. Фостър, авторът на „Пътуване към Индия“, казва: „Всички претендираме, че не използваме реални хора, но го правим. Аз използвам семейството си… Това ме поставя сред огромния брой автори, които не са реално белетристи и трябва някак си да се справят с това положение.“ (Между другото, повечето писатели не са реално писатели и им се налага да се справят с това положение. Никой не се ражда с това познание и едва ли някой може да постигне сигурност в професията. Мисля, че това е успокоително: писателите са обикновени хора като мен и теб.)

Прилагайки биографичния метод, писателите често изграждат героите си, като се възползват от характерните особености на няколко души. Ако трябва да използваме друго понятие, от ядрената физика — това е подходът на свързването: свързват се черти на характера така, както се свързват атоми. Лилиан Хелман, авторка на „Пентименто“, поддържа този възглед за изграждане на образите: „Не мисля, че се изхожда от един човек. Струва ми се, че се започва с различни страни на много хора. Драмата произтича от конфликта вътре в човека, от това, което не признава пред себе си.“ Тя наблюдава реалните хора, за да открие конфликтността в техните характери, и пренася тези конфликти върху художествените си герои, чиито характерни черти е взела от други хора.

Четвъртият начин за белетристично творчество е смесеният метод. Писателите често съчетават биографичния с теоретичния метод, защото на непосредственото познаване на характерите на героите може да се разчита само до известна степен. Донякъде това произтича от нашата неспособност да познаваме дълбоката същност на хората. Съмърсет Моъм, авторът на „За човешката несвобода“, пише: „Трудно е да бъдат познавани хората. Бавна работа е да бъдат накарани да ти кажат нещо конкретно за себе си, което би могъл да използваш.“ Ако не си психиатър или свещеник, вероятно не би могъл да разбереш дълбоките проблеми на хората, които те заобикалят. Това не значи, че не можеш да използваш някои страни на хората, които познаваш. Но веднага ще се наложи да запълваш липсващото и можем да се надяваме, че тогава ще изградиш образ, който е независим от своя прототип от реалния живот. Бихте могли да се облегнете на своите идеи или въображение, а понякога това става спонтанно, както очевидно е в случая с Греъм Грийн, авторът на „Човешкият фактор“ „Започнеш да пишеш и изведнъж се оказва, че не помниш каква паста за зъби използва героят ти… Идва миг, когато героят казва или прави нещо, за което не си помислил. Това е моментът, когато той оживява и ти оставяш нещата на него.“ Ако героят започне да върши нещо различно от онова, което реалният прототип би направил, поощрявайте такава промяна и забравете за житейския първообраз. Скоро ще се озовете с герой, който отговаря на изискванията на сюжета и конфликтите, а не на спомена за личността, от която сте изхождали първоначално.

Идеалът, към който трябва да се стремим, е герой, който ще придобие самостоятелен живот. Той няма да бъде вече онзи човек извън романа, който ви е послужил за изходна точка, а художествен образ и то такъв, че не само вие пишете за него, но и той пише вместо вас. Ърскин Колдуел изразява тази благословена автономност на белетристичните герои: „Аз не мога да им въздействам. Представлявам само наблюдател, който записва. Историята винаги бива разказана от самите герои.“

Не всички писатели дават автономия на героите си и им позволяват да им налагат какво да пишат. Джон Чийвър казва: „Митът, че героите убягват от властта на авторите си — и вземат наркотици или правят секс, или пък стават президенти — означава, че писателят е глупак и не владее занаята си. Това е абсурдно.“ Естествено е Чийвър да бъде убеден в правотата на собствения си метод и да проявява недоверие към методите на другите. Аз мисля, че е глупаво, когато писателят смята своя метод за единствено валиден за всички. Но е добре да се запознаете с възможните подходи, да ги изпробвате и да видите кой от тях е най-подходящ за вас.

Съществува обаче един принцип на изграждане на образите, който може безусловно да бъде формулиран. Независимо дали героите ви се сдобиват със самостоятелност или не, независимо дали произхождат от вас самите или от гръцката митология, колкото повече ги опознавате, толкова по-добре ще работите с тях. За да работите с един образ, може да ви се наложи да го обрисувате по няколко начина. Бихте могли да започнете със следния въпросник (или сами да си изработите такъв): Име? Възраст? Място на раждане? Местожителство? Професия? Външен вид? Облекло? Силни страни? Слабости? Пристрастия? Амбиции? Работни навици? Хобита? Болести? Семейно положение? Родители? Деца? Братя и сестри? Приятели? Домашни любимци? Политически разбирания? Тикове? Начин на хранене? Лекарства? Любими марки кафе, цигари, алкохол? Еротични преживявания? Любими книги, филми, музика? Желания? Страхове? Най-травмиращото събитие? Най-прекрасното преживяване? Най-сериозната битка, която е водил в миналото и сега?

Ако получите бързи, спонтанни отговори, може би сами ще останете изненадани от образа, който ще се очертае. Не се притеснявайте, че това може да ви заприлича на теста Роршах и ви открива нещо за самите вас. Можете да го правите не много умно, да се забавлявате и въпреки това да получите идея за образа. А можете и да го осъществите задълбочено и да обмислите връзките му с вашия сюжет, ако вече сте си изградили такъв. (Да кажем, че сюжетът ви предполага син, който пилее на комар бащиното си наследство, докато сам стане баща и тогава започва да работи толкова много, за да остави наследство на сина си, че няма достатъчно време за него, така че синът му се отказва от него. Трябва да изградите характерологични особености, които да направят подобен сюжет да звучи правдоподобно.) Ако нямате все още сюжет, някои отговори на въпросите, особено на последния — най-сериозната битка в живота на героя — биха могли да ви подскажат идеи.

Когато вече знаете почти достатъчно по отношение на образа — защото едва ли някога може да се знае напълно достатъчно — проверете го. Пресъздайте го.