Йосип Новакович
Курс по творческо писане (40) (Основни принципи, ясни насоки, подкрепени с примери от творчеството на класически и съвременни автори, изобретателни упражнения и методи за оценяване на вашия напредък)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fiction Writer’s Workshop, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Учебник
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Steis (2015 г.)
Допълнителна езикова корекция и корекция на форматирането
NomaD (2015 г.)

Издание:

Йосип Новакович. Курс по творческо писане

 

Американска, първо издание

 

Fiction Writer’s Workshop

Copyright © 1995 by Josip Novakovich

 

Превод от английски: Мария Кръстева

 

Отговорен редактор: Иванка Томова

Редактор: Кристина Симеонова

Коректор: Люба Камарашева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Мирослав Стоянов

Формат 60/90/16

Печатни коли 20,25

 

ISBN: 978-954-28-0500-77

 

Издателство Сиела софт енд паблишинг АД, София

Печатна база Сиела

История

  1. — Добавяне

Играта на завършека

Томас Фулър е казал: „Велико е изкуството на началото, но още по-велико е изкуството на завършека“. Изглежда, много автори се обединяват около идеята, че завършекът им създава повече трудности от началото. Това отчасти се дължи на факта, че накрая — особено при кратките разкази — всичко трябва да дойде на мястото си (в началото не знаем какво трябва да дойде на мястото си и затова почти всичко изглежда приемливо).

Наистина, кратките разкази трябва да завършват по подходящ начин — всички нишки трябва да се обединят. В „Изкуството на художествената проза“ Дейвид Лодж пише: „Можем да твърдим, че в същността си разказът е «ориентиран към края», доколкото краткият разказ започва с очакването, че скоро ще дойде краят, докато при романа започваме, без да имаме ясна идея кога ще приключим.“

При романите, макар да е от първостепенно значение да разрешим конфликтите, които създаваме, много често последната страница не е от особено значение — тя е нещо като танца полка. Ако серията от конфликти е довела до множество раждания и смърти, няма значение как ще кажем довиждане на всичко това. Някои мои добри приятели не обичат да се сбогуват и затова, след като сме прекарали дни в разговори, се разделяме набързо, едва ли не по средата на изречението. Нищо няма да промени добрите времена и разговорите, които сме провели. Не казвам, че романите ви не трябва да стигат до развръзка, но често пъти няма значение как приключват след развръзката — може да изхабите доста страници в уреждане на сметки и постепенно оттегляне.

При романите е ясно, че краят ще настъпи — книгата свършва, физически. Не можеш да го скриеш, както при филмите, при театъра, при симфонията.

Нека сравним един дълъг роман с Петата симфония на Бетовен. След невероятната музика настъпва една дълга подготовка за края и когато той настъпи, всеки глупак в публиката знае, че това е краят. Да, осигурихте ми едно невероятно изживяване, но можеше и без този милитаристичен апломб накрая. Неговият край е нещо като наказание, в името на идеята за Края.

След всичко казано признавам, че все пак трябва да приключим по някакъв начин. При романите продължителното обявяване на края е дори по-абсурдно от това в концертната зала, тъй като количеството страници под показалеца ми казва кога идва краят. Така че няма смисъл да си играем на криеница.

И при романа, и при разказа, след като достигнете развръзката, излизайте набързо. Може да направите един победен кръг, като кънкьорка с медала на врата си, за да се разделите с читателите грациозно, но това не е необходимо. Или ако вашият разказ не може да достигне до развръзка, излезте веднага щом това стане ясно.

Видове завършеци

Макар че има много начини да завършите едно художествено произведение, при всички тях трябва да се стремите като цяло да постигнете една и съща цел: дайте ни друг поглед, или ъгъл, или мисъл за това, което се е случило във вашето произведение, нещо, което ще даде перспектива.

Когато пристъпите към завършека на едно произведение, трябва да решите кой образ или мисъл искате вашият читател да запази като последно впечатление. Аз мисля, че завършеците, съдържащи въздействащи сетивни образи, са за предпочитане пред абстрактния анализ. Дори и църковните служби приключват или с хляб и вино, или с музика, а не с абстракции. И при художествената проза вкусът на виното от вековни дъбови бъчви може да даде един емоционален завършек на вечерята.

 

 

Кръгов завършек. Не бих могъл да кажа обобщено за всички завършеци, но при множество произведения завършекът трябва да даде отговор на въпроси, тревоги и образи, представени в началото. Понякога началото и краят могат да се слеят и обвържат.

При романите понякога откриваме, че първият абзац функционира като последния. От страница 215 вече познаваме началото на „Моят живот като куче“ от Райдар Йонсон. Същият абзац служи и като завършек на романа. Това е логично, като се има предвид, че този роман е за израстването на главния герой, детството на един бъдещ писател, и затова накрая той пише първата страница на книгата:

„Някой ден може и да кажа истината на някого. Знам точно как ще започна: снежинките ме хипнотизираха. Обземаше ме все по-голяма сънливост, но трябваше да държа очите си отворени. Ами ако пропусна спирката си и слезех на грешната, втурвайки се напълно замаян в бялата арктическа тундра, и бъда посрещнат от вълци, готови да ме разкъсат на парченца! Е, това би било непростимо и недостойно за един истински трапер.“

В случая този вид кръговост действа, но понякога изглежда пресилена и изкуствена.

 

 

Съответстващ и несъответстващ завършек. Съответстващият край много прилича на кръговия — първият образ, трансформиран, служи и за последен. Завършекът пряко отговаря на въпросите, повдигнати в началото.

На страница 212 цитирахме началото на „Провинциална любовна история“ на Джийн Стафорд. Нека сега да видим края:

„Тя знаеше, че промяна няма да настъпи и че вече никога нямаше да види любимия си. Напълно объркана, като сирак, затворен някъде самотен, тя излезе навън и се качи в шейната. Невъзмутимият котарак на ковача се изпъна и се нагласи удобно, а Мей седна до него, здраво стиснала ръце в скута си, трескаво обмисляйки отново и отново как ще живее отсега нататък.“

Историята започва в шейната и сега приключва в нея, което придава едно очевидно единство.

Ще дам няколко примера за подобни кръгови завършеци под други рубрики по-нататък, но често такива завършеци не са необходими. Например в „Преображението“ на Кафка — чието начало вероятно е (почти неизбежно) най-често цитираното, краят рядко се споменава:

„Като [господин и госпожа Замза] се умълчаха и почти несъзнателно се разбраха с поглед, те си казаха, че вече е дошло време да й потърсят някой добър мъж. И сякаш в потвърждение на новите им мечти и чудесни намерения, когато достигнаха целта на пътуването си, дъщерята първа се надигна от седалката и разкърши младата си снага.“ (Превод: Венцеслав Константинов)

Произведението не приключва със същия герой, Грегор. То вече не е фантастика. Краят едва ли би могъл да се различава в по-голяма степен от началото. Но косвено той е подходящ — представя един контраст на агонията на Грегор и усилва усещането за безполезността му. Светът може да продължи да съществува доста добре — всъщност по-добре — без него. Този ироничен, видимо несъвпадащ завършек, вероятно върши повече работа в сравнение с още някой образ на хлебарка.

 

 

Изненадващ завършек (неочакван край). Понякога се нарича и завършек тип „О. Хенри“, макар че Ги дьо Мопасан, а и други писатели преди него, са го използвали. В „Огърлицата“ жена на име Матилда взема назаем огърлица, губи я, купува стъклено копие и работи като чистачка петнайсет години, за да замени изгубената с истинска диамантена огърлица. Тя дава истинската огърлица на собственичката й, която казва:

— Казваш, че си купила диамантена огърлица, с която да замениш моята?

— Да. Не забелязахте ли тогава? Те изцяло си приличаха.

И се усмихна с гордост и искрена радост. Мадам Форестиер бе трогната и вземайки двете й ръце, отговори:

— О! Милата ми Матилда! Моите бяха изкуствени. Те не струваха повече от петстотин франка!

 

 

Измамен завършек. Той не е същият като изненадващия, макар че също може да бъде изненадващ.

Ако Кафка бе разказал „Преображението“, без да ни разкрие, че Грегор Замза е в тялото на хлебарка, и бе запазил този ред за накрая, това би било измамен завършек или лъжлив завършек. Трудно ми е да ви дам какъвто и да било пример от литературата, тъй като измамният завършек обикновено гарантира, че едно произведение няма да бъде смятано за литература.

В „Случка на моста Оул Крийк“ Амброуз Биърс се доближава до него. Един мъж е обесен. Но след това през по-голямата част от повествованието ни се представя историята на бягството му, докато той не стига до дома си.

„Ох, колко е красива [жена му]! Той скача напред с отворени обятия. Точно да я обгърне, и усеща зашеметяващ удар в тила си; ослепителна бяла светлина засиява около него, съпроводена от звук като от топовен изстрел — след това настъпва мрак и тишина!

Пейтън Фаркуър бе мъртъв; тялото му, със счупен врат, се люшна леко настрани под дървените трупи на моста Оул Крийк.“

Биърс измамва читателите, че мъжът е избягал. И тогава изведнъж се връщаме обратно в началото. Сега то звучи логично, като се замислиш за халюцинации, теориите за съзнанието, което бяга пред смъртта, и т.н. Той ни е подвел целенасочено. Не краят крие измамата, а средата на историята. Краят съвпада идеално с началото. Осмисля се благодарение на началото.

 

 

Обобщаващ завършек. Краят на повествованието може да бъде предаден и като обобщение.

В „Госпожица Фифи“ на Ги дьо Мопасан например една Френска проститутка не може да търпи да бъде унижавана от пруски офицер. Тя го убива с нож, бяга и се скрива. Тези събития са представени драматично, но изходът е обобщен накрая:

„Скоро след това един патриот, който нямаше предразсъдъци, който я харесваше заради смелата й постъпка и който след това я обичаше заради нея самата, се ожени за нея и я направи почтена жена.“

Основното драматично събитие отнема няколко часа, затова останалото е разказано в резюме. В подобни случаи тази стратегия е по-добра от разточително описание на цялата история. Обобщаването обаче придава на историята приказен характер — който може да бъде желан или не. Множество филми са използвали този способ като средство за излизане от рамката на описаната случка, без проточване и забавяне — и затова този способ може да изглежда твърде познат. Но тъй като се използват доста рядко в модерната художествена литература, обобщаващите завършеци представляват една добра възможност. Том Улф умело използва един обобщаващ завършек в „Кладата на суетата“, както и Мерилин Робинсън в „Домакинство“.

 

 

Отворен край. Много писатели са против чистия завършек, тъй като той сякаш противоречи на обикновените преживявания, които продължават и след като случката е „приключила“, а последиците от случката възникват отново и отново в нови преживявания. Дори и смъртта на едно лице не слага край на преживяванията на други и докато имате поне двама герои в една история, може да е необходимо да разкажете какво мислят, чувстват, преживяват оцелелите. Ако сте съгласни с този възглед, може да използвате отворените завършеци. Излезте от художественото произведение, докато действието все още продължава. Много бе казано за началото in medias res, но също така можете да излезете и насред събитията.

Нека разгледаме например „Майсторът“ от Бърнард Маламъд. Яков Бок, аполитичен евреин, е пристигнал в Киев от своя щетел (еврейско селище) около 1914 г. След като несправедливо е набеден в убийството на християнско момче, без официално обвинение прекарва две години в строг тъмничен затвор, като е подложен на крайни изтезания. Когато постъпва фалшиво обвинение, той е ескортиран до процеса от казашки войници, като шансовете му са малки. Но пък скоро може да настъпи Октомврийската революция. Това са размислите и образите в края на романа, по пътя на Яков към процеса, до който не стигаме:

След това си помисли: Когато няма борба, няма свобода. Какво е казал Спиноза? Ако държавата действа по начин, който отблъсква човешката природа, по-малкото зло е тя да бъде разрушена. Смърт на антисемитите! Да живее революцията! Да живее свободата!

Тълпите от двете страни на улицата отново се бяха сгъстили, натъпкани между бордюра и сградите. От всички прозорци гледаха хора, а някои стояха по покривите от двете страни на пътя. Сред тези на улицата имаше евреи от район Плоски. Някои, които успяваха да зърнат майстора при преминаване на файтона, не скриваха плача си и кършеха ръце. Един мъж с рядка брада бе забил нокти в лицето си. Един или двама помахаха на Яков. Някои изкрещяха името му.

Не знаем как ще приключи процесът. Ще бъде ли осъден на смърт Яков и разстрелян преди да настъпи революцията? Или революционерите ще го освободят? Оставаме в неведение за основни събития в романа. Въпреки това една от темите стига до развръзка — Яков е променен мъж. Докато в началото смята себе си за аполитичен, сега вече той е революционер. Тоест налице е промяна в същността на характера, настъпила в резултат на прозрения. Но основният източник на напрежение — дали героят ще бъде освободен или екзекутиран, остава отворен, неразрешен. Докато четях, се тревожех не дали ще започне да смята себе си за политически ориентиран, а дали ще оцелее.

Все пак мисля, че това е един успешен завършек: отговаря на някои психологически въпроси и същевременно приключва, без да даде решение на действието. Оставам тревожен за Яков и започвам да си представям различни завършеци — отвореният завършек на автора ме подканва да бъде активен, да завърша действието на романа с въображението си.

Някои завършеци могат да бъдат напълно отворени, без да отговарят на нито един от повдигнатите въпроси — което косвено може да загатва и за неразрешимостта на въпросите. „Майсторът“ например можеше да завърши в напрежение без каквато и да е промяна у героя. Множество абсолютно отворени завършеци са всъщност антизавършеци.

 

 

Завършек с идея и образ. По този начин Милан Кундера завършва „Книга за смеха и забравата“:

„Всички много се зарадваха на идеята и един мъж с невероятно шкембе започна да развива теорията, че западната цивилизация си заминава и че скоро ще бъдем напълно освободени от оковите на юдео-християнската мисъл — изявления, които Джен бе чувала вече десет, двайсет, трийсет, сто, петстотин, хиляда пъти — и за момента тези няколко метра от плажа й се струваха като университетска зала. Мъжете продължаваха и продължаваха да говорят. Другите слушаха с интерес, голите им гениталии, вгледани глупаво, тъжно, безучастно в жълтия пясък.“

Противопоставянето на теорията за западната цивилизация и гениталиите, вторачени в жълтия пясък, действа като ирония. В един роман на идеите, разглеждащ комунистическата диктатура, това определено е цинично заключително изявление.

 

 

Разсъждения за края. Точно както често пъти се започва самоосъзнато, множество завършеци привличат вниманието към себе си чрез разсъждения за значението на завършека. Ето края на „Улица Мидак“ на Нагиб Махфуз:

Ще бъда търпелив, докато съм жив, все пак нали всичко има край? О, да, всичко достига своя nihaya.

А думата на английски език за това е „end“ и се пише: END…

Заключителни бележки за края

Независимо от вида завършек, който използвате, трябва да приключите умело и елегантно, тъй като това е последното впечатление на читателя от вашето произведение, което ретроспективно ще хвърли светлина върху цялото произведение. Ето защо е препоръчително да приключите с въздействащ образ или интересна мисъл.

Ако не сте доволен от това, което може да бъде постигнато с един кратък завършек, или все още изпитвате нужда да обясните нещо, може да напишете епилог. Ако става въпрос, може да напишете и два епилога, както прави Толстой във „Война и мир“ (първи епилог, шестнайсет глави; втори, дванайсет глави — общо над сто страници), съдържащи разсъждения за историята, войната и т.н., ако сте благословени с нежелание да завършвате романите си. Също така може да напишете коментар и след това да решите къде да го сложите — в края или в началото. Дикенс игриво решава проблема къде е мястото на пояснението в „Нашият общ приятел“, като озаглавява епилога си „Послепис: вместо предисловие“.