Йосип Новакович
Курс по творческо писане (11) (Основни принципи, ясни насоки, подкрепени с примери от творчеството на класически и съвременни автори, изобретателни упражнения и методи за оценяване на вашия напредък)

Обстановката като основа на художествената проза

За мен обстановката е първоизточникът на художествената проза. След като напуснах Хърватия, започнах да разполагам повечето от разказите си там. Това ме изненада, защото силно се бях стремил да замина за САЩ. Разказите ми бяха много по-съзвучни с хърватските градове, отколкото с американската обстановка, защото се изискваше време тя да завладее моето въображение. Хората ме питат дали творчеството ми е автобиографично. „Не, то е топографично“, отвръщам аз. И въпреки че ме гледат неразбиращо, аз имам това предвид съвсем буквално. Местата са онова, за което пиша.

Значението на обстановката може да се изрази с формулата: Обстановка = Образи = Сюжет. Мястото изгражда образа, а движещите сили на образа произвеждат сюжет. Това може да звучи като психологическата теория — че средата е всичко и образът е продукт на условията на живот. От друга страна, отхвърлянето на значението на средата и разчитането изцяло на вътрешната природа на образа може да изглежда като детерминизъм. Ако гените или нещо друго в героя определят изцяло всичко, защо трябва да разгръщаме драмата в някаква обстановка и със средствата на художествената проза? Ако ги няма местата и действията, които оказват влияние върху образа, не би имало връзка между събитията. За белетриста теорията, която отдава значение на обстоятелствата, е по-полезна от онази, която пренебрегва тяхната важност.

Компромисното положение, в което се отдава значение както на природата, така и на нейните създания, е най-доброто. Този подход може да се изрази с формулата: Обстоятелства + Образи = Сюжет. От връзката между образ и обстоятелства или от конфликта на героя с обстоятелствата се поражда сюжетът (или поне част от сюжета или динамичното му ядро). Образът, разбира се, притежава независимо ядро, черти, които не могат да бъдат обяснени само с влиянието на средата.

Ще приведа практически пример. В моя разказ „Ръжда“ сюжетът се поражда от противоречието между средата и героя.

„Ако се разходите сред ведрото спокойствие на градината край замъка в Низоград, Югославия, покрай римската баня, ще се натъкнете на следното: две тъмни бронзови фигури на партизани, поставени върху твърде висок пиедестал, долепили гърбове, едната вечно готова да хвърли ръчна граната, другата, размахала пушка и крещяща нещо в желязно мълчание, разгърдена. Те са с остри носове, тънки устни, издадени скули, с едри и възлести ръце… Паметникът е направен от Марко Ковачевич, скулптор, получил образованието си в Московската академия по изящни изкуство, който преди войната е бил комунист и един от първите партизани.“

Произведението на скулптора като част от мястото е въведение към човека и по-късно неговият дом допълва картината.

„Къщата му представляваше величествена гледка — червените тухли ярко се открояваха на фона на горичката. Тя бе масивна и сянката й плътно покриваше задния двор и се простираше и чезнеше сред мрака на гората. Онова, което се криеше в сянката, привличаше още повече вниманието, така че светлата къща потъваше някъде в сенчестите полета на съзнанието, докато предметите, скрити в мрака на задния двор, започваха да светят — дървени дъски, от които стърчаха криви пирони, вериги от колело, ръждясали влакови колела, консервени кутии, котки, кофи, телефони с изскубнати жици — по-голям хаос от този в Берлин на 2 май 1945. Задният двор сякаш свидетелстваше за разрухата на една империя. Марко, изглежда, водеше някаква война и хаосът бе взел надмощие.“

Аз изградих сюжета, хвърляйки сянката на Втората световна война върху една история, която се случваше през 70-те години. Марко, бивш ветеран от Втората световна война, продължава борбата си, но този път срещу бившите си другари, срещу целия град и срещу самия себе си, защото не знае как да живее в мир. Вместо да работи като скулптор, той прави надгробни плочи за починали комунисти. Точно както ръждясва желязната му сила, и той рухва, без да може да се приспособи към живота (защото е вкопчен в миналото), така рухва Югославия за втори път (защото духовно не успява да надскочи Втората световна война, което й пречи да се развива). Средата е също толкова герой, колкото е и Марко. Написах този разказ през осемдесетте години — преди разпадането на Югославия. Не че в разказа имаше нещо пророческо. Средата ми даде почти всичко — ядрото на един голям образ и интуицията за това, че Югославия е обречена.

Дори ако средата в съчетание с образа не ви подскажат сюжет, разказът трябва да създава впечатлението, че е в съгласие с тази формулировка и че мястото, героите и действието са напълно единни. Ако внесете сюжет от вестника (или от където и да било) и го приложите към местата и хората, които познавате, трябва така да преобразите местата и хората, че сюжетът — събитията — да бъдат напълно правдоподобни. Действията на героите трябва да бъдат напълно обосновани и техните основания трябва да съответстват на средата. Ако трябва да дам един прост пример, не пресъздавайте игра на водна топка на бейзболно игрище. Ако все пак настоявате на това, трябва да направите плувен басейн на игрището. По-лесно би било да намерите плувен басейн на друго място.