Джек Лондон
Лунната долина (56)

Глава XXII

Конете с лек галоп излязоха от портата, изтрополиха по моста, минаха покрай „Скритото цвете“ и тръгнаха към каньона на Уайлд Уотър; Саксън бе пожелала да отидат на нейната ливада, разположена на едно от предните възвишения на планината Сонома.

— Знаеш ли, Саксън, когато тази сутрин отивах да взема Рамона, научих нещо много важно — каза Били, забравил за малко неприятностите с глинената яма. — Отнася се до сто и четиридесетте акра. Срещнах по пътя младия Шавон и ей тъй, просто да се намеря на работа, го запитах дали старият ще се съгласи да ми даде под наем тия сто и четиридесет акра. И какво мислиш! Той каза, че те не били собственост на стария, а той ги държал под наем. Затова непрекъснато пасе добитъка си там… Тоя участък се врязва в неговата земя наоколо и от трите страни земята е негова.

После срещнах Пинг. Той ми каза, че тя била на Хилиърд и той искал да я продаде, само че Шавон нямал достатъчно пари да я купи. След това на връщане се отбих при Пейн. Той напуснал коваческия занаят — ритнал го кон и го болял гърбът; почнал да се занимава с продажба на недвижими имоти. Той също ми каза, че Хилиърд искал да продаде тази земя и дори го натоварил с тая работа. Шавон изтощавал пасищата и Хилиърд не искал да му поднови договора.

Когато излязоха от каньона на Дивата река, те обърнаха конете, спряха на края и се загледаха към трите, обрасли в гъсти гори хълмчета по средата на сто и четиридесетте акра, към които Били се стремеше.

— И все пак ще ги имаме — каза Саксън.

— Разбира се — съгласи се Били с безгрижна самоувереност. — Аз още веднъж огледах големия кирпичен обор; може да побере цял табун, а един нов покрив ще струва по-евтино, отколкото предполагах. Макар че нито Шавон, нито аз ще можем веднага да купим имота след тая история с глината.

Те стигнаха ливадата на Саксън, за която бяха вече разбрали, че принадлежи на Редуул Томсън, вързаха конете и нагазиха в ливадата.

Томсън, който пластеше току-що окосеното сено, гръмко ги приветства. Денят беше ясен, нямаше вятър и те тръгнаха към гората, за да търсят сянка. Забелязаха леко очертана пътека.

— Това са следи от крава — заяви Били. — Бас държа, че тука някъде, скрито зад дърветата, има мъничко пасище. Да вървим по пътечката.

След четвърт час, няколкостотин фута по-нагоре, те видяха пред себе си на открития склон на планината една обрасла с трева полянка. На около две мили от тях долу лежеше почти целият участък от сто и четирийсет акра, а те самите бяха на равнището на трите хълмчета. Били спря да се полюбува на тъй желаната земя. Саксън се приближи до него.

— Какво е това? — запита тя, като посочи към хълмчетата. — Там над малкия каньон вляво, на най-отдалеченото хълмче, точно под наклонената ела?

Били видя някаква бяла ивица върху стената на каньона.

— Виж ти! — каза той, като се вглеждаше в ивицата. — Аз пък мислех, че познавам всеки инч от тази земя. И никога досега не съм я забелязал! Та аз бях точно там, дето почва каньонът, в началото на зимата. Мястото е страшно диво — стените на каньона са отвесни като стена и покрити с гъста гора.

— Какво ли е това? — запита тя. — Дали земята не се е свлякла?

— Може би. Свлякла се е от силните дъждове. Ако очите не ме лъжат, струва ми се… — Били замълча, просто забрави думите си и само напрегнато продължаваше да се взира.

— Хилиърд ще го продаде по трийсет на акър — започна отново той несвързано. — И добрата земя, и лошата земя, и всичко, както си е — по трийсет долара на акър. Това прави четири хиляди и двеста. Пени е още новак в продажбите на имоти, ще го накарам да раздели комисионата с мене и да получа участъка при възможно най-изгодни условия. Можем отново да вземем назаем четиристотинте долара от Гоу Юм, а може да взема още пари назаем и срещу моите коне и каруци.

— Какво, да не би да си решил още днес да я купиш? — пошегува се тя.

Думите й едва достигнаха до неговото съзнание. Той я погледна, сякаш наистина я бе чул, но следващия миг пак я забрави.

— Работѝ с ума си — промърмори той, — работи с ума си… Ако сега не успея да опека тая чудесна работа…

Той тръгна обратно по кравешката пътечка, но си спомни за Саксън и й извика през рамо:

— Хайде, бързай. Искам да идем там и да видим какво е.

Той толкова бързо се спусна по пътечката и пресече ливадата, че Саксън не успя нищо да го запита. Тя едва поемаше дъх, като се стараеше да върви до него.

— Но какво има? — умолително запита тя, когато той й помагаше да се качи на седлото.

— Може би е празна работа. Ще ти кажа по късно — избягна да й отговори той.

Те минаха равните места в галоп, спуснаха се в тръс по леките наклони на пътя, а когато стигнаха до стръмния склон на каньона на Уайлд Уотър, хванаха конете за поводите и тръгнаха пеша. Били се беше поуспокоил и Саксън се възползва от случая, за да заговори по въпроса, който от известно време занимаваше мисълта й.

— Клара Хейстингс ми каза оня ден, че уреждат празненство. Поканили семействата Хейзърд, Хол, щял да бъде там и Рой Бланчард…

Тя с безпокойство гледаше Били. Като чу името на Бланчард, той вирна главата си, сякаш бе чул боен зов. Постепенно сред замъглената синева на очите му заблестяха дяволити искрици.

— Ти отдавна никому не си казвал да си дига чуковете — предпазливо, но лукаво му подхвърли тя.

Били неловко се усмихна.

— О, няма никакво значение — каза той и шеговито взе тон на важен господин. — Нека дойде Рой Бланчард. Няма да го спра. Всичко това беше много отдавна. Освен това премного съм зает, за да се занимавам с такива глупости.

Той подкара коня си по-бързо и щом пътят позволи, минаха в тръс, а покрай „Скритото цвете“ препуснаха в галон.

— Ела да обядваме най-напред — каза Саксън, когато се приближиха до портата на Мадроновото ранчо.

— Ти върви каза той. — Аз не искам да обядвам.

— Но аз искам да дойда с тебе — помоли го тя. — Кажи ми какво има.

— Не смея да ти кажа. Ти по-добре върви в къщи и обядвай.

— Не, по-късно — каза тя. — Нищо не може да ми попречи да дойда с тебе.

След като изминаха половин миля, те свърнаха от главния път, минаха през една отворена порта, която Били бе поставил, прекосиха полето и тръгнаха по един покрит с гъст тебеширен прах път, който водеше до глинената яма на Шавон. Участъкът от сто и четирийсет акра лежеше на запад. Срещу тях се зададоха в облак прах две каруци.

— Твоите коне, Били — извика Саксън. — Помисли си! Само защото си работил с ума си, печелиш пари, докато се разхождаш с мене.

— Просто ме е срам, като си помисля колко много суха пара ми носи дневно всеки нов впряг! — призна той.

Те точно се отклоняваха от пътя към оградата, зад която беше участъкът от сто и четирийсет акра, когато коларят от първата каруца им подвикна и замаха с ръка. Те спряха конете и почакаха.

— Пъстрият се отскубна — каза коларят, като спря до тях. — Съвсем побесня — хапе, скимти, блъска, рита. Разкъса сбруята, като да беше от книга. Отхапа от Бълди парче месо колкото една паница и накрая сам си счупи задния крак. Каквото видях в тез петнайсет минути, в живота си не съм виждал!

— Сигурен ли си, че е счупен? — запита остро Били.

— Съвсем сигурен.

— Добре. След като разтовариш, иди в другата конюшня и вземи Бен. Той е в двора. Кажете на Матюс да се отнася добре към него. И вземете пушка, мисля, че Сами има. Трябва да се погрижите за Пъстрия. Аз нямам време сега… А защо Матюс не дойде с вас за Бен? Щяхте да спечелите време.

— О, той остана там да чака — отговори коларят. — Реши, че и аз мога да го доведа.

— И да губи време, а? Хайде бързо.

— Ето ги какви са — сърдито изръмжа Били, когато продължиха със Саксън по-нататък. — Никаква съобразителност. Никакъв разум. Един стои със скръстени ръце и чака, докато другият трябва с впряга си да се отклони от пътя, за да свърши неговата работа. Това е бедата с тия двудоларови надничари.

— И умът им е за два долара — бързо каза Саксън. — Нима очакваш повече ум за два долара?

— Права си — съгласи се със забележката й Били. — Ако имаха повече ум, щяха да идат в града като всички останали по-добри работници. Но и добрите работници са също страшни глупци, те не знаят какви възможности дава селото, иначе нищо не би могло да ги откъсне оттук.

Били слезе от коня, свали трите напречни греди, които затваряха входа, вкара коня си и след това сложи гредите обратно.

— Когато купя тоя участък, тук ще има врата — заяви той. И много скоро ще ми върне парите. Това е една от хилядите дреболии, които, взети заедно, имат голямо значение. — Той самодоволно въздъхна. — По-рано не мислех за такива неща, но откак зарязахме Оукланд, започнах да поумнявам. Португалите от Сан Лиандро най-напред ми отвориха очите. Дотогава спях.

Те обиколиха най-ниската от ливадите, където тревата отдавна чакаше да бъде окосена. Били с явно презрение посочи към мястото, където оградата бе съборена и нехайно закрепена, и към утъпканото от добитъка жито.

— Виждаш ли, всичките му работи са такива — критикуваше той. — Това е то старият начин на стопанисване. Погледни колко жалка е реколтата и колко плитка е оранта. И добитъкът му не струва, и семената му лоши, и стопанисването му лошо Шавон обработва това поле вече от осем години и ни веднъж не го е оставил да си почине, ни веднъж не му е върнал нещичко в замяна на това, което е получил, ако не се смята, че пуска добитъка си по стърнището веднага щом прибере сеното.

По-нататък на едно малко пасище всред гората те се натъкнаха на стадо добитък.

— Погледни онзи бик, Саксън. Дори и кранта не заслужава да го наречеш. Трябва щатът да забрани със закон да се държи такъв добитък. Никак не е чудно, че Шавон, въпреки целия си имот, е толкова беден и трябваше лихвите по дълговете му и данъците му да глътнат всичките пари, които получи от глинената яма. Той не може да накара земята си да му дава доход. Вземи например тия сто и четирийсет акра. Всеки, който разбира, просто ще гребе сребърни долари от него. Аз ще им покажа.

Те видяха отдалече големия кирпичен обор.

— Само няколко долара, дадени навреме, за да се поправи тоя покрив, щяха да спестят няколкостотин долара — забеляза Били. — Но както и да е, когато го купувам, няма да плащам за никакви подобрения. И още нещо ще ти кажа: това ранчо е много богато на вода. И ако Глен Елън някога се разрасне, ще трябва да се отнесат до мене, да ги снабдявам с вода.

Били познаваше основно това ранчо, минаваше по най-прекия път през гората — по пътеките, направени от добитъка. Отведнъж той рязко дръпна юздите и двамата спряха. Пред тях на десетина крачки стоеше едно червено лисиче. Няколко мига дивото зверче ги наблюдаваше с мънистените си очи и мърдаше чувствителните си ноздри, като душеше отдалече непознатите му същества, а после безшумно се метна встрани и изчезна между дърветата.

— Ах ти, разбойник! — извика Били.

Като наближиха Уайлд Уотър, те излязоха на дълга тясна лъка. По средата и блестеше малко езерце.

— Естествено водохранилище, когато Глен Елън почне да купува вода — каза Били. — Виждаш ли долния край на езерцето? Почти нищо няма да струва да се прегради. Мога да докарам и водата на много изворчета тука. И няма да чакаме хиляда години, скоро водата в тоя край ще се цени като злато. А всички тия глупци, дървеняци, тъпаци и хапльовци са оглушали и ослепели — не разбират какво има да става. А знаеш ли, че разни земемери работят в долината, за да се прокара електрическа железница от Сосалито с отклонение към долината Напа?

Били и Саксън стигнаха до ръба на каньона на Уайлд Уотър и като се наклониха назад върху седлата, пуснаха конете надолу по стръмния скат между високи ели до една стара, обрасла пътека.

— Прокарали са тая пътека още през петдесетте години — поясни Били. — Аз съвсем случайно я открих. А вчера запитах Поуп. Той е роден тук, в долината. Разправи ми, че подлъгани златотърсачи надошли от Петалума. Комарджиите пуснали тоя слух и със стотици глупци тръгнали насам. Виждаш ли онова равно място и старите пънове? Там е бил лагерът им. Слагали масите под дърветата. Площадката на времето била по-голяма, но реката я е издълбала. Поуп казва, че станали няколко убийства, а едного линчували.

Наклонили се до самите шии на кобилите, те излязоха от каньона по една тясна и стръмна пътечка и продължиха пътя си през неравната местност към хълмчетата.

— Саксън, ти нали все търсиш красивото? Аз ей сега ще ти покажа нещо, което ще ти вземе ума… Почакай само да се измъкнем от манзанитите.

През цялото време на тяхното пътуване Саксън никога не бе виждала такъв красив кът като този, който се откри пред тях, когато изскочиха от манзанитите. Една неясно очертана пътечка се виеше като бродеща червена сянка, хвърлена върху мекия горски килим от високите секвои и гигантските дъбове. Като че всички местни видове дървета и пълзящи растения се бяха сговорили да изплетат с вейките си зеления свод кленове, големи мадрони, лаврови дървета, величествени дъбове със светлокафява кора, всичко беше увито и вплетено от диви лози и лиани, който прехвърляха от дърво на дърво буйните си стъбла. Саксън привлече вниманието на Били към мъхестия бряг на ручея, обрасъл с грамадни папрати. Сякаш всички склонове се бяха събрали нарочно, за да създадат този кът, тази огромна горска беседка. Почвата бе влажна като сюнгер, напоен с вода. Под широколистните грамадни папрати шепнеше невидимо поточе. На всички страни се откриваха малки очарователни кътчета, където млади секвои безмълвно и гордо се извисяваха, струпани около паднали гиганти, чиито покрити с мъх и разпадащи се на прах дънери достигаха до шиите на конете.

След четвърт час те най-после вързаха конете си на края на тесния каньон, които водеше до гористите хълмчета. През клоните на дърветата Били посочи към върха на наклонената ела.

— Точно под нея се намира — каза той. — Ще трябва да се катерим покрай ручея. Тук няма никаква пътека, макар че ще видиш много еленови следи да пресичат ручея. Но ще си намокриш краката.

Саксън радостно се засмя и като го следваше по петите, шляпаше през локвите, пълзеше на четири крака нагоре по хлъзгавата повърхност на изгладените от водата скали и се провираше под стволовете на стари, паднали дървета.

— Никъде из цялата планина не можеш да намериш здрава скалиста основа — обясняваше Били. — Затова реката се врязва все по-дълбоко и по-дълбоко, а двата й бряга непрестанно се свличат. Те са съвсем отвесни, но все още се държат. Малко по-нагоре каньонът прилича на пукнатина в земята и е страшно дълбок, трябва да знаеш. Можеш да плюеш отсреща, но можеш и да си разбиеш главата, ако паднеш.

Те се катереха все по-трудно и по-трудно, докато най-после преграда от свлечена почва в една тясна пукнатина ги принуди да спрат.

— Почакай ме тук — каза Били, легна по корем и пропълзя през пращящите под него храсти.

Саксън почака, докато замря всякакъв шум. Тя почака още десет минути и тогава на свой ред пропълзя след Били. Там, където не беше възможно да се движи по коритото на ручея, тя заобикаляше стръмните места през зелените тунели в храстите, които — тя бе сигурна бяха пътечки, направени от елени. Изведнъж тя видя почти над главата си наклонената ела, растяща на другата страна на каньона, и излезе при един прозрачен вир в глинест басейн. Той явно бе образуван наскоро от свличане на почвата и дърветата. От другата страна на вира се издигаше почти отвесна бяла стена. Тя веднага разбра какво представлява стената и потърси с поглед Били. Чу подсвиркването му и вдигна глава. Двеста фута над нея, на опасния връх на бялата стена, той се бе хванал о дънера на едно дърво. Наклонената ела беше съвсем близо до него.

— Оттук виждам малкото пасище до твоята ливада — извика той отгоре. — Не е чудно, че никой досега не е открил тази стена. Единственото място, отдето маже да се види, е онова мъничко пасище. И ти първа го видя. Почакай, ей сега ще се спусна и ще ти разкажа всичко. Преди това не смеех.

Не бе потребна особена голяма проницателност, за да се отгатне истината. Саксън разбра, че това е скъпоценната глина, необходима на тухларницата. Били обиколи свлеченото място и се спусна по стената на каньона от дърво до дърво, сякаш слизаше по стълба.

— Не е ли чудесна? — тържествуваше той, когато скочи при нея. — Погледни я! Скрила се под четири фута земя, та никой да не може да я види и само чакала ние да дойдем в Лунната долина. И тогава се откъсва парче от кожата й, за да можем да я видим.

— И това истинската глина ли е? — загрижено запита Саксън.

— Главата си залагам! Малко ли ми е минала през ръцете — и на тъмно ще я позная. Вземи само едно парченце и го разтрий с пръсти… ето тъй. Та аз и по вкуса й бих я познал — достатъчно съм гълтал прах от каруците. Сега почва хубавото за нас. Откакто дойдохме в Лунната долина, доста работихме, доста се блъскахме! Сега вече сме богати!

— Но тоя участък не е още наш — възрази Саксън.

— Да не мислиш, че ще чакам да станем на сто години, за да го купя. Оттук отивам направо при Пени и осигурявам договора — запазвам си правото на покупка, разбираш ли, а докато изготвят документите, аз ще събера пари. Ще вземем отново назаем тия четиристотин от Гоу Юм, ще заема колкото мога повече срещу конете и каруците и срещу Хейзл и Хети, и срещу всичко. И после ще взема документа с една ипотека върху мястото за разликата в полза на Хилиърд. А след това всичко е лесно, като детска игра: ще сключа договор с тухларницата за двайсет цента на ярд, а може би и за повече. Те ще полудеят от радост, като видят глината. Няма да имат нужда вече и да копаят. Двеста фута, както и да го мериш, е на открито. Целият хълм е глина, с малък слой земя отгоре.

— Но ти ще развалиш целия тоз красив каньон, като почнат да извозват глината — разтревожена извика Саксън.

— Нищо подобно. Само хълма. Пътят ще минава от другата страна, оттук до ямата на Шавон има само половин миля. Аз ще продължа пътя дотук и ще повиша цената на превоза или пък ще оставя тухларницата сама да построи пътя и тогава ще им превозвам по старите цени. А чистата печалба — двайсет цента на ярд — ще ми потече още от началото. Сигурно ще трябва да купя нови коне, за да върви работата.

Хванати за ръка, те седнаха край вира и почнаха да обсъждат подробностите.

— Слушай, Саксън — каза Били, след като настъпи мълчание. — Изпей ми „Когато свършва жътвата“, моля ти се.

А след като тя свърши, той каза:

— Ти за пръв път ми изпя тази песен във влака, когато се връщахме от Уизл Парк.

— Да, когато се видяхме за пръв път — прекъсна го тя. — А какво си помисли за мене тогава?

— Същото, което винаги съм мислил, че си създадена за мене. Помислих си го веднага при първия ни валс. А какво си помисли ти за мене?

— О, аз се питах, и то преди първия валс, още когато се запознавахме и се ръкувахме — аз се питах дали ти си „той“. Точно това бяха думите, които ми минаха през ума. — Нима това е той?

— Значи, аз някак си съм ти харесал? — запита той.

— Да, хареса ми, а очите ми никога не са ме лъгали.

— Слушай — смени разговора Били. — През зимата, когато всичко ще бъде уредено и пуснато в движение, какво ще кажеш, да прескочим за малко в Кармел? Точно тогава няма да бъдеш много заета с твоите зарзавати; пък и аз ще мога да ти осигуря един надзирател.

Но Саксън не прие предложението с възторг и това го учуди.

— Защо? Какво има? — бързо запита той.

Саксън наведе очи и като се запъваше, отговори:

— Вчера направих нещо, без да се съветвам с тебе, Били.

Той чакаше.

— Писах на Том — добави тя свенливо.

Той продължаваше да чака, без сам да знае какво.

— Аз го замолих да изпрати стария скрин. Помниш ли? Скринът на майка ми, който оставихме при него.

— Уф! — въздъхна с облекчение Били. — Какво толкова особено има в тая работа? Този скрин ни трябва, нали? И можем да платим разноските по превоза, нали?

— Ти си моят сладък глупчо. Да! Това си ти. Не знаеш ли какво има в тоя скрин?

Той поклати глава, а тя добави тихо, едва чуто, сякаш шепнеше:

— Бебешките дрешки.

— Истина ли? — извика той.

— Истина.

— Сигурна ли си?

Тя кимна глава и бузите й бързо заруменяха.

— Знаеш ли, Саксън, точно това исках повече от всичко друго на света. Толкова много съм мислил за това, откакто дойдохме в тази долина — продължи той с развълнуван глас и за първи път тя видя сълзи в очите му. — Но след всичко, което бях направил, и след всички мои поразии и тъй нататък аз… аз никога не съм настоявал и дума не съм ти казвал за това. Но аз толкова го исках… О, аз го исках, както… както те иска и тебе сега…

Тя се хвърли в отворените му обятия и в недрата на каньона край вира настъпи тишина.

Саксън почувства на устните си предупредителния пръст на Били. Погледът й проследи движението на ръката му, тя обърна глава и двамата се загледаха нагоре, където от склона на хълма, иззад листака, една сърна и малко пъстро сърненце гледаха надолу към тях.