Джек Лондон
Лунната долина (23)

Глава VIII

Саксън вършеше домакинската си работа, но бе много разтревожена. Тя вече не си шиеше нови красиви неща: материалите струваха пари, а тя не се решаваше да харчи. Намекът на Бърт бе попаднал на болно място, бе заседнал в нейното трепетно съзнание като стоманен нож, който постоянно се обръща и разяжда раната. Тя и Били носеха отговорност за живота на бъдещото си дете. Бяха ли сигурни в края на краищата дали те могат да го изхранят, да го облекат и да го подготвят за неговия път в живота? Къде беше гаранцията за това? Тя смътно си спомняше мрачните тежки дни, преживени в миналото, и тогавашните оплаквания на бащите и на майките придобиха за нея сега нов смисъл. Тя дори беше готова да оправдае постоянното хленчене на Сара.

Тежки дни бяха вече надвиснали над много къщи около тях, където живееха семействата на стачкуващите железничари. Всред собствениците на малките дюкянчета, където Саксън вършеше всекидневните си покупки, тя чувстваше атмосфера на униние. Радостта и добродушието бяха изчезнали. Всички ходеха мрачни. Мрачни и загрижени бяха майките на децата, които играеха по улиците. Вечер, когато си приказваха пред пътните врати или на стълбите пред къщите, гласовете им бяха тихи и все по-рядко се чуваше смях.

Маги Доунъхю, която по-рано вземаше три пинта^[1] мляко, сега вземаше един. Нямаше вече весели семейни посещения на кинематографите. Човек трудно успяваше да купи трето качество месо. Нора Дилъни, която живееше през три къщи от Саксън, престана да купува прясна риба всеки петък: сега слагаше на масата солена лакерда, и то не от най-добро качество. Жизнерадостните деца, които в следобедните часове тичаха по улицата с огромни филии хляб, намазани с масло и посипани със захар, сега излизаха с тънки филийки, едва намазани с масло и без никаква захар върху тях. Дори и този навик постепенно изчезваше и много деца вече нищо не получаваха за закуска след обед.

Навсякъде се проявяваше стремеж към пестене и свиване, към ограничаване и съкращаване на разходите до последни възможности. И всички станаха по-раздразнителни. Жените почнаха по-лесно отпреди да се карат както помежду си, така и на децата. Саксън знаеше, че Бърт и Мери живеят в непрестанни кавги.

— Тя не може да разбере, че аз имам свои лични неприятности — оплакваше се Бърт на Саксън.

Тя внимателно го погледна и отведнъж почувства някакъв смътен страх за него, които я вцепени. Черните му очи сякаш горяха от безумие. Мургавото му лице бе отслабнало, кожата се бе изопнала на скулите му; устните му бяха леко изкривени, като че върху тях бе замръзнала горчива усмивка. Дори стойката му и начинът, по който килваше шапката си, издаваха отчаяна решителност, много по-силна, отколкото преди.

Понякога, в дългите следобедни часове, когато седеше без работа до прозореца. Саксън си представяше във въображението си преселването на нейните прадеди през прериите, планините и пустините към обетованата земя край Западното море. И често тя си мечтаеше за блаженото време на нейните близки, когато те не са живеели в градове и не са им досаждали никакви работнически съюзи и работодателски сдружения. Тя си спомняше разказите на старите хора, как са си набавяли сами всичко: месото си доставяли чрез лов или от животни, които сами отглеждали, сами отглеждали зеленчук, били и ковачи, и дърводелци, правели си сами обуща, дори сами тъчели плата на дрехите, които носели. Тя си спомни и тъжния израз по лицето на Том, когато той говореше за своята мечта да заживее вън от града.

Сигурно фермерският живот е прекрасен, си мислеше тя. Защо трябва хората да живеят в градове? Защо са се променили времената? И ако по-рано е имало достатъчно за всички, защо сега няма? Защо хората трябва да се карат, спорят, да стачкуват и да се бият и все за едно — да получат работа? Защо няма работа за всички?… Ето — тя потръпна, като си спомни — тази сутрин видя как двама стачкоизменници, тръгнали на работа, бяха бити от стачниците, от мъже, които познаваше по вид, а някои и по име — те всички живееха наблизо. Това стана на улицата точно срещу тях.

Беше жестоко, страшно дванадесет души срещу двама. Първи почнаха децата: те замеряха с камъни стачкоизменниците и ги ругаеха с такива думи, каквито децата не би трябвало да знаят. Полицаи с револвери в ръце дотичаха до мястото на произшествието и стачниците се оттеглиха в къщите и в тесните проходи между тях. Един от стачкоизменниците в безсъзнание бе откаран с болнична кола; другият, охраняван от специална железопътна полиция, продължи към работилниците. А Маги Доунъхю, застанала на прага пред къщата, с пеленаче на ръце, изля върху стачкоизменника такива мръсни ругатни, че бузите на Саксън пламнаха от срам. Когато боят бе в разгара си, Саксън забеляза пред другата съседна къща Мерцедес, която гледаше със странна усмивка. Тя сякаш нищо не искаше да пропусне — наблюдаваше с интерес и ноздрите й потрепваха и се разширяваха, като че пулсираха. Саксън се изненада, че старата жена ни най-малко не бе разтревожена, а проявяваше само любопитство.

И тя отиде при Мерцедес, която бе така мъдра в любовта, за да й обясни какво става с този свят. Но разбиранията на старата жена по икономическите и по работническите въпроси бяха много странни и неприемливи.

— О-ла-ла, мила моя, толкова е просто. Повечето хора се раждат глупави. Те са робите. Малцина се раждат умни. Те са господарите. Струва ми се, че сам господ е създал хората такива.

— А как можа господ да допусне ужасния побой тази заран?

— Боя се, че той не се интересува от подобни неща — усмихна се Мерцедес. — Съмнявам се дали въобще знае за тази случка.

— Аз страшно се изплаших — призна Саксън. — Просто ми прилоша, като гледах. А пък вие… видях ви… вие си гледахте съвсем хладнокръвно, сякаш беше някакво представление.

— Действително беше представление, мила моя.

— О, може ли да се говори така!

— О-ла-ла, неведнъж са убивали хора пред очите ми. Няма нищо необикновено. Всички хора умират. Глупците умират като волове, без да знаят за какво умират. Дори е смешно, като ги гледаш. Удрят се с юмруци и тояги и си разбиват един другиму главите. Толкова е отвратително. Приличат на животни. Също като кучета, които се давят за кокал. А работата, знаете, е кокал. Да, ако те се биеха за жени, за идеи или за кюлчета злато, или за приказни диаманти — това, да, би било прекрасно! Но не, те са само гладни и се борят за някакви огризки за стомаха си.

— О, ако само можех да разбера! — шепнеше Саксън, като кършеше ръце от мъка, че толкова неща й бяха непонятни, а тя жадуваше да ги разбере.

— Тук няма нищо за разбиране. Толкова е просто — като две и две: четири. Винаги е имало глупави и умни, роби и господари, селяни и князе и винаги ще има.

— Но защо?

— Защо селянинът е селянин, мила моя? Защото е селянин. Защо бълхата е бълха?

Саксън раздразнено поклати глава.

— Но аз ви отговорих, мила. Няма философия на света, която да ви даде по-ясен отговор. Защо сте избрали за съпруг именно вашия мъж, а не някой друг. Защото точно него обичате. Това е то. А защо обичате? Защото обичате. Защо огънят гори, а студът щипе. Защо има умни хора и глупави хора? Господари и роби? Работодатели и работници? Защо черното е черно? Отговорете на това и ще отговорите на всичко.

— Но не е правилно хората да ходят гладни и без работа, когато искат да работят, стига да им плащат справедливо — протестира Саксън.

— О, не! Правилно е, тъй както е правилно, че камъкът не гори като дървото, че пясъкът в морето не е захар, че бодлите бодат, водата е мокра, пушекът се издига и предметите падат надолу, а не нагоре.

Но това учение за действителността не направи никакво впечатление на Саксън. Искрено казано, тя не можеше да го разбере. Струваше й се като цял куп безсмислици.

— Тогава ние нямаме никаква свобода и независимост — разгорещено извика тя. — Значи, едни хора струват повече от други и моето дете няма да има право да живее така, както детето на богатата майка.

— Разбира се, не — отговори Мерцедес.

— Но целият мой народ се е борил за тия права! — възрази Саксън, като си спомни за учебника по история и за сабята на баща си.

— Демокрацията е празна мечта на глупците. О-ла-ла, миличка, демокрацията е лъжа, мираж, с която тия скотове — работниците — се държат в подчинение, също както едно време религията ги държеше в подчинение. Когато те пъшкали от нищета и непосилен труд, убеждавали ги да търпят нищетата и непосилния труд, като им разправяли чудесни приказки за царството небесно, където те щели да живеят, в блаженство и изобилие, докато умните щели да горят във вечния огън. О, как ли са се надсмивали умните! А когато тази лъжа се изтъркала и започнали да мечтаят за демокрация, умните се постарали тя да си остане наистина мечта, само несбъдната мечта. Светът принадлежи на великите и на умните.

— Но нали вие също сте от трудовите хора? — забеляла Саксън.

Старата жена скочи и едва не се разсърди:

— Аз? От трудовите хора? Но, мила моя, то е само защото имах нещастието да пропаднат влоговете ми, защото съм стара и не мога повече да покорявам смелите млади мъже, защото надживях мъжете от моята младост и нямам никой, при когото да ида, защото живея тук в това гето с Бари Хигинс и се готвя да посрещна смъртта. Да, мила моя, аз съм родена всред господарите и цял живот съм тъпкала в краката си глупците. Пила съм най-редките вина и съм се веселила на пиршества, на които се пръскаха толкова пари, че с тях хората от целия този квартал биха могли да живеят до края на живота си. Дик Голдън и аз — парите бяха на Дик, но все едно, че бяха мои, — Дик Голдън и аз проиграхме за една седмица четиристотин хиляди франка в Монте Карло. Той беше евреин, но умееше да харчи. А в Индия носех бижута, които биха могли да спасят живота поне на десет хиляди семейства, които умираха пред очите ми.

— Пред очите ви умираха!… И не сторихте нищо? — запита Саксън ужасена.

— Продължавах да нося бижутата си. О-ла-ла!… Но не мина и година, един руски офицер ми ги открадна, подлецът му с подлец.

— И вие оставихте тези хора да умрат? — повтори Саксън.

— Те бяха жалки отрепки. Размножават се и гният като червеи. Нищожества, мила моя, нищожества, разбирате ли? Нищожества като вашите работници тук, а върхът на глупостта им е, че продължават да се плодят и да развъждат още глупци, още роби за господарите.

И Саксън, която толкова искаше да чуе от другите някакъв смислен отговор, от старата жена тя не получи никакво обяснение. При това тя не можеше да повярва на приказките на Мерцедес, голяма част от които смяташе за плод на разпаленото й въображение.

 

 

С всяка изминала седмица стачката в железопътните работилници вземаше все по-остър и заплашителен характер. Били само клатеше глава и откровено заявяваше, че не му е ясно какво ще излезе от смутовете, които изникваха всред работниците.

— Просто не проумявам — говореше той на Саксън. — Такава една бъркотия — като бой на тъмно. Ето, вземи нас, коларите. И между нас започва да се говори за стачка от солидарност с фабричните работници. Те стачкуват от една седмица, а вече голяма част от местата им са заети от други. И ако ние, коларите, продължаваме да извозваме стоката, стачката им ще пропадне.

— Но вие и не помислихте да стачкувате, когато на вас самите ви отрязаха надниците — смръщено каза Саксън.

— О, тогава не можехме. А сега сигурно ще ни подкрепят и коларите от Фриско, и целият тамошен съюз на пристанищните работници. Както и да е, засега само говорим по тези въпроси, и толкова. Но ако действително се решим, ще се опитаме да си върнем и тия десет на сто, които ни отрязаха.

— Мръсна политика — каза той друг път, — всичките са мошеници. Ако бяхме по-умни, щяхме да се сговорим и да избираме само честни хора…

— Но ако ти, Бърт и Том не можете да се сговорите, как тогава се надяваш да се сговорят всички работници? — запита Саксън.

— Сам аз не знам — призна той. — Замайва му се главата на човек, като се замисли. А пък е ясно като бял ден: избери чести хора за политици и цялата работа ще се оправи. Честните хора правят честни закони и тогава всеки честен човек ще получи това, което му се полага. Но Бърт иска всичко да разруши, а Том си пуши лулата и си мечтае, въобразява си, че постепенно всички ще почнат да мислят и да гласуват като него. Но въпросът не се решава с това „постепенно“. Ние искаме да живеем добре още сега. Том казва, че засега това, е невъзможно, а Бърт казва, че това никога няма да стане. Какво може човек да направи, когато всеки е на различно мнение? Погледни самите социалисти — те вечно спорят, цепят се и се изключват един друг от партията. Всичко е такова едно — сякаш се намираме в лудница. И аз сам, като се замисля, почвам да се побърквам. Но едно знам: искаме да живеем добре още сега.

Отведнъж той спря и се загледа в Саксън.

— Какво има? — запита той с дрезгав от вълнение глас. — Лошо ли ти стана? Или… или нещо друго?

Тя беше сложила ръка на сърцето си; но внезапната уплаха в очите й постепенно се смени с израз на силно радостно усещане, а на устните й затрепти лека, загадъчна усмивка. Изглеждаше, като че бе забравила мъжа си и се вслушваше в някакъв далечен зов, който не стигаше до неговите уши. После лицето й просветна от удивление и радост, тя погледна Били и протегна ръка към него.

— Новият живот — прошепна тя. — Почувствах новия живот. Толкова се радвам, толкова се радвам.

 

 

На другата вечер, когато Били се върна в къщи от работа. Саксън го накара да опознае и поеме своите нови бащински задължения.

— Обмислих добре, Били — почна тя. — Аз съм толкова силна и здрава жена, че няма смисъл да се правят големи разходи. Може да повикаме Марта Скелтън — тя е добра акушерка.

Но Били поклати глава.

— Не, в никой случай, това няма да го бъде, Саксън. Ще повикаме доктор Хентли. Той е лекарят на Били Мърфи и Били е възхитен от него. Стар особняк, но много си разбира от занаята.

— Марта Скелтън акушира на Маги Доунъхю — възрази Саксън — и виж какви са и майката и бебето.

— Може, но на тебе няма да акушира. Това добре да знаеш.

— Но докторът ще иска двайсет долара — продължи Саксън. — На туй отгоре ще ме накара да взема милосърдна сестра, защото нямам друга близка жена да ми помага. А Марта Скелтън ще свърши всичко и ще ни излезе много по-евтино.

Но Били нежно я прегърна и отхвърли нейните възражения.

— Послушай ме, малка моя женичке. Семейство Робъртс не е по евтиното. Никога не забравяй това. Ти трябва да родиш бебето, това ти стига. А моя работа е да намеря пари и да се погрижа за тебе. Каквито и мерки да вземем за твоето здраве, пак не са излишни. Дори за милион долари не бих рискувал да ти се случи и най-малкото нещастие. Ти си от значение, доларите са нищо. Как смяташ, обичам ли това дете, а? Да, обичам го. Та аз по цял ден мисля за него — все ми е в ума. Ако ме уволнят, ще е по негова вина, да знаеш. Направо съм луд по него. Но все пак, честна дума. Саксън, по-скоро бих се съгласил да го видя мъртво и погребано, отколкото да се случи нещо лошо с тебе дори да счупиш малкия си пръст. Това ще ти покаже какво си за мене.

Да, Саксън, по-рано мислех, че когато хората се оженят, просто заживяват заедно, а след известно време гледат да я карат някак си. Може би с другите хора да е така, но с тебе и с мене не е. С всеки изминат ден аз те обичам все повече и повече. Дори сега аз те обичам повече, отколкото преди пет минути, когато почнах да ти говоря. А няма защо да вземаш сестра. Доктор Хентли ще идва всеки лен, пък и Мери ще прескача и ще наглежда домакинството, ще се грижи за тебе и за всичко останало така, както ти ще го направиш за нея, ако тя някога се нуждае от помощ.

 

 

Минаваха дни и седмици — майчинството, което наливаше гърдите на Саксън, я изпълваше с дълбоко чувство на гордост. Тя бе по природа толкова нормална, здрава жена, че майчинството бе за нея извор на задоволство и гореща радост. Наистина имаше моменти, когато я обхващаше тревога, но те бяха толкова редки и мимолетни, че дори увеличаваха нейното щастие.

Само едно нещо я смущаваше и озадачаваше — пълното с опасности положение на работниците, което, изглежда, никой не можеше напълно да разбере, а най-малко самата тя.

— Постоянно разправят, че машините произвеждали повече, отколкото старите начини на работа — казваше веднъж тя на брат си Том. — Тогава защо с всичките тия машини, които имаме сега, не получаваме повече!

— Правилно разсъждаваш — отговори той. — Още малко ти трябва, за да разбереш социализма.

Но Саксън гледаше практично на нещата.

— Том, ти от колко време си социалист?

— От осем години.

— И какво постигна?

— Но ние ще постигнем… Само трябва време.

— Както върви, ти май няма да го доживееш — възрази тя.

Том въздъхна.

— Боя се, че си права. Нещата се развиват тъй бавно.

Той пак въздъхна. Тя забеляза смирения и уморен израз на лицето му, приведените му рамене и загрубелите от труд ръце — всичко това като че потвърждаваше безсилието на неговото социално кредо.