Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valley of The Moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2015)
Допълнителна корекция
maskara (2015)

Издание:

Джек Лондон. Лунната долина

Английска. Второ издание

Издателство „Народна култура“

Превод на стиховете: Цветан Стоянов

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Борис Ангелушев

Художествен редактор: Васил Попчев

Технически редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Йорданка Киркова

История

  1. — Добавяне

Глава XIII

— По това време всичкият ни добитък измря — разказваше Саксън, — а настъпваше зима и ние, разбира се, не се решавахме да тръгнем на път през Великата американска прерия; така нашият керван прекара зимата в Солт Лейк Сити. Тогава мормоните още не бяха враждебно настроени и ни приеха добре.

— Вие говорите така, сякаш сама сте били там — забеляза Бърт.

— Но майка ми е била — гордо отговори Саксън. — През тая зима тя навършила девет години.

Те седяха около кухненската маса в малката къщичка на Пайн-стрийт и обядваха със сандвичи, студени тъмали[1] и бира. Беше неделя, почивен ден и за четиримата, но те бяха дошли рано, за да работят повече, отколкото всеки друг делничен ден: да измият стените и прозорците, да изтъркат пода и постелят килимите и линолеума, да поставят пердетата и печката, да подредят кухненските прибори и съдове и да наредят мебелите.

— Разказвай по-нататък, Саксън — помоли я Мери. — Умирам от желание да чуя докрай. А ти, Бърт, си затваряй устата и слушай.

— И така, точно тая зима се появи Дел Хенкок. Той беше роден в Кентъки, но беше прекарал много години на Запад. Беше разузнавач като Кит Карсън[2] и го познаваше много добре. Неведнъж бяха спали под едно одеяло. И двамата са били заедно с генерал Фримънт в Калифорния и в Орегон. Дел Хенкок минаваше покрай Солт Лейк на път за Скалистите планини. Той щеше да води група трапери на лов за бобри в някаква нова местност, която той беше открил. Дел Хенкок беше красив момък, с дълги коси като по картините, препасан с копринен пояс, както го носят испанците в Калифорния, а в пояса — втъкнати два револвера. Всички жени се влюбваха от пръв поглед в него. Той видя Сали, най-голямата сестра на майка ми, и изглежда, че тя много му хареса, защото той спря в Солт Лейк и не мръдна повече оттам. Той беше прочут също с подвизите си в битките с индианците, а като малко момиче съм чувала от леля Вайла, че той имал необикновено черни, блестящи очи и орлов поглед. Неведнъж участвал в дуели, според тогавашните обичаи, и изобщо от нищо не се боял.

Сади беше истинска красавица и флиртуваше с него — просто го подлуди. Може би тя не беше съвсем сигурна в своите чувства, не знам, но във всеки случай тя не даде дума така леко, както аз на Били. Накрая Дел Хенкок не можеше да търпи повече и една вечер като луд долетя с коня си при нея.

— Сади — каза той, — ако вие не ми обещаете да се венчаете утре с мене, аз ще се застрелям още тая нощ, тука зад фургоните. — И той би го направил. Сади знаеше това и даде своето съгласие. Виждате ли колко бързо се решавали любовните истории в ония времена.

— О, не знам — подхвърли насмешливо Мери. — Едва мина седмица, след като бе видяла за пръв път Били, и беше вече сгодена за него. А Били каза ли ти, че ще се застреля зад пералнята, ако му откажеш?

— Не му дадох тая възможност — призна Саксън. — Както и да е. Дел Хенкок и леля Сали се ожениха на другия ден и живяха много щастливо след това, само че тя почина, а по-късно той беше убит от индианците заедно с генерал Къстър и всички останали. Хенкок беше вече стар, но преди да падне, сигурно е изтрепал немалко индианци. Хора като него всякога умират в сражение и скъпо продават живота си. Когато бях малко момиче, познавах един човек, казваше се Ал Станли. Той беше комарджия, но храбрец! Един железничар го застреля в гърба, както си седеше на масата. Изстрелът беше смъртоносен. Той умря след няколко секунди. Но преди да умре, успя да вземе пушката си и да запрати три куршума в тялото на своя убиец.

— Аз не обичам побоищата и сраженията — възрази Мери. — Действат ми на нервите. Бърт ужасно ме ядосва, дето винаги търси повод да се бие. Та това е съвсем безсмислено.

— Аз пък не бих погледнала човек, който няма войнствен дух — отговори Саксън. — Нима днес ние щяхме да сме тук, ако не беше войнственият дух на нашите прадеди!

— И сте намерили най-войнствения от всички: Били! — увери я Бърт. — То си му е в кръвта. Знаменито момче, първокласен борец! Да. Били е истински мохикан, ловец на скалпове и когато кипне — да не си му насреща!

— Точно тъй — потвърди Мери.

Били не вземаше участие в разговора. Той стана, надникна в малката стая до кухнята, отиде в гостната, оттам в спалнята, после се върна и се загледа с недоумение към малката стая.

— Какво има, братле? — запита Бърт. — Да не си изгубил нещо? Какво се чудиш? Май нещо ти тежи. Хайде, изплюй камъчето.

— Не мога да разбера къде по дяволите са отишли кревата и другите мебели за тая стая.

— Та ние не сме поръчвали никакви мебели за нея — обясни Саксън.

— Още утре трябва да уредя тая работа.

— Защо ви е втори креват? — запита Бърт. — Нима не ви стига един и за двамата?

— Ти си затваряй устата, Бърт — извика Мери. — Дръж се прилични.

— Стооой, Мери, спри! — засмя се Бърт. — Не почвай пак с твоите неуместни бележки.

— Тая стая не ни трябва — каза Саксън на Били. — И аз не предвидих никакви мебели за нея, но затова пък имаме по-хубави килими и по-скъпа печка.

Били отиде до нея, вдигна я от стола, седна и я сложи на коленете си.

— Отлично, момичето ми, радвам се, че си постъпила така. У нас всичко трябва да е първо качество. И утре вечер искам да отскочим заедно до Селинджър и да изберем хубава спалня и килим и за тая стая. Държа на качеството, не ми трябват боклуци.

— Но това ще струва петдесет долара — възрази тя.

— Отлично! — каза той. — Нека струва петдесет долара и нито цент по-малко. Затова пък ще имаме най-доброто. А за какво ни е празна стая. Цялата къща изглежда някак мизерна. Откакто предплатихме наема и взехме ключовете, обикалям това малко гнездо и гледам как расте ден след ден и стана все по-уютно. Докато карам конете през деня, това гнездо ми е непрекъснато пред очите. И като се оженим, пак ще ми бъде винаги пред очите. Искам да го видя съвсем подредено. А ако тая стая остане празна и непостлана, цял ден ще ми е пред очите с голия си под. Ще се чувствам измамен. В нашия дом ще има нещо лъжливо. Ето на̀, сложила си пердета на прозорците на оная стая, за да помислят съседките, че в нея има мебели. Тия пердета лъжат, ужасно лъжат, Саксън — те заблуждават всички, че стаята е мебелирана. А у нас така не бива да бъде. Аз ще се погрижа тия пердета да казват истината.

— Вие можете да я дадете под наем — подхвърли Бърт. Близо сте до гарата, а и ресторантът е на две крачки.

— За нищо на света. Аз не се женя за Саксън, за да държа наематели. И ако не мога да й подредя живота, знаете ли какво ще направя. Ще ида на Дългия кей, ще си вържа камък на шията, ще си кажа: „Хайде, негоднико!“ — и ще се хвърля във водата. Прав ли съм, Саксън?

Според нея беше неразумно да се купуват още мебели, но думите на Били я поласкаха. Тя обви ръце около шията на своя годеник и преди да го целуне, каза:

— Ти си господарят, Били. Както кажеш, така ще бъде — и сега, и занапред.

— Слушай, слушай! — закачливо се обърна Бърт към Мери. — Ето, така трябва да говори една жена. Саксън си знае задълженията.

— Не, аз мисля, че винаги трябва да обмисляме заедно нещата, преди да предприемем каквото и да било — отговори Били на Саксън.

— Слушай, слушай! — тържествуваше Мери. — Имай пред вид, че оня, който ми стане мъж, трябва също да обмисля всичко заедно с мене.

— Той само й прави мили очи — възрази Бърт. — Всички се държат така преди сватбата.

Мери презрително се усмихна.

— Хващам се на бас, че Саксън го води за носа. И за себе си мога направо да кажа, че ще водя за носа оня, който се ожени за мене.

— Но не и ако го обичаш — отвърна Саксън.

Напротив, тогава още повече — настояваше Мери.

Бърт се престори на много натъжен и огорчен.

— Виждате ли сега защо още не се женим с Мери? Аз съм истински упорит индианец и да бъда вечно проклет, ако не съм господар в моя собствен вигвам.

— Аз пък не съм индианка — възрази Мери. — И не бих се омъжила за такъв твърдоглав индианец, та ако ще той да е единственият мъж на света.

— Но твърдоглавият индианец още не ви е поискал.

— Защото знае какъв отговор ще получи.

— Добре, след тия изявления той доста ще си помисли дали да ви поиска.

Саксън желаеше да даде по-приятна насока на разговора и плесна с ръце, сякаш ненадейно си спомни нещо.

— О, как забравих! Имам да ви покажа нещо.

Тя извади от кесийката си малка златна халка и я подаде, за да я разгледат всички.

— Венчалният пръстен на майка ми. Винаги съм го носила на шията си като медальон. Когато бях в сиропиталището, толкова много плаках за него, че управителката ми разреши да го нося. А сега, представете си, от вторник нататък той ще бъде на ръката ми! Били, погледни какво е гравирано на вътрешната страна.

— На Д. от К. 1879 — прочете той.

— На Дейзи от Карлтън. Карлтън, това е баща ми. А сега, Били, трябва да го дадеш да гравират и нашите имена.

Мери беше във възторг и нетърпеливо извика:

— О, чудесно! На С. от У[3]. 1907!

Били се замисли за миг:

— Не, това не е правилно, защото аз не го подарявам на Саксън.

— Знаеш ли какво? — каза Саксън Да сложим У. и С.

— Не — поклати глава Били. — С. и У., защото ти си на първо място.

— Ако аз съм на първо място за тебе, то и ти си на първо място за мене. Били, мили мой, аз настоявам да бъде У. и С.

— Видиш ли? — каза Мери на Бърт. — Вече почна да се налага и да го води за носа.

Саксън разбра нейния намек.

— Нека бъде, както ти искаш, Били — каза тя.

Той я притисна до себе си:

— Има време — ще обмислим.

Бележки

[1] Мексиканско ястие от кълцано месо и пиперки. — Б.пр.

[2] Прочут американски пионер (1809 — 1868). — Б.пр.

[3] Били — умалително име на Уилям — Б.пр.