Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Valley of The Moon, 1913 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ирина Калоянова, 1968 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- MiroD54 (2015)
- Допълнителна корекция
- maskara (2015)
Издание:
Джек Лондон. Лунната долина
Английска. Второ издание
Издателство „Народна култура“
Превод на стиховете: Цветан Стоянов
Редактор: Красимира Тодорова
Художник: Борис Ангелушев
Художествен редактор: Васил Попчев
Технически редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Йорданка Киркова
История
- — Добавяне
Глава XIII
— По това време всичкият ни добитък измря — разказваше Саксън, — а настъпваше зима и ние, разбира се, не се решавахме да тръгнем на път през Великата американска прерия; така нашият керван прекара зимата в Солт Лейк Сити. Тогава мормоните още не бяха враждебно настроени и ни приеха добре.
— Вие говорите така, сякаш сама сте били там — забеляза Бърт.
— Но майка ми е била — гордо отговори Саксън. — През тая зима тя навършила девет години.
Те седяха около кухненската маса в малката къщичка на Пайн-стрийт и обядваха със сандвичи, студени тъмали[1] и бира. Беше неделя, почивен ден и за четиримата, но те бяха дошли рано, за да работят повече, отколкото всеки друг делничен ден: да измият стените и прозорците, да изтъркат пода и постелят килимите и линолеума, да поставят пердетата и печката, да подредят кухненските прибори и съдове и да наредят мебелите.
— Разказвай по-нататък, Саксън — помоли я Мери. — Умирам от желание да чуя докрай. А ти, Бърт, си затваряй устата и слушай.
— И така, точно тая зима се появи Дел Хенкок. Той беше роден в Кентъки, но беше прекарал много години на Запад. Беше разузнавач като Кит Карсън[2] и го познаваше много добре. Неведнъж бяха спали под едно одеяло. И двамата са били заедно с генерал Фримънт в Калифорния и в Орегон. Дел Хенкок минаваше покрай Солт Лейк на път за Скалистите планини. Той щеше да води група трапери на лов за бобри в някаква нова местност, която той беше открил. Дел Хенкок беше красив момък, с дълги коси като по картините, препасан с копринен пояс, както го носят испанците в Калифорния, а в пояса — втъкнати два револвера. Всички жени се влюбваха от пръв поглед в него. Той видя Сали, най-голямата сестра на майка ми, и изглежда, че тя много му хареса, защото той спря в Солт Лейк и не мръдна повече оттам. Той беше прочут също с подвизите си в битките с индианците, а като малко момиче съм чувала от леля Вайла, че той имал необикновено черни, блестящи очи и орлов поглед. Неведнъж участвал в дуели, според тогавашните обичаи, и изобщо от нищо не се боял.
Сади беше истинска красавица и флиртуваше с него — просто го подлуди. Може би тя не беше съвсем сигурна в своите чувства, не знам, но във всеки случай тя не даде дума така леко, както аз на Били. Накрая Дел Хенкок не можеше да търпи повече и една вечер като луд долетя с коня си при нея.
— Сади — каза той, — ако вие не ми обещаете да се венчаете утре с мене, аз ще се застрелям още тая нощ, тука зад фургоните. — И той би го направил. Сади знаеше това и даде своето съгласие. Виждате ли колко бързо се решавали любовните истории в ония времена.
— О, не знам — подхвърли насмешливо Мери. — Едва мина седмица, след като бе видяла за пръв път Били, и беше вече сгодена за него. А Били каза ли ти, че ще се застреля зад пералнята, ако му откажеш?
— Не му дадох тая възможност — призна Саксън. — Както и да е. Дел Хенкок и леля Сали се ожениха на другия ден и живяха много щастливо след това, само че тя почина, а по-късно той беше убит от индианците заедно с генерал Къстър и всички останали. Хенкок беше вече стар, но преди да падне, сигурно е изтрепал немалко индианци. Хора като него всякога умират в сражение и скъпо продават живота си. Когато бях малко момиче, познавах един човек, казваше се Ал Станли. Той беше комарджия, но храбрец! Един железничар го застреля в гърба, както си седеше на масата. Изстрелът беше смъртоносен. Той умря след няколко секунди. Но преди да умре, успя да вземе пушката си и да запрати три куршума в тялото на своя убиец.
— Аз не обичам побоищата и сраженията — възрази Мери. — Действат ми на нервите. Бърт ужасно ме ядосва, дето винаги търси повод да се бие. Та това е съвсем безсмислено.
— Аз пък не бих погледнала човек, който няма войнствен дух — отговори Саксън. — Нима днес ние щяхме да сме тук, ако не беше войнственият дух на нашите прадеди!
— И сте намерили най-войнствения от всички: Били! — увери я Бърт. — То си му е в кръвта. Знаменито момче, първокласен борец! Да. Били е истински мохикан, ловец на скалпове и когато кипне — да не си му насреща!
— Точно тъй — потвърди Мери.
Били не вземаше участие в разговора. Той стана, надникна в малката стая до кухнята, отиде в гостната, оттам в спалнята, после се върна и се загледа с недоумение към малката стая.
— Какво има, братле? — запита Бърт. — Да не си изгубил нещо? Какво се чудиш? Май нещо ти тежи. Хайде, изплюй камъчето.
— Не мога да разбера къде по дяволите са отишли кревата и другите мебели за тая стая.
— Та ние не сме поръчвали никакви мебели за нея — обясни Саксън.
— Още утре трябва да уредя тая работа.
— Защо ви е втори креват? — запита Бърт. — Нима не ви стига един и за двамата?
— Ти си затваряй устата, Бърт — извика Мери. — Дръж се прилични.
— Стооой, Мери, спри! — засмя се Бърт. — Не почвай пак с твоите неуместни бележки.
— Тая стая не ни трябва — каза Саксън на Били. — И аз не предвидих никакви мебели за нея, но затова пък имаме по-хубави килими и по-скъпа печка.
Били отиде до нея, вдигна я от стола, седна и я сложи на коленете си.
— Отлично, момичето ми, радвам се, че си постъпила така. У нас всичко трябва да е първо качество. И утре вечер искам да отскочим заедно до Селинджър и да изберем хубава спалня и килим и за тая стая. Държа на качеството, не ми трябват боклуци.
— Но това ще струва петдесет долара — възрази тя.
— Отлично! — каза той. — Нека струва петдесет долара и нито цент по-малко. Затова пък ще имаме най-доброто. А за какво ни е празна стая. Цялата къща изглежда някак мизерна. Откакто предплатихме наема и взехме ключовете, обикалям това малко гнездо и гледам как расте ден след ден и стана все по-уютно. Докато карам конете през деня, това гнездо ми е непрекъснато пред очите. И като се оженим, пак ще ми бъде винаги пред очите. Искам да го видя съвсем подредено. А ако тая стая остане празна и непостлана, цял ден ще ми е пред очите с голия си под. Ще се чувствам измамен. В нашия дом ще има нещо лъжливо. Ето на̀, сложила си пердета на прозорците на оная стая, за да помислят съседките, че в нея има мебели. Тия пердета лъжат, ужасно лъжат, Саксън — те заблуждават всички, че стаята е мебелирана. А у нас така не бива да бъде. Аз ще се погрижа тия пердета да казват истината.
— Вие можете да я дадете под наем — подхвърли Бърт. Близо сте до гарата, а и ресторантът е на две крачки.
— За нищо на света. Аз не се женя за Саксън, за да държа наематели. И ако не мога да й подредя живота, знаете ли какво ще направя. Ще ида на Дългия кей, ще си вържа камък на шията, ще си кажа: „Хайде, негоднико!“ — и ще се хвърля във водата. Прав ли съм, Саксън?
Според нея беше неразумно да се купуват още мебели, но думите на Били я поласкаха. Тя обви ръце около шията на своя годеник и преди да го целуне, каза:
— Ти си господарят, Били. Както кажеш, така ще бъде — и сега, и занапред.
— Слушай, слушай! — закачливо се обърна Бърт към Мери. — Ето, така трябва да говори една жена. Саксън си знае задълженията.
— Не, аз мисля, че винаги трябва да обмисляме заедно нещата, преди да предприемем каквото и да било — отговори Били на Саксън.
— Слушай, слушай! — тържествуваше Мери. — Имай пред вид, че оня, който ми стане мъж, трябва също да обмисля всичко заедно с мене.
— Той само й прави мили очи — възрази Бърт. — Всички се държат така преди сватбата.
Мери презрително се усмихна.
— Хващам се на бас, че Саксън го води за носа. И за себе си мога направо да кажа, че ще водя за носа оня, който се ожени за мене.
— Но не и ако го обичаш — отвърна Саксън.
Напротив, тогава още повече — настояваше Мери.
Бърт се престори на много натъжен и огорчен.
— Виждате ли сега защо още не се женим с Мери? Аз съм истински упорит индианец и да бъда вечно проклет, ако не съм господар в моя собствен вигвам.
— Аз пък не съм индианка — възрази Мери. — И не бих се омъжила за такъв твърдоглав индианец, та ако ще той да е единственият мъж на света.
— Но твърдоглавият индианец още не ви е поискал.
— Защото знае какъв отговор ще получи.
— Добре, след тия изявления той доста ще си помисли дали да ви поиска.
Саксън желаеше да даде по-приятна насока на разговора и плесна с ръце, сякаш ненадейно си спомни нещо.
— О, как забравих! Имам да ви покажа нещо.
Тя извади от кесийката си малка златна халка и я подаде, за да я разгледат всички.
— Венчалният пръстен на майка ми. Винаги съм го носила на шията си като медальон. Когато бях в сиропиталището, толкова много плаках за него, че управителката ми разреши да го нося. А сега, представете си, от вторник нататък той ще бъде на ръката ми! Били, погледни какво е гравирано на вътрешната страна.
— На Д. от К. 1879 — прочете той.
— На Дейзи от Карлтън. Карлтън, това е баща ми. А сега, Били, трябва да го дадеш да гравират и нашите имена.
Мери беше във възторг и нетърпеливо извика:
— О, чудесно! На С. от У[3]. 1907!
Били се замисли за миг:
— Не, това не е правилно, защото аз не го подарявам на Саксън.
— Знаеш ли какво? — каза Саксън Да сложим У. и С.
— Не — поклати глава Били. — С. и У., защото ти си на първо място.
— Ако аз съм на първо място за тебе, то и ти си на първо място за мене. Били, мили мой, аз настоявам да бъде У. и С.
— Видиш ли? — каза Мери на Бърт. — Вече почна да се налага и да го води за носа.
Саксън разбра нейния намек.
— Нека бъде, както ти искаш, Били — каза тя.
Той я притисна до себе си:
— Има време — ще обмислим.