Джек Лондон
Лунната долина (47)

Глава XIII

Зимата тук не мина така интересно и весело, както в Кармел, и Саксън, която тъй много се възхищаваше от приятелите им в Кармел, сега почна да ги цени повече от всякога. В Юкайа те с никого не се сдружиха. Повечето от жителите тук й напомняха за работническата класа, която тя познаваше от Оукланд, а богатите дружаха само помежду си и се разхождаха с автомобилите си. Нямаше артистична колония с демократичен дух, която поддържа приятелски отношения с хората без оглед на тяхното обществено положение и богатство.

Все пак зимата в Юкайа бе по-приятна, отколкото всички зими, прекарани в Оукланд. Били не можа да получи постоянна работа, така че често оставаше с нея и те живееха ден за ден весели и щастливи в малката къщичка, която бяха наели. Като извънреден кочияш в най-голямата конюшня. Били имаше толкова свободно време, че почна да търгува с коне. Тази работа беше несигурна и той неведнъж загуби от нея, но все пак на масата им винаги имаше хубав бифтек и кафе и никога не се лишаваха от дрехи.

— Тия проклети фермери все ще те надхитрят — усмихнато казваше Били, когато веднъж особено ловко го бяха излъгали в една сделка с коне. — Окото им не мига на тия кучи санове! Лете печелят от курортисти, а зиме се надлъгват един друг при търговията с коне. И трябва да ти кажа, Саксън, че разбрах доста от номерата им. И аз ставам като тях, и на мен окото ми не мига. Не могат ме измами вече. Да, твоят благоверен научи още един занаят. Навсякъде сега мога да си изкарвам хляба от търговия с коне.

Били често вземаше Саксън със себе си, когато в конюшнята имаше свободни коне за езда, и покрай неговата търговия с коне те направиха много разходки из околността. Тя го придружаваше също и когато той отиваше да продава като комисионер чужди коне, така и у двамата се породи нова мисъл относно тяхното странстване. Били пръв повдигна въпроса.

— Тия дни в града се натъкнах на една забележителност — каза той. — И оттогава все за нея си мисля. Няма смисъл да си блъскаш ума — все едно, няма да се сетиш. Аз ще ти кажа: това е най-чудесният фургон за къмпинг, който въобще съществува. Първо трябва да ти кажа, че е наистина нещо изключително — най-здравото, което може да се намери. Правен е по поръчка в Пюджет Саунд и здравината му е изпитана по целия път до тука. Може да издържи всякакъв товар и на всякакъв път. Този, който го поръчал, бил туберкулозен. Пътувал с този фургон заедно с доктора си и готвача, но отишъл на оня свят преди две години, точно когато бил тука в Юкайа. Само да можеш да видиш фургона! В него всичко е предвидено, за всяко нещо има определено място — цяла къща на колела. Да можем да си купим тоя фургон и два коня — бихме пътували царски и бихме се надсмивали на лошото време.

— О, Били! Точно за това съм си мечтала и аз през цялата зима. Би било чудесно. И… да, аз съм сигурна, че някога по пътищата ти забравяш каква хубава женичка имаш, другояче не може и да бъде… А пък във фургона аз бих могла да взема всичките си хубави дрехи.

Сините очи на Били станаха още по-сини и светнаха ласкаво и топло, той тихо каза:

— И аз си мислех за същото.

— А ти ще можеш да носиш и пушка, и карабина, и въдици, и какво ли не — бързо изброяваше тя. — И хубава голяма секира, каквато подхожда на мъж, вместо тая малка брадвичка, от която винаги се оплакваш. И Посум ще може да си седи и да си почива, и… Но мислиш ли, че можеш да го купиш? Колко искат?

— Цели сто и петдесет долара — отговори той. — И все пак е ужасно евтино. Те просто искат да се отърват. Повярвай ми, че тоя фургон не им е струвал ни цент по-малко от четиристотин долара; аз разбирам от коли. Дано само успее тая моя сделка с шестте коня на Кесуел; точно днес почнах преговори с един купувач. А ако ги вземе, знаеш ли на кого ще ги прати? На моя бивш шеф, право в конюшните му в Западен Оукланд. Слушай, я му пиши. Както пътуваме, ще ми паднат не малко изгодни сделки. И ако шефът поиска, мога постоянно да го снабдявам с коне. Само че той ще трябва да ми довери доста големи суми, а това сигурно няма да направи — нали знае за всичките стачкоизменници, който съм пердашил.

— Щом е готов да ти довери конюшнята си, сигурно няма да се страхува да ти довери и парите си — възрази Саксън.

Били не беше тъй сигурен, а може би и от скромност вдигна рамене.

— Добре. Както и да е, дано успея да продам шестте коня на Кесуел, за който ти говорих, ще отсрочим плащанията си за тоя месец и ще можем да купим фургона.

— Ами коне? — запита загрижено Саксън.

— Конете — после. Ще трябва само за два-три месеца да се заловя на постоянна работа. Единственото, което ме смущава, е, че ще се забавим чак до средата на лятото и едва тогава ще можем да тръгнем. Но хайде да отидем в града да ти покажа още сега фургона.

Саксън видя фургона и остана така очарована от него, че не спа цяла нощ и си представяше бъдещето. Шестте коня на Кесуел бяха продадени, месечните плащания отсрочени и фургонът беше купен. Две седмици по-късно, в едно дъждовно утро. Били едва-що бе излязъл от къщи, за да отиде за цял ден някъде из околността по търговията си с коне, но бързо се върна.

— Хайде, тръгвай с мене! — извика той на Саксън още от улицата. — Приготви се набързо и идвай. Искам да ти покажа нещо.

Той я закара до центъра на града в една конюшня, където приемаха коне за временен престой, и я поведе към големия сайвант зад конюшнята. После изведе чифт здрави кулести кобили, с бели гриви и опашки.

— Ах, колко са красиви! Колко са красиви! — извика Саксън, като опря буза о кадифената муцуна на едната, докато другата немирница приближаваше главата си и пръхтеше — искаше и тя да бъде погалена.

— Нали, а — тържествуваше Били, като ги развеждаше напред-назад пред възхитения й поглед. — Всяка една тежи хиляда триста и петдесет фунта, а пък не изглеждат толкова — тъй добре са сложени. Аз самият не вярвах, докато не ги сложих на кантара. Двете тежат две хиляди седемстотин и седем фунта. Аз ги изпробвах — преди два дни. Отличен прав, никакви недостатъци и добре теглят, от автомобил не се плашат и тъй нататък. Бас държа, че ще надминат всички коне с тяхното тегло… Кажи, а? Хубаво ще изглеждат, запрегнати в нашия фургон?!

Саксън си представи тази картина и със съжаление бавно поклати глава.

— Може да се купят за триста долара в брой — продължи Били. — А това е най-ниската възможна цена. Собственикът има страшно голяма нужда от пари. Непременно трябва да ги продаде, и то веднага. И честна дума, Саксън, за тая двойка в града на търг като нищо ще му дадат петстотин долара. И двете са кобили, и то сестри, едната е на пет, а другата на шест години — от чистокръвен белгийски жребец и от кобила, известна тежкотоварна порода, която добре знам. Иска триста долара и ми обеща да не ги продава на друг до три дни.

Съжалението на Саксън премина в негодувание.

— Защо ми ги показа? Ние нямаме триста долара и ти много добре го знаеш. Вкъщи имам всичко на всичко шест долара, а ти и толкова нямаш в джоба си.

— Може би мислиш, че само за това съм те довел дотук — отвърна загадъчно той. — Не е само за това.

Той замълча, облиза устните си, като смутено се поклащаше ту на единия, ту на другия си крак.

— Сега слушай и не ме прекъсвай, докато не свърша. Да почвам ли?

Тя кимна.

— И устата си няма да отвориш?

Този път тя послушно кимна глава.

— Виж какво искам да ти кажа — почна несигурно той. Има един младок, дошъл от Фриско; наричат го „Младия Сендоу“ или „Гордостта на Телеграф-Хил“. Той е тежка категория и трябваше в събота вечер да се бие с Монтана Ред. Но вчера при тренировката Монтана Ред си счупил ръката. Организаторите на мача си мълчат, да не се разбере. И ето в какво се състои работата. Почти всички билети са продадени и в събота вечер ще се струпа много народ. И за да не разочароват публиката, те искат в последния момент да ме сложат на мястото на Монтана. Аз съм скрита картинка, никой не ме познава, дори и Младия Сендоу. Той е излязъл на ринга, след като аз го напуснах. Ще мислят, че съм някой селяк любител, мога да се боря под всякакво име.

Сега почакай малко. Победителят ще получи триста кръглички доларчета. Чакай, ти казвам! За мене тоя мач е играчка — все едно да натупаш немирно дете. Сендоу е смел боксьор и е опитен във всички хватки, чел съм за него във вестниците, но не е съобразителен. Аз наистина съм бавен, знам го много добре, но съм съобразителен и ударът и на двете ми ръце е много силен. Знам слабото място на Сендоу, сигурен съм.

Сега… ти трябва да решиш. Ако кажеш „да“ — кобилките са наши. Ако кажеш „не“ — край! Не е кой знае к’во. Ще постъпя, на каквато и да е работа в конюшнята и все ще изкарам за две кранти. Но все пак помни, че ще бъдат кранти. И няма защо мен да гледаш, докато решаваш. По-добре гледай конете.

С мъчително чувство на нерешителност тя погледна красивите животни.

— Казват се Хейзл и Хети — хитро подхвърли Били. — Ако станат наши, ще наречем впряга ни „Двойното Х“.

Но Саксън забрави за конете. Пред очите й бе само Били, страшно обезобразен, такъв, какъвто се бе върнал вечерта след мача със Страшилището на Чикаго. Думите й бяха на устата, но Били, който внимателно следеше израза й, заговори преди нея:

— Представи си ги запрегнати в нашия фургон, как ще изглежда целият впряг, а? По-красиво нещо не може да се намери.

— Но ти не си тренирал, Били — неволно се изплъзна от устата й.

— Хм — отвърна той. — Та аз, кажи-речи, съм тренирал цялата година. Краката ми са като желязо. Те ще ме държат, докато имам сила в ръцете, а на това мога винаги да разчитам. Освен това няма да го оставя да проточи мача. Той е от тези, дето бързо налитат, но аз с такива най-бързо се справям. Веднага ми падат в ръцете. Трудно е, когато имаш работа със съобразителни, издръжливи и хладнокръвни боксьори. Но този млад Сендоу ми е сигурна жертва; ще го свърша още на третия или четвърт ни рунд; ще си разчета времето и точно когато се нахвърли върху мен, ще го свърша съвсем лесно. Казвам ти, това е като детска игра. Честна дума, Саксън, ще ме е срам да взема тия пари.

— Но аз не мога да понеса мисълта да се върнеш целият пребит — не се решаваше да даде съгласието си тя. — Друго би било, ако не те обичах толкова. И страх ме е също да не те осакати.

Били се засмя презрително с гордото съзнание са своята младост и сила.

— Ти дори няма да забележиш, че съм се бил — просто Хейзл и Хети ще станат наши. И освен това. Саксън, мен, ей тъй, трябва ми от време на време да забия юмрука си в лицето на някого. Ти знаеш, че по цели месеци мога да бъда мирен и кротък като агънце, а след това изведнъж ръцете почват да ме сърбят и просто трябва да ги стоваря върху някого. Кажи сега, не е ли по-умно да ги стоваря върху Младия Сендоу и да получа триста долара за това, отколкото върху някой селяк и после да ме разкарват по разни съдилища и да ме глобяват. Погледни още веднъж Хейзл и Хети. Точно такива животи трябват за една ферма, чудесни кобили за разплод, когато отидем в Лунната долина. И са силни — хубаво ще се оре с тях.

 

 

Вечерта, когато мачът щеше да се състои, Саксън и Били се разделиха в осем и четвърт. Точно след един час, когато Саксън бе приготвила топла вода, лед и всичко, което би могло да потрябва, външната врата се хлопна и тя чу стъпките на Били по стълбата. Тя се бе съгласила на тази борба някак против волята си и през целия този час, докато го бе чакала, тя непрекъснато се бе упреквала за това. Когато отваряше вратата, тя беше готова да види мъжа си в най-ужасен вид. Но изправеният пред нея Били беше съвсем същият Били, с когото се бе разделила преди един час.

— Не се ли бихте? — извика тя с такова явно разочарование, че той се разсмя.

— Когато си отивах, всички викаха: „Измама! Измама!“ и си искаха парите назад.

— Нищо, нали ти си тука! — засмя се тя и го поведе навътре, макар че тайно въздъхна, прощавайки се с Хейзл и Хети.

— Спрях се по пътя да взема нещо, което отдавна ти се искаше да имаш — каза Били небрежно. — Затвори очи и си дай ръката, а когато ги отвориш, ще видиш нещо чудесно — изтананика той.

В ръката си тя усети нещо много тежко и много студено и като отвори очи, видя фишек от петнадесет-двадесет доларови златни монети.

— Нали ти казах, че е лесно, че е все едно да натупаш немирно дете — тържествуваше той, като се измъкваше усмихнат от вихрушката на нейните закачливи удари, замахвания и клинчове. — Всъщност нямаше никакъв бой. Искаш ли да знаеш колко трая всичко на всичко? Точно двайсет и седем секунди — по-малко от половин минута. А колко удари бяха нанесени? Само един! И тоя удар беше мой!… Ето, ще ти покажа. Точно така стана — да си умреш от смях!

Били застана в средата на стаята леко приведен, като прикриваше брадата си с лявото рамо, със стиснати юмруци пред гърдите и прибрани лакти, за да пази лявата си страна и корема.

— Първи рунд — започна разказа си той. — Гонгът удари, ние си бяхме стиснали ръцете и се готвехме, разбира се, за дълга борба. Никога дотогава не бяхме се виждали на ринга, затова и не бързахме, само се гледахме един друг, за да се опознаем, и обикаляхме. Така минаха седемнайсет секунди. Нито един удар. Нищо. И след това изведнъж дойде краят на големия швед. Да го разкажеш, трябва време, а пък стана само в един миг — за по-малко от една десета от секундата. Аз сам не го очаквах… Ние сме страшно близо един до друг. Лявата му ръкавица е на по-малко от фут от моята челюст, а и моята лява ръкавица е също толкова близо до неговата челюст. С дясната ръка той прави финт, аз виждам тоя финт, повдигам лявото си рамо и сам правя финт с дясната. Това намалява с около пич неговата зашита и аз виждам откъде да почна. Помръдна ли по-малко от фут лявата — право в него. Даже не я дръпнах назад да замахна. Почвам оттам, откъдето си е. Извъртам я като свредел под дясната, с която се пазя, а и себе си извъртам в кръста, така че цялата сила на рамото да отиде в удара. И стоварвам юмрука си! Право на върха на брадата му, ей тука, мъничко встрани, той се строполява като труп! Аз се връщам в своя ъгъл и, честна дума, Саксън, не мога да се сдържа да не се закикотя — толкова беше леко… Реферът се изправя над него и почва да брои. А той и не потрепва. Публиката не знае к’во да мисли, стои като вкаменена. Секундантите му го занасят в неговия ъгъл и го слагат на стола, но трябва да го придържат; след пет минути той отваря очи, но нищо не вижда: очите му сякаш са стъклени. Минават още пет минути и той става. Но трябва да му помагат да се държи, защото краката му се подгъват като наденици. Секундантите му помагат да се прехвърли през въжетата и го отвеждат надолу по пътеката до съблекалнята му. А тълпата почин да вика: „Измама!“ и да иска парите си назад. Двайсет и седем секунди, един удар — и най-хубавата жена, която Били Робъртс е имал някога през своя дълъг живот, получава две чудесни кобилки!

И у Саксън, която винаги бе обожавала физическата мощ, мъжество и красота на Били, сега това чувство избухна със стократни по-голяма сила. Да, той беше истински герой, достоен потомък на воините с крилати шлемове, който скачат от клюнестите си лодки по окървавения пясъчен бряг на Англия.

 

 

На следващата сутрин Били се събуди, като почувства устните й на лявата си ръка.

— Ей, какво правиш? — извика той.

— Пожелавам „добро утро“ на Хейзл и Хети — свенливо каза тя. — А сега и на теб ще пожелая „добро утро“… Къде точно го удари?… Покажи ми.

Били изпълни желанието й и леко докосна с юмрук нейната брадичка. Тя обхвана юмрука му с двете си ръце, отмести го и бързо го потегли срещу себе си, сякаш искаше да получи подобен удар. Но Били я задържа.

— Чакай — каза той. — Да не искаш да си изкривиш челюстта. Сега ще ги покажа. Достатъчно е удар от четвърт инч.

И от разстояние четвърт инч той й нанесе възможно най-слабия удар.

В същия миг в мозъка на Саксън като че избухна бял пламък, цялото й тяло отмаля и безсилно, безволно се отпусна, пред очите й се завъртяха кръгове и всичко потъна в мъгла. В следващия миг тя се опомни, и погледа й се четеше ужас — тя бе разбрала.

— А него си ударил от един фут разстояние! — с разтреперан глас промълви тя.

— Да, и с цялата тежест и сила на рамото — засмя се Били. — О, това е нищо!… Чакай, сега ще ти покажа нещо друго.

Той намери мястото на слънчевия й възел и го удари леко със средния си пръст. Този път тя за момент се почувства като парализирана, дишането й спря, но мозъкът й и погледът й останаха съвсем ясни. Само след миг всички неприятни усещания изчезнаха.

— Слънчев възел — обясни Били. — Представи си какво изпитва човек, когато някой го удари там със силен замах, идещ чак отдолу, от коленете. С тоя удар Боб Фицсимънс спечели световно първенство.

Саксън потрепери, но все пак се съгласи да участва в тази игра. Били й показваше всички уязвими места на човешкото тяло. Той натисна края на пръста си върху ръката й малко под лакътя и тя усети непоносима болка. После той лекичко впи палците си от двете страни в основата на шията й и тя веднага почувства, че почва да губи съзнание.

— Това е една от смъртоносните хватки на японците — каза й той и продължи лекцията си с нагледни обяснения. — А пък това е хватката с пръста на крака — с нея Гоч победи Хакеншмид. Аз я научих от Фармър Бърнс… А това е полунелсън… А ако вземеш да дигаш скандал на някоя танцова забава и аз съм разпоредителят, ще те изведа ей по тоя начин.

С едната ръка той хвана китката й, другата промуши под лакътя и с нея улови своята китка. Още при първото най-леко натискане на Саксън се стори, че ръката й ей сега ще се прекърши като крехко стъбло.

— Това се нарича „хайде с мене“… А ето ти „силната ръка“. С тая хватка дори едно дете може да повали голям човек… Ако пък се биеш с някого и той захапе носа ти — а не ти се иска да останеш без нос, нали? — тогава ето какво правиш, ама бързо като светкавица.

Тя неволна затвори очите си, когато краищата на палците му ги натиснаха. Струваше й се, че при по-силен натиск тъпата болка в очните ябълки би била страшна, непоносима.

— Но ако все пак не пусне носа ти, натисни здравата и очите му ще изскочат — до края на живота си ще остане сляп като прилеп. Може да бъдеш сигурна, че ще освободи носа ти.

Той я пусна, легна отново в леглото и се засмя.

— Как се чувстваш? — запита той. — Тия номер не се прилагат в бокса, но се използват при разни сбивания.

— Страшно ми се иска да си отмъстя — отговори тя, като се опита да приложи върху него хватката „хайде с мене“.

Тя понечи да притисне ръката му, но извика, тъй като бе успяла да причини болка единствено на себе си. Били се засмя на напразните й усилия. Тогава тя впи палци във врата му, като искаше да опита японската смъртоносна хватка, но разочарована, почна да разглежда подгънатите краища на ноктите си. Накрая тя се изхитри и го удара по върха на брадата, но отново извика — този път си бе натъртила пръстите.

— Но от това вече не може да ме заболи — процеди тя през зъби и се нахвърли с юмруците си върху слънчевия му възел.

Сега той се смееше като луд. Фаталният нервен център беше недостъпен, защитен от бронята на мускулите му.

— Хайде, продължавай — подканяше я той, когато тя, задъхана, се бе отказала от по-нататъшни опити. Много ми е приятно, сякаш ме гъделичкаш с перце.

— Ще видим, господин мъжо! — закани му се страшно тя. — Разправяйте каквото искате за вашите удари, смъртоносни хватки и тъй нататък, това са мъжки номера. А пък аз знам нещо, което е по-мощно от всички тях и което прави и най-силния мъж безпомощен като дете. Почакайте малко. Ей сега ще го получите. Само си затворете очите. Готов ли сте? Няма да се бавя и секунда…

Той чакаше със затворени очи и после почувства върху устата си трепета на нежните й като розови листенца устни.

— Ти победи! — тържествено призна той и я прегърна.