Джек Лондон
Лунната долина (41)

Глава VII

Те оставиха зад себе си Кармелската долина и Кармелската река и при изгрев-слънце се отправиха на юг през хълмовете между планината и океана. Пътят беше изровен от водата и пресечен от ями; явно бе, че рядко се пътуваше по него.

— По-надолу съвсем се губи — каза Били. — Виждам само следи от конски копита. Няма никакви гори и почвата не е добра, има само пасища, но никаква обработваема земя.

Хълмовете бяха голи, обрасли само с трева. Единствено в каньоните се виждаха горички, а по-високите и по-отдалечени хълмове бяха покрити с храсти. Веднъж те съзряха един, който да се провира в гъсталака, а друг път една голяма дива котка накара Били да съжалява, че няма пушка; дивата котка ги гледаше злобно, без да се помръдне, и побягна чак когато една буца пръст се пръсна като шрапнел над главата й.

Те извървяха няколко мили; през цялото време Саксън се оплакваше от жажда. Когато стигнаха до мястото, където пътят се спускаше почти до морското равнище и прекосяваше малък пролом. Били почна да търси вода; коритото на пролома се овлажняваше от процеждащата се на капки вода от скалите и той остави Саксън да почине, докато намери някакъв извор.

— Ей! — викна той след няколко минути. — Ела насам! Непременно трябва да видиш! Ще ахнеш!

Саксън тръгна по едва очертаната пътечка, която стръмно се спускаше надолу през храсталаците. Някъде на половината път, където висока ограда от бодлива тел, прикрепена с тежки камъни, пресичаше пролома, тя зърна един съвсем малък плаж. Само откъм морето можеше човек да се досети за неговото съществуване — скътан бе от трите страни със стръмни склонове, а храстите напълно го прикриваха от погледа. От плажа почваше тясна и дълга около четвърт миля верига от скали, о които морето с грохот се блъскаше и укротено, на леки, тихи вълни достигаше плажа. Зад веригата разпръснати скали посрещаха пълната сила на вълните, като изхвърляха пръски и пяна високо във въздуха. Когато разбитата вълна се отдръпваше, оголваха се почернелите от миди по-ниски части на тези скали. Върху тях лениво се излежаваха и ревяха грамадни морски лъвове; тъмните им мокри кожи блестяха на слънцето, а над главите им с пронизителни крясъци се спускаха и кръжаха множество морски птици.

От телената ограда до долу около дванадесет фута пътечката се спускаше почти отвесно и Саксън, седнала на хлъзгавата трева, бързо са намери на мекия сух пясък.

— Гледай, не е ли чудесно! — вълнуваше се Били. — Тъкмо място за къмпинг. Там зад дърветата, има едно изворче, не си виждала по-хубаво в живота си. И съчки за огън — колкото си искаш и… — той погледна наоколо, после към морето, очите му виждаха това, което никакви думи не можеха да изразят — и всичко. Можем да поживеем малко тука. Погледни колко миди. Бас държа, че можем и риба да ловим. Какво ще кажеш, да останем за няколко дни, а?… И тъй и иначе сме във ваканция. Мога да се върна до Кармел за въдици и върви.

Саксън с радост се загледа и светналото му лице и разбра, че той вече наистина се бе откъснал от града.

— И тук няма никакъв вятър — продължаваше да хвали той заливчето. — Съвсем е тихо. И погледни колко е диво. Сякаш сме с хиляди мили далеч от хората.

Силният хладен вятър, който духаше по оголените хълмове, не проникваше в това заливче. Тук беше топло и тихо и въздухът беше напоен с аромата на храсти, тук-там между храстите имаше млади дъбове и други нискостеблени дървета, на които Саксън не знаеше имената. Тя беше във възторг не по-малко от Били и хванати за ръка, те тръгнаха да изследват местността.

— Тук можем да живеем също като Робинзон Крузо извика Били, като минаваха по твърдия пясък, заливан по време на прилива.

— Хайде, Робинзоне, оставаме тук. Аз, разбира се, съм твоят слуга Петък, и каквото кажеш — това ще бъде.

— А какво ще правим със Събота? — попита Саксън с престорена усмивка, като посочи пресни отпечатъци от човешки стъпки върху пясъка. — Представи си, че е някой дивак, човекоядец.

— Не позна. Отпечатъците не са от боси крака, а от обувки за тенис.

— Но не би ли могъл дивакът да вземе обувките за тенис от някои удавен или изяден от него моряк? — възрази тя.

— Моряците не носят обувки за тенис — бързо опроверга Били.

— Май моят слуга Петък знае повече, отколкото трябва — скара му се тя. — По-добре върви да донесеш нещата, за да разположим лагера… При това възможно е дивакът да е изял не някакъв матрос, а пътник.

След час спретнатият лагер бе готов. Одеялата бяха постлани, запасът от изхвърлени от вълните и изсушени от слънцето трески бе насечен и кафеникът на огъня бе почнал да къкри. Саксън викна на Били, който се бе заловил да прави маса от донесена от вълните дъска, и посочи към морето: на края на владените навътре скали стоеше човек по бански гащета. Той гледаше към тях и те виждаха дългата му развяна от вятъра тъмна коса. Когато той почна да се изкачва по скалите към брега, Били обърна внимание на Саксън, че непознатият носеше обувки за тенис. След няколко минути той скочи от скалата на пясъка и се отправи към тях.

— Виж го — прошепна Били на Саксън, — колко е слаб, а какви мускули има! Изглежда, че тука всички се занимават с физкултура.

Докато непознатият се приближаваше, Саксън можа добре да го разгледа. Лицето му й напомни за старите пионери, за този тип лица, които често се срещат всред старите войници. Макар да беше млад — тя му даваше не повече от тридесет години, — непознатият имаше същото дълго, тясно лице с изпъкнали скули, високо чело, дълъг, тънък и почти орлов нос. Устните му биха тънки и чувствителни; но очите му бяха различни от очите на пионерите или на ветераните, бяха различни от всички очи, които бе виждала досега. Те бяха сиви, но толкова тъмни, че изглаждаха почти черни; погледът им бе тъй буден и проницателен, сякаш непрекъснато търсеше да проникне в глъбините на пространството. Саксън някак смътно чувстваше, че го е виждала вече някъде.

— Здравейте! — приветства ги той. — Изглежда, че ви е добре тука. — Той хвърли на земята полупразна торба. — Миди. Това успях да събера. Отливът едва сега започва.

Саксън чу, че Били промърмори нещо, а на лицето му се бе изписало голямо учудване.

— Дявол да го вземе, много се радвам, че ви срещнах — избърбори той. — Дайте си ръката. Неведнъж съм си казвал, че ако ви видя пак, ще ви стисна ръката… Гледай ти!

Били не успя да се овладее и сподавеният му смях премина в бурна веселост.

Те продължаваха да си държат ръцете. Непознатият го погледна с любопитство, а след това хвърли въпросителен поглед към Саксън.

— Извинявайте — успя да каже през смеха си Били, като разтърсваше ръката му. — Но не мога да не се смея. Честна дума, събуждал съм се през нощта и съм се смял, докато заспя отново. Не го ли позна, Саксън? Та той е оня франт… Няма що, драги, бива ви да разтуряте бягане на сто ярда.

И Саксън изведнъж си спомни къде точно го бе видяла: той бе застанал до Рой Бланчард край автомобила в деня, когато тя скиташе болна и не на себе си из непознатите квартали. Но и тогава не го виждаше за първи път.

— Спомняте ли си празника на зидарите в Уизл Парк? — попита Били. — А състезанието по бягане? Та аз бих ви познал и сред милионна тълпа! Нали вие бяхте тоя, дето мушна бастунчето между краката на Тимоти Мак Манъс и предизвикахте такъв бой, какъвто не е ставало нито в Уизл Парк, нито в който и да е друг парк по света?

Сега и непознатият се засмя. Той се смееше все по-силно, като заставаше ту на единия, ту на другия си крак. Накрая той седна на един изхвърлен от морето пън.

— И вие ли бяхте там? — можа той най-после да каже на Били. — И видяхте всичко? — Той се обърка към Саксън; — И вие?

Тя кимна.

— Кажете — отново почна Били, когато смехът им поутихна. — Много ми се ще да знам защо го направихте. Кажете. Хиляди пъти съм се питал оттогава защо го направихте.

— И аз също — беше отговорът.

— Вие не познавахте Тимоти Мак Манъс, нали?

— Не, никога не бях го виждал и никога не съм го виждал оттогава насам.

— Но тогава защо го направихте? — настояваше Били.

Младият човек се засмя, но веднага се овладя.

— Да ме убиете, не знам. Един мой приятел, много умен човек, пише сериозни научни книги, но винаги щом зърне електрически вентилатор, страшно му се иска да хвърли едно яйце в него, за да види какво ще стане. Вероятно същото е било и с мене, само че никога предварително не ми се е искало да го сторя. Когато видях летящите край мене нозе, аз просто тикнах бастунчето си между тях. Не съм и подозирал, че ще го направя. Просто тикнах бастунчето. Сигурно Тимоти Мак Манъс не беше повече изненадан от мене.

— Хванаха ли ви? — запита Били.

— Нима имам вид на човек, когото могат да хванат. Никога през живота си не съм бил така изплашен. Дори Тимоти Мак Манъс не би могъл да ме настигне този ден. Но какво стана след това? Чух, че почва страшен бой, но не можех да спра, за да погледна.

Мина около четвърт час, докато Били описа битката, и едва след това те се представиха взаимно. Техният гостенин се казваше Марк Хол и живееше в една малка вила всред кармелските борове.

— Но как попаднахте в Биърс Коув^[1]? — любопитстваше той. — Минувачите по пътя и не подозират за неговото съществуване.

— А, значи, така се казва? — попита Саксън.

— Ние го нарекохме така. Един от нашата тайфа лагерува тука едно лято и ние го кръстихме на негово име. Аз бих изпил чаша от вашето кафе, ако нямате нищо против — обърна се той към Саксън. — А след това ще разведа мъжа ви наоколо. Ние много се гордеем с това заливче. Тук, освен нас никой друг не идва.

— Но тия мускули едва ли сте получили, когато бягахте от Мак Манъс — забеляза Били, докато пиеха кафето.

— Масаж при напрежение — последва загадъчният отговор.

— Да — каза Били разсеяно, като си мислеше за нещо. — А с лъжица ли го ядете?

Хол се разсмя.

— Ще ви покажа. Вземете кой да е мускул, напрегнете го, а след това почнете да го разтривате с пръстите си ей тъй.

— И от туй нещо сте станали такъв? — недоверчиво залита Били.

— Да, от туй — с гордост отвърна Хол. — На всеки мускул, който виждате, се падат по пет мускула, които са скрити, но които той управлява. Пипнете коя и да е част от тялото ми и ще видите.

Били изпълни желанието му и докосна дясната страна на гърдите му.

— Вие, вижда се, знаете нещо от анатомията. Пипате точно там, дето обикновено няма мускули — промърмори Хол.

Били се подсмихна тържествуващо, но за негово голямо учудване почувства как един мускул изскочи под пръстите му. Той го натисна — мускулът беше стегнат и твърд.

— Масаж при напрежение! — ликуваше Хол. — Продължавайте по същия начин, където искате.

И където и да пипнеше Били, под пръстите му изскачаха и пак се загубваха малки и големи мускули; изкуствено придобитите мускули набраздиха цялото му тяло.

— Никога не съм виждал такова нещо — учуди се Били накрая. — А не малко мускулести мъже съм виждал през живота си. Та вие целият сте жива сила!

— Това е само от масажа при напрежение, драги мой. Докторите ме бяха отписали. Приятелите ми викаха „болната мишка“ и „хилавият поет“ — и тям подобни. Тогава аз напуснах града, дойдох в Кармел на чист въздух и започнах масажите при напрежение.

— Но Джим Хейзърд сигурно не е придобил мускулите си по този начин — предизвикателно каза Били.

— Разбира се, че не. Щастливец е тоя негодник. Родил се е с тях, а моите са изкуствено създадени. Там е разликата. Аз съм произведение на изкуството, а той е пещерна мечка. Хайде, елате да ви разведа наоколо. По-добре се съблечете, останете само по панталони и обуща, ако нямате бански гащета.

— И майка ми е била поетеса — каза Саксън, докато Били се събличаше в храсталака; тя бе запомнила, че гостът се нарече поет.

Той не прояви интерес и тя реши да продължи:

— Някои нейни стихотворения са печатани.

— Как се е казвала? — лениво попита той.

— Дейел Уили Браун. Написала е „Походът на викинга“, „Златни дни“, „Постоянство“, „Кабалеро“, „Гробовете на Литл Мелоу“ и още много други. Десет от тях са поместени в „Архива на миналото“.

— Аз имам тази книга у дома — отговори той за пръв път действително заинтересован. — Тя е била пионерка, разбира се, преди аз да съм се родил. Аз ще ги прегледам, като се прибера в къщи. Моите родители също са били пионери. Дошли са тук през петдесетте години от Лонг Айлънд през Панама. Баща ми беше доктор, но после се залови с търговия в Сан Франциско и натрупа такова богатство на гърба на другите, че и досега ни стига на мене и на останалите от голямото ни семейство… А вие къде сте се запътили?

Когато Саксън му разказа за опита им да избягат от Оукланд и че са тръгнали да търсят — земя, той одобри първото, но относно земята недоверчиво поклати глава.

— На юг от Сур е много красиво — каза й той. — Обикалял съм всички тия гористи каньони, там гъмжи от дивеч. Има и държавна земя. Но не е разумно да се заселите там. Много е отдалечено. А и земята не е добра за обработване — освен на някои места в каньоните. Познавам един мексиканец там, който на всяка цена иска да се отърве от своите петстотин акра и ги дава за хиляда и петстотин долара. Три долара на акър! А какво означава това? Че земята не струва повече, че не струва и толкова, защото не може да намери купувачи. Земята, знаете, струва толкова, колкото искат и плащат за нея.

Били изскочи от храсталака само по обуща и с навити до коленете панталони и прекъсна разговора им. Саксън наблюдаваше как двамата мъже с толкова различна външност се катереха по скалите към южната страна на залива. Отначало тя ги гледаше разсеяно, но скоро почна да ги следи внимателно и дори с тревога. Хол водеше Били нагоре по стръмната, почти отвесна канара, за да стигнат хребета на скалите. Били го следваше бавно, проявявайки извънредно голяма предпазливост. Тя видя как на два пъти той се подхлъзна по проядената от вятъра и вълните скала, която се трошеше в ръката му, а парчетата изтрополяваха надолу и плясваха във водата. Когато Хол стигна върха, около сто фута над морето, той се изправи и леко и свободно почна да се разхожда по острия като нож ръб, който, тя беше уверена, се спускаше също тъй стръмно и от другата страна. Когато Били стигна върха, залази на четири крака. Водачът му вървеше изправен, свободно, като че се намира на равен под. Били се привдигна, но пристъпваше наведен, като често си служеше с ръцете.

Острият хребет на скалата беше силно назъбен и двамата мъже скоро се изгубиха в една от падините. Саксън не можеше да се сдържи на място от тревога и се покатери на скалата от северната страна на залива, където тя не бе толкова стръмна и насечена и не бе тъй трудна за изкачване. Все пак голямата височина, ронливата скала и свирепият вятър я плашеха. Скоро тя видя двамата мъже, които току-що бяха прескочили една тясна пропаст и се катереха по друг зъбер. Били вече вървеше малко по-свободно, но водачът му често спираше да го изчаква. Пътят ставаше все по-труден, на няколко пъти те трябваше да прескачат дълбоки, стигащи чак до равнището на океана цепнатини, а отдолу излитаха пръски от разбиващите се с грохот вълни. Понякога, за да преминат тесните цепнатини, те политаха изправени с протегнати напред ръце, докато дланите им опираха на отсрещната стена на бездната; после, впивайки пръсти в скалата, те се изтегляха на отвъдната страна.

Към края на южната страна на хребета Хол и Били отново се изгубиха от погледа й и когато Саксън пак ги видя, те вече заобикаляха носа и се връщаха към брега откъм страната на залива. Тук пътят сякаш се прекъсваше. Широка пукнатина със съвършено отвесни стени беше зинала към небето, а долу лудо клокочеше бялата пяна на разярените води; те ту се издигаха дванадесет фута нагоре, ту внезапно се стоварваха върху черните подмоли на скалите и гърчещите се водорасли.

Вкопчвайки се предпазливо о скалата, двамата мъже се спуснаха по нея и спряха там, където водните струи стигаха чак до тях Саксън видя как Хол посочи надолу към отсрещната страна на пукнатината и помисли, че той показва на Били нещо любопитно. Тя съвсем не очакваше онова, което последва. Вълната спадна и се отдръпна и Хол бързо скочи отсреща върху малка издатина, която само преди секунда беше дълбоко под разярената вода. Без да спира, за да не бъде засегнат от новата надигаща се вълна, той заобиколи острия ъгъл и помагайки си с крака и ръце, запълзя нагоре. Сега Били остана сам. Той дори не можеше да види Хол, камо ли да получи съвет от него; Саксън така напрегнато наблюдаваше, щото само болката в пръстите й, впити в скалата, я накара да я поотпусне. Били чакаше подходящия момент, два пъти бе готов за скок, но все не успяваше, най-после скочи отсреща, върху появилата се за миг изпод водата издатина, заобиколи ръба и както пълзеше нагоре, за да догони Хол, бе залян до кръста от вълната, но не се остави да бъде отвлечен.

Саксън се успокои едва когато и двамата дойдоха при нея край огъня. Един поглед само й стигаше да разбере, че Били е крайно недоволен от себе си.

— Не е лошо за новак — извика Хол, като весело го тупна по голото рамо. — Това катерене е коронният ми номер. Не малко смели момчета са тръгвали с мене и са се отказвали още преди да стигнем половината път. Аз самият поне десетина пъти претърпях неуспех при този голям скок. Той е само за атлети.

— Не ме е срам да си призная, че се уплаших — изръмжа Били. — Вие сте същинска коза и сигурно ви ядосах няколко пъти. Но няма да се дам тъй лесно. Всичко е до тренировка. И аз ще остана тука и ще се тренирам, докато бъда в състояние да се надбягвам с вас догоре, обиколка и обратно на брега.

— Дадено — каза Хол, като му протегна ръката си в знак на съгласие. — А някога, когато се срещнем в Сан Франциско, ще ви заведа при Биърс, този, на чието име е кръстен заливът. Неговият любим номер — освен ловенето на гърмящи змии — е, когато задуха вятър със скорост четиридесет и пет мили в час, да се покачи на някой небостъргач и да се разхожда по ръба на покрива — откъм вятъра, представете си, така че, ако падне, нищо да не може да го задържи и да се намери право на улицата. Веднъж ме предизвика и аз да направя същото.

— Нима го направихте? — нетърпеливо запита Били.

— Без да се подготвя, сигурно не бих успял. Но цяла седмица тайно се тренирах и накрая спечелих баса и получих двайсет долара от него.

Океанът се бе отдръпнал далече от брега и моментът беше подходящ за събиране на раковини. Саксън придружи мъжете до северната страна на скалите. Хол трябваше да напълни няколко торби. Следобед щяла да дойде някаква кола — обясни той — и да пренесе мидите в Кармел. Когато торбите бяха пълни, те решиха да навлязат и да дирят по-навътре между скалите и усилията им бяха възнаградени: те намериха три абалоне; между черупките им Саксън откри едно от тъй желаните бисерчета. Хол ги посвети в тайната на изваждането и приготвянето на месото на тази бисерна мида.

На Саксън й се струваше, че те много отдавна се познават. Той й напомни за миналото, когато Бърт беше между тях, пееше песните си и говореше непрекъснато за последните мохикани.

— Сега слушайте! Ще ви науча на нещо — тържествено заяви Хол, като издигна над мидите големия кръгъл камък, който стискаше в ръката си. — Не бива никога, никога да разчупвате абалоне без тая песен и не бива никога да я пеете при друг случай. Тава би било същинско светотатство. Абалоне — това е храната на боговете. А нейното приготвяне е религиозен обред. Сега слушайте, пригласяйте и не забравяйте колко тържествен е този миг.

Камъкът се стовари с глух удар върху мидата. После отново се вдигаше и отново се стоварваше в ритъм на там-там, сякаш акомпанираше песента на поета.

Богатите ядат бекаси,

понеже туй във тон е.

Но аз бих искал да се храня

предимно с абалони.

 

Събираме се ний другари

и никой не ни гони.

Навсякъде тук ще намериш

тез вечни абалони.

 

Покрай брега те скитат волно,

когато не се рони,

и пляскат със криле и пеят,

печални абалони.

 

И някой пак флиртува с Лиза

на пясъка на Коми, но ний,

по дяволите, тук сме

и бием абалони.

Хол замълча с отворена уста и вдигнат камък. Чу се шум от колела и нечий глас, който го викаше отгоре, оттам, където те бяха оставили торбите с миди. Той удари с камъка за последен път и стана.

— Има още хиляди подобни стихове — каза той. — Съжалявам, че нямам време да ви ги кажа. — Той протегна ръката си с дланта надолу. А сега, деца, бъдете благословени, от днес нататък вие сте членове на племето на Любителите на абалони и тържествено ви приканвам никога, при каквито и да е обстоятелства, да не разчупвате абалони, без да изпеете свещените слова, които ви разкрих.

— Но ние не можем да запомним думите от един път — увери го Саксън.

— Ще ви се помогне. Следващата неделя племето на Любителите на абалони ще слезе при вас, тук, в Биърс Коув, и вие ще видите всички наши обреди, нашите писатели и писателки, дори и Железният човек с гущеровия поглед, известен всред народа под името Крал на свещените гущери.

— А Джим Хейзърд ще дойде ли? — извика Били след Хол, който изчезваше в шубраците.

— Разбира се, ще дойде. Нали той е Пещерната мечка, Барабанчика на гърнето и Принца на футбола, най-безстрашният и след мене най-запаленият от всички любители на абалони?

Саксън и Били се гледаха мълчаливо, докато шумът от колелата затихна.

— Дявол да го вземе! — извика Били. — Славен човек! Никак не е надут. Също като Джим Хейзърд. Идва, чувства се като у дома си, сякаш ти казва, че ти с нищо не си по-лош от него и че той с нищо не е по-лош от тебе и че всички сме приятели помежду си, ей тъй на, наведнъж.

— И той произхожда от старите преселници — каза Саксън. — Разправи ми, докато ти се събличаше. Родителите му дошли тук през Панама, преди да е била построена железницата. От думите му съдя, че има много пари.

— А пък съвсем не се държи като богаташ.

— И колко е забавен — извика Саксън.

— Истински веселяк. И при това — поет!

— Какво да ти кажа, Били! Чувала съм, че много от поетите са странни хора.

— Да, така е. Спомням си Джоакин Милър — живее горе на възвишенията зад Фрутвейл. Той действително е много странен. Между другото аз ти направих предложението за женитба, когато бяхме съвсем близо до неговата ферма. А пък аз си мислех, че поетите винаги са с бакенбарди и очила и никога не препъват бегачи на неделни тържества, нито пък се разхождат с възможно най-малкото дрехи, позволени от закона, да събират миди и да се катерят като кози.

Тази нощ, сгушена под одеялата, Саксън лежеше с отворени очи и гледаше звездите, наслаждаваше се на благоуханието на храстите, вслушваше се в глухия грохот на вълните, разбиващи се на прибоя, и в шепота на укротените в залива води на няколко стъпки от нея. Били се размърда и тя разбра, че още не е заспал.

— Доволен ли си, че напусна Оукланд, Били? — прошепна тя, като се сгуши до него.

— Хм — чу тя отговора му. — Може ли рибата да не е щастлива във водата!