Джек Лондон
Лунната долина (24)

Глава IX

Всичко започна спокойно, както често започват съдбоносните и неочаквани събития. Много деца — малки и големи — играеха на улицата, а Саксън ги наблюдаваше от отворения прозорец, като си мислеше и мечтаеше за своето дете, което скоро щеше да дойде на бял свят. Слънцето кротко клонеше към залез, лек ветрец, идещ от залива, разхлаждаше въздуха и го изпълваше със соления дъх на морето. Едно от децата посочи към пресечката на Пайн стрийт и Седмата улица. Всички деца оставиха игрите, загледаха се и почнаха и те да сочат нататък. Събраха се на групи — по-големите, десет-дванадесетгодишни момчета, се струпаха на едно място, а по-големите момичета, загрижени, улавяха или вземаха на ръце малките дечица.

Саксън не можеше да види причината за всичко това, но се досети, като видя как големите момчета се спуснаха към канавката, насъбраха камъни и се изпокриха в тесните проходи между къщите. По-малките момчета се опитваха да им подражават. Момичетата, повлекли дечурлигата за ръка, тръшваха портите и изтрополяваха по стълбите на малките къщурки. Вратите шумно се затваряха след тях и улицата опустя; само тук-таме се дърпаха пердета и надничаха разтревожени женски лица. Саксън чу шума на градския влак, който пуфтеше на излизане от Централната улица. След това откъм Седмата се раздаде дрезгав гърлест рев. Тя все още нищо не виждаше, само си спомни думите на Мерцедес Хигинс: „Също като кучета, които се давят за кокал. А работата, знаете, е кокал.“

Ревът се приближаваше и Саксън, като се наведе, видя, че по тротоара откъм нейната страна на улицата идеха десетина стачкоизменници, охранявани от още толкова специални полицаи и агенти; те вървяха вкупом, сякаш под строй, докато подир тях безредно, като викаха яростно и се навеждаха да събират камъни, идеха около седемдесет, а може би и сто стачкуващи работници. Саксън почувства, че трепери от страх, но успя да се овладее, тъй като знаете, че не бива да се вълнува. За това й помогна държането на Мерцедес Хигинс — повлякла стол, старата жена го изнесе пред външната врата на тясната площадка на стълбата и седна.

Полицаите имаха палки в ръцете си, а оръжието на агентите не се виждаше. Стачниците, които напираха след тях, изглежда, се задоволяваха с яростните и заплашителни викове. Но децата ускориха стълкновението. От прохода между къщите на Олсън и на Ишъм от другата страна на улицата изведнъж заваля град от камъни. Повечето от тях не достигнаха до хората, но един камък удари по главата един от стачкоизменниците — той бе на не повече от двадесетина крачки от Саксън. Той се олюля към дървената ограда на тяхната къща и извади револвер. С едната си ръка избърса кръвта от очите си, а с другата стреля с револвера към къщата на Ишъм. Един агент го хвана за ръката, за да предотврати втори изстрел, и го повлече със себе си. В същия миг стачниците нададоха още по-див рев, а от прохода между къщите на Саксън и на Маги Доунъхю се изсипа нов град от камъни. Стачкоизменниците и техните защитници се спряха и извадиха револвери. От суровите, решителни лица на тия мъже, на които боят бе занаят, Саксън разбра, че може да се очаква само кръвопролитие и смърт. Един от тях, възрастен човек, очевидно водачът им, сне меката си филцова шапка и изтри потта от плешивото си теме. Той беше едър човек, с голям корем и изглеждаше доста безпомощен. Пушете пура, а посивялата му брада беше пожълтяла на места от постоянната употреба на тютюн. Раменете му бяха приведени и Саксън забеляза пърхота по яката на сакото му. Един от мъжете посочи с ръка към тротоара и някои от другарите му се разсмяха — малкото, едва четиригодишно момченце на Олсън бе успяло някак да се откопчи от майка си и щапукаше срещу своите класови врагове. В дясната си ръка детето носеше такъв тежък камък, че едва го мъкнеше, за да сплаши противниците си. Розовото му личице се бе изкривило от гняв и малчуганът непрестанно викаше: „Долу“, „Долу изменниците!“, „Долу!“ Смехът, с който те го посрещнаха, още повече го разяри. То изщърпурка по-близо до тях и с все сила запокити камъка, който падна едва на няколко стъпки от него.

Саксън видя всичко това; видя и мисис Олсън, която изтича на улицата да прибере детето. Пукот от револверни изстрели, идещ от стачниците, накара Саксън да погледне към мъжете под нейния прозорец. Един от тях ругаеше високо и разглеждаше мускула на лявата си ръка, която бе провиснала като осакатена. Тя видя и кръвта, която започна да капе от раната. Саксън знаеше, че трябва да се махне от прозореца, че не трябва да гледа, но споменът за войнствените й прадеди пробуди у нея смелост, която заглуши естествения й човешки страх. В разгара на сражението, което неочаквано се разигра на нейната тиха улица, тя забрави детето си; тя забрави и стачниците, и всичко друго, изумена от това, което се случи с кореместия водач, които пушеше пура. Тя не можеше да разбере по какъв странен начин главата му се заклещи при врата между върховете на коловете на тяхната ограда. Тялото му висеше към улицата, коленете му почти докосваха земята; шапката му бе паднала и голото му теме поразително блестеше на слънцето. Пурата му също бе изчезнало. Тя видя, че той гледа към нея — той сякаш й махаше с едната си ръка, завряна между коловете, и би казал човек, че й намигаше закачливо, макар тя да знаеше, че това бе само гърчът на смъртна болка.

Тя го гледаше секунда, може би две, когато я стресна гласът на Бърт. Той тичаше по тротоара пред къщата, следвай от други стачници, към които той викаше: „След мене, мохикани!“, „Ще им дадем да разберат!“

Той стискаше в лявата си ръка дръжката на търнокоп, а в лявата — изпразнен вече револвер; и тичайки, той напусто щракаше спусъка му. За миг той се прикова на място, изпусна дръжката на търнокопа и се завъртя в полукръг с лице към портата на Саксън. Той почна бавно да се свлича, но се изправи и запрати револвера си в лицето на стачкоизменника, който се готвеше да налети върху него. След това, олюлявайки се, Бърт се смъкна на колене и бавно, с неимоверно усилие успя да се хване с дясната ръка за оградата, и все така бавно, сякаш се навеждаше, той се повали на земята, а край него тъпчеше тълпата от стачници, които той бе предвождал.

Борбата беше безпощадна, истинска сеч. Окръжени от стачниците, стачкоизменниците и техните защитници се прислониха до оградата на Саксън и се бранеха като притиснати в ъгъл плъхове, но не можеха да издържат напора на сто души. Размахваха се палки и дръжки на търнокопи, гърмяха револвери, павета излитаха от две крачки разстояние и разбиваха глави. Саксън видя как младият Франк Дейвис, приятел на Бърт и баща на няколкомесечно дете, опря дулото на револвера до корема на един стачкоизменник и гръмна. Чуха се проклятия и бясно ръмжене, диви викове от ужас и болка. Да, Мерцедес имаше право. Това не бяха хора. Това бяха зверове, които се давеха за кокал, които се унищожаваха един друг за кокал.

„Работата е кокал. Работата е кокал.“ Тези думи не излизаха от ума на Саксън. Колкото и да искаше, сега вече тя беше безсилна да се откъсне от прозореца. Беше като парализирана. Мозъкът й бе престанал да работи. Стоеше занемяла, с широко отворени очи, без да може да откъсне поглед от ужасите, които се нижеха пред нея като кинематографна лента, пусната с безумна скорост. Тя виждаше как падаха агенти, полицаи и стачници. Един тежко ранен стачкоизменник на колене молеше за милост, но получи ритник в лицето. Когато той се просна на гръб, друг стачник, изправен над него, почна бързо и хладнокръвие да стреля куршум след куршум в гърдите му, докато изпразни целия си револвер. Някакъв стачкоизменник бе притиснат до оградата от ръка, която се бе вкопчила в гърлото му, а цялото му лице бе смазано от дръжката на револвера — и той все го вдигаше и стоварваше непрекъснато. Саксън познаваше стачника, които замахваше — това бе Честър Джонсън. Срещала го бе по вечеринки, преди да се омъжи, и бе танцувала с него. Той винаги се бе показвал мил и добродушен човек. Тя си спомни как един петък, вечерта след концерта на оркестъра в Сити Хол, той я бе завел заедно с други две момичета в ресторанта „Тони Тъмали Грото“ на Тринадесетата улица, а после, преди да се приберат в къщи, те отбиха в кафене „Пабст“ и изпиха по чаша бира. Не й се вярваше, че това е съшият тоя Честър Джонсън Отведнъж тя видя как кореместият водач, чийто врат все още бе заклещен между коловете на оградата, извади със свободната си ръка револвер и като изкриви страхотни очи настрани, допря дулото о хълбока на Честър. Тя се опита да извика и да го предупреди; и тя действително извика — Честър погледна нагоре и я видя. В същия миг револверът изгърмя и Честър се повали с цялата си тежест върху тялото на стачкоизменника. И на дървената ограда останаха да висят три тела.

Сега вече нищо не можеше да я порази. Тя гледаше съвсем равнодушно как стачниците прескачаха оградата и тъпчеха в земята малкото й дребни мушката и теменуги и се укриваха в прохода между нейната къща и къщата на Мерцедес. По Пайн стрийт, откъм гарата, се приближаваше вълна от железопътна полиция и агенти, които стреляха, тичайки, а от срещуположната страна на Пайн стрийт се носеха в галоп конете и звъняха камбаните на три патрулни коли, претъпкани с полицаи. Стачниците бяха попаднали в клопка. Можеше да избягат единствено през проходите между къщите и после да се прехвърлят през оградите на задните дворове. Но блъсканицата в тесния проход не позволи всички да се спасят. Десетина души бяха притиснати в ъгъла между стълбището на нейната къща и стената. И както те бяха постъпили, така постъпиха и с тях. Дори не се опитаха да ги арестуват. Всички до един бяха повалени с палки и с куршуми от пазителите на реда, които бяха вбесени от разпрата с техните събратя.

Бурята бе минала и Саксън като насън слезе по стълбата, придържайки се здраво о перилата. Кореместият водач продължаваше да гледа към нея и да маха с ръка, макар че двама едри полицаи се бяха заловили да го освободят. Портата бе измъкната от пантите. Стори й се странно, защото тя бе наблюдавала през всичкото време и не бе видяла кога е станало това.

Очите на Бърт бяха затворени. На устните му имаше кървава пяна, а гърлото му клокочеше, като че искаше да каже нещо. Когато тя се наведе над него и изтри с кърпичката си кръвта от бузата му, стъпкана от нечий крак, той отвори очи. В тях пак светна старата ненавист. Той не я позна. Устните му се размърдаха и той прошепна едва чуто, сякаш си припомняше нещо: „Последните мохикани, последните мохикани“. След това изстена и клепачите му пак се затвориха. Той не беше мъртъв. Тя знаеше това. Гърдите му все още се вдигаха и спущаха и гърлото му продължаваше да клокочи.

Тя погледна нагоре. Мерцедес стоеше до нея. Очите на старата жена блестяха, повехналите й бузи бяха поруменели.

— Ще ми помогнете ли да го пренесем в къщи? — запита Саксън.

Мерцедес кимна и на свой ред отправи същата молба към един старши полицай. Старшият хвърли бърз поглед към Бърт и в очите му се появи зверска злоба, като каза:

— Да върви по дяволите. Трябва да се грижим за нашите.

— Може би ние с вас сами ще се справим — каза Саксън.

— Не вършете глупости — и Мерцедес замаха с ръка насреща към мисис Олсън. — Приберете се в къщи, малка бъдеща майко. Това не е работа за вас. Ние ще го пренесем. Ето идва мисис Олсън, а ще повикаме и Маги Доунъхю.

Саксън ги поведе към малката спалня, която Били бе настоял да мебелират. Като отвори вратата, стори й се, че килимът се дигна и сякаш я удари по лицето тя си спомни, че Бърт бе постлал този килим. А когато жените поставяха Бърт на леглото, тя си припомни, че Бърт и тя една неделна утрин заедно бяха сглобили това легло.

И изведнъж се почувства някак много особено и с учудване забеляза устремения към нея проницателен, питаш поглед на Мерцедес. След това започна да й става все по-лошо и я обхванаха онези адски болки, които само на жените е съдено да изпитват. Подкрепиха я и я отнесоха почти на ръце в спалнята. Виждаше много лица около себе си Мерцедес, мисис Олсън, Маги Доунъхю. Струпаше й се, че трябва да запита мисис Олсън дали е спасила малкия Емил от улицата, но Мерцедес изпрати мисис Олсън да наглежда Бърт, а Маги Доунъхю отиде да види кой чука на външната врата. От улицата долиташе високият шум от гласове, примесен с викове и заповеди, а от време на време се чуваха камбаните на санитарни и патрулни коли. След това се появи пълното добродушно лице на Марта Скилтън, а по-късно пристигна и доктор Хентли. Веднъж, когато болките затихнаха за малко, Саксън чу през тънките стени високите истерични вопли на Мери. А друг път тя пак чу Мери, която непрекъснато повтаряше: „Аз никога няма да се върна в пералнята. Никога. Никога.“