Джек Лондон
Лунната долина (4)

Глава IV

След обеда оркестърът изсвири само два танца. После танцуващите двойки, начело с музикантите, се отправиха към игрището. Всички компании, разпръснати за обед из парка, напуснаха градинските маси и също отидоха нататък. Пет хиляди души се струпаха по тревистия склон на амфитеатъра, а част от публиката нахълта и в самото игрище. Първото състезание беше теглене на въже — зидарите от Оукланд и от Сан Франциско щяха да премерят силите си. Състезателите, отбрани все едри плещести смелчаци, вече заемаха местата си от двете страни на въжето. Те ровеха с токове меката земя и правеха дупки в нея за по-добра опора, триеха дланите с изровената пръст и се смееха и шегуваха с тълпата, която се вълнуваше около тях.

Напразно съдии и разпоредители се опитваха да държат настрана тази тълпа от роднини и приятели. Келтският^[1] бунтовен дух се бе разгорещил — кипеше келтската кръв. Въздухът ехтеше от викове — поздрави, заплахи, съвети и упреци. Някои от привържениците на единния отбор решиха да се преместят по-близо до противниците, за да следят дали ще играят честно. Всред разгорещените поддръжници жените бяха не по-малко от мъжете. Безбройните нозе, които тъпчеха и сновяха на всички страни, вдигнаха толкова прах, че Мери едва дишаше, закашля се и помоли Бърт да я отведе. Но той предугаждаше предстоящата схватка и възбуден като хлапак, настояваше да отидат още по-напред. Саксън се държеше за Били, който настойчиво и спокойно с лакти и рамене й пробиваше път.

— Тук не е за момичета — мърмореше той и с престорена разсеяност гледаше към нея, докато лакътят му силно се впиваше в ребрата на някой едър ирландец, който по неволя се отместваше. — Голяма бъркотия ще стане, когато започнат да теглят въжето. Препили са, а тия приятели обичат да се разправят с юмруци.

Саксън се чувстваше съвсем не на място всред тия грамадни мъже и жени. Тя изглеждаше още по-малка, като дете, крехка и нежна, сякаш бе същество от някаква друга порода. Спасяваха я само огромната фигура и силните мускули на Били. А той непрекъснато поглеждаше ту едно, ту друго женско лице в навалицата и веднага се обръщаше към Саксън, която ясно си даваше сметка в чия полза бяха тия сравнения.

На няколко крачки от тях избухна разправия, разнесоха се сърдити гласове, размениха се удари. Тълпата наоколо се развълнува. В блъсканицата един едър мъж, като се опитваше да се измъкне встрани, налетя, без да иска, върху Саксън и я притисна в Били. Били го хвана за рамото и силно го отблъсна, действайки много по-бързо, отколкото обикновено. Жертвата неволно изрева, а като извърна глава към тях, те видяха почервенялата от слънцето кожа на лицето му и гневните му, безспорно ирландски очи.

— Какво те е прихванало? — изръмжа той.

— Хайде, дигай си чуковете! Дим да те няма! — презрително отвърна Били и го блъсна още по-силно.

Ирландецът отново изръмжа и направи отчаяно усилие да се извърне към Били, но тълпата наоколо го бе тъй здраво заклещила, че не можеше да помръдне.

— Почакай, ще смажа мръсната ти мутра! — бясно изрева той. Но неочаквано изразът на лицето му се промени. Той престана да ругае, а гневният му поглед стана мек и любезен. — Я гледай кой бил! — каза той. — Аз пък не забелязах кой се блъска… Видях ви вечерта, когато набихте оня, Страшния швед; и не беше право, дето решиха в негова полза.

— Не, не сте видели такова нещо, драги — шеговито отговори Били. — Видял сте само как аз ядох бой оная вечер. Решението беше съвсем правилно.

Ирландецът сияеше. Той се бе опитал да поласкае Били с лъжата си, но бързото опровержение още повече засили неговия възторг от младия боксьор.

— Вярно, ядохте бой тогава — съгласи се той. — Но и вие лесно не се дадохте — същински тигър! Щом се измъкна от туй менгеме, ще дойда да ви стисна ръката, и двамата ще бъдем в услуга на младата ви дама.

Изгубил всякаква надежда, че ще успее да въдвори ред, реферът гръмна с револвера си във въздуха и състезанието започна. Настъпи същински ад. Саксън бе доста напред и под защитата на двамата едри мъже можа да види много от това, което последва. Състезателите от двата отбора теглеха с все сила въжето, лицата им почервеняха, ставите им запращяха. Въжето беше ново и се изплъзваше; техните жени и дъщери се провираха до тях, загребваха с пълни шепи пръст и я посипваха върху въжето и ръцете на мъжете, за да могат по-здраво да го държат.

Пълна, не вече млада жена, обхваната от общата възбуда, не се сдържа, улови въжето, почна да тегли редом с мъжа си и да го насърчава, като високо му подвикваше. Наблюдател от противната страна я издърпа насила, без да обръща внимание на крясъците й, но привърженик на нейния отбор стовари юмрука си по ухото му и той се строполи на земята. И противникът му на свой ред бе повален; силни мускулести жени се намесиха в боя да помагат на мъжете си. Напразно спортните съдии и разпоредителите молеха, съветваха, викаха и заплашваха с юмруци. Много от зрителите — мъже и жени — се юрнаха към въжето и се уловиха да дърпат. Вече не се състезаваха отбор срещу отбор, а цял Оукланд срещу цял Сан Франциско; покрай състезанието се водеше борба свободен стил, достъпна за всички. Ръце върху ръце се трупаха по на два-три ката в стремежа да се хванат за въжето, а ония ръце, които не успяваха да стигнат до него, се свиваха в юмруци и се стоварваха по зъбите на разпоредителите, които се опитваха да отстранят доброволците.

Бърт виеше от възторг, а Мери, ужасена, се бе вкопчила в него. Хора падаха до въжето, а останалите ги тъпчеха с нозете си. Вдигнаха се облаци прах, а отвъд, около игрището, се носеха пронизителни бесни викове и писъци на мъжете и жените, които бяха останали по-далеч и не можеха да опитат силите си в борбата.

— Безобразие, истинско безобразие — мърмореше непрестанно Били и въпреки че виждаше какво става наоколо, подпомаган от любезния ирландец, той хладнокръвно и решително си проправяше път, за да измъкне Саксън от блъсканицата.

Най-после състезанието свърши. Победеният тим и многобройните доброволци бяха стремглаво повлечени по земята и изчезнаха под лавината от воюващи зрители.

Като изведе Саксън от въртопа и я остави на по-спокойно място под покровителството на ирландеца. Били се втурна отново в гъмжилото. След няколко минути се върна заедно с Бърт и Мери: Бърт бе с разкървавено ухо, но все пак весел, а Мери — с изпомачкана рокля и съвсем разстроена.

— И това ми било спорт! — повтаряше тя. — Срамота! Срамота!

— По-скоро да се махаме от тука — каза Били. — Забавлението едва започва.

— Хайде да не бързаме толкова — замоли Бърт. — Такова зрелище с пари не може да се купи — и осем долара са малко. Отдавна не съм виждал толкова цицини и разбити носове.

— Върни се, щом толкоз ти харесва — посъветва го Били. — Аз ще отведа момичетата на оня хълм и оттам ще гледаме. Но знай, няма да плачем за тебе, ако някой Мик^[2] те поразкраси!

Суматохата свърши неочаквано бързо: от съдийската трибуна зад пистата говорителят изрева, че започва състезанието по бягане за юноши. Разочарован, Бърт се присъедини към Били и към девойките, които наблюдаваха от хълма.

В програмата бяха предвидени надбягвания на момчета и на момичета, на млади и на възрастни жени, на дебели жени и мъже, надбягвания в чували и на три крака^[3]. Състезателите тичаха по малката писта, поздравявани от привържениците си, които им ръкопляскаха и викаха като луди. Тегленето на въже бе вече забравено и отново цареше благодушие.

Петима младежи застанаха на старта: наведени, опрели края на пръстите си о земята, те чакаха сигналния изстрел. Трима бяха по чорапи, а другите двама носеха шпайкове.

— „Състезание на младежи“ — прочете Бърт в програмата. — За това надбягване има само една награда — двайсет и пет долара. Виждате ли оня, червенокосия, с шпайковете? Вторият от края. На него разчита Сан Франциско. Той е техният любимец и много хора са заложили за него.

— Как мислите? Кой ще спечели? — запита Мери, която повече зачиташе мнението на Били по спортните въпроси.

— Това не знам — отговори той. — Виждам ги за първи път. Но всички ми изглеждат добри. Сигурно най-добрият ще победи. Това мога да ви кажа.

Чу се изстрел и петимата бегачи полетяха напред. Трима от тях изостанаха още в самото начало. Червенокосият водеше, а до самото му рамо го следваше тъмнокос момък. Ясно беше, че съревнованието ще бъде между двамата. След първата полуобиколка тъмнокосият отведнъж поведе с бързина, която, виждаше се, щеше да поддържа до края. Той надмина червенокосия с десет фута и не му позволи нито с инч да намали това разстояние.

— Огън момче — възхити се Били. — При това не напряга всичките си сили, а рижият е вече изплезил език.

Като водеше непрестанно с десет фута, тъмнокосият скъса с гърдите си лентата на финиша всред гръм от приветствия. Чуха се обаче и възгласи на неодобрение. Бърт не знаеше къде да се дене от радост.

— Аха-а! — ревеше той. — Ще се пукнат от яд всички от Фриско, Ей, че тупаница ще падне сега. Гледайте. Оспорват му наградата. Журито не му дава парите. А зад него се е събрал цял Оукланд. О-хо-хо! Не съм се смял така, откакто се помня!

— Защо отказват да му платят. Били? — запита Саксън. — Нали спечели?

— Хората от Фриско го считат за професионалист — поясни Били. — Затова спорят. Но не е право. Всички бягаха за тия пари. Ще рече, всички са професионалисти.

Народът се вълнуваше, възмущаваше и ревеше пред съдийската трибуна. Това бе дъсчена двуетажна постройка; вторият етаж беше открит към игрището и се виждаше как членовете на журито спорят не по-малко разгорещено от тълпата пред тях.

— Ето, почва — извиха Бърт. — Да живее гюрултията!

Следван от двадесетина свои привърженици, тъмнокосият бегач се упъти по външната стълба към съдиите.

— Касиерът му е приятел — каза Били. — Вижте, даде му парите. Едни от съдиите са съгласни, а други възразяват. Сега пък другата банда — на рижия, те се качват. — Усмихнат, Били се обърна към Саксън: — Ей сега ще стане горещо долу. Но бъдете спокойна — този път сме далече.

— Спортните съдии го карат да върне парите — обясни Бърт. — Ако не се съгласи, другата банда ще му ги вземе насила. Ето, посягат към парите.

Победителят държеше високо над главата си книжния свитък, в който бяха двадесет и петте сребърни долара. Неговите привърженици го бяха оградили и отблъскваха онези, които се опитваха да му ги отнемат. Не бяха стигнали до истински бой, но толкова силно се боричкаха, че паянтовата трибуна цяла се тресеше и люлееше. А от струпаните долу хора се чуваха най-различни възгласи към победители: „Върни парите, куче!“, „Дръж се, Тим!“, „Честно ги спечели, Тими!“. „Връщай парите, мошенико!“ Приятелски съвети и нецензурни ругатни едновременно летяха към него.

Стълкновението грозеше да премине в битка. Поддръжниците на Тим се мъчеха да го повдигнат нависоко, така че свитъкът с парите да бъде по-далече от посягащите към него алчни ръце. За миг някой дръпна ръката му надолу, той веднага пак я вдигна, но книжната обвивка се беше скъсала. Преди да стъпи на пода, Тим направи последно отчаяно усилие и хвърли монетите, които се изсипаха като сребърен дъжд върху главите на хората, струпани пред трибуната. Последваха дълги отегчителни спорове и кавги.

— Да свършват по-скоро, че да идем да танцуваме — недоволстваше Мери. — Тук е много скучно.

Разпоредителите постепенно, с голяма мъка успяха да пропъдят народа от съдийската трибуна. Говорителят излезе напред и вдигна ръка, за да призове към тишина. Врявата стихна.

— Журито реши — извика той, — че днешният ден на приятелство и братство…

— Браво! Браво! — викаха и ръкопляскаха по-разсъдливите. „Точно така.“, „Стига кавги!“, „Стига омраза!“

— … и затова — отново ясно се чу гласът на говорителя — журито реши да повтори състезанието и определи нова награда от двайсет и пет долара.

— А Тим? — зареваха десетки гърла. — Какво става с Тим? Ограбихте го! Долу журито!

Отново говорителят вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Журито реши, за да няма спорове, да допусне отново Тимоти Мак Манъс в състезанието. Ако победи, парите са негови.

— И таз добра! — възмутен промърмори Били. — Ако Тим може да участва сега, можеше да участва и първия път. А ако имаше право да участва първия път — ясно, парите бяха негови.

— Тоя път рижият ще тича като луд — радостно заяви Бърт.

— И Тим също — добави Били. — Той сигурно е вбесен и тоя път ще пусне пълна пара.

Четвърт час измина, докато разчистят пистата от развълнуваните зрители. Този път на старта застанаха само червенокосият и Тим. Останалите трима се бяха отказали от състезанието.

Още с първия скок след сигналния изстрел Тим поведе с цял ярд.

— Изглежда все пак е професионалист — забеляза Били. — Бива го, много го бива. Гледайте го как хвърчи.

Тим беше вече изпреварил съперника си с петдесет фута и като поддържаше това разстояние, той се носеше бързо по добре познатата писта като сигурен победител. Но точно като минаваше в подножието на хълма, от който гледаха четиримата, случи се нещо неочаквано и невероятно. Съвсем близо до пистата — от вътрешната и страна — стоеше контешки облечен младеж и въртеше тънко бастунче в ръка. Той изглеждаше съвсем не на място всред тия хора и цялата му външност показваше, че няма нищо общо с работническата класа. Впоследствие Бърт казваше, че му приличал на изконтен учител по танци, а Били го наричаше „франт“. Това младо конте изигра съдбоносна роля за Тимоти Мак Манъс. В момента, когато Тим профуча край него, той най-спокойно пъхна бастунчето между бягащите крака. Тим полетя във въздуха с главата напред, с разперени ръце падна на лицето си и като заора в пътеката, по която бягаше, изчезна в облаци прах.

За миг настъпи мъртва тишина; всички притаиха дъх. Дори сам младежът изглеждаше поразен от ужасната си постъпка. Както на него, така и на зрителите беше необходимо известно време, да проумеят какво се бе случило. Зрителите се опомниха първи и от хиляди гърла се понесе див ирландски вик. Червенокосият спечели състезанието, но никой не изръкопляска. Гневната буря се насочи към младия човек с бастунчето. Бесният рев го стъписа, но отведнъж той се извърна и хукна да бяга по пътеката.

— Бягай, момчето ми! — викаше след него Бърт и размахваше шапката си. — Харесваш ми! Кой можеше да помисли? Кой? Кажи де! Кажи!

— Фу! Ама лети като стрела! — не можа да не се възхити Били. — Но не разбирам защо го направи. Ясно, че не е зидар!

Подгонен от дивия вой, младежът, като подплашен заек, пробяга от пистата към безлюдната поляна, покатери се по хълма и изчезна в горичката. По петите му го следваха стотина жадни за мъст преследвачи.

— Жалко, че ще изпусне края — каза Били. — Погледни какво правят.

Бърт не беше на себе си от възбуда. Той подскачаше и през цялото време викаше:

— Вижте ги! Вижте ги! Вижте ги!

Привържениците на Оукланд бяха страшно засегнати. Любимият им бегач повторно бе лишен от наградата. В техни очи последното произшествие бе нова подла игра от страна на привържениците на Фриско. Затова Оукланд заплашваше Сан Франциско с тежките си юмруци и с проливане на кръв. Сан Франциско, въпреки че бе с чиста съвест, нямаше нищо против да премери силите си с противника. Да бъдеш обвинен в подобно престъпление, е не по-малко чудовищно, отколкото да си го извършил. Освен това ирландците геройски се бяха въздържали няколко дълги отегчителни часа. Пет хиляди мъже се хвърлиха радостно в боя. Към тях се присъединиха и жените. Целият амфитеатър бе въвлечен в битката: навсякъде се виждаха схватки, отстъпления, атаки и контраатаки. По-слабите отряди бяха принудени да водят боя от склоновете на хълма. А други се изхитриха, изпокриха се в горичката, за да водят партизанска война: те изскачаха ненадейно, за да връхлетят на изолирани противникови единици. Неколцината полицаи, наети от управлението на Уизл Парк за празненството, като неутрални получаваха удари и от двете страни.

— Никой не обича полицията — засмя се Бърт, като притискаше носната си кърпа върху ухото, което още кървеше.

Зад гърба му храстите изпращяха и той отскочи настрана, за да даде път на двама вкопчени един в друг мъже, които се търкаляха като топка надолу по хълма; всеки от тях, щом се намереше отгоре, удряше оня, който беше отдолу, а след тях пробягваше една жена, кряскаше и налагаше единия мъж, който очевидно не беше от нейния клан.

Журито от втория етаж на трибуната оказваше мъжествена съпротива срещу бясната атака на тълпата, докато паянтовата постройка най-после се строполи на земята и се разпадна на съставните си части.

— Какво прави тая жена? — запита Саксън, като сочеше долу към пистата: седнала на земята, една възрастна жена събуваше огромния си чехъл.

— Отива на баня — засмя се Бърт, когато след обувката тя смъкна и чорапа си.

Те следяха с любопитство какво ще стане по-нататък. Тя нахлузи обувката на бос крак, а в чорапа пъхна голям като юмрук камък. И като размахваше това древно и страшно оръжие, тя се затича тромаво към най-близката схватка.

— Ха така! Ха така! — подвикваше Бърт при всяко замахване на разярената жена. — Карай, стара квачко! Дръж се! Внимавай да не ти го върнат! О-хо-хо! Гледайте я, сладката! Ура, ура за бабата! Не им се давай, майчице! Ха, ха, ха!

Той замлъкна разочарован: друга амазонка успя да я пипне за косата и я завъртя около себе си.

Напразно Мери увисваше на ръката на Бърт, разтърсваше го и го увещаваше.

— Вразуми се! — викаше тя. — Това е ужасно! Ужасно е, ти казвам!

Но Бърт беше неукротим.

— Карай, бабке! — поощряваше я той. — Ще надвиеш! Аз съм за тебе! Ха сега! Пра-ас! Браво! Сладката! Юнак баба!

— За първи път виждам такъв голям побой — сподели Били със Саксън. — Само ирландците са способни на такова нещо. Едно не мога да разбера: защо оня франт препъна момчето. Защо му трябваше? Той не е зидар, въобще не е работник, а някакво наконтено мамино синче и сигур не познава жива душа тук. Но ако е искал да забърка каша, може да бъде доволен. Гледайте ги — бият се навсякъде.

Неочаквано той се засмя така искрено и весело, че очите му се насълзиха.

— Какво има? — запита Саксън, която се опасяваше, да не би да пропусне нещо.

— Ах, този франт! — отговори Били през смях. — Но защо спъна Тим? Все това ме човърка. Защо направи всичко това?

Отново в храсталака се чу шум: оттам изскочиха две жени — едната бягаше, другата я гонеше. Още преди да се опомни, малката компания неочаквано бе въвлечена в безумната война, която обхващаше ако не цялата вселена, то поне целия Уизл Парк.

Бягащата жена се спъна о една пейка, която искаше да заобиколи, и щеше да бъде заловена, но за да запази равновесие, тя улови Мери за ръката и я тласна направо в прегръдките на своята противница; а тази — едра възрастна жена — беше толкова ядосана, че не можеше да разсъждава: с едната ръка тя сграбчи Мери за косата, а с другата замахна да я удари. Но преди да стовари юмрука си. Били хвана двете й ръце.

— Хайде, бабке, стига толкоз — каза той успокоително. — Сбъркала си. Тя нищо не ти е направила.

Жената отговори по много странен начин: без да помръдне и без да се противи, но и без да пусне косата на Мери, тя спокойно започна да пищи. Този писък беше отвратителна смесица от уплаха и от желание да всява страх. Но лицето й не изразяваше нито едното, нито другото. Тя гледаше Били хладнокръвно, с любопитство — явно искаше да разбере какво впечатление му прави бойният вик, с който тя призоваваше на помощ другите членове на клана.

— Ще млъкнеш ли най-после, стара драко! — изрева Бърт, като я улови за раменете и се опита да я издърпа.

Но не успя — само се залюшкаха и четиримата: Били, Мери, той и жената, която спокойно продължаваше да пищи. В писъка й прозвучаха тържествуващи нотки, когато се чу шум на стъпки от близкия храсталак.

Саксън забеляза, че спокойните очи на Били изведнъж светнаха със стоманен блясък и че в същия миг той още по-здраво стисна ръцете на жената. Нападателната отпусна Мери и залитна назад, но точно тогава изскочи първият мъж от спасителната команда. Той не се спря да пита кой е крив, кой е прав. За него бе достатъчно, че видя жената да се олюлява, като се отделеше от Били, и да пищи от болка — до голяма степен въображаема.

— Стана грешка — бързо извика Били, — съжалявам, приятелю…

Ирландецът замахна с все сила. Били се наведе, като прекъсна обяснението си, и докато тежкият като ковашки чук юмрук на противника се плъзна над главата му, Били стовари удара на лявата си ръка по неговата челюст. Едрият ирландец политна настрана и се просна до самия ръб на ската, с мъка се надигна, като едва запазваше равновесие, но юмрукът на Бърт го посрещна и той се търкулна надолу по склона, който беше хлъзгав от сухата трева. Бърт изглеждаше страшен.

— На̀ ти и на тебе, миличка, моите почитания — извика той, като бутна жената от ръба на стръмния скат.

От храстите изскочиха още трима мъже.

Междувременно с една градинска маса Били бе направил прикритие за Саксън. Мери, изпаднала в истерия, не искаше да се откъсне от Били, но той ловко я прехвърли зад масата при Саксън.

— Насам, насам, хапльовци! — викаше Бърт на новите противници. Той беше обхванат от войнствена ярост. Черните му очи святкаха, мургавото му лице беше зачервено от кипналата кръв. — Хайде! Бъзльовци! Ха сега! Нищо не е Гетисбърг. Ще ви покажем, че има още американци.

— Затваряй си устата! Къде ще се бием, с нас има момичета — сърдито му изръмжа Били, без да напуска поста си пред масата. Той се обърна към новите трима спасители, които се бяха объркали, като видяха, че няма кого да спасяват.

— Идете си, другари. Ние не искаме кавга. Излъгали сте се. Ние не участваме в боя, нито пък искаме да се бием. Разбирате ли?

Те се колебаеха и може би Били щеше да успее да предотврати схватката, ако точно в този съдбоносен миг тласнатият по наклона ирландец не се бе показал; той с мъка пълзеше на четири крака, а по лицето му течеше кръв. Но Бърт го улови и отново го търколи по наклона. Другите трима с диви викове се нахвърлиха върху Били.

Той отблъсна първия с един удар, отмести се, наведе се, удари втория и отново се отмести, преди да нанесе третия удар. Ударите му бяха точни и силни, нанасяни умело по всички правила с тежестта на цялото му тяло.

Саксън го наблюдаваше и от очите му научи още много за него. Макар че бе уплашена, тя виждаше ясно и с учудване забеляза как изчезнаха всички светлини и сенки от очите му. Дълбочината им се скри зад непроницаема, гладка, бляскава повърхност, която издаваше само едно — страшна съсредоточеност. Очите на Бърт блестяха яростно. Очите на ирландците бяха сърдити и строги… но не чак толкова — весели искрици просветваха в тях сегиз-тогиз, — като че свадата ги забавляваше. Но погледът на Били ясно издаваше, че той съвсем не се забавлява. Пред него сякаш стоеше трудна задача и той бе твърдо решен да я изпълни.

Нищо друго не забеляза тя и неговото лице. То бе съвсем различно от онова, което бе гледала пред себе си целия ден. Момчешкият израз беше изчезнал. Това бе лице с израз на зрелост — страхотна, независеща от възрастта зрелост. В него нямаше гняв. Нямаше и жестокост. То бе непроницаемо, строго и безстрастно като очите му. Тя си спомни чудните разкази на майка си за древните саксонци и й се стори, че Били е един от тях. Някъде в съзнанието й изплува дълга тъмна лодка, със заострен нос като клюна на хищна птица, а в лодката — грамадни, полуголи мъже с крилати шлемове… стори й се, че лицето на един от тях бе лицето на Били. Тя не се замисли, а почувства и сякаш действително видя всичко това благодарение на някакво странно ясновидство и се стресна изненадана, че сражението е свършило. То трая само няколко секунди. Бърт подскачаше до самия край на стръмния скат и се подиграваше на победените, които безпомощно се търкаляха надолу. Но Били благоразумно настоя да тръгнат.

— Хайде, момичета — извика той. — Опомни се, Бърт. Трябва да се махнем оттук. Не можем излезе на глава с цяла войска.

Хванал Саксън за ръка, той поведе отстъплението, в ариергарда Бърт весело се кикотеше, без да обръща внимание на възмутената Мери, която напразно изливаше върху него своето негодувание. Те изминаха тичешком около сто ярда, като криволичеха между дърветата; после, като видяха, че никой не ги преследва, продължиха спокойно разходката си.

Но Бърт, любител на приключения, наостри уши — отнякъде се чуваха тъпи удари и заглушени стеналия; той се запъти да разузнае какво се е случило.

— Елате по-скоро, да видите какво намерих — извика той.

Те го настигнаха при един дълбок ров и се надвесиха заедно с него. Там на дъното двама бойци, откъснати от общата схватка, се бяха вкопчили един в друг и продължаваха да се бият. Те ревяха от безсилие и умора и само от време на време си нанасяха слаби, безцелни удари.

— Хей, приятелю драги, хвърли му пясък в очите — посъветва Бърт единия от тях. — Така! Ослепи го и работата ти е в кърпа вързана.

— Стой! — извика Били на човека, който посегна да изпълни съвета на Бърт. — Само да посмееш, ще сляза и ще те напердаша. Боят свърши, разбираш ли? Всички се помириха. Сдобрете се и вие и си стиснете ръцете. И двамата здраво сте си пийнали. Ха така. А сега дайте да ви измъкна.

Когато Били и другите си тръгваха, двамата противници вече си стискаха ръцете и си чистеха взаимно дрехите.

— Скоро всички ще се помирят — обърна се усмихнато Били към Саксън. — Познавам ги. За тях боят е удоволствие. И точно защото стана тази разправия, днешният ден беше за тях истински празник. Нямам ли право? Вижте ги ония там, на масата.

Няколко разрошени мъже и жени, още запъхтени от борбата, си стискаха сърдечно ръце.

— Хайде да идем да потанцуваме — замоли Мери и ги поведе към павилиона за танци.

Из целия парк воювалите до преди малко помежду си зидари се ръкуваха и помиряваха. А около градинските барове се трупаха множество любители на алкохола.

Саксън вървеше съвсем близо до Били. Тя се гордееше с него. Той умееше да се бие, но не беше побойник. Напротив, той направи всичко, което бе по силите му, за да не се стига до бой. И нито веднъж не пропусна да се погрижи първо за нея и за Мери.

— Много сте смел — каза му тя.

— Каква ти смелост — възрази той, — все едно да натупаш немирно дете. Те се бяха просто разлудели; и не знаят да се бият — понятие нямат от бокса. Удариш ги веднъж — и край. Това не е истински бой.

Той погледна ожулените си пръсти и в очите му са появи момчешка загриженост.

— С тия ръце утре ще трябва да работя — оплака се той. — Да ви призная, никак не е приятно да държиш юздите с подпухнали пръсти.