Джек Лондон
Лунната долина (2)

Глава II

При входа на Уизл Парк всяка девойка си купи билет и всяка от тях, подавайки своя половин долар, ясно си представи колко парчета колосано бельо е трябвало да изглади, за да спечели тази монета. Беше още рано, нямаше много хора, но зидарите и техните семейства бяха почнали да пристигат, натоварени с огромни кошници храна за обед. Някои носеха малките си деца на ръце. Бяха здравеняци, снажни трудови хора, добре охранени, защото им плащаха добре. Тук-таме между тях се мяркаха баби и дядовци, по-слаби и по-дребни на ръст, съсухрени не само от старост, но и от тежките, гладни години, които бяха преживели на младини. Повечето от тях бяха дошли на бял свят всред нищетата на стара Ирландия; сега бяха спретнато облечени по американски, но дрехите не прикриваха тяхното потекло. Старците кретаха след децата си, а лицата им сияеха от удоволствие — гордееха се с жизнерадостното си потомство, отгледано при по-изобилна храна.

Мери и Саксън се чувстваха чужди на тези хора. Те не познаваха никого измежду тях, виждаха ги за първи път; все едно им беше дали празникът е немски, ирландски или славянски и кой го урежда: зидарите, пивоварите или месарите. Девойките бяха от ония любители на танци, които увеличават с един постоянен процент прихода от входните билети на всяко празненство.

Те поскитаха между павилионите, дето печаха фъстъци и пукаха пуканки за празника; после се отбиха в павилиона за танци. Саксън завалсува сама, като да беше в прегръдките на въображаем кавалер. Мери плесна с ръце.

— Ах, колко си хубава! — извика тя. — И чорапите ти са чудо!

Поласкана, Саксън се усмихна самодоволно и посочи кадифените си пантофки с висок кубински ток; тя повдигна леко тясната си черна пола и показа изящния си глезен и красивата извивка на крака си; бялата кожа просветваше през тънките като паяжина черни копринени чорапи, за които бе платила петдесет цента. Саксън не беше висока, но стройна, със закръглени женствени форми. Бялата й блузка беше украсена с плисирано жабо от евтина дантела, прикрепено с голяма модна карфица от изкуствен корал. Върху блузката бе облякла спретнато жакетче с къси ръкави, а ръкавиците й, дълги до лактите, бяха от изкуствена шведска кожа. Затова пък къдриците й бяха естествени — не маша за къдрене, а природата сама ги бе навила — и няколко палави кичура се подаваха изпод прелестната й кадифена шапчица, кривната ниско над челото.

Черните очи на Мери блестяха от възхищение; тя се втурна към Саксън, прегърна я с все сила и я целуна, но засрамена от порива си, се изчерви и се отдръпна.

— Много те харесвам — сякаш за оправдание каза тя. — Ако бях мъж, нямаше да се отървеш от мене; щях да те изям, ей богу!

Те излязоха от павилиона, хванати за ръка, и тръгнаха по огрените от слънцето пътеки; весело люлееха ръце и не можеха да се нарадват на свободата и простора след непосилната шестдневна работа. Надвесиха се над оградата на „Мечата дупка“ и изтръпнаха от страх, като видяха нейния огромен самотен обитател; бързо отминаха, но пред клетката на маймуните се кикотиха цели десет минути. Прекосиха парка и се спряха да погледат от височината на естествения амфитеатър малката писта в подножието му, на която щяха да се състоят надбягванията рано след обед. После навлязоха в гората, прорязана от безброй пътечки, които неочаквано отвеждаха до приятни, сенчести кътчета с прости дървени маси и скамейки, боядисани в зелено; повечето от тях бяха вече заети от подранили семейства. На един ограден от дървета склон девойките постлаха вестник и седнаха на ниската трева, прегоряла от силното калифорнийско слънце. Искаше им се да се отпуснат и починат от напрегнатата работа през седмицата, а също и да запазят силите си за предстоящите танци.

— Бърт Уанхоуп непременно ще дойде — бърбореше Мери. — Той каза, че ще доведе и Били Робъртс — Големия Бил — така му викат всички приятели; изглежда като голямо дете, но е страшно силен. Боксьор е и всички момичета тичат подире му. Мен ме е страх от него. Не умее много да говори… Знаеш ли, прилича на оная голяма мечка, която видяхме преди малко. В-в-в! В-в-в! Като нищо ще ти откъсне главата. Всъщност той не е боксьор, а колар и членува в Съюза. Работи при Корбърли и Морисън, но от време на време участва в някой и друг боксов мач из клубовете. Всички треперят от него — много е сприхав и само търси с кого да се бие. На тебе няма да ти хареса, но танцува чудесно. Уж тежък, пък танцува леко, плавно — да му се не надяваш. Ти трябва да изкараш поне един танц с него. И никак не е стиснат, напротив, има широка ръка. Но е кибритлия — не ти е работа!

Разговорът — по-скоро монологът на Мери — продължи и както винаги премина на Бърт Уанхоуп.

— Вие, изглежда, сте много близки — предпазливо забеляза Саксън.

— Бих се омъжила за него още утре — поривисто извика Мери, но веднага лицето й посърна, помрачи се, стана почти сурово от горчива мъка. — Само че той никога не е отварял дума за това — унило каза тя. — Той… — Тя замлъкна и изведнъж буйно продължи; — Ти, Саксън, внимавай: да не почне да се увърта около тебе. Бърт е лекомислен и… но все пак аз бих се омъжила за него още утре. По друг път той няма да ме има. — Устните й пак се разтвориха, но вместо да каже нещо, тя дълбоко въздъхна.

— Чуден е светът, нали? — добави тя. — Такъв един — объркан. И звездите, и те са светове. Не мога да разбера къде се крие бог. Бърт Уанхоуп казва, че няма никакъв бог. Но той е ужасен човек и говори ужасни неща. Аз вярвам в бога, а ти? Кажи, Саксън, какво мислиш за бога?

Саксън вдигна рамене и се засмя.

— Но ако направим нещо лошо, ще бъдем наказани, нали? — настояваше Мери. — Така говорят всички, освен Бърт. Той казва, че малко го е грижа дали върши добро или зло — никой нямало да го съди. „Мъртвите са си мъртви — казва. — Искам да видя кой ще е този, дето ще ме събуди, когато хвърля топа.“ Ужасен човек, нали? Но всичко е така объркано… Знаеш ли, понякога ме хваща страх, като си помисля, че бог винаги, ама винаги ме гледа. Мислиш ли, че знае какво говоря сега? А как ли изглежда, а?

— Не знам — отговори Саксън, — бог… това е някакво странно предположение.

— О! — извика Мери и притаи дъх.

— Но той сигурно съществува, ако съдим по това, което разправят хората — решително продължи Саксън. — Брат ми смята, че прилича на Ейбръхам Линкълн, а Сара казва, че има бакенбарди.

— Аз пък не мога да си го представя сресан на път — призна Мери и потрепери от дързостта си да изкаже гласно подобна мисъл. — Той не би могъл да се реши на път, това би било смешно.

— Нали си виждала онзи дребничък, сбръчкан мексиканец, дето продава такива едни заплетени игри гатанки? — запита Саксън. — Мисля, че господ прилича на него.

Мери се разсмя:

— Смешно наистина! Никога не би ми дошло на ум подобно нещо. Защо мислиш, че прилича на него?

— Защото струва ми се, че и господ раздава гатанки като дребничкия мексиканец — ходи от врата на врата и всекиму дава по една. Цял живот се мъчиш и пак не можеш да я разгадаеш. Всички се объркват. Аз не мога да се справя с моята гатанка; не знам откъде да започна. Виж каква гатанка е дал на Сара. А самата Сара е част от гатанката на Том — и я прави още по-трудна за разрешение. А всички, които аз познавам — и ти също, — всички вие пак сте част от моята гатанка.

— Може и да е право това за гатанките — отговори Мери, — ама бог в никой случай не прилича на оня жълт, мръсен мексиканец. С това не съм съгласна. Бог не прилича на никого. Спомняш ли си надписа, окачен в Дома на армията на спасението — „Господ бог е дух“?

— И това е една от неговите гатанки. Никой не знае как изглеждат духовете.

— Тук си права… — Мери потрепна от страшен спомен. — Щом река да си представя господ като дух, пред очите ми е Хен Милър. Веднъж се беше увил в чаршаф и гонеше момичетата. Ние не знаехме, че е той и едва не умряхме от страх. Малката Маги Мърфи припадна, а Беатрис Пералта се спъна и ужасно си издраска лицето. Когато си помисля за духове, сякаш отново виждам бял чаршаф да бяга в тъмнината. Във всеки случай господ не прилича на мексиканец, нито пък се реши на път.

От павилиона за танци се разнесе музика и двете девойки скочиха пъргаво.

— Можем да потанцуваме малко преди ядене — предложи Мери, — а след обеда ще дойдат всички кавалери. Повечето са стиснати, затова идват по-късно — да не поканят някое момиче на обед. Но Бърт не жали парите си, също и Били. Ако успеем да се вредим преди другите момичета, ще ни заведат в ресторанта. Хайде, Саксън, по-бързо!

Когато те влязоха, в павилиона имаше само няколко двойки на дансинга; момичетата се завъртяха заедно под звуците на първия валс.

— Ето го Бърт — пошепна Саксън при втората обиколка.

— Не гледай към тях — отговори също шепнешком Мери. Ще продължим да танцуваме. Не бива да мислят, че тичаме подире им.

Но Саксън забеляза как заруменя лицето на приятелката й и усети ускореното й дишане.

— Видя ли приятеля му? — запита Мери, като поведе с плавни стъпки Саксън към другия край на павилиона. — Това е Били Робъртс. Бърт ми беше казал, че и той ще дойде. Той ще покани на обед тебе, а Бърт мене. Днес ще прекараме чудесно, ще видиш. Ах, дано само музиката продължи, докато стигнем пак до тях.

Младите момичета се плъзгаха по дансинга с надежда да улучат и кавалери, и покана за обед. И двете бяха свежи, хубави и безспорно танцуваха много добре; те се престориха на приятно изненадани, че музиката спря точно когато стигнаха съвсем близо до младежите.

Бърт и Мери се обръщаха един към друг на име, но Саксън наричаше Бърт господин Уанхоуп, въпреки че той й викаше направо Саксън. Не се познаваха само Саксън и Били Робъртс. Мери ги представи с престорена небрежност, която не прикриваше възбудата й:

— Мистър Робъртс, мис Браун — най-добрата ми приятелка. Името й е Саксън. Смешно име, нали?

— На мене ми харесва — отвърна Били, като сне шапката си и подаде ръка. — Драго ми е да се запозная с вас, мис Браун.

При ръкуването Саксън усети мазолите по дланта на коларя, а очите й от един поглед доловиха много неща. Той видя само очите й — отначало му се сториха сини и едва по-късно през деня забеляза, че всъщност са сиви. Но тя веднага видя очите му такива, каквито бяха в действителност — големи, тъмносини, красиви с израза си на момчешка упоритост. Хареса й откритият му поглед, хареса й също ръката му и докосването на тази ръка. Тя успя да зърне късия прав нос, руменината по бузите му и твърдо очертаната тясна горна устна. С удоволствие спря за миг бързия си поглед на добре оформената красива голяма уста — прекрасни бели зъби блестяха между усмихнатите червени устни.

„Момче, просто едно голямо момче“ — си каза тя, а когато усмихнати те пуснаха ръцете си, девойката с изненада забеляза косата му — късо подстригана и къдрава, бледожълта, със златисти оттенъци, но толкова светла, че напомняше по-скоро цвета на лен, отколкото на злато.

Той беше така рус, че й заприлича на артистите Оле Олсън и Йон Йонсън. Но приликата бе само в цвета на косата. Веждите и миглите му бяха тъмни, а очите му не гледаха детински учудено, а мъжествено, страстно. Беше облачен в хубав кафяв костюм, ушит по поръчка. Саксън веднага одобри костюма и реши, че струва не по-малко от петдесет долара. Освен това у Били нямаше ни сянка от тромавостта, присъща на скандинавските емигранти. Напротив, той беше един от малкото мъже, у които гъвкавостта на движенията на мускулестото им тяло личи и през неугледните дрехи, които цивилизацията е наложила на съвременния човек. Всяко негово движение беше гъвкаво, спокойно и уверено. Саксън не можеше да види и да прецени всичко това отведнъж. Пред нея беше един добре облечен мъж, с красива стойка и гъвкави движения. Тя долавяше някак несъзнателно спокойната и уверена сила на мускулите му; почувства също, че край него би могла да получи успокоение и отмора — толкова приятни и желани след шестдневно безспирно и изнурително гладене на фино бельо. И както докосването на ръката му, така и по-неясното усещане на цялата му същност — физическа и душевна — й беше приятно. А когато той взе нейната програма и започна както всички млади хора да я дразни и да се шегува, тя разбра отведнъж колко много й бе харесал той. Никога досега никой мъж не бе я тъй очаровал. Саксън учудено се запита — „Нима това е той?“

Били танцуваше великолепно. Тя изпита удоволствието на истинските любители на танца, когато намерят достоен партньор. Той се движеше плавно и сигурно в ритъма на музиката — никога и за миг не прояви колебание или неувереност. Тя погледна към Бърт; той танцуваше буйно с Мери, като бързо я въртеше по целия дансинг и често се блъскаше о другите танцуващи двойки, които ставаха все повече и повече. Слаб, висок и строен, Бърт също минаваше за добър танцьор, но Саксън не помнеше да бе изпитвала голямо удоволствие, когато танцуваше с него. В танца му пречеше някаква особена склонност към резки движения — тя се проявяваше от време на време, и то най-неочаквано. В него имаше нещо трескаво, неуравновесено. Движенията му бяха прекалено бързи; от него всякога можеше да се очаква нещо необмислено — непрекъснато бързаше, бързаше, сякаш искаше да изпревари времето; около себе си поддържаше постоянно напрежение, всяваше тревога.

— Вие танцувате прекрасно — каза Били Робъртс. — Чувал съм мнозина да говорят за това.

— Обичам да танцувам — отвърна тя.

От тона на гласа й той разбра, че тя предпочита да не разговаря и те продължиха да танцуват мълчаливо. Тя почувства неговото мило внимание и някаква топла вълна сякаш се разля в нея. В средата, която я обкръжаваше, рядко можеше да се срещне такова хубаво отношение към една жена. „Нима това е той?“ Спомни си думите на Мери: „Още утре бих се омъжила за него“ и сама се улови, че я занимава мисълта дали би се омъжила за Били Робъртс още утре — ако той й предложи.

Искаше й се да затвори очи и да мечтае, докато силните му и властни ръце я водеха в танца. „Боксьор“. Отведнъж я обзе някакво злорадство, като си помисли какво би казала Сара, ако можеше да я види сега! Но… той не беше боксьор, а колар.

Внезапно ритъмът на танца стана по-бавен, ръцете му я обгърнаха по-силно, стори й се, че я повдигнаха и понесоха, макар че кадифените и пантофки нито за миг не се отделиха от пода. Ритъмът на танца пак се смени — стъпките отново станаха бързи и той я отпусна леко, така че да вижда лицето й; двамата се смееха от удоволствие, че танцуват с такова майсторство. Накрая оркестърът забави последните тактове и те забавиха движенията си; при последния замиращ тон танцът им завърши заедно с музиката, в дълга плавна стъпка.

— Ние с вас сме просто създадени да танцуваме заедно — каза Били, докато се промъкваха през тълпата, за да намерят Мери и Бърт.

— Беше като сън — отвърна тя.

Тя говореше толкова тихо, че той трябваше да се наведе, за да я чуе, и забеляза как пламтят бузите й; стори му се, че този пламък се отразяваше в очите й в мек, топъл, чувствен блясък. Той взе програмата й и тържествено, с огромни букви написа името си от единия до другия й край.

— Не ви трябва повече — отсече той. — Пък и вече никому не трябва.

Той скъса картончето и го захвърли.

— Следващият валс е мой, Саксън — извика Бърт, когато се намериха. — А ти, Били, се позавърти с Мери.

— Това няма да го бъде, момчето ми — отсече Били. — Ние със Саксън решихме да танцуваме заедно целия ден.

— Внимавай, Саксън — весело я предупреди Мери. — Да не вземе да се влюби в тебе.

— Хубавото не ми убягва от погледа — галантно отговори Били.

— И на мене също — добави насърчително Саксън.

— Дори в тъмно бих ви открил — продължи Били.

Мери ги погледна с престорена тревога, а Бърт каза добродушно:

— Виждам аз, че не си губите времето — бързо се сприятелихте. Но ако все пак благоволите да ни пожертвате няколко от ценните ви минути, Мери и аз ще бъдем особено щастливи да обядваме заедно с вас след няколко танца.

— Разбира се — потвърди Мери.

— Оставете шегите — засмя се Били и като се обърна, погледна Саксън право в очите. — Не ги слушайте, яд ги е, че трябва да танцуват заедно. Бърт е ужасен танцьор, а и Мери не я бива много. Хайде, засвириха. Ще се видим след два танца.