Джек Лондон
Лунната долина (32)

Глава XVII

Цялата нощ Саксън спа, без да се помръдне и без да сънува, а на сутринта за първи път от няколко седмици се събуди отпочинала и освежена. Тя почувства, че е отново предишната Саксън; като че някакъв тежък товар се бе смъкнал от раменете й или беше пометена сянката, застанала между нея и слънцето. Мислите й бяха ясни. Железният обръч, който стягаше главата й тъй силно, бе изчезнал. Беше й весело. Тя даже се чу да тананика, докато разпределяше рибата на три части — за мисис Олсън, за Маги Доунъхю и за нея самата. Приятно й беше да побъбри и с двете и като се върна, с радост се зае да подрежда изоставената си къща. Тя запя, докато работеше, а между звуците на песента танцуваха и сияеха магическите думи на момчето: „Оукланд е само място, отдето да се тръгне на път“.

Всичко бе ясно като на книга. Задачата, която тя и Били трябваше да разрешат, беше проста като най-обикновената ученическа задача по аритметика: колко голям трябва да бъде един килим, за да покрие една стая, дълга толкова и толкова фута и толкова и толкова фута широка? Или пък: колко книжни тапети са необходими, за да се облепят стените на една стена, толкова висока, с такава и такава обиколка? Тя бе страдала от някакво неразположение, което бе засегнало мозъка й, от някакво странно загубване на паметта и не беше отговорна за извършените от нея постъпки. Добре. Всичко се дължеше на неприятностите й, за които тя нямаше никаква вина. Съвсем същият беше и случаят с Били. Той се бе държал странно, но не беше отговорен за постъпките си. А всичките им неприятности се дължаха на капана, в който бяха попаднали. Оукланд бе този капан и затова Оукланд бе само място, отдето да се тръгне на път.

Тя прехвърли през ума си всички събития от своя брачен живот. Стачките и затрудненията бяха причина за всичко. Ако не бе стачката на железопътните работници и боят пред тяхната къща, тя нямаше да загуби детето си. Ако Били не беше доведен до отчаяние от принудителното безделие и от безнадеждната борба на коларите, той нямаше да се пропие. Ако не бяха тъй зле материално, нямаше да вземат наемател и Били нямаше да влезе в затвора.

И тя реши: градът не беше място за нея и за Били, не беше място за любов и за деца. Изходът беше много прост. Те ще напуснат Оукланд. Само глупците остават и прекланят глава пред съдбата. Но тя и Били не са глупци. Те няма да преклонят глава пред съдбата. Те ще заминат оттук и ще се борят със съдбата… Накъде ще тръгнат — тя не знаеше. Ще видят. Светът е широк. Някъде отвъд окръжаващите града хълмове, отвъд Златните врата те ще намерят това, което желаят. В едно нещо момчето се излъга: тя не беше вързана за Оукланд, макар и да беше омъжена. Светът беше открит пред нея и пред Били, както е бил открит и пред миналите скитащи поколения. Единствено глупците изоставаха при преселенията на народите. Силните продължаваха пътя си. А тя и Били бяха силни. Те ще продължат пътя си отвъд кафявите хълмове на Контра Коста или отвъд Златните врата.

 

 

В деня преди освобождаването на Били Саксън привърши скромните приготовления за неговото посрещане. Тя нямаше пари и ако не се страхуваше да не обиди отново Били, би заела пари за път от Маги Доунъхю и би отишла в Сан Франциско да продаде някои от хубавите си дрехи. В къщи имаше само хляб, картофи и солени сардини и затова тя отиде привечер на брега, за да събере миди след отлива. Събра също няколко изхвърлени от вълните трески и към девет часа вечерта излезе от мочурището със сноп дърва и къса лопата на рамо, а със свободната си ръка носеше ведро, пълно с миди. Тя гледаше да върви по тъмната страна на улицата и на ъгъла бързо премина осветеното от електрическите фенери пространство, за да избегне погледа на съседите. Но една жена се приближи към нея, изгледа я изпитателно и се спри. Беше Мери.

— Боже мой, Саксън! — извика тя. — Дотам ли си стигнала?

Саксън с любопитство погледна старата си приятелка и бързо разбра цялата й трагедия Мери бе отслабнала, макар бузите й да бяха по-румени от преди — руменина, която се стори подозрителна на Саксън. Блестящите очи на Мери бяха още по-красиви отколкото по-рано, много по-големи, трескави, безпокойни. Тя беше добре облечена, твърде добре облечена. Беше болезнено нервна — непрекъснато извръщаше глава и хвърляше поглед зад себе си в тъмнината.

— Боже мой! — прошепна Саксън — А ти… — тя замълча, но пак подхвана: — Ела да идем у дома.

— Ако не те е срам да те видят с мене… — рязко отвърна Мери: тя си беше останала все тъй избухлива.

— Не, не — успокои я Саксън, — но тия дърва и мидите… Не искам съседите да знаят. Хайде, ела.

— Не, не мога, Саксън. Бих искала, но не мога. Трябва да взема следващия влак за Фриско Отдавна те чакам, чуках на задната врата, но беше тъмно у вас. Били още не е излязъл, нали?

— Да, но утре излиза.

— Четох във вестниците за него — бързо продължи Мери, като се оглеждаше назад. — Бях в Стоктън, когато стана това. — Тя почти яростно се обърна към Саксън: — Ти не ме осъждаш, нали? Просто не можех да почна отново работа, след като бях омъжена. Работата ме отвращаваше: тъй или иначе, похабена съм, мисля, че за нищо не ме бива. Само да знаеш как мразех пералнята още преди сватбата си. Мръсен е светът. Не си и сънувала. Саксън, честна дума, не можеш да си представиш и една стотна от неговата мръсотия. О, бих искала да умра, да съм мъртва и далече от всичко това. Слушай… не, не мога сега. Влакът вече пухти по Аделайн. Трябва да изтичам да го хвана. Мога ли да дойда…

— Ей, хайде, по-скоро! — прекъсна я мъжки глас.

Зад нея човекът, който говореше, излезе от тъмнината. Саксън веднага забеляза, че той не беше работник; в обществото той стоеше много по-долу от всеки работник въпреки хубавите си дрехи.

— Ей сега идвам, моля те, почакай мъничко — отговори Мери примирително.

От думите и от тона на гласа и Саксън разбра, че Мери се страхува от този мъж, който предпочиташе да стои в тъмнината.

Мери се обърна към Саксън.

— Време е да вървя — каза тя, като търсеше нещо в ръкавицата си.

Тя улови свободната ръка на Саксън и Саксън почувства притисната о дланта си топла малка монета. Тя се възпротиви и се опита да я върне.

— Не, не! — молеше я Мери. — Заради старото ни приятелство. Някога и ти може да ми помогнеш. Ще се видим пак. Довиждане.

Неочаквано тя се разрида и прегърна Саксън през кръста, притисна лицето си на гърдите й, без да обръща внимание, че перата на шапката се прекършиха в снопчето дърва. После се отдръпна от нея, отстъпи и цяла разтреперана, втренчи поглед в Саксън.

— Хайде, по-бърже, по-бърже! — чу се от тъмнината заповедническият глас на мъжа.

— О, Саксън! — изхлипа Мери и изчезна в мрака.

 

 

В къщи Саксън запали лампата и погледна монетата — пет долара — за нея това беше цяло богатство. После си помисли за Мери и за мъжа, от когото тя се страхуваше. И за това също бе виновен Оукланд. Той бе унищожил и Мери. Саксън бе чула някъде, че такива жени свършват за около пет години. Тя погледна монетата и я захвърли в кухненската мивка. Когато чистеше мидите, тя чу как монетата издрънка надолу по тръбата.

На сутринта мисълта за Били я накара да се наведе под мивката, да отвинти капака на сифона и да измъкне пет доларовата монета. Бяха й казали, че не хранят добре затворниците и мисълта да посрещне Били със сух хляб и миди след тридесетдневен затворнически пост я ужасяваше. Тя знаеше, че той обича да маже хляба си с дебел слой масло, че обича недопечен бифтек, приготвен в нажежен сух тиган, и че обича да пие кафе, истинско кафе, и то по няколко чаши.

 

 

Били пристигна чак след девет. Саксън бе облякла най-хубавата си домашна басмена роба, за да го посрещне. Тя надзърташе и го видя как бавно изкачва стълбата откъм улицата и би изтичала да го посрещне, ако не беше групата съседски деца, които зяпаха от отсрещния тротоар. Вратата се отвори пред него още преди да бе посегнал към дръжката и като влезе, той я затвори с гърба си, защото ръцете му вече бяха прегърнали Саксън. Не, той не бе закусвал, но и не искаше нищо друго сега, щом тя е при него. Той се бе отбил само при бръснаря, защото дълго не се бил бръснал, и изминал целия път от Сити Хол пеша, тъй като нямал пари за трамвай. Но страшно искал да се изкъпе и преоблече. Тя не бивало да се доближава до него, докато не е чист.

След като се изкъпа и преоблече, той седна в кухнята и гледаше как тя приготвя яденето; като забеляза треските от брега, който тя сложи в печката, той я запита отде ги е взела. Докато шеташе, тя му разказа как е събирала дърва и как е успяла да преживее тези дни, без да вземе нищо от Съюза, а когато седнаха на масата, тя му разказа за срещата си с Мери предната вечер, но нищо не спомена за петте долара.

Били, който едва-що бе сложил в устата си първата хапка от бифтека, спря да дъвче. Изразът на лицето му я изплаши. Той изплю месото в чинията си.

— Взела си от нея пари, за да купиш месото — бавно и с укор каза той. — Пари не си имала, а и на кредит не си могла да го вземеш от касапина и все пак има месо на масата. Прав ли съм?

Саксън само наведе глава.

Лицето му доби онзи особен страшен израз и в очите му се появи суровият и безстрастен блясък, който тя за първи път бе видяла в Уизл парк, когато той се би с тримата ирландци.

— Какво друго си купила? — попита той не грубо, не сърдито, но с такъв ужасен студен гняв, който не може да се предаде с думи.

За свое учудване тя беше съвсем спокойна. Нима това имаше някакво значение? Какво друго можеше да се очаква от живота в Оукланд? Но всичко това ще остане зад тях, когато напуснат Оукланд, мястото, отдето ще тръгнат на път.

— Кафе — отговори тя — и масло.

Той изсипа месото от своята и нейната чиния в тигана, сложи в него и пакетчето масло и намазаната филия хляб от масата и отгоре изпразни кутията с кафе. Отнесе всичко това в задния двор и го хвърли в сандъка за боклук, а свареното кафе изля в мивката.

— Колко пари ти останаха? — запита той след това.

Саксън бе вече донесла кесийката си и извади парите.

— Три долара и осемдесет цента — пресметна ги тя, като му ги подаваше. — Платих четирийсет и пет цента за месото.

Той погледна парите, преброи ги и се запъти към главния вход. Тя чу как вратата се отвори и затвори и знаеше, че той бе запратил сребърните монети на улицата. Когато той се върна в кухнята, Саксън вече му поднасяше пържени картофи и чиста чиния.

— Семейство Робъртс не е по евтиното — каза той, — но, честна дума, от такава храна ми се повръща. Тя вони.

Били погледна пържените картофи, току-що отрязаната филия сух хляб и чашата вода, която тя слагаше до неговата чиния.

— Всичко е вече наред — усмихна се тя, като видя, че той се колебае. — В къщи не остана нищо нечисто.

Той бързо я погледна, сякаш се боеше да не види на лицето й насмешка, въздъхна и седна. После скочи и протегна ръце към нея.

— Аз ей сега ще почна да ям, но бих искал преди това да поговоря с тебе — каза той, като седна и силно я прегърна. — Освен това водата не е като кафето — и да изстине, все едно. Слушай сега. Само тебе имам на този свят. Радвам се, че не се уплаши от мене и от това, което току-що сторих. А сега нека забравим всичко за Мери. И аз съм милостив. И на мене също ми е толкова жал за нея, колкото и на тебе. Бих направил всичко за нея, бих измил краката й, както е правил Христос. Бих я оставил да яде на моята маса и да спи под моя покрия. Но това не значи, че аз мога да се допра до парите, спечелени от нея. Нека не мислим за нея сега. Тук сме ти и аз, Саксън, само ти и аз. И да върви по дяволите всичко останало на тоя свят. Нищо друго няма значение. Никога вече няма да се случи да се боиш от мене. Уискито и аз не се погаждаме много добре и затова аз реших да скъсам с него. Бях просто полудял и се държах лошо с тебе. Но всичко това е минало и никога вече не ще се повтори. Искам да почна всичко наново.

Сега слушай. Не трябваше да действам така прибързано, но го сторих. Трябваше да обмисля, а не го обмислих. Моята проклета избухливост ме увлече, а ти знаеш, че съм избухлив. Ако човек може да запази хладнокръвие на ринга, защо да не може да го направи и в семейството си. Само че ме прихвана съвсем неочаквано. Има неща, които не мога да преглътна и никога не съм могъл да ги преглъщам. Та самата ти не би искала, както и аз не бих искал да вършиш нещо, което не можеш да понасяш.

Както седеше на коленете му, тя вдигна глава и го погледна, запалена от една мисъл.

— Сериозно ли говориш, Били?

— Разбира се.

— Тогава аз ще ти кажа нещо, което не мога повече да понасям. Ще умра, ако съм принудена да търпя още.

— Какво? — запита той, след като помълча озадачен.

— Всичко зависи от тебе — каза тя.

— Казвай тогава!

— Ти сам не знаеш, какво задължение поемаш — предупреди го тя. — Може би ще е по-добре да се откажеш, докато още не е много късно.

Той упорито поклати глава.

— Това, което не можеш да търпиш, няма да го търпиш. Хайде, казвай.

— Първо — почна тя, — стига вече с тия побоища на стачкоизменници.

Той отвори уста, но сподави неволния си протест.

— Второ — стига вече с тоя Оукланд.

— Това последното не го разбирам.

— Стига вече с тоя Оукланд. Стига сме живели в Оукланд. Ще умра, ако трябва да живея още тука. Да се махнем. Да идем другаде.

Той бавно обмисли думите и.

— Къде? — запита той най-после.

— Където и да е. Навсякъде. Запали цигара и си помисли.

Той поклати глава и я загледа внимателно.

— Сериозно ли говориш? — запита той накрая.

— Напълно. Толкова много ми се иска да се отърва от Оукланд, колкото на тебе ти се искаше да се отървеш от бифтека, кафето и маслото.

Тя почувства напрежението му, видя, че дори мускулите му се напрегнаха, преди да отговори.

— Добре тогава — щом искаш. Ще напуснем Оукланд. Ще го напуснем завинаги. По дяволите тоя град. Никога нищо хубаво не съм видял от него и мисля, че имам достатъчно сили да изкарам хляба за двама ни, където и да било. А сега, когато вече е решено, кажи ми какво те накара да намразиш толкова Оукланд.

И тя му разказа всичко, което бе премислила, изложи му подред всичките факти на обвинението си против Оукланд, без нищо да пропусне, дори и последното си посещение при доктор Хентли, дори и пиянството на Били. Той още по-силно я притисна до себе си и отново повтори обещанието си. Времето минаваше. Пържените картофи изстинаха, а печката загасна.

Разговорът стихна за малко и Били стана, като все още я държеше в обятията си. Той погледна пържените картофи.

— Лед студени — каза той и се обърна към нея: — Хайде, сложи най-хубавата си рокля. Отиваме в града да хапнем нещо и да празнуваме… има какво да празнуваме, щом сме решили да се преселим, да се махнем от тоя град. Сега няма да вървим пеша. Мога да взема десет цента назаем от моя бръснар и ще заложа няколко дреболии, за да погуляем.

„Дреболиите“ бяха няколко златни медала, спечелени на някогашни любителски боксови състезания.

Като стигнаха центъра на града, те най-напред се отбиха в заложната къща — Чичо Сам много добре знаеше цената на тия медали и на излизане Били подрънкваше цяла шепа сребърни монети в джоба си.

Той беше весел като малко момче, а и Саксън се зарази от доброто му настроение Били спря на ъгъла пред една будка за цигари да си купи пакет „Бул Дърхъм“, но после реши да вземе „Импириълз“.

— Ако ще е — да е — засмя се той. — Днеска не бива да сме по евтиното, ще пуша най-хубавите готови цигари. И никакви кръчмички и японски ресторантчета. Ще идем право в „Барнъм“.

Те се запътиха към ресторанта на ъгъла на Седмата и Бродуей, където някога се бе състояла сватбената им вечеря.

— Хайде да се държим, сякаш не сме женени — предложи Саксън.

— Чудесно — съгласи се той. — И ще вземем една от тия отделни стаи, та келнерът да чука на вратата всеки път, когато влиза.

Саксън се замисли.

— Много скъпо ще ни излезе, Били. Трябва да му дадеш нещо допълнително, а почукването. По-добре да идем в общата зала.

— Поръчвай всичко к’вото ти се иска — щедро я насърчи той, след като седнаха. — Има много хубаво филе, портърхаус, долар и половина. Какво ще кажеш, а?

— И добре изпечено — съгласи се тя. — После кафе, от най-хубавото, а най-напред стриди. Искам да ги сравня с тия, които събирам от скалите.

Били кимна и я погледна, като вдигна очи от листа.

— Има и миди. Поръчай си и виж дали са по-добри от твоите от Каменната стена.

— Защо не? — извика Саксън със светнали очи. Светът е наш! Ние сме туристи и просто сме се отбили по пътя си в този град.

— Да, точно така — разсеяно промълви Били.

Той преглеждаше какво дават в театрите. Вдигна очи от вестника.

— Има дневно в „Бел“. Можем да вземем от запазените места по двайсет и пет цента. По дяволите! Къде ми беше умът!

В гласа му прозвуча толкова огорчение и яд, че тя го погледна разтревожено.

— Как не се сетих по-рано! — съжаляваше той. — Можеше да идем да се нахраним във „Форум“, в онова луксозно заведение, дето ходят такива като Рой Бланчард и прахосват парите, които ние с пот на челото изкарваме за тях.

Те купиха от запазените места в театър „Бел“, но до започване на представлението имаше още много време; тръгнаха надолу по Бродуей и влязоха в „Илектрик Тиътър“, за да прекарат времето в кинематографа. Първият филм бе каубойски, следваше френски комичен филм, а последният беше из селския живот някъде в щатите на Средния Запад. Действието почваше в двора на една ферма. Слънцето ярко озаряваше ъгъла на плевнята и стобора, а по земята трептеше шарена сянка от широки клонести дървета. По двора ровеха и кълвяха пилета, клатушкаха се патици и се разхождаха пуйки. Голяма свиня, повела своята челяд — седем тлъстички прасенца, — тържествено пристъпваше между пилците и ги прогонваше от пътя си. Кокошките на свой ред отмъщаваха на малките прасенца, като ги кълвяха, когато изоставаха от майка си. Прехвърлил глава през стобора, сънливо гледаше един кон и от време на време, на отмерени като по часовник промеждутъци, лениво размахваше опашка, която силно блестеше на слънцето.

— Денят е топъл и има мухи, не го ли чувстваш? — прошепна Саксън.

— Разбира се. Ами опашката на коня! Това се казва опашка! Ей, бас държа, че знае номера да удря поводите с нея. Не бих се учудил, ако му викат Желязната опашка.

Едно куче изтича през двора. Майката свиня се изплаши и побягна, като подскачаше тромаво и смешно, а след нея тичаше потомството й. Подгонени от кучето, те избягаха и не се мярнаха повече на екрана. Появи се млада девойка, на гърба й висеше широкопола шапка, а затъкнатата й престилка беше пълна със зърна, които тя хвърляше на пърхащите около нея птици. Някъде отгоре долетяха гълъби, и се присъединиха към бъркотията на пиршеството. Кучето се върна, пробиваше си път между пернатите създания, които като че не го забелязваха, и само въртеше опашка и се умилкваше около момичето. А отзад конят кимаше глава през оградата и продължаваше да маха опашка.

На двора се показа млад човек и запознатата с филмите публика веднага се досети за целта на неговото посещение. Но Саксън не се интересуваше от любовната история от настойчивите задиряния на младия човек и от свенливата съпротива на момичето. Нейният поглед все се връщаше към пилетата и към шарената сянка под дърветата, към слънчевата стена на плевнята, към дремещия кон, който не преставаше да маха опашка.

Тя се притисна до Били, провря ръка под лакътя и потърси ръката му.

— О, Били въздъхна тя. — Бих умряла от щастие, ако живеех на такова място. — А когато филмът свърши, тя добави: — Има много време до представлението в „Бел“. Нека видим още веднъж тоя филм.

И те останаха и изгледаха повторно същата програма, а когато на екрана се появи и дворът на фермата, Саксън следеше картините с нарастващо вълнение. Този път тя откри нови подробности. Видя полята отвъд двора, вълнистата линия на хълмовете в далечината и белите облаци по небето. Някои от домашните птици привлякоха вниманието й, особено една стара свадлива кокошка възмутена от свинята майка, задето разбутваше със зурлата си пилетата, тя й отмъщаваше, като настървено кълвеше малките прасенца и ожесточено пъдеше всички около себе си, когато девойката хвърляше зърната. Саксън гледаше през полята към хълмовете и небето, вдишваше целия техен простор, свобода и доволство. Очите й се наляха със сълзи и тя тихо заплака от радост.

— Знам чак бих отучил тоя кон от неговите номера, ако рече да ме плесне с опашката си — прошепна Били.

— А пък аз знам къде ще идем, когато напуснем Оукланд — каза му тя.

— Къде?

— Там.

Той я погледна и проследи погледа й, устремен към екрана.

— О! — каза той и се замисли — А защо не? — добави след малко.

— Наистина ли си съгласен, Били?

Устните й трепереха от вълнение и задавеният й шепот едва се чуваше.

— Разбира се — каза той. Този ден той бе царствено щедър. — Ще получиш всичко каквото поискаш, каквото и усилие да ми струва… Мене винаги ме е теглило към полето. Знаеш ли, виждал съм да продават такива коне на половин цена. Но аз мога да ги отуча от лошия им навик.