Джек Лондон
Лунната долина (44)

Глава X

— Там трябва да има и хълмове, и долини, и плодородна земя, и бистри ручеи, и хубави пътища, и железницата да не е много далече, много слънце и прохладни нощи — да не можем да спим без покривка, и не само борове, но и други най-различни дървета, и обширни пасища за конете и кравите на Били, и елени, и зайци, които той да стреля, и много, много секвоя, и… и… да няма мъгли — завърши Саксън описанието на фермата, която тя и Били търсеха. Марк Хол весело се разсмя.

— И на всяко дърво да пее по един славей — извика той, — и цветя, които нито вехнат, нито се ронят, и пчели, които не жилят, и медена роса всяка сутрин, и от време на време небесна манна, и извори, водата, на които дава вечна младост, и залежи от философски камък. Да, аз знам къде се намира това място. Ей сега ще ви го покажа.

Саксън почака, докато той внимателно разучаваше няколко карти на пътищата в Калифорния. Като не намери там, каквото търсеше, Хол извади голям атлас и макар че в него бяха всички страни на света, той и там не можа да намери това място.

— Нищо — каза той. — Елате тази вечер, тогава ще ви покажа.

Вечерта той отведе Саксън на верандата и там я накара да погледне през телескопа към пълната луна.

— Някъде там, в някоя долина, ще намерите вашата ферма — подразни я той.

Когато се върнаха в стаята, мисис Хол ги погледна въпросително.

— Показах на Саксън една долина на луната, където тя иска да уреди своята ферма.

— Ние тръгнахме на път, готови да изминем всякакви разстояния — каза Саксън. — И ако трябва да идем до луната, надявам се, че и дотам ще стигнем.

— Но, мило дете, не се надявайте да намерите такъв рай на земята — продължи Хол. — Например няма да намерите секвоя там, където няма мъгла. Те вървят заедно. Секвоята расте само в мъгливи пояси.

Саксън се замисли за миг.

— Е, малко мъгла не би ни пречила — отстъпи тя, — стига да има секвоя. Не знам точно какво представляват залежите от философски камък, но ако приличат на мраморната кариера на мистър Хефлър и ако наблизо има железница, струва ми се, че ще можем да се справим. А за медена роса няма нужда човек да отива до луната. Тя се намира по листата на храстите горе в Невада. Знам с положителност, защото баща ми е разказвал на майка ми, а пък тя ми разказа на мене.

Разговорът за търсената ферма продължи, а по-късно вечерта Хол произнесе разпалена реч против „рая на комарджиите“, както той наричаше Съединените щати.

— Като си помисли човек какви огромни възможности имаше тази страна — каза той. — Нова страна, оградена от океани, прекрасен климат, с най-плодородната почва и с най-богатите естествени източници на суровини, от която и да е страна в света! При това тая страна се засели с хора, скъсали с всички предразсъдъци на Стария свят и готови да създадат демокрация. И само едно нещо им попречи да създадат истинска демокрация — алчността. Те като стадо свини започнаха да поглъщат всичко по пътя си, а докато поглъщаха, демокрацията загина. Алчността ги доведе до комара. Целият народ, всички искаха да минават за богаташи. Когато някои загубеше заложения в играта имот, чисто и просто продължаваше няколко мили на запад и завладяваше нов имот. Те като скакалци минаваха и унищожаваха всичко по пътя си — и индианците, и земята, и горите, — също както унищожаваха бизоните и гълъбите. Моралът им и в политиката, и в работата беше морал на комарджии. Законите им бяха закони на комарджии — как да се спечели играта. Всеки играеше. Следователно ура, да живее играта! Никой не възразяваше, защото всеки можеше да играе. И както вече казах, загубиш ли, тръгвай на запад, там ще намериш нови земи, които ще можеш пак да заложиш. Днес печелиш, утре губиш, а вдругиден пак гониш щастието си и очакваш да ти се падне кент флош роял на покер.

И така, те погълнаха и проиграха всичко от Атлантическия до Тихия океан и замърсиха целия континент. Като свършиха със земите, горите и мините, те се върнаха обратно и почнаха да играят срещу малките залози, които случайно бяха пропуснали, залагаха привилегии и монополи, като си служеха с политиката, за да прикриват своите мръсни сделки и мошеничества. А от демокрацията не остана ни следа.

След това настъпи най-забавното време. Тези, които загубиха, нямаше отде да вземат нови залози, а победилите продължиха играта помежду си. Загубилите, пъхнали ръце в джобовете си, само гледаха играта на другите. А когато се обади празният им стомах, те отидоха с шапка в ръка да молят щастливите играчи за работа. По тоя начин победените започнаха да работят за победителите и така работят и досега, а демокрацията бе хвърлена на боклука. Вие, Били Робъртс, нито веднъж в живота си не сте участвали в тая игра, понеже родът ви е излязъл от играта.

— Ами вие? — запита Били. — Не виждам и вие някак да участвате в играта.

— На мен не ми трябва. Аз не влизам в сметката. Аз съм паразит.

— Какво е това?

— Бълха, кърлеж — всяко същество, което живее за сметка на другите. Аз съм се залепил о мършавата кожа на работника. Няма защо да играя. Няма защо и да работя. Моят баща ми остави достатъчно от печалбите си… О! Не ми се надувайте, момчето ми. И вашите близки не са били цвете за мирисане. Разликата е само там, че вашите са загубили, а моите са спечелили и затова вие сега садите картофи в моята нива.

— Не мисля, че е точно така — смело оспори думите му Били. — Един способен човек може и днеска да спечели…

— На държавна земя ли? — запита бързо Хол.

Били преглътна, ударът попадна точно на място.

— И все пак може да спечели — настоя той.

— Разбира се, може да спечели — да се улови да работи за някой друг. Млад, силен и умен момък като вас навсякъде ще си намери работа. Но помислете си за трудностите на хората, които не могат да се мерят с вас. Колко скитници срещнахте по пътя, които биха могли да получат работа в кармелската конюшня и да управляват четворка коне? А някои от тях на младини са били също тъй здрави и силни като вас. И на всичко отгоре вие не сте недоволен. Много издребня играта: някога залогът беше цял континент, а сега никаква си надница.

— Все пак… — почна Били.

— Да, това ви е в кръвта — безцеремонно го прекъсна Хол. — Другояче не може да бъде. Всеки човек в тая страна е комарджия от няколко поколения. Когато вие сте се родили, заразата се е носила във въздуха, цял живот сте я дишали. Сам вие не сте участвали в играта дори с един жетон и все пак сте готов да си дерете гърлото за нея и да й сваляте шапка.

— Но какво да правим ние, загубилите? — запита Саксън.

— Повикайте полицията и прекратете играта — посъветва я Хол. — Тая игра е нечестна.

Саксън смръщи вежди.

— Направете това, което вашите бащи не са направили — поясни той. — Действайте смело и създавайте истинска демокрация.

Саксън си спомни думите на Мерцедес.

— Една моя приятелка казваше, че демокрацията е само мираж.

— Да, като талисман в игрален дом. Сега в нашите училища на милиони деца втълпяват, че дори един копач може да стане президент на Щатите, и милиони достойни граждани спят спокойно през нощта, като си въобразяват, че и техният глас има някакво значение в управлението на страната.

— Вие говорите като моя брат Том — каза Саксън, която не можа да разбере смисъла на думите му. — Ако всички се заемем с политика и почнем да се борим упорито за по-добро бъдеще, може би ще го постигнем след около хиляда години. Но аз искам да бъда щастлива сега. — Развълнувана, тя стисна ръцете си. — Не мога да чакам. Искам да бъда щастлива сега.

— Но точно това ви казах и аз, мило момиче. В това се състои нещастието на всички, които са загубили: не могат да чакат. Те сега искат място около игралната маса и куп жетони. Но сега няма да ги получат. Същото се отнася и до вас, и до вашето търсене на някаква долина на луната. Същото се отнася и до Били, който в този момент гори от нетърпение да спечели от мен десет цента на педро и проклина на ум нашите „празни приказки“.

— Браво. От вас става отличен площаден оратор — забеляза Били.

— Наистина бих станал площаден оратор, ако нямах нечестно спечелените от баща ми пари. Но това не е моя работа. Нека победените гинат. Ако те бяха по върховете, с нищо нямаше да бъдат по-добри. Всичките са една стока — слепи прилепи, гладни свини, хищни ястреби…

Но мисис Хол се намеси:

— Стига, Марк, ако продължаваш, пак ще изпаднеш в мрачно настроение.

Той отметна назад дългата си гъста коса и принудено се засмя.

— Не, напротив — отрече той. — Ей сега ще спечеля от Били десет цента на педро. Няма да се усети как ще го бия.

Саксън и Били цъфтяха сред сърдечната топла атмосфера на Кармел. Те се издигнаха в собствените си очи. Саксън чувстваше, че е нещо повече от бивша гладачка и жена на обикновен член от Съюза на коларите. Вече не я сковаваха тесните рамки на бита на работническата среда около Пайн стрийт. Животът стана щедър към тях. Те бяха по-добре и физически, и материално, и духовно; всичко това се отразяваше на техните лица, дори в държанието им. Саксън виждаше, че Били никога не е бил по-красив, по-здрав и по-силен. А той се кълнеше, че имал харем и че тя била втората му жена — два пъти по-красива от първата, за която се бе оженил. Саксън свенливо му призна, че мисис Хол и някои други жени от компанията били просто възхитени от нейното тяло, когато се къпали заедно в студената вода на реката Кармел. Те я наобиколили, наричали я Венера, карали я да се накланя и да заема разни пози.

Били разбра сравнението с Венера — той бе видял мраморната статуя на богинята със счупени ръце в приемната на Хол и поетът му бе казал, че светът й се покланял, защото била образец на съвършената женска красота.

— Кат’ ти казвам, че Анет Келерман е нищо пред тебе! — заяви Били: изразът му показваше колко много се гордее, че я притежава; Саксън почервеня, разтрепери се и скри пламналото си лице на гърдите му.

Мъжете от компанията нескрито й се възхищаваха. Но тя не направи никаква погрешна стъпка. Не си загуби ума. А това беше съвсем естествено, защото любовта й към Били сега беше по-силна от всякога. И при това тя не го надценяваше. Тя го познаваше и го обичаше такъв, какъвто си беше. Той не бе образован, не разбираше от изкуство като другите мъже; той говореше неправилно, тя си даваше сметка за това, а също и че никога няма да говори по-правилно. И все пак тя не би го сменила с никой от другите, дори не и с царствено великодушния Марк Хол, когото тя много обичаше по същия начин, както обичаше и жена му.

У Били тя виждаше здравия и цялостен характер и непосредствеността, които и бяха по-скъпи от всички книжни знания и банкови сметки. Благодарение на този характер и на своята непосредственост той излезе победител в спора с Хол оная вечер, когато поетът бе изпаднал в песимистично настроение. Били победи не с оръжието на знанията, а защото остана верен на себе си и откровено каза истината, която чувстваше. Но най-хубаво от всичко бе, че той дори не разбра, че е излязъл победител и взе ръкоплясканията за добродушна насмешка. Но Саксън разбра, макар че трудно би могла да обясни защо беше така. И тя никога нямаше да забрави как жената на „Шели“ й прошепна след това със сияещи очи: „О, Саксън, колко сте щастлива!“

Ако Саксън беше принудена да изрази с думи какво представляваше за нея Били, тя би го казала съвсем просто с една дума — мъж. Той винаги бе това за нея. Винаги го виждаше в сиянието на това определение — мъж. Понякога тя бе готова да заплаче от щастие, когато си спомняше начина, по който той казваше на някой грубиян: „Диган си чуковете. Хайде, дим да те няма.“ Това беше Били. Това беше великолепният Били! И това беше този Били, който я обичаше. Тя знаеше, че я обича. Разбираше го по пулса на сърцето му, което само една жена умее да разбира. Наистина сега той влагаше по-малко страст в любовта си, но затова пък любовта му бе станала по-нежна и по-зряла. Такава любов е трайна, стига само да не се върнат пак в града, където всичко възвишено у човека загива и звярът у него почва да се зъби.

Рано пролетта Марк Хол и жена му заминаха за Ню Йорк, двамата слуги японци бяха освободени и къщата бе оставена на грижите на Саксън и Били. Джим Хейзърд също замина за Париж, нещо, което той правеше ежегодно; макар че Хейзърд много му липсваше, Били продължи редовно да плува навътре в развълнувания океан. Двата коня за езда на Хол бяха също оставени на неговите грижи и Саксън си уши красив костюм за езда от златисто кафяво кадифе, който много отиваше на отблясъците на косата й. Били вече не вземаше случайна работа; като извънреден кочияш в конюшните, той печелеше повече, отколкото харчеха, и така му оставаше свободно време да учи Саксън на езда. Те излизаха често за цял ден в околностите на Кармел. Любимата им разходка беше до Монтерей покрай брега и там той я учеше да плува в големия басейн „Дел Монте“. Вечерта обикновено се връщаха през хълмовете. Тя започна да го придружава рано сутрин на лов и животът им приличаше на дълга ваканция.

— Едно нещо искам да ти кажа — обърна се той към Саксън един ден, когато спряха конете и се загледаха надолу към Кармелската долина. — Знаеш ли, докато съм жив, никога вече няма да се заловя на постоянна работа при други хора.

— Работата не е всичко в живота — съгласи се Саксън.

— Разбира се. Помисли си, Саксън, какво щеше да бъде, ако аз работех в Оукланд, па ако ще би и за милион долара на ден, и то милион години, но да трябваше да стоя там и да живея, както ние с тебе живеехме по-рано — работех цял ден от сутрин до вечер, а след това за удоволствие на кинематограф! Кинематограф! Уф! Та нашият живот сега е кинематограф! Предпочитам да живея една година, както тука в Кармел, и след това да умра, отколкото да живея хиляда милиона години, както на Пайн стрийт.

Саксън писа на семейство Хол, за да ги предупреди, че тя и Били с настъпването на лятото възнамеряваха да тръгнат да търсят Лунната долина. За щастие това не създаваше неудобства за Хол, тъй като Бидо, Железният човек с гущеровите очи, се бе отказал от мечтите си за свещенически сан и бе решил да става актьор, той се върна в Кармел от католическия колеж, и то точно навреме, за да поеме грижата около къщата.

Саксън бе трогната, като видя как всички от тайфата се огорчиха от заминаването им. Собственикът на кармелската конюшня предложи на Били да остане да работи при него за деветдесет долара на месец. Подобно предложение той получи и от конюшнята на Пасифик Гроув.

— Накъде? — подвикна им буйният ирландски драматург на гарата в Монтерей, той се връщаше от Ню Йорк.

— Към Лунната долина! — весело отговори Саксън.

Той погледна спретнатия им багаж.

— Ех, дявол да го вземе — извика той. — И аз ще дойда. Дявол да го вземе! Нека дойда с вас. — Отведнъж лицето му се помрачи. — Не, подписах договор — изохка той. — Три действия!… Ех, вие сте щастливци!… И то по това време на годината.