Джек Лондон
Лунната долина (25)

Глава X

Били не можеше да свикне с внезапната промяна във външността на Саксън. Всяка сутрин и всяка вечер, когато се връщаше от работа в къщи, като влизаше в спалнята, където тя лежеше, той правеше героични усилия да прикрие чувствата си и да се покаже безгрижен и радостен. Тя изглеждаше толкова малка в леглото, толкова малка, слаба и уморена — приличаше по-скоро на мъничко дете. Той сядаше до нея, вземаше нейната бледа, слаба и прозрачна ръка, нежно я галеше и се удивляваше колко малки и тънки са нейните кости.

Един от първите й въпроси, който озадачи и Били, и Мери, беше:

— Спасиха ли малкия Емил Олсън?

И когато тя им разказа как малчуганът бе нападнал сам цялата банда от двадесетина мъже, лицето на Били засия от възхищение.

— Виж го ти, малкия немирник — каза той. — Ето, с такова дете може човек да се гордее.

Той млъкна смутено и очевидният му страх, да не би да й е причинил болка трогна Саксън. Тя протегна ръка към него.

— Били — започна тя и почака, докато Мери излезе от стаята, — досега не съм те питала всъщност… това вече няма значение. Но очаквах да ми кажеш. Беше ли…

Той поклати глава.

— Не, беше момиченце. Чудесно малко момиченце. Само че… то се роди преждевременно.

Тя стисна ръката му, сякаш по-скоро тя съчувстваше на неговата мъка.

— Досега не съм ти казвала, Били… Ти толкова много искаше да е момче; но все пак бях решила, ако бъде момиченце, да го наречем Дейзи. Помниш, нали… така се казваше майка ми.

Той кимна в знак на съгласие.

— Знаеш, Саксън, дяволски ми се искаше да имам момче… А сега… все ми е едно. Мисля, че също толкова много бих се радвал на момиче… И се надявам, че следващото ще наречем… ти няма да имаш нищо против, нали?

— Какво?

— Ако пак го наречем Дейзи.

— О, Били! И аз си мислех същото.

Но изведнъж лицето му се помрачи и той продължи:

— Само че ние няма да имаме вече деца. По-рано аз дори и представа си нямах какво значи да имаш деца. Ти вече не бива да се излагаш на подобна опасност.

— Виж ти какво приказва уплашеният, голям и силен мъж — пошегува се тя с бледа усмивка. — Какво знаеш ти! Един мъж не може да разбере тези неща. Аз съм по природа здрава жена и всичко щеше да мине добре този път… ако не беше станал този бой. Къде погребаха Бърт?

— Ти знаеше ли?

— Да, още тогава. А къде е Мерцедес? От два дни не е идвала.

— Старият Бари е болен. Тя е около него.

Той не й каза, че старият нощен пазач беше на смъртно легло на няколко крачки от нея, само през две тънки стени.

Устните на Саксън затрепереха и тя тихичко заплака, като стискаше с двете си ръце ръката на Били.

— Аз… аз не мога… — хълцаше тя. — Ей сега ще ми мине… Нашето мъничко момиченце, Били. Помисли си! И аз дори не го видях!…

 

 

Тя още беше на легло, когато една вечер Мери без и да помисли доколко е подходящо, избухна и с горчивина каза, че е доволна, загдето е избягнала — и то завинаги — страданията, през които бе минала Саксън.

— О какво говорите! — извика Били. — Та вие все някога ще се омъжите отново. В туй съм сигурен, тъй както съм сигурен, че ви виждам пред мене сега.

— Не! Не бих се омъжила и за най-добрия човек на света — заяви Мери. — Няма никакъв смисъл. На тоя свят и без това има премного хора; ето, за всяка работа чакат по двама-трима души. А освен това — да раждаш деца, е нещо ужасно.

С израз на придобита от страдание мъдрост, от която лицето й сякаш сияеше, Саксън отговори:

— Знам какво представлява. Аз го преживях и още страдам, но трябва да ти кажа въпреки всички болки, въпреки всичката скръб и мъка, то е най-прекрасното и най-красивото нещо на света.

 

 

Когато Саксън възстанови силите си (и когато доктор Хентли насаме увери Били, че вече е здрава като долар), тя сама подхвана въпроса за трагедията с работниците, която се бе разиграла пред нейната врата. Били й разказа, че веднага била извикана войска, която се разположила на лагер върху празното място на края на Пайн стрийт до железопътните работилници. А колкото до стачниците — петнадесет от тях били в затвора. Полицията претърсила целия квартал къща по къща и така заловила повечето от тези петнадесет души — всичките ранени. Били мрачно предричаше, че те тежко ще пострадат. Вестниците искали кръвта да се измие с кръв и всички свещеници в Оукланд произнасяли яростни проповеди срещу стачниците. Железопътната компания беше запълнила всяко място и всички много добре знаеха, че стачкувалите работници не само никога няма да бъдат върнати на старата им работа, но и че бяха влезли в черните списъци на всички железопътни компании в Съединените щати. Те вече започваха да се разпръскват: неколцина отпътували за Панама, а четирима се канели да идат в Еквадор и да постъпят на работа в компанията на железницата, която минава през Андите за Квито.

Като прикриваше старателно тревогата си, Саксън се опитваше да разбере мнението на Били за това, което бе станало.

— Ето, видяхме докъде водят насилствените методи на Бърт — каза тя.

Били бавно и замислено поклати глава.

— Във всеки случаи ще обесят Честър Джонсън — каза той, като избягна прекия отговор. — Ти го познаваш. Казвала си ми, че преди често си танцувала с него. Заловили го на местопрестъплението — намерили го да лежи върху трупа на един стачкоизменник, когото той пребил от бой. Старият търбух, оня Джели-Бели, макар да е продупчен от три куршума, няма да умре, а той знае всичко за Честър. И ще го обесят заради показанията на Джели-Бели. Цялата история беше описана във вестниците. Джели-Бели сам стрелял в него, докато висел със заклещен врат на нашата ограда.

Саксън потрепери: Джели-Бели сигурно бе оня човек с плешивото теме и с пожълтелите от тютюн бакенбарди.

— Да — каза тя, — аз видях всичко. Струва ми се, че той вися там с часове.

— Всичко, от началото до край, е траяло пет минути.

— А на мене ми се видя цяла вечност.

— Сигурно така се е видяло и на Джели-Бели, заклещен между коловете — мрачно се усмихна Били. — Той не умира лесно. Колко пъти вече е бил стрелян и нараняван с нож! Но този път, казват, че ще остане сакат за цял живот — ще трябва да ходи с патерици или да го возят в количка. Така поне ще престане да изпълнява мръсната си служба в железопътната компания. Той бе един от главните й агенти. Имаше ли някаква бъркотия — той бе там в разгара й, за да подслушва. За Джели-Бели хората бяха нищо. Това мога да кажа за него.

— Къде живее — запита Саксън.

— Нагоре по Аделайн, близо до Десетата, в богат квартал и в прекрасна двуетажна къща. Наемът му не е по-малко от трийсет долара на месец; сигурно железопътната компания доста добре му е плащала.

— И вероятно е женен.

— Да-а! Никога не съм виждал жена му, но познавах добре сина му Джек, инженер; много добър боксьор, макар никога да не е излизал на ринга, той има още един син, гимназиален учител. Казва се Пол. Ние сме почти връстници. Много го биваше в бейзбола. Знаем се още от деца. На мача между нашето училите — „Дюрант“ и Коул Скуул на три пъти хвана топката и ме изкара от играта.

Саксън се отпусна на голямото кресло и се замисли. Въпросите ставаха все по-сложни. Ето тоя възрастен, плешив и търбухест работник също имаше жена и семейство. А Франк Дейвис беше женен едва от година и имаше пеленаче. Може би и оня стачкоизменник, когото той простреля в корема, имаше жена и деца. И всички, изглежда, се познаваха, бяха членове на едно много голямо семейство; и все пак заради своите собствени семейства се биеха и избиваха едни други. Тя бе видяла как Честър Джонсън уби един стачкоизменник, а сега те щяха да обесят Честър Джонсън; той бе женен за Кити Брейди от консервената фабрика, а тя и Кити Брейди бяха работили заедно преди години в картонажната фабрика.

Напразно Саксън очакваше да чуе от Били поне една дума, която да покаже, че той не одобрява избиването на стачкоизменниците.

— Беше погрешна стъпка — осмели се да каже тя най-сетне.

— А те убиха Бърт — възрази той, — и много други. И Франк Дейвис. Не знаеше ли, че и той загина? Цялата му долна челюст била отнесена — издъхнал в санитарната кола още преди да стигне до болницата. Никога в Оукланд не е имало такова клане.

— Но то стана по тяхна вина — настоя тя. — Те първи почнаха да убиват.

Били не отговори, но тя чу как той дрезгаво измърмори нещо под носа си, знаеше, че той каза: „Да вървят по дяволите!“, но когато запита: „Какво?“, той не отговори. Погледът му се помрачи, устните му се свиха заплашително — цялото му лице стана сурово.

За нея това беше удар право в сърцето. Нима и той е като другите? Нима и той би могъл да убива хора, който имат семейства, както убиваха Бърт, Франк Дейвис и Честър Джонсън? Нима и той също е див звяр, куче, което би ръмжало за кокал?

Тя въздъхна. Животът е такава странна загадка. Може би Мерцедес Хигинс беше права със своето жестоко становище за условията на съществуване.

— Какво от това? — грубо се засмя Били, сякаш в отговор на нейните неизречени въпроси. — Кучета, които се хапят помежду си. Мисля, че така е било по света от памтивека. Вземи, ако искаш, тоя бой пред нас. Те се убиваха помежду си също както северняците и южняците през Гражданската война.

— Но работниците не могат да спечелят по тоя начин, Били. Ти сам казваш, че с това те са провалили възможностите си за успех.

— Може и да е така — неохотно се съгласи той. — Но аз не виждам друга възможност за победа. Вземи нас например. Следващите сме ние.

— Как! Коларите? — извика тя.

Той мрачно кимна с глава.

— Господарите съвсем се самозабравиха. Те заплашват, че ще ни накарат на колене да се влачим и да молим да ни върнат на старите ни места. Особено се възгордяха на другия ден след боя, когато почувстваха своята сила и власт. Да имаш зад гърба си войската — това е вече половин победа; а освен това и духовенството, и вестниците, и общественото мнение са с тях. Хвалят се още отсега какво щели да правят. Те явно желаят безредици. Първо ще обесят Честър Джонсън и колкото може повече от тия петнайсет. Те го казват съвсем открито. „Трибюн“ и „Инкуайърър“, и „Таймс“ тръбят за това всеки ден. За да надвият, те искат да ударят професионалните съюзи. Никакви затворени работилници! По дяволите работническите организации. Ето на — онова мръсно вестниче „Интелиджънсър“ пише в днешния си брой, че всички профсъюзни деятели в Оукланд трябвало да бъдат изгонени от града или пък избесени. Прекрасно, а? Какво ще кажеш?

Виж какво стана с нас. Не е вече до стачка от солидарност към фабричните работници. Ние си имаме наши собствени неприятности. Уволниха четирима, най-добрите работници — наши представители в помирителните комисии. Уволниха ги без никакъв повод. Казах ти вече, те сами предизвикват безредици и ще ги получат, ако не се вразумят. Ние вече се споразумяхме със Съюза на пристанищните работници във Фриско. А щом те ни подкрепят, все ще постигнем нещо.

— Искаш да кажеш, че вие ще… стачкувате? — запита Саксън.

Той наведе глава.

— Но нали господарите само това чакат? Не е ли ясно от начина, по който се държат?

— Няма никакво значение. Били вдигна рамене и продължи: — По-добре е да стачкуваш, отколкото да те уволнят. Главното е да ги изпреварим и да ги хванем, преди да са готови. Та не знаем ли какво вършат сега? По целия щат събират изменници коняри и всякаква измет от мошеници. Намерили са вече четирийсет души и ги хранят в един хотел в Стоктън; под ръка са им, за да ги хвърлят против нас заедно с още стотици като тях. Така че тази събота ще ти донеса последната си заплата… поне за известно време.

Саксън затвори очи и остана безмълвна и замислена за няколко минути. Тя не беше от тия хора, които отведнъж изпадат в тревога. Нейното хладнокръвие и уравновесеност, от които Били толкова се възхищаваше, никога не я напускаха в критични моменти. Тя разбираше, че и сама бе една мушица, попаднала с много други мушици в паяжината на тия неразбираеми противоречия.

— Ще трябва да изтеглим от спестяванията, за да платим наема за тоя месец — весело каза тя.

Лицето на Били се изопна.

— Само че в банката нямаме толкоз, колкото ти мислиш — изповяда се той. — Знаеш, трябваше да се погребе Бърт. Не можаха да съберат достатъчно и аз доплатих разликата.

— Колко беше?

— Четирийсет долара. Смятах да отложа за известно време плащането на месаря и на другите. Те знаеха, че съм честен платец. Но ми казаха направо, че давали на кредит на стачкуващите работници и им съчувствали; но сега, тъй като стачката се провали, и те самите били много зле ударени. Затова за всичките тия разноски теглих от банката. Знаех, че няма да имаш нищо против. И ти не ми се сърдиш, нали?

Саксън храбро се усмихна и храбро надви чувството, което сви сърцето й.

— Ти не би могъл да постъпиш другояче, Били. Ако ти беше болен, аз щях да направя същото. А и Бърт би постъпил спрямо тебе и мене по същия начин, ако беше на наше място.

Лицето му светна.

— Браво, Саксън! На тебе човек винаги може да разчита. Ти си ми дясната ръка. Ето защо казвам, че не ни трябват вече деца. Ако те загубя, ще остана сакат за цял живот.

Саксън му благодари за милите думи, като кимна с глава и замислено каза:

— Трябва да пестим… Колко са останали в банката?

— Нещо към трийсет долара, защото, знаеш, трябваше да платя на Марта Скелтън и за… някои други дребни неща. А и Съюзът побърза да обложи всички членове с четири долара извънредна вноска, за да бъде готов, ако стачката избухне. Но доктор Хентли може да почака. Той сам ми каза. Какъв човек, а? Хареса ли ти?

— Да, хареса ми. Но аз много не разбирам от доктори. За първи път имам нужда от тях, освен веднъж, когато ме ваксинираха, много отдавна, и то беше при градския лекар.

— Изглежда, че и трамвайджиите ще започнат. В града пристигна Дан Фолън. Иде чак от Ню Йорк. Опита да се вмъкне незабелязано, но работниците разбраха, че е напуснал Ню Йорк и го следиха из целия път.

И как да не го следят? Той се появява винаги, когато трябва да се действа срещу трамвайджиите. Доста стачки е спечелил за господарите. Има на разположение цяла армии от стачкоизменници и ги разпраща по цялата страна със специални влакове там, където им трябват. Оукланд никога не е виждал такива работнически безредици като сегашните и тия, които предстоят. Ще настъпи истински ад.

— Тогава внимавай, Били, пази се. Аз също не искам да те загубя.

— О, не се безпокой, знам да се пазя. А освен това не е така сигурно, че ще загубим. Имаме добри изгледи за успех.

— Но вие ще загубите, ако има убийства.

— Да, да, ще гледаме да ги избегнем.

— И без насилия.

— Без револвери и динамит — увери я той. — Но ще изпотрошим главите на доста стачкоизменници. Това трябва да стане.

— Но ти, Били, няма да правиш нищо подобно, нали?

— Във всеки случай не така, че някой подлец да може да каже пред съда, че ме е видял. — И той бързо смени темата на разговора. — Знаеш ли, че старият Бари умря. Не исках да ти кажа, преди да се съвземеш. Погребахме го преди седмица. А бабата заминава за Фриско. Каза ми, че ще дойде да се сбогува. Първите няколко дни тя много предано се грижеше за тебе, но ги правеше такива едни, че просто вбесяваше Марта Скелтън и Марта здравата я наруга.