Джек Лондон
Лунната долина

— Слушай, Саксън, хайде ела с мене. Какво от това, че е празненство на зидарите? Ще дойдат много мои приятели, и твои също. А и оркестърът „Ал Виста“ ще е там — знаеш, че свири божествено. Ти толкова обичаш да танцуваш…

Увещанията на девойката бяха прекъснати от пълна, възрастна жена, която работеше на няколко крачки от тях. Те виждаха само гърба й, а този гръб — отпуснат, приведен и безформен — започна конвулсивно да се гърчи.

— Господи! — извика жената. — Господи! Боже мой!

Като попаднал в клопка звяр, тя мяташе диви погледи на всички страни из голямата варосана стая, в която едва се дишаше от горещина и влага — въздухът бе наситен с пара, която съскаше от мокрото бельо изпод ютиите на многобройните гладачки. Викът на възрастната работничка привлече за миг погледите на околните жени и девойки; ютиите, които бързо и ловко се въртяха в ръцете им, нарушиха равномерния си ритъм: движенията се забавиха или спряха съвсем, а това означаваше загуба от по няколко цента за всички, защото гладачките на фино колосано бельо работеха на парче.

Жената се овладя с видимо усилие, взе ютията и машинално започна да оправя с ръка нежната плисирана дреха върху дъската.

— Помислих, че пак ще я прихване — каза девойката.

— Срамота! Жена на нейната възраст… и в това положение — отвърна Саксън, като разглаждаше с горещата ютия къдрите на дантелено воланче. Движенията й бяха плавни, бързи, сигурни и макар лицето й да беше пребледняло от умора и от нетърпимата жега, работата й не изоставаше.

— При това има седем деца и две от тях са в поправителен дом — измърмори съчувствено съседката й. — Но ти, Саксън, трябва непременно да дойдеш утре в Уизл Парк. При зидарите е винаги весело: ще теглят въже, шишковци ще се надбягват, ще танцуват истински ирландски джиг… и какво ли не още. А подът на павилиона за танци е чудесен!

Но възрастната жена отново я прекъсна: изпусна ютията върху блузата, вкопчи се в дъската за гладене, но не можа да се задържи, свлече се на колене и като чувал с картофи се строполи на пода. Проточеният й вик и острият мирис на изгоряла тъкан едновременно се разнесоха в душната стая. Съседките й се спуснаха да спасяват най-напред дрехата от горещата ютия, а след това се засуетиха край падналата, докато надзирателката войнствено се втурна по пътеката между дъските. Жените, които бяха по-далече, продължаваха да работят, но с по-бавни движения, и работата в гладачницата за фино колосано бельо изостана с около една минута.

— Кучешки живот! — промърмори първата девойка и с отчаяна решителност тръсна ютията на подставката. — Нас работничките — огън да ни гори. Иде ми да захвърля всичко, пък да става каквото ще.

— Мери! — Саксън произнесе името на приятелката си с горчив укор и за да подчертае упрека си, на свой ред постави ютията настрана и с това загуби повече от десетина движения.

Мери хвърли смутен поглед към нея.

— Не това исках да кажа, Саксън — промълви тя. — Честна дума, не исках. Никога няма да тръгна по лош път. Но кому не би дошло до гуша от ден като днешния… На̀! Слушай!

Просната възнак, жената удряше пети по пода и виеше непрекъснато и монотонно като фабрична сирена. Две работнички я хванаха под мишниците и я повлякоха надолу по пътеката, но тя не преставаше да рита и вие. Вратата се отвори, в стаята нахлу страхотният, оглушителен рев на машините и погълна виковете на жената. Когато вратата се затвори, от случката остана само неприятният дъх на изгорял плат във въздуха.

— Отвратително! — каза Мери.

Дълго време след това ютиите се вдигаха и спускаха равномерно. Гладачките вече не забавяха темпа на работата, а надзирателката се разхождаше заплашително между тях и следеше дали няма да се появят признаци на нова криза на истерия или прилошаване. От време на време някоя от работничките спираше, поемаше дъх и веднага пак решително се залавяше да догони загубения миг въпреки умората.

Дългият летен ден преваляше, но горещината не намаля. Работата продължи при ослепително ярката електрическа светлина.

Към девет часа работничките почнаха да се разотиват. Грамадата от фино колосано бельо се беше стопила; само тук-таме по дъските се белееше някое последно парче в ръцете на закъсняла гладачка.

Саксън привърши преди Мери и на тръгване се спря пред нейната дъска.

— Събота вечер; още една седмица си отива — тъжно каза Мери. Под уморените й черни очи се тъмнееха синкави кръгове, а младите бузи бяха посърнали и хлътнали. — Колко смяташ, че си изкарала тая седмица, Саксън?

— Дванайсет и четвърт — отвърна Саксън не без отсенка на гордост. — Щях да изкарам повече, ако не бяха тези негодници — колосвачите.

— Браво! — поздрави я приятелката й. — Страшно си пъргава, никой не може да се мери с тебе! Работата просто хвърчи в ръцете ти. Аз съм изкарала всичко на всичко десет и половина, а тая седмица съвсем не беше лека… Утре ще се видим на гарата в девет и четирийсет — сигурно, нали? Ще се поразходим преди танците. Много познати момчета ще дойдат след обед.

Две пресечки след гладачницата Саксън забеляза група хулигани под уличната лампа на ъгъла и ускори стъпките си. Когато минаваше край тях, неволно стисна зъби и чертите й се изопнаха. Тя не долови думите, които подхвърлиха след нея, но се досети за смисъла им от наглия смях, с който бяха придружени. Кръв нахлу в лицето й, бузите й пламнаха от гняв. След три пресечки тя кривна наляво, а после надясно. Захладяваше. От двете страни на улицата се редяха работнически жилища — стари дървени къщи с олющена от времето боя; само евтиният строеж и грозотата им биеха на очи.

Нощта беше тъмна, но Саксън без мъка стигна до разкривената входна врата, която я посрещна с обичайното си сърдито скрибуцане. Девойката тръгна по тясната пътечка към задната част на къщата, прескочи по навик, без да се замисля, изкъртеното стъпало и влезе в кухнята, дето самотно мъждукаше пламъчето на газа. Усили го колкото може повече. Стаичката беше малка и не беше разхвърляна — твърде малко неща имаше в нея, за да има безпорядък. Стените, обезцветени от парата на безброй пранета, бяха напукани от силното земетресение през миналата пролет. Подът беше груб, неравен, с широки цепнатини, а пред печката беше прегорял и покрит с разрязана и прегъната от две тенекия от петгалонов бензинов бидон. Умивалник, нечиста кърпа за ръце, окачена на пешкирник, няколко стола и дървена маса допълваха картината.

Огризка от ябълка изхруптя под краката на девойката, когато придръпваше стола към масата. Върху изтърканата мушама я чакаше вечерята. Опита се да хапне от непретопления боб, сбит в пласт застинала мазнина, но се отказа и взе само филийка с масло.

Паянтовата сграда се затресе от тежки, тромави стъпки и през вътрешната врата влезе Сара, жена на средна възраст, с увиснали гърди, рошава, с набраздено от грижи и затъпяло от злоба лице.

— А, ти ли си? — промърмори тя вместо поздрав. — Не можех да държа гозбата непрекъснато на огъня. Брей какъв ден! Едва не пукнах от жега. На туй отгоре малкият Хенри си разцепи устната — страшна работа. Докторът го ши на четири места.

Сара се приближи и застана като канара до масата.

— Какво му е на боба? — предизвикателно запита тя.

— Нищо. Аз просто… — Саксън пое дъх и отклони предизвикателството — просто не съм гладна. Толкова беше топло днеска. В пералнята беше истински ад.

Тя отпи от студения чай, който бе вече така вкиснал, че имаше вкус на оцет, но девойката храбро го преглъщаше и под погледа на снаха си изпи цялата чаша. После изтри устата си с носната си кърпичка и стана.

— Смятам да си легна.

— Как така тази вечер ще минеш без танци? — язвително подхвана Сара. — Чудно нещо! Всяка вечер се връщаш пребита от умора, но веднага си готова да излезеш и да танцуваш по цели нощи.

Саксън понечи да отговори, но се въздържа и стисна устни; после не се стърпя и избухна:

— Никога ли не си била млада?

И без да дочака отговор, тя се прибра в спалнята си, в която се влизаше направо от кухнята. Стаята беше малка — осем на дванадесет фута. И тук земетресението беше оставило следи по мазилката. Мебелировката се състоеше от легло, евтин чамов стол и старинен скрин. Саксън беше свързана с този скрин, откакто се помнеше. Той я връщаше към най-ранното детство. Тя знаеше, че бе пропътувал в един фургон прериите заедно с цялото й семейство. Направен бе от масивно махагоново дърво. Единият му край беше пукнат и нащърбен — следи от деня, когато колата се бе прекатурила в Рок Кениън.

На най-горното чекмедже, макар и запушена, ясно личеше дупка от куршум — спомен от битката с индианците при Литл Медоу. Всичко това й бе разправяла майка й. Казала й бе също, че прадедите й пренесли скрина от Англия преди много години, още когато Джордж Уошингтън не е бил роден.

На стената над скрина висеше малко огледало. Под рамката му бяха втъкнати фотографии на млади мъже и жени, а също и на младежки групи на пикник; младежите, килнали дръзко шапки назад, бяха обхванали девойките през кръста. По-нататък на стената имаше цветен календар и различни пъстри реклами и картинки, изрязани от списания. Повечето от изрезките изобразяваха коне. А на кранчето на светилния газ висеше безредно колекция от програми на танцови забави, целите нашарени с различни почерци.

Саксън посегна да снеме шапката си, но отведнъж се отпусна на леглото и тихо заплака. Тя задушаваше хълцанията си, за да не я чуят, но леко притворената врата безшумно се отвори и девойката се стресна от гласа на снаха си.

— Сега пък какво ти е? Ако бобът не ти хареса…

— Не, не — бързо заговори Саксън. — Само съм много уморена, няма нищо друго. И краката ме болят. Не бях гладна, Сара. Просто съм смазана от умора.

— Я да ти беше на ръцете цялата къща — отвърна Сара, — да месиш, да готвиш, да переш, па и да търпиш всичко, което аз търпя… тогава щеше да има от какво да си смазана от умора. Игра е твоята работа, детска игра. Но почакай — и Сара се изкиска злорадо, — само още малко почакай и ти като мене ще пощурееш някой ден, ще се омъжиш… Па като се заредят хлапетата едно след друго, тогава ще видиш дебелия край. Тогава сбогом, танци, копринени чорапи, три чифта обувки едновременно. Сега ти е лесно — за нищо друго не мислиш, освен за собствената си драгоценна личност и за всички ония хайлази, дето се увъртат около тебе и въздишат по хубавите ти очи. Хо, хо-о! Някой хубав ден ще увиснеш на врата на един от тях и той за разнообразие ще те разкрасява със синини по лицето от време на време.

— Не приказвай така, Сара — възмути се Саксън. — Ти знаеш, че брат ми никога не е вдигал ръка да те удари.

— Разбира се, че не е. Не му стиска! И все пак той е по-добър от всички твои хъшлаци, макар че едва ни изхранва и жена му няма три чифта обувки. Все пак той е много по-добър от тях. Никоя прилична жена не би тръгнала с такива нехранимайковци, дори единствените си обувки не би изтрила о тях. Чудя се как досега не си си навлякла някоя беля. Може би сегашното поколение повече ги разбира тия работи. Не знам. Знам само, че момиче, което има три чифта обувки и мисли само къде да скитосва, накрая получава заслуженото — това мога да ти кажа. Друго беше на времето, когато бях млада. Майка ми щеше да ме съдере от бой, ако вършех това, което ти вършиш. И права щеше да е жената. А сега всичко е тръгнало по крив път. Вземи брат си: мъкне се по социалистически събрания и дрънка врели-некипели, плаща вноски в стачния фонд, като отнема залъка от устата на децата си, вместо да се погажда с господарите. С парите от тези вноски можех да си купя седемнайсет чифта обувки, ако бях някоя въртиопашка. А брат ти лошо ще свърши, помни ми думата. Какво ще стане тогава с нас? Какво ще правя аз без пукната пара с тия пет гладни гърла на ръцете?

Тя млъкна, но само да поеме дъх — следващият поток от думи напираше в устата й.

— О, Сара, затвори вратата, ако обичаш — помоли я Саксън.

Вратата шумно се тръшна и дълго след това, потънала отново в сълзи, девойката чуваше как снаха й с тежки, тромави стъпки се суети из кухнята и високо говори сама на себе си.

Глава II

При входа на Уизл Парк всяка девойка си купи билет и всяка от тях, подавайки своя половин долар, ясно си представи колко парчета колосано бельо е трябвало да изглади, за да спечели тази монета. Беше още рано, нямаше много хора, но зидарите и техните семейства бяха почнали да пристигат, натоварени с огромни кошници храна за обед. Някои носеха малките си деца на ръце. Бяха здравеняци, снажни трудови хора, добре охранени, защото им плащаха добре. Тук-таме между тях се мяркаха баби и дядовци, по-слаби и по-дребни на ръст, съсухрени не само от старост, но и от тежките, гладни години, които бяха преживели на младини. Повечето от тях бяха дошли на бял свят всред нищетата на стара Ирландия; сега бяха спретнато облечени по американски, но дрехите не прикриваха тяхното потекло. Старците кретаха след децата си, а лицата им сияеха от удоволствие — гордееха се с жизнерадостното си потомство, отгледано при по-изобилна храна.

Мери и Саксън се чувстваха чужди на тези хора. Те не познаваха никого измежду тях, виждаха ги за първи път; все едно им беше дали празникът е немски, ирландски или славянски и кой го урежда: зидарите, пивоварите или месарите. Девойките бяха от ония любители на танци, които увеличават с един постоянен процент прихода от входните билети на всяко празненство.

Те поскитаха между павилионите, дето печаха фъстъци и пукаха пуканки за празника; после се отбиха в павилиона за танци. Саксън завалсува сама, като да беше в прегръдките на въображаем кавалер. Мери плесна с ръце.

— Ах, колко си хубава! — извика тя. — И чорапите ти са чудо!

Поласкана, Саксън се усмихна самодоволно и посочи кадифените си пантофки с висок кубински ток; тя повдигна леко тясната си черна пола и показа изящния си глезен и красивата извивка на крака си; бялата кожа просветваше през тънките като паяжина черни копринени чорапи, за които бе платила петдесет цента. Саксън не беше висока, но стройна, със закръглени женствени форми. Бялата й блузка беше украсена с плисирано жабо от евтина дантела, прикрепено с голяма модна карфица от изкуствен корал. Върху блузката бе облякла спретнато жакетче с къси ръкави, а ръкавиците й, дълги до лактите, бяха от изкуствена шведска кожа. Затова пък къдриците й бяха естествени — не маша за къдрене, а природата сама ги бе навила — и няколко палави кичура се подаваха изпод прелестната й кадифена шапчица, кривната ниско над челото.

Черните очи на Мери блестяха от възхищение; тя се втурна към Саксън, прегърна я с все сила и я целуна, но засрамена от порива си, се изчерви и се отдръпна.

— Много те харесвам — сякаш за оправдание каза тя. — Ако бях мъж, нямаше да се отървеш от мене; щях да те изям, ей богу!

Те излязоха от павилиона, хванати за ръка, и тръгнаха по огрените от слънцето пътеки; весело люлееха ръце и не можеха да се нарадват на свободата и простора след непосилната шестдневна работа. Надвесиха се над оградата на „Мечата дупка“ и изтръпнаха от страх, като видяха нейния огромен самотен обитател; бързо отминаха, но пред клетката на маймуните се кикотиха цели десет минути. Прекосиха парка и се спряха да погледат от височината на естествения амфитеатър малката писта в подножието му, на която щяха да се състоят надбягванията рано след обед. После навлязоха в гората, прорязана от безброй пътечки, които неочаквано отвеждаха до приятни, сенчести кътчета с прости дървени маси и скамейки, боядисани в зелено; повечето от тях бяха вече заети от подранили семейства. На един ограден от дървета склон девойките постлаха вестник и седнаха на ниската трева, прегоряла от силното калифорнийско слънце. Искаше им се да се отпуснат и починат от напрегнатата работа през седмицата, а също и да запазят силите си за предстоящите танци.

— Бърт Уанхоуп непременно ще дойде — бърбореше Мери. — Той каза, че ще доведе и Били Робъртс — Големия Бил — така му викат всички приятели; изглежда като голямо дете, но е страшно силен. Боксьор е и всички момичета тичат подире му. Мен ме е страх от него. Не умее много да говори… Знаеш ли, прилича на оная голяма мечка, която видяхме преди малко. В-в-в! В-в-в! Като нищо ще ти откъсне главата. Всъщност той не е боксьор, а колар и членува в Съюза. Работи при Корбърли и Морисън, но от време на време участва в някой и друг боксов мач из клубовете. Всички треперят от него — много е сприхав и само търси с кого да се бие. На тебе няма да ти хареса, но танцува чудесно. Уж тежък, пък танцува леко, плавно — да му се не надяваш. Ти трябва да изкараш поне един танц с него. И никак не е стиснат, напротив, има широка ръка. Но е кибритлия — не ти е работа!

Разговорът — по-скоро монологът на Мери — продължи и както винаги премина на Бърт Уанхоуп.

— Вие, изглежда, сте много близки — предпазливо забеляза Саксън.

— Бих се омъжила за него още утре — поривисто извика Мери, но веднага лицето й посърна, помрачи се, стана почти сурово от горчива мъка. — Само че той никога не е отварял дума за това — унило каза тя. — Той… — Тя замлъкна и изведнъж буйно продължи; — Ти, Саксън, внимавай: да не почне да се увърта около тебе. Бърт е лекомислен и… но все пак аз бих се омъжила за него още утре. По друг път той няма да ме има. — Устните й пак се разтвориха, но вместо да каже нещо, тя дълбоко въздъхна.

— Чуден е светът, нали? — добави тя. — Такъв един — объркан. И звездите, и те са светове. Не мога да разбера къде се крие бог. Бърт Уанхоуп казва, че няма никакъв бог. Но той е ужасен човек и говори ужасни неща. Аз вярвам в бога, а ти? Кажи, Саксън, какво мислиш за бога?

Саксън вдигна рамене и се засмя.

— Но ако направим нещо лошо, ще бъдем наказани, нали? — настояваше Мери. — Така говорят всички, освен Бърт. Той казва, че малко го е грижа дали върши добро или зло — никой нямало да го съди. „Мъртвите са си мъртви — казва. — Искам да видя кой ще е този, дето ще ме събуди, когато хвърля топа.“ Ужасен човек, нали? Но всичко е така объркано… Знаеш ли, понякога ме хваща страх, като си помисля, че бог винаги, ама винаги ме гледа. Мислиш ли, че знае какво говоря сега? А как ли изглежда, а?

— Не знам — отговори Саксън, — бог… това е някакво странно предположение.

— О! — извика Мери и притаи дъх.

— Но той сигурно съществува, ако съдим по това, което разправят хората — решително продължи Саксън. — Брат ми смята, че прилича на Ейбръхам Линкълн, а Сара казва, че има бакенбарди.

— Аз пък не мога да си го представя сресан на път — призна Мери и потрепери от дързостта си да изкаже гласно подобна мисъл. — Той не би могъл да се реши на път, това би било смешно.

— Нали си виждала онзи дребничък, сбръчкан мексиканец, дето продава такива едни заплетени игри гатанки? — запита Саксън. — Мисля, че господ прилича на него.

Мери се разсмя:

— Смешно наистина! Никога не би ми дошло на ум подобно нещо. Защо мислиш, че прилича на него?

— Защото струва ми се, че и господ раздава гатанки като дребничкия мексиканец — ходи от врата на врата и всекиму дава по една. Цял живот се мъчиш и пак не можеш да я разгадаеш. Всички се объркват. Аз не мога да се справя с моята гатанка; не знам откъде да започна. Виж каква гатанка е дал на Сара. А самата Сара е част от гатанката на Том — и я прави още по-трудна за разрешение. А всички, които аз познавам — и ти също, — всички вие пак сте част от моята гатанка.

— Може и да е право това за гатанките — отговори Мери, — ама бог в никой случай не прилича на оня жълт, мръсен мексиканец. С това не съм съгласна. Бог не прилича на никого. Спомняш ли си надписа, окачен в Дома на армията на спасението — „Господ бог е дух“?

— И това е една от неговите гатанки. Никой не знае как изглеждат духовете.

— Тук си права… — Мери потрепна от страшен спомен. — Щом река да си представя господ като дух, пред очите ми е Хен Милър. Веднъж се беше увил в чаршаф и гонеше момичетата. Ние не знаехме, че е той и едва не умряхме от страх. Малката Маги Мърфи припадна, а Беатрис Пералта се спъна и ужасно си издраска лицето. Когато си помисля за духове, сякаш отново виждам бял чаршаф да бяга в тъмнината. Във всеки случай господ не прилича на мексиканец, нито пък се реши на път.

От павилиона за танци се разнесе музика и двете девойки скочиха пъргаво.

— Можем да потанцуваме малко преди ядене — предложи Мери, — а след обеда ще дойдат всички кавалери. Повечето са стиснати, затова идват по-късно — да не поканят някое момиче на обед. Но Бърт не жали парите си, също и Били. Ако успеем да се вредим преди другите момичета, ще ни заведат в ресторанта. Хайде, Саксън, по-бързо!

Когато те влязоха, в павилиона имаше само няколко двойки на дансинга; момичетата се завъртяха заедно под звуците на първия валс.

— Ето го Бърт — пошепна Саксън при втората обиколка.

— Не гледай към тях — отговори също шепнешком Мери. Ще продължим да танцуваме. Не бива да мислят, че тичаме подире им.

Но Саксън забеляза как заруменя лицето на приятелката й и усети ускореното й дишане.

— Видя ли приятеля му? — запита Мери, като поведе с плавни стъпки Саксън към другия край на павилиона. — Това е Били Робъртс. Бърт ми беше казал, че и той ще дойде. Той ще покани на обед тебе, а Бърт мене. Днес ще прекараме чудесно, ще видиш. Ах, дано само музиката продължи, докато стигнем пак до тях.

Младите момичета се плъзгаха по дансинга с надежда да улучат и кавалери, и покана за обед. И двете бяха свежи, хубави и безспорно танцуваха много добре; те се престориха на приятно изненадани, че музиката спря точно когато стигнаха съвсем близо до младежите.

Бърт и Мери се обръщаха един към друг на име, но Саксън наричаше Бърт господин Уанхоуп, въпреки че той й викаше направо Саксън. Не се познаваха само Саксън и Били Робъртс. Мери ги представи с престорена небрежност, която не прикриваше възбудата й:

— Мистър Робъртс, мис Браун — най-добрата ми приятелка. Името й е Саксън. Смешно име, нали?

— На мене ми харесва — отвърна Били, като сне шапката си и подаде ръка. — Драго ми е да се запозная с вас, мис Браун.

При ръкуването Саксън усети мазолите по дланта на коларя, а очите й от един поглед доловиха много неща. Той видя само очите й — отначало му се сториха сини и едва по-късно през деня забеляза, че всъщност са сиви. Но тя веднага видя очите му такива, каквито бяха в действителност — големи, тъмносини, красиви с израза си на момчешка упоритост. Хареса й откритият му поглед, хареса й също ръката му и докосването на тази ръка. Тя успя да зърне късия прав нос, руменината по бузите му и твърдо очертаната тясна горна устна. С удоволствие спря за миг бързия си поглед на добре оформената красива голяма уста — прекрасни бели зъби блестяха между усмихнатите червени устни.

„Момче, просто едно голямо момче“ — си каза тя, а когато усмихнати те пуснаха ръцете си, девойката с изненада забеляза косата му — късо подстригана и къдрава, бледожълта, със златисти оттенъци, но толкова светла, че напомняше по-скоро цвета на лен, отколкото на злато.

Той беше така рус, че й заприлича на артистите Оле Олсън и Йон Йонсън. Но приликата бе само в цвета на косата. Веждите и миглите му бяха тъмни, а очите му не гледаха детински учудено, а мъжествено, страстно. Беше облачен в хубав кафяв костюм, ушит по поръчка. Саксън веднага одобри костюма и реши, че струва не по-малко от петдесет долара. Освен това у Били нямаше ни сянка от тромавостта, присъща на скандинавските емигранти. Напротив, той беше един от малкото мъже, у които гъвкавостта на движенията на мускулестото им тяло личи и през неугледните дрехи, които цивилизацията е наложила на съвременния човек. Всяко негово движение беше гъвкаво, спокойно и уверено. Саксън не можеше да види и да прецени всичко това отведнъж. Пред нея беше един добре облечен мъж, с красива стойка и гъвкави движения. Тя долавяше някак несъзнателно спокойната и уверена сила на мускулите му; почувства също, че край него би могла да получи успокоение и отмора — толкова приятни и желани след шестдневно безспирно и изнурително гладене на фино бельо. И както докосването на ръката му, така и по-неясното усещане на цялата му същност — физическа и душевна — й беше приятно. А когато той взе нейната програма и започна както всички млади хора да я дразни и да се шегува, тя разбра отведнъж колко много й бе харесал той. Никога досега никой мъж не бе я тъй очаровал. Саксън учудено се запита — „Нима това е той?“

Били танцуваше великолепно. Тя изпита удоволствието на истинските любители на танца, когато намерят достоен партньор. Той се движеше плавно и сигурно в ритъма на музиката — никога и за миг не прояви колебание или неувереност. Тя погледна към Бърт; той танцуваше буйно с Мери, като бързо я въртеше по целия дансинг и често се блъскаше о другите танцуващи двойки, които ставаха все повече и повече. Слаб, висок и строен, Бърт също минаваше за добър танцьор, но Саксън не помнеше да бе изпитвала голямо удоволствие, когато танцуваше с него. В танца му пречеше някаква особена склонност към резки движения — тя се проявяваше от време на време, и то най-неочаквано. В него имаше нещо трескаво, неуравновесено. Движенията му бяха прекалено бързи; от него всякога можеше да се очаква нещо необмислено — непрекъснато бързаше, бързаше, сякаш искаше да изпревари времето; около себе си поддържаше постоянно напрежение, всяваше тревога.

— Вие танцувате прекрасно — каза Били Робъртс. — Чувал съм мнозина да говорят за това.

— Обичам да танцувам — отвърна тя.

От тона на гласа й той разбра, че тя предпочита да не разговаря и те продължиха да танцуват мълчаливо. Тя почувства неговото мило внимание и някаква топла вълна сякаш се разля в нея. В средата, която я обкръжаваше, рядко можеше да се срещне такова хубаво отношение към една жена. „Нима това е той?“ Спомни си думите на Мери: „Още утре бих се омъжила за него“ и сама се улови, че я занимава мисълта дали би се омъжила за Били Робъртс още утре — ако той й предложи.

Искаше й се да затвори очи и да мечтае, докато силните му и властни ръце я водеха в танца. „Боксьор“. Отведнъж я обзе някакво злорадство, като си помисли какво би казала Сара, ако можеше да я види сега! Но… той не беше боксьор, а колар.

Внезапно ритъмът на танца стана по-бавен, ръцете му я обгърнаха по-силно, стори й се, че я повдигнаха и понесоха, макар че кадифените и пантофки нито за миг не се отделиха от пода. Ритъмът на танца пак се смени — стъпките отново станаха бързи и той я отпусна леко, така че да вижда лицето й; двамата се смееха от удоволствие, че танцуват с такова майсторство. Накрая оркестърът забави последните тактове и те забавиха движенията си; при последния замиращ тон танцът им завърши заедно с музиката, в дълга плавна стъпка.

— Ние с вас сме просто създадени да танцуваме заедно — каза Били, докато се промъкваха през тълпата, за да намерят Мери и Бърт.

— Беше като сън — отвърна тя.

Тя говореше толкова тихо, че той трябваше да се наведе, за да я чуе, и забеляза как пламтят бузите й; стори му се, че този пламък се отразяваше в очите й в мек, топъл, чувствен блясък. Той взе програмата й и тържествено, с огромни букви написа името си от единия до другия й край.

— Не ви трябва повече — отсече той. — Пък и вече никому не трябва.

Той скъса картончето и го захвърли.

— Следващият валс е мой, Саксън — извика Бърт, когато се намериха. — А ти, Били, се позавърти с Мери.

— Това няма да го бъде, момчето ми — отсече Били. — Ние със Саксън решихме да танцуваме заедно целия ден.

— Внимавай, Саксън — весело я предупреди Мери. — Да не вземе да се влюби в тебе.

— Хубавото не ми убягва от погледа — галантно отговори Били.

— И на мене също — добави насърчително Саксън.

— Дори в тъмно бих ви открил — продължи Били.

Мери ги погледна с престорена тревога, а Бърт каза добродушно:

— Виждам аз, че не си губите времето — бързо се сприятелихте. Но ако все пак благоволите да ни пожертвате няколко от ценните ви минути, Мери и аз ще бъдем особено щастливи да обядваме заедно с вас след няколко танца.

— Разбира се — потвърди Мери.

— Оставете шегите — засмя се Били и като се обърна, погледна Саксън право в очите. — Не ги слушайте, яд ги е, че трябва да танцуват заедно. Бърт е ужасен танцьор, а и Мери не я бива много. Хайде, засвириха. Ще се видим след два танца.

Глава III

Те обядваха на открито, в ресторанта, заобиколен отвсякъде с дървета. Саксън забеляза, че Били плати сметката за четиримата. Те имаха много познати между насядалите по другите маси младежи и девойки и весели поздрави и закачки се разменяха през всичкото време. Бърт настойчиво, дори грубо подчертаваше своите права над Мери: слагаше ръката си върху нейната, хващаше двете й ръце и ги задържаше в своите, а веднъж насила измъкна двата й пръстена и дълго не искаше да й ги върне. От време на време, когато ръката му обгръщаше кръста й, Мери ту рязко го отблъскваше, ту се правеше, че не го забелязва, въпреки че преструвката й не можеше да излъже никого.

Саксън говореше малко и внимателно наблюдаваше Били Робъртс. Мислеше си с удоволствие, че той по-иначе би правил тези неща… ако въобще би ги правил. Във всеки случай той никога не би опипвал така някое момиче, както Бърт, а и много други мъже си позволяваха. Тя измери с поглед широките му рамене и запита:

— Защо ви наричат „Големия Бил“? Не сте чак толкова висок.

— Вярно — съгласи се той. — Висок съм пет фута и осем и три четвърти инча. Трябва да е заради теглото ми.

— На ринга се бие в категория сто и осемдесет фунта — намеси се Бърт.

— Стига, меля ти се! — бързо го прекъсна Били и погледът му се помрачи от неудоволствие. — Не съм боксьор. Вече половин година не съм участвал в мач. Зарязах бокса. Не си струва трудът.

— Все пак спечели двеста долара оная вечер, когато повали Слешъра от Фриско^[1] — гордо настоя Бърт.

— Стига, престани, ти казвам… Но вие, Саксън, и вие не сте кой знае колко висока, а? Но сте точно както трябва: хем тънка, хем закръглена. Бас държа, че ще позная колко тежите.

— Не вярвам. Много са се опитвали, но напразно — предупреди го девойката, като се чудеше вътрешно, че едновременно се радва и съжалява, загдето той е напуснал бокса.

— Но не и аз — каза той. — Много ме бива да отгатвам колко тежат хората. Ей сега ще видите.

Той я огледа изпитателно и в очите му явно личеше, че искреното му възхищение от нея и оценката на теглото й едновременно занимават мисълта му.

— Чакайте малко.

Той се наведе към нея и хвана ръката й над лакътя. Натискът на силните му пръсти, обгърнали ръката й, беше силен и честен, без задна мисъл. Саксън потръпна. В този мъж, в това момче имаше много очарование, което действаше като магия. Ако Бърт или някой друг мъж бе стиснал така ръката й, тя щеше да се разсърди. Но Били! „Нима това е той?“ — се питаше тя, но гласът му прекъсна мислите й.

— Дрехите ви не тежат повече от седем фунта. Като извадим седем от… хм… да кажем, от сто двайсет и три… вие тежите сто и шестнайсет фута съблечена — заключи той.

При последната му дума Мери извика с възмущение:

— Слушайте, Били Робъртс! За такива неща хората не говорят!

Той я погледна учудено; недоумението му все повече нарастваше.

— Какви неща? — запита той най-сетне.

— Ето, пак почвате. Засрамете се! На, накарахте Саксън да се изчерпи.

— Съвсем не! — възрази с негодувание Саксън.

— Но ако вие, Мери, продължавате — разсърди се Били, — ще ме накарате и аз да се изчервя. Знам, струва ми се, какво е прилично и какво не е. Не е толкова важно какво казва човек, а какво мисли. А аз нищо лошо не мисля и Саксън го знае. И нито тя, нито аз не мислим за това, за което вие мислите.

— Ах, ах! Става все по-лошо. Аз никога не мисля за такива неща.

— Спри, Мери! Стига толкоз! — заповеднически се намеси Бърт. — Ти се лъжеш. Не познаваш Били. Той не е такъв човек.

— Но той не бива да е толкова груб — настояваше тя.

— Хайде, Мери, недейте, да не говорим повече за това — прекрати спора Били и се обърна към Саксън: — Е, какво? Познах ли?

— Сто двайсет и два — отвърна тя, като нарочно гледаше Мери. — Сто двайсет и два — облечена.

Били прихна да се смее. Бърт също се закиска.

— Малко искам да знам — ядосано рече Мери, — и двамата сте ужасни, пък и ти, Саксън. Не очаквах това от тебе.

— Слушай, момичето ми — започна да я утешава Бърт и ръката му се плъзна около кръста й.

Мери дотолкова се бе увлякла в престореното си възмущение, че грубо отблъсна ръката му; но след малко, боейки се, че е обидила своя любим, почна да взема участие в шегите и закачките и възвърна доброто си настроение. Тя му позволи пак да я прегърне през кръста и навели глави един към друг, те започнаха да си шепнат.

Били дискретно продължи разговора си със Саксън.

— Знаете ли, името ви е много особено. Никога не съм чувал да наричат някого така. Но е хубаво име. Харесва ми.

— Майка ми го е избрала. Тя беше образована и знаеше какви ли не думи. Постоянно четеше, дори до последния час на живота си. И много, много пишеше. Пазя нейни стихове, печатани отдавна в един вестник, издаван в Сан Хозе. Когато бях малка, тя ми разказваше за саксонците — те били див народ, също като индианците, само че бели. Имали сини очи и светли коси и били храбри воини.

Докато тя говореше, Били я слушаше съсредоточено и не сваляше поглед от нейните очи.

— Никога не съм чувал за тях — призна той. — Къде са живели? Някъде по тия места?

Саксън се засмя.

— Не, живели са в Англия. Те са първите англичани, а вие знаете, че американците произхождат от англичаните. Ние всички сме саксонци: и вие, и аз, и Мери, и Бърт — с една дума — всеки, който е истински американец, а не някакъв даго^[2], японец или нещо подобно.

— Моите прадеди са дошли в Америка много отдавна — бавно подхвана Били, като се стараеше да вникне в казаното от Саксън и да го свърже със себе си. — Във всеки случай прадедите ми по майчина линия са дошли тук отдавна — отвъд океана — в Мейн — преди стотици години.

— И баща ми е от щата Мейн! — прекъсна го радостна Саксън. — А майка ми е родена в Охайо или по право там, където е днес Охайо. Тя наричаше този край Големия западен резерват. А какъв е бил баща ви?

— Не знам. — Били вдигна рамене. — Сам той не знаеше. И никой не знаеше, макар да е съвсем сигурно, че е истински американец!

— Фамилното ви име е безспорно на стар американски род — каза Саксън. — И сега известен английски генерал носи същото име — Робъртс. Четох за него във вестниците.

— Но това не е фамилното име на баща ми. Той не е знаел как се казват родителите му. Робъртс е името на златотърсача, които го е осиновил. Ето как е станало. Когато се биели с индианците — с модоките, — много златотърсачи и заселници взели участие. Робъртс бил капитан на отряд. След едно сражение взели много пленници от индианците; имало и жени, и деца, дори и пеленачета. Един от малчуганите бил баща ми. Нямал повече от пет години. Говорел само индиански.

Саксън плесна с ръце и очите й заблестяха.

— Той е бил отвлечен от индианците!

— Така и предположили — потвърди Били. — Припомнили си, че четири години преди това модоките нападнали цял керван от фургони с преселници от Орегон и ги избили всичките… Робъртс осиновил момченцето. Ето защо не знам истинското име на моя баща. Но съм сто на сто сигурен, че е прекосил прериите.

— И моят баща също — гордо каза Саксън.

— И майка ми — също с гордост добави Били. — И за нея може да се каже, че е прекосила прериите. Родила се е по пътя във фургон, отсам река Плата.

— А моята майка — продължи Саксън — е била на осем години, когато прекосили страната с волска кола. Воловете едва се мъкнели и тя минала по-голямата част от пътя пешком.

Били й протегна ръката си.

— Дайте да ви стисна ръката, момичето ми — каза той. — Та ние сме стари приятели. Нашите прадеди са имали еднаква съдба.

Със светнали очи Саксън му подаде ръка и те тържествено се поздравиха.

— Това е чудесно, нали? — промълви тя. — Ние и двамата сме от старо американско потекло; и ако вие с вашето лице, с тия очи и с тия коси не сте саксонец, тогава никога не е имало саксонци на този свят. Пък сте и борец на всичко отгоре.

— О, колкото до това, всички наши прадеди са знаели какво е борба. И това е естествено, дявол да го вземе. Та те са били принудени да се борят. Иначе биха загинали.

— Хей, вие там, за какво си приказвате? — намеси се в разговора Мери.

— Много бързо се сдушиха двамата — с насмешка подхвърли Бърт. — Човек би помислил, че се познават от цяла седмица.

— О, ние се познаваме далеч по-отдавна — отвърна Саксън. — Не сме били още родени, когато нашите прадеди са скитали заедно из прериите.

— А вашите са чакали да се построи железница и да бъдат избити всички индианци и чак тогава са се престрашили да тръгнат за Калифорния — настоя Били, за да покаже новия си съюз със Саксън. — Саксън и аз сме истински кореняци, имайте го предвид, ако някой много любопитен ви запита.

— То не се знае! — малко раздразнено отвърне Мери. — Моят баща е останал на изток, за да се бие в Гражданската война — похвали се тя. — Той е бил барабанчик. Затова е дошъл в Калифорния по-късно.

— А моят баща се върнал обратно, за да участва в Гражданската война — каза Саксън.

— И моят също — добави Били.

Те се спогледаха радостно. Отново откриваха нещо, което ги сближаваше.

— Добре де — но бащите ви са умрели, нали? Не е ли все едно къде ще умреш — на бойното поле или в приюта за бедни — мрачно заключи Бърт. — Важното е, че са вече на оня свят. Пет пари нямаше да давам, дори да бяха обесили баща ми. Какво значение ще има това след хиляда години? Стига сте се хвалили с вашите бащи, дядовци, баби… Омръзна ми! А моят баща и да е искал, не е могъл да се бие, защото се е родил две години след войната. Затуй пък двама мои чичовци са убити при Гетисбърг. Мисля, че и ние сме си платили данъка.

— Разбира се — подкрепи го Мери.

Ръката на Бърт отново обви кръста й.

— Нали ние сме живи — каза той, — ето, това е най-важното. Мъртвите са си мъртви и залагам безценната си глава, че ще останат мъртви вовеки веков.

Мери запуши устата му с ръка и започна да му се кара, че говори такива ужасни неща. А той целуна дланта й и доближи главата си до нейната.

Ресторантът се пълнеше с народ. Веселият шум от гласове и тракане на съдове се увеличаваше. Тук-таме от масите подемаха песни, понякога се чуваше пронизителен женски писък и избухваше гърлест мъжки смях, предизвикани от вечните задевки между младежи и девойки. Много от мъжете се бяха вече напили. Няколко момичета от една съседна маса започнаха да подвикват на Били. Саксън, която вече чувстваше известно право върху своя кавалер, ревниво забеляза, че те го харесваха и не бяха безразлични към него.

— Ужасно нещо! — не сдържа възмущението си Мери. — Какви са нахални! Знам ги аз кои са… Всяко свястно момиче ги отбягва. На! Чуйте ги!

— Били! Били! — извика едно от момичетата, весела пълничка брюнетка. — Надявам се, че не си ме забравил.

— О, не, пиленце — галантно отвърна той.

Саксън с радост забеляза, че Били се намръщи; тя почувства истинска неприязън към брюнетката.

— Ще танцуваме ли? — настоя момичето.

— Може — отговори Били и рязко се извърна към Саксън. — Ние старите американци трябва здраво да се държим един за друг. Не е ли така? И без туй сме останали много малко. В страната ни нахълтват какви ли не чужденци. — Той спокойно продължи да й говори — съвсем тихо, сякаш й доверяваше някаква тайна, като се наведе към нея, за да покаже на другото момиче, че е зает.

Един младеж от съседна маса се заглеждаше в Саксън. Цялата му външност бе груба; груби изглеждаха и мъжете и жените, които седяха с него. Лицето му бе почервеняло, а очите му святкаха диво.

— Хей, вие — подвикна той, — вие там с кадифените пантофки. Ние с вас сме чудесна двойчица.

Момичето до него се опита да го усмири и като го прегърна, сложи ръка на устата му, но въпреки това се чуваше неясният му брътвеж.

— Бива си я, казвам ти! Гледай само как ще им я взема на тия хапльовци.

— Уличник от Месарската махала! — презрително каза Мери.

Очите на Саксън срещнаха пълните с омраза очи на девойката от съседната маса, а в погледа на Били забеляза нарастващ гняв. Ту облаци, ту мълнии — светлина и сянка минаваха в синевата на очите му и ги правеха по-мрачни, по-красиви, по-дълбоки. Накрая й се стори, че те крият някаква бездънна дълбочина. Той прекъсна разговора и упорито замълча.

— Недей, Били! Не прави скандал — опита се да го успокои Бърт. — Те не те познават. Дошли са от другата страна на залива.

Бърт стана внезапно, отиде до отсрещната маса, каза нещо шепнешком и се върна. Всички от масата погледнаха към Били. Нахалникът се надигна и като отблъсна приятелката си, която се опитваше да го задържи, залитайки, се отправи към Били. Той беше висок, едър мъж със сурово, зло лице и неприятен поглед, но видимо се бе вече укротил.

— Значи, вие сте Големия Бил Робъртс — каза той с пиянски глас, като залитна и се хвана за масата, за да не падне. — Свалям ви шапка. Много се извинявам. Възхищавам се от вашия вкус по женската част. Поздравявам ви най-искрено. Но не знаех кой сте. Ако знаех, че си Бил Робъртс, не бих си позволил дори да погледна към твоето момиче… Разбираш, нали? Много се извинявам. Дай си ръката…

— Добре, добре — рязко каза Били, — да не говорим за това. — Начумерен, той подаде ръка на младежа. После с бавно, но силно движение го тласна към неговата маса.

Саксън сияеше. „Ето, това е мъж — защитник, сигурна опора. Достатъчно бе да се спомене името му, за да се уплашат дори побойниците от Месарската махала!“

Глава IV

След обеда оркестърът изсвири само два танца. После танцуващите двойки, начело с музикантите, се отправиха към игрището. Всички компании, разпръснати за обед из парка, напуснаха градинските маси и също отидоха нататък. Пет хиляди души се струпаха по тревистия склон на амфитеатъра, а част от публиката нахълта и в самото игрище. Първото състезание беше теглене на въже — зидарите от Оукланд и от Сан Франциско щяха да премерят силите си. Състезателите, отбрани все едри плещести смелчаци, вече заемаха местата си от двете страни на въжето. Те ровеха с токове меката земя и правеха дупки в нея за по-добра опора, триеха дланите с изровената пръст и се смееха и шегуваха с тълпата, която се вълнуваше около тях.

Напразно съдии и разпоредители се опитваха да държат настрана тази тълпа от роднини и приятели. Келтският^[3] бунтовен дух се бе разгорещил — кипеше келтската кръв. Въздухът ехтеше от викове — поздрави, заплахи, съвети и упреци. Някои от привържениците на единния отбор решиха да се преместят по-близо до противниците, за да следят дали ще играят честно. Всред разгорещените поддръжници жените бяха не по-малко от мъжете. Безбройните нозе, които тъпчеха и сновяха на всички страни, вдигнаха толкова прах, че Мери едва дишаше, закашля се и помоли Бърт да я отведе. Но той предугаждаше предстоящата схватка и възбуден като хлапак, настояваше да отидат още по-напред. Саксън се държеше за Били, който настойчиво и спокойно с лакти и рамене й пробиваше път.

— Тук не е за момичета — мърмореше той и с престорена разсеяност гледаше към нея, докато лакътят му силно се впиваше в ребрата на някой едър ирландец, който по неволя се отместваше. — Голяма бъркотия ще стане, когато започнат да теглят въжето. Препили са, а тия приятели обичат да се разправят с юмруци.

Саксън се чувстваше съвсем не на място всред тия грамадни мъже и жени. Тя изглеждаше още по-малка, като дете, крехка и нежна, сякаш бе същество от някаква друга порода. Спасяваха я само огромната фигура и силните мускули на Били. А той непрекъснато поглеждаше ту едно, ту друго женско лице в навалицата и веднага се обръщаше към Саксън, която ясно си даваше сметка в чия полза бяха тия сравнения.

На няколко крачки от тях избухна разправия, разнесоха се сърдити гласове, размениха се удари. Тълпата наоколо се развълнува. В блъсканицата един едър мъж, като се опитваше да се измъкне встрани, налетя, без да иска, върху Саксън и я притисна в Били. Били го хвана за рамото и силно го отблъсна, действайки много по-бързо, отколкото обикновено. Жертвата неволно изрева, а като извърна глава към тях, те видяха почервенялата от слънцето кожа на лицето му и гневните му, безспорно ирландски очи.

— Какво те е прихванало? — изръмжа той.

— Хайде, дигай си чуковете! Дим да те няма! — презрително отвърна Били и го блъсна още по-силно.

Ирландецът отново изръмжа и направи отчаяно усилие да се извърне към Били, но тълпата наоколо го бе тъй здраво заклещила, че не можеше да помръдне.

— Почакай, ще смажа мръсната ти мутра! — бясно изрева той. Но неочаквано изразът на лицето му се промени. Той престана да ругае, а гневният му поглед стана мек и любезен. — Я гледай кой бил! — каза той. — Аз пък не забелязах кой се блъска… Видях ви вечерта, когато набихте оня, Страшния швед; и не беше право, дето решиха в негова полза.

— Не, не сте видели такова нещо, драги — шеговито отговори Били. — Видял сте само как аз ядох бой оная вечер. Решението беше съвсем правилно.

Ирландецът сияеше. Той се бе опитал да поласкае Били с лъжата си, но бързото опровержение още повече засили неговия възторг от младия боксьор.

— Вярно, ядохте бой тогава — съгласи се той. — Но и вие лесно не се дадохте — същински тигър! Щом се измъкна от туй менгеме, ще дойда да ви стисна ръката, и двамата ще бъдем в услуга на младата ви дама.

Изгубил всякаква надежда, че ще успее да въдвори ред, реферът гръмна с револвера си във въздуха и състезанието започна. Настъпи същински ад. Саксън бе доста напред и под защитата на двамата едри мъже можа да види много от това, което последва. Състезателите от двата отбора теглеха с все сила въжето, лицата им почервеняха, ставите им запращяха. Въжето беше ново и се изплъзваше; техните жени и дъщери се провираха до тях, загребваха с пълни шепи пръст и я посипваха върху въжето и ръцете на мъжете, за да могат по-здраво да го държат.

Пълна, не вече млада жена, обхваната от общата възбуда, не се сдържа, улови въжето, почна да тегли редом с мъжа си и да го насърчава, като високо му подвикваше. Наблюдател от противната страна я издърпа насила, без да обръща внимание на крясъците й, но привърженик на нейния отбор стовари юмрука си по ухото му и той се строполи на земята. И противникът му на свой ред бе повален; силни мускулести жени се намесиха в боя да помагат на мъжете си. Напразно спортните съдии и разпоредителите молеха, съветваха, викаха и заплашваха с юмруци. Много от зрителите — мъже и жени — се юрнаха към въжето и се уловиха да дърпат. Вече не се състезаваха отбор срещу отбор, а цял Оукланд срещу цял Сан Франциско; покрай състезанието се водеше борба свободен стил, достъпна за всички. Ръце върху ръце се трупаха по на два-три ката в стремежа да се хванат за въжето, а ония ръце, които не успяваха да стигнат до него, се свиваха в юмруци и се стоварваха по зъбите на разпоредителите, които се опитваха да отстранят доброволците.

Бърт виеше от възторг, а Мери, ужасена, се бе вкопчила в него. Хора падаха до въжето, а останалите ги тъпчеха с нозете си. Вдигнаха се облаци прах, а отвъд, около игрището, се носеха пронизителни бесни викове и писъци на мъжете и жените, които бяха останали по-далеч и не можеха да опитат силите си в борбата.

— Безобразие, истинско безобразие — мърмореше непрестанно Били и въпреки че виждаше какво става наоколо, подпомаган от любезния ирландец, той хладнокръвно и решително си проправяше път, за да измъкне Саксън от блъсканицата.

Най-после състезанието свърши. Победеният тим и многобройните доброволци бяха стремглаво повлечени по земята и изчезнаха под лавината от воюващи зрители.

Като изведе Саксън от въртопа и я остави на по-спокойно място под покровителството на ирландеца. Били се втурна отново в гъмжилото. След няколко минути се върна заедно с Бърт и Мери: Бърт бе с разкървавено ухо, но все пак весел, а Мери — с изпомачкана рокля и съвсем разстроена.

— И това ми било спорт! — повтаряше тя. — Срамота! Срамота!

— По-скоро да се махаме от тука — каза Били. — Забавлението едва започва.

— Хайде да не бързаме толкова — замоли Бърт. — Такова зрелище с пари не може да се купи — и осем долара са малко. Отдавна не съм виждал толкова цицини и разбити носове.

— Върни се, щом толкоз ти харесва — посъветва го Били. — Аз ще отведа момичетата на оня хълм и оттам ще гледаме. Но знай, няма да плачем за тебе, ако някой Мик^[4] те поразкраси!

Суматохата свърши неочаквано бързо: от съдийската трибуна зад пистата говорителят изрева, че започва състезанието по бягане за юноши. Разочарован, Бърт се присъедини към Били и към девойките, които наблюдаваха от хълма.

В програмата бяха предвидени надбягвания на момчета и на момичета, на млади и на възрастни жени, на дебели жени и мъже, надбягвания в чували и на три крака^[5]. Състезателите тичаха по малката писта, поздравявани от привържениците си, които им ръкопляскаха и викаха като луди. Тегленето на въже бе вече забравено и отново цареше благодушие.

Петима младежи застанаха на старта: наведени, опрели края на пръстите си о земята, те чакаха сигналния изстрел. Трима бяха по чорапи, а другите двама носеха шпайкове.

— „Състезание на младежи“ — прочете Бърт в програмата. — За това надбягване има само една награда — двайсет и пет долара. Виждате ли оня, червенокосия, с шпайковете? Вторият от края. На него разчита Сан Франциско. Той е техният любимец и много хора са заложили за него.

— Как мислите? Кой ще спечели? — запита Мери, която повече зачиташе мнението на Били по спортните въпроси.

— Това не знам — отговори той. — Виждам ги за първи път. Но всички ми изглеждат добри. Сигурно най-добрият ще победи. Това мога да ви кажа.

Чу се изстрел и петимата бегачи полетяха напред. Трима от тях изостанаха още в самото начало. Червенокосият водеше, а до самото му рамо го следваше тъмнокос момък. Ясно беше, че съревнованието ще бъде между двамата. След първата полуобиколка тъмнокосият отведнъж поведе с бързина, която, виждаше се, щеше да поддържа до края. Той надмина червенокосия с десет фута и не му позволи нито с инч да намали това разстояние.

— Огън момче — възхити се Били. — При това не напряга всичките си сили, а рижият е вече изплезил език.

Като водеше непрестанно с десет фута, тъмнокосият скъса с гърдите си лентата на финиша всред гръм от приветствия. Чуха се обаче и възгласи на неодобрение. Бърт не знаеше къде да се дене от радост.

— Аха-а! — ревеше той. — Ще се пукнат от яд всички от Фриско, Ей, че тупаница ще падне сега. Гледайте. Оспорват му наградата. Журито не му дава парите. А зад него се е събрал цял Оукланд. О-хо-хо! Не съм се смял така, откакто се помня!

— Защо отказват да му платят. Били? — запита Саксън. — Нали спечели?

— Хората от Фриско го считат за професионалист — поясни Били. — Затова спорят. Но не е право. Всички бягаха за тия пари. Ще рече, всички са професионалисти.

Народът се вълнуваше, възмущаваше и ревеше пред съдийската трибуна. Това бе дъсчена двуетажна постройка; вторият етаж беше открит към игрището и се виждаше как членовете на журито спорят не по-малко разгорещено от тълпата пред тях.

— Ето, почва — извиха Бърт. — Да живее гюрултията!

Следван от двадесетина свои привърженици, тъмнокосият бегач се упъти по външната стълба към съдиите.

— Касиерът му е приятел — каза Били. — Вижте, даде му парите. Едни от съдиите са съгласни, а други възразяват. Сега пък другата банда — на рижия, те се качват. — Усмихнат, Били се обърна към Саксън: — Ей сега ще стане горещо долу. Но бъдете спокойна — този път сме далече.

— Спортните съдии го карат да върне парите — обясни Бърт. — Ако не се съгласи, другата банда ще му ги вземе насила. Ето, посягат към парите.

Победителят държеше високо над главата си книжния свитък, в който бяха двадесет и петте сребърни долара. Неговите привърженици го бяха оградили и отблъскваха онези, които се опитваха да му ги отнемат. Не бяха стигнали до истински бой, но толкова силно се боричкаха, че паянтовата трибуна цяла се тресеше и люлееше. А от струпаните долу хора се чуваха най-различни възгласи към победители: „Върни парите, куче!“, „Дръж се, Тим!“, „Честно ги спечели, Тими!“. „Връщай парите, мошенико!“ Приятелски съвети и нецензурни ругатни едновременно летяха към него.

Стълкновението грозеше да премине в битка. Поддръжниците на Тим се мъчеха да го повдигнат нависоко, така че свитъкът с парите да бъде по-далече от посягащите към него алчни ръце. За миг някой дръпна ръката му надолу, той веднага пак я вдигна, но книжната обвивка се беше скъсала. Преди да стъпи на пода, Тим направи последно отчаяно усилие и хвърли монетите, които се изсипаха като сребърен дъжд върху главите на хората, струпани пред трибуната. Последваха дълги отегчителни спорове и кавги.

— Да свършват по-скоро, че да идем да танцуваме — недоволстваше Мери. — Тук е много скучно.

Разпоредителите постепенно, с голяма мъка успяха да пропъдят народа от съдийската трибуна. Говорителят излезе напред и вдигна ръка, за да призове към тишина. Врявата стихна.

— Журито реши — извика той, — че днешният ден на приятелство и братство…

— Браво! Браво! — викаха и ръкопляскаха по-разсъдливите. „Точно така.“, „Стига кавги!“, „Стига омраза!“

— … и затова — отново ясно се чу гласът на говорителя — журито реши да повтори състезанието и определи нова награда от двайсет и пет долара.

— А Тим? — зареваха десетки гърла. — Какво става с Тим? Ограбихте го! Долу журито!

Отново говорителят вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Журито реши, за да няма спорове, да допусне отново Тимоти Мак Манъс в състезанието. Ако победи, парите са негови.

— И таз добра! — възмутен промърмори Били. — Ако Тим може да участва сега, можеше да участва и първия път. А ако имаше право да участва първия път — ясно, парите бяха негови.

— Тоя път рижият ще тича като луд — радостно заяви Бърт.

— И Тим също — добави Били. — Той сигурно е вбесен и тоя път ще пусне пълна пара.

Четвърт час измина, докато разчистят пистата от развълнуваните зрители. Този път на старта застанаха само червенокосият и Тим. Останалите трима се бяха отказали от състезанието.

Още с първия скок след сигналния изстрел Тим поведе с цял ярд.

— Изглежда все пак е професионалист — забеляза Били. — Бива го, много го бива. Гледайте го как хвърчи.

Тим беше вече изпреварил съперника си с петдесет фута и като поддържаше това разстояние, той се носеше бързо по добре познатата писта като сигурен победител. Но точно като минаваше в подножието на хълма, от който гледаха четиримата, случи се нещо неочаквано и невероятно. Съвсем близо до пистата — от вътрешната и страна — стоеше контешки облечен младеж и въртеше тънко бастунче в ръка. Той изглеждаше съвсем не на място всред тия хора и цялата му външност показваше, че няма нищо общо с работническата класа. Впоследствие Бърт казваше, че му приличал на изконтен учител по танци, а Били го наричаше „франт“. Това младо конте изигра съдбоносна роля за Тимоти Мак Манъс. В момента, когато Тим профуча край него, той най-спокойно пъхна бастунчето между бягащите крака. Тим полетя във въздуха с главата напред, с разперени ръце падна на лицето си и като заора в пътеката, по която бягаше, изчезна в облаци прах.

За миг настъпи мъртва тишина; всички притаиха дъх. Дори сам младежът изглеждаше поразен от ужасната си постъпка. Както на него, така и на зрителите беше необходимо известно време, да проумеят какво се бе случило. Зрителите се опомниха първи и от хиляди гърла се понесе див ирландски вик. Червенокосият спечели състезанието, но никой не изръкопляска. Гневната буря се насочи към младия човек с бастунчето. Бесният рев го стъписа, но отведнъж той се извърна и хукна да бяга по пътеката.

— Бягай, момчето ми! — викаше след него Бърт и размахваше шапката си. — Харесваш ми! Кой можеше да помисли? Кой? Кажи де! Кажи!

— Фу! Ама лети като стрела! — не можа да не се възхити Били. — Но не разбирам защо го направи. Ясно, че не е зидар!

Подгонен от дивия вой, младежът, като подплашен заек, пробяга от пистата към безлюдната поляна, покатери се по хълма и изчезна в горичката. По петите му го следваха стотина жадни за мъст преследвачи.

— Жалко, че ще изпусне края — каза Били. — Погледни какво правят.

Бърт не беше на себе си от възбуда. Той подскачаше и през цялото време викаше:

— Вижте ги! Вижте ги! Вижте ги!

Привържениците на Оукланд бяха страшно засегнати. Любимият им бегач повторно бе лишен от наградата. В техни очи последното произшествие бе нова подла игра от страна на привържениците на Фриско. Затова Оукланд заплашваше Сан Франциско с тежките си юмруци и с проливане на кръв. Сан Франциско, въпреки че бе с чиста съвест, нямаше нищо против да премери силите си с противника. Да бъдеш обвинен в подобно престъпление, е не по-малко чудовищно, отколкото да си го извършил. Освен това ирландците геройски се бяха въздържали няколко дълги отегчителни часа. Пет хиляди мъже се хвърлиха радостно в боя. Към тях се присъединиха и жените. Целият амфитеатър бе въвлечен в битката: навсякъде се виждаха схватки, отстъпления, атаки и контраатаки. По-слабите отряди бяха принудени да водят боя от склоновете на хълма. А други се изхитриха, изпокриха се в горичката, за да водят партизанска война: те изскачаха ненадейно, за да връхлетят на изолирани противникови единици. Неколцината полицаи, наети от управлението на Уизл Парк за празненството, като неутрални получаваха удари и от двете страни.

— Никой не обича полицията — засмя се Бърт, като притискаше носната си кърпа върху ухото, което още кървеше.

Зад гърба му храстите изпращяха и той отскочи настрана, за да даде път на двама вкопчени един в друг мъже, които се търкаляха като топка надолу по хълма; всеки от тях, щом се намереше отгоре, удряше оня, който беше отдолу, а след тях пробягваше една жена, кряскаше и налагаше единия мъж, който очевидно не беше от нейния клан.

Журито от втория етаж на трибуната оказваше мъжествена съпротива срещу бясната атака на тълпата, докато паянтовата постройка най-после се строполи на земята и се разпадна на съставните си части.

— Какво прави тая жена? — запита Саксън, като сочеше долу към пистата: седнала на земята, една възрастна жена събуваше огромния си чехъл.

— Отива на баня — засмя се Бърт, когато след обувката тя смъкна и чорапа си.

Те следяха с любопитство какво ще стане по-нататък. Тя нахлузи обувката на бос крак, а в чорапа пъхна голям като юмрук камък. И като размахваше това древно и страшно оръжие, тя се затича тромаво към най-близката схватка.

— Ха така! Ха така! — подвикваше Бърт при всяко замахване на разярената жена. — Карай, стара квачко! Дръж се! Внимавай да не ти го върнат! О-хо-хо! Гледайте я, сладката! Ура, ура за бабата! Не им се давай, майчице! Ха, ха, ха!

Той замлъкна разочарован: друга амазонка успя да я пипне за косата и я завъртя около себе си.

Напразно Мери увисваше на ръката на Бърт, разтърсваше го и го увещаваше.

— Вразуми се! — викаше тя. — Това е ужасно! Ужасно е, ти казвам!

Но Бърт беше неукротим.

— Карай, бабке! — поощряваше я той. — Ще надвиеш! Аз съм за тебе! Ха сега! Пра-ас! Браво! Сладката! Юнак баба!

— За първи път виждам такъв голям побой — сподели Били със Саксън. — Само ирландците са способни на такова нещо. Едно не мога да разбера: защо оня франт препъна момчето. Защо му трябваше? Той не е зидар, въобще не е работник, а някакво наконтено мамино синче и сигур не познава жива душа тук. Но ако е искал да забърка каша, може да бъде доволен. Гледайте ги — бият се навсякъде.

Неочаквано той се засмя така искрено и весело, че очите му се насълзиха.

— Какво има? — запита Саксън, която се опасяваше, да не би да пропусне нещо.

— Ах, този франт! — отговори Били през смях. — Но защо спъна Тим? Все това ме човърка. Защо направи всичко това?

Отново в храсталака се чу шум: оттам изскочиха две жени — едната бягаше, другата я гонеше. Още преди да се опомни, малката компания неочаквано бе въвлечена в безумната война, която обхващаше ако не цялата вселена, то поне целия Уизл Парк.

Бягащата жена се спъна о една пейка, която искаше да заобиколи, и щеше да бъде заловена, но за да запази равновесие, тя улови Мери за ръката и я тласна направо в прегръдките на своята противница; а тази — едра възрастна жена — беше толкова ядосана, че не можеше да разсъждава: с едната ръка тя сграбчи Мери за косата, а с другата замахна да я удари. Но преди да стовари юмрука си. Били хвана двете й ръце.

— Хайде, бабке, стига толкоз — каза той успокоително. — Сбъркала си. Тя нищо не ти е направила.

Жената отговори по много странен начин: без да помръдне и без да се противи, но и без да пусне косата на Мери, тя спокойно започна да пищи. Този писък беше отвратителна смесица от уплаха и от желание да всява страх. Но лицето й не изразяваше нито едното, нито другото. Тя гледаше Били хладнокръвно, с любопитство — явно искаше да разбере какво впечатление му прави бойният вик, с който тя призоваваше на помощ другите членове на клана.

— Ще млъкнеш ли най-после, стара драко! — изрева Бърт, като я улови за раменете и се опита да я издърпа.

Но не успя — само се залюшкаха и четиримата: Били, Мери, той и жената, която спокойно продължаваше да пищи. В писъка й прозвучаха тържествуващи нотки, когато се чу шум на стъпки от близкия храсталак.

Саксън забеляза, че спокойните очи на Били изведнъж светнаха със стоманен блясък и че в същия миг той още по-здраво стисна ръцете на жената. Нападателната отпусна Мери и залитна назад, но точно тогава изскочи първият мъж от спасителната команда. Той не се спря да пита кой е крив, кой е прав. За него бе достатъчно, че видя жената да се олюлява, като се отделеше от Били, и да пищи от болка — до голяма степен въображаема.

— Стана грешка — бързо извика Били, — съжалявам, приятелю…

Ирландецът замахна с все сила. Били се наведе, като прекъсна обяснението си, и докато тежкият като ковашки чук юмрук на противника се плъзна над главата му, Били стовари удара на лявата си ръка по неговата челюст. Едрият ирландец политна настрана и се просна до самия ръб на ската, с мъка се надигна, като едва запазваше равновесие, но юмрукът на Бърт го посрещна и той се търкулна надолу по склона, който беше хлъзгав от сухата трева. Бърт изглеждаше страшен.

— На̀ ти и на тебе, миличка, моите почитания — извика той, като бутна жената от ръба на стръмния скат.

От храстите изскочиха още трима мъже.

Междувременно с една градинска маса Били бе направил прикритие за Саксън. Мери, изпаднала в истерия, не искаше да се откъсне от Били, но той ловко я прехвърли зад масата при Саксън.

— Насам, насам, хапльовци! — викаше Бърт на новите противници. Той беше обхванат от войнствена ярост. Черните му очи святкаха, мургавото му лице беше зачервено от кипналата кръв. — Хайде! Бъзльовци! Ха сега! Нищо не е Гетисбърг. Ще ви покажем, че има още американци.

— Затваряй си устата! Къде ще се бием, с нас има момичета — сърдито му изръмжа Били, без да напуска поста си пред масата. Той се обърна към новите трима спасители, които се бяха объркали, като видяха, че няма кого да спасяват.

— Идете си, другари. Ние не искаме кавга. Излъгали сте се. Ние не участваме в боя, нито пък искаме да се бием. Разбирате ли?

Те се колебаеха и може би Били щеше да успее да предотврати схватката, ако точно в този съдбоносен миг тласнатият по наклона ирландец не се бе показал; той с мъка пълзеше на четири крака, а по лицето му течеше кръв. Но Бърт го улови и отново го търколи по наклона. Другите трима с диви викове се нахвърлиха върху Били.

Той отблъсна първия с един удар, отмести се, наведе се, удари втория и отново се отмести, преди да нанесе третия удар. Ударите му бяха точни и силни, нанасяни умело по всички правила с тежестта на цялото му тяло.

Саксън го наблюдаваше и от очите му научи още много за него. Макар че бе уплашена, тя виждаше ясно и с учудване забеляза как изчезнаха всички светлини и сенки от очите му. Дълбочината им се скри зад непроницаема, гладка, бляскава повърхност, която издаваше само едно — страшна съсредоточеност. Очите на Бърт блестяха яростно. Очите на ирландците бяха сърдити и строги… но не чак толкова — весели искрици просветваха в тях сегиз-тогиз, — като че свадата ги забавляваше. Но погледът на Били ясно издаваше, че той съвсем не се забавлява. Пред него сякаш стоеше трудна задача и той бе твърдо решен да я изпълни.

Нищо друго не забеляза тя и неговото лице. То бе съвсем различно от онова, което бе гледала пред себе си целия ден. Момчешкият израз беше изчезнал. Това бе лице с израз на зрелост — страхотна, независеща от възрастта зрелост. В него нямаше гняв. Нямаше и жестокост. То бе непроницаемо, строго и безстрастно като очите му. Тя си спомни чудните разкази на майка си за древните саксонци и й се стори, че Били е един от тях. Някъде в съзнанието й изплува дълга тъмна лодка, със заострен нос като клюна на хищна птица, а в лодката — грамадни, полуголи мъже с крилати шлемове… стори й се, че лицето на един от тях бе лицето на Били. Тя не се замисли, а почувства и сякаш действително видя всичко това благодарение на някакво странно ясновидство и се стресна изненадана, че сражението е свършило. То трая само няколко секунди. Бърт подскачаше до самия край на стръмния скат и се подиграваше на победените, които безпомощно се търкаляха надолу. Но Били благоразумно настоя да тръгнат.

— Хайде, момичета — извика той. — Опомни се, Бърт. Трябва да се махнем оттук. Не можем излезе на глава с цяла войска.

Хванал Саксън за ръка, той поведе отстъплението, в ариергарда Бърт весело се кикотеше, без да обръща внимание на възмутената Мери, която напразно изливаше върху него своето негодувание. Те изминаха тичешком около сто ярда, като криволичеха между дърветата; после, като видяха, че никой не ги преследва, продължиха спокойно разходката си.

Но Бърт, любител на приключения, наостри уши — отнякъде се чуваха тъпи удари и заглушени стеналия; той се запъти да разузнае какво се е случило.

— Елате по-скоро, да видите какво намерих — извика той.

Те го настигнаха при един дълбок ров и се надвесиха заедно с него. Там на дъното двама бойци, откъснати от общата схватка, се бяха вкопчили един в друг и продължаваха да се бият. Те ревяха от безсилие и умора и само от време на време си нанасяха слаби, безцелни удари.

— Хей, приятелю драги, хвърли му пясък в очите — посъветва Бърт единия от тях. — Така! Ослепи го и работата ти е в кърпа вързана.

— Стой! — извика Били на човека, който посегна да изпълни съвета на Бърт. — Само да посмееш, ще сляза и ще те напердаша. Боят свърши, разбираш ли? Всички се помириха. Сдобрете се и вие и си стиснете ръцете. И двамата здраво сте си пийнали. Ха така. А сега дайте да ви измъкна.

Когато Били и другите си тръгваха, двамата противници вече си стискаха ръцете и си чистеха взаимно дрехите.

— Скоро всички ще се помирят — обърна се усмихнато Били към Саксън. — Познавам ги. За тях боят е удоволствие. И точно защото стана тази разправия, днешният ден беше за тях истински празник. Нямам ли право? Вижте ги ония там, на масата.

Няколко разрошени мъже и жени, още запъхтени от борбата, си стискаха сърдечно ръце.

— Хайде да идем да потанцуваме — замоли Мери и ги поведе към павилиона за танци.

Из целия парк воювалите до преди малко помежду си зидари се ръкуваха и помиряваха. А около градинските барове се трупаха множество любители на алкохола.

Саксън вървеше съвсем близо до Били. Тя се гордееше с него. Той умееше да се бие, но не беше побойник. Напротив, той направи всичко, което бе по силите му, за да не се стига до бой. И нито веднъж не пропусна да се погрижи първо за нея и за Мери.

— Много сте смел — каза му тя.

— Каква ти смелост — възрази той, — все едно да натупаш немирно дете. Те се бяха просто разлудели; и не знаят да се бият — понятие нямат от бокса. Удариш ги веднъж — и край. Това не е истински бой.

Той погледна ожулените си пръсти и в очите му са появи момчешка загриженост.

— С тия ръце утре ще трябва да работя — оплака се той. — Да ви призная, никак не е приятно да държиш юздите с подпухнали пръсти.

Глава V

В осем часа оркестърът Ал Виста засвири „Дом, мил дом“ и четиримата последваха потока от хора, които бързаха в здрача към увеселителния влак. Те успяха да заемат четири места едно срещу друго. Когато и коридорите и платформите се изпълниха с весела тълпа, влакът потегли по не много дългия път от предградията до Оукланд.

Във вагона се подеха двадесетина песни едновременно и Бърт, склонил главата си върху гърдите на прегърналата го Мери, подхвана „Край брега на Уобъш“. Той изпя цялата песен докрай, без да се смущава ни най-малко от ужасната врява на две големи сбивания: едното на близката платформа, а другото — към задния край на вагона, които завършиха с намеса на придружаващите влака полицаи, с женски писъци и звън на разбити стъкла.

Били запя дълга балада за печалната участ на някакъв каубои; всяка строфа свършваше с припева: „Погребете ме там, в пустите пре-е-ри-и…“

— Тази песен не сте я чували преди; баща ми я пееше едно време — каза Били на Саксън, която се зарадва, че песента свърши.

Най-сетне тя откри един негов недостатък. Той нямаше слух. Ни една нотка не беше вярна.

— Аз не пея често — добави той.

— Само това оставаше! — извика Бърт. — Приятелите му щяха да го убият на място.

— Всички се подиграват с моето пеене — оплака се той на Саксън. — Кажете ми искрено, толкова ли е лошо?

— Струва ми се… малко понижавате — неохотно отговори тя.

— На мен пък ми звучи добре. Редовно си правят шеги на мой гръб. Обзалагам се, че и сега Бърт ви е подучил. Но изпейте и вие нещо, Саксън. Сигурен съм, че пеете хубаво. Достатъчно е да ви погледне човек.

Тя запя „Когато свърши жетвата“; Бърт и Мери и пригласяха; и Били се опита да пее с тях, но ритникът на Бърт го накара да млъкне. Саксън пееше с прекрасния си чист сопран; той не беше силен, но много приятен. Тя чувстваше, че пее за Били.

— Ей това се казва пеене — заяви той, когато тя свърши. — Изпейте я още веднъж. Хайде, моля ви се. Много ви бива. Чудесно пеете.

Били плъзна ръката си към нейната ръка и я задържа в шепата си; докато пееше, Саксън чувстваше как потокът на неговата сила прелива в нея и я сгрява.

— Виж ги, държат се за ръка! — насмешливо каза Бърт. — Държат си ръцете, сякаш ги е страх. Вземете пример от мен и Мери. Живейте си живота. Какви сте туткави! Хайде, прегърнете се. Инак ще си помисля… Всъщност аз вече подозирам, че кроите нещо.

Неговият намек улучи целта и Саксън почувства, че бузите й пламнаха.

— Не се бъркай в чужди работи, Бърт — с укор го прекъсна Били.

— Млъкнете! — възмути се на свой ред Мери. — Ужасно сте груб, Бърт Уанхоуп, и аз повече не искам да имам нищо общо с вас! Да знаете!

Тя отдръпна ръцете си и го отблъсна, но само след миг му прости и го прие отново в обятията си.

— Да се отбием още някъде четиримата — невъзмутимо предложи Бърт. — Хайде, нощта е пред нас. Най-напред в кафе „Пабст“, а после ще решим накъде. Какво ще кажеш, Били? А вие, Саксън? Мери е винаги готова.

Притаила дъх в мъчително вълнение, Саксън чакаше да чуе какво ще отговори мъжът до нея, когото тя познаваше от толкова кратко време.

— Не, Бърт — бавно каза той. — Трябва да ставам рано, утре ме чака тежък ден, а и момичетата, мисля, ги чака работа.

Саксън веднага му прости за фалшивото пеене. Тя винаги е била сигурна, че има такива хора по света. Ето, такъв човек отдавна чакаше тя. Сега беше на двадесет и две години; първото предложение за женитба й бе направено, когато беше на шестнадесет, а последното — едва преди месец, от надзирателя на пералнята. Той беше добър и порядъчен човек, но не беше млад. А мъжът до нея беше и силен, и добър, и порядъчен, и млад. Тя самата беше много млада и естествено младостта я привличаше. Наистина с надзирателя би си починала от ютията и колосаното бельо, но животът й би бил лишен от топлота. А този мъж до нея… тя едва сдържа порива си да стисне ръката, която държеше нейната.

— Не, Бърт, не настоявай. Той е прав — каза Мери. — Трябва да си отспим. Утре пак ще бъдем над колосаното бельо и цял ден на крак.

Изведнъж сърцето на Саксън се сви при мисълта, че Били навярно е по-млад от нея. Тя погледна крадешком гладкото му лице и момчешкият му израз, който толкова много й се бе понравил, изведнъж я смути. Разбира се, той ще се ожени за момиче по-младо от него и от нея самата. На колко ли е години? Нима наистина е много млад за нея? Колкото по-недостижим й изглеждаше той, толкова по-неудържимо привлечена се чувстваше тя. Той беше толкова силен, толкова нежен. Девойката си спомни всичко преживяно през този ден. Не бе направил нито една погрешна стъпка. Отнасяше се винаги с внимание към нея и към Мери. И скъса програмата и танцува само с нея. Несъмнено той я харесваше, иначе не би се държал така.

Тя леко раздвижи ръката си и усети неговата твърда мазолеста длан на колар. Това усещане беше много приятно. Той също помръдна ръката си, за да я нагоди към нейното движение, и тя с трепет чакаше да види какво ще стане по-нататък. Саксън не искаше той да се покаже като другите мъже; тя би могла да го намрази, ако той посмееше да се възползва от лекото движение на пръстите й, за да я прегърне. Той не я прегърна и в сърцето й пламна силно чувство. В него имаше естествена изтънченост. Не беше нито лекомислен като Бърт, нито пък грубиян като повечето от мъжете, които бе срещала. Тя имаше неприятни спомени и бе страдала от липсата на така напеченото кавалерство, макар и самата тя да не знаеше тази дума и не можеше да изрази това, което долавяше и за което копнееше.

Той е боксьор! При тази мисъл дъхът й спря… въпреки че той съвсем не отговаряше на нейната представа за боксьор. Но всъщност той не е боксьор. Той сам каза, че не е боксьор. Тя реши да го разпита по-подробно ако, ако той пак я покани да излязат заедно. Той сигурно ще я покани — когато един мъж танцува цял ден с една девойка, той не я забравя веднага. Все пак й се искаше да е боксьор. В това й желание имаше нещо едновременно привлекателно и ужасяващо. Боксьорите са страшни, тайнствени мъже. Те се отличават от обикновените работници, от дърводелците, от зидарите, в тях има нещо романтично. Те също са олицетворение на сила. Те не работят за господари, но със собствената си мощ пред всички, в геройска схватка с големия свят изтръгват от скъперническите му пръсти живот, пълен с разкош. Някои от тях имат автомобили и пътешестват с цяла свита треньори и слуги. Може би само от скромност Били казва, че не е вече боксьор. Но не, ръцете му са мазолести — той действително е оставил бокса.

Глава VI

Те се сбогуваха пред портата. Саксън се трогна, когато забеляза смущението на Били. Той не беше от ония младежи, които си въобразяват, че имат права над момичетата, които изпращат. Последва мълчание и девойката си даде вид, че бърза да се прибере, макар и да очакваше с таен трепет думите, които толкова желаеше да чуе от него.

— Кога ще ви видя пак? — попита той, като държеше ръката й.

Тя се засмя в знак на съгласие.

— Аз живея чак в Източен Оукланд — обясни той. — Там са конюшните и работата ми е все из оня край; рядко минавам насам. Но кажете — продължаваше той и ръката му още по-силно стисна нейната ръка. — Трябва да потанцуваме пак заедно. Знаете ли, в сряда има танцувална забава в Ориндорския клуб…, ако не сте заета. Заета ли сте в сряда?

— Не — каза тя.

— Тогава в сряда. Кога да дойда да ви взема?

Като уговориха часа и мястото на срещата и той се съгласи, че тя би трябвало да потанцува няколко пъти и с други младежи, те отново си казаха лека нощ; той стисна по-силно ръката й и притегли Саксън към себе си. Съпротивата й бе слаба, но не престорена. Такъв беше обичаят, но тя все пак се опасяваше да не би Били да я разбере погрешно. А тя толкова желаеше да го целуне — както никого друг досега. Тя вдигна лице към него и когато устните им се срещнаха, тя разбра, че тази целувка бе честна, без задна мисъл; бе някак недодялана и добра като самия него и почти невинна — издаваше, че той няма голяма опитност в изкуството да казва лека нощ на момичетата. Явно не всички мъже са грубияни — помисли девойката.

— Лека нощ — промълви тя и портата изскърца под ръката й. Тя забърза по тясната пътечка, която извиваше и водеше към ъгъла на къщата.

— До сряда — тихичко извика той.

— До сряда — отговори тя.

Там, в сянката на тесния проход между двете къщи, тя се спря, заслушана в стъпките му, които отекваха по тротоара, и продължи чак когато те замряха. Изкачи безшумно стълбите и се вмъкна на пръсти през кухнята в стаята си, като благодареше на провидението, че Сара беше вече заспала.

Тя запали газта и като снемаше кадифената си шапчица, почувства, че целувката му още гори на устните й. Всъщност тази целувка не означаваше нищо. Това беше прието между младите хора; всички го правеха; но прощалните целувки на другите не горяха, а целувката на Били гореше не само устните, но и мозъка й.

Каки ставаше с нея? Какво означаваше това? Внезапен порив я накара да се погледне в огледалото. Очите й горяха от щастие. Бузите й, обикновено леко зачервени, сега пламтяха. От огледалото я гледаше хубаво момиче; тя му се усмихна радостно, доволна от себе си. Усмихна се още по-радостно, устните й се разтвориха и се показаха равни, здрави, бели зъби. „Защо Били да не хареса това лице?“ — запита се тя безмълвно. Другите мъже го харесваха. Дори момичетата признаваха, че е хубава. Чарли Лонг също я харесва, ако се съди по това как й трови живота.

Погледът й отскочи към снимката му, втъкната в рамката на огледалото; девойката потръпна и сви устни с досада. В неговите очи имаше нето животинско и жестоко. Той наистина беше грубиян. Ето вече цяла година, откак я преследваше. Другите младежи се страхуваха да излизат с нея: той ги прогонваше със своите заплахи. Той насила й наложи своето ухажване. Спомни си за младия книговодител от пералнята — той не беше работник, а джентълмен с мек глас и нежни ръце; Чарли го наби зад елин ъгъл, задето се бе осмелил да я покани на театър. А тя беше безпомощна. И за да не пострада пак, тя не посмя да приеме друга покана от книговодителя.

Но сега, в сряда, тя ще излезе с Били. Били! Сърцето й се разтупа. Ще има неприятности, но Били ще я защити. Нека само Чарли се опита да набие Били!

Тя бързо измъкна снимката от огледалото и я захвърли върху скрина, с лице надолу. Картичката падна по една малка квадратна кутия с потъмняла от времето кожена обвивка. Но почувства, че е извършила кощунство, отново грабна омразната снимка и я запрати чак в отсрещния ъгъл на стаята. Саксън посегна към кожената кутия и я отвори: замислено се загледа в стар портрет на дребна жена с уморено лице, със смели сиви очи и изразителна, чувствена уста. На другата страна, върху кадифената подплата на портрета, имаше гравиран със златни букви надпис „На Карлтън от Дейзи“. Тя го прочете с благоговение, защото това бяха имената на баща й, когото никога не бе видяла, и на майка й, която толкова малко познаваше, но не можеше да забрави, че тъжните умни очи бяха сиви.

По природа Саксън беше дълбоко религиозна, въпреки че не изповядваше никаква определена религия. Мислите й за бога бяха много смътни и мъгляви; за нея бог бе истинска загадка. Тя не можеше да си го представи. А в този портрет всичко беше действително, ясно; толкова много неща й беше нашепвал този образ и толкова безкрайно много имаше още да й казва. В черква тя не ходеше. Тук беше нейният олтар, нейната светая светих. Тук идваше тя, когато беше нещастна и самотна; тук намираше опора, съвет и утеха. Тя чувстваше, че се различава от другите момичета и се взираше в скъпото лице, като се стараеше да открие в него черти на духовно сродство със себе си. Майка й също е била различна от другите жени. Тя наистина представляваше за нея това, което бог представлява за другите. Тя се стремеше да остане вярна на този образ, да не го оскърби или засегне. Саксън не съзнаваше колко малко всъщност знаеше за майка си и колко много догадки и предположения тя влагаше от себе си в представата си за нея; дълго, в продължение на години тя бе изграждала този мит.

Но нима всичко беше само мит?

Тя ревниво прогони съмненията си, отвори долното чекмедже на скрина и извади оттам изпокъсаната папка. Изпадаха стари пожълтели ръкописи, които леко и нежно лъхаха на далечно и грижливо пазено минало. Почеркът беше красив и къдрав — със странната изящност на писмото от преди половин век. Тя прочете един стих:

Твоята муза е арфа еолова,

тя с вятъра вълшебно звъни,

ехото й навред поеха

Калифорнийските равнини.

За хиляден път се запита що е еолова арфа^[6]. И все пак долавяше загадъчната прелест, която излъчваха смътните спомени за нейната необикновена майка. Саксън стоя известно време в молитвено мълчание, после разгъна друг ръкопис.

„На К. Б.“ — прочете тя. Това бяха любовни стихове от майка й, посветени на баща й Карлтън Браун. Саксън се замисли върху първите редове:

Аз избягах от тълпите надалече във гората,

дето статуите голи се издигат, а листата,

тръпнейки, посочват Бакхус, във бръшлян обгърнат цял,

и Пандора, и Психея, чийто глас е онемял.

И тези стихове тя не можеше да разбере. Но вдъхваше красотата на думите. Бакхус и Пандора, и Психея — звучаха като вълшебно заклинание. Но, уви! Ключът на загадката бе останал у майка й. Странни, безсмислени думи, в които се таеше толкова много смисъл! Нейната прекрасна майка е знаяла тяхното значение. Саксън прочете тия три думи гласно, буква по буква не смееше да ги изрече отведнъж, не знаеше как се произнасят. В съзнанието си тя неясно долавяше тяхното царствено значение — дълбоко, недостижимо. Мисълта й се спъна и спря на прага на този недостъпен за нея звезден свят, в който майка й бе скитала на воля. Замислено тя прочете няколко пъти четирите стиха. Те бяха светъл лъч в нерадостната, пълна с мъка и тревога действителност, и която живееше. Тук, скрито в тайнствената музика на стиховете, бе разковничето на нейния живот. Само да можеше да го намери — всичко би й станало ясно. В това тя бе напълно уверена. Тогава би разбрала острия език на Сара, нещастния си брат, жестокостта на Чарли Лонг; защо той наби книговодителя и защо трябваше тя да се мори над ютията дълги дни, месеци, години.

Девойката прескочи една строфа — знаеше, че е съвсем недостъпна за нея — и се опита да чете по-нататък:

В тоя миг зеленината посред сенки засеяна,

по листата златен трепет неусетно изиграва,

че сега е вече залез и от запад светлина,

като старо вино капе и струи руменина

по онази кротка нимфа, стъпила покрай фонтана

и обсипана догоре с капки от сребърната пяна,

що за миг потръпнат леко върху младата й гръд,

после стичат се надолу и в басейна летят…

— Боже, колко е красиво! — въздъхна тя. Но смутена от дължината на стихотворението и от безкрая на тайната, тя сгъна ръкописите и ги прибра. И пак зарови в скрина, за да търси всред любимите спомени ключа към неразгадаемата майчина душа.

Този път извади малко вързопче, обвито в тънка хартия, превързано с панделка. Тя го разтвори внимателно с благоговейна тържественост — като жрец, застанал пред олтара. Показа се малък червен атлазен испански корсаж, с банели като на малък корсет — този вид корсажи били любимо украшение на пионерските жени, прекосили прериите. Корсажът беше изработен на ръка, по стар испанокалифорнийски модел. Дори втъкнатите в него банели бяха ръчно направени от китова кост, купена от китоловните кораби срещу кожи и лой. Майка й го бе украсила с черна дантела и тройни ивици от черно кадифе също бяха пришити от нейната ръка.

Саксън се унесе над този корсаж; мислите й се носеха безредно. Ето, това беше нещо, което действително съществува. И него тя можеше да разбере; пред него тя се прекланяше, както хората са се прекланяли пред създадените от тях божества, въпреки че са имали по-малко осезаеми доказателства за тяхното пребиваване на земята.

Корсажът имаше двадесет и два инча обиколка. Саксън неведнъж го бе измервала. Тя се изправи и го обви около кръста см. Това бе част от обичайния обред. Корсажът почти й ставаше. В талията й беше съвсем по мярка. Без дрехи той съвсем й прилягаше, както е прилягал на майка й. От всички спомени този корсаж най-силно свързваше Саксън с пионерската епопея в Калифорнийска Вентура: той беше отливка от тялото на майка й. Тя имаше снагата на майка си. Нейната издръжливост и сръчността, с която отхвърляше работата и изумяваше всички, бяха наследени от майка й. Майка й също така изумявала хората от своето поколение — майка й крехка като детска играчка, най-младата и най-добрата от едрото племе на пионерите, била покровителката на това племе. Всички търсели съвети от нейния рядък ум, дори и много по-старите от нея братя и сестри. Не друг, а тя, Дейзи, тропнала с крак и наложила решението си да се преселят от заразената с треска Колузка равнина в здравия въздух на Вентурските планини. Тя се противопоставила на баща си, стария боец — страшилище за индианците — и се борила с цялото си семейство, за да може Войла да се омъжи по свой избор. Тя се опълчила срещу семейния и обществен морал, като поискала Лаура да се разведе с престъпно малодушния си мъж. А от друга страна пак тя сплотявала цялото семейство, когато взаимните недоразумения или човешките слабости заплашвали да го разрушат.

Миротворец и боец! Пред очите на Саксън се занизаха картини от старите предания. Тя ги виждаше съвсем ясно, защото много пъти ги бе извиквала в своето въображение, макар и да разказваха за неща, които тя не познаваше. А колкото до подробностите — те бяха плод само на нейната фантазия: тя никога не бе виждала нито див индианец, нито вол, нито пък степен фургон. И все пак тя виждаше в плът и кръв тези жадуващи за земя англосаксонци — техните орди прекосяваха материка от изток към запад, те се мяркаха през пронизания от слънцето прах, вдиган от хилядите копита. Те бяха част от самата нея. Тя бе закърмена и отрасла с разказите за тия събития, които бе слушала от устата на живи свидетели. Ясно се открои пред нея картината на дългите кервани от фургони — сухите свъсени мъже, които крачеха напред, и младежите, които подтикваха с остен воловете; а те падаха от изтощение, мучаха безпомощно, но остенът пак ги караше да се вдигнат, за да се строполят отново. И във всички тия живи картини като летяща совалка, прокарваща светла златна нишка, сновеше лъчезарният образ на майка й — тази мъничка непокорна майчица, която стана на осем, после на девет години, а великият поход още не бе завършил — вълшебница и законодателка, тя осъществяваше своята воля във всяко дело; а и волята, и делата й бяха винаги добри и справедливи.

Саксън видя Пънч, мъничкия скай териер с остра козина и предани очи — кученцето месеци наред се бе мъкнало след кервана, пребито от умора, бе окуцяло и го бяха изоставили. Но дръзкото дребосъче Дейзи скри Пънч във фургона; Саксън видя как разяреният, застарял от грижи баща откри този излишен товар, когато воловете и без туй издъхваха от изтощение; видя с каква ярост той издърпа Пънч за врата; видя след това как Дейзи се втурна между дулото на дългоцевната пушка и кученцето; после пак видя Дейзи как пристъпва в адската жега на дългите дни и се препъва, притиснала болното кученце до гърдите си, сякаш носеше бебе.

Но най-живо пред очите на Саксън изплува битката при Литл Медоу; ето я Дейзи, облечена празнично в бяла рокличка с широк копринен колан на кръста, с панделки и кръгло гребенче в косата; с малки ведра в ръцете тя излиза пред наредените в кръг, плътно прилепени за прикритие фургони, дето ранените високо бълнуваха за капка студена вода; тя тръгва по слънчевата, изпъстрена с цветя ливада и под погледите на вцепенените от учудване, въоръжени до зъби индианци черпи вода от кладенеца на около стотина ярда от фургоните и се връща обратно.

Саксън целуна страстно червения атлазен испански корсаж и го зави бързо с овлажнели очи, като прекъсна мислите за своята обожавана загадъчна майка и за странната енигма на живота.

Когато си легна и затвори очи, малкото картини от живота на майка й, които помнеше от дете, се занизаха, сякаш отразени върху вътрешната страна на клепачите й. Това бе нейният любим начин да заспива. Винаги, през целия си живот, бе заспивала така — потъваше в черната като смърт бездна на съня, съпровождана от образа на майка си, който постепенно избледняваше заедно с чезнещото й съзнание. Но това не беше Дейзи от прериите, нито пък от избелелия портрет. Тази Дейзи бе съществувала, преди Саксън да се роди. Девойката заспиваше с образа на майка си, както я помнеше — много по-стара, съсипана от безсъние, но смела в скръбта; тя бродеше като сянка — бледо, крехко същество, тиха и непоколебима, тя умираше от липса на сън и живееше само благодарение на волята си, и само волята спаси бедната жена от безумие.

Но тази воля не можа да победи безсънието, никой лекар, никакви лекарства не можаха да й върнат съня. Тя бродеше, все бродеше из целия дом — от безсънното легло до безсънното кресло и отново до леглото — през дълги мъчителни дни и месеци, без да се оплаче нито веднъж, с изкривена от страдание неизменна усмивка; и нейните умни сиви очи — все така сиви и все така умни, разширени от безсъние, станаха безкрайно големи и дълбоки.

Тази нощ Саксън дълго не можа да заспи. Малката бродеща майка ту идваше, ту си отиваше и след всяко нейно появяване лицето на Били с помрачените си сини, красиви очи изгаряше клепачите на девойката. И още веднъж, преди да потъне във вълните на съня, тя се запита: „Нима това е той?“

Глава VII

Работата в гладачницата си вървеше както обикновено, но трите дни до сряда се сториха на Саксън безкрайно дълги. Тя си тананикаше и гладеше тънкото колосано бельо, което летеше под ютията и със замайваща бързина.

— Просто не разбирам как смогваш! — възхищаваше се Мери. Ако продължаваш така, тази седмица като нищо ще изкараш тринайсет, а може и четиринайсет долара.

Саксън се засмя и в облака пара, който се дигна изпод ютията й се стори, че танцуват златните букви на думата сряда.

— Е, какво ще кажеш за Били? — запита Мери.

— Харесва ми — откровено призна Саксън.

— Само гледай да не се увлечеш.

— Защо не? — закачливо отвърна Саксън.

— Не те съветвам — каза Мери, — само неприятности ще си имаш. Той не е за женене. Много момичета вече го разбраха. И те се хвърляха на шията му…

— Нямам намерение да се хвърлям нито на неговата, нито на чия да е шия.

— Все пак те предупреждавам — каза Мери. — Които има уши — да слуша.

Саксън се замисли.

— Да не би той… той да… — започна тя и с очи доизказа въпроса, който не посмя да изрече гласно.

— О, нищо подобно; не, нищо не му пречи. Инак е добро момчето, няма какво да се каже. Само че не е влюбчива натура. Танцува, води момичетата по разходки, забавлява се, ама нищо повече. Много момичета се излъгаха. Обзалагам се, че и сега поне една дузина са влюбени и него. А той ги зарязва, без да му мигне окото. Имаше една Лили Сандерсън — знаеш я; помниш ли миналото лято, на словашкия излет до Шелмаунд — едно високо, хубавко русо момиче, дето беше с Бътч Уилоуз?

— Да, спомням си я — каза Саксън. — Какво е станало с нея?

— Тя дълго ходи с Бътч Уилоуз и само защото танцува добре, Били почна много често да танцува с нея. Но Бътч съвсем не е от страхливите. Той искал да си разкрият картите, отишъл при Били и пред всички започнал да го ругае. Били го слушал равнодушен и полузаспал, както си го знаеш, а пък Бътч се разгорещявал все повече и повече и всички очаквали, че ще се сбият.

Тогава Били запитал Бътч: „Свърши ли?“ — „Да — отвърнал Бътч. — Казах всичко, а сега искам да чуя ти какво ще кажеш.“ А Били… Какво, мислиш, отговорил Били, когато всички го гледали, а очите на Бътч се налели с кръв? „Какво да ти кажа? — отвърнал той — Няма какво да ти казвам.“ Точно така му отвърнал, а Бътч бил толкова слисан — с пръст да го бутнеш, ще падне. „Значи — казал той, — никога вече няма да танцуваш с нея?“ — „Щом не искаш — няма да танцувам с нея, Бътч.“ Така му отвърнал, представи си! Ако някои друг се бе огънал така пред Бътч, всички щяха да го презират. Но щом е Били — работата стои по̀ иначе. Той може да си го позволи. Били е прочут като боксьор и ако е отстъпил и дал път на Бътч, за всички е ясно, че той нито се е уплашил, нито е бил отбой или пък нещо подобно. Чисто и просто той пет пари не давал за Лили Сандерсън! А пък всички знаехме, че тя беше луда по него.

Разказът на Мери разтревожи Саксън; тя не беше лишена от женска гордост, но съвсем не бе от ония самонадеяни момичета, които мислят, че могат да завладеят всеки мъж. Били с удоволствие бе танцувал с нея, но тя се питаше дали това е всичко. Ако Чарли Лонг почне да го заплашва, няма ли да остави и нея като Лили Сандерсън? Не бил мъж за женене — а Саксън не бе сляпа да не види, че той бе тъкмо мъж за женене. Нищо чудно, че момичетата тичаха подир него. Та той покоряваше не само жените, но и мъжете. Бърт Уанхоуп беше като влюбен в него. Тя си спомни за хулигана от Месарската махала, който дойде на тяхната маса в Уизл Парк да се извини, и за ирландеца, който, щом позна Били, веднага се отказа от намерението си да се бие.

„Разглезен младеж!“ — тази мисъл на няколко пъти мина през ума на Саксън и всеки път тя я пропъждаше като несправедлива. Той беше благ по свой начин въпреки мудността, с която дразнеше околните. И макар да бе много силен, не се държеше предизвикателно. Но тази история с Лили Сандерсън не й излизаше от ума — тя непрекъснато я премисляше. Сигурно той е бил равнодушен към момичето и веднага е отстъпил пред Бътч. Ако Бърт беше на мястото на Били, в никакъв случай не би постъпил така, и то само от проклетия и от любов към кавгата. Щяха да се скарат, да се сбият, Бътч щеше да го намрази завинаги, а Лили нямаше да спечели нищо от всичко това. Били е постъпил тъкмо както трябва, обмислено, със свойствената му невъзмутимост и никой не бе пострадал. А за Саксън Били ставаше още по-желан и по-недостижим.

Тя си купи още един копринени чорапи, след като седмици наред се бе двоумила дали да похарчи толкова пари; през нощта срещу сряда, въпреки че дремеше от умора и въпреки упреците на Сара, задето прахосва толкова газ, тя си уши нова блуза.

Но в сряда, на танцовата забава в Ориндорския клуб, удоволствието й не беше пълно. Момичетата най-безсрамно се увъртаха около Били и Саксън често се дразнеше от неговата снизходителна любезност към тях. Все пак трябваше да признае, че Били никога не засегна мъжкото достойнство на другите кавалери, докато момичетата се държаха така, че тя не можеше да не се засегне. Настойчивото им задиряне не убягваше от погледа й — те едва ли не направо канеха Били да танцува с тях. Саксън реши да бъде много сдържана към него и му отказваше танц след танц, но със скрито вълнение почувства, че е на прав път. Даде му да разбере, че и други мъже я намират привлекателна, както той й показваше — наистина неволно — със своя успех между жените.

Наградата й не закъсня — Били спокойно отхвърли всичките й възражения и настоя да танцува с нея два пъти повече, отколкото му бе обещала. Тя беше едновременно ядосана и доволна, когато случайно долови част от разговора на две млади, едри момичета — работнички от консервната фабрика: „… Гледай я тая, дребната, как здраво го е пипнала“ — каза едното момиче, а другото отговори: „По̀ щеше да й прилича, ако си беше намерила мъж на нейните години.“ „Какичка“… — беше последното ужилване, при което Саксън пламна от гняв, докато момичетата си тръгнаха, без да подозират, че някой е чул думите им.

Били я изпрати до дома, целуна я пред вратата я тя му обеща да отиде с него в петък на танцовата вечер в Джърмания Хол.

— Аз не мислех да ходя — каза той, — но ако вие искате… Бърт също ще бъде там.

На другия ден, като гладеха. Мери й съобщи, че са решили с Бърт да прекарат петък вечер в Джърмания Хол.

— Ти ще бъдеш ли? — запита Мери.

Саксън кимна утвърдително.

— С Били Робъртс?

Саксън отново кимна. Мери я изгледа с дълъг изпитателен поглед, като държеше ютията вдигната.

— Ами ако Чарли Лонг се намеси?

Саксън вдигна рамене.

Следващите петнадесет минути те гладиха бързо в мълчаливо.

— В края на краищата — реши Мери, — ако се намеси, сигурно ще получи добър урок. Ще ми се и аз да гледам как го налагат, нахалника неден. Всичко зависи от чувствата на Били… към тебе, искам да кажа.

— Аз не съм Лили Сандерсън — с негодувание отговори Саксън. — Няма да дам повод на Били да се откаже от мене.

— Той ще има такъв повод, ако Чарли Лонг се намеси. Чарли е грубиян — пред нищо не се спира. Помниш ли какво направи с мистър Муди? Преби го от бой; а мистър Муди е такъв тих човечец — и на мухата зло не прави. Но с Били ще му дойде нанагорно.

Същата вечер, на излизане от пералнята. Саксън видя Чарли Лонг да я чака пред вратата. Той се приближи, поздрави я и тръгна с нея. И този път както винаги, когато го зърнеше, сърцето й мъчително се сви. Той нарочно я бе наплашил. Саксън побледня от страх. Тя се боеше от този човек — от неговото огромно недодялано тяло, от неприятния и нагъл поглед на кафявите му очи; боеше се от огромните му ръце на ковач, с дебели, космати пръсти. Не само външността му я отблъскваше — нейната чувствителна натура се бунтуваше от грубостта му; и не неговата сила сама по себе си, а злоупотребата с нея беше противна на девойката. Дълго време не можа да забрави как той наби кроткия мистър Муди и винаги потръпваше от ужас, като си спомнеше за тая случка.

Наистина тя видя и Били да се бие в Уизл Парк. И той употреби груба, първобитна мъжка сила. Но това не я възмути. Имаше разлика — тя я чувстваше, без да може да я изрази. Ясно си даваше сметка само за грубостта на ръцете и душата на Чарли Лонг.

— Каква си бледа днес; сигур си много уморена — говореше й той. — За кой дявол ти е тая работа. Все ще я зарежеш един ден… Няма да ми избягаш, момиченцето ми.

— Бих искала да ви избягам — отвърна тя.

Той се засмя самоуверено:

— Щеш не щеш, това е положението, Саксън. Ти си родена да бъдеш мисис Лонг. И ще бъдеш мисис Лонг, к’вото и да стане.

— Бих искала и аз да бъда така уверена във всичко като вас! — каза тя с насмешка, която той дори не забеляза.

— От мен едно да знаеш — продължи той, — когато аз ти кажа, че нещо е сигурно, само тогава е за тебе сигурно! — И той се засмя, доволен от собственото си остроумие. — Реша ли да имам нещо, гоня го докрай. А попречи ли ми някой, лошо го чака. Разбра ли? Ние двамата ще се оженим — това е ясно като бял ден и колкото по-скоро решиш да напуснеш пералнята и дойдеш да работиш в моя дом, толкова по-добре. А у дома работата хем е малко, хем е лека. Аз печеля добре — нищо няма да ти липсва. Ето на — излязох от работа и дотърчах само да ти напомня всички това — така, да не би да забравиш! Дори още не съм ял — виждаш ли колко мисля за тебе?

— Тогава по-добре вървете да вечеряте — посъветва го тя, въпреки че от опит знаеше колко е трудно да се отърве от него.

Саксън едва чуваше какво й говори Чарли Лонг. Изведнъж се почувства много малка, уморена и безсилна пред тоя великан: „Нима винаги ще ме преследва?“ — с отчаяние мислеше тя и за миг си представи бъдещия си живот като проточил се дълъг път: тя върви, върви по него, а по петите й я преследва някакво чудовище с лицето и тялото на едрия ковач.

— Хайде, душичке, решавай! — продължи той. — Тъкмо е лято — златно време за сватба.

— Но аз няма да се омъжа за вас! — възрази Саксън. — Хиляди пъти вече съм ви го казвала!

— Е, стига тая песен. По-добре изхвърли тия глупости от главата си. Че ний двамата ще се оженим — то е вече решено. Но слушай к’во ще ти кажа: петък вечер отиваме във Фриско — ковачите устройват вечеринка — грандиозна работа.

— Само че аз няма да дойда — възпротиви се тя.

— Ще дойдеш! — отсече уверено той. — Ще се върнем с последния параход. И да видиш само как ще се забавляваш! Ще те запозная с най-добрите танцьори. Не съм ревнивец, знам, че обичаш да танцуваш.

— Не разбирате ли, не мога да дойда! — повтори отказа тя.

Той я стрелна с подозрителен поглед изпод черните си рунтави вежди, които бяха сключени и образуваха права дебела черта.

— Защо не можеш?

— Заета съм. Обещах…

— На кого?

— Това не е ваша работа, Чарли Лонг. Заета съм и толкова.

— Ще я направя аз моя работа. Забрави ли оня сополанко — книговодителя, дето се беше писал твой обожател? Съветвам те да си припомниш как свърши тая история.

— Оставете ме на мира, моля ви се — обидено каза тя. — Не можете ли поне веднъж да бъдете вежлив.

Ковачът язвително се засмя:

— Ако някой сополанко има намерение да застава между тебе и мене, хич да не си въобразява… ще го науча аз… ще помни кой е Чарли Лонг… Значи, така, петък вечер, а? Къде?

— Няма да ви кажа.

— Къде? — повтори той.

Девойката мълчеше, прехапала устни, а бузите й заруменяха от гняв.

— Ех, колко съм недосетлив! Джърмания Хол, разбира се! Добре, аз ще бъда там. После ще те изпратя до вас. Разбрано, нали? И по-добре предупреди твоя сополанко да се маха, дорде е време, ако не искаш да му разбия мутрата.

Като всяка жена, Саксън беше дълбоко засегната от недостойното държане на своя обожател; искаше и се да извика високо името на смелия покровител, когото бе намерила. Но изведнъж се уплаши: Чарли Лонг беше такъв голям, грамаден мъж — струваше й се, че пред него Били е като малко момче. Спомни си първото впечатление, което и направиха ръцете на Били, и хвърли бърз поглед върху ръцете на мъжа до нея: изглеждаха два пъти по-големи от ръцете на Вили, а гората от косми по тях сякаш потвърждаваше ужасната им сила. Не, Били не можеше, не трябваше да се бие с това грамадно животно! Но заедно с тази мисъл някаква тайна надежда мъждукаше нейде дълбоко в нея — може би с помощта на онова чудесно, баснословно изкуство, което владеят боксьорите. Били ще съумее да победи този побойник и да я избави веднъж завинаги от него… Но тя погледна отново ковача и пак я обхвана съмнение: очите й измериха широките му плещи и се спряха на мишците му — ръкавите на сакото се бяха издули и набраздили под напора на мощните мускули.

— Ако още веднъж вдигнете ръка срещу някого само защото аз съм излязла с него… — започна тя.

— Ще пострада, разбира се — ухили се ковачът. — И то заслужено, така се пада на всеки, който застава между порядъчен човек и неговата годеница.

— Но аз не съм ваша годеница и никога няма да бъда, каквото и да разправяте.

— Така, така, сърди се — кимна одобрително той, — още повече ми харесваш когат’ си сърдита! Огън момиче си ти — борец, драго ми е кат’ те гледам. Такава жена искам, не някоя заспала тлъста крава. А в тебе има живот — кипиш. Ти си момиче и половина!

Тя спря пред дома си и понечи да отвори портата.

— Сбогом — каза тя, — бързам.

— Хайде, излез след малко да се поразходим в Андора Парк — предложи той.

— Не, не ми е добре. Щом вечерям, ще си легна.

— Аха, ясно — ехидно се засмя той. — Искаш добре да си починеш за утре вечер, а?

Тя бутна нетърпеливо вратата и влезе.

— Пак ти повтарям — продължи той, — ако утре вечер не излезеш с мене, някой ще си изпати.

— Надявам се, че този път ще бъдете вие — отвърна му отмъстително тя.

Той се закикоти, отметна глава, изпъчи широките си гърди и присви мощните си ръце. В този миг той й заприлича на огромна маймуна, която някога бе видяла в цирка.

— Хайде, довиждане — подвикна той. — До утре вечер, в Джърмания Хол.

— Не съм ви казала, че ще бъда в Джърмания Хол.

— Но не ми каза и че няма да бъдеш там. Така или иначе, аз ще бъда там. И ще се върнем заедно. Не забравяй да запазиш повечко валсове за мене. Така, браво! Много ми харесваш когат’ си сърдита. Много ти прилича.

Глава VIII

Музиката спря; валсът бе довел Били и Саксън до главния вход на танцувалната зала. Саксън се облегна леко на ръката на Били и те се запътиха да търсят място да седнат, но изведнъж пред тях се изправи току-що влезлият Чарли Лонг.

— Значи, ти отнемаш чуждите момичета, а? — заплашително запита той с изкривено от злоба лице.

— Кой? Аз ли? — спокойно попита Били. — Имате някаква грешка, приятелю. Не се занимавам с подобни неща.

— Разкарай се веднага или ще ти смажа главата!

— А, не! За нищо на света не ми се ще да остана без глава — провлечено отвърна Били. — Да вървим, Саксън, това съседство е доста нездравословно за нас.

Те понечиха да отминат, но Лонг отново им препречи пътя.

— Много млад и зелен ми изглеждаш — изръмжа той. — Ще ми се да те понасоля. Разбираш ме, нали?

Били се почеса по врата и на лицето му се изписа престорена изненада.

— Не ви разбирам — отвърна той. — Я повторете още веднъж.

Но грамадният ковач го изгледа с презрение и се обърна към Саксън:

— А ти ела насам. Дай ми програмата си.

— Искате ли да танцувате с него? — запита Били.

Тя поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, драги. Това е положението — няма как. — И Били отново се опита да мине. За трети път ковачът му прегради пътя.

— Хайде, дигай си чуковете — каза Били. — Дим да те няма!

Лонг цял настръхна, изпъчи широките си гърди, сви юмруци, а едната ръка отхвърли назад, готов за удар. Но той се възпря, като видя невъзмутимото спокойствие на Били и студения му мрачен поглед. Не трепна ни една черта от лицето на младежа, нито един мускул от неговото тяло; Били сякаш не виждаше, че противникът му се готви да го нападне. Всичко това беше съвършено ново в досегашния опит на Чарли Лонг.

— Ти май не знаеш кой съм аз? — заплашително кресна той.

— О, как да не те знам! — весело отвърна Били. — Ти си побойник от класа (за миг лицето на Лонг светна от удоволствие) — заслужаваш златен медал от полицията за побоища над малолетни. Сигурен съм, че не те е страх от разправии с дечурлигата.

— Не се залавяй с него, Чарли — посъветва го един от младежите, които се бяха струпали около тях. — Това е Бил Робъртс, боксьорът. Чувал си за него — Големия Бил.

— Пет пари не давам, та ако ще да е сам Джим Джефрис. Няма да му позволя да се изпречва на пътя ми.

Но въпреки смелите приказки дори Саксън забеляза, че дързостта му намаля. Изглежда, че името на Били усмиряваше и най-необузданите мъже.

— Познавате ли го? — запита Били девойката.

Тя отговори утвърдително само с очи, макар да й идеше да извика пред всички колко много обиди е търпяла от този човек и колко й е омразен с неговите непрестанни преследвания. Били се обърна към ковача:

— Слушай, драги, не те съветвам да се караш с мене. Цялата работа ми е съвсем ясна. И в края на краищата защо да се бием? Не ние, а тя трябва да реши въпроса.

— Тя няма какво да се бърка. Ние двамата трябва да си видим сметките.

Били бавно поклати глава:

— Не, грешиш. Мисля, че тя трябва да си каже думата.

— Добре, казвай тогава! — изръмжа Чарли Лонг към Саксън. — Кого избираш: мене или него. Хайде, решавай!

Вместо отговор Саксън сложи и другата си ръка върху ръката на Били.

— Ясно казано! — рече Били.

Гневният поглед на Чарли Лонг се отправи към Саксън, а след това към нейния защитник.

— Пак ще се видим с тебе някой ден — процеди той през зъби.

Саксън и Били отминаха. Девойката ликуваше. Не, не я постигна съдбата на Лили Сандерсън. Този пленителен мъж момче, бавен на думи, скъп на движения, бе победил грамадния ковач, без да го удари, без дори да замахне.

— Той непрекъснато ме преследва — прошепна тя на Били. — Натрапва ми се. Нахвърля се на всеки, който се приближи до мене. Не искам да го виждам, никога…

Били изведнъж спря. Чарли Лонг, който неохотно се отдалечаваше, също спря.

— Тя казва, че не иска повече да има нищо общо с тебе — обърна се Били към ковача. — А щом тя го казва — така ще бъде. Ако някога дочуя, че си се опитал да я безпокоиш, за каквото и да е, ще си имаш работа с мене. Разбрано?

Лонг го гледаше злобно и мълчеше.

— Тебе питам — разбра ли? — повтори още по-настойчиво Били.

Ковачът изръмжа нещо като съгласие.

— Добре тогава. Помня к’вото ти казах. А сега, махай се, за да не те настъпя.

Лонг се отдръпна, като ругаеше под носа си. А Саксън вървеше като насън. Чарли Лонг отстъпи. Той се уплаши от това синеоко момче с гладко лице. Тя беше избавена от ужасния ковач, а това никой досега не бе посмял да направи. И после — Били държеше на нея повече, отколкото на Лили Сандерсън.

На два пъти Саксън се опита да разкаже по-подробно на Били за своето познанство с Чарли Лонг, но Били винаги отклоняваше разговора.

— Това няма никакво значение — каза Били, когато тя за втори път започна да му обяснява. — Нали вие сте при мен — това е важното.

Но девойката настоя. И когато, развълнувана и ядосана от собствения си разказ, тя млъкна, Били успокоително я потупа по ръката.

— Не се тревожете, Саксън. Той е просто един нахал и нищо повече. Щом го зърнах, разбрах що за човек е. Той няма повече да ви безпокои. Знам ги аз тия храбреци: бягат като куче пред тояга. Побойник бил, казвате. Да, сигурно го бива да напада децата.

— Но как постигате това? — тихо запита тя. — Защо всички мъже се боят от вас? Вие сте… вие сте просто чудесен!

Той се усмихна смутено и промени разговора.

— Знаете ли — каза той, — много ми харесват вашите зъби. Толкова са бели, равни, нито много големи, нито пък дребнички като у малките деца. Те са… те са точно както трябва и ви отиват. Не съм виждал досега момиче с такива хубави зъби. Като ги гледам, честна дума, сякаш огладнявам и ми иде да ги схрускам.

Към полунощ Били и Саксън оставиха ненаситните Бърт и Мери да танцуват още и си тръгнаха. Били пръв предложи да си отидат по-рано и затова чувстваше, че трябва да й обясни причините.

— Боксът ме научи да се пазя — каза той. — Не може да работиш цял ден, да танцуваш цяла нощ и да бъдеш в добра форма. Така е и с пиенето. Не искам да кажа, че съм светец. И аз съм се напивал, и то здравата; знам какво е. И сега си обичам бирата — и то в големи чаши. Но не пия без мярка. Опитах и видях, че не си струва. Ето например тоя нахалник, дето налетя върху нас тая вечер. Като нищо можех да го пребия. Той не само е страхливо куче, но и цял е подпухнал от пиянство. От пръв поглед го разбрах що за стока е. Това е много важно, за да надвиеш противника. Да, да, трябва човек да е в добра форма.

— Но той е такъв грамаден — възрази Саксън. — А юмруците му са двойно по-големи от вашите.

— Няма никакво значение. Не са важни юмруците, а какво се крие зад тях. Той щеше да се нахвърли върху мене като звяр. Ако не ми се удадеше да го поваля с един удар, щях да се пазя, да се изплъзвам и да изчаквам; изведнъж той така щеше да изгуби самообладание, че да не знае какво да прави — сърце, дишане, всичко щеше да му изневери и точно тогава можех да го запратя, накъдето си искам. Но най-главното е, че и сам той отлично знае всичко това.

— Вие сте първият боксьор, с когото се запознавам — каза Саксън след кратко мълчание.

— Но аз вече не съм боксьор — възрази бързо Били. — И още едно нещо научих от бокса — да го оставя навреме. Не си струва. Човек се тренира, докато стане здрав, силен и гъвкав, кожата му — като коприна; сто години да живее с това тяло. И изведнъж излиза зад въжетата на ринга, срещу него се случи някой жилав противник, също тъй добър боксьор, като него, и в някакви си двайсет рунда похабява коприната на тялото си и загубва години от своя живот. Да, да, може да загуби и пет години, а случва се да отиде по дяволите половината, дори целият му живот. Малко ли момчета съм виждал — здрави като бикове, а след някой тежък бой да умират за година от охтика, болни бъбреци или нещо друго. Кажете, има ли смисъл? С никакви пари не се купува онова, което така са прахосали. Затова зарязах играта и станах пак колар. Имам здраве и сила и искам да ги запазя. Това е то.

— Навярно сте горд, като виждате своята власт над хората — нежно каза Саксън. Самата тя се гордееше с неговата сила и ловкост.

— Да, така е — откровено призна той. — Доволен съм, дето съм се занимавал с бокс, но не по-малко се радвам, че се отказах… Все пак боксът ме научи на много неща: да бъда винаги нащрек и да се владея. А по природа съм невъздържан и избухлив. Понякога сам се страхувам от себе си. Едно време много лесно кипвах, но боксът ме научи да не пускам пара отведнъж, навреме да мисля какво правя, за да не се разкайвам после.

— Какво говорите — прекъсна го Саксън. — Не съм виждала по-спокоен и по-благ човек от вас.

— О, не! Лъжете се. Когато ме опознаете по-добре, ще видите — понякога така избухвам, че сам не зная какво правя. Отпусна ли юздите, ставам страшен.

Това косвено обещание, че познанството им ще продължи, отекна радостно в сърцето на Саксън.

— Кажете, какво смятате да правите идната неделя — запита той, когато наближиха дома й.

— Нищо, нямам никакви планове.

— Тогава… искате ли да излезем с двуколка за цял ден вън от града?

Тя не отговори веднага. Спомни си последния кошмарен излет с кабриолет… страха, който изпита… как накрая скочи от кабриолета… как извървя няколко безкрайни мили, препъвайки се в тъмнината, като болезнено усещаше всяко камъче през тънките подметки на обувките си… Но после почувства прилив на гореща радост, мъжът, който вървеше редом с нея беше съвсем друг човек.

— Аз много обичам конете — каза тя. — Обичам ги дори повече от танците, само че нищо не разбивам от тях. Баща ми винаги яздел голям пъстър кон. Той, знаете, бил капитан от кавалерията. Никога не съм го виждала, но все си го представям на огромния кон, препасал сабя през кръста. Тази сабя сега е у брат ми Джордж. Но Том, другият ми брат, при когото живея, казва, че сабята по право се пада на мене, понеже баща ми не е негов баща. Разбирате ли? Те са ми братя само по майка. Аз съм едничкото дете от втория брак на майка ми — от нейния истински брак — брака по любов, искам да кажа.

Саксън отведнъж замълча, смутена от собствената си словоохотливост, а така много и се искаше да разкаже на този млад човек всичко за себе си; струваше й се, че тия далечни спомени са съществена част от нея самата.

— Продължавайте, разказвайте още — помоли я Били — Много обичам да слушам за миналото и за някогашните хора. Моите родители също са живели тогава. И ми се струва, че в тяхно време светът е бил по-хубав, отколкото сега. Животът е бил някак си по-смислен и по-естествен. Не знам дали е ясно това, което искам да кажа, но просто не разбирам сегашния живот: всички тия работнически съюзи и съюзи на работодателите и стачките, и скъпотията, и безработицата, и какво ли не още. А едно време не е било така. Всички са обработвали земята, ходили са на лов, имали са достатъчно храна и са се грижили за своите старини. Може би съм глупав — не знам… но сега всичко така се е объркало, че не мога да го разбера. Както и да е — продължавайте, Саксън, разкажете ми още за майка си.

— Да, тя била, знаете ли, съвсем млада, когато те с капитан Браун се обикнали. Той бил на военна служба още тогава, преди войната. А когато военните действия почнали, изпратили го в Източните щати. Точно по това време майка ми била при болната си сестра Лаура. После дошло известие, че той паднал убит при Шайлоу и майка ми се омъжила за друг, който я обичал от много години. Като деца те преминали прериите в един и същи фургон. Тя го обичала като другар, ала не била влюбена в него. Но след това се разбрало, че баща ми, капитан Браун, не бил убит. Майка ми много се изтерзала, но не допуснала мъката да разбие живота й. Тя била добра майка и добра съпруга, кротка, приветлива, мила, но винаги тъжна. А гласът й според мене бе най-хубавият глас на света.

— Браво, смела жена — одобрително каза Били.

— А капитан Браун не се оженил. Той продължавал да бъде влюбен в майка ми. В къщи имам запазени прекрасни стихове, които майка ми му е посветила. Чудесни са, звучат като музика. И едва след много години, когато първият й мъж умрял, те се оженили по любов. Това станало в 1882 година. И живели добре след това.

Много още му разказа Саксън, застанала пред портата, и й се стори, че тази вечер прощалната целувка продължи малко повече от друг път.

— В девет часа, нали? — извика Били през вратата. — За обеда не се безпокойте. Аз ще се погрижа за всичко. Само бъдете готова точно в девет.

Глава IX

В неделя сутринта Саксън беше готова много по-рано от определения час; когато за втори път мина през кухнята, след като бе надникнала през предните прозорци, за да види дали кабриолетът не е дошъл, Сара както обикновено се нахвърли върху нея.

— Не е ли срам и позор как някои пилеят парите си за копринени чорапи — започна тя. — Я погледни мене, ден и нощ не подвивам крак и нямам нито копринени чорапи, нито пък три чифта обувки наведнъж! Но бог е справедлив и много ще се изненадат някои, когато дойде часът на разплатата; всеки ще си получи заслуженото.

Том, взел на коленете си най-малкото дете, пушеше лула и крадешком смигна на Саксън, с което искаше да каже: „Сара пак са я прихванали.“ В това време Саксън усърдно вплиташе панделка в косите на едно от момиченцата. А Сара тежко и тромаво шареше из кухнята, като миеше и нареждаше съдовете от закуската. Тя изправи приведения си над мивката гръб, изохка и с нов пристъп на злоба се обърна към Саксън.

— Какво? Мълчиш, а? Защото все пак е останало поне копка срам у тебе. Помъкнала си се с боксьор! Да не мислиш — вече чух, че имаш вземане-даване с Бил Робъртс. Как пък го намери този тип! Но почакан, миличка. Нека само Чарли Лонг го пипне. Тогаз ще видиш.

— Не знам — намеси се Том, — но… от това, което чувам… изглежда, че Бил Робъртс е доста добър момък.

Саксън, която знаеше повече за Били Робъртс, се усмихна многозначително, но Сара долови тази усмивка и пак се ядоса.

— Защо не се омъжиш за Чарли Лонг? Той е луд по тебе. И капка ракия не слага в уста.

— Затова пък си го наваксва с бира — отвърне Саксън.

— Вярно — потвърди Том, — с положителност знам, че винаги държи цяла бъчонка бира у дома си.

— Сигурно и ти си посръбвал от нея — ухапа го Сара.

— Възможно е — каза Том, като при спомена за бирата си изтри устните с опакото на ръката.

— Като може човекът, защо да няма бъчонка бира — отново мина в настъпление Сара, но този път главно срещу мъжа си. — Плаща си най-редовно всички сметки и печели хубави пари; във всеки случай повече от много други.

— Но няма жена и деца, за които да се грижи — каза Том.

— Нито пък плаща непрекъснато членски вноски на разни профсъюзи, от които нима никаква полза.

— О, колкото до членските вноски, той ги плаща — добродушно настоя Том. — Никъде не би могъл да работи, нито в тая, нито в която и да е друга ковачница в Оукланд, ако не е редовен член на Съюза на ковачите. Ти, Сара, съвсем не разбираш работническия въпрос. Човек трябва здраво да се държи за съюза, ако не иска да умре от глад.

— О, така е, аз никога нищо не разбирам — презрително изсъска Сара. — Аз съм без ум. Аз съм глупачка. И ти ми казваш това така направо, пред децата! — Вбесена, тя се обърна към най-голямото момче, което уплашено се дръпна. — Майка ти е глупачка, Уили. Чуваш ли? Пред тебе баща ти я нарече глупачка. Каза й го право в лицето. Тя е кръгла глупачка, а утре ще каже, че е луда и ще я прати в лудницата. Как ти се струва това, Уили? Искаш ли да видиш майка си в усмирителна риза, Уили, в тъмна килия, дето няма слънчев лъч, и да я бият, както биеха негрите роби? Да, Уили! Да я бият и пребият като най-обикновен черен негър! Ето какъв баща имаш. Помисли си, Уили, майка ти, която те е родила, да бъде хвърлена в тъмна килия заедно с разни лунатици, които крещят и вият, а наоколо се търкалят залетите с вар трупове на ония, които жестоките пазачи са претрепали от бои!

Тя продължи неумолимо да рисува с все по-мрачни багри ужасното бъдеще, което и готвеше нейният съпруг: а детето, изплашено от някаква смътна представа за надвиснало над тях нещастие, се разтрепери и започна тихо да хълца.

Накрая Саксън не можа да издържи.

— За бога! Нима не можем поне пет минути да бъдем заедно, без да се караме? — избухна тя.

Сара веднага забрави ужасите в лудницата и се обърна към зълва си.

— Кой се кара? Щом отворя уста и двамата граквате срещу мене.

Саксън вдигна отчаяно рамене, а Сара отново се нахвърли върху мъжа си:

— Щом обичаш сестра си повече, защо се ожени за мене? Деца ти народих, работя ти като робиня, ноктите си протрих от работа. А от тебе една благодарност не чух: само обиди — и то пред децата; пред тях да разправяш, че съм смахната! А ти какво си направил за мене? Какво, питам те? А аз ти готвя, пера мръсните ти дрехи, кърпа ти скъсаните чорапи, по цели нощи не спя, да ти гледам хлапетията, когато са болни. На, виж!

И тя показа безформения си отекъл крак, и отвратителна, похабена обувка; грубата напукана кожа бе цъфнала на няколко места.

— На̀, виж, виж де! Това искам да ти кажа. — Викът й постепенно премина в хриплив писък. — Това са единствените ми обувки! Виж какво нося аз, твоята жена! Не те ли е срам? Къде са трите ми чифта? А чорапите ми? Виж ги и тях!

Гласът й се скъса отведнъж и тя се строполи на стола до масата, като се задъхваше от неизказана мъка и злоба. Внезапно се изправи с рязко машинално движение, наля си чаша студено кафе и все така като вдървена седна отново на стола. Тя пресипа в чинийката от тази мазна наглед, неописуемо отвратителна течност, сякаш бе толкова гореща, че щеше да й изгори устните, и продължи да гледа вторачено пред себе си; гърдите й трескаво се вълнуваха от ускореното й конвулсивно дишане.

— Хайде, Сара, успокои се! Моля те, успокои се! — разтревожен й говореше Том.

Вместо отговор бавно, внимателно, като че съдбата на целия свят зависеше от точността на нейното движение, тя обърна чинийката с кафето върху масата. След това бавно и тежко вдигна дясната си ръка и също така бавно и тежко удари с отворената си длан звучна плесница по бузата на стъписания Том. Веднага след това тя започна истерично да вие — пронизително, хрипливо и монотонно, — седна на пода и се заклати назад-напред в пристъп на отчаяна, безизходна скръб.

Уили, който дотогава тихо хълцаше, заплака високо, а към него се присъединиха и двете момиченца с току-що вързаните на косите им панделки. Лицето на Том се удължи и побледня, въпреки че бузата му още гореше. Саксън искаше да го прегърне и да го утеши, но не посмя. Той се наведе над жена си.

— Сара, ти не си добре. Ще ти помогна да си легнеш. Аз ще доразтребя кухнята.

— Не ме пипай. Махай се! — пищеше тя и се дърпаше разярена.

— Изведи децата вън, Том, на двора, вървете на разходка, само не стойте тука — каза Саксън. Тя едва се държеше на крака, беше пребледняла и цяла трепереше. — Излез, Том, излез, моля ти се. Ето ти шапката. Аз ще се погрижа за нея. Знам какво трябва да направя.

Останала сама, Саксън с трескава бързина се залови за работа. Тя се стараеше да изглежда спокойна, защото само със спокойствието си можеше да усмири обезумялата жена, която пишеше и се търкаляше по пода. От леката дървена постройка се чуваше навън и най-малкият шум и Саксън знаеше, че писъците достигат не само до двете съседни къщи, но се носят и по цялата улица чак до отсрещните жилища. Тя се боеше да не би Били да пристигне точно в този момент. Освен това Саксън се чувстваше унижена и потресена до дъното на душата си. Всеки неин нерв се бунтуваше от отвращение, но тя не загуби самообладание и с бавни успокояващи движения гладеше челото и косата на Сара. Като я прегърна, тя успя да я поусмири и скоро ужасният пронизителен проточен вик започна да затихва. А няколко минути по-късно Сара вече лежеше на кревата и тежко хълцаше; мокра кърпа покриваше очите и челото й, за да облекчи нейното главоболие — така мълчаливо се споразумяха двете жени да нарекат този нервен припадък.

Когато на улицата се чу конски тропот, който заглъхна пред къщата, Саксън вече можеше да изскочи пред вратата и да махне с ръка на Били. В кухнята тя завари Том, тъжен и разтревожен.

— Всичко е наред — каза тя. — Но Били Робъртс дойде и аз трябва да вървя. А ти влез при нея, постой край леглото й. Може и да заспи. Не я дразни — остави я да прави каквото иска. Ако ти позволи да погалиш ръката й — направи го. Във всеки случай — опитай. По най-напред смени кърпата на челото й, без да й говориш; тя ще приеме това като нещо съвсем естествено.

Том беше добър човек, с меко сърце; но като повечето от западните преселници не умееше да показва чувствата си. Той кимна с глава и тръгна послушно към вратата, като се спря нерешително на прага и погледна Саксън, очите му изразяваха дълбока признателност и братска любов. Тя го разбра и душата й се стопли.

— Не се безпокой, всичко е наред — побърза да каже тя.

Той поклати глава.

— Не, съвсем не е наред. Какъв срам! Какво унижение! — Той сви отчаяно рамене. — О, мен остави, но за тебе ми е жал. Та животът едва сега почва за тебе, сестричето ми. А младите години минават тъй бърже; не усеща човек как остарява. Ето днес е почивният ти ден, а как лошо тръгна. Затова бягай по-скоро навън с твоя приятел; повесели се и забрави всичко, което стана преди малко. — Но когато отвори вратата, той пак се спря, с ръка на дръжката. Челото му се сбърчи. — По дяволите! Като си помисля само — едно време ние със Сара също излизахме на разходка с кабриолет. Тогава и тя май имаше три чифта обувки… Просто не е за вярване!

В стаята си Саксън довършваше тоалета си: покачи се за миг на стол, за да види в малкото стенно огледало как й стои новата ленена пола, купена от магазин за готови дрехи; и полата, и жакетчето бе преправила сама, за да й прилегнат по-добре: дори бе минала двойни шевове, за да изглеждат правени по поръчка. Все още на стола, докато се оглеждаше, тя с уверено движение оправи гънките на полата си и леко я повдигна. Намери, че изглежда добре. Хареса й изящният глезен над бежовата спортна обувка и мекото красиво очертание на крака й в новите кафяви памучни чорапи. Тя скочи от стола и прикрепи с игла за косата си широкопола шапка от твърда бяла слама; панделката около дъното на шапката бе от същата кафява коприна, от която бе и коланът й. После бързо и силно разтърка бузите си, за да им върне руменината, която Сара им бе отнела: забави се още един миг, за да сложи бежовите си плетени ръкавици: чела бе веднъж в модната притурка към неделния вестник, че истинската лейди си слага ръкавиците винаги, преди да излезе от къщи.

Тя се престраши и смело мина през гостната покрай спалнята на Сара: през тънката дървена стена се чуваха тежки охкания и сподавени ридания — Саксън трябваше да прояви голямо самообладание, за да запази руменината на бузите и блясъка в очите си. И тя успя — като гледаше това сияещо жизнерадостно младо създание, което така леко тича по стълбите към него, Били никога не би могъл да предположи, че тя току-що бе издържала мъчителна борба с една истерична, полупобъркана жена.

Саксън бе смаяна — колко рус изглеждаше Били на силната слънчева светлина! Бузите му, гладки като на момиче, бяха леко заруменели; сините му очи изглеждаха още по-сини, а русите къдрави коси повече от всякога напомняха бледо злато. Никога не бе й изглеждал толкова царствено млад! Той я поздрави с усмивка и между алените му устни бавно засия бялата ивица на зъбите тя отново почувства обещание за успокоение и отмора. Още под прясното впечатление от нервния припадък на снаха й, невъзмутимото спокойствие на Били й подейства особено благотворно; досмеша я, като си спомни, че той смята характера си за ужасен.

Тя и преди бе излизала на разходка с кабриолет, но винаги теглен само от един кон, някоя наемна кранта, а колата стара, висока и тежка — от тия, който конюшните дават под наем, защото са по-здрави. Но сега пред нея бяха два дорести коня, които неспокойно въртяха глави и едва се сдържаха на едно място, а златистите отблясъци на лъскавата им като атлаз кожа убедително говореха, че младите красавци никога досега не са били давани под наем, тегличът между тях бе невероятно тънък, а юздите и поводите изглеждаха леки и нежни като паяжина. И тук съвършено естествено бе мястото на Били — той сякаш бе част от целия впряг — най-главната, господстваща част; седнал на тясното седалище в приказно изящната двуколка с големи жълти колела с гуми, ловък и съобразителен, той изглеждаше така различен от всички други младежи, които я бяха извеждали преди, както цялата тази прелест бе различна от грозните коли с тромави коне. Той държеше поводите в едната си ръка, но сдържаше буйните млади животни не толкова със силата, колкото с волята си, която те усещаха в спокойния му нисък, ласкав и убедителен глас.

Нямаше време за маене. Все пак Саксън успя да хвърли бърз поглед наоколо и видя не само натрупалите се любопитни деца: нейният женски усет не я излъга — тя забеляза и лица на по-възрастни да надничат през отворени врати и прозорци или пък зад пердета, леко дръпнати встрани. Със свободната си ръка Били отметна ленената покривка и й помогна да седне до него. Тя се настани удобно на разкошно тапицираната седалка с високо облегало; но още по-приятна й бе близостта на човека до нея, на неговото тяло и спокойната увереност, която лъхаше от него.

— Как ви харесват? — запита той, като хвана поводите с две ръце и подсвирна на конете. Тя се изненада от бързината, с която те подскочиха и се понесоха напред. — Те са на шефа. Такива животни не се намират под наем. От време на време ми ги дава да ги поразходя. Ако човек не ги изкарва редовно — побуяват… Погледнете Кинг вижте го какъв е наперен. Не е ли прекрасен, а? Чудесен кон. Но другият е нещо изключително. Казва се Принс. За него трябва стегнат мундщук, иначе е неудържим… Ах, ти! Немирник такъв… Видяхте ли, Саксън? Това се казват коне! Един път!

След тях се чуваха възторжените гласове, на съседските деца: Саксън въздъхна доволна — щастливият ден най-после започваше.

Глава X

— Аз не разбирам от коне — каза Саксън. — Ни веднъж не съм яздила, а когато случайно съм държала поводи, то е било винаги на някаква куца, дръглива кранта, която едва се мъкне. Но аз не се страхувам от конете. Действителни много ги обичам. Струва ми се, че това чувство е вродено у мене.

Били я погледна с възхищение.

— Така трябва! — одобрително каза той. — Такива жени харесвам дето не ги е страх. Случвало ми се е да возя други момичета: нямате представа как са ме дразнили. И всичките все едни и същи номера — нервничат, пищят, треперят и току залитат… сякаш са излезли заради мене, а не да се повозят с коне. Но аз харесвам момиче, което обича конете и не се плаши. Ей такава сте вие, Саксън, честна дума. С вас мога да бъбря безкрай. А с другите само се дразня и мълча като риба. Те нищо не разбират, а само току се плашат. Разбирате к’во искам да кажа, нали?

— Мисля, че човек се ражда с любов към конете — отговори тя. — Може би аз ги обичам, защото винаги си представям татко на неговия пъстър кавалерийски кон. Както и да е, но много ги обичам. Когато бях малка, постоянно рисувах коне. И мама ме насърчаваше. Пазя цял албум с такива рисунки. Знаеш ли, Били, понякога сънувам, че имам кон, мой собствен кон. А колко пъти съм сънувала, че яздя или карам кон!

— След малко ще ви дам да покарате; само нека се поуспокоят — сега много силно дърпат… Сложете си ръцете пред моите — дръжте здраво. Усещате ли? Разбира се. А това не е нищо! Само да поотпусна юздите, ще видите, но не смея — не сте достатъчно тежка.

Очите на Саксън заблестяха; от опънатите поводи тя усещаше живата сила на прекрасните коне. Като я гледаше и Били засия, заразен от нейната радост.

— Какво струва една жена, ако не може да бъде наравно с мъжете! — възторжено извика той.

— Хора, които обичат едни и същи неща, най-добре се разбират — отговори тя, като зад обикновените думи прикриваше голямата си радост, че те веднага се почувстваха така близки.

— Знаете ли, Саксън, много пъти съм се бил истински, без да щадя силите си, и съм побеждавал пред тълпа от просмукани с ракия и вмирисани на тютюн негодници, които просто ме отвращават. А тези пъзльовци, дето не могат да понесат ни един обикновен удар в зъбите или корема, викат и искат кръв. Помислете, не друго, а кръв! Точно те, дето нямат кръв колкото една риба; и честна дума, по-скоро бих се боксирал само пред един зрител, пред вас например или пред друг човек, които ми е действително приятен! Тогава бих се гордял. Но да ми ръкопляскат тия отвратителни тъпаци, тия мекотели животни, тия плашливи зайци! Нима ще ме укорите, че съм захвърлил тая мръсна игра? Та аз съм готов по-скоро да се бия пред няколко стари мършави коня, дето са вече за боклука, отколкото пред всичките тия страхливци, в чиито жили тече вода, и то мътна вода, като тая на Контра Коста след порой.

— Аз… аз не си представях бокса така — смутено промълви Саксън, като остави поводите и се отпусна на седалката до него.

— Не боксът, а публиката му е лоша — ревниво защити Били любимия си спорт. — Разбира се, боксът понякога може да навреди, да ти похаби здравето и силите… но мене най-вече ме възмущава простащината на публиката. Дори възторзите и похвалите им са ми обидни. Разбирате ли? Това ме унижава. Представете си всички тия отвратителни пияници, дето се плашат от нищо и никаква котка, и на които порядъчен човек не би дал и палтото да му държат — наскачали и реват като животни, за да ми викат „браво“ на мене — на мене… Ха-ха-ха! — изсмя се той ненадейно. — Вижте го само какъв е пакостник!

Едни голям булдог дебнешком се промъкваше през улицата и сякаш се правеше, че не забелязва конете: той мина така близо до тях, че Принс се озъби и се опита да захапе кучето, като наведе глава и с все сила опъна и юздата, и поводите.

— Истински борец е тоя Принс — каза Били. — И всичко у него е естествено. Щеше да захапе кучето не защото чака някои простак да му извика „браво“, а просто така, от инат и защото му се е искало на него самия. И това е хубаво. Това е правилно, защото е естествено. Но на ринга, пред тия ураджии! Да знаете, Саксън…

А Саксън го поглеждаше крадешком: той сръчно управляваше конете, които летяха по улиците в тая празнична неделна утрин, и бързо ги възпря, когато неочаквано на пътя му изскочиха две момченца в мъничка количка… Саксън долавяше в него и дълбочина, и пориви, пленително съчетание на буен темперамент: тлеещ огън на притаени страсти и студенина — далечна като звездите суровост, необузданост, дива като у вълка и прекрасна като у жребеца, непримирим гняв на ангел отмъстител и някаква безпределна, вечна младост, пълна с огън и живот. Тя беше изплашена и очарована; тя го искаше и се стремеше към него през цялата тази пропаст — сърцето и обятията й го искаха; тя неволно си шепнеше това, което звучеше в цялата й душа: мили… мили!

— И да знаете, Саксън — продължи той прекъснатата си мисъл, — как съм ги ненавиждал понякога! Идвало ми е да прескоча въжетата, да се нахвърля върху тия нищожества, да се развъртя наляво-надясно, та да разберат какво се казва бокс. Ето например вечерта, когато се бихме с Били Мърфи, Били Мърфи! Само да знаехте какъв човек е! Той ми е приятел. Най-доброто и най-милото момче, което някога е излизало на ринга! Били! Заедно ходехме на училище и станахме големи приятели. Неговите победи бяха мои победи: моите неприятности — негови неприятности. Заедно започнахме да тренираме. Изправяха ни един срещу друг, и то неведнъж. Два мача завършихме наравно; веднъж победи той, следващия път аз. И ето излязохме за пети път — ние двамата приятели, които толкова много се обичаме. Той е три години по-възрастен от мене. Женен е и има деца — и тях също познавам… Той ми е много близък, разбирате ли? Аз съм с десет фунта по-тежък от него, но за тежката категория това няма значение. Аз имам добър усет за време и разстояние и съм по-устойчив от него. Но той е по-съобразителен и по-пъргав от мене. Аз никога не съм бил много бърз. И двамата добре понасяме ударите и еднакво си служим и с лявата, и с дясната ръка, двамата имаме силен удар. Аз познавам юмрука му, той знае моя и взаимно се уважаваме. Напълно равни противници два мача без резултат и по една победа. Честна дума, съвсем не можех да предположа как ще свърши тази игра. Ние сме толкова равни сили.

И… мачът започна… Да не би да се плашите?

— О, не, не! — извика тя. — Моля ви се, разказвайте! Искам да ви слушам. Вие сте просто чудесен.

Той прие съвсем естествено тази похвала. Спокойният му поглед не се промени.

— Ние започнахме. Шест удара, седем, осем: равен резултат. Аз добре отмервах времето на неговите нападения и отбивах ударите му с лявата ръка, а с дясната ми се удаваше да му нанеса някой и друг малък ъперкът; но той ме удари веднъж по челюстта, а после и по ухото, и то така, че главата ми забръмча и се позамая. С една дума, всичко вървеше прекрасно и за двама ни и по всичко изглеждаше, че мачът пак ще завърши с равен резултат. А, знаете, мачът трае най-много двайсет рунда.

Но внезапно щастието му измени. Точно когато влизахме в клинч, той замахна с левия си юмрук към лицето ми, бях толкова близо, че ако крошето попаднеше на челюстта ми, щеше да ме покоси. Аз наведох глава, но нали не съм достатъчно бърз, и той — прас! — стовари ръката си над ухото ми. Честна дума, Саксън, в този миг искри ми изскочиха от очите. Но все пак там костите са яки и не можеше да има сериозни последици за мене. Но този удар го свърши: защото си извъртя ръката и точно този палец, който още като дете си бе изкълчил на игрището в Уатстракт, точно този палец той така премаза в твърдата ми глава, че просто хлътна навътре в ръката му и си повреди отново същите сухожилия, които у него никога не се бяха оправили съвсем. Но аз не го направих нарочно. Да накараш противника да смаже пръстите си в твоята глава, това е мръсна хватка, макар и да е позволена в играта. Но не и между приятели. Не бих направил нарочно такъв номер на Били Мърфи и за милион долара. Беше просто нещастна случайност само защото съм бавен, защото съм си такъв по рождение. А как боли! Честна дума, Саксън, не можете да си представите колко боли, когато ударите някое старо болно място. Какво друго можеше да прави Били Мърфи по-нататък, освен да забавя играта? Той нямаше друг изход — вече не можеше да се бие с двете си ръце. Били знаеше това и аз го знаех, и реферът го знаеше. Но никой друг. Той продължаваше да движи лявата си ръка, сякаш всичко беше в ред — но не беше така. Болеше го, нещастника! Сякаш някой непрекъснато го мушкаше с нож. С лявата ръка той не можеше да нанесе истински удар. И все пак го болеше. Движеше ли я, или не я движеше — все едно — болеше. И всяко, дори престорено мое докосване до лявата му ръка, която аз гледах на всяка цена да пазя, защото знаех, че тя е безпомощна, дори и тези леки случайни докосвания до бедния му палец отиваха право в сърцето му и го болеше повече, отколкото хиляди рани и хиляди нокаути: и всеки път го болеше все повече и повече при всяко ново допиране.

Сега представете си, че ние се биехме с него за удоволствие, да речем, в някои заден двор и той си навехнеше палеца по същия начин. Та ние веднага щяхме да си свалим ръкавиците и аз щях да слагам студени компреси на бедния му болен пръст, щях да го превържа стегнато, за да не се възпали. Но не! Това е състезание за ураджиите, които са дали пари, за да видят кръв, и те непременно искаха да я видят тая кръв! Те не са хора! Те са вълци!

И така, на Били Мърфи не му беше вече до бой. А и аз не го принуждавах. Просто не знаех какво да правя по-нататък — идеше ми да се пръсна от мъка. Забавих играта, но негодниците забелязаха и почнаха да викат: „Защо не се биете?“ „Лъжа!“, „Мошеничество!“, „Защо не го целунеш?“. „Победата е твоя, Бил Робъртс!“ и други подобни гадости…

„Удряй! — ми шепнеше вбесеният рефер. — Удряй или ще те дисквалифицирам! Чуваш ли, Бил, на тебе говоря?“ Това той казваше на мене и ме бутна по рамото, за да бъда наясно, че се отнася до мене.

Хубаво ли е това? Честно ли е? А знаете ли за какво се биехме? За сто долара, представете си! А играта е такава, че трябва да правим всичко, за да падне един от нас и да не се вдигне, докато реферът не преброи до десет, защото негодниците са заложили пари за всеки един от нас. Прекрасно, нали? Но това бе последният ми мач! Повече не мога! Зарекох се завинаги!

„Излез от играта — прошепнах на Мърфи по време на клинча. — За бога, Били, излез!“ А той ми отвърна също шепнешком: „Не мога, Били, знаеш, че не мога.“

Тогава реферът ни раздели, а публиката започна да реве и свири.

„Хайде, Бил Робъртс! Какво чакаш, дявол да те вземе! Свърши го“ ми каза реферът. А аз го пратих по дяволите. С Били бяхме в клинч, без да се удряме, но той отново засегна палеца си и лицето му се сгърчи от болка. Това спорт ли е? Всичко има граница. Да гледаш в очите един смел човек, който едва се държи на крака от болка, да го обичаш, да виждаш обич и в неговите очи и да трябва да го накараш да страда още повече. Това ли се нарича спорт! Не признавам аз такъв спорт! Но тълпата бе заложила пари за нас. Ние нямахме никакво значение. Продали се бяхме за сто долара и, щем не щем, трябваше да им доставим стоката.

Да ви кажа ли, Саксън, тогава ми идеше да мина през въжетата и да ги пребия до един тия кресливи простаци, които искаха кръв; честна дума, щях да им покажа какво значи кръв!

„За бога, Били, удари ме — молеше ме Мърфи по време на клинча. — Свърши с мене. Аз не мога да се предам сам.“

И знаете ли, там на ринга, по време на клинча, аз се разплаках. От мъка. „Не мога, Били“ — отвърнах му пак шепнешком и го притиснах като брат. Реферът беснееше и се мъчеше да ни разлели, а вълците в залата ръмжаха „В ръцете ти е!“ — крещеше тълпата. „Хайде довърши го!“. „Какво го гледаш, Бил? Свети му една през зъбите, и край!“

„Трябва, Бил, не бъди страхливо куче“ — ме молеше Били Мърфи с обич в очите, докато реферът ни бе уловил, за да ни разтървава.

А проклетите вълци вият: „Лъжа!“, „Лъжа!“ „Измама!“ и не спират.

Нямаше как. Направих това, което искаха. Нямаше друг изход. Направих го, честна дума, направих го. Престорих се, че уж се спускам стремително към него. Отблъснах лявата му ръка, след това се наклоних силно надясно и с решителен замах над рамото си стоварих десния си юмрук в челюстта му. Той знаеше този трик и то много добре. Той ме е събарял с него, а сам го е отблъсвал с рамото си най-малко хиляда пъти. Но тогава нарочно не се зашити. Храс! — право в зъбите. Той политна встрани, като удари най-напред лицето си в засмоленото платно, и се просна като мъртъв с глава затисната под тялото му, сякаш действително му бе пречупен вратът. Аз, аз направих това за сто долара и за тълпата мерзавци, о които не бих си избърсал и обувките. След това взех Били на ръце, отнесох го в неговия ъгъл и му помогнах да се свести. И вече всички бяха доволни. Платили бяха пари и видяха в замяна кръв и нокаут. А човекът, който струваше повече от всички тях, взети заедно, моят приятел, лежеше безчувствен върху рогозката с обезобразено от мене лице.

За миг Били млъкна и се загледа в конете. Лицето му бе сурово и гневно. После въздъхна, обърна се към Саксън и се усмихна.

— Оттогава аз престанах да излизам на ринга. Били Мърфи ми се присмива. Той още продължава, но така между другото, защото има друг добър занаят. От време на време, ако трябва да измаже къщата или да плати сметката на лекаря, или пък да купи велосипед на по-големия си син, той излиза на някой и друг мач в клубовете и припечелва петдесет, сто долара. Много бих искал при случай да ви запозная с него. Той е, казах ви, злато човек. Но като си спомня за оная вечер, призлява ми.

Отново лицето му стана сурово и гневно и Саксън несъзнателно стори това, което жените от висшето общество вършат с фалшива искреност: тя постави ръка на ръката, която държеше поводите, и сърдечно я стисна. Той се обърна към нея и я възнагради с топла усмивка.

— Чудно! — извика той. — Никога не съм бъбрил толкова много, пред никого. Обикновено си мълча и каквото мисля, си остава за мене. Но странно, с вас, как да кажа, някак ми се иска да се разбираме добре. Затова ви разправям каквото мисля. А с всяко момиче може да се танцува.

Пътят им минаваше през горната част на града покрай Сити Хол, покрай небостъргачите на Четиринадесетата улица и през Бродуей към Маунтън Вю. Като свърнаха вдясно от гробищата, те продължиха през Пиемонтските възвишения към Блеър Парк и навлязоха в прохладната гориста местност на Джекхейското дефиле. Саксън не скриваше удоволствието си от бързината, с която се носеха по пътя.

— Колко са красиви! — каза тя. — Не съм и сънувала, че някога ще се возя с такива коне. Просто се боя да не би отведнъж да се пробудя и всичко да е сън. Аз вече ви казах, много често сънувам коне. Какво не бих дала да имам свой собствен кон!

— Не е ли чудно! — отговори Били — И аз обичам конете точно така. Шефът казва, че съм имал особен нюх към конете. Той пък няма никакъв похват с тях. Нищо не разбира. И все пак, освен тия двата, има още двеста едри товарни коня, а аз нямам нито един.

— Но нали конете са създадени от бога — каза Саксън.

— Сигурен съм, че не от моя шеф. Тогава как има толкова много? Двеста коня, ви казвам. И си въобразява, че обича конете! Честна дума, Саксън, той не обича всичките си коне толкова, колкото аз милея и за най-охлузената кобила в конюшнята му. Но все пак те са негови. Не е ли възмутително?

— И още как! — потвърди Саксън и се засмя. — Аз също ужасно обичам хубавите блузи. Цял живот гладя най-красивите, който може да си представи човек! Не е ли странно… и несправедливо!

Били скръцна със зъби в нов пристъп на гняв.

— А по какъв начин някои жени си набавят такива блузи! Гади ми се, като си помисля, че вие трябва да ги гладите. Сещате се какво искам да кажа, нали? Няма смисъл да се обяснява надълго и нашироко. Вие знаете. И аз знам. И всички знаят. А, дявол да го вземе, защо да не могат мъжете и жените да разговарят понякога за такива неща? — Той сякаш се извиняваше, но се чувстваше, че е уверен в правотата на своите думи. — Никога не говоря така открито с другите момичета; веднага ще си помислят, че имам някакви скрити намерения. Противно ми е да ги гледам как във всичко търсят скрити помисли. Но вие, Саксън, не сте като тях. С вас мога да говоря така откровено. И знам, че така трябва. Вие сте като Били Мърфи, като другите мъже, с които човек може да разговаря.

Саксън въздъхна от щастие и го погледна с неволно засияли от любов очи.

— И аз чувствам същото — каза тя. — И аз никога не съм се осмелявала да говоря за подобни неща пред други младежи; те биха се възползвали от това. Когато съм с някой от тях, струва ми се, че непрекъснато се лъжем и мамим един друг и сякаш сме с маски, като на маскарад. — Тя замълча, поколеба се за миг и после тихо заговори: — Аз винаги съм гледала на живота с отворени очи. И доста съм видяла… и чула, и аз съм изпадала в изкушение — когато пералнята дотолкова ми е дотягала, че, така да се каже, човек е готов на всичко. И аз можех да имам красиви блузи… и всичко останало… може би дори и кон за езда. Имаше един банков касиер… При това женен, представете си. Той ми предложи направо. И не помисли дори дали няма да ме обиди — сякаш не съм девойка, сякаш нямам никакво достойнство, което е естествено за едно момиче. За него аз бях нищожество. Той говореше, сякаш сключва сделка. От него научих много за мъжете. Той ми обясни точно какво ще направи за мене. Той…

Гласът й тъжно замря и тя чу как в настъпилата тишина Били изскърца със зъби.

— Ясно ми е — извика той. — Да. Това е един мръсен свят, един несправедлив и отвратителен свят. Не мога да го разбера! Пълен е с безчестие и неправди… Жени, човешки същества с душа и сърце, а се продават и купуват като коне. Аз не разбирам такива жени. Но не разбирам и такива мъже. Когато мъжът купува една жена, той купува само измама! Смешно и жалко. Вземете, ако искате, моя шеф с неговите коне. И той, разбира се, има много жени. Би могъл и вас да купи, защото има пари. Ах, Саксън, вие сте родена да носите фини блузи и да имате, каквото пожелаете, но честна дума, не мога да допусна и мисълта, че вие бихте платили за тях такава цена. Това би било престъпление…

Отведнъж той млъкна и дръпна поводите — зад стръмния остър завой изскочи бързо спускаш се към тях автомобил. С рязко натискане на спирачките автомобилът се закова на място, а седящите в него пътници се оживиха и с любопитство загледаха младия човек и девойката в изящната двуколка, която им запречваше пътя. Били им даде знак с ръка.

— Минете от външната страна, драги — каза той на шофьора.

— Как не, драги — отвърна шофьорът, като измерваше с опитно око ронливия край на пътя и стръмнината под него.

— Тогава ще се гледаме — весело заяви Били. — Аз знам правилата на движението. А тия животни не са свикнали с автомобили и много се лъжете, ако смятате, че ще ги оставя да се подплашат и хукнат по стръмнината.

Седящите в автомобила започнаха шумно да се възмущават.

— Не заприщвай пътя като селяк — каза шофьорът. — Нищо няма да им стане на конете ти. Дръпни ги от пътя, да минем. Ако не…

— Това ще направиш ти, драги отговори Били. — И по-добре не дръж такъв език. Безполезно е да спорим. Ясно, нали? Не ме карай да взема номера на колата ти. Хайде, дигай си чуковете. Върни се назад по пътя. Спри от външната страна на първото по-широко място, за да се разминем. Не пести бензина. Давай заден ход.

След кратко нервно съвещание с пътниците шофьорът се подчини, даде заден ход и колата изчезна зад завоя.

— Какви нахалници! — засмя се Били и се обърна към Саксън. — Като имат кола и няколко галона бензин, мислят, че са техни пътищата, които вашите и моите деди са прокарали.

— Ей, до довечера ли ще чакаме! — чу се гласът на шофьора зад завоя. — Тръгвайте. Можете да минете вече.

— Затваряй си устата — презрително отвърна Били. — Ще тръгна, когато мога. И ако не си ми оставил достатъчно място, ще прегазя и тебе, и твоите контета.

Той леко отпусна поводите; животните, които неспокойно мятаха глави, без подканване бързо потеглиха по стръмния път и уплашени минаха край бръмчащия автомобил.

— Та докъде бяхме стигнали? — подхвана пак Били, когато пред тях се проточи безлюдният път. — Ах, да! Говорехме за моя шеф. Защо той да има двеста коне и колкото си иска жени и всички други блага, а ние с вас да нямаме нищо?

— Вие имате красота и здраве, Били — каза Саксън меко.

— И вие също. Но ние им продаваме тая стока като топ сукно — на тезгях, на такава и такава цена за ярд. Вие сигурно знаете какво ще направи от вас пералнята за няколко години. Погледнете ме и мене! Всеки работен ден аз продавам по малко от силата си. Вижте малкия ми пръст! — Той взе за миг поводите в едната си ръка и й показа другата. — Не мога да го разтворя като другите пръсти, а и не се оправя, напротив. Гледам да го пазя, когато се боксирам. Това е от тегленето на конете. Силата на пръста ми е вече изчезнала зад тезгяха. Виждала ли сте някога ръце на стар колар, който е карал четворка коне? Те приличат на ноктите на ястреб — толкова са криви и осакатени.

— Едно време, когато нашите бащи са прекосявали прериите, всичко е било другояче — забеляза Саксън. — Може би и техните пръсти са се изкривявали от работа, но те са имали свои чудесни собствени коне и разни други неща.

— Разбира се. Защото са работили за себе си. Те са си изкривявали пръстите на свое. А аз се осакатявам заради шефа. Знаете ли, Саксън, неговите ръце са меки като на жена, която не знае що е работа. И все пак той е собственик и на коне, и на конюшни, и нищичко не работи. А аз едва изкарвам за храна и за дрехи. Яд ме хваща, че така е устроен този свят. А кой го е устроил така? Това искам да знам. Казват, времената се измениха! А кой ги измени?

— Разбира се, не бог.

— Обзалагам се, че не е той. И това също ме човърка: кой е тоя бог? Ако той управлява тоя свят — а защо е нужен, ако не го управлява? — защо допуска моят шеф или такива като оня ваш касиер да имат коне и да купуват жени, млади хубави момичета, които са създадени да обичат собствените си мъже, да имат деца, от които да не се срамуват, и да живеят живота си щастливо — така както те си искат.

Глава XI

Конете изкачиха стария стръмен път, който водеше към Морага Вали, и макар често да почиваха, бяха цели в пяна; а от гребена на хълма Контра Коста пътят стръмно се спускаше в зеления, тих, озарен от слънцето Редуудски каньон.

— Не е ли хубаво? — запита Били, като посочи с широк замах малките горички, откъдето долиташе ромонът на невидими ручеи и лятното бръмчене на пчелите.

— Прекрасно е — потвърди Саксън. — Толкова е хубаво, че ми се иска винаги да живея всред природата, а винаги съм живяла в града.

— Аз също, Саксън. Никога не съм живял вън от града, а всичките ми прадеди са били свързани със земята.

— Тогава е нямало градове. Тогава всички са живеели всред природата.

— Да, права сте — кимна той. Щат не щат, трябвало е да живеят всред природата.

Леката двуколка нямаше спирачки и Били с голямо внимание управляваше конете надолу по стръмния криволичещ път. Саксън се облегна назад и затворила очи, се наслаждаваше на тъй жадуваното спокойствие. От време на време той поглеждаше към затворените й очи.

— Какво ви е? — запита най-после той леко разтревожен. — Да не ви е лошо?

— Толкова е красиво, че се страхувам да отворя очи — отговори тя. — Красиво е до болка. И всичко е така честно…

— Честно ли? Колко странно говорите.

— Странно е наистина. И все пак точно така го чувствам — честно! Ето на̀ — в града нито улиците, нито къщите, нищо е изглежда честно. А тук е съвсем друго. Не мога точно да обясня защо, но е така.

— Бога ми, имате право! — извика той. — Сега, след вашите думи, и аз почвам да виждам по този начин. Тук няма хитрини, измама, няма мръсни игри и лъжа. На̀, дърветата си стоят естествени и силни, и чисти, като момчетата, които за първи път излизат на ринга — преди да са разбрали цялата му подлост, преди да са се научили на долните комбинации и мошеничества в полза на ураджиите, заложили най-много пари. Да, тук наистина всичко е честно. Вие умеете да виждате нещата, Саксън.

Той млъкна и я загледа замислено и с ласкава нежност, сякаш изучаваше чертите й; Саксън почувства как сладък трепет премина през пялото й същество.

— Знаете ли, иска ми се да видите веднъж как се бия на ринга. Говоря за истинска борба, при която всеки миг е напрегнат. Страшно ми се иска — да бъда горд да се бия заради вас — вие да бъдете там, да гледате, да разберете… Ще бъде славен бай — обещавам ви… Чудно, никога досега не съм имал желание да се бия пред жена. Жените само пищят, кряскат и нищо не разбират. Но вие ще разберете. Напълно, съвсем съм сигурен, че ще разберете.

По-късно, когато двуколката се залюля равномерно в равнинната част на долината между малки фермерски участъци с позлатено от слънцето зряло жито. Били отново се обърна към Саксън.

— Кажете ми, често ли сте била влюбена? Хайде, разкажете ми какво изпитва човек, когато е влюбен?

Тя бавно поклати глава.

— Само ми се е струвало, че съм била влюбена. И то — само няколко пъти…

— Много пъти! — извика той.

— Всъщност никога — увери го тя, дълбоко зарадвана от неговата неволна ревност. — Нито веднъж не съм се влюбвала истински. Иначе щях да съм вече омъжена. Винаги съм мислила, че ако се влюбя истински в някой мъж, непременно ще се омъжа за него.

— Ами ако той не е влюбен във вас?

— О, не знам — усмихна се тя весело, но същевременно уверено и гордо, — струва ми се, че бих успяла да го накарам и той да се влюби в мене.

— Да, сигурен съм, че бихте успяла — възторжено извика Били.

— Бедата е там — продължи тя, — че не можах да се влюбя истински в нито един от тези, които ми казваха, че ме обичат… О, погледнете!

Див заек пресече пътя и остави зад себе си мъничко облаче прах, което като дим се понесе подир него. На следващия завой, току под копитата на конете, излетя ято пъдпъдъци. Били и Саксън едновременно извикаха от възхищение.

— Ех, жалко, че не съм се родил фермер — промълви той. — Хората не са създадени да живеят в градове.

— Във всеки случай хора като нас не са създадени за градски живот — добави тя, замълча и дълбоко въздъхна. — Колко е красиво тук! Да живееш винаги на такова място, та това би било като сън. Понякога съжалявам, че не съм се родила индианка.

На няколко пъти Били понечи да каже нещо, но все се възпираше.

— А за ония мъже, в които ви се е струвало, че сте влюбена, нищо не ми разправихте — каза той най-сетне.

— Непременно ли искате да знаете? — запита тя. — Мисля, че не си заслужава.

— Разбира се, искам да зная. Хайде, почвайте!

— Първият беше Ал Станли…

— С какво се занимаваше? — запита Били едва ли не строго.

— Беше комарджия.

Лицето на Били стана мрачно, очите му се замъглиха от подозрения и той бързо я погледна.

— О, не е толкова страшно — засмя се тя. — Тогава бях на осем години. Както виждате, започвам от самото начало. Беше точно след смъртта на майка ми, когато отидох да живея при Кади. Той държеше хотел и кръчма в Лос Анжелос. Хотелът беше малък, там отсядаха най-вече обикновени работници, а понякога и железничари. Предполагам, че Ал Станли е прибирал в джоба си голяма част от надницата им. Той беше много красив, спокоен и говореше с тих, приятен глас. Имаше хубави очи, меки, чисти ръце. Виждам ги и сега пред очите си. Той понякога играеше с мене след обед, черпеше ме с бонбони и ми правеше малки подаръци. Спеше почти цял ден тогава не можех да разбера защо спи през деня. За мен той беше някакъв предрешен приказен принц. Убиха го в кръчмата, но преди да умре, успя да застреля своя убиец. Това беше краят на тая любов.

Втори път се влюбих, след като излязох от приюта; бях тринайсет годишна и живеех при брат си оттогава все при него живея. Моят герой беше момчето, което разнасяше с кола по къщите хляб от фурната. Срещах го почти всяка сутрин, когато отивах на училище, минаваше с колата си по Ууд стрийт и свиваше на ъгъла към Дванайсетата улица. Може би ми харесваше, понеже караше кон. Във всеки случаи аз бях влюбена в него няколко месеца. Но уволниха ли го, какво стана с него, не знам, друго момче започна да разнася хляба. А не бяхме си разменили дори една дума.

По-късно, когато бих на шестнайсет, се появи един книговодител. Изглежда, ми върви на книговодители! Та нали оня, когото Чарли Лонг наби, беше книговодител в пералнята! С другия, първия книговодител, се срещнах, когато работех в консервната фабрика „Хикмейър“. И той имаше нежни ръце. Но скоро ми стана противен… той беше… как да кажа… и той разбираше живота като вашия шеф. Съвсем искрено ви казвам, Били, никога не съм го обичала истински. Още от самото начало почувствах, че в него има нещо нечестно. А когато започнах работа в картонажната фабрика, внуших си, че съм влюбена в един чиновник от „Кан Емпориум“ знаете я тая търговска къща, на ъгъла на Единайсетата и Уошингтън стрийт. Той беше порядъчен, всичко у него беше както трябва, прекалено много както трябва и това беше главният му недостатък. В него нямаше живот, нямаше огън. Той искаше да се ожени за мене, но аз все не можех да се реша, което показва, че не съм го обичала. Беше сух, такъв един с тесни гърди, ръцете му бяха винаги студени като на риба. Но, боже мой! Как умееше да се облича — винаги като излязъл от кутийка! Заплашваше ме, че ще се удави, ако не се омъжа за него, но аз все пак го оставих.

А след това… не, нищо вече няма след това. Навярно бях станала много придирчива и не виждах мъж, в когото бих могла да се влюбя. Всичко между мене и мъжете, които срещах тук и там, беше като някаква игра или борба. Но и от двете страни борбата не бе честна и открита. Сякаш винаги криехме карти из ръкавите си. Никога не бяхме прями, откровени, а все гледахме да се надхитрим един друг. Виж, Чарли Лонг беше откровен, както и оня банков касиер. Но с тях аз бях още по-нащрек и готова за борба. Винаги с всички мъже имах чувството, че трябва да се пазя, защото те не биха ме пощадили — в това бях сигурна.

Тя замълча и се загледа в правилното очертание на профила му. Били внимателно управляваше конете. Той я погледна въпросително. Саксън срещна погледа му с ленива усмивка и се протегна.

— Това е всичко — заключи тя. — На никого досега не съм разказвала толкова много за себе си. А сега е ваш ред.

— Нямам много за разправяне, Саксън. Никога не съм обичал момичетата особено много или по-право не достатъчно, за да искам да се оженя за някое от тях. Винаги съм предпочитал мъжете — такива като Били Мърфи например. Освен това тъй се бях увлякъл в спорта, най-вече в бокса, че не ми оставаше много време за жени. Давам ви честната си дума, Саксън, макар че невинаги съм бил примерен разбирате, нали, какво искам да кажа, — на нито една жена не съм казвал, че я обичам. И не е имало защо.

— Но въпреки това много момичета са били влюбени във вас — подразни го тя, а сърцето й радостно туптеше от неговите признания, които разкриваха душевната му чистота.

Той гледаше към конете.

— Много момичета, нали? — настоя тя.

Той пак не отговори.

— Кажете, не е ли истина?

— И да е истина, вината не е моя — бавно отговори той. — Ако искат да ми правят мили очи, то си е тяхна работа. Затова и аз съм свободен да ги отбягвам, когато поискам, нали така? А нямате представа, Саксън, как се увъртат жените около всеки боксьор. Понякога ми се е струвало, че момичетата и жените нямат срам, ни капчица срам. О, аз никога не съм се боял от жените, повярвайте ми, ала и никога не съм тичал подир тях. Само глупците се улавят в техните мрежи.

— Може бе не сте способен да се влюбите — подхвърли нарочно тя.

— Възможно е — беше обезсърчителният му отговор. — Във всеки случай не мога да си представя, че ще се влюбя в момиче, което само се хвърля на шията ми. Това може да се хареса на малчуганите, но един истински мъж не обича жени, които му се натрапват.

— Майка ми винаги е казвала, че няма по-възвишено нещо на света от любовта — твърдо отвърна Саксън. — Тя е писала стихове за любовта. Някои от тях са отпечатани в „Мъркюри“ в Сан Хозе.

— А вие какво мислите за любовта?

— О, не знам — отклони разговора тя и отново срещна погледа му с ленива усмивка. — Знам само, че е приятно да се живее в ден като днешния.

— Разбира се — бързо добави той. — И особено, когато човек е на излет като днешния.

Към един часа Били свърна от пътя на една поляна сред малка горичка.

— Тук ще похапнем — заяви той. — Реших, че ще е по-добре да обядваме сами, отколкото да спираме в някоя гостилница по пътя. И за да е всичко спокойно и удобно, най-напред ще разпрегна конете. Имаме много време. А вие можете да вземете кошницата с храната и да извадите всичко на покривката.

Когато отвори кошницата, Саксън беше поразена от неговото разточителство. Тя извади огромно количество сандвичи с шунка и пиле, салата от раци, варени яйца, пушени свински крачета, маслини, кисели краставички, швейцарско сирене, солени бадеми, портокали, банани и няколко бутилки бира. Смути я количеството и разнообразието на закуските. Той сякаш се бе опитал да закупи цял деликатесен магазин.

— Не трябваше да пилеете толкова пари — укори го тя, когато той седна до нея. — Та това ще стигне за половин дузина зидари.

— Но са вкусни неща, нали?

— Да, разбира се — успокои го тя. — Но тия вкусни неща са страшно много за нас.

— Тогава всичко е наред — заключи той. — Обичам изобилието. Да пием малко бира за начало, а? Ще ни прочисти гърлото от прахта. Само пазете чашите, трябва да ги връщам.

Когато свършиха закуската, Били легна по гръб, запуши цигара и започна да пита Саксън за нейното детство и юношество. Тя му разказа, че живее при брат си, че плаша четири и половина долара на седмица за храна и квартира. На петнадесет години свършила училище и отишла да работи в ютената фабрика за четири долара на седмица, три от които давала на Сара.

— Разкажете ми за оня кръчмар — помоли я Били. — Как попаднахте при него?

Тя вдигна рамене.

— Да ви кажа право, и аз не знам точно. По това време всичките ми роднини били много бедни. Припечелвали колкото да свържат двата края. Кади — кръчмарят, бил войник в отряда на баща ми и толкова го обичал, че се кълнял в името на Капитан Кит — така го наричали войниците. През войната ранили Кади, баща ми не позволил на хирурга да отреже крака му и Кади за цял живот му останал признателен. Той печелел добре от хотела и кръчмата и аз по-късно разбрах колко много ни е помагал по време на болестта на майка ми — той плащал на лекарите и той я погребал наред с баща ми. Аз, по желанието на майка си, трябвало да отида при вуйчо Уили, във Вентурските планини, където той имаше малък чифлик; но там възникнали някакви спорове за синори, добитък и не знам какво още стигнало до бой, имало дори убити. Знам, че затвориха вуйчо ми и той дълго лежа в тъмница. Когато най-после излезе на свобода, чифликът му беше продаден за разноски по съдилища и адвокати. Той беше много остарял и грохнал, а жена му се поболя. Стана нощен пазач за четирийсет долара на месец. С нищо не можеше да ми помогне и Кади ме взе да живея при него.

Кади беше добър човек, въпреки че държеше кръчма. А жена му беше едра и красива. Мисля, че поведението й не е било безупречно — така разправяха после. Но беше добра към мене. Няма значение каква е била и какво говореха хората за нея — към мене тя беше много добра. Но след като Кади умря, тя тръгна по лош път, а мене ме пратиха в приюта. Животът там съвсем не беше хубав, но все пак изкарах три години. Тогава Том се ожени, намери си постоянна работа и ме взе при себе си. И оттогава работя непрекъснато.

Тъжният й поглед се устреми надалеч към нивята и се спря на един плет, покрай който растяха яркочервени макове. Били продължаваше да лежи по гръб и с удоволствие разглеждаше нежния овал на женственото й лице. Той протегна бавно ръката си към нея и промълви:

— Горкото малко момиче.

Ръката му съчувствено хвана нейната гола ръка под лакътя; когато тя сведе към него очи, прочете учудване и възхищение в погледа му.

— Каква хладна кожа имате — каза той. — Аз пък съм винаги горещ. Не чувствате ли по ръката ми?

Ръката му беше топла и влажна; тя забеляза също ситни капчици пот по челото и по гладко избръснатата му горна устна.

— Боже мой, та вие сте вир-вода!

Тя се наведе над него и с кърпичката си изтри челото, устните, а след това и дланите му.

— Аз сякаш дишам с кожата си — обясни той. — Опитните спортисти по игрищата и гимнастическите салони казват, че било признак на добро здраве. Ала никога не съм се изпотявал толкова много както сега. Не е ли чудно?

Тя сне ръката му от лакътя си, за да я изтрие, но веднага след това Били отново обви с пръсти ръката й.

— Наистина, каква хладна кожа имате! — отново се учуди той. — Мека като кадифе и гладка като коприна. Много е приятно.

Ръката му леко се плъзна от китката към лакътя, върна се назад и се задържа на половина път. Обхваната от сладостна умора след приятната слънчева утрин, тя тръпнеше от неговото докосване и като в полусън реши, че би могла да обича този човек, неговите ръце и всичко…

— Ето че изтеглих всичкия хлад от това място — каза той, без да я погледне, но тя видя хитрата усмивка, която пробягна по устните му. — Май ще трябва да потърся друго.

Дланта му галеше ръката й с нежна чувственост; тя погледна устните му и си спомни парещия вкус, който те бяха оставили на нейните устни в първия ден на тяхното познанство.

— Говорете — помоли я той след пет минути сладостно мълчание. — Обичам да гледам устните ви, когато говорите. Чудно, но всяко тяхно движение прилича на целувка.

Тя би искала да останат още дълго така, един до друг, но все пак каза:

— Ако заговоря, няма да ви хареса това, което ще кажа.

— Говорете — настояваше той. — Не е възможно да чуя от вас нещо, което да не ми хареса.

— Добре, иска ми се да набера от ония макове край плета. И после, време е да тръгваме.

— Изгубих — засмя се той. — Но все пак получих двайсет и пет въздушни целувки. Преброих ги. Знаете ли какво? Хайде, изпейте ми „Когато свърши жетвата“, но ми дайте и другата си хладна ръка. След това ще тръгнем.

Тя запя, като го гледаше в очите, а той наблюдаваше устните й. Когато свърши, тя освободи ръцете си и стана. Той тръгваше към конете, когато тя му подаде жакетчето си. Саксън беше свикнала на самостоятелност, естествена за момичетата, които сами си припечелват хляба, и все пак имаше вроден вкус към малките прояви на внимание и на вежливост; тя помнеше от детинство разказите на пионерските жени за изисканата любезност на испанските кабалерос от някогашните испанокалифорнийски дни.

Залязващото слънце им прати прощален поздрав, когато двуколката направи широк кръг към изток, после на юг, мина възвишенията Контра Коста и заслиза по дългия склон край Редуудската скала към Фрутвейл. Под тях до самия залив се разстилаше равнина, нашарена от нивите като шахматна дъска, по която бяха пръснати градчетата Елихърст, Сан Лиандро и Хейуърдз. Пушеците на Оукланд покриваха с тъмно було западната част на небосклона, а по-нататък, отвъд залива, вече мигаха първите светлини на Сан Франциско.

Мръкваше се. Били бе станал странно мълчалив. В продължение на половин час той сякаш само веднъж си спомни за нейното присъствие — когато подухна хладен вечерен вятър, той загърна плътно и нея, и себе си с покривката от двуколката. На няколко пъти й се искаше да го запита: „За какво мислите?“, но все не се решаваше. Тя беше съвсем близо до него; усещаха топлината на телата си и тя се чувстваше спокойна и доволна.

— Слушайте, Саксън — каза той изведнъж. — Няма смисъл повече да мълча. Цял ден, от обед, ми е на устата. Защо ние двамата да не се оженим?

Радостна, Саксън мълчеше; тя знаеше, че той говори сериозно. Но тя инстинктивно разбра, че е по-добре да забави отговора си — нека той настоява, нека стане още по-желана и по-скъпа за него. Освен това нейната женска чувствителност и гордост бяха засегнати. В мечтите си никога не си бе представяла, че човекът, на когото ще се отдаде, би могъл да й направи подобно прямо и трезво предложение. Простотата и откровеността в думите на Били почти я оскърбиха. Но, от друга страна, едва сега, когато той така неочаквано й стана достъпен, тя разбра колко много го желае.

— Кажете нещо, Саксън. Отговорете, добро или лошо, но трябва да ми отговорите. Само имайте пред вид, че ви обичам; дяволски много ви обичам, Саксън. Иначе не бих ви молил да ми станете жена. Вие сте първото момиче, което моля за това.

Отново настъпи мълчание и Саксън още по-силно почувства, че я завладява вълнуващата топлина под покривката. Когато си даде сметка накъде водят мислите й, тя виновно се изчерви в тъмнината.

— На колко сте години, Били? — запита тя. Въпросът й бе също тъй без предисловие — неочакван и смущаваш, — както и неговото предложение.

— На двайсет и две — отговори той.

— Аз съм на двайсет и четири.

— Като че не знам! Та нали ми разправихте кога сте излезли от приюта и на колко години сте били тогава, колко сте работили и ютената фабрика, във фабриката за консерви, колко в картонажната и колко в пералнята. Да не мислите, че не знам да смятам! Разбрах на колко сте години, знам дори рождения ви ден.

— Но това нищо не променя — все пак аз си оставам две години по-стара от вас!

— Какво от това? Ако имаше някакво значение, не щях да се влюбя във вас, нали? Права е била майка ви. Любовта с велико нещо най-великото в живота. Не разбирате ли, Саксън? Аз ви обичам и искам да бъдете моя. И мисля, че това е естествено. Наблюдавал съм и при конете, и при кучетата, а и при хората, че всичко, което е естествено, е правилно и добро. Не може човек да му избегне, Саксън. Аз искам да сте моя и се надявам, че и вие ме искате. Може би ръцете ми не са такива нежни, като на разните там книговодители и чиновници, но тези ръце могат да работят за нас, да ви защищават и дявол знае, как да ви любят, Саксън.

Вечният антагонизъм между двата пола, който Саксън винаги изпитваше, когато бе с мъже, сега сякаш бе напълно изчезнал. Тя не чувстваше, че трябва да се отбранява. Това не беше вече игра. Тя отдавна бе желала, мечтала бе за този миг. Пред Били тя беше беззащитна и съзнавайки това, беше щастлива. На него не можеше нищо да откаже — дори да би се показал като останалите. И от великодушието на тази мисъл се породи нова, по-великодушна мисъл: той не би могъл да бъде като другите.

Тя мълчеше. Вместо отговор, обхваната от внезапен порив, тя улови лявата му ръка и нежно се опита да я отдръпне от поводите. Той не разбра какво иска Саксън, но като видя, че тя настоява, прехвърли поводите в дясната и й остави лявата си ръка. Тя наведе главата си и целуна мазолите на дланта му.

За миг той остана изумен.

— Ти… наистина ли? — промълви смутено той.

Тя отново целуна ръката му и прошепна:

— Обичам ръцете ти, Били. За мене те са най-красивите ръце на света и бих могла с часове да ти говоря какво означават те за мен.

— Стооой! — извика той и възпря конете, успокои ги с гласа си и нави поводите около камшика. След това се обърна към Саксън, прегърна я и устните му намериха нейните.

— О, Били, аз ще бъда добра съпруга — каза разплакана тя между две целувки.

Той я целуна по влажните очи, после пак по устата.

— Сега знаеш за какво мислех по време на обеда и от що ме изби пот; като че нямах сили повече да мълча. Знаеш ли, ти много ми хареса още първия път, том те зърнах.

— И аз мисля, че те обикнах още от първия ден, Били. Целият този ден бях толкова горда с тебе, че беше толкова добър, толкова мил и толкова силен — а как всички мъже те уважаваха и всички момичета те задиряха. И как се би с тримата ирландци, докато аз стоях зад градинската маса. Не бих могла да се влюбя и омъжа за човек, с когото не мога да се гордея. А с тебе аз съм тъй горда, тъй горда!

— Но сигурно не толкова, колкото аз съм горд от себе си сега, задето те спечелих — отговори Били. — Толкова е хубаво, че не ми се вярва да е истина. Боя се да не иззвъни будилникът след няколко минути и всичко да излезе сън. Но дори и да иззвъни, ще се възползвам както трябва от тези две минути. Пази се да не те изям, така съм гладен за тебе.

Той силно, до болка я притисна в прегръдките си.

След тези мигове, които й се сториха безкрайни години на блаженство, Били с мъка се овладя и я пусна от обятията си.

— Будилникът все още не звъни — прошепна той, допрял устни до бузата й, — но нощта е тъмна, а още не сме стигнали Фрутвейл. Ето ги Кинг и Принс — стоят насред пътя. Никога не съм мислил, че ще дойде време, когато няма да ми се иска да взема поводите на такива чудесни коне. Но дойде и това време. Просто не мога да се откъсна от тебе, а трябва. Не ми се тръгва, дяволски не ми се ще да тръгвам, но няма как.

Той отново я настани на мястото й, зави коленете й с падналата встрани покривка и подсвирна на нетърпеливите коне.

След половин час той пак извика:

— Стооой!… Сега знам, че съм буден, но кой знае дали всичко останало не беше само сън. Искам просто да се уверя.

И отново намота поводите и я взе в обятията си.

Глава XII

Саксън не забелязваше как летят дните. Тя продължаваше да работи с усърдие в пералнята, даваше дори повече извънреден труд, отколкото обикновено, а цялото си свободно време посвещаваше на Били и на подготовката за великата промяна в нейния живот. Били се показа най-нетърпеливият влюбен на този свят и настояваше да се венчаят още на другия ден след предложението; той решително се противопоставяше да отлагат сватбата повече от една седмица.

— Защо да чакаме? — питаше той. — Доколкото ми е известно, ние не ставаме по-млади, а помисли само колко много губим с всеки изминат ден.

Накрая той се съгласи да чака цял месец; и беше много добре, защото след две седмици го преместиха заедно с няколко други колари от големите конюшни на Корбърли и Морисън в Западен Оукланд. Престанаха да търсят квартира в Източен Оукланд и наеха спретнатата къщурка от четири малки стаи на Пайн-стрийт между Петата и Четвъртата улица, близо до гарата на Съдърн Пасифик, за десет долара месечно.

— Просто без пари, особено като се сравни със стаичките, в които съм живял досега. И най-малката от тия четири стаи е по-голяма от сегашната ми квартира, а за нея плащам цели шест долара.

— Но тя е мебелирана — напомни му Саксън. — Съгласи се, има разлика.

Но Били не се съгласяваше.

— Аз не съм професор, Саксън, но все пак дотолкова мога да смятам. Неведнъж съм залагал часовника си, когато съм оставал без пари, и разбирам от лихви. Колко, мислиш, ще струва мебелировката на тая къща заедно с килимите, линолеума за кухнята — всичко.

— Можем чудесно да се наредим с триста долара — отговори Саксън. — Аз вече съм мислила и съм уверена, че с толкова пари ще се справим.

— Триста — повтори Били, като сбърчи вежди съсредоточено, — триста, да речем по шест на сто, значи, шест цента на долар, шейсет цента за десет долара, шест долара за сто, за триста — осемнайсет долара. Виждаш ли как майсторски умножавам по десет. А сега разлели осемнайсет на дванайсет — става един долар и половина лихва на месец.

Той замълча доволен, че с доказал твърдението си. Отведнъж лицето му се озари от нова мисъл.

— Чакай! Това не е всичко. Това е лихвата за мебелировката на четирите стаи. Дели на четири. Колко прави долар и половина делено на четири?

— Петнайсет делено на четири е равно на три — остават три — бързо започна да пресмята Саксън. — Трийсет делено на четири равно на седем, двайсет и осем и две остават; две делено на четири — равно на половина. Готово.

— Ей, колко те бива да смяташ! — Той се поколеба. — Аз не следих — колко излезе, казваш?

— Трийсет и седем цента и половина.

— Аха, сега да видим с колко повече ме обират за моята единствена стая. Десет долара месечно за четири стаи, това прави по два долара и половина за едната. Да прибавим и трийсет и седем цента и половина за мебелите, това нрави два долара осемдесет и седем цента и половина. Да извадим от шест долара…

— Три долара, дванайсет цента и половина — бързо изчисли Саксън.

— Виждаш ли! Плащам излишни три долара дванайсет цента и половина за стаята си. Я гледай! Излиза, че да се ожениш, значи да пестиш пари, а?

— Но нали мебелите овехтяват, Били.

— Ей богу, за това и не помислих. Но както и да е, много сполучихме с тая къща. Събота след обед трябва да се освободиш от пералнята, за да отидем да си купим мебели. Снощи гледах какво има в Селинджър. Ще им дам петдесет долара, а останалото ще изплащаме по десет долара на месец. След две години и един месец мебелите са наши. И едно искам да помниш, Саксън: купувай всичко, което ти е нужно, колкото и да струва. Няма да жалим парите, когато е за теб и за мен. Разбрано, нали?

Тя кимна утвърдително, а лицето й с нищо не издаде хилядите тайни кроежи за икономии, които й бяха в ума. Сълзи блеснаха в очите й.

— Ти си толкова мил към мене, Били — прошепна тя, като се приближи към него и той я взе в обятията си.

— А-а, значи, скоро ще има сватба — подхвърли Мери една заран в пералнята. Не бяха минали и десет минути, откакто работеха, когато тя забеляза топазовото пръстенче на безименния пръст на лявата ръка на Саксън. Кой е щастливецът? Чарли Лонг или Били Робъртс?

— Били — беше отговорът.

— Хм, вземаш си дете за отглеждане, а?

По лицето на Саксън Мери разбра, че е ударила на болно място и се разкая за думите си.

— Ех, пък и ти, не разбираш ли от шега? Аз ужасно се радвам на тая хубава новина. Били е прекрасен човек и аз много се радвам, че ще се ожените. Мъже като него не се срещат често, пък и не се женят лесно. И двамата имате късмет. Вие просто сте родени един за друг. И от всички момичета, които знам, той не би могъл да намери по-добра жена от тебе. Кога ще бъде сватбата?

След няколко дни, когато се връщаше от работа, Саксън срещна Чарли Лонг. Той й прегради пътя и я принуди да разговаря с него.

— Тъй, а? Сега си се хванала с боксьор! — изсмя се подигравателно той. — И за слепеца е ясно как ще свърши тая история.

За пръв път тя не се побоя от този огромен, черновежд, космат до ноктите на пръстите си мъж. Тя му показа лявата си ръка.

— Виждате ли този пръстен? Колкото и силен да се мислите, вие никога не бихте успели да го поставите на пръста ми. А Били Робъртс успя само за една седмица. Той ви разбра колко струвате, Чарли Лонг, разбра също и по кой път да стигне до сърцето ми.

— По дяволите! — отвърна Чарли Лонг. — Знам ви и аз колко струвате.

— Били Робъртс не прилича на вас — продължи Саксън. — Той е истински мъж, добър, благороден човек.

Чарли Лонг грубо се изсмя.

— Разбрал е слабото ти място!

— И вашето също! — не му остана длъжна тя.

— Аз мога да ти поразправя туй-онуй за него, Саксън. Между нас казано, той не е стока. Ако почна да ти разправям…

— По-добре се махайте от пътя ми! — пресече го тя. — Иначе ще кажа на Били и знаете какво ви чака, нахалник такъв.

Лонг смутено се размърда и неохотно й стори път.

— Ей, че чуден човек си ти! — каза той едва ли не с възхищение.

— Били Робъртс също — засмя се тя и продължи пътя си. Но след няколко крачки се спря. — Слушайте! — извика тя.

Едрият ковач бързо се извърна към нея.

— Хей там, зад оня ъгъл, видях сакат човек — каза му Саксън. — Можете да идете и да го набиете.

Саксън си позволи само един излишен разход през време на краткото си годеничество: тя похарчи цяла една надница, за да си направи няколко снимки. Били твърдеше, че животът му щял да бъде непоносим, ако нямал нейния образ пред очите си вечер, преди да заспи, и сутрин, щом се събуди. Тя също получи две негови снимки: на едната — с обикновен костюм, а на другата — с раирано трико на боксьор. С тях тя украси огледалото си.

Докато се вглеждаше във втората снимка, тя си спомни чудните разкази на майка си за древните саксонци и за морските викинги, които нападали бреговете на Англия. Тя извади от скрина, който бе пропътувал прериите, друга една от своите светини: малко албумче на майка й, върху чиито листове бяха налепени много изрезки от вестници със стихове за живота на пионерите в Калифорния, а също така репродукции на картини и на стари гравюри от списания, печатани през годините на миналото поколение, а може би и още по-отдавна.

Саксън прелисти познатите страници и скоро намери картината, която търсеше. Между стръмни крайбрежни скали, под сиво облачно небе се приближаваха до пясъците на брега, заливан от морската пяна, няколко тесни, дълги и тъмни лодки с носове, извити като чудновати клюнове на хищни птици. Лодките бяха пълни със снажни, мускулести, полуголи воини; с крилати шлемове на светлорусите си коси и с мечове и копия в ръце, някои бяха нагазили до пояс в морската вода и се насочваха към брега. Срещу тях на сушата пазеха облечени в кожи диваци, които никак не приличаха на индианци. Те се тълпяха по брега, а някои бяха до колене във водата, та да срещнат нападателя. Битката бе вече почнала и тук-таме върху вълните плуваха телата на ранените и убитите. На ръба на една от лодките лежеше с разперени ръце русокос завоевател, а забитата в гърдите му стрела показваше причината на неговата смърт. До него с меч в ръка друг воин скачаше във водата — това беше самият Били. Нямаше никакво съмнение, това бе той — същите необикновено руси коси, същото лице, очи, уста. Дори изразът на лицето му беше като този на Били в първия ден на тяхното познанство, когато се би с тримата ирландци.

От тези две войнствени племена бяха произлезли далечните, нейни и на Били, прадеди. С тази мисъл тя затвори албума и го постави обратно в чекмеджето. И някой от тези далечни прадеди бе изработил тоя старинен, вече извехтял скрин, който бе минал соления океан и прериите и бе пробит от куршум по време на битката с индианците при Литл Медоу. Стори й се, че вижда пред себе си жените, които бяха скътвали в неговите чекмеджета своите накити и ръчно изработени тъкани, жените от тези странстващи поколения, между които са били и бабите и прабабите на нейната майка. Да, въздъхна тя. Хубаво е в жилите ти да тече кръвта на такъв трудолюбив и борчески народ. И тя се замисли какъв ли щеше да бъде нейният живот, ако се бе родила китайка или италианка — като тези стеснителни, ниски, тромави, мургави жени, които срещаше да се връщат от брега, понесли на главите си, понякога и без забрадки, тежки товари от изхвърлени от вълните отломки. Но после се засмя на глупавите си мисли, спомни си за Били, за тяхната къщичка от четири стаи на Пайн-стрийт и си легна, като за хиляден път си представи цялата обстановка, до последната дреболия.

Глава XIII

— По това време всичкият ни добитък измря — разказваше Саксън, — а настъпваше зима и ние, разбира се, не се решавахме да тръгнем на път през Великата американска прерия; така нашият керван прекара зимата в Солт Лейк Сити. Тогава мормоните още не бяха враждебно настроени и ни приеха добре.

— Вие говорите така, сякаш сама сте били там — забеляза Бърт.

— Но майка ми е била — гордо отговори Саксън. — През тая зима тя навършила девет години.

Те седяха около кухненската маса в малката къщичка на Пайн-стрийт и обядваха със сандвичи, студени тъмали^[7] и бира. Беше неделя, почивен ден и за четиримата, но те бяха дошли рано, за да работят повече, отколкото всеки друг делничен ден: да измият стените и прозорците, да изтъркат пода и постелят килимите и линолеума, да поставят пердетата и печката, да подредят кухненските прибори и съдове и да наредят мебелите.

— Разказвай по-нататък, Саксън — помоли я Мери. — Умирам от желание да чуя докрай. А ти, Бърт, си затваряй устата и слушай.

— И така, точно тая зима се появи Дел Хенкок. Той беше роден в Кентъки, но беше прекарал много години на Запад. Беше разузнавач като Кит Карсън^[8] и го познаваше много добре. Неведнъж бяха спали под едно одеяло. И двамата са били заедно с генерал Фримънт в Калифорния и в Орегон. Дел Хенкок минаваше покрай Солт Лейк на път за Скалистите планини. Той щеше да води група трапери на лов за бобри в някаква нова местност, която той беше открил. Дел Хенкок беше красив момък, с дълги коси като по картините, препасан с копринен пояс, както го носят испанците в Калифорния, а в пояса — втъкнати два револвера. Всички жени се влюбваха от пръв поглед в него. Той видя Сали, най-голямата сестра на майка ми, и изглежда, че тя много му хареса, защото той спря в Солт Лейк и не мръдна повече оттам. Той беше прочут също с подвизите си в битките с индианците, а като малко момиче съм чувала от леля Вайла, че той имал необикновено черни, блестящи очи и орлов поглед. Неведнъж участвал в дуели, според тогавашните обичаи, и изобщо от нищо не се боял.

Сади беше истинска красавица и флиртуваше с него — просто го подлуди. Може би тя не беше съвсем сигурна в своите чувства, не знам, но във всеки случай тя не даде дума така леко, както аз на Били. Накрая Дел Хенкок не можеше да търпи повече и една вечер като луд долетя с коня си при нея.

— Сади — каза той, — ако вие не ми обещаете да се венчаете утре с мене, аз ще се застрелям още тая нощ, тука зад фургоните. — И той би го направил. Сади знаеше това и даде своето съгласие. Виждате ли колко бързо се решавали любовните истории в ония времена.

— О, не знам — подхвърли насмешливо Мери. — Едва мина седмица, след като бе видяла за пръв път Били, и беше вече сгодена за него. А Били каза ли ти, че ще се застреля зад пералнята, ако му откажеш?

— Не му дадох тая възможност — призна Саксън. — Както и да е. Дел Хенкок и леля Сали се ожениха на другия ден и живяха много щастливо след това, само че тя почина, а по-късно той беше убит от индианците заедно с генерал Къстър и всички останали. Хенкок беше вече стар, но преди да падне, сигурно е изтрепал немалко индианци. Хора като него всякога умират в сражение и скъпо продават живота си. Когато бях малко момиче, познавах един човек, казваше се Ал Станли. Той беше комарджия, но храбрец! Един железничар го застреля в гърба, както си седеше на масата. Изстрелът беше смъртоносен. Той умря след няколко секунди. Но преди да умре, успя да вземе пушката си и да запрати три куршума в тялото на своя убиец.

— Аз не обичам побоищата и сраженията — възрази Мери. — Действат ми на нервите. Бърт ужасно ме ядосва, дето винаги търси повод да се бие. Та това е съвсем безсмислено.

— Аз пък не бих погледнала човек, който няма войнствен дух — отговори Саксън. — Нима днес ние щяхме да сме тук, ако не беше войнственият дух на нашите прадеди!

— И сте намерили най-войнствения от всички: Били! — увери я Бърт. — То си му е в кръвта. Знаменито момче, първокласен борец! Да. Били е истински мохикан, ловец на скалпове и когато кипне — да не си му насреща!

— Точно тъй — потвърди Мери.

Били не вземаше участие в разговора. Той стана, надникна в малката стая до кухнята, отиде в гостната, оттам в спалнята, после се върна и се загледа с недоумение към малката стая.

— Какво има, братле? — запита Бърт. — Да не си изгубил нещо? Какво се чудиш? Май нещо ти тежи. Хайде, изплюй камъчето.

— Не мога да разбера къде по дяволите са отишли кревата и другите мебели за тая стая.

— Та ние не сме поръчвали никакви мебели за нея — обясни Саксън.

— Още утре трябва да уредя тая работа.

— Защо ви е втори креват? — запита Бърт. — Нима не ви стига един и за двамата?

— Ти си затваряй устата, Бърт — извика Мери. — Дръж се прилични.

— Стооой, Мери, спри! — засмя се Бърт. — Не почвай пак с твоите неуместни бележки.

— Тая стая не ни трябва — каза Саксън на Били. — И аз не предвидих никакви мебели за нея, но затова пък имаме по-хубави килими и по-скъпа печка.

Били отиде до нея, вдигна я от стола, седна и я сложи на коленете си.

— Отлично, момичето ми, радвам се, че си постъпила така. У нас всичко трябва да е първо качество. И утре вечер искам да отскочим заедно до Селинджър и да изберем хубава спалня и килим и за тая стая. Държа на качеството, не ми трябват боклуци.

— Но това ще струва петдесет долара — възрази тя.

— Отлично! — каза той. — Нека струва петдесет долара и нито цент по-малко. Затова пък ще имаме най-доброто. А за какво ни е празна стая. Цялата къща изглежда някак мизерна. Откакто предплатихме наема и взехме ключовете, обикалям това малко гнездо и гледам как расте ден след ден и стана все по-уютно. Докато карам конете през деня, това гнездо ми е непрекъснато пред очите. И като се оженим, пак ще ми бъде винаги пред очите. Искам да го видя съвсем подредено. А ако тая стая остане празна и непостлана, цял ден ще ми е пред очите с голия си под. Ще се чувствам измамен. В нашия дом ще има нещо лъжливо. Ето на̀, сложила си пердета на прозорците на оная стая, за да помислят съседките, че в нея има мебели. Тия пердета лъжат, ужасно лъжат, Саксън — те заблуждават всички, че стаята е мебелирана. А у нас така не бива да бъде. Аз ще се погрижа тия пердета да казват истината.

— Вие можете да я дадете под наем — подхвърли Бърт. Близо сте до гарата, а и ресторантът е на две крачки.

— За нищо на света. Аз не се женя за Саксън, за да държа наематели. И ако не мога да й подредя живота, знаете ли какво ще направя. Ще ида на Дългия кей, ще си вържа камък на шията, ще си кажа: „Хайде, негоднико!“ — и ще се хвърля във водата. Прав ли съм, Саксън?

Според нея беше неразумно да се купуват още мебели, но думите на Били я поласкаха. Тя обви ръце около шията на своя годеник и преди да го целуне, каза:

— Ти си господарят, Били. Както кажеш, така ще бъде — и сега, и занапред.

— Слушай, слушай! — закачливо се обърна Бърт към Мери. — Ето, така трябва да говори една жена. Саксън си знае задълженията.

— Не, аз мисля, че винаги трябва да обмисляме заедно нещата, преди да предприемем каквото и да било — отговори Били на Саксън.

— Слушай, слушай! — тържествуваше Мери. — Имай пред вид, че оня, който ми стане мъж, трябва също да обмисля всичко заедно с мене.

— Той само й прави мили очи — възрази Бърт. — Всички се държат така преди сватбата.

Мери презрително се усмихна.

— Хващам се на бас, че Саксън го води за носа. И за себе си мога направо да кажа, че ще водя за носа оня, който се ожени за мене.

— Но не и ако го обичаш — отвърна Саксън.

Напротив, тогава още повече — настояваше Мери.

Бърт се престори на много натъжен и огорчен.

— Виждате ли сега защо още не се женим с Мери? Аз съм истински упорит индианец и да бъда вечно проклет, ако не съм господар в моя собствен вигвам.

— Аз пък не съм индианка — възрази Мери. — И не бих се омъжила за такъв твърдоглав индианец, та ако ще той да е единственият мъж на света.

— Но твърдоглавият индианец още не ви е поискал.

— Защото знае какъв отговор ще получи.

— Добре, след тия изявления той доста ще си помисли дали да ви поиска.

Саксън желаеше да даде по-приятна насока на разговора и плесна с ръце, сякаш ненадейно си спомни нещо.

— О, как забравих! Имам да ви покажа нещо.

Тя извади от кесийката си малка златна халка и я подаде, за да я разгледат всички.

— Венчалният пръстен на майка ми. Винаги съм го носила на шията си като медальон. Когато бях в сиропиталището, толкова много плаках за него, че управителката ми разреши да го нося. А сега, представете си, от вторник нататък той ще бъде на ръката ми! Били, погледни какво е гравирано на вътрешната страна.

— На Д. от К. 1879 — прочете той.

— На Дейзи от Карлтън. Карлтън, това е баща ми. А сега, Били, трябва да го дадеш да гравират и нашите имена.

Мери беше във възторг и нетърпеливо извика:

— О, чудесно! На С. от У^[9]. 1907!

Били се замисли за миг:

— Не, това не е правилно, защото аз не го подарявам на Саксън.

— Знаеш ли какво? — каза Саксън Да сложим У. и С.

— Не — поклати глава Били. — С. и У., защото ти си на първо място.

— Ако аз съм на първо място за тебе, то и ти си на първо място за мене. Били, мили мой, аз настоявам да бъде У. и С.

— Видиш ли? — каза Мери на Бърт. — Вече почна да се налага и да го води за носа.

Саксън разбра нейния намек.

— Нека бъде, както ти искаш, Били — каза тя.

Той я притисна до себе си:

— Има време — ще обмислим.

Глава XIV

Сара беше крайно консервативна. Нещо по-лошо. Откакто минаха дните на нейното младоженство и се роди първото й дете, цялата й душа сякаш застина и се втвърди като гипс, излян в готова форма. Тази форма бяха предразсъдъците и мненията, които бе усвоила като момиче в семейната среда, в която беше израсла. Тя толкова бе свикнала със своя начин на живот, че и най-малката промяна около нея й се струваше едва ли не революция. Том бе преживял много такива революции. Три от тях станаха при промяна на квартирата; в края на краищата неговата издръжливост се сломи и той не помисли вече за друго жилище.

Затова Саксън не бързаше да съобщи за предстоящата си сватба и изчака до последната минута. Тя предчувстваше бурната сцена и не се излъга.

— Боксьор, хулиган, побойник — съскаше Сара след цял поток от мрачни предсказания за съдбата, която очаква нея самата и децата й, лишени от четирите долара и половина, които Саксън й плащаше всяка седмица. — Аз не знам какво би казала твоята покойна майка, ако беше доживяла до тоя ден и те видеше, че си се заловила с такъв тип като тоя Бил Робъртс. Бил! Майка ти е била толкова изтънчена жена, че никога не би дружила с човек, който се казва Бил. Едно мога да ти кажа — ще трябва да се простиш с копринените чорапки и с трите чифта пантофки. Скоро ще бъдеш благодарна и на разкривени щифали и на памучни чорапи двайсет и пет цента двата чифта.

— О!… Колкото за това, аз не се боя — Били ще може да ми купува каквито си искам обувки — възрази Саксън, като вирна гордо глава.

— Ти не знаеш какво говориш — извика Сара и горчиво, пресилено се изсмя. — Почакай, ще дойдат децата… а те се раждат много по-бързо, отколкото расте сега работната заплата.

— Но ние няма да имаме деца… искам да кажа поне в началото, докато изплатим мебелите.

— Я гледай, какво умно поколение се е извъдило! По мое време момичетата бяха по-скромни; нямаха и понятие от такива срамни неща.

— Като децата? — запита Саксън с лукава усмивка.

— Да, като децата.

— За пръв път чувам, че децата са срамно нещо. В такъв случай, Сара, ти си била доста безсрамна — имаш ги пет. Ние с Били решихме да бъдем по-скромни. Ще имаме само две — едно момче и едно момиченце.

Том едва се сдържаше да не прихне от смях, но за да запази мира, криеше лицето си в чашата с кафе. Макар и претърпяла поражение при първата атака, Сара, като опитен боец, замълча само за миг и бързо се хвърли в нападение от друга позиция.

— И защо така отведнъж ви прихвана да се жените, а? Подозрително, много подозрително… Като си помисля само докъде стигнаха младите момичета! Забравили са всякаква скромност, всякакво приличие! Дотам водят тия неделни танци и не знам какво още. Днешните млади жени са също като животни. Такава разюзданост, такъв разврат никога не съм виждала.

Саксън побледня от гняв. Но докато жена му продължаваше да излива злобата си, Том успя тайно да намигне многозначително на сестра си, с молба да запази как да е мирът.

— Нищо, сестричке — утешаваше той Саксън, когато останаха сами. — Безполезно е да се спори със Сара. Бил Робъртс е добро момче. Чувал съм много хубави работи за него. Сигурен съм, че ще бъдеш щастлива… — Тук гласът му замря. Лицето му изведнъж доби израз на много стар и уморен човек. Той продължи загрижено: — И помни — не бъди като Сара, не се карай с мъжа си. Каквото и да стане, не се карай. Не му давай непрестанно наставления. Оставяй го понякога и той да си каже думата. Та и у мъжете има здрав разум, въпреки че Сара не го признава. Ето на̀ Сара, всъщност тя ме обича, но с нищо не го показва. А ти трябва не само да обичаш мъжа си, но и да му го показваш — винаги да чувства, че го обичаш. С хитрост може да го накараш да прави всичко, каквото поискаш. Оставяй го от време на време да постъпва, както намери за добре, тогава и той ще ти даде повече свобода. Но главно — обичай го и зачитай неговото мнение; той не е глупав човек. И двамата ще бъдете доволни. Аз все се страхувам да не направя нещо, което няма да хареса на Сара, а нима тя не може да постигне същото с любезност, с обич.

— О, аз ще правя всичко, както ме съветваш, Том — каза Саксън, като се усмихна през сълзи, трогната от съчувствието на брат си. — Нещо повече, винаги ще се стремя Били да ме обича и да не престане да ме обича! И тогава ще бъдат излишни всички тия женски хитрости — той ще изпълнява моите желания от любов към мене, разбираш ли?

— Ти си на прав път, Саксън. Следвай го и ще сполучиш.

Когато след малко Саксън си сложи шапката и тръгна за пералнята, на ъгъла я чакаше Том.

— Виж какво, Саксън — бързо, но някак нерешително заговори той. — Да не разбереш погрешно… думите ми… за Сара… Знаеш… Аз не я осъждам. Тя е добра и вярна жена. Нейният живот съвсем не е лек. По-скоро езика си бих отхапал, отколкото да кажа лоша приказка за нея. Всеки си има своите грижи — не е ли така? Проклета беднотия оттам иде всичко!

— Ти винаги си бил много добър към мене, Том. Никога няма да го забравя. Аз зная, че и Сара, въпреки всичко, има добри намерения.

— Аз не мога да ти направя сватбен подарък — смутено се извиняваше Том. — Сара не иска и да чуе. Тя казва, че когато ние сме се оженили, никой от моите роднини нищо не ни е подарил; но все пак имам една изненада за тебе. Никога не би могла да отгатнеш какво е.

Саксън чакаше.

— Когато ми каза, че ще се омъжиш, аз веднага се сетих и писах на брат ни Джордж. И представи си, той веднага изпрати това, което му исках. Нищо не ти казах, защото се боях, да не би да го е продал. Той действително продал сребърните шпори; сигурно е имал нужда от пари. А другото, за да не се дразни Сара, помолих да го изпрати в работилницата. Снощи го донесох, тайничко се промъкнах и го скрих под навеса за дървата.

— О, сигурно е нещо от баща ми. Какво е? О, какво може да е?

— Сабята му.

— Тая, която е носил, когато е яздел пъстрия кон! О, Том! По-хубав подарък не би могъл да измислиш! Да се върнем. Искам веднага да я видя. Сара пере в кухнята и ще почне да простира най-рано след един час.

— Говорих със Сара да ти позволи да вземеш стария мамин скрин — пошепна Том, когато се промъкваха по тясната пътека между къщите. — Но тя настръхна и заяви, че Дейзи не е само твоя, но и моя майка, макар и да сме от различни бащи. А тъй като скринът винаги е принадлежал на семейството на Дейзи, а не на семейството на капитан Кит, то скринът бил мой, а пък за моите вещи и тя имала думата.

— Не се безпокой, Том — каза Саксън. — Снощи тя ми го продаде. Когато се върнах в къщи, тя ме чакаше с горящи от възбуда очи.

— Да, да. След нашия разговор вчера тя през целия ден бе на бойна нога. Колко й плати?

— Шест долара.

— Истински грабеж! Скринът съвсем не струва толкова — изпъшка Том. — Той е от памтивека и е целият напукан от едната страна.

— Бих дала за него и десет долара, бих дала всичко за него, Том. Та той е на мама. Помня го още от стаята й, когато беше жива.

Том намери скритото съкровище под навеса между дърветата и махна книжната обвивка. Показа се тежка, ръждясала стоманена сабя. Такива саби са носели кавалерийските офицери по времето на Гражданската война. Тя бе закачена на прояден от молци колан от плътна тъмночервена коприна, украсен с тежки копринени пискюли Саксън едва ли не изтръгна сабята от ръцете на брат си, изтегли я от ножницата и притисна устни до студената стомана.

Беше последният й ден в пералнята. Тази вечер Саксън напускаше завинаги работата си. А на другия ден в пет часа след обед тя и Били щяха да застанат пред мировия съдия, за да ги венчае. Бърт и Мери щяха да им бъдат свидетели, а след това бяха уговорили и четиримата да отидат в ресторант „Барнъм“, където в отделна стая щеше да се състои сватбената им вечеря. Бърт и Мери възнамеряваха после да отидат да танцуват в Мъртъл Хол, а Саксън и Били щяха да вземат трамвай номер осем до Седмата улица и да се приберат в къщи. Работниците обикновено не правят сватбени пътешествия. На другата сутрин в определеното време Били трябваше да се яви на работа в конюшнята.

Всички жени в гладачницата знаеха, че Саксън за последен път работи заедно с тях. Много от работничките искрено се радваха на щастието и, но не бяха малко и тия, дето й завиждаха, че си е намерила мъж и се освобождава от робския труд над ютията. Тя търпеливо слушаше шегите, които се сипеха по този повод. Такава беше съдбата на всяка девойка от гладачницата преди сватбата й. Но Саксън беше много щастлива и не се засягаше — закачките, макар и понякога грубовати, винаги бяха добродушни.

Всред парата, която излизаше изпод ютията, на фона на нежните батистени и муселинени блузи, които бързо минаваха една след друга през ръцете й, тя си представяше картини из бъдещия си живот в малката къща на Пайн-стрийт. И непрекъснато тананикаше тихичко нагласения от нея припев на една много известна по това време песен:

И щом работя аз,

и щом работя аз,

работя все за Били…

Към три часа след пладне работничките вече едва издържаха напрежението и горещия влажен въздух на стаята. По-възрастните пъшкаха и с мъка поемаха дъх; руменината изчезна от лицата на по-младите, чертите им се изостриха и тъмни кръгове се изписаха под очите им; но всички продължаваха да работят с неотслабваща упоритост, тъй като им се плащаше на парче. Неуморната надзирателка беше на поста си: тя зорко следеше дали няма да се появят признаци на истерия и навреме изведе от стаята слаба прегърбена девойка, която насмалко щеше да припадне.

Неочаквано Саксън бе стресната от страхотен див писък. Опънатата нишка на човешката издръжливост се скъса; волята и нервите не издържаха и стотина жени отведнъж прекратиха работата, а някои дори изпуснаха ютиите си. Пищеше Мери. Саксън видя кацнало на рамото й странно черно зверче, което размахваше големи ципести криле. С писък Мери приклекна и чудноватото животно прелетя и се блъсна право в лицето на съседната гладачка. Ужасена, жената изпищя и припадна. Крилатият звяр захвърка насам-натам из стаята, а обезумелите от уплаха жени крещяха, размахваха ръце, едни се опитваха да побегнат от гладачницата, а други се криеха под дъските за гладене.

— Това е обикновен прилеп! — викаше надзирателката. Тя беше вбесена. — Не сте ли виждали прилеп? Няма да ви изяде!

Но не беше лесно да се успокоят тия, затворени от сутринта в гладачницата жени. Една от тях, не разбрала причината на тая тревога, от страх и преумора, загубила способността да мисли, започна да вика: „Пожар! Пожар!“ Суматохата нарасна и всички се втурнаха към вратата. Те пищяха от ужас така пронизително и диво, че напълно заглушаваха гласа на надзирателката. Отначало Саксън само се уплаши, но после, обхваната от общата паника, и тя престана да се владее. Наистина тя не викаше, но побягна заедно с останалите. Когато обезумелите жени нахлуха в съседното помещение, тия, които работеха там също се присъединиха към бягащата орда и хукнаха да се спасяват от неизвестната опасност. За десет минути пералнята опустя. Само няколко мъже обикаляха с ръчни противопожарни гранати помещенията и напразно търсеха причината за суматохата.

Дебелата надзирателка не се отчайваше лесно. Повлечена от вълната на обзетите от паника жени, тя все пак успя да се измъкне, върна се обратно и бързо хвана в един кош за бельо заслепения от светлината неканен гост.

— Как изглежда дядо господ не знам, но истина ти казвам, видях образа на самия дявол — развълнувана говореше задавено, ту през сълзи, ту през смях, Мери.

А Саксън беше страшно недоволна от себе си, задето се бе уплашила от нищо и като всички останали се бе юрнала да бяга навън.

— Ние всички сме глупачки — каза тя. — Беше най-обикновен прилеп! Разказвали са ми за прилепите. Те живеят и гората и са съвсем безобидни. През деня не виждат. Затова и този се бе заблудил в стаята. Беше най-обикновен прилеп!

— Хайде де! Не ми ги разправяй тия — отвърна Мери. Това бе самият дявол. — Тя изхлипа и отново започна истерично да се смее. — Видя ли как мисис Беркстром припадна? Той само докосна лицето й, а на мене ми бе кацнал на рамото, допираше се до шията ми като ръка на мъртвец. И пак не припаднах. — Тя пак се засмя. — Може би бях толкова уплашена, че не успях дори да припадна.

— Да се върнем — подкани я Саксън. — Загубихме вече половин час.

— Не! За нищо на света! Ако ще и да ме уволнят, пак ще си ида в къщи. Сега не бих могла и да пипна ютията — цяла треперя.

Една жена си бе счупила крак, друга — ръка; повечето се бяха ударили или изподраскали. Нито заплахите, нито молбите на надзирателката не можеха да накарат гладачките да се върнат отново на работа. Всички бяха много разстроени и нервни; намериха се само няколко по-смели жени, които влязоха отново в пералнята, за да вземат шапките и кошниците на останалите; а на пръсти се брояха тия като Саксън, които се върнаха в гладачницата и работиха до шест часа.

Глава XV

— Ах, Бърт! Ти се напи! — подвикна с укор Мери.

Четиримата седяха около масата в отделна стая на ресторант „Барнъм“. Току-що бяха привършили сватбената вечеря, която, макар и скромна, се видя на Саксън прекалено скъпа. Бърт вдигна чаша червено калифорнийско вино — тук то струваше петдесет цента бутилката, стана и се опита да държи реч. Лицето му гореше, а тъмните му очи трескаво пламтяха.

— Явно ти беше посръбнал още преди да се срещнем — продължаваше Мери, — по всичко се вижда.

— Не виждаш добре посъветвай се с някой очен лекар, драга — възрази той. — Бъртръм е в най-добра форма тази вечер! — И той стана, за да стисне сърдечно ръката на своя стар приятел. — Бил, другарю мой! За твое здраве!… Здравей и прощавай, защото ние се разделяме. Сега вече ти си женен човек, Бил; и от работа трябва да си отиваш направо в къщи. Край на скитосването с приятели, сега трябва да се пазиш, Бил. Трябва да застраховаш живота си от нещастен случай; трябва да станеш член на строителна кооперация, на взаимоспомагателно дружество, на погребално бюро…

— Млъкни, Бърт — прекъсна го Мери. — На сватба не се говори за погребение. Засрами се!

— Стооой! Почакай, Мери! Аз казах, каквото казах, защото го мисля, но в ума ми съвсем не е това, което Мери мисли. Сега ще ви обясня какво искам да кажа… Почакайте… Казах погребално сдружение, нали? Но аз съвсем не исках да помрача това весело събрание. Съвсем не…

Той явно търсеше да се измъкне от неудобното положение. Мери тържествуваща, вирна глава и това подейства ободрително на замъгления му мозък.

— Позволете да обясня защо се изразих така — продължи той. — Защото ти, Били, грабна такава хубава булка, ето защо! Всички момчета са луди по нея. А какво ще правиш, ако продължават да се увъртат около нея? Много работа ще ти се отвори. Няма ли да ти дотрябва тогава погребалното сдружение, за да ги погребваш, а? Да разбира се ще ти потрябва. Аз тъкмо исках да те похваля за тънкия ти вкус по женската част, когато Мери взе, та ме прекъсна.

За миг светналите му очи победоносно и насмешливо се спряха на Мери.

— Кой каза, че съм пиян? Аз пиян! Грешка! Всичко виждам ясно — като бял ден. Ето там виждам Бил — моя стар приятел Бил. Не виждам двама Биловци, а само един. Били никога в живота си не е бил двуличен. Били, приятелю мой, мъчно ми е, като те гледам в брачния хомот… — Той внезапно спря и се обърна към Мери: — Не се ядосвай, миличка. Знам си аз работата — дядо ми е бил сенатор и е бил толкова чаровен и сладкодумен като вземал думата сутринта, до вечерта не спирал. Аз на него приличам… Били, като те гледам става ми тъжно. Повтарям, става ми тъжно — той предизвикателно погледна Мери. — За мене самия ми става тъжно. Нима не виждам какво щастие те очаква, момчето ми, в брачните окови. И от мен да го знаеш — умно момче си ти. Господ да ги поживи жените. Добре започна, продължавай в същия дух — ожени се за всичките, господ да ги поживи! Да се чукнем Били, ти си мохикан, храбрец. И индианката ти е жена и половина от мен да знаеш. Минехаха! — обърна се той към Саксън — Пия и за ваше здраве, за здравето на двама ви и за всичките индианчета — господ да ги поживи и тях!

Той изпразни чашата си на един дъх, отпусна се на стола, запремигва към младоженците и сълзи потекоха по бузите му, но той не им обръщаше внимание. Мери започна нежно да гали ръката му и той още повече се разнежи.

— Нямам ли право да си поплача, дявол да го вземе — хълцаше той, — та аз губя най-добрия си приятел. Старото няма никога да се върне… никога. А колко ни беше весело, как се биехме, как гуляехме двамата с Били! И като ви гледам сега да седите до него и да го държите за ръка, ей богу, готов съм да ви намразя, Саксън!

— Горе главата, Бърт! — ласкаво се засмя Саксън. — Забравяте, че държите ръката на Мери.

— О, като пийне, той обича да си поплаче — рязко отвърна Мери, но в същото време свободната й ръка нежно галеше косите на Бърт. — Успокои се, Бърт. Няма защо да си тъжен. А сега, след твоята незабравима реч, нека Били каже няколко думи.

Бърт се съвзе бърже след една чаша вино.

— Хайде, Били! — извика той. — Сега е твой ред.

— Не ме бива много за речи — измърмори Били. — Какво да им кажа. Саксън? Има ли смисъл да им разправям колко сме щастливи. Те и без туй го знаят.

— Кажи им, че ние винаги ще бъдем щастливи — отговори тя. — Благодари им за добрите пожелания и им пожелай същото от наше име. Ние четиримата винаги ще бъдем заедно, както и досега. Кажи им също, че ги каним идната неделя на обед у нас. „Пайн-стрийт“ 507… Ти, Мери, ако искаш, ела още събота след обед — можеш да пренощуваш в малката стая за гости.

— Ти им каза всичко по-добре, отколкото аз щях да го кажа — изръкопляска Били. — Браво, Саксън! Какво мога да добавя към твоите думи? Много малко, но все пак ще им кажа няколко приказки.

Той стана с ръка на чашата си. Между тъмните ресници и под тъмните вежди ясните му очи изглеждаха тъмносини и още повече подчертаваха цвета на русите му коси и светлия тен на кожата му. Гладките бузи бяха заруменели, но не от виното той беше едва на втората си чаша, — а от здраве и щастие. Саксън с гордост го погледна. Колко добре облечен, колко силен, спретнат и хубав беше нейният мъж, нейното момче! Но тя се гордееше и със себе си — с женското си обаяние, което й бе спечелило любовта на такъв прекрасен мъж.

— И така, Бърт и Мери, вие сте на нашата сватбена вечеря. Ние двамата със Саксън ви благодарим от все сърце за вашите добри пожелания и ви желаем същото; и като казвам това, имам пред вид много повече, отколкото вие мислите. Саксън и аз сме сигурни, че вие ще последвате нашия пример, чакаме с нетърпение деня, когато ние на свой ред ще бъдем гости на вашата сватбена вечеря. И тогава, като идвате при нас на обед в неделя, ще можете да пренощувате събота вечер в малката спалня за гости. Мисля, че не направих лошо, дето я мебелирах, а?

— Никога не очаквах това от вас, Били! — извика Мери. — И вие сте такъв… като Бърт! Но все пак…

Очите й се навлажниха, гласът й затрепери и се скъса. Тя през сълзи се усмихна на младоженците, после се обърна към Бърт, който я притегли и я сложи на коленете си.

Като излязоха от ресторанта, четиримата вървяха заедно до Осмата улица и Бродуей и спряха до трамвайната спирка Бърт и Били мълчаха смутени, потиснати от странна отчужденост. Но Мери нежно и загрижено прегърна Саксън.

— Бъди спокойна, мила — шепнеше Мери. — Бъди спокойна, не се страхувай — помисли си за всички други жени на света.

Кондукторът позвъни и двете двойки се разделиха набързо, като си пожелаваха лека нощ.

— Ах ти, Мохикане! — извика Бърт, когато трамваят тръгна. — Ах ти, Минехаха!

— Не забравяй какво ти казах! — извика Мери на Саксън при раздялата.

Трамваят спря на Седмата улица и „Пайн стрийт“. Това бе последната спирка. Само две пресечки ги деляха от новия им дом. На външната стълба Били извади ключа от джоба си.

— Чудесно, нали? — каза той, като обръщаше ключа в ключалката. — Ти и аз. Само ти и аз.

Докато Били палеше лампата в гостната, Саксън започна да снема шапката си. Той отиде в спалнята, светна и там, след това се върна и се спря на прага. Саксън все още се занимаваше с карфиците на шапката си. Тя го погледна крадешком. Били протегна ръце към нея.

— Ела — каза той.

Саксън се приближи до него и той почувства как тя трепери в неговите обятия.

Втора част

Глава I

Първата вечер след сватбата Саксън посрещна Били още на стълбите пред вратата. Те се целунаха и хванати за ръце, се упътиха през гостната за кухнята. Той вдъхна дълбоко с видимо удоволствие.

— Колко хубаво мирише в тази къща, Саксън. Не е кафето и него усещам, но цялата къща мирише на нещо… тъй хубаво, как да кажа, хубаво ми мирише и толкова.

Докато той се миеше на умивалника, тя сложи тиган върху първото колело на кухненската печка. Като бършеше ръцете си, той наблюдаваше с удоволствие жена си и се провикна одобрително, когато тя пусна бифтека в тигана:

— Кой те научи да пържиш бифтек на сух горещ тиган? Така се прави бифтек, но малко жени знаят това.

Тя вдигна капака на втория тиган и почна да разбърква с кухненския нож някакво друго вкусно ядене. Били застана зад нея, мушна ръцете си под нейните мишници, дланите му обхванаха гърдите й, наведе глава над рамото й и допря бузата си до нейната.

— М-м-м!… Пържени картофи с лук, както някога ги готвеше майка ми. Много ги обичам. Само колко хубаво мирише!

Обръчът на ръцете му се разхлаби; бузата му ласкаво се плъзна по нейната, когато той леко я отпусна, но ръцете му отново я обгърнаха и тя почувства устните му по косите си и чу как той с наслада вдъхваше техния аромат.

— М-м-м!… А как хубаво миришеш ти самата. Едва сега разбирам какво значело „сладко момиче“. Да! Сега вече знам, че ти си най-сладкото момиче на света.

Радостта му беше безгранична. Когато се върна от спалнята, където се бе сресал, той седна срещу жена си до малката маса и с нож и вилица в ръка каза:

— То да бъдеш женен, било много по-хубаво, отколкото разправят повечето семейни хора… Честна дума, Саксън, ние бихме могли на доста неща да ги научим. Каквото щат да разправят те може да имат каре дами, каре попове, дори каре аса, но ние ще ги бием всичките с кент флош роял. Само от едно нещо не съм доволен…

За миг в очите й се появи страх и той се разсмя.

— Недоволен съм, дето не се оженихме по-рано. Помисли си само: загубихме цяла седмица.

Очите й засияха от радост и благодарност. В душата си тя даде тържествена клетва да бъдат все така щастливи през целия си съпружески живот.

Вечерята свърши; тя разтреби масата и се залови да мие съдовете на умивалника. Когато той поиска да ги избърсва, Саксън го хвана за реверите на сакото и го накара да седне отново на стола.

— Ти стой тук, защото имаш нужда от почивка. Бъди добър и ме слушай. Запали цигара… Не, не ме гледай непрекъснато. Ето, до тебе е сутрешният вестник. Побързай да го прочетеш, защото ще свърша със съдовете, преди още да си го разгърнал.

Докато той пушеше и четеше, тя продължи работата си, като сегиз-тогиз го поглеждаше крадешком. „Само едно нещо липсва — мислеше си тя, — домашни пантофи. Тогава картината на спокойствие и уютност щеше да е пълна.“

След няколко минути Били въздъхна и сложи вестника настрана.

— Няма смисъл — оплака се той. — Не мога да чета.

— Какво ти е? — закачливо запита тя. — Да не са ти слаби очите?

— Не точно това, болят ме. Минават ми само когато те гледам.

— Добре, бебе Били. Ей сега свършвам.

След като изпра кърпата за чинни и почисти умивалника, Саксън сне кухненската си престилка, отиде при Били и целуна първо едното му око, а после и другото.

— Как са сега, оздравяха ли?

— Вече ги чувствам малко по-добре.

Саксън повтори лечението.

— А сега?

— Още по-добре.

— А сега?

— Като че ли съвсем оздравяха.

Но след като заяви, че са оздравели, той пак изохка и се оплака, че дясното око още малко го наболява.

Докато го лекуваше, тя също извика от болка.

Били се изплаши.

— Какво има? Какво те боли?

— Очите. Страшно ме заболяха.

Сега Били стана лекарят, а Саксън пациентката. Когато и двамата оздравяха напълно, Саксън го заведе в гостната. Там, при отворения прозорец имаше широко кресло, което побра и двамата съпрузи. Това бе най-скъпият предмет в цялата къща; струваше седем и половина долара и макар Саксън да не бе и сънувала, че някога ще си позволи такъв разкош, през целия ден, след като го купиха, изпитваше угризение на съвестта.

Облъхна ги вечерният хлад, който носеше соления дъх на морето — истинска благодат за крайбрежните градове. До тях долитаха пухтенето на маневрените локомотиви от гарата и грохотът на градския влак от Седмата улица, който забавяше хода си от вълнолома, за да спре на Западната Оукландска спирка; от улицата се носеха виковете на играещите деца, а от стълбата на съседната къща се чуваха тихите гласове на няколко жени, излезли да си побъбрят в тази хубава лятна вечер.

— Може ли да се измисли нещо по-хубаво! — промълви Били. — Когато си спомня за моята шест доларова мебелирана стаичка, просто ме хваща яд колко много съм пропуснал през това време. Само едно ме утешава: ако бях побързал да се изнеса оттам, нямаше да те срещна. Та до преди няколко седмици аз дори не подозирах, че ти съществуваш.

Ръката му се плъзна по нейната гола до лакътя ръка и се мушна под ръкава.

— Колко хладна кожа имаш — каза той, — не студена, а хладна. И е толкова приятна.

— Скоро ще почнеш да ме наричаш „мой любим хладилник“! — засмя се тя.

— И гласът ти е прохладен — продължаваше Били. — Като го слушам, изпитвам същото чувство, което имам, когато поставяш ръка на челото ми. Много е чудно. Не мога да ти обясня, но гласът ти просто минава през мене — хладен и приятен, също като прохладен ветрец. Да! Точно така: като първото подухваме на следобеден морски бриз подир ужасната сутрешна жега. А понякога, когато говориш тихо, гласът ти звучи меко и напевно като виолончелото на оркестъра в театър „Макдонау“. Твоят глас никога не се издига високо и никога не е остър, писклив или дрезгав като гласа на някои жени, когато са сърдити, възбудени или пийнали; техните гласове ми приличат на изтъркана грамофонна плоча. А твоят вечно свеж глас минава през мене и ме кара да потръпвам. Той е… той е просто прекрасен. Мисля, че ангелите на небето — ако въобще съществуват — имат такива гласове.

Няколко минути изминаха в мълчание. Тя чувстваше такова неизразимо щастие, че само прокара ръка по косите му и се притисна до него.

— Ще ти кажа на какво ми напомняш — продължи Били. Виждала ли си някога млада чистокръвна кобила? Косъмът й блести на слънцето като коприна, а кожата й е толкова тънка и нежна, че и най-лекото докосване на камшика оставя по нея следи. Тя е изящна, чувствителна — цяла изтъкана от нерви — и все пак, когато дойде до издръжливост, може да надмине и най-силния необязден кон, но и само за мит може да скъса сухожилията си или да се простуди смъртоносно, ако прекара дори една нощ без покривка. Знаеш ли, едва ли има по-красиви неща на света от тия коне; те са толкова крехки, чувствителни и нежни, че трябва да се отнасяш с тях като със стъклен товар, на който пише: „Внимание! Чупливо!“ Ето на какво ми напомняш. Саксън. И аз трябва да гледам всички да се отнасят към тебе най-грижливо и най-внимателно. Между тебе и другите жени има толкова голяма разлика, колкото между чистокръвната кобила и тежките товарни кранти. И ти си от чистокръвна порода, хубава и жива, и си стройна…

Знаеш ли каква снага имаш? Наистина да има да взема Анет Келерман — нищо не струва пред тебе! Тя е австралийка, а ти си американка. Само че в тяло не си като американките. Ти си по-друга. Ти си… нещо изключително, не знам как да го обясня… Другите жени не са така сложени. Ти сякаш си от друга народност. Всъщност… знаеш ли… приличаш на французойка. Да! И телосложението ти, и походката ти, всяко твое движение и когато седиш, и когато ставаш, и дори когато нищо не правиш — по всичко приличаш на французойка, дори нещо повече…

Били, който никога не бе напускал Калифорния и нито една нощ не бе нощувал вън от своя роден Оукланд, беше прав в преценката си. Саксън беше рядко цвете на англосаксонската раса; с необикновено малките си и нежни ръце и нозе, с дребната си кост, с гъвкавото си тяло и изящна стойка тя беше някаква оцеляла през вековете издънка на френско-нормандските нашественици, които се бяха смесили с яката саксонска раса.

— А как умееш да носиш дрехите си! Стоят ти винаги отлично, сякаш са част от тебе самата, също както прохладата на гласа и на кожата ти. И винаги си така хубаво облечена, че по-добре не би могло да бъде. А всеки мъж, знаеш, обича да се показва с жена, облечена тъй приказно хубаво като тебе, и да слуша как хората наоколо му се питат: „Коя ли е тая е Били! Красиво момиче, нали? Да можех и аз да се позавъртя около нея…“ и тям подобни.

Саксън, притиснала бузата си о неговата, се чувстваше напълно възнаградена за мъчителите часове на нощно бдение над иглата, когато главата й клюмаше от умора след изнурителния трудов ден и когато се стараеше да си припомни и скришом да приложи някой модел от хубавите дрехи, които минаваха под ютията и в гладачницата.

— Знаеш ли, Саксън? Измислих ти ново име. Ти си моят еликсир. Точно това си ти — моят еликсир на живота.

— И никога ли няма да ти омръзна? — запита тя.

— Да ми омръзнеш? Та ние сме създадени един за друг.

— Нали е чудесно, че се срещнахме. Били! А можеше никога да не се срещнем. Беше чисто и просто една случайност.

— Родени сме с късмет — заяви той. — Това е то.

— Може би е нещо повече от късмет — подхвърли тя.

— Разбира се. Другояче не е могло да бъде. Така ни е било писано. Ние е трябвало да се срещнем.

Те дълго седяха мълчаливи — изпълнени с неизказана любов. После той я притисна по-силно до себе си и тя почувства до ухото си устните му, които й пошепнаха:

— Не е ли време да си легнем?

Много вечери прекарваха те така. От време на време отиваха за разнообразие да танцуват или на кинематограф, отиваха в театър „Орфей“ и в театър „Бел“ или пък на концертите в петък вечер в Сити Хол Парк. Често в неделя тя приготвяше закуска и Принс и Кинг, които господарят на Били на драго сърце му даваше, за да ги пораздвижи, отвеждаха съпрузите на разходка по хълмовете.

Всяка сутрин Саксън се събуждаше от звъна на будилника. Първата сутрин Били настоя да стане заедно с нея и да запали кухненската печка. Тогава тя отстъпи, но после започна да нарежда дървата в печката още от вечерта, така че сутрин оставаше само да драсне кибрита. Тя успя да го убеди да си доспива, докато го повика за закуска. Първите няколко седмици той си идваше за обед вкъщи. Но се случи цяла една седмица да се прибира у дома едва за вечеря. Оттогава той бе принуден да си взема храната за обед със себе си. Всичко зависеше от това колко далече от дома си беше с каруцата.

— Не започваш добре с мъжа си — предупреди я веднъж Мери. — Много му угаждаш. Внимавай, ще го разглезиш. Той трябва да ти угажда, а не ти на него.

— Той печели хляба — отвърна Саксън. — Неговата работа е много по-тежка от моята, а аз съм толкова свободна, че понякога просто не знам как да си убия времето. Освен това на мене ми прави удоволствие да му угаждам, защото… ей така, защото ми се иска.

Глава II

Саксън бе много придирчива домакиня, но след като разпредели ежедневната си работа, се оказа, че й остава много свободно време. Особено в дните, когато Били си вземаше храната със себе си и не беше необходимо да готви за обед, тя имаше няколко часа напълно на свое разположение. Навикнала години наред на труд във фабриката и в гладачницата, тя не можеше да търпи това необичайно безделие. Не можеше да седи със скръстени ръце, а и не можеше да ходи на гости у предишните си другарки, тъй като те все още работеха във фабриката и в гладачницата. Съседките си тя още не познаваше, освен една странна възрастна жена, която живееше в къщата до тях; с нея Саксън бе разменила някоя и друга приказка през стобора на задния двор.

Саксън се възползва от свободното си време за едно приятно занимание започна да се къпе, когато и колкото си иска. В сиропиталището и при Сара тя бе свикнала да се къпе веднъж в седмицата. Когато порасна, вече мома, тя опита да се къпе по-често. Но опитът излезе злополучен и предизвика отначало присмеха, а след това и гнева на снаха й. Сара беше останала с разбиранията от времето, когато се считаше, че седмичната баня — обикновено в събота вечер, е предостатъчна; по-честото къпане според нея беше превземка и намек, че тя самата не е достатъчно чистоплътна. После това означаваше излишно хабене на гориво и някоя и друга допълнителна хавлиена кърпа към седмичното пране. Но сега при Били, където имаше своя собствена печка, свои кърпи, вана и сапун и където нямаше кой да й пречи, тя започна с голямо удоволствие да се къпе всеки ден. Наистина за вана й служеше обикновено корито, което тя слагаше на пода и го пълнеше сама, но това беше разкош, до който ти се бе добрала едва на двадесет и четвъртата си година. В случаен разговор със страната си съседка Саксън научи как да изпита най-голяма наслада при къпането; нещо много просто — да сипе няколко капки обикновена амония^[10] във водата, но Саксън чуваше това за първи път.

Съдено й бе да научи много от тази странна жена. Те се запознаха веднъж, когато Саксън простираше в задния двор елечета и някои други неща от най-хубавото си бельо. Съседката, облегната на перилата на кухненската веранда, срещна погледа й и кимна с глава; на Саксън се стори, че поздравът е отправен не само към нея, но и към прострените на въжето дрехи.

— Вие сте младоженка, нали? — запита жената. — Аз съм мисис Хигинс, но повече харесвам малкото си име — Мерцедес.

— А пък аз съм мисис Робъртс — отвърна Саксън, като потръпна от радостно вълнение при произнасянето на новото си име. — Малкото ми име е Саксън.

— Необикновено име за жена янки — забеляза съседката.

— Аз не съм янки — възрази Саксън. — Аз съм калифорнийка.

— О-ла-ла! — засмя се Мерцедес Хигинс. — Забравих, че съм в Америка. В другите страни американците ги наричат янки. Вие сте омъжена отскоро, нали?

Саксън кимна с радостна въздишка. Мерцедес също въздъхна.

— Ах вие, щастливо, нежно, хубаво, младо създание!… Ужасно ви завиждам. Целият свят е пред вас — вие можеше да завъртите всеки мъж около малките си хубави пръстчета. Но вие не разбирате щастието си. Всички почват да разбират, когато стане вече много късно.

Саксън беше озадачена и смутена, но все пак отговори с охота:

— О, аз знам колко съм щастлива. Аз имам най-добрия мъж на света.

Мерцедес Хигинс отново въздъхна и промени разговора. Тя кимна към бельото.

— Виждам, че обичате изящните неща. Това говори добре за една млада жена. Те са примамка за мъжете и осигуряват половината от победата. С тях се завладяват и задържат мъжете… — Тя млъкна и остро запита: — И вие сигурно бихте искали да задържите мъжа си — винаги и винаги, — ако можете, нали?

— Разбира се, искам. Аз ще го накарам винаги и винаги да ме обича.

Саксън замълча, смутена и изненадана от откровеността си пред тая непозната жена.

— Странно нещо е това любовта на мъжете — продължи Мерцедес. — И една от най-големите грешки на всички жени се състои именно в това, дето си въобразяват, че познават мъжете като отворена книга. Повечето жени разбиват сърцата си, защото не познават добре мъжете и въпреки това дори до последния си час продължават да бъдат глупаво уверени, че ги разбират прекрасно. О-ла-ла! Какви са глупачки. И вие, малката младоженка, казвате, че ще накарате мъжа си да ви обича винаги и винаги. Така говорят всички, като мислят, че познават мъжете и прищевките на мъжкото сърце. По-лесно е да спечелиш първата награда в Литъл-Луизиана! Но бедните млади жени разбират това чак когато стане много късно. Ала вие, вие сте започнали добре. Гледайте да сте все тъй красива и хубаво облечена. Така сте спечелили мъжа си, така и ще го задържите. Но това не е всичко. Един ден ще си поговорим и ще ви разкажа неща, които малко жени си дават труд да разберат, а още по-малко са тия, които въобще някога разбират… Саксън! Какво силно и красиво име за жена. Но то не ви подхожда. О, аз съм ви наблюдавала. Вие приличате на французойка. Да, у вас несъмнено има нещо французко. Кажете на мистър Робъртс, че го поздравявам за добрия му вкус.

Тя замълча, сложила ръка на дръжката на кухненската врата.

— И елате ми на гости някои ден. Няма да съжалявате. Мога да ви науча на много неща. Елате някой следобед. Мъжът ми е нощен пазач на гарата и сутрин спи. Ето, и сега спи.

Саксън се прибра замислена и озадачена. Колко странна беше тази слаба, мургава жена с повехнало, сякаш опърлено от силен пек лице, а големите й искрящи черни очи горяха от някакъв неугасим вътрешен огън. Да, тя беше стара… „Може да е на петдесет, а може и на седемдесет“ — мислеше си Саксън. Нейните някога черни като гарваново крило коси сега бяха съвсем прошарени. Особено силно впечатление направи на Саксън начинът, по който говореше: английският й език беше добър — много по-правилен от тоя, който Саксън бе свикнала да слуша. И все пак беше ясно, че тази жена не е американка. Тя нямаше никакъв акцент, но в думите й имаше лъх на нещо чуждо, толкова трудно доловимо, че Саксън не можеше нито да го определи, нито да го обясни.

— Аха — каза Били, когато вечерта тя му разказа за своето ново познанство. — Значи, това е мисис Хигинс. Старият Хигинс е нощен пазач. Той е еднорък. Странна двойка са те двамата. Има хора, дето се боят от нея. Всичките даго и някои стари ирландки я смятат за вещица; не искат да имат никакво вземане-даване с нея. Бърт ми е разправял за това. Знаеш ли, Саксън, някои дори вярват, че когато тя се разлюти или някоя муцуна не й хареса, или нещо подобно — достатъчно е само да погледне тоя човек; веднага тупва на земята и умира. Един от нашите коняри, ти си го виждала, Хендерсън, живее ей тук на ъгъла на Петата, казва, че тя не е с всичкия си.

— О, не знам — защити Саксън новата си позната. — Може и да е луда, но тя казва същото, което ти винаги казваш, че приличам на французойка, а не на американка.

— В такъв случай свалям й шапка — каза Били. — Никаква дъска не й хлопа, щом мисли така. От мен да знаеш — умна е и е видяла свят.

— И говори на такъв хубав английски език, Били, също като някоя учителка; мисля, че така говореше и мама. Тя е образована жена.

— Съвсем не е глупава, щом е успяла да те прецени както трябва.

— Тя каза, че имаш добър вкус, щом като си се оженил за мене, и те поздравява — засмя се Саксън.

— Тъй ли каза, а? Тогава предай й най-сърдечните ми поздрави. Тя ми харесва — умее да вижда хубавото. Трябвало е да поздрави и тебе за добрия ти вкус, че си ме избрала за мъж.

След няколко дни Мерцедес Хигинс пак кимна към Саксън и към бельото, което тя простираше.

— Безпокоя се за вашето пране, млада домакинке — каза тя вместо поздрав.

— О, аз години наред съм работила в пералня — бързо отговори Саксън.

— Хм! Парните перални! — презрително се изсмя Мерцедес. — Това е търговия. Глупава работа! Само най-обикновено бельо може да се дава в парна пералня и така му се пада, щом е обикновено. Но да переш тънки, изящни, нежни дрехи — о-ла-ла! — мила моя, това е цяло изкуство. Необходимо е ум, талант и такъв фин усет, както са фини и самите дрехи. Аз ще ви дам рецепта за домашен сапун. Той не поврежда тъканта, прави я още по-мека и по-бяла, дава й живот. Много повече ще ви трае и дълго с удоволствие ще носите финото си бельо. О, прането на фини дрехи е тънка работа, то е изкуство! Трябва да се извършва така, както художникът рисува картина, както поетът пише стихове — с любов, с благоговение; то е истинско тайнство на красотата. Аз ще ви науча на много неща, моя мила, на разни неща, които вие, янките, не знаете. Ще ви науча на нови прекрасни работи. — Тя кимна към простряното от Саксън пране. — Виждам, че плетете дантелки. Аз знам всички видове дантели малтийски, брюкселски, анверски, — о, какви ли не прекрасни дантели! И аз ще ви науча да правите някои от по-лесните, за вас самата, за вашия мил съпруг, та да ви обича винаги и винаги.

При първото си посещение у Мерцедес Хигинс Саксън получи от нея рецепта за домашен сапун и беше посветена и в най-малките тайни на изкуството да се пере фино бельо. Освен това Саксън беше очарована и развълнувана от всичко ново и странно у тази повехнала стара жена, от която вееше към нея лъх на далечни страни и незнайни морета.

— Испанка ли сте? — осмели се да запита Саксън.

— И да, и не, нито едното, нито другото. Баща ми беше ирландец, а майка ми — испанка от Перу. На нея приличам външно, взела съм и нейния цвят на кожата; но във всичко останало приличам на баща си — синеокия келт, винаги с приказни песни на уста, с неуморими нозе, които го увлякоха в далечни странствания. От него съм взела тези нозе, които ме водиха из още по-далечни пътища по широкия свят.

Саксън си спомни за своя учебник по география и си представи една контурна карта на континент с вълнообразно извитите паралелни линии, които очертаваха бреговете му.

— О! — извика тя. — Значи, вие сте от Южна Америка!

Мерцедес вдигна рамене.

— Все някъде трябваше да се родя. Майка ми имаше голямо ранчо. Целият Оукланд би могъл да се побере в едно от най-малките му пасбища.

Мерцедес Хигинс въздъхна усмихната и за известно време се унесе в спомените си. Саксън беше любопитна да узнае повече за тази жена, която вероятно е живяла така, както са живели едно време в Испанска Калифорния.

— Вие сте получили добро образование — подхвана Саксън. — Говорите английски отлично.

— О, английски научих по-късно, не в училище. Да, може да се каже, че получих добро образование и познания върху какво ли не, но не и върху най-главното — мъжете. Това също дойде по-късно. Майка ми не е и сънувала — тя беше една важна лейди това, което вие наричате „царица на стадата“, тя никога не е и сънувала, че с моето отлично образование ще стана в края на краищата жена на нощен пазач. — Тя искрено се засмя над нелепостта на тази мисъл. — Нощни пазачи, ратаи — та ние имахме стотици, не хиляди, които работеха за нас. Имахме пеони, те са нещо като роби, както тука ги наричате, и каубои, които трябваше да яздят двеста мили, за да отидат от единия до другия край на ранчото. А слугите в голямата къща човек не можеше нито да запомни, нито да преброи О-ла-ла! В къщата на майка ми имаше много слуги.

Мерцедес Хигинс, бъбрива като гъркиня, продължаваше да блуждае из своите спомени.

— Но слугите ни бяха мързеливи и мръсни. Китайците са превъзходни слуги. Японците също, ако попаднеш на свестни хора, но не така добри, както китайците. Слугините японки са хубавички и весели, но никога не знаеш кога ще те напуснат. Индусите не са издръжливи, но са много послушни. За тях техните сахиби и мемсахиби са същински божества. Аз бях мемсахиб, което значи господарка. По едно време имах един готвач руснак, които винаги плюеше в супата за късмет. Беше много смешно! Но ние се примирявахме такъв бе обичаят.

— Колко ли много сте пътували, та сте имали такива странни слуги! — продължи разговора Саксън.

Мерцедес се засмя утвърдително.

— Но най-странни от всички бяха черните роби, надолу из южните морета — дребни, къдрокоси людоеди с кости, прокарани през носовете им. Когато не слушаха или крадяха, привързваха ги към някоя кокосова палма зад жилищата на белите и ги налагаха с камшици от носорогова кожа. Те бяха от един остров, населен с людоеди и ловци на хора, и понасяха боя мълчаливо. За тях това бе въпрос на чест. Помия малкия Виби — беше само на дванадесет години, — той ми прислужваше; когато веднъж кожата на гърба му беше станала цялата на парцали от камшика и аз плаках над него, той само се смееше и се заканваше: „Скоро, много скоро Виби вземе главата големия бял господар…“ Той имаше пред вид Брюс Ансти, англичанина, който го биеше. Но малкият Виби не успя да отреже тази глава. Той избяга и бушмените отрязали собствената му глава и го изяли без остатък.

Саксън потрепери, лицето й се помрачи, а Мерцедес Хигинс продължи да бъбри:

— Ах, това бяха весели, диви, бурни дни! Ще повярвате ли, мила моя, за три години тези англичани от плантацията изпиха морета от шампанско и шотландско уиски и пропиляха тридесет хиляди лири стерлинги, така, за удоволствие. Не долари, а лири стерлинги, което прави сто и петдесет хиляди долара. Те живееха като принцове, докато имаше какво да се пилее. Беше славен, приказен живот. Беше лудост, истинска лудост. В Нова Зеландия продадох половината от моите красиви скъпоценности, за да започна пак наново. Накрая Брюс Ансти си тегли куршума, Роджър за осем лири на месец стана помощник-капитан на търговски параход с екипаж от негри. А Джек Джилбрейт беше най-забележителният от всички — той произлизаше от богато, знатно семейство: след като се върна в Англия, започнал да продава храна за котки в околностите на техния замък, докато най-после неговите роднини му дали пари, за да купи каучукова плантация някъде в Малайския архипелаг, в Суматра, мисля, или пък в Нова Гвинея.

Като се върна в къщи и докато приготвяше обеда за Били, Саксън си мислеше какви ли луди желания и страсти бяха накарали тая стара жена с опърлено от слънцето лице да напусне голямото перуанско ранчо, да мине през целия тоя свят и да стигне до Западен Оукланд и Бари Хигинс. Старият Хигинс не беше от тези, които биха хвърлили така на вятъра своя дял от сто и петдесет хиляди долара, пък и сигурно никога не се е добирал до такова богатство. Освен това тя спомена имената на други мъже, но не и неговото.

Много още й разказа Мерцедес при кратки и случайни разговори. Изглежда, нямаше интересен град или страна в Стария и в Новия свят, дето тя да не е била. Тя бе ходила дори в Клондайк преди десет години и с малко думи картинно обрисува пред Саксън облечените в кожи и обути в мокасини златотърсачи, които пръскали по пода на кръчмите златен пясък за много хиляди долари. Изглежда, че мисис Хигинс е била винаги между мъже, на които парите са текли като вода през пръстите.

Глава III

Непрекъснатата мисъл как да запази любовта на Били — чувството им един към друг да остане все така свежо, никога да не слязат от висините, до които бяха стигнали — тласкаше Саксън към мисис Хигинс. Тя знаеше, тя не можеше да не знае… Та нали тя бе споменала, че знае много повече, отколкото другите жени.

Изминаха няколко седмици, през които Саксън често посещаваше старата жена, но мисис Хигинс говореше за какви ли не други неща, учеше Саксън как да плете някои обикновени дантели, даваше й наставления как да пере и как да прави покупките си… Най-после един следобед Саксън завари мисис Хигинс по-словоохотлива, отколкото обикновено, ясно произнасяните думи се гонеха като вълни и бързо се сипеха от устата й. Очите й горяха, горяха и бузите й. Думите й също горяха като пламък. В стаята миришеше на алкохол и Саксън разбра, че старата жена бе пила. Нервна и изплашена, но същевременно като омаяна, Саксън поръбваше ленена кърпичка за Били и слушаше буйния поток от думи на Мерцедес.

— Слушайте, мила, аз ще ви кажа какво представляват мъжете. Не бъдете глупава като другите, които ме смятат за луда и за магьосница с лоши очи. Ха-ха-ха! Като си помисля само за тая глупава Маги Доунъхю, която закрива с шал лицето на бебето си, когато се разминаваме на улицата! Да, магьосница бях, действително, но моите магии хващаха само мъжете. О, аз съм мъдра, много мъдра, мила моя! Ще ви разправя за похватите на жените към мъжете и на мъжете към жените, ще ти кажа кои са най-хубавите и кои са най-лошите. Ще ви разкажа и за звяра, който се крие във всеки мъж, както и за странностите на мъжете; точно те разбиват сърцата на глупавите жени, които нищо не разбират. А всички жени са глупави. Но аз не съм глупава. О-ла-ла, слушайте!

Аз съм стара жена и тъй като съм жена, няма да ви кажа на колко съм години. И все още имам власт над мъжете. Дори когато стана на сто години, беззъба и носът ми опре о брадата, пак ще имам власт над мъжете. Не над младите, разбира се. Те бяха мои, когато бях млада. Но над старите мъже — както подобава на моите години. И добре, че притежавам тази власт. Аз нямам нито пари, нито един близък роднина в целия свят. Имам само мъдрост и спомени — спомени, които вече са пепел, но царствена, безценна пепел. Старите жени като мене гладуват и мръзнат или пък приемат просяшка милостиня в някой приют за бедни. Но не и аз. Аз си имам мъж. Вярно, той е само Бари Хигинс — старият Бари, — тромав като вол, но истински мъж, мила моя, и странен, както са странни всички мъже. Вярно, той има само една ръка. — Тя вдигна рамене. — В замяна на това пък не може да ме бие, а старите кости стават крехки, когато месото около тях поизтънее и поизсъхне.

Но като си помисля за моите буйни млади любовници, принцове — безумни от безумието на младостта! О, как съм живяла. Стига ми. За нищо не съжалявам. А старият Бари ми осигурява залък хляб и топло кътче край огъня. И защо? Защото познавам добре мъжете и винаги ще съумея с хитрост да ги задържа. Да познаваш мъжете, е и горчиво, и сладко — по-скоро сладко, отколкото горчиво; ах, мъжете, мъжете и пак мъжете! Не тъпаците, разбира се, нито пък тлъстите буржоазни свини — бизнесмените, но мъжете с темперамент, с жар, с огън! Може и да са безумци, но царствено племе от безумци, което не се подчинява на никакви закони.

Слушайте, млада женичке, и се учете. Разнообразието — в него е магията. То е златното ключе. То е играчката, която забавлява. Не намери ли разнообразие у жена си, мъжът става турчин; намери ли го — той стана неин верен роб. Една жена трябва да бъде много жени същевременно. И ако искате вашият мъж да ви обича, за него вие трябва да въплъщавате всички жени. Бъдете винаги нова, като цвете, което всяка сутрин блести с пресни капки роса и никога не разцъфва напълно, затова и никога не увяхва. Трябва да бъдете градина с винаги нови, винаги свежи, винаги различни цветя. И в тази градина мъжът никога не бива да откъсва последния цвят.

Слушайте, млада женичке. В градината на любовта има змия. Тя се нарича баналност. Смажете главата й, иначе ще разруши градината ви. Запомнете името й: баналност. Не бъдете никога прекалено откровена. Мъжете само изглеждат груби. Жените всъщност са много по-груби от мъжете… Не, не, няма смисъл да спорите, млада женичке. Вие сте още дете. Жените са много по-малко деликатни, отколкото мъжете. Не знам ли аз? Те са готови да разкажат на другите жени и най-интимните тайни за любовта на мъжете си. Мъжете никога не разправят подобни неща за жените си. Как ще обясните това? Има само един отговор: във всичко, което се отнася до любовта, жените са по-малко деликатни, отколкото мъжете. Това е тяхната грешка. Тя е бащата и майката на баналността, а баналността е отвратителен плужек, който осквернява и разрушава любовта.

Бъдете деликатна, малка съпруго. Никога не оставяйте незабулена — имайте винаги не едно, а много була; забулвайте се в хиляди була и нека те бъдат от най-скъпа материи и да блестят като безценни камъни. Не оставяйте никога да бъде смъкнато последното було. Бъдете всеки ден забулена с нови була — все нови и нови и така, безкрай. И все пак не бива да изглеждате премного забулена. Всяко було трябва да изглежда единствено между вас и жадния ви любовник, който иска да ви има цялата. И нека всеки път мисли, че е взел всичко, че е отхвърлил последното покривало, което ви забулва. Той трябва да си мисли така. Но не бива да е така. Тогава той няма да ви се насити, защото на другия ден ще намери друго, последно було, което не е забелязал.

Запомнете — всяко було трябва да изглежда последно и единствено. Всеки път трябва да изглежда, че сте отдала всичко в неговите ръце. Но всякога трябва да запазвате много повече, което да отдадете на другия ден и през следващите дни. И при това разнообразие и изненади вашият мъж вечно ще се стреми към вас — новото той що търси у вас, а не у другите жени. Вие сте покорили вашия мъж с вашата красота и свежест, които са били нови за него, вие сте били за него неразбулена тайна. Когато мъжът е откъснал и вдъхнал целия аромат на едно цвете, той търси други цветя. Това е странното у мъжете. Вие трябва да останете почти откъснат цвят и все пак не напълно откъснат, неизчерпаем източник на сладост, която той е опитвал и все пак винаги да му се струва, че я вкусва за първи път.

Глупавите жени — а те всички са глупави — считат първото си завоевание над мъжа за окончателна победа. След това се успокояват, отпущат се, надебеляват, стават безжизнени и нещастни. Уви, те са толкова глупави! Но вие, мило дете, след първата си победа трябва да направите любовните си отношения непрекъсната верига от победи. Всеки ден трябва отново да завладявате мъжа си. А когато спечелите последната победа и когато не намирате какво повече да покорявате, тогава свършва любовта. И това е краят. Мъжът ви започва да броди из чужди градини. Запомнете — любовта трябва да бъде ненаситна. Тя трябва да чувства глад, остър като нож глад, който никога не е напълно задоволен. Трябва добре да храните вашия възлюбен, о, да, много добре, много, много добре; давайте му, давайте му и все пак го отпращайте гладен, за да дойде пак и да иска още.

Мисис Хигинс стана внезапно, прекоси стаята и излезе. Саксън забеляза колко лекота и гъвкавост имаше в нейното сухо, повехнало тяло. Когато мисис Хигинс се върна, младата жена се увери, че тази лекота и гъвкавост не бяха плод на въображение.

— Аз едва ви показах първата буква от азбуката на любовта — каза Мерцедес, като седна отново.

Тя държеше в ръцете си мъничък, чудесно полиран тъмнокафяв инструмент, който приличаше на китара, само че бе с четири струни. Мерцедес захвана ритмично да подръпва струните с пръстите си и с тих неприятен глас запя странна песен на някакъв чужд, непознат език, в който имаше толкова топли, галещи звуци, сякаш бе целият от гласни, възбуждащи страст. Меко ридаеха и гласът, и струните, после се извисиха в чувствен порив — ту замираха до шепот и ласки, разменяни в сладостен полумрак, ту отново се издигаха до любовен вик, див и властен, в който се вплитаха и вопли, и безумие, и съблазън, и обещания. Песента минаваше през цялото същество на Саксън, накрая и тя като малкия инструмент започна да трепти от страстната мелодия. Струваше й се, че сънува и беше като зашеметена, когато Мерцедес Хигинс спря.

— Ако мъжът ви охладнее към вас, ако вие станете за него вече прочетена книга, изпейте му тогава тази песен, така както аз я пях, и ръцете му веднага отново ще се протегнат към вас, в очите му отново ще загори огънят на предишното безумие. Ясно ли ви е, мила моя? Разбирате ли?

Саксън само кимна — устните й бяха толкова сухи, че не можа да проговори.

— Златният кос, царят на горите — припяваше Мерцедес над инструмента, — укулеле, така го наричат в Хавай, което значи, мила моя, „скачаща бълха“. Кожата им е като злато на хавайците… племе от любовници; в топлите свежи тропически нощи, наситени с дъха на мусона.

Тя отново дръпна струните и запя на друг език — на френски, предположи Саксън. Беше весела, дяволита песничка, бърза и закачлива. Големите очи на Мерцедес от време на време се разширяваха още повече и светваха с див блясък, а след това се свиваха и гледаха примамливо и лукаво. Когато свърши, тя се обърка към Саксън да чуе нейното мнение.

— Първата песен повече ми хареса — каза Саксън.

Мерцедес сви рамене.

— Всяка от тях си има своя красота, малка женичке. Още много неща има да научите. Понякога мъжете се завладяват с вино, а понякога се завладяват с песни, които ги опиват като вино. Странни са мъжете! О-ла-ла! Има толкова начини, толкова много! Ето, един от тях е вашето хубаво бельо, хубавите дрехи. Те са магическа мрежа. Никой рибар не е ловил със своите мрежи така успешно риба в морето, както ние улавяме мъжете с нашите труфила. Вие сте на прав път. Виждала съм мъже да губят ума си заради някое елече, не по-хубаво, не по-изящно от тези, които вие простирате на въжето.

Нарекох прането на фино бельо изкуство, да, но то не е изкуство само за себе си. Най-висшето изкуство на света — това е изкуството да се покоряват мъжете. Любовта е живецът на всички изкуства — тя осмисля тяхното съществуване. Чуйте. През всички времена, през всички векове е имало жени — велики, мъдри жени. За тях не е било необходимо да бъдат красиви. Тяхната мъдрост е била по-могъща от всяка женска красота. Принцове и монарси са се прекланяли пред тях. Цели народи са воювали и цели империи са загивали заради тях. Създавани са били религии в тяхно име. Афродита, Астарта владетелка на нощта… Чуйте, мило дете, какво ще ви кажа за великите жени, които са властвали над милиони мъже.

И смаяна, Саксън слушаше — всички тези невероятни истории й се струваха съвсем объркани, но като че ли странните безсмислени думи бяха пълни със смътно тайнствено значение. Тя чувстваше, че надниква над бездни, загадъчни и страшни, в които си криеха ужаси и беззакония. Речта на жената се лееше като лава, изгаряше, дамгосваше. По бузите, челото и врата на Саксън пълзеше руменина, която непрекъснато се увеличаваше. Тя трепереше от страх, понякога й прилошаваше, струваше й се, че ще изгуби съзнание — такава бясна вихрушка бушуваше в мозъка й; но тя не можеше да се откъсне и продължаваше да седи, забравила ръкоделието на скута си; вперила поглед пред себе си, тя сякаш виждаше кошмарните картини, надминаващи всяко въображение. Най-после, когато й се струваше, че повече не може да издържи и овлажни сухите си устни, готова да извика „Стига!“, Мерцедес млъкна.

— Тук свършва първият урок — каза тя съвсем спокойно, а после се засмя пронизително, смразяващо. — Какво ви е? Ужасих ли ви?

— Стана ми страшно — промълви Саксън с треперещ прегракнал глас и нервно изхлипа. — Вие ме плашите. Аз съм толкова глупава… и толкова малко зная, не съм и сънувала… такива неща.

Мерцедес кимна съчувствено глава.

— Да, действително има от какво да се уплаши човек — каза тя. — Страшно е, но и величествено, и великолепно.

Глава IV

Саксън винаги бе имала ясен поглед върху живота, макар кръгозорът й да беше ограничен. С ясен поглед още от детските си години, прекарани при Кади и неговата добродушна, но не дотам добродетелна съпруга, тя бе наблюдавала отношенията между мъжете и жените и по-късно бе стигнала до свои изводи. Малко съпруги от коя и да е обществена класа разбираха така добре като нея сложната задача — да задържат любовта на мъжа и след женитбата, както и малко момичета от работническата класа разбираха така добре като нея сложната задача — да си изберат подходящ съпруг.

Тя сама си бе изградила много разумна философия за любовта. Донякъде инстинктивно, донякъде съзнателно тя се стремеше към всичко изтънчено и отбягваше всичко банално и вулгарно. Беше й напълно ясно, че ако принизи себе си, ще принизи и любовта си. През тия седмици на съпружески живот Били никога не бе я заварвал разпусната, раздразнена или безразлична. И тя бе успяла да придаде на целия им дом присъщата й атмосфера на спокойствие, свежест и уравновесеност. Но разбираше и колко голямо е значението на изненадата и на чара. Имаше живо въображение и вродена мъдрост. С Били бе спечелила много и добре знаеше това. Тя ценеше и се гордееше с неговата страстна любов. Безпределната му щедрост, желанието му всичко у тях да бъде най-хубаво, неговата чистоплътност и спретнатост бяха качества, които го издигаха в нейните очи далеч над средното равнище. Той никога не беше груб. На нежността отвръщаше с нежност, но тя си даваше сметка, че инициативата в тези неща беше в нейни ръце и че трябва и занапред винаги да излиза от нея. Той съвсем не съзнаваше защо и как постъпва по един или друг начин. Но тя ясно виждаше и трезво преценяваше всичко. Той беше най-добрият между мъжете.

Макар Саксън ясно да виждаше главната си задача — да запази любовта на Били, и макар самата тя да знаеше доста много и доста да бе наблюдавала, Мерцедес Хигинс й бе открила далече по-широк поглед върху живота. Старата жена й помогна да провери собствените си изводи, навея й нови мисли, затвърди предишните й разбирания и с необикновена сила подчерта съдбоносното значение на цялата проблема за брака. Саксън запомни голяма част от нейните странни безумни проповеди, голяма част от тях тя почувства и долови, а голяма част остана съвсем неразбираема и чужда за нея. Но тя много добре схвана метафорите за забулването и за цветята и правилото: колкото и много да даваш — да имаш все повече за отдаване. Тя не можеше да си представи по-дълбока и по-мъдра философия за любовта. В светлината на това откровение тя преоцени всички бракове, които знаеше, и й стана съвсем ясно, много по-ясно от преди, защо и как толкова голям брой от тях бяха излезли несполучливи.

С нова жар се посвети Саксън на домакинството си, на своите премени и на своя чар. Тя купуваше само най-хубавото, макар никога да не забравяше, че трябва да се правят икономии. От страниците на жената в приложенията към неделните вестници и от женските списания в близката читалня — само на две крачки от тях, тя възприе много идеи как да запази хубавата си външност. Редовно правеше гимнастика на цялото си тяло и всеки ден отделяше време за упражнения и за масажи на лицето си, за да се запази пъргава, стегната, свежа и румена. Били нищо не знаеше. За тези интимни грижи на тоалета й той не биваше да знае. Само резултатите бяха за него. Тя вземаше книги от библиотеката „Карнеги“ и изучаваше физиология и хигиена и научи хиляди неща за себе си и за здравето на жената, неща, за които не бяха й споменавали нито Сара, нито жените в приюта, пито пък мисис Кади.

Тя дълго се двоуми и най-после се записа за едно женско списание, чиито кройки и съвети тя счете, че най-много подхождат на нейните вкусове и материални възможности. Другите женски списания тя преглеждаше в близката читалня и прекопира не един модел за дантела и бродерия. Често се спираше пред витрините на някои магазини за фино бельо в центъра на града и дълго разглеждаше изложените предмети; а когато правеше малки покупки, тя винаги се възползваше и да разгледа стоките на щандовете за ръчно бродирано бельо. Веднъж дори й се дощя да купи рисуван на ръка порцеланов сервиз, но се отказа от намерението си, щом разбра колко е скъп.

Тя постепенно замени скромното си моминско бельо с друго, което беше пак скромно, но изработено с хубава френска бродерия, с набори и ажури. Наплете красиви ръбчета на евтиното плетено бельо, което носеше през зимата, и си направи нови елечета и долни ризи от хубава, но не много скъпа батиста; а нощниците й, благодарение на нежните бродерии и на изкусното пране, бяха винаги свежи и приятни. В едно списание тя срещна кратко съобщение, че във Франция жените започнали да се явяват на закуска с очарователни бонета, украсени с воланчета. Тя не почувства никакво неудобство, че в нейния случай тя трябваше сама първо да приготви закуската. Веднага в дома й се появи един ярд швейцарски муселин на точки и Саксън се залови старателно да опитва разни кройки и да избира измежду останалите парченца дантела най-подходящото за воланчета. И създаденото от нея прекрасно боне спечели възторженото одобрение на Мерцедес Хигинс.

Саксън си направи семпли домашни роби от красива басма с ниски обърнати яки, които откриваха свежата й, закръглена шия. Изплете цели ярдове дантела за бельо и безброй покривчици за маса и за малкия скрин. Едно забележително нейно постижение, което предизвика възторга на Били, беше бродираната вълнена покривка за леглото. Тя дори направи един килим от парцали, тъй като научи от женските списания, че тези килимчета били отново на мода. И, разбира се, между другото направи ажури и на покривките за масата, и на чаршафите и леглата, ушити от най-хубавия лен, който средствата им позволяваха да купят.

През тия щастливи месеци тя никога не остана със скръстени ръце. Но не забрави и Били. Когато времето се застуди, тя му изплете специални коларски вълнени ръкавици, които той всяка сутрин благоговейно слагаше на излизане от къщи, но малко след това ги пъхаше в джоба. Двата пуловера, които му изплете, имаха по-добра участ, както и чехлите, които по нейно настояване той обуваше през вечерите, когато оставаха дома.

Трезвите и практични съвети на Мерцедес Хигинс извънредно много й помагаха и Саксън се стараеше много усърдно всичко у тях да бъде най-хубаво и същевременно да пести по малко. Тук тя се сблъска с финансовата и икономическа проблема — да се води домакинство в едно общество, където цените се покачват много по-бързо, отколкото работническата заплата. И пак старата жена я научи да пазарува така умело, че с един долар от заплатата на Били да купува двойно повече, отколкото съседките купуваха с един долар от заплатата на своите мъже.

Всяка събота вечер Били изсипваше в скута й цялата си седмична заплата. Той никога не й търсеше сметка какво е направила с тези пари, а непрекъснато повтаряше, че никога досега не се е хранил толкова добре. И винаги, докато парите стояха още непипнати в скута й, тя го караше да взема от тях толкова, колкото той считаше, че му са необходими за негови лични нужди през следващата седмина. И не само го молеше да взема достатъчно, но и настояваше да взема допълнително винаги когато му потрябват пари през седмицата. Освен това тя държеше той да не й казва за какво ги харчи.

— По-рано ти винаги си имал пари в джоба — напомняше му тя. — И няма защо сега, когато си женен, да бъде другояче. Ако трябва да се притесняваш, по-добре да не бях се омъжвала за тебе. Аз зная какво правят мъжете, когато се съберат. Един ще почерпи, друг ще почерни, а за това трябват пари. И ако ти не можеш да черпиш свободно, както останалите — познавам те много добре, — ще почнеш да ги отбягваш. А това не би било хубаво… за тебе, искам да кажа. Аз искам да се събираш с другарите си това е необходимо за един мъж.

А Били я притискаше в обятията си и се кълнеше, че тя е най-знаменитата малка женичка, която някога се е раждала на този свят.

— Я гледай — смееше се той, — аз не само се храня по-добре, живея по-удобно и мога да се черпя с приятели, но дори мога да спестявам — или по-право ти вместо мене. Ето на имам мебели, които редовно изплащам всеки месец, имам си женичка, по която съвсем съм си загубил ума, а на всичко отгоре и пари в банката. Колко станаха вече?

— Шейсет и два долара — отговори Саксън. — Не са малко за черни дни. Може да се разболееш, да се нараниш — всичко може да се случи…

Веднъж, беше посред зима, Били с видимо смущение повдигна пред Саксън въпрос за пари. Старият му приятел Били Мърфи заболял от грип, а едно от децата му било тежко ранено от каруца, както си играело на улицата. Били Мърфи, които още не се бил съвзел от двуседмичното си боледуване, поискал от Били петдесет долара назаем.

— Той непременно ще ги върне — увери я Били. — Знаем се от деца, заедно ходехме на училище. Не познавам по-честен човек от него.

— Работата не е там — отвърна Саксън. — Ако беше ерген, щеше да му услужиш веднага, нали?

Били кимна утвърдително.

— А защо да е различно сега, като си женен? Парите са твои, Били.

— Не, дявол да го вземе, съвсем не са мои. Те са наши. И никому и цент не бих дал, преди да те питам.

— Надявам се, че не си му казал това? — обезпокоена запита тя.

— Не — засмя се Били. — Знаех, че за такова нещо ти страшно би се разсърдила. Казах му само, че ще се опитам да намеря. Та аз бях сигурен, че ти сама би му дала тия пари, стига да ги имаш.

— О, Били — промълви тя с глас, преизпълнен от любов, — може би не знаеш, но това е едно от най-милите неща, които си ми казвал, откакто сме женени.

Колкото по-често Саксън срещаше Мерцедес Хигинс, толкова по-малко я разбираше. Тя скоро забеляза, че старата жена е ужасна скъперница, а тази нейна черта малко мъчно се съгласуваше с разказите й за безразсъдното прахосничество в миналото. От друга страна, Саксън бе поразена от разточителността на Мерцедес, когато се отнасяше до нейните лични нужди. Нейното бельо, разбира се, ръчно изработено, бе много скъпо. На Бари тя поднасяше хубава храна, но за себе си приготвяше несравнено по-хубава. Те сядаха на една маса, но докато Бари се задоволяваше с голяма твърда пържола, Мерцедес ядеше крехко филе. Или срещу големия жилав овнешки котлет в чинията на Бари стояха мъничките котлети „а ла франсез“ в чинията на Мерцедес. Чаят се запарваше в отделни чайници, в отделни съдове се правеше и кафето. Докато Бари поглъщаше жадно своя чай от двадесет и пет цента, налят в голяма груба чаша. Мерцедес отпиваше три доларовия си чай от мъничка розова бъликска чашка, крехка като яйчена черупка. По същия начин, в неговото двадесет и петцентово кафе се доливаше мляко, а в нейното осемдесетцентово турско кафе — сметана.

— Стига му толкова на стареца — казваше тя на Саксън. — Той не е виждал по-хубаво и би било просто грехота да го хабя за него.

Между двете жени се завърза малък обмен. Мерцедес научи Саксън как с отпусната китка да си акомпанира на укулеле и й предложи една замяна. Каза й, че нейното време за подобни лекомислени неща било вече минало и искаше да й даде инструмента срещу домашното боне, което Саксън така сполучливо бе изработила.

— Този инструмент все струва няколко долара — продължи Мерцедес. — Аз го купих за двадесет. Наистина беше преди доста години, но все пак струва колкото бонето.

— Но не считате ли, че бонето също е лекомислие? — запита Саксън, въпреки че самата тя се радваше на тази сделка.

— То не е за моите посивели коси — откровено призна Мерцедес. — Аз ще го продам. Продавам голяма част от това, което правя, когато ревматизмът не измъчва пръстите ми. О-ла-ла, мила моя. Не са месечните петдесет долара на стария Бари, които могат да задоволят всичките ми изтънчени вкусове. Аз припечелвам разликата. А старостта се нуждае много повече от пари, отколкото младостта. Един ден сама ще разберете това.

— Аз съм много доволна от тая замяна — каза Саксън. — А за мене ще си направя ново боне, щом събера достатъчно пари за материали.

— Направете няколко — посъветва я Мерцедес. — Аз ще ги продавам вместо вас, като, разбира се, си удържа малка комисиона за услугата. Мога да ви дам по шест долара на парче. Ще поговорим за моделите. Ще спечелите повече, отколкото ви трябват да си купите материали за вашето боне.

Глава V

Четири важни събития станаха през тази зима: Бърт и Мери се ожениха и наеха къщичка наблизо — само през три пресечки от тях; намалиха надницата на Били, както и на всички други колари в Оукланд; Били започна да се бръсне със самобръснач и накрая — Сара се оказа много по-добър пророк от Саксън.

Саксън съобщи новината на Били чак след като се убеди, че не може да има никакво съмнение. Отначало, докато още не беше напълно уверена, тя чувстваше как сърцето й се свива от страх пред новото и неизвестното. После я изплаши финансовата страна на въпроса, като помисли за неизбежните допълнителни разходи. Но след като съмненията й се потвърдиха напълно, тя бе обзета от гореща радостна вълна, която помете всички страхове. „Мое и на Били!“ — си повтаряше тя безспирно и колчем тази мисъл пробягваше през ума й, чувстваше как сърцето й тръпне от сладостна болка.

Вечерта, когато тя съобщи новината на Били, той скри от нея своята новина — намаляването на надницата му, — за да остане непомрачена взаимната им радост, че ще си имат дете.

— Какво да правим сега?… Да идем ли на театър, за да отпразнуваме събитието? — запита я той, като поотпусна прегръдките си, за да й даде възможност да говори. — Или пък да останем в къщи — сами, ти и аз, н… ние тримата?

— Да останем — реши тя. — Аз искам само да ме прегръщаш, да ме прегръщаш непрестанно.

— Това исках и аз, но си помислих, че може би ти се излиза, след като цял ден си стояла в къщи.

Времето беше студено; Били донесе голямото кресло в кухнята и го постави до печката. Саксън се сгуши в неговите обятия, главата й лежеше на неговото рамо, а бузата му се опираше о нейните коси.

— Не сгрешихме, дето така бързо се оженихме — та аз само една седмица те ухажвах! — разсъждаваше гласно той. — Да, но ние, Саксън, и след сватбата продължаваме да се ухажваме както в началото. А сега… Боже мой, Саксън, толкова е хубаво, че просто не ми се вярва. Помисли си само — нашичко! Ставаме трима! Малкият пакостник! Бас държа, че те е момче. Да видиш само как ще го науча да си служи с юмруците и да се пази! И да плува също! Ако до шест години не знае да плува…

— Ами ако „той“ бъде момиче?

— „Тя“ ще бъде момче — отвърна Били, подемайки нейната игра на думи.

И двамата се засмяха, целунаха се и радостно въздъхнаха.

— Сега вече ще стана скъперник — заяви той след доста продължително мълчаливо размишление. — Край на чашките с приятели! Да живее бистрата водица! Ще намаля и цигарите. Хм! И не виждам защо сам да не си свивам цигари! Те излизат десет пъти по-евтини от готовите. Пък мога и брада да си пусна. С парите, дето човек дава по бръснари за една година, може да се изхрани едно дете.

— Ако си пуснете брада, мистър Робъртс, аз веднага ще се разведа с вас — заплаши го Саксън. — Ти си тъй красив и млад с гладкото си лице! Аз премного обичам лицето ти, за да ти позволя да го закриеш… Ах, Били, мили мой! Аз не знаех какво значи щастие, докато не заживяхме заедно.

— И аз също.

— И така ли ще бъде винаги?

— Бас държа! — увери я той.

— Винаги съм мислила, че ще имам щастлив брак — продължи Саксън, — но не съм и сънувала, че ще е толкова хубаво. — Тя отмести глава и го целуна по бузата. — Знаеш ли, Били, това не е щастие, а истински рай.

И Били твърдо реши да не й съобщава нищо за намалената надница. Но след две седмици, когато действително получи по-малко възнаграждение и изсипа в скута й намалената сума, той беше принуден да й каже. На следващия ден, в неделя, те бяха поканили на обед Бърт и Мери — женени вече от месец — и разговорът естествено се завъртя около намалението на надниците. Бърт гледаше на бъдещето много песимистично и мрачно загатна за предстояща стачка в железопътните работилници.

— Ако ти и другите като тебе си затваряхте устата, всичко щеше да е наред — отвърна Мери. — Тия профсъюзни агитатори само дразнят железопътната компания. Призлява ми, като ги гледам как навсякъде си пъхат гагата и всяват смут. Ако бях на мястото на шефовете, щях да намаля надницата на всеки работник, който ги слуша.

— Но нали и ти членуваше в профсъюза на перачките? — меко й възрази Саксън.

— Защото бях принудена — иначе нямаше да намеря работа. Не видях голяма полза от тоя съюз.

— Но я виж Били — отвърна й Бърт. — Коларите и думичка не обелиха, стояха си мирно и уж всичко вървеше по мед и масло, и отведнъж — прас! — халосаха ги здраво по главата: десет на сто намаление! И дявол да го вземе, какво ли още ни чака. Само губим. Нищо не остава за нас в тая страна, която създадохме ние и нашите майки и бащи преди нас. Разсипани сме. Дойде ни краят на нас, кореняците, децата на белите заселници, които оставиха Англия, и я победиха, и освободиха робите, и се биха с индианците, и създадоха Запада! Дори последният глупак вижда накъде отиваме.

— Но какво би трябвало да направим? — запита загрижено Саксън.

— Да се борим! Само това ни остава. Страната е в ръцете на разбойници. Ето вижте Южната тихоокеанска компания. Тя управлява Калифорния.

— Това са празни приказки, Бърт — прекъсна го Били. — Не мислиш, като говориш. Как може някаква железопътна компания да управлява Калифорния!

— Ех ти, дебела главо! — подигравателно се изсмя Бърт. — Ще дойде ден, когато и ти, и всички дебелоглави като тебе ще си дадете сметка за положението, само че ще е вече късно. Казвам ти всичко е прогнило. Вони! Всеки, който иска да влезе в Законодателното събрание на щата, трябва да направи разходка до Сан Франциско, да се яви в главната дирекция на Южната тихоокеанска железница, да снеме шапката си и покорно да иска разрешение. Ех, ти! Та губернатори на Калифорния стават само бивши директори на тази железница още от време оно, преди ти и аз да сме били родени. Ех! На мен не ми ги разправяй. Загиваме. Разбиха ни на пух и прах. Но ще ми падне сърце на място, ако преди да хвърля топа, сполуча да метна въжето на някой от тия мръсни разбойници. Да ти кажа ли какво сме ние? Ние, старите бели кореняци, тия, дето се биха във войните, разораха целините и създадоха всичко това? Ще ти кажа — ние сме последните мохикани.

— Той ужасно ме плаши. Толкова е невъздържан! — каза Мери с нескрита неприязън. — Ако не престане да бръщолеви, ще вземат да го уволнят от работилницата. И какво ще направим тогава? За мене той и не помисля. Но едно мога да ви кажа, и то не на шега, аз никога няма да се върна в пералнята. — Тя вдигна дясната си ръка и заговори тържествено, сякаш даваше клетва: — Никога! Никога, ви казвам. За нищо на света.

— О, разбирам накъде биеш — сурово отвърна Бърт. — А аз едно мога да ти кажа: жив или мъртъв, на работа или без работа, каквото и да стане с мене — щом искаш да тръгнеш по този път, ще го направиш и нищо не може да те спре.

— Струва ми се, че бях порядъчно момиче, преди да те срещна — възрази Мери, като вирна глава. — И си останах такава и след като те срещнах, а това не беше лесна работа — ти най-добре знаеш.

Бърт беше готов да й отвърне остро, но Саксън се намеси и въдвори мир. Тя много се безпокоеше как ще върви по-нататък техният брак. И двамата бяха избухливи, и двамата бяха невъздържани, раздразнителни и техните непрекъснати кавги не предвещаваха нищо добро за тяхното бъдеще.

Набавянето на самобръснача беше голямо постижение за Саксън. Тя първо се посъветва с един свой познат продавач в железарския магазин „Пиърс“, а след това направи покупката. И в неделя сутринта, след закуска, когато Били се канеше да отиде в бръснарницата, тя го заведе в спалнята и като вдигна една кърпа за лице, откри кутийка със самобръснач, канче, сапун и дори вече насапунисана четка — всичко готово за бръснене. Били се стъписа, но после се приближи и започна с любопитство да опипва предметите. Жално загледа самобръснача.

— Пфу! Това чудо не е за мъже.

— Ще върши работа — каза тя. — Хиляди мъже се бръснат с него всеки ден.

Но Били поклати отрицателно глава и се отдръпна.

— Ти се бръснеш три пъти на седмицата — настояваше тя. — Това прави четиридесет и пет цента, кажи го половин долар. А в годината има петдесет и две седмици. Двайсет и шест долара на година само за бръснене! Хайде, мили, опитай! Толкова мъже хвалят самобръсначите!

Той пак поклати непокорно глава и заоблачената дълбока синева на очите му се покри с нови облаци. Той изглеждаше толкова хубав, смръщен като малко момче. Тя го харесваше такъв. Засмя се, целуна го и го накара насила да седне на стола; после свали сакото му, разкопча горната и долната му риза и втъкна навътре яката му.

— Само да посмееш да кажеш нещо, ще ти запуша устата с четката — заплаши го Саксън, като покриваше лицето му с пяна. — Чакай малко — възпря го тя, когато той отчаяно посегна към самобръснача. — Наблюдавала съм бръснарите от улицата. Ето, така правят, след като лицето е насапунисано.

И тя започна да разтърква пяната с пръсти, за да попие по-лесно.

— Готово! — каза тя, след като повторно насапуниса лицето му. — Сега можеш да почнеш. Но помни — аз няма винаги да правя това вместо тебе. Сега само те въвеждам в занаята.

Като се стараеше да прояви колкото може по-картинно своето полуискрено, полупресторено възмущение, Били на няколко пъти опита да прокара самобръснача по лицето си. Той правеше сърдити гримаси и сърдито извика:

— Проклета измишльотина, дявол да я вземе. — Той внимателно погледна лицето си в огледалото — една кървава резчица се аленееше сред сапунената пяна.

— Порязах се! Боже господи, и това се казвало „безопасен“ самобръснач. Сигурно мъжете не го хвалят, а го проклинат. И разбирам ги, прави са хората. Да се порежеш, и то с „безопасен“ самобръснач!

— Почакаи мъничко — молеше го Саксън. — Трябва най-напред да се нагласи. Продавачът ми каза. Виждаш ли тези малки бурмички? Да… така… завърти ги.

Били отново приближи острието до лицето си. След като прекара отново няколко пъти самобръснача, погледна внимателно в огледалото, усмихна се и продължи да се бръсне. Бързо и ловко той изстърга пяната от лицето си. Саксън изръкопляска.

— Прекрасно! — каза Били. — Чудесно, Дай си ръката. Виж колко хубава работа върши.

Той започна да търка ръката й по бузата си. Саксън се отдръпна и извика от разочарование; след това започна внимателно да го разглежда.

— Но ти въобще не си бръснат — каза тя.

— Този бръснач е чиста измама, нищо повече. Реже кожата, но не и космите. Предпочитам си бръснаря.

Но Саксън беше упорита.

— Не си опитал още както трябва. Много си го затегнал. Дай аз да видя. Ето на̀. Така — нито много стегнат, нито много хлабав. Сега насапунисай се и опитай пак.

Този път действително се чу скриптящият звук на бръснач, който реже косми.

— Е, как е сега? — запита тя с безпокойство.

— Скубе… ох… скубе космите! — ръмжеше Били, като се мръщеше и си кривеше лицето. — Да знаеш само… Ох, как дяволски скубе… ох!

— Хайде, хайде, продължавай — насърчаваше го Саксън. — Не предавай крепостта, смели ловецо на скалпове. Не забравяй думите на Бърт и бъди действително последният мохикан.

След петнадесетина минути той наплиска лицето си и го избърса, като въздъхна с облекчение.

— Е, разбира се, човек може и по този начин да се избръсне, но право да ти кажа. Саксън, не ми харесва много. Душата ми излезе. Чувствам се съвсем без сила.

Изведнъж той изпъшка, досетил се за още едно неудобство.

— Сега пък какво има? — запита тя.

— Ами врата? Как ще си бръсна врата? Трябва пак да се плаща на бръснаря.

На лицето на Саксън се появи израз на изненада и отчаяние, но това трая само миг. Тя грабна четката.

— Сядай, Били.

— Как?… Ти? — извика той възмутено.

— Да, аз. Щом всеки бръснар може да бръсне врата ти, защо да не мога и аз!

Били пъшкаше и мърмореше, унижен от такова падение, но все пак се принуди да отстъпи.

— Ето, отлично стана — успокои го тя, когато свърши. — Толкова е лесно просто играчка, а пък ни спестява двайсет и шест долара годишно. С тях ще купиш детско креватче, количка, пеленки и цял куп различни дреболии. А сега стой мирно още една минутка.

Тя изми врата му, избърса го и го напудри с талк.

— Сега си сладък като чисто бебче, малък Били.

Дългата целувка по врата, която той неочаквано получи, го накара да трепне от смесени чувства, които съвсем не бяха неприятни.

Макар че се бе заклел никога вече да не се допре до този дяволски инструмент, след два дни той разреши на Саксън да му помогне за второто бръснене. Този път вървеше по-леко.

— Не е толкова лошо — призна той. — Започвам да свиквам. Работата е да знаеш как да го нагласиш. Можеш да се обръснеш съвсем гладко и без да се порежеш. Бръснарите не могат да го направят толкова добре — все ще те рязнат някъде по лицето.

Третото бръснене беше безспорен успех, а върхът на блаженството бе стигнат, когато Саксън му подари едно шише със специален спирт за употреба след бръснене. Той стана горещ привърженик на самобръсначите. Дори не можа да дочака идването на Бърт, а един ден вдигна всичките си съоръжения и отиде у него, за да му покаже как си служи с тях.

— Какви глупци сме били, Бърт — толкова години да се мъкнем по бръснари, дето човек може да прихване някоя екзема и какво ли не още. Я погледни това. Виждаш ли как бръсне, а? Гладко кат’ коприна. И толкова е лесно — просто!… Шест минути — по часовник. А, как ти се струва? Като ми свикне ръката, ще го правя и за три минути. С него можеш да се бръснеш и на тъмно, и под водата. А да се порежеш — и дума да не става — не можеш, дори да искаш. И при това пестиш двайсет и шест долара на година. Саксън го измисли. Чудо жена е, ти казвам.

Глава VI

Търговията между Саксън и Мерцедес се разрастваше. Мерцедес намираше пазар за всички фини неща, които Саксън й доставяше, а Саксън работеше с радост и увлечение. Детето, което очакваше, и намалената надница на Били я караха да гледа на икономическата страна на живота по-сериозно от всеки друг път. Почти нищо не слагаха настрана и съвестта и я мъчеше при мисълта колко много средства отиваха за разните дреболии, необходими за къщата и за нея самата. Освен това за първи път в живота си тя харчеше пари, спечелени от друг. Още отрано тя бе свикнала да харчи свои собствени пари и сега, благодарение на Мерцедес, пак можеше да си позволи да купува от своя доход по-скъпи материали и да опитва нови прекрасни модели за бельо.

Мерцедес й даваше указания, а Саксън ги изпълняваше, като често подобряваше моделите на леките красиви изделия от дантела и плат. Тя правеше долни ризи от най-тънък лен с воланчета, фестони и френска бродерия на гърдите и на раменете, ленени, ръчно изработени комбинезони, тънки като паяжина приказни нощници, бродирани и поръбени с ирландска дантела. По внушение на Мерцедес тя изработи едно много красиво и оригинално боне, за което старата жена, след като приспадна комисионата си, й плати дванадесет долара.

Саксън беше щастлива и заета в работа от сутрин до вечер, като не забравяше и приготовленията за бебето. Единствените готови дрешки, които тя купи, бяха три малки плетени фланелки. А всичко останало, до последното парченце, тя направи сама: фестонирани горни пелени, плетено жакетче и шапка, плетени ръкавички, бродирани шапчици, тънки, мънички, но доста длъжки престилчици, малки като на кукла ризки с платчици, бели, обшити с коприна бархетни камизолки, чорапки и плетени терлички, които тя сякаш виждаше вече обути на ритащите пълнички крачета с розови пръстчета, и накрая — множество от тъй необходимите четвъртити пеленки от чудно мека пикена материя. Но шедьовърът, който направи по-късно, беше празничното бродирано палтенце от бяла коприна. И във всичките мънички дрешки, във всеки бод Саксън влагаше своята любов. Но когато се замислеше замечтана върху тази любов, която непрестанно влагаше, тя разбираше, че е отправена повече към Били, отколкото към онова мъгляво и неопределено късче нов живот, което, въпреки цялата си нежност и желание, тя не можеше да си представи.

— Хм… — каза Били, след като разгледа бебешките премени и отново се спря на малките плетени фланелки. — От всичките тия финтифлюшки, дето си натрупала, ето това действително прилича на детска дреха. Аз просто виждам нашия малчуган в тези истински мъжки фланелки.

Саксън, която почувства как от щастие очите й се наливат със сълзи, вдигна една от малките фланелки към устните му. Той тържествено целуна дрешката, а погледът му не се откъсна от очите на Саксън.

— Това е за синчето — каза той, — ала много повече за тебе.

Но на личните доходи на Саксън беше съдено да се прекратят позорно и трагично. Един ден, за да се възползва от намалените цени при разпродажба в един универсален магазин, тя взе параходчето и отиде в Сан Франциско. Като вървеше по Сътър стрийт, погледът й бе привлечен от изложените стоки на витрината на един малък магазин. Отначало тя просто не можеше да повярва — там, на почетно място във витрината, лежеше прекрасното домашно боне, за което Мерцедес й бе заплатила дванадесет долара, а сега на него беше означено двадесет и осем долара. Саксън влезе вътре и се обърна към собственицата — слаба жена, на средна възраст, с остър поглед, видимо от чужд произход.

— Аз не искам нищо да купя — каза Саксън. — Сама правя такива хубави неща като тези, които вие сте изложили, и исках да зная колко плащате за тях; за това боне на витрината например.

Жената хвърли изпитателен поглед към лявата ръка на Саксън и забеляза безбройните малки следи от убождания по върховете на палеца и показалеца, а след това огледа дрехите и лицето й.

— Можете ли да шиете такива работи?

Саксън кимна.

— Аз платих двайсет долара на жената, която направи бонето.

Саксън почувства как гърлото й се сви конвулсивно, но се овладя и се замисли за миг — Мерцедес и бе дала дванайсет. Ще рече, Мерцедес бе прибрала в джоба си осем долара, въпреки че тя, Саксън, бе вложила и материалите, и труда си.

— Бихте ли била любезна да ми покажете още някои ръчно изработени неща — нощници, ризи и други от тоя вид — и да ми кажете цените, които плащате за тях.

— Можете ли да правите такива работи?

— Да.

— И искате да ми ги продавате?

— Разбира се — каза Саксън. — Нали за това съм дошла.

— Ние ги продаваме с малка разлика в цената — продължи собственицата. — Все пак, знаете, наем, осветление и други разноски, а трябва и да спечелим нещо. Иначе няма да сме тука.

— Естествено — съгласи се Саксън.

Сред прекрасното бельо, което Саксън разгледа, тя откри нощница и комбинезон, които сама бе ушила. За нощницата тя бе получила от Мерцедес осем долара, тук цената й бе осемнадесет, а собственицата бе платила четиринадесет; за комбинезона Саксън бе получила шест, цената бе петнадесет, а собственицата бе платила единадесет.

— Благодаря ви — каза Саксън като си слагаше ръкавиците. — Бих искала да ви продам по тия цени някои неща, които съм изработила.

— И аз бих се радвала да ги купя… стига да са достатъчно добре направени. — Собственицата я погледна строго. Не забравяйте, трябва да са хубаво изработени — като тези. Аз често получавам специални поръчки и ако работата ви е качествена, ще ги възлагам на вас.

Мерцедес остана невъзмутимо спокойна пред упреците на Саксън.

— Вие ми казахте, че вземате само комисиона — обвиняваше я Саксън.

— Да, точно така казах и така и постъпих.

— Но аз купувах всичките материали и вършех цялата работа, а всъщност вие сте печелили повече от мене. Вземали сте лъвския пай.

— А защо не, мила моя. Аз бях посредникът. А посредниците винаги взема лъвския пай.

— Според мене това е съвсем несправедливо — отвърна Саксън, по-скоро огорчена, отколкото ядосана.

— Сърдете се на света, а не на мене — остро възрази Мерцедес, но тонът й веднага се смекчи под влияние на присъщата й бърза промяна в настроението. — Но ние с вас, мила, не бива да се караме. Аз толкова много ви обичам. О-ла-ла! За вас това е нищо — вие сте млада и здрава и имате такъв млад и здрав мъж. Слушайте, аз съм стара жена. А и старият Бари много малко може да направи за мене. Той е вече с единия крак в гроба. Бъбреците му са много зле. Помислете, аз ще трябва да го погребвам. И ще му направя голяма чест той ще прекара до мене своя вечен сън. Вярно, той е глупав, скучен старец, тромав като вол, но е добър стар глупчо, в него няма ни капка злоба. Аз купих на изплащане място в гробищата и платих и последната вноска отчасти с вашите комисиони. Но остават разноските по погребението. А то следва да бъде както трябва. Необходимо е да събера още пари. А Бари може да опъне нозе всеки ден.

Саксън предпазливо подуши въздуха и разбра, че старата жена пак е пила.

— Елате, мила моя, искам да ви покажа нещо. — Тя отведе Саксън в спалнята и вдигна капака на един голям сандък. Лек аромат на рози облъхна Саксън. — Вижте, това са моите погребални дрехи. Така ще се венчая със земята.

Удивлението на Саксън нарастваше, докато старата жена й показваше едно след друго най-тънките и най-изящни дрехи, които човек може да си представи — пълна булчинска премяна. Мерцедес извади едно ветрило от слонова кост.

— Подариха ми го във Венеция, мила. А погледнете този гребен от черупка на костенурка. Брюс Ансти ми го поръча седмица преди да изпие последната си бутилка уиски и да пръсне смелата си луда глава с колт, калибър 44… А този шарф, о-ла-ла! Този шарф от либърти^[11]!…

— И всичко това ще отнесете в гроба със себе си! — замислено каза Саксън. — Какво безумие!

Мерцедес се засмя.

— А защо не! Ще умра така, както съм живяла. Прави ми удоволствие. Ще ида в гроба като булка. Не е за мене тясно и хладко легло. Бих искала да бъде ложе, цялото покрито с леки източни тъкани, отрупано с възглавници, с възглавници, с безброй възглавници!

— Та всичките тези премени струват колкото двайсет погребения и двайсет гроба — възрази Саксън, потресена от това светотатство със смъртта. — Та това е грях.

— Ще бъде така, както съм живяла — самодоволно отвърна Мерцедес. — И до стария Бари ще легне една изискана булка! — Тя затвори капака и въздъхна. — Макар че бих предпочела в безкрайната нощ до мене да лежи Брюс Ансти или някои друг от моите прекрасни млади любовници и заедно с мен да се превърне в прах, защото това е от истинската смърт. — Тя погледна Саксън Очите й горяха от алкохола, но същевременно в тях се четеше студено самодоволство.

— Някога, в стари времена, когато погребвали великите хора, заравяли живи заедно с тях и техните роби. А пък аз, мила моя, вземам със себе си само своите премени.

— Вие сякаш не се боите от смъртта… Никак ли не се боите?

Мерцедес поклати глава решително:

— Смъртта е честна, добра, смела. Не се боя от смъртта. Боя се от хората. Затова се подготвям. Когато умра, няма да попадна в ръцете им.

Озадачена, Саксън промълви:

— Та за какво ще им трябвате тогава?

— Трябват им много мъртъвци — последва отговорът. — Знаете ли какво става със старите бедняци, които нямат пари за погребение? Не ги погребват. Сега ще ти разкажа: стояхме пред една грамадна врата. Той беше странен човек — професор, а би трябвало да бъде пират, четеше лекции в аудитории, а би трябвало да щурмува крепости или да ограбва банки. Беше строен като Дой Жуан. Ръцете му бяха силни, като от стомана.

Такъв беше и духът му. И той беше безумен, мъничко луд, като всичките ми млади любовници. „Елате, Мерцедес — каза той, — да погледаме нашите ближни, за да станем смирени и да се радваме, че не сме като тях — още не, поне засега. А после, довечера, ще похапнем с дяволски апетит, ще пием за тяхно здраве златно вино, което сигурно ще ни се стори още по-златно, след като сме ги видели. Елате, Мерцедес.“

Той разтвори вратата и като ме хвана за ръка, ме отведе навътре. Озовахме се сред печално общество. Бяха двадесет и четирима, лежаха върху мраморни плочи или пък стояха полуизправени, облегнати на подпорки, а множество млади мъже с блестящи очи и блестящи ножчета в ръце прекъснаха за миг работата си и ме погледнаха с любопитство.

— Мъртви ли бяха? — запита Саксън развълнувано.

— Това бяха мъртви бедняци, мила. „Елате, Мерцедес — каза той. — Има още да ви покажа, а след това радостта ни, че сме живи, ще бъде още по-силна.“ И той ме заведе нататък, надолу, където бяха грамадните каци — каци, пълни със саламура, мила моя. Аз не се изплаших, но когато ги видях, веднага си помислих какво ще стане с мене, когато умра. Телата бяха много, сложени в сол като парчета свинско месо. Чу се нареждане: „Жена, стара жена!“ И човекът, които работеше там, започна да търси в кацата. Отначало изтегли мъж. Отново започна да бърка — пак улови мъж. Ядосан, че не му провървя, той започна да мърмори. Най-после успя да измъкне от саламурата жена — по лицето й се виждаше, че е стара — той остана доволен.

— Това не е вярно! — изпищя Саксън.

— С очите си видях, мила моя, и знам какво говоря. Казвам ви, не се страхувайте от гнева на бога, когато умрете — страхувайте се само от тези каци със саламура! И докато стоях там и гледах, а този, който ме развеждаше, гледаше към мене и се усмихваше, и ме питаше, и ме омайваше с тези негови черни, безумни очи на отегчен учен, аз разбрах, че такъв край не е за скъпата ми тленна обвивка. Скъпа е тя за мене, моята тленна обвивка. Скъпа е била и за други. О-ла-ла — кацата със саламура не е място за моите устни, вкусили толкова целувки, и за тялото ми, познало щедро ласките на любовта. — Мерцедес вдигна пак капака на сандъка и загледа с нежност погребалите си премени. — Ето, аз си приготвих постелята. Така ще легна на нея. Някой стар философ беше казал: „Знаем, че ще умрем, и пак не ни се вярва.“ Но старите действително вярват. И аз вярвам.

Помислете за каците със саламура, мила, и не ми се сърдете за големите комисиони. За да избягна каците, аз пред нищо не бих се спряла — бих откраднала лепта на бедната вдовица, залъка на сирачето, монетите от очите на мъртвеца.

— Вярвате ли в бога? — рязко запита Саксън, която все пак се владееше въпреки хладния ужас, който я бе обхванал.

Мерцедес пусна капака и сви рамене:

— Кой знае?… Но ще си почивам спокойно.

— А възмездието? — запита Саксън, като си припомни целия невероятен живот на Мерцедес.

— Няма никакво възмездие, мила моя. „Господ е добър човек“ — казва един стар поет. Някога ще ви поговоря за бога. Никога не се страхувайте от него. Страхувайте се само от каците със саламура и от това, което хората могат да направят с вашата прекрасна плът след смъртта ви.

Глава VII

Били не можеше да си обясни напълно тяхното благополучие. Струваше му се, че живеят по-нашироко, отколкото надницата му позволяваше. Влогът в банката нарастваше, изплащаше редовно месечната вноска за мебелите и наема за къщата, все имаше пари в джоба, храната му беше много добра — и той се чудеше как на всичко отгоре Саксън смогваше да купува материали за красиви ръкоделия. На няколко пъти спомена, че не му е ясно как се справя тя, но Саксън винаги отклоняваше разговора със загадъчен смях.

— Не разбирам как се оправяш с парите — подхвана той една вечер.

Той понечи да продължи, но се сдържа и около пет минути мисли съсредоточено със сбърчени вежди.

— Я ми кажи къде се дяна плисираното домашно боне, над което толкова много се труди. Никога не съм те виждан да го носиш, а за бебето беше голямо.

Саксън се колебаеше: прехапала устни, тя го гледаше дяволито. Тя никак не умееше да лъже, а да излъже Били, й беше направо невъзможно. Видя как погледът му още повече се заоблачава и лицето му става строго, както всеки път, когато се ядосваше.

— Кажи, Саксън, да не би… да не би… да продаваш нещата, които шиеш?

Тогава тя му разправи всичко, като не пропусна и посредничеството на Мерцедес Хигинс, и нейната забележителна погребална премяна. Но Били не се остави вниманието му да бъде отвлечено. Той най-недвусмислено заяви на Саксън, че не й позволява да работи за пари.

— Но аз имам толкова свободно време, мили? — замоли го тя.

Той поклати глава:

— Това няма да го бъде. Не искам и да чуя подобно нещо. Аз се ожених за тебе и аз ще се грижа за тебе. Никой не бива да каже: „Жената на Бил Робъртс е принудена да работи.“ Самият аз не мога да помисля подобие нещо. И при това не е необходимо.

— Но, Били… — започва тя отново.

— Не! Това няма да допусна, Саксън. Не, че не харесвам фините бродерии. Много ги харесвам. Дяволски харесвам всяко парченце, което ти правиш. Но го харесвам на тебе. Ший си, колкото си искаш, но за тебе, а пари за материалите все ще намеря. Как може? Така аз по цял ден си подсвирквам радостно, като си мисли за нашето синче, и си ми винаги пред очите как седиш в къщи и шиеш тези красиви неща — защото знам колко ти е приятна тая работа. Но, честна дума, Саксън, всичко това ще отиде по дяволите, ако знам, че работиш, за да ги продаваш. Жената на Бил Робъртс няма нужда да работи. За мене това е въпрос на чест — пред самия мен, разбираш ли? А освен това не е право.

— Ти си толкова мил — промълви тя, щастлива въпреки разочарованието си.

— Аз искам да имаш всичко, каквото желаеш — продължи той. — И ще го имаш, докато имам тия здрави и силни ръце. Мисля, че разбирам от хубавото и виждам колко хубаво се обличаш. На мене ми харесва. Не съм вчерашен. И преди да те познавам, може би съм видял някои работи, дето не са за разправяне. Но знам за какво говоря. И искам да кажа, че не съм видял жена като тебе, която да носи такива хубави дрехи не само отгоре, но и под тях и другите под тях, и… О!

Той разпери ръце, сякаш отчаян, че не намира думи да изрази това, което мислеше и чувстваше. Но все пак продължи:

— Не е само до чистотата, макар че това е много важно. Много жени са чисти. Но не е само това, а нещо повече и по-различно. Това е, как да кажа, всичко в тебе е толкова бяло и хубаво и с вкус — влияе на въображението, нещо, което е неотделимо от мисълта ми за тебе. Има стотици мъже, които са тъй неприятни, когато се разсъбличат, а и много жени също. Ала ти — та ти си истинско чудо, да! Но колкото и хубави неща да имаш, иска ми се да имаш още, все по-хубави. А относно парите, Саксън, харчи колкото си искаш. Има много готови пари, които само ме чакат. Аз съм в чудесна форма. Ето, Били Мърфи миналата седмица смъкна седемдесет и пет кръглички звънливи долара, като повали противника си „Гордостта на северния бряг“. От тях ни върна петдесетте, които ни дължеше.

Този път Саксън се разбунтува, но Били почна да я увещава:

— Виж какво — има един боксьор Карл Хейсън — „Вторият Шарки“, както го наричат най-важните спортни вестници. А той се смята за шампион на американската флота. Но аз го знам колко струва. Той е един дръвник и нищо повече. Виждал съм го как се бие и като нищо мога да се справя с него. Секретарят на клуба „Спортин-Лайф“ ми предложи да изляза срещу него — сто долара за победителя. И всичките ще бъдат твои, да си ги харчиш, както искаш. Какво ще кажеш, а?

— Щом аз не бива да работя за пари, то и ти не бива да се биеш — веднага ултимативно отвърна Саксън. — Но няма да се пазарим. Дори да ми позволиш да работя за пари, аз пак не бих те оставила да излизаш на ринга. Никога няма да забравя какво ми разказа за боксьорите, които разсипват здравето си. Не, аз няма да позволя ти да си разсипеш здравето. Та то е част от мене самата. Виж какво, ако ми обещаеш да не се биеш, аз ще престана да работя и освен това никога няма да върша нищо, което не ти харесва, Били.

— Добре — съгласи се Били. — Въпреки че, право да си кажа, страшно ми се искаше веднъж да опитам юмрука си върху тоя нищо и никакъв скандинавец Хейсън. — При тази мисъл той се усмихна от удоволствие. — Слушай, я да оставим всичко това, а ти ми изпей „Когато свършва жътвата“ на онова там малкото… как се наричаше?

Саксън изпълни молбата му и изпя песента, като си акомпанираше на укулеле, а после поиска и той да изпее неговата печална „Жалба на каубоя“. По някакъв незнаен начин любовта я бе накарала да обикне тази единствена песен, която мъжът й пееше. И защото той я пееше, тя харесваше и глупавото й съдържание, и монотонната й мелодии, а като че най-много от всичко обичаше очарователния начин, по който той безнадеждно фалшиво вземаше всяка нота. Тя дори му пригласяше, като се стараеше най-добросъвестно да пее пленително фалшиво като него. И го остави да си мисли, че пее вярно.

— Струва ми се, че Бърт и другите мои приятели напразно са ме подигравали досега — каза той.

— Ние двамата с тебе чудесно я пеем — каза тя, отбягвайки да му отговори направо, защото при подобни случаи тя не считаше премълчаването на истината за грях.

Пролетта бе вече настъпила, когато избухна стачката в железопътните работилници. В неделята, преди стачката да бъде обявена Саксън и Били бяха поканени на обед в дома на Бърт. Дойде и братът на Саксън, но без Сара, която решително отказа да наруши хода на всекидневния си живот. Бърт беше в мрачно настроение и те го завариха да пее с престорена веселост:

Днес никой не обича милионера,

не го харесва никой как изглежда,

от грижите му никой не се трогва,

че той с разбойниците се нарежда.

Днес да пестиш пари е престъпление,

да харчиш всичко, що добиваш.

Живеем ний във много чудно време,

богат ли си, като човек загиваш!…

Мери се суетеше около приготвянето на обеда, като не прикриваше кипящото си недоволство; а Саксън запретна ръкавите си, препаса една престилка и се залови да мие съдовете от закуската. Бърт донесе от близката кръчма една кана разпенена бира и тримата мъже, като запушиха, почнаха да разговарят за предстоящата стачка.

— Трябваше да дойде още преди години — заяви Бърт. Колкото по-рано, толкова по-добре според мене; ние прекалено много закърняхме. Ще ни бият заради нашите несъгласия. Така е — последните мохикани си получават заслуженото: прас по главата!

— О, не знам — подхвана Том, който съсредоточено пушеше лулата си. — Работническите организации стават с всеки изминат ден по-силни. Та аз помня, когато в Калифорния нямаше никакви професионални съюзи. А вижте ни сега — нормирана надница, определен работен ден и тъй нататък.

— Говориш като съюзен агитатор, който хвърля прах в очите на глупаците — насмешливо отвърна Бърт. — Но ние знаем истината. С една нормирана надница ще купиш сета далече по-малко, отколкото едно време с ненормираната надница. Кожите ни смъкнаха. Виж какво става във Фриско. Работническите водачи правят по-мръсна политика, отколкото старите партии: те се карат и се боричкат как да си поделят подкупите и стигат до затвора. А в това време знаеш ли какво е положението на дърводелците във Фриско? Нека ти кажа едно нещо, Том Браун, ако даваш ухо на всичко, което се разправя, разбира се, ще чуеш, че всеки дърводелец от Фриско получава цялата си надница, договорена чрез съюза. Но ти вярваш ли, че е така? Това е безсрамна лъжа. Няма нито един дърводелец, който да не дава събота вечер една част от надницата си на съюзния посредник. Ето, това е твоят съюз на строителните работници в Сан Франциско. А в това време водачите, натрупали пари от тъмни сделки, се разхождат из Европа и ги харчат по адвокати, за да избягнат решетките.

— Това е вярно — съгласи се Том. — Никой не го отрича. Бедата е там, че работниците още не са се достатъчно осъзнали. Те трябва да се занимават с политика, само че тази политика трябва да е правилна.

— Социалистическа, а? — с презрение го прекъсна Бърт — А няма ли и социалистите да ни продадат като разните руефци и шмидовци!

— Трябва да избираме честни хора — каза Били. — Това е най-главното… Не че съм, за социализъм. Съвсем не. Нашите прадеди много отдавна са в Америка и аз никак не държа разни тлъсти немци и дрипави руски евреи да ме учат как да управлявам моята родина, докато те още и английски не са се научили да говорят.

— Твоята родина! — извика Бърт. — Ех ти, дебела главо. Ти нямаш никаква родина. Тази басня ти я разправят ония, дето лапат подкупите, когато искат още повече да те ограбят.

— Тогава не гласувай за тия, дето вземат подкупи — отвърна Били. — Ако избирахме честни хора, и те щяха да бъдат честни към нас.

— Искам да дойдеш някой ден на нашите събрания, Били — насърчително каза Том. — Тогава ще ти се отворят очите и при следващите избори ще гласуваш със социалистическа бюлетина.

— Това няма да го бъде — отговори Били. — Ще ме видиш на събрание на социалисти само тогава, когато се научат да говорят като хората.

Бърт си тананикаше:

Живеем ний във много чудно време,

богат ли си, като човек загиваш!…

Мери беше така ядосана на мъжа си заради отношението му към предстоящата стачка и заради неговите разпалени изказвания, че дори не разговаряше със Саксън, а Саксън, озадачена, слушаше противоречивите мнения на мъжете.

— Е, докъде стигнахте? — весело запита тя, като прикриваше вътрешната си тревога.

— Докъде може да стигнем! — изръмжа Бърт. — Доникъде.

— Но месото и маслото пак поскъпнаха — продължи тя. — Намалиха надницата на Били, а на железничарите — още миналата година. Нещо трябва да се направи.

— Единственото нещо, което може да се направи, е да се бием, дяволски да се бием — отговори Бърт. — Да се борим и да загинем в борбата. Това е всичко. И тъй, и иначе сме бити, но можем да си платим поне последното удоволствие.

— Така не бива да се приказва — упрекна го Том.

— Мина времето на приказките, водачо, дошло е време за борба.

— Мъчно ще излезеш на глава срещу редовна войска и картечници — намеси се Били.

— О, защо по този начин! Има такива едни мръсни фишеци, които доста силно избухват и оставят добри следи, а има и един шмиргелов прашец, който…

— О-хо! — нахвърли се върху него Мери, сложила ръце на хълбоците си. — Значи, това било то! Ето какво значел шмиргеловият прашец в джоба на сакото ти.

Бърт не й обърна внимание. Том пушеше смутен. Били бе много разтревожен — това ясно личеше по лицето му.

— Нима се занимаваш с такива неща, Бърт? — запита той и по тона му личеше, че се надява да чуе отрицателен отговор от приятеля ги.

— Занимавам се, щом толкова искаш да знаеш. Ех, да можех всичките да ги пратя и пъкъла, преди да ида и аз там!

— Той е един кръвожаден анархист — оплака се Мери. — Такива като него убиха Мак Кинли и Гарфийлд^[12] и… и… другите. Ще го обесят, ще видите. Помнете ми думата. Доволна съм поне, че не очакваме дете.

— Той така си приказва — успокои я Били.

— Бърт само те дразни — поиска да я утеши Саксън. — Той винаги си с бил шегаджия.

Но Мери поклати глава:

— Знам аз. Чувам го как говори насън. Ужасно ругае, проклина и скърца със зъби. Вижте го и сега.

Бърт с предизвикателен и мрачен израз на красивото си лице бе наклонил стола си към стената и си тананикаше:

Днес никой не обича милионера,

не го харесва никой как изглежда,

от грижите му никой не се трогва,

че той с разбойниците се нарежда.

Том заговори нещо за благоразумие и справедливост, но Бърт прекъсна песента си и го пресече:

— Справедливост, а? Това е друга заблуда. Искате ли да ви кажа каква е справедливостта за работническата класа? Помните ли Форбз? Дж. Алистън Форбз, който докара „Алта Калифорния тръст къмпъни“ до банкрут и спокойно прибра в джоба си цели две милиончета. Вчера го видях в елин автомобил, ама нещо приказно, ви казвам. А на колко беше осъден? На осем години. А колко лежа? Няма и две години. Помилван поради лошо здраве. Лошо здраве! Ние сигурно ще умрем и ще изгнием, преди той да хвърли топа. А и погледнете от този прозорец. Виждате ли гърба на оная къща със съборените перила на стълбището? Там живее мисис Денекър. Тя е перачка. Мъжа й го премаза влак. Ни цент обезщетение, дължало се на негова небрежност или на негов колега, или друга подобна глупост — така постанови съдът. Нейното момче Арчи беше на шестнайсет години, тръгна по лош път, стана истински уличник, офейка във Фриско и там обрал един пияница. Колко, мислите, откраднал? Два долара и осемдесет цента. Разбирате ли? Два и осемдесет! И на колко, смятате, го осъди височайшият съд? На петдесет години. Той вече излежа осем в „Сен Куентин“. И ще си остане в затвора, докато пукне. Мисис Денекър казва, че бил болен от туберкулоза, пипнал я в затвора, но тя няма връзки, за да го помилват. Малкият Арчи открадва два долара и осемдесет цента от един пияница и му лепват петдесет години. Дж. Алистън Форбз ограбва „Алта тръст“ с два милиона и се отървава с по-малко от две години. Кажете, чия е тази страна? Ваша и на малкия Арчи ли? Хайде, кажете де! Тя е на Дж. Алистън Форбз… Да!

Днес никой не обича милионера,

не го харесва никой как изглежда,

от грижите му никой не се трогва,

че той с разбойниците се нарежда.

Мери пристъпи до умивалника, където Саксън измиваше последната чиния, отвърза престилката й и я целуна с оная нежност, която само жените чувстват към бъдещите майки.

— Хайде, поседни сега, мила, ти не бива да се уморяваш. Имаме още много време. Ще ти донеса ръкоделието. Хем да шиеш, хем ще слушаш разговора на мъжете. Но не слушай Бърт. Той не е с ума си.

Саксън шиеше и слушаше, а лицето на Бърт стана сурово и мрачно, когато той забеляза детските дрешки на скута й.

— Ето на̀ — измърмори той. — Раждате деца, а как ще ги изхраните, и вие сами не знаете.

— Ти снощи май повечко си пил — усмихна се Том.

Бърт поклати глава.

— Стига сте недоволствали — весело подхвърли Били. — Въпреки всичко хубава е нашата страна.

— Беше хубава — възрази Бърт, — когато всички ние бяхме мохикани. Но не и сега. Измамиха ни, вързаха ни и ни притиснаха до стената, предадоха ни най-позорно. Моите прадеди се биха за тази страна, и вашите също; освободихме негрите, изтрепахме индианците, гладувахме, мръзнахме и се потихме, и се борихме. Тази земя ни хареса. Ние я очистихме от непроходимите лесове, разорахме я, прокарахме пътища и построихме градове. И имаше достатъчно за всички. И продължихме да се борим за нея. Двама мои чичовци паднаха при Гетисбърг; всички по един или друг начин участвахме в тази война. Слушайте какво разказва постоянно Саксън за нейните деди, през какви трудности са минали, за да стигнат до тук, да имат най-сетне ферми, коне, добитък и всичко друго. И те са ги имали, всичките ни прадеди, и тези на Мери също…

— Да, и ако бяха по-хитри, щяха да ги запазят — добави тя.

— Несъмнено — продължи Бърт — точно там е бедата. Накрая ние загубихме, оставихме се да ни ограбят. Ние не умеехме да бележим картите, да ги раздаваме шмекерски и да печелим нечестно като другите. Ние сме белите заселници, които пропаднаха. Да, и времената се измениха. Ние хората се разделихме на два вида: лъвове и товарни коне. Товарните коне само работеха, а лъвовете — само гълтаха. Те глътнаха фермите, мините и фабриките, а сега глътнаха и властта. Ние сме белите заселници, потомци на белите заселници, които бяха много честни и трудолюбиви, но не бяха хитри. Ние сме белите заселници, които загубиха. Ние сме тия, на които одраха кожата. Разбирате ли ме?

— Ти би станал отличен площаден оратор — забеляза Том — само ако се откажеш от някои крайности в разсъжденията си.

— Като те слуша човек, би казал, че имаш право — намеси се Били, — но не е точно така. Та днес всеки може да стане богат…

— Или пък президент на Съединените щати — насмешливо го прекъсна Бърт. — Разбира се, стига само да умее. Само че ти нещо не ми изглеждаш като бъдещ милионер или бъдещ президент. А защо? Не умееш. Ти си една твърда глава, товарен кон — ето затова. Ритник за тебе, ритник за нас всичките.

През време на обеда Том говори за радостите на селския живот, който помнеше от дете и от младежките си години, и сподели с тях, че съкровената му мечта била да вземе някъде парче държавна земя и да заживее така, както са живели неговите деди. За нещастие, обясни той, Сара била решително против и неговата мечта щяла да си остане само мечта.

— Такава е играта — въздъхна Били. — Тя си има правила. Така е — все някой трябва да бъде бит.

Малко по-късно, когато Бърт започна отново остро да критикува, Били почувства, че неволно прави някои сравнения. Този дом не приличаше на неговия дом. Тук нямаше тази приятна атмосфера — всичко изглеждаше, че върви някак си със сътресения. Спомни си, че когато дойдоха, съдовете от закуската още стояха неизмити. Като повечето мъже и Били не разбираше от домакинство и естествено не можеше да забележи всички подробности; все пак това, което видя и чу през цялата тази сутрин, от хиляди дребни неща той се убеди, че Мери не е такава домакиня, каквато бе Саксън. Той с гордост погледна жена си и почувства силно желание да стане, да отиде при нея и да я прегърне. Да, тя беше истинска съпруга. Той си спомни за нейното изящно бельо, по-точно, когато във въображението му изплува картината на Саксън в нейните красиви премени, Бърт го стресна:

— Хей, Били, ти сигурно мислиш, че съм в лошо настроение. Действително така е. Но ти не си минал през моите патила. Ти си знаеш твоите коне, а и лесно са ти падали пари от бокса. Не си имал трудни дни, не знаеш какво е стачка. Нито пък е трябвало да издържаш старата си майка и заради нея да преглъщаш всякакви обиди. Едва след смъртта й се почувствах свободен и можех да приемам и отказвам работа, както намирах за добре. Вземи времето, когато се залових с „Найлс Илектрик“, и ще видиш как се отнасят с работния кон. Главният ме изгледа от главата до петите, обсипа ме с куп въпроси и накрая ми даде бланка за заявление. Аз я попълних и платих един долар на доктора, при който ме пратиха да ми издаде медицинско. После трябваше да ида при някакъв фотограф да ми снеме мутрата за портретната галерия на компанията. И за мутрата си изръсих още елин долар. Главният взе заявлението, медицинското и снимката и ме засече с други въпроси. Дали членувам в профсъюза… Аз? Разбира се, че не му казах истината — толкова се нуждаех от работа: бакалинът вече нямаше да ми дава на кредит, а трябваше да се грижа за майка си.

Е — помислих си, ето ме вече истински кондуктор. Стой си на задната платформа и си лови момичета. Нищо подобно. Още два долара, моля! Аз — още два долара за някаква си оловна значка. После ми поискаха униформа — нови деветнайсет и петдесет, а навсякъде другаде струва само петнайсет. Нея вече можех да платя след първата си заплата. Освен това трябвало да имам пет долара дребни пари в джоба, мои собствени пари. Такова беше нареждането. Тези пет ги взех назаем от Том Донъвън — полицая. И какво още? Накараха ме да работя две седмици без заплата, за да съм усвоял занаята…

— Е, уловихте ли поне някое хубаво момиче? — весело го закачи Саксън.

Бърт мрачно поклати глава.

— Работих само елин месец. Ние се организирахме в съюз и всички ни изритаха навън.

— И сега, ако направите тая щуротия и обявите стачка в железопътните работилници, ще ви изритат по същия начин — предупреди го Мери.

— Та нали непрекъснато ви повтарям това — отговори Бърт. — Ние нямаме никакви изгледи за успех.

— Тогава защо се залавяте — запита Саксън.

Той я загледа за миг с угаснал поглед, после отговори:

— Защо двамата ми чичовци паднаха при Гетисбърг?

Глава VIII

Саксън вършеше домакинската си работа, но бе много разтревожена. Тя вече не си шиеше нови красиви неща: материалите струваха пари, а тя не се решаваше да харчи. Намекът на Бърт бе попаднал на болно място, бе заседнал в нейното трепетно съзнание като стоманен нож, който постоянно се обръща и разяжда раната. Тя и Били носеха отговорност за живота на бъдещото си дете. Бяха ли сигурни в края на краищата дали те могат да го изхранят, да го облекат и да го подготвят за неговия път в живота? Къде беше гаранцията за това? Тя смътно си спомняше мрачните тежки дни, преживени в миналото, и тогавашните оплаквания на бащите и на майките придобиха за нея сега нов смисъл. Тя дори беше готова да оправдае постоянното хленчене на Сара.

Тежки дни бяха вече надвиснали над много къщи около тях, където живееха семействата на стачкуващите железничари. Всред собствениците на малките дюкянчета, където Саксън вършеше всекидневните си покупки, тя чувстваше атмосфера на униние. Радостта и добродушието бяха изчезнали. Всички ходеха мрачни. Мрачни и загрижени бяха майките на децата, които играеха по улиците. Вечер, когато си приказваха пред пътните врати или на стълбите пред къщите, гласовете им бяха тихи и все по-рядко се чуваше смях.

Маги Доунъхю, която по-рано вземаше три пинта^[13] мляко, сега вземаше един. Нямаше вече весели семейни посещения на кинематографите. Човек трудно успяваше да купи трето качество месо. Нора Дилъни, която живееше през три къщи от Саксън, престана да купува прясна риба всеки петък: сега слагаше на масата солена лакерда, и то не от най-добро качество. Жизнерадостните деца, които в следобедните часове тичаха по улицата с огромни филии хляб, намазани с масло и посипани със захар, сега излизаха с тънки филийки, едва намазани с масло и без никаква захар върху тях. Дори и този навик постепенно изчезваше и много деца вече нищо не получаваха за закуска след обед.

Навсякъде се проявяваше стремеж към пестене и свиване, към ограничаване и съкращаване на разходите до последни възможности. И всички станаха по-раздразнителни. Жените почнаха по-лесно отпреди да се карат както помежду си, така и на децата. Саксън знаеше, че Бърт и Мери живеят в непрестанни кавги.

— Тя не може да разбере, че аз имам свои лични неприятности — оплакваше се Бърт на Саксън.

Тя внимателно го погледна и отведнъж почувства някакъв смътен страх за него, които я вцепени. Черните му очи сякаш горяха от безумие. Мургавото му лице бе отслабнало, кожата се бе изопнала на скулите му; устните му бяха леко изкривени, като че върху тях бе замръзнала горчива усмивка. Дори стойката му и начинът, по който килваше шапката си, издаваха отчаяна решителност, много по-силна, отколкото преди.

Понякога, в дългите следобедни часове, когато седеше без работа до прозореца. Саксън си представяше във въображението си преселването на нейните прадеди през прериите, планините и пустините към обетованата земя край Западното море. И често тя си мечтаеше за блаженото време на нейните близки, когато те не са живеели в градове и не са им досаждали никакви работнически съюзи и работодателски сдружения. Тя си спомняше разказите на старите хора, как са си набавяли сами всичко: месото си доставяли чрез лов или от животни, които сами отглеждали, сами отглеждали зеленчук, били и ковачи, и дърводелци, правели си сами обуща, дори сами тъчели плата на дрехите, които носели. Тя си спомни и тъжния израз по лицето на Том, когато той говореше за своята мечта да заживее вън от града.

Сигурно фермерският живот е прекрасен, си мислеше тя. Защо трябва хората да живеят в градове? Защо са се променили времената? И ако по-рано е имало достатъчно за всички, защо сега няма? Защо хората трябва да се карат, спорят, да стачкуват и да се бият и все за едно — да получат работа? Защо няма работа за всички?… Ето — тя потръпна, като си спомни — тази сутрин видя как двама стачкоизменници, тръгнали на работа, бяха бити от стачниците, от мъже, които познаваше по вид, а някои и по име — те всички живееха наблизо. Това стана на улицата точно срещу тях.

Беше жестоко, страшно дванадесет души срещу двама. Първи почнаха децата: те замеряха с камъни стачкоизменниците и ги ругаеха с такива думи, каквито децата не би трябвало да знаят. Полицаи с револвери в ръце дотичаха до мястото на произшествието и стачниците се оттеглиха в къщите и в тесните проходи между тях. Един от стачкоизменниците в безсъзнание бе откаран с болнична кола; другият, охраняван от специална железопътна полиция, продължи към работилниците. А Маги Доунъхю, застанала на прага пред къщата, с пеленаче на ръце, изля върху стачкоизменника такива мръсни ругатни, че бузите на Саксън пламнаха от срам. Когато боят бе в разгара си, Саксън забеляза пред другата съседна къща Мерцедес, която гледаше със странна усмивка. Тя сякаш нищо не искаше да пропусне — наблюдаваше с интерес и ноздрите й потрепваха и се разширяваха, като че пулсираха. Саксън се изненада, че старата жена ни най-малко не бе разтревожена, а проявяваше само любопитство.

И тя отиде при Мерцедес, която бе така мъдра в любовта, за да й обясни какво става с този свят. Но разбиранията на старата жена по икономическите и по работническите въпроси бяха много странни и неприемливи.

— О-ла-ла, мила моя, толкова е просто. Повечето хора се раждат глупави. Те са робите. Малцина се раждат умни. Те са господарите. Струва ми се, че сам господ е създал хората такива.

— А как можа господ да допусне ужасния побой тази заран?

— Боя се, че той не се интересува от подобни неща — усмихна се Мерцедес. — Съмнявам се дали въобще знае за тази случка.

— Аз страшно се изплаших — призна Саксън. — Просто ми прилоша, като гледах. А пък вие… видях ви… вие си гледахте съвсем хладнокръвно, сякаш беше някакво представление.

— Действително беше представление, мила моя.

— О, може ли да се говори така!

— О-ла-ла, неведнъж са убивали хора пред очите ми. Няма нищо необикновено. Всички хора умират. Глупците умират като волове, без да знаят за какво умират. Дори е смешно, като ги гледаш. Удрят се с юмруци и тояги и си разбиват един другиму главите. Толкова е отвратително. Приличат на животни. Също като кучета, които се давят за кокал. А работата, знаете, е кокал. Да, ако те се биеха за жени, за идеи или за кюлчета злато, или за приказни диаманти — това, да, би било прекрасно! Но не, те са само гладни и се борят за някакви огризки за стомаха си.

— О, ако само можех да разбера! — шепнеше Саксън, като кършеше ръце от мъка, че толкова неща й бяха непонятни, а тя жадуваше да ги разбере.

— Тук няма нищо за разбиране. Толкова е просто — като две и две: четири. Винаги е имало глупави и умни, роби и господари, селяни и князе и винаги ще има.

— Но защо?

— Защо селянинът е селянин, мила моя? Защото е селянин. Защо бълхата е бълха?

Саксън раздразнено поклати глава.

— Но аз ви отговорих, мила. Няма философия на света, която да ви даде по-ясен отговор. Защо сте избрали за съпруг именно вашия мъж, а не някой друг. Защото точно него обичате. Това е то. А защо обичате? Защото обичате. Защо огънят гори, а студът щипе. Защо има умни хора и глупави хора? Господари и роби? Работодатели и работници? Защо черното е черно? Отговорете на това и ще отговорите на всичко.

— Но не е правилно хората да ходят гладни и без работа, когато искат да работят, стига да им плащат справедливо — протестира Саксън.

— О, не! Правилно е, тъй както е правилно, че камъкът не гори като дървото, че пясъкът в морето не е захар, че бодлите бодат, водата е мокра, пушекът се издига и предметите падат надолу, а не нагоре.

Но това учение за действителността не направи никакво впечатление на Саксън. Искрено казано, тя не можеше да го разбере. Струваше й се като цял куп безсмислици.

— Тогава ние нямаме никаква свобода и независимост — разгорещено извика тя. — Значи, едни хора струват повече от други и моето дете няма да има право да живее така, както детето на богатата майка.

— Разбира се, не — отговори Мерцедес.

— Но целият мой народ се е борил за тия права! — възрази Саксън, като си спомни за учебника по история и за сабята на баща си.

— Демокрацията е празна мечта на глупците. О-ла-ла, миличка, демокрацията е лъжа, мираж, с която тия скотове — работниците — се държат в подчинение, също както едно време религията ги държеше в подчинение. Когато те пъшкали от нищета и непосилен труд, убеждавали ги да търпят нищетата и непосилния труд, като им разправяли чудесни приказки за царството небесно, където те щели да живеят, в блаженство и изобилие, докато умните щели да горят във вечния огън. О, как ли са се надсмивали умните! А когато тази лъжа се изтъркала и започнали да мечтаят за демокрация, умните се постарали тя да си остане наистина мечта, само несбъдната мечта. Светът принадлежи на великите и на умните.

— Но нали вие също сте от трудовите хора? — забеляла Саксън.

Старата жена скочи и едва не се разсърди:

— Аз? От трудовите хора? Но, мила моя, то е само защото имах нещастието да пропаднат влоговете ми, защото съм стара и не мога повече да покорявам смелите млади мъже, защото надживях мъжете от моята младост и нямам никой, при когото да ида, защото живея тук в това гето с Бари Хигинс и се готвя да посрещна смъртта. Да, мила моя, аз съм родена всред господарите и цял живот съм тъпкала в краката си глупците. Пила съм най-редките вина и съм се веселила на пиршества, на които се пръскаха толкова пари, че с тях хората от целия този квартал биха могли да живеят до края на живота си. Дик Голдън и аз — парите бяха на Дик, но все едно, че бяха мои, — Дик Голдън и аз проиграхме за една седмица четиристотин хиляди франка в Монте Карло. Той беше евреин, но умееше да харчи. А в Индия носех бижута, които биха могли да спасят живота поне на десет хиляди семейства, които умираха пред очите ми.

— Пред очите ви умираха!… И не сторихте нищо? — запита Саксън ужасена.

— Продължавах да нося бижутата си. О-ла-ла!… Но не мина и година, един руски офицер ми ги открадна, подлецът му с подлец.

— И вие оставихте тези хора да умрат? — повтори Саксън.

— Те бяха жалки отрепки. Размножават се и гният като червеи. Нищожества, мила моя, нищожества, разбирате ли? Нищожества като вашите работници тук, а върхът на глупостта им е, че продължават да се плодят и да развъждат още глупци, още роби за господарите.

И Саксън, която толкова искаше да чуе от другите някакъв смислен отговор, от старата жена тя не получи никакво обяснение. При това тя не можеше да повярва на приказките на Мерцедес, голяма част от които смяташе за плод на разпаленото й въображение.

С всяка изминала седмица стачката в железопътните работилници вземаше все по-остър и заплашителен характер. Били само клатеше глава и откровено заявяваше, че не му е ясно какво ще излезе от смутовете, които изникваха всред работниците.

— Просто не проумявам — говореше той на Саксън. — Такава една бъркотия — като бой на тъмно. Ето, вземи нас, коларите. И между нас започва да се говори за стачка от солидарност с фабричните работници. Те стачкуват от една седмица, а вече голяма част от местата им са заети от други. И ако ние, коларите, продължаваме да извозваме стоката, стачката им ще пропадне.

— Но вие и не помислихте да стачкувате, когато на вас самите ви отрязаха надниците — смръщено каза Саксън.

— О, тогава не можехме. А сега сигурно ще ни подкрепят и коларите от Фриско, и целият тамошен съюз на пристанищните работници. Както и да е, засега само говорим по тези въпроси, и толкова. Но ако действително се решим, ще се опитаме да си върнем и тия десет на сто, които ни отрязаха.

— Мръсна политика — каза той друг път, — всичките са мошеници. Ако бяхме по-умни, щяхме да се сговорим и да избираме само честни хора…

— Но ако ти, Бърт и Том не можете да се сговорите, как тогава се надяваш да се сговорят всички работници? — запита Саксън.

— Сам аз не знам — призна той. — Замайва му се главата на човек, като се замисли. А пък е ясно като бял ден: избери чести хора за политици и цялата работа ще се оправи. Честните хора правят честни закони и тогава всеки честен човек ще получи това, което му се полага. Но Бърт иска всичко да разруши, а Том си пуши лулата и си мечтае, въобразява си, че постепенно всички ще почнат да мислят и да гласуват като него. Но въпросът не се решава с това „постепенно“. Ние искаме да живеем добре още сега. Том казва, че засега това, е невъзможно, а Бърт казва, че това никога няма да стане. Какво може човек да направи, когато всеки е на различно мнение? Погледни самите социалисти — те вечно спорят, цепят се и се изключват един друг от партията. Всичко е такова едно — сякаш се намираме в лудница. И аз сам, като се замисля, почвам да се побърквам. Но едно знам: искаме да живеем добре още сега.

Отведнъж той спря и се загледа в Саксън.

— Какво има? — запита той с дрезгав от вълнение глас. — Лошо ли ти стана? Или… или нещо друго?

Тя беше сложила ръка на сърцето си; но внезапната уплаха в очите й постепенно се смени с израз на силно радостно усещане, а на устните й затрепти лека, загадъчна усмивка. Изглеждаше, като че бе забравила мъжа си и се вслушваше в някакъв далечен зов, който не стигаше до неговите уши. После лицето й просветна от удивление и радост, тя погледна Били и протегна ръка към него.

— Новият живот — прошепна тя. — Почувствах новия живот. Толкова се радвам, толкова се радвам.

На другата вечер, когато Били се върна в къщи от работа. Саксън го накара да опознае и поеме своите нови бащински задължения.

— Обмислих добре, Били — почна тя. — Аз съм толкова силна и здрава жена, че няма смисъл да се правят големи разходи. Може да повикаме Марта Скелтън — тя е добра акушерка.

Но Били поклати глава.

— Не, в никой случай, това няма да го бъде, Саксън. Ще повикаме доктор Хентли. Той е лекарят на Били Мърфи и Били е възхитен от него. Стар особняк, но много си разбира от занаята.

— Марта Скелтън акушира на Маги Доунъхю — възрази Саксън — и виж какви са и майката и бебето.

— Може, но на тебе няма да акушира. Това добре да знаеш.

— Но докторът ще иска двайсет долара — продължи Саксън. — На туй отгоре ще ме накара да взема милосърдна сестра, защото нямам друга близка жена да ми помага. А Марта Скелтън ще свърши всичко и ще ни излезе много по-евтино.

Но Били нежно я прегърна и отхвърли нейните възражения.

— Послушай ме, малка моя женичке. Семейство Робъртс не е по евтиното. Никога не забравяй това. Ти трябва да родиш бебето, това ти стига. А моя работа е да намеря пари и да се погрижа за тебе. Каквито и мерки да вземем за твоето здраве, пак не са излишни. Дори за милион долари не бих рискувал да ти се случи и най-малкото нещастие. Ти си от значение, доларите са нищо. Как смяташ, обичам ли това дете, а? Да, обичам го. Та аз по цял ден мисля за него — все ми е в ума. Ако ме уволнят, ще е по негова вина, да знаеш. Направо съм луд по него. Но все пак, честна дума. Саксън, по-скоро бих се съгласил да го видя мъртво и погребано, отколкото да се случи нещо лошо с тебе дори да счупиш малкия си пръст. Това ще ти покаже какво си за мене.

Да, Саксън, по-рано мислех, че когато хората се оженят, просто заживяват заедно, а след известно време гледат да я карат някак си. Може би с другите хора да е така, но с тебе и с мене не е. С всеки изминат ден аз те обичам все повече и повече. Дори сега аз те обичам повече, отколкото преди пет минути, когато почнах да ти говоря. А няма защо да вземаш сестра. Доктор Хентли ще идва всеки лен, пък и Мери ще прескача и ще наглежда домакинството, ще се грижи за тебе и за всичко останало така, както ти ще го направиш за нея, ако тя някога се нуждае от помощ.

Минаваха дни и седмици — майчинството, което наливаше гърдите на Саксън, я изпълваше с дълбоко чувство на гордост. Тя бе по природа толкова нормална, здрава жена, че майчинството бе за нея извор на задоволство и гореща радост. Наистина имаше моменти, когато я обхващаше тревога, но те бяха толкова редки и мимолетни, че дори увеличаваха нейното щастие.

Само едно нещо я смущаваше и озадачаваше — пълното с опасности положение на работниците, което, изглежда, никой не можеше напълно да разбере, а най-малко самата тя.

— Постоянно разправят, че машините произвеждали повече, отколкото старите начини на работа — казваше веднъж тя на брат си Том. — Тогава защо с всичките тия машини, които имаме сега, не получаваме повече!

— Правилно разсъждаваш — отговори той. — Още малко ти трябва, за да разбереш социализма.

Но Саксън гледаше практично на нещата.

— Том, ти от колко време си социалист?

— От осем години.

— И какво постигна?

— Но ние ще постигнем… Само трябва време.

— Както върви, ти май няма да го доживееш — възрази тя.

Том въздъхна.

— Боя се, че си права. Нещата се развиват тъй бавно.

Той пак въздъхна. Тя забеляза смирения и уморен израз на лицето му, приведените му рамене и загрубелите от труд ръце — всичко това като че потвърждаваше безсилието на неговото социално кредо.

Глава IX

Всичко започна спокойно, както често започват съдбоносните и неочаквани събития. Много деца — малки и големи — играеха на улицата, а Саксън ги наблюдаваше от отворения прозорец, като си мислеше и мечтаеше за своето дете, което скоро щеше да дойде на бял свят. Слънцето кротко клонеше към залез, лек ветрец, идещ от залива, разхлаждаше въздуха и го изпълваше със соления дъх на морето. Едно от децата посочи към пресечката на Пайн стрийт и Седмата улица. Всички деца оставиха игрите, загледаха се и почнаха и те да сочат нататък. Събраха се на групи — по-големите, десет-дванадесетгодишни момчета, се струпаха на едно място, а по-големите момичета, загрижени, улавяха или вземаха на ръце малките дечица.

Саксън не можеше да види причината за всичко това, но се досети, като видя как големите момчета се спуснаха към канавката, насъбраха камъни и се изпокриха в тесните проходи между къщите. По-малките момчета се опитваха да им подражават. Момичетата, повлекли дечурлигата за ръка, тръшваха портите и изтрополяваха по стълбите на малките къщурки. Вратите шумно се затваряха след тях и улицата опустя; само тук-таме се дърпаха пердета и надничаха разтревожени женски лица. Саксън чу шума на градския влак, който пуфтеше на излизане от Централната улица. След това откъм Седмата се раздаде дрезгав гърлест рев. Тя все още нищо не виждаше, само си спомни думите на Мерцедес Хигинс: „Също като кучета, които се давят за кокал. А работата, знаете, е кокал.“

Ревът се приближаваше и Саксън, като се наведе, видя, че по тротоара откъм нейната страна на улицата идеха десетина стачкоизменници, охранявани от още толкова специални полицаи и агенти; те вървяха вкупом, сякаш под строй, докато подир тях безредно, като викаха яростно и се навеждаха да събират камъни, идеха около седемдесет, а може би и сто стачкуващи работници. Саксън почувства, че трепери от страх, но успя да се овладее, тъй като знаете, че не бива да се вълнува. За това й помогна държането на Мерцедес Хигинс — повлякла стол, старата жена го изнесе пред външната врата на тясната площадка на стълбата и седна.

Полицаите имаха палки в ръцете си, а оръжието на агентите не се виждаше. Стачниците, които напираха след тях, изглежда, се задоволяваха с яростните и заплашителни викове. Но децата ускориха стълкновението. От прохода между къщите на Олсън и на Ишъм от другата страна на улицата изведнъж заваля град от камъни. Повечето от тях не достигнаха до хората, но един камък удари по главата един от стачкоизменниците — той бе на не повече от двадесетина крачки от Саксън. Той се олюля към дървената ограда на тяхната къща и извади револвер. С едната си ръка избърса кръвта от очите си, а с другата стреля с револвера към къщата на Ишъм. Един агент го хвана за ръката, за да предотврати втори изстрел, и го повлече със себе си. В същия миг стачниците нададоха още по-див рев, а от прохода между къщите на Саксън и на Маги Доунъхю се изсипа нов град от камъни. Стачкоизменниците и техните защитници се спряха и извадиха револвери. От суровите, решителни лица на тия мъже, на които боят бе занаят, Саксън разбра, че може да се очаква само кръвопролитие и смърт. Един от тях, възрастен човек, очевидно водачът им, сне меката си филцова шапка и изтри потта от плешивото си теме. Той беше едър човек, с голям корем и изглеждаше доста безпомощен. Пушете пура, а посивялата му брада беше пожълтяла на места от постоянната употреба на тютюн. Раменете му бяха приведени и Саксън забеляза пърхота по яката на сакото му. Един от мъжете посочи с ръка към тротоара и някои от другарите му се разсмяха — малкото, едва четиригодишно момченце на Олсън бе успяло някак да се откопчи от майка си и щапукаше срещу своите класови врагове. В дясната си ръка детето носеше такъв тежък камък, че едва го мъкнеше, за да сплаши противниците си. Розовото му личице се бе изкривило от гняв и малчуганът непрестанно викаше: „Долу“, „Долу изменниците!“, „Долу!“ Смехът, с който те го посрещнаха, още повече го разяри. То изщърпурка по-близо до тях и с все сила запокити камъка, който падна едва на няколко стъпки от него.

Саксън видя всичко това; видя и мисис Олсън, която изтича на улицата да прибере детето. Пукот от револверни изстрели, идещ от стачниците, накара Саксън да погледне към мъжете под нейния прозорец. Един от тях ругаеше високо и разглеждаше мускула на лявата си ръка, която бе провиснала като осакатена. Тя видя и кръвта, която започна да капе от раната. Саксън знаеше, че трябва да се махне от прозореца, че не трябва да гледа, но споменът за войнствените й прадеди пробуди у нея смелост, която заглуши естествения й човешки страх. В разгара на сражението, което неочаквано се разигра на нейната тиха улица, тя забрави детето си; тя забрави и стачниците, и всичко друго, изумена от това, което се случи с кореместия водач, които пушеше пура. Тя не можеше да разбере по какъв странен начин главата му се заклещи при врата между върховете на коловете на тяхната ограда. Тялото му висеше към улицата, коленете му почти докосваха земята; шапката му бе паднала и голото му теме поразително блестеше на слънцето. Пурата му също бе изчезнало. Тя видя, че той гледа към нея — той сякаш й махаше с едната си ръка, завряна между коловете, и би казал човек, че й намигаше закачливо, макар тя да знаеше, че това бе само гърчът на смъртна болка.

Тя го гледаше секунда, може би две, когато я стресна гласът на Бърт. Той тичаше по тротоара пред къщата, следвай от други стачници, към които той викаше: „След мене, мохикани!“, „Ще им дадем да разберат!“

Той стискаше в лявата си ръка дръжката на търнокоп, а в лявата — изпразнен вече револвер; и тичайки, той напусто щракаше спусъка му. За миг той се прикова на място, изпусна дръжката на търнокопа и се завъртя в полукръг с лице към портата на Саксън. Той почна бавно да се свлича, но се изправи и запрати револвера си в лицето на стачкоизменника, който се готвеше да налети върху него. След това, олюлявайки се, Бърт се смъкна на колене и бавно, с неимоверно усилие успя да се хване с дясната ръка за оградата, и все така бавно, сякаш се навеждаше, той се повали на земята, а край него тъпчеше тълпата от стачници, които той бе предвождал.

Борбата беше безпощадна, истинска сеч. Окръжени от стачниците, стачкоизменниците и техните защитници се прислониха до оградата на Саксън и се бранеха като притиснати в ъгъл плъхове, но не можеха да издържат напора на сто души. Размахваха се палки и дръжки на търнокопи, гърмяха револвери, павета излитаха от две крачки разстояние и разбиваха глави. Саксън видя как младият Франк Дейвис, приятел на Бърт и баща на няколкомесечно дете, опря дулото на револвера до корема на един стачкоизменник и гръмна. Чуха се проклятия и бясно ръмжене, диви викове от ужас и болка. Да, Мерцедес имаше право. Това не бяха хора. Това бяха зверове, които се давеха за кокал, които се унищожаваха един друг за кокал.

„Работата е кокал. Работата е кокал.“ Тези думи не излизаха от ума на Саксън. Колкото и да искаше, сега вече тя беше безсилна да се откъсне от прозореца. Беше като парализирана. Мозъкът й бе престанал да работи. Стоеше занемяла, с широко отворени очи, без да може да откъсне поглед от ужасите, които се нижеха пред нея като кинематографна лента, пусната с безумна скорост. Тя виждаше как падаха агенти, полицаи и стачници. Един тежко ранен стачкоизменник на колене молеше за милост, но получи ритник в лицето. Когато той се просна на гръб, друг стачник, изправен над него, почна бързо и хладнокръвие да стреля куршум след куршум в гърдите му, докато изпразни целия си револвер. Някакъв стачкоизменник бе притиснат до оградата от ръка, която се бе вкопчила в гърлото му, а цялото му лице бе смазано от дръжката на револвера — и той все го вдигаше и стоварваше непрекъснато. Саксън познаваше стачника, които замахваше — това бе Честър Джонсън. Срещала го бе по вечеринки, преди да се омъжи, и бе танцувала с него. Той винаги се бе показвал мил и добродушен човек. Тя си спомни как един петък, вечерта след концерта на оркестъра в Сити Хол, той я бе завел заедно с други две момичета в ресторанта „Тони Тъмали Грото“ на Тринадесетата улица, а после, преди да се приберат в къщи, те отбиха в кафене „Пабст“ и изпиха по чаша бира. Не й се вярваше, че това е съшият тоя Честър Джонсън Отведнъж тя видя как кореместият водач, чийто врат все още бе заклещен между коловете на оградата, извади със свободната си ръка револвер и като изкриви страхотни очи настрани, допря дулото о хълбока на Честър. Тя се опита да извика и да го предупреди; и тя действително извика — Честър погледна нагоре и я видя. В същия миг револверът изгърмя и Честър се повали с цялата си тежест върху тялото на стачкоизменника. И на дървената ограда останаха да висят три тела.

Сега вече нищо не можеше да я порази. Тя гледаше съвсем равнодушно как стачниците прескачаха оградата и тъпчеха в земята малкото й дребни мушката и теменуги и се укриваха в прохода между нейната къща и къщата на Мерцедес. По Пайн стрийт, откъм гарата, се приближаваше вълна от железопътна полиция и агенти, които стреляха, тичайки, а от срещуположната страна на Пайн стрийт се носеха в галоп конете и звъняха камбаните на три патрулни коли, претъпкани с полицаи. Стачниците бяха попаднали в клопка. Можеше да избягат единствено през проходите между къщите и после да се прехвърлят през оградите на задните дворове. Но блъсканицата в тесния проход не позволи всички да се спасят. Десетина души бяха притиснати в ъгъла между стълбището на нейната къща и стената. И както те бяха постъпили, така постъпиха и с тях. Дори не се опитаха да ги арестуват. Всички до един бяха повалени с палки и с куршуми от пазителите на реда, които бяха вбесени от разпрата с техните събратя.

Бурята бе минала и Саксън като насън слезе по стълбата, придържайки се здраво о перилата. Кореместият водач продължаваше да гледа към нея и да маха с ръка, макар че двама едри полицаи се бяха заловили да го освободят. Портата бе измъкната от пантите. Стори й се странно, защото тя бе наблюдавала през всичкото време и не бе видяла кога е станало това.

Очите на Бърт бяха затворени. На устните му имаше кървава пяна, а гърлото му клокочеше, като че искаше да каже нещо. Когато тя се наведе над него и изтри с кърпичката си кръвта от бузата му, стъпкана от нечий крак, той отвори очи. В тях пак светна старата ненавист. Той не я позна. Устните му се размърдаха и той прошепна едва чуто, сякаш си припомняше нещо: „Последните мохикани, последните мохикани“. След това изстена и клепачите му пак се затвориха. Той не беше мъртъв. Тя знаеше това. Гърдите му все още се вдигаха и спущаха и гърлото му продължаваше да клокочи.

Тя погледна нагоре. Мерцедес стоеше до нея. Очите на старата жена блестяха, повехналите й бузи бяха поруменели.

— Ще ми помогнете ли да го пренесем в къщи? — запита Саксън.

Мерцедес кимна и на свой ред отправи същата молба към един старши полицай. Старшият хвърли бърз поглед към Бърт и в очите му се появи зверска злоба, като каза:

— Да върви по дяволите. Трябва да се грижим за нашите.

— Може би ние с вас сами ще се справим — каза Саксън.

— Не вършете глупости — и Мерцедес замаха с ръка насреща към мисис Олсън. — Приберете се в къщи, малка бъдеща майко. Това не е работа за вас. Ние ще го пренесем. Ето идва мисис Олсън, а ще повикаме и Маги Доунъхю.

Саксън ги поведе към малката спалня, която Били бе настоял да мебелират. Като отвори вратата, стори й се, че килимът се дигна и сякаш я удари по лицето тя си спомни, че Бърт бе постлал този килим. А когато жените поставяха Бърт на леглото, тя си припомни, че Бърт и тя една неделна утрин заедно бяха сглобили това легло.

И изведнъж се почувства някак много особено и с учудване забеляза устремения към нея проницателен, питаш поглед на Мерцедес. След това започна да й става все по-лошо и я обхванаха онези адски болки, които само на жените е съдено да изпитват. Подкрепиха я и я отнесоха почти на ръце в спалнята. Виждаше много лица около себе си Мерцедес, мисис Олсън, Маги Доунъхю. Струпаше й се, че трябва да запита мисис Олсън дали е спасила малкия Емил от улицата, но Мерцедес изпрати мисис Олсън да наглежда Бърт, а Маги Доунъхю отиде да види кой чука на външната врата. От улицата долиташе високият шум от гласове, примесен с викове и заповеди, а от време на време се чуваха камбаните на санитарни и патрулни коли. След това се появи пълното добродушно лице на Марта Скилтън, а по-късно пристигна и доктор Хентли. Веднъж, когато болките затихнаха за малко, Саксън чу през тънките стени високите истерични вопли на Мери. А друг път тя пак чу Мери, която непрекъснато повтаряше: „Аз никога няма да се върна в пералнята. Никога. Никога.“

Глава X

Били не можеше да свикне с внезапната промяна във външността на Саксън. Всяка сутрин и всяка вечер, когато се връщаше от работа в къщи, като влизаше в спалнята, където тя лежеше, той правеше героични усилия да прикрие чувствата си и да се покаже безгрижен и радостен. Тя изглеждаше толкова малка в леглото, толкова малка, слаба и уморена — приличаше по-скоро на мъничко дете. Той сядаше до нея, вземаше нейната бледа, слаба и прозрачна ръка, нежно я галеше и се удивляваше колко малки и тънки са нейните кости.

Един от първите й въпроси, който озадачи и Били, и Мери, беше:

— Спасиха ли малкия Емил Олсън?

И когато тя им разказа как малчуганът бе нападнал сам цялата банда от двадесетина мъже, лицето на Били засия от възхищение.

— Виж го ти, малкия немирник — каза той. — Ето, с такова дете може човек да се гордее.

Той млъкна смутено и очевидният му страх, да не би да й е причинил болка трогна Саксън. Тя протегна ръка към него.

— Били — започна тя и почака, докато Мери излезе от стаята, — досега не съм те питала всъщност… това вече няма значение. Но очаквах да ми кажеш. Беше ли…

Той поклати глава.

— Не, беше момиченце. Чудесно малко момиченце. Само че… то се роди преждевременно.

Тя стисна ръката му, сякаш по-скоро тя съчувстваше на неговата мъка.

— Досега не съм ти казвала, Били… Ти толкова много искаше да е момче; но все пак бях решила, ако бъде момиченце, да го наречем Дейзи. Помниш, нали… така се казваше майка ми.

Той кимна в знак на съгласие.

— Знаеш, Саксън, дяволски ми се искаше да имам момче… А сега… все ми е едно. Мисля, че също толкова много бих се радвал на момиче… И се надявам, че следващото ще наречем… ти няма да имаш нищо против, нали?

— Какво?

— Ако пак го наречем Дейзи.

— О, Били! И аз си мислех същото.

Но изведнъж лицето му се помрачи и той продължи:

— Само че ние няма да имаме вече деца. По-рано аз дори и представа си нямах какво значи да имаш деца. Ти вече не бива да се излагаш на подобна опасност.

— Виж ти какво приказва уплашеният, голям и силен мъж — пошегува се тя с бледа усмивка. — Какво знаеш ти! Един мъж не може да разбере тези неща. Аз съм по природа здрава жена и всичко щеше да мине добре този път… ако не беше станал този бой. Къде погребаха Бърт?

— Ти знаеше ли?

— Да, още тогава. А къде е Мерцедес? От два дни не е идвала.

— Старият Бари е болен. Тя е около него.

Той не й каза, че старият нощен пазач беше на смъртно легло на няколко крачки от нея, само през две тънки стени.

Устните на Саксън затрепереха и тя тихичко заплака, като стискаше с двете си ръце ръката на Били.

— Аз… аз не мога… — хълцаше тя. — Ей сега ще ми мине… Нашето мъничко момиченце, Били. Помисли си! И аз дори не го видях!…

Тя още беше на легло, когато една вечер Мери без и да помисли доколко е подходящо, избухна и с горчивина каза, че е доволна, загдето е избягнала — и то завинаги — страданията, през които бе минала Саксън.

— О какво говорите! — извика Били. — Та вие все някога ще се омъжите отново. В туй съм сигурен, тъй както съм сигурен, че ви виждам пред мене сега.

— Не! Не бих се омъжила и за най-добрия човек на света — заяви Мери. — Няма никакъв смисъл. На тоя свят и без това има премного хора; ето, за всяка работа чакат по двама-трима души. А освен това — да раждаш деца, е нещо ужасно.

С израз на придобита от страдание мъдрост, от която лицето й сякаш сияеше, Саксън отговори:

— Знам какво представлява. Аз го преживях и още страдам, но трябва да ти кажа въпреки всички болки, въпреки всичката скръб и мъка, то е най-прекрасното и най-красивото нещо на света.

Когато Саксън възстанови силите си (и когато доктор Хентли насаме увери Били, че вече е здрава като долар), тя сама подхвана въпроса за трагедията с работниците, която се бе разиграла пред нейната врата. Били й разказа, че веднага била извикана войска, която се разположила на лагер върху празното място на края на Пайн стрийт до железопътните работилници. А колкото до стачниците — петнадесет от тях били в затвора. Полицията претърсила целия квартал къща по къща и така заловила повечето от тези петнадесет души — всичките ранени. Били мрачно предричаше, че те тежко ще пострадат. Вестниците искали кръвта да се измие с кръв и всички свещеници в Оукланд произнасяли яростни проповеди срещу стачниците. Железопътната компания беше запълнила всяко място и всички много добре знаеха, че стачкувалите работници не само никога няма да бъдат върнати на старата им работа, но и че бяха влезли в черните списъци на всички железопътни компании в Съединените щати. Те вече започваха да се разпръскват: неколцина отпътували за Панама, а четирима се канели да идат в Еквадор и да постъпят на работа в компанията на железницата, която минава през Андите за Квито.

Като прикриваше старателно тревогата си, Саксън се опитваше да разбере мнението на Били за това, което бе станало.

— Ето, видяхме докъде водят насилствените методи на Бърт — каза тя.

Били бавно и замислено поклати глава.

— Във всеки случаи ще обесят Честър Джонсън — каза той, като избягна прекия отговор. — Ти го познаваш. Казвала си ми, че преди често си танцувала с него. Заловили го на местопрестъплението — намерили го да лежи върху трупа на един стачкоизменник, когото той пребил от бой. Старият търбух, оня Джели-Бели, макар да е продупчен от три куршума, няма да умре, а той знае всичко за Честър. И ще го обесят заради показанията на Джели-Бели. Цялата история беше описана във вестниците. Джели-Бели сам стрелял в него, докато висел със заклещен врат на нашата ограда.

Саксън потрепери: Джели-Бели сигурно бе оня човек с плешивото теме и с пожълтелите от тютюн бакенбарди.

— Да — каза тя, — аз видях всичко. Струва ми се, че той вися там с часове.

— Всичко, от началото до край, е траяло пет минути.

— А на мене ми се видя цяла вечност.

— Сигурно така се е видяло и на Джели-Бели, заклещен между коловете — мрачно се усмихна Били. — Той не умира лесно. Колко пъти вече е бил стрелян и нараняван с нож! Но този път, казват, че ще остане сакат за цял живот — ще трябва да ходи с патерици или да го возят в количка. Така поне ще престане да изпълнява мръсната си служба в железопътната компания. Той бе един от главните й агенти. Имаше ли някаква бъркотия — той бе там в разгара й, за да подслушва. За Джели-Бели хората бяха нищо. Това мога да кажа за него.

— Къде живее — запита Саксън.

— Нагоре по Аделайн, близо до Десетата, в богат квартал и в прекрасна двуетажна къща. Наемът му не е по-малко от трийсет долара на месец; сигурно железопътната компания доста добре му е плащала.

— И вероятно е женен.

— Да-а! Никога не съм виждал жена му, но познавах добре сина му Джек, инженер; много добър боксьор, макар никога да не е излизал на ринга, той има още един син, гимназиален учител. Казва се Пол. Ние сме почти връстници. Много го биваше в бейзбола. Знаем се още от деца. На мача между нашето училите — „Дюрант“ и Коул Скуул на три пъти хвана топката и ме изкара от играта.

Саксън се отпусна на голямото кресло и се замисли. Въпросите ставаха все по-сложни. Ето тоя възрастен, плешив и търбухест работник също имаше жена и семейство. А Франк Дейвис беше женен едва от година и имаше пеленаче. Може би и оня стачкоизменник, когото той простреля в корема, имаше жена и деца. И всички, изглежда, се познаваха, бяха членове на едно много голямо семейство; и все пак заради своите собствени семейства се биеха и избиваха едни други. Тя бе видяла как Честър Джонсън уби един стачкоизменник, а сега те щяха да обесят Честър Джонсън; той бе женен за Кити Брейди от консервената фабрика, а тя и Кити Брейди бяха работили заедно преди години в картонажната фабрика.

Напразно Саксън очакваше да чуе от Били поне една дума, която да покаже, че той не одобрява избиването на стачкоизменниците.

— Беше погрешна стъпка — осмели се да каже тя най-сетне.

— А те убиха Бърт — възрази той, — и много други. И Франк Дейвис. Не знаеше ли, че и той загина? Цялата му долна челюст била отнесена — издъхнал в санитарната кола още преди да стигне до болницата. Никога в Оукланд не е имало такова клане.

— Но то стана по тяхна вина — настоя тя. — Те първи почнаха да убиват.

Били не отговори, но тя чу как той дрезгаво измърмори нещо под носа си, знаеше, че той каза: „Да вървят по дяволите!“, но когато запита: „Какво?“, той не отговори. Погледът му се помрачи, устните му се свиха заплашително — цялото му лице стана сурово.

За нея това беше удар право в сърцето. Нима и той е като другите? Нима и той би могъл да убива хора, който имат семейства, както убиваха Бърт, Франк Дейвис и Честър Джонсън? Нима и той също е див звяр, куче, което би ръмжало за кокал?

Тя въздъхна. Животът е такава странна загадка. Може би Мерцедес Хигинс беше права със своето жестоко становище за условията на съществуване.

— Какво от това? — грубо се засмя Били, сякаш в отговор на нейните неизречени въпроси. — Кучета, които се хапят помежду си. Мисля, че така е било по света от памтивека. Вземи, ако искаш, тоя бой пред нас. Те се убиваха помежду си също както северняците и южняците през Гражданската война.

— Но работниците не могат да спечелят по тоя начин, Били. Ти сам казваш, че с това те са провалили възможностите си за успех.

— Може и да е така — неохотно се съгласи той. — Но аз не виждам друга възможност за победа. Вземи нас например. Следващите сме ние.

— Как! Коларите? — извика тя.

Той мрачно кимна с глава.

— Господарите съвсем се самозабравиха. Те заплашват, че ще ни накарат на колене да се влачим и да молим да ни върнат на старите ни места. Особено се възгордяха на другия ден след боя, когато почувстваха своята сила и власт. Да имаш зад гърба си войската — това е вече половин победа; а освен това и духовенството, и вестниците, и общественото мнение са с тях. Хвалят се още отсега какво щели да правят. Те явно желаят безредици. Първо ще обесят Честър Джонсън и колкото може повече от тия петнайсет. Те го казват съвсем открито. „Трибюн“ и „Инкуайърър“, и „Таймс“ тръбят за това всеки ден. За да надвият, те искат да ударят професионалните съюзи. Никакви затворени работилници! По дяволите работническите организации. Ето на — онова мръсно вестниче „Интелиджънсър“ пише в днешния си брой, че всички профсъюзни деятели в Оукланд трябвало да бъдат изгонени от града или пък избесени. Прекрасно, а? Какво ще кажеш?

Виж какво стана с нас. Не е вече до стачка от солидарност към фабричните работници. Ние си имаме наши собствени неприятности. Уволниха четирима, най-добрите работници — наши представители в помирителните комисии. Уволниха ги без никакъв повод. Казах ти вече, те сами предизвикват безредици и ще ги получат, ако не се вразумят. Ние вече се споразумяхме със Съюза на пристанищните работници във Фриско. А щом те ни подкрепят, все ще постигнем нещо.

— Искаш да кажеш, че вие ще… стачкувате? — запита Саксън.

Той наведе глава.

— Но нали господарите само това чакат? Не е ли ясно от начина, по който се държат?

— Няма никакво значение. Били вдигна рамене и продължи: — По-добре е да стачкуваш, отколкото да те уволнят. Главното е да ги изпреварим и да ги хванем, преди да са готови. Та не знаем ли какво вършат сега? По целия щат събират изменници коняри и всякаква измет от мошеници. Намерили са вече четирийсет души и ги хранят в един хотел в Стоктън; под ръка са им, за да ги хвърлят против нас заедно с още стотици като тях. Така че тази събота ще ти донеса последната си заплата… поне за известно време.

Саксън затвори очи и остана безмълвна и замислена за няколко минути. Тя не беше от тия хора, които отведнъж изпадат в тревога. Нейното хладнокръвие и уравновесеност, от които Били толкова се възхищаваше, никога не я напускаха в критични моменти. Тя разбираше, че и сама бе една мушица, попаднала с много други мушици в паяжината на тия неразбираеми противоречия.

— Ще трябва да изтеглим от спестяванията, за да платим наема за тоя месец — весело каза тя.

Лицето на Били се изопна.

— Само че в банката нямаме толкоз, колкото ти мислиш — изповяда се той. — Знаеш, трябваше да се погребе Бърт. Не можаха да съберат достатъчно и аз доплатих разликата.

— Колко беше?

— Четирийсет долара. Смятах да отложа за известно време плащането на месаря и на другите. Те знаеха, че съм честен платец. Но ми казаха направо, че давали на кредит на стачкуващите работници и им съчувствали; но сега, тъй като стачката се провали, и те самите били много зле ударени. Затова за всичките тия разноски теглих от банката. Знаех, че няма да имаш нищо против. И ти не ми се сърдиш, нали?

Саксън храбро се усмихна и храбро надви чувството, което сви сърцето й.

— Ти не би могъл да постъпиш другояче, Били. Ако ти беше болен, аз щях да направя същото. А и Бърт би постъпил спрямо тебе и мене по същия начин, ако беше на наше място.

Лицето му светна.

— Браво, Саксън! На тебе човек винаги може да разчита. Ти си ми дясната ръка. Ето защо казвам, че не ни трябват вече деца. Ако те загубя, ще остана сакат за цял живот.

Саксън му благодари за милите думи, като кимна с глава и замислено каза:

— Трябва да пестим… Колко са останали в банката?

— Нещо към трийсет долара, защото, знаеш, трябваше да платя на Марта Скелтън и за… някои други дребни неща. А и Съюзът побърза да обложи всички членове с четири долара извънредна вноска, за да бъде готов, ако стачката избухне. Но доктор Хентли може да почака. Той сам ми каза. Какъв човек, а? Хареса ли ти?

— Да, хареса ми. Но аз много не разбирам от доктори. За първи път имам нужда от тях, освен веднъж, когато ме ваксинираха, много отдавна, и то беше при градския лекар.

— Изглежда, че и трамвайджиите ще започнат. В града пристигна Дан Фолън. Иде чак от Ню Йорк. Опита да се вмъкне незабелязано, но работниците разбраха, че е напуснал Ню Йорк и го следиха из целия път.

И как да не го следят? Той се появява винаги, когато трябва да се действа срещу трамвайджиите. Доста стачки е спечелил за господарите. Има на разположение цяла армии от стачкоизменници и ги разпраща по цялата страна със специални влакове там, където им трябват. Оукланд никога не е виждал такива работнически безредици като сегашните и тия, които предстоят. Ще настъпи истински ад.

— Тогава внимавай, Били, пази се. Аз също не искам да те загубя.

— О, не се безпокой, знам да се пазя. А освен това не е така сигурно, че ще загубим. Имаме добри изгледи за успех.

— Но вие ще загубите, ако има убийства.

— Да, да, ще гледаме да ги избегнем.

— И без насилия.

— Без револвери и динамит — увери я той. — Но ще изпотрошим главите на доста стачкоизменници. Това трябва да стане.

— Но ти, Били, няма да правиш нищо подобно, нали?

— Във всеки случай не така, че някой подлец да може да каже пред съда, че ме е видял. — И той бързо смени темата на разговора. — Знаеш ли, че старият Бари умря. Не исках да ти кажа, преди да се съвземеш. Погребахме го преди седмица. А бабата заминава за Фриско. Каза ми, че ще дойде да се сбогува. Първите няколко дни тя много предано се грижеше за тебе, но ги правеше такива едни, че просто вбесяваше Марта Скелтън и Марта здравата я наруга.

Глава XI

Откакто Били стачкуваше и дежуреше по стачните постове и след заминаването на Мерцедес и смъртта на Бърт, Саксън остана толкова самотна, че това не можеше да не се отрази болезнено дори на човек със здрав разум като нейния. Мери също бе заминала, като доста неопределено спомена, че е намерила някаква домакинска работа в Пидмонт.

Били не беше в състояние да облекчи мъката на Саксън. Той смътно чувстваше, че тя страда, но не разбираше цялата дълбочина и острота на болката й. На действителността той гледаше чисто по мъжки и беше много далеч от душевната трагедия, която тя преживяваше. В най-добрия случаи той беше един външен, приятелски настроен наблюдател, който забелязва твърде малко. Преди тя бе чувствала детето като живо същество и за нея то все още продължаваше да бъде живо същество. Това беше голямата й мъка. С никакви усилия на волята тя не можеше да запълни болезнената празнота, причинена от неговата загуба. Мисълта, че то действително съществува, я докарваше понякога до халюцинации. Струваше й се, че то е някъде и тя трябва да го намери. Тя често се улавяше, че напряга слух да чуе детски плач, който нито веднъж не бе чула, но който хиляди пъти бе звучал в ушите й през щастливите месеци, преди да дойде краят. На два пъти в съня си тя става от леглото да търси детето и двата пъти се събуди пред майчиния си скрин, където бяха скътани бебешките дрешки. В такива моменти тя си казваше: „Аз някога имах дете.“ Същото повтаряше на глас и когато гледаше как децата играят на улицата.

Един ден в трамвая, като се движеше по Осмата улица, до нея седна една млада майка с малко гугукащо детенце на ръце Саксън й каза:

— И аз някога имах лете. То умря.

Стъписана, майката я погледна и от ревност, може би от страх, притисна още по-силно бебето до себе си. Но след това изразът на лицето й се смекчи и тя каза:

— Бедничката!

— Да — повтори Саксън, — то умря.

Очите й се напълниха със сълзи, но сякаш й стана по-леко, след като бе споделила скръбта си. И през целия ден я преследваше почти неудържимо желание да разкаже своята мъка на целия свят на касиера в банката, на възрастния шеф на отдел в универсалния магазин „Селинджър“, на сляпата жена, водена от малко момченце, което свиреше на хармоника — на всички, освен на полицая. Полицаите бяха станали за нея някакви непознати досега страшни същества. Тя ги бе видяла да убиват стачниците така безмилостно, както стачниците убиваха стачкоизменниците. Но за разлика от стачниците, полицаите бяха професионални убийци. Те не убиваха заради работа, а защото такъв им бе занаятът. Него ден те можеха да арестуват стачниците, които бяха притиснали в ъгъла между стълбата и стената на къщата й, но не го сториха… Оттогава, щом срещнеше полицай, тя неволно се отдръпваше към другия край на тротоара, за да бъде колкото може по-далеч от него. Тя не разсъждаваше, но дълбоко в нейното съзнание бе заседнало убеждението, че те олицетворяваха всичко враждебно както за нея, така и за нейните близки.

На Осмата и на Бродуей, докато чакаше трамвая, за да се прибере в къщи, полицаят на ъгъла я позна и я поздрави. Тя цялата побледня, побледняха дори устните й и сърцето й болезнено се сви. Това бе Нед Хермънман, който изглеждаше по-тлъст, по-дебелобузест и по-весел от всякога. Като съученици бяха стояли цели три срока на съседни чинове. А един срок те двамата бяха избрани за помощници на учителя по литература. В деня, когато в Пиноле избухна барутната фабрика и всички стъкла на училището се изпочупиха, тя и Нед не се втурнаха да бягат навън заедно с другите ученици. Двамата останаха в класната стая и ядосаният главен учител ги развежда от стая в стая, за да ги показва на страхливите ученици, а след това ги награди с едномесечна ваканция; по-късно Нед Хермънман стана полицай, ожени се за Лина Хайланд и Саксън бе чула, че имали пет деца.

Но въпреки всичко това сега той беше полицай, а Били стачник. Нима Нед Хермънман не би могъл някой ден да повали Били с палката си или да стреля върху него също, както онези полицаи поваляха с палки и стреляха върху стачниците край нейната стълба!

— Какво ти е, Саксън? — попита той. — Да не си болна?

Тя само кимна — не можа да проговори, нещо я задушаваше; и понечи да тръгне към трамвая, който вече спираше.

— Дай да ти помогна — предложи той.

Ужасена, тя се отдръпна от ръката му.

— Не, нищо ми няма — бързо и задъхано смънка тя. — Няма да взема този трамвай. Забравих нещо.

Тя се извърна и замаяна тръгна обратно по Бродуей към Деветата улица. Като измина две пресечки по Деветата, тя зави по улица Клей, излезе пак на Осмата улица, където остана да чака друг трамвай.

Летните месени се влачеха бавно един след друг, а положението на работниците в Оукланд се влошаваше все повече и повече. Сякаш капиталът отвсякъде бе избрал именно този град за борбата с работническите организации. И Оукланд стачкуваха толкова много мъже и толкова бяха останали без работа поради локаути, или защото предприятията им бяха зависими от други предприятия, свързани с тяхното производство, че трудно можеше да се намери дори случайна, най-обикновена черна работа. От време на време Били успяваше да намери някаква еднодневна работа, но не изкарваше достатъчно, за да свързват двата края въпреки малките помощи, получавани в началото от стачния комитет, и въпреки крайната пестеливост, която той и Саксън си наложиха.

Храната, която тя слагаше на масата, съвсем не приличаше на онази от първата година след сватбата им. Не само че всички продукти бяха от по-лошо качество, но те трябваше да се лишат напълно от много неща. Месо, дори най-евтиното, съвсем рядко се слагаше на масата. Прясното мляко замениха с кондензирано, но трябваше да се откажат и от неговата пестелива употреба.

Пакетчето масло — когато въобще го имаха — се изяждаше почти пет пъти по-бавно, отколкото по-рано. А Били, който бе свикнал да изпива по три чаши кафе на закуска, сега пиеше една. Едно и също кафе тя преваряваше няколко пъти и го купуваше по двадесет цента фунта.

Тежки дни настъпиха за целия работнически квартал. Семействата на работниците, които не участваха непосредствено в една стачка, бяха засегнати от някоя друга стачка или от прекъсването на работата в някоя индустрия, зависима от стачкуващо предприятие. Много младежи, които живееха под наем, напуснаха квартирите си и по този начин целият наем лягаше върху семействата, които ги бяха подслонили.

— Боже мой! — оплака се месарят на Саксън. — Ние, работническата класа, всички страдаме заедно. Ето на, нямаме пари жена ми да си оправи зъбите. Още малко и ще фалирам.

Веднъж, когато Били се готвеше да заложи часовника си, Саксън го посъветва да поиска пари назаем от Били Мърфи.

— И аз имах това намерение — отговори Били. — Но сега вече не мога. Не ти казах какво стана във вторник вечерта в клуба „Спортни лайф“. Спомняш ли си оня дръвник — шампиона на американската флота? Бил излезе срещу него и изглеждаше, че парите му са в кърпа вързани. Към края на шестия рунд Бил го беше обработил и през седмия се канеше да го свърши. Но тогава тоя пуст негов късмет, защото и той сега е без работа Бил, кой знае как, счупи дясната си ръка. Разбира се, оня дръвник веднага се възползва, нахвърли се върху него и — край за Бил!… Ей, как все на лошо ни е тръгнало напоследък на нас, мохиканите!

— Мълчи! — извика Саксън, която неволно потрепери.

— Защо? Какво има? — запита Били, като остана с отворена уста от учудване.

— Не произнасян вече тази дума. Бърт непрекъснато я повтаряше.

— А, мохиканите ли? Добре, няма. Но ти не си суеверна, нали?

— Не. Но все пак има премного истина в тая дума, за да я харесвам. Понякога ми се струва, че той беше прав. Времената се измениха — дори от времето на моето детство. Ние преминахме през прериите и създадохме тая страна, а сега в същата тая страна губим дори правото да работим за хляба си. И това не е нито по моя, нито по твоя вина. Да живеем добре или зле, изглежда, зависи само от някакъв късмет. Другояче не може да се обясни.

— И аз не мога да го проумея — съгласи се Били. — Помниш ли как работих миналата година? Ни един ден не пропуснах. Искаше ми се и тая година да не пропусна, но ето, седмица след седмица минава, а аз нищичко не съм похващал. Кажи ми кой всъщност управлява тая страна?

Саксън бе престанала да получава сутрешния вестник, но момчето на Маги Доунъхю, вестникарче, което разнасяше „Трибюн“, често оставяше някое „извънредно издание“ на стълбите й. От уводните статии Саксън научаваше, че професионалните съюзи се опитвали да управляват страната и създавали ужасна бъркотия. За всичко била виновна деспотичната работническа класа — това повтаряха ежедневно колоните на уводните статии; Саксън и вярваше, и не вярваше. Социалната загадка на живота беше тъй заплетена.

Стачката на коларите, поддържана финансово от коларите в Сан Франциско и от тамошния Обединен съюз на пристанищните работници, щеше, изглежда, да трае дълго, независимо от нейния краен изход. Оукландските коняри и другите работници от конюшните, с малки изключения, също се присъединиха към стачката на коларите. Транспортните компании не можеха да изпълняват дори половината от поетите по договори задължения; но сдружението на работодателите ги подпомагаше. В действителност повечето от работодателските сдружения по Тихоокеанското крайбрежие подпомагаха Оукландското сдружение на работодателите.

Саксън беше закъсняла с наема за последния месец, а като се има пред вид, че той се предплащаше, всъщност дължеше за два месеца. Тя бе закъсняла също два месеца с вноските и за мебелите. Все пак от мебелния магазин „Селинджър“ не я притесняваха да се издължи веднага.

— Правим ви всички възможни отстъпки — каза й инкасаторът на фирмата. — Имам нареждане да получа от вас и последния цент, който можете да отделите, но все пак да не ви притеснявам прекалено много. „Селинджър“ се стараят да постъпват справедливо, но и на тях не им е лесно. Нямате представа колко сметки като вашата тегнат на магазина. Рано или късно те ще трябва да приключат или и те самите ще пострадат. А междувременно гледайте да намерите отнякъде пет долара до следващата седмица, знаете, така, за да ги поуспокоите.

Един от конярите на име Хендерсън, който работеше в конюшните с Били, не се присъедини към стачниците. Макар че господарите настояваха да се храни и спи в конюшните като останалите стачкоизменници, Хендерсън упорстваше и се връщаше всеки ден в малката си къщичка близо до дома на Саксън зад ъгъла на Петата улица. Саксън няколко пъти го бе виждала как предизвикателно крачи със съдините за ядене в ръка, а на почетно разстояние го следваха неотлъчно съседските момчета и му подвикваха в хор, че е стачкоизменник и негодник.

Но една вечер той има нахалството да влезе в кръчмата „Пайл Драйвърз Хоум“, на ъгъла на Седмата и Пайн стрийт. За зла участ там срещна Ото Франк, стачник, колар от същата конюшня. Само след няколко минути една санитарна кола бързо отнесе Хендерсън с пукнат череп в болницата, а една полицейска кола с не по-малка бързина откара Ото Франк и градския затвор.

Маги Доунъхю със светнали от радост очи разказваше случката на Саксън.

— Така му се пада на този мръсен изменник — завърши тя.

— А бедната му жена? — извика Саксън. — Тя е толкова слаба. Ами децата? Тя не би могла да ги изгледа, ако мъжът й умре.

— Така й се пада и на нея, кучка проклета!

Саксън беше огорчена и възмутена от грубостта на ирландката. Но Маги оставаше непреклонна.

— Това заслужава и тя, и всяка друга жена, която търпи за мъж един стачкоизменник. Какво пък толкова децата й? Нека умрат от глад, щом мъжът й отнема залъка от устата на другите деца.

Отношението на мисис Олсън беше различно. Тя каза, че съжалява жената и децата на Хендерсън, и толкова; главната й грижа бяха Ото Франк и неговите жена и деца — мисис Франк й бе родна сестра.

— Ако Хендерсън умре, ще обесят Ото — вайкаше се тя, — а какво ще прави тогава горката Хилда? Тя има разширени вени и на двата крака и в никой случай не би могла да се залови на работа и да стои по цял ден права. Пък и аз не мога да й помогна. Нали Карл също е без работа!

А Били прецени нещата от друга гледна точка.

— Това опетнява цялата ни стачка, особено пък ако Хендерсън пукне — загрижено говореше той, когато се върна в къщи. — Веднага ще обесят Франк. Освен това ще трябва да вземем защитник, а адвокатите безбожно дерат, дяволите. Те ще проядат такава дупка в стачния ни фонд, та всяка кола от Оукланд ще може да мине през нея. Ако Франк не се беше налял с уиски, в никой случай не би го направил. Когато е трезв, той е най-добродушният и благ човек, който някога съм виждал.

Същата вечер Били на два пъти излиза от къщи, за да разбере дали Хендерсън не е умрял. Сутрешните вестници даваха слаба надежда, а вечерните съобщиха за неговата смърт. Ото Франк лежеше в затвора, не го пуснаха под гаранция. „Трибюн“ настояваше да бъде незабавно осъден и наказан, като призоваваше бъдещите съдебни заседатели да изпълнят мъжествено своя дълг и надълго и нашироко се спираше върху моралното въздействие, което това би оказало върху разюзданата работническа класа. По-нататък вестникът подчертаваше благотворното въздействие, което биха упражнили картечниците върху тая сган, която бе сграбчила за гърлото, прекрасния град Оукланд.

Всички тия събития засягаха непосредствено Саксън. Всъщност, освен Били тя нямаше никого на света, а неговият и нейният живот и тяхната взаимна любов бяха застрашени. От момента, когато той излизаше от къщи, до момента, когато той се завръщаше, тя беше в непрекъсната тревога. Навсякъде ставаха побоища, за които той нищо не й споменаваше, а тя знаеше, че и той участва в тях. Неведнъж тя бе забелязала пресни одрасквания по ръцете му. В такива дни той беше необикновено мълчалив и седеше замислен и мрачен или пък веднага си лягаше. Тя се страхуваше да не би тази негова постоянна прикритост да се превърне в навик и, затова открито го помоли да бъде откровен към нея. Тя седна на коленете му и като се притисна в неговите обятия, обви с една ръка шията му, с другата гальовно отмета косите му и почна да гали смръщените му вежди.

— Виж какво ще ти кажа, Били, мойто момче — започна тя шеговито. — Ти не играеш честно, а така не може. — Тя му затвори устата с ръка. — Не, сега аз ще говоря, именно защото напоследък ти много малко говориш. Помниш ли, ние се споразумяхме в началото винаги да обмисляме всичко заедно. Аз първа наруших това споразумение, когато започнах да продавам моите ръкоделия на мисис Хигинс, без да ти кажа. Много съжалявах и още съжалявам за това. Оттогава нищо не съм правила, без да ти кажа. Сега пък ти нищо не споделяш с мене. Вършиш неща, за които не ми казваш.

Били, ти си ми най-скъп от всичко друго на света. Ти го знаеш. Винаги сме делили с тебе и радост, и скърби, само че точно сега има нещо, което не споделяш с мене. Всеки път, когато ръцете ти са наранени, има нещо, което криеш от мене. На кого другиго, ако не на мене, можеш да се довериш! А освен това аз толкова те обичам, че каквото и да направиш, ще продължавам да те обичам.

Били я погледна нежно, но недоверчиво.

— Хайде, стига си крил тайните си — закачи го тя. — Помни, че винаги съм зад тебе, каквото и да направиш.

— Ама после да не вземеш да се сърдиш? — запита той.

— Как ще ти се сърдя? Аз не съм ти господарка, Били. За нищо на света не бих ти заповядвала. И ако ти ми позволиш да ти заповядвам, няма да те обичам толкова много.

Той бавно обмисли думите й и кимна най-сетне глава.

— И няма да се ядосваш?

— На тебе? Виждал ли си ме ядосана някога? Хайде, покажи, че си с широка душа и ми разправи как си нарани пръстите. Драскотините са днешни. Толкова е ясно.

— Добре, ще ги разкажа как стана… — Той млъкна изведнъж и се закиска с момчешка веселост при спомена за нещо. — Ето как беше… Но няма да се ядосваш, нали? Ние сме длъжни да правим тия работи, за да опазим своето. Сега представлението започва — истински кинематограф, с изключение на говора: към нас се задава един дангалак, отдалече личи, че е селяндур — с ръце като лопати, а краката му — цели лодки, като тия, дето плуват по Мисисипи. Боят му — два пъти колкото моя, а при това младок. Върви си чинно и мирно, невинен като… като най-невинният стачкоизменник, който някога се е раждал на този свят, и налетява право на стачния пост. Не истински стачкоизменник, разбираш, а просто едно селянче, чело обявленията на шефовете и довтасало в града за големите надници.

А там сме Бъд Стродърс и аз. Ние винаги вървим по двама, а понякога и на по-големи групи. Аз му махам. „Хей — му викам, — работа ли търсиш?“ „Аха, точно тъй“ — отвръща той. „Мож ли да караш коне?“ — „Уха!“ — „Четири коня?“ — „Дай ги де“ — казва той. „Ама да не се шегуваш? — му викам. — Наистина ли искаш да се условиш на тая работа?“ — „Та затуй съм дошъл в града я“ — вика той. „Точно такъв човек търсим — му викам, — хайде с нас, ще те наредим веднага.“

Ти разбираш, Саксън, че там не можехме да я свършим, защото наблизо, през няколко пресечки, беше Том Скенлон — знаеш го, рижото фанте; той се взираше към нас, но не можа да ни разпознае. И тъй, тръгнахме тримата; Бъд и аз поведохме този глупчо, дето искаше да ни отнеме хляба — ама няма го майстора! Завиваме в уличката зад бакалницата на Кемпуел. Жива душа не се вижда. Бъд спира отведнъж, и ние със селяка също.

„Не ми се вярва, че иска да се улови на работа“ — казва Бъд, сякаш разсъждава гласно. А селякът бърза да му отвърне: „Не, кълна се, искам!“ — „Ама наистина ли искаш?“ — казвам аз. Да, наистина искал. Нищо не можело да го спре от тая работа. Затова дошъл и града и колкото по-скоро сме го заведели, толкова по-добре.

„Виж к’во, приятелю — му викам. — Длъжен съм за съжаление да ти кажа, че имаш грешка.“ — „Как тъй?“ — пита той. „Хайде — викам му — дигай си чуковете!“, и честна дума, Саксън, този хапльо се загледа като троснат към ръцете си. „Не разбирам“ — отвръща той. „Ей сегичка ще ти обясним“ — му казвам.

А след това — храс! Прас! Дясно! Ляво! Още! Още! Истински фойерверк! Четвърти юли! Второто пришествие! Ей тъй — видя звезди и ракети и огъня на пъкъла — работа за няколко секунди, когато знаеш правилата на бокса и си тренирал и двете ръце. Разбира се, малко се поожулват пръстите; но да го беше видяла, Саксън, тоя селяк преди и след това — също като ония артисти, дето правят ония номера за миг стават съвсем други. Ей богу, щеше да се пръснеш от смях.

Били прихна да се смее. Саксън насила се присъедини към него, но сърцето й тръпнеше от ужас. Мерцедес беше права. Глупавите работници ръмжаха и се хапеха за работа. А умните господари се возеха в автомобили и нито ръмжаха, нито се хапеха. Те наемаха други измежду глупавите, които ръмжаха и хапеха вместо тях: мъже като Бърт, Франк Дейвис, като Честър Джонсън, Ото Франк, като Джели-Бели и другите агенти, като Хендерсън и всички други стачкоизменници; биеха ги, убиваха ги, повалиха ги с палки и ги бесеха. А умните! Бяха действително много умни, на тях нищо лошо не им се случваше. Те само се возеха в своите автомобили.

— „Ах вие, побойници“ — хленчеше селякът, като с мъка се изправяше на крака — продължаваше разказа си Били. — „Още ли искаш да се уловиш на работа?“ — питам го аз, а той клати глава. Тогава аз му чета конско: „Сега само едно ти остава, момчето ми — да бягаш оттук. Разбираш ли ме? Бягай! Мястото ти е на село. И ако още веднъж посмееш да си покажеш мутрата в града, ние истински ще се разсърдим. Този път беше тъй, на шега. Но ако ни паднеш още веднъж, така ще те разкрасим, че и родната ти майка няма да те познае.“

Да беше го видяла само как побягна. Бас държа, че още бяга. И като се върне в Милпитъс или в Слипи Холоу, или в друго някое село, отдето е дошъл, и разправи как са го наредили стачниците в Оукланд, хиляда на сто съм сигурен, че няма да се намери ни един селяк в околността, който би дошъл в града, да става колар, па ако ще да му предложат и десет долара на час.

— Все пак е ужасно — каза Саксън, но след това се засмя, като умело се престори, че одобрява тяхната постъпка.

— А, това е нищо — продължи Били. — Няколко момчета уловили друг един тази сутрин. Нищичко не му сторили, майко мила! За две минути така го обработили — за първи път виждали такава отрепка в болницата. Вечерните вестници съобщиха резултата: смазан нос, три тежки наранявания на черепа, избити предни зъби, счупена ключица и две строшени ребра. Ей, получил си е всичко, каквото му се полага. Но и това е нищо. Искаш ли да знаеш какво направили коларите във Фриско през голямата стачка преди земетресението? На всеки стачкоизменник, който залавяли, строшавали с лост и двете ръце. Разбираш ли — това било, за да не може да работи повече. Болниците били пълни с такива, и коларите спечелили стачката.

— Но нима са необходими всички тези жестокости, Били? Знам, че те са стачкоизменници, че отнемат хляба от децата на стачниците, за да го дадат на своите собствени деца, че това не е справедливо и тъй нататък; но въпреки това необходими ли са тези… жестокости?

— Разбира се — уверено отговори Били. — Ние трябва да всеем страх божи у тях — винаги когато можем, но без да ни хванат.

— А ако ви хванат?

— Тогава Съюзът наема адвокати да ни защищават, макар че сега не могат кой знае колко да помогнат, защото съдиите са доста враждебно настроени и вестниците непрекъснато им набиват в главите да издават все по-сурови и по-сурови присъди. И въпреки това, преди още стачката да свърши, ще има много, дето ще се каят, че някога са станали стачкоизменници.

В следващия половин час Саксън много предпазливо опита да долови отношението на мъжа си и да разбере дали той оправдава насилието, което упражняваха той и неговите събратя колари. Но Били беше твърдо и дълбоко уверен, че те постъпват справедливо. И за миг не се съмняваше, че е напълно прав. Такава била играта. И уловен в нейните заплетени нишки, той не виждаше как другояче би могла да се играе, освен така, както всички останали я играеха. Все пак той не одобряваше убийствата и динамита. А и Съюзът не одобрявал тези методи. Съвсем наивно беше неговото обяснение — че с динамит и убийства не се постигала целта; подобни действия винаги предизвиквали възмущението на хората и провалили стачките. Но здравото натупване на някой стачкоизменник той считаше полезно: „да се всява страх божи у стачкоизменниците“, както той се изразяваше, бил единственият правилен и полезен начин на действие.

— Нашите бащи не са били принудени да вършат подобни неща — каза накрая Саксън. — В тяхно време не е имало нито стачки, нито стачкоизменници.

— Така е — съгласи се Били. — Това е било доброто старо време. Ех да бяхме живели тогава! — И той дълбоко въздъхна. — Но това време никога няма да се върне.

— Би ли желал да живееш на село, Били? — запита Саксън.

— Разбира се.

— Много хора живеят сега на село — подхвърли тя.

— И много, както виждам, идват в града да вземат нашата работа — беше отговорът му.

Глава XII

Кратък проблясък настъпи в живота им, когато Били се улови на работа като извозчик на материали при предприемачите, които строяха моста в Найлс. Преди да почне, той провери дали работата е разрешена от Съюза. Но и тук почна стачка след два дни, когато бетонджиите захвърлиха инструментите си. Предприемачите, явно подготвени за подобно събитие, веднага попълниха местата на бетонджиите с италианци, които не бяха членове на Съюза. Тогава и дърводелците, и арматуристите, и коларите напускаха работа; и Били, тъй като нямаше пари за влака, извървя цялото разстояние пешком и се върна в къщи чак вечерта.

— Аз не бих могъл да работя като стачкоизменник — завърши той разказа си.

— Да — каза Саксън, — ти не би могъл да работиш като стачкоизменник.

Но тя се чудеше защо, когато хората искаха да работят и имаше работа, не могат да работят, защото Съюзът е казал: не! Защо имаше професионални съюзи? А ако трябваше да има съюзи, защо всички работници не членуваха в тях? Тогава не би имало стачкоизменници и Били щеше да работи всеки ден. Тя се чудеше също отгде да вземе торбичка брашно, защото те отдавна се бяха отказали от лукса да купуват готов хляб. И толкова много жени от техния квартал постъпваха по същия начин, че съдържателят на малката фурна, уелсец по произход, се принуди да я затвори и заедно с жена си и с двете си малки дъщери напусна града. Накъдето и да се обърнеше, Саксън виждаше само пострадали от класовата борба хора.

Един следобед у тях дойде непознат човек, а същата вечер Били донесе странна новина: тоя ден му предложили работа — съобщи той на Саксън. Единственото, което се искало от него, било да каже „да“ и можел да постъпи в конюшнята като надзирател със сто долара на месец.

Непосредствената възможност да се получат толкова пари просто замая Саксън; те бяха седнали на вечеря, която се състоеше от варени картофи, претоплен боб и една малка глава изсъхнал лук, които все пак изядоха. Нямаха ни хляб, ни кафе, ни масло. Главата лук Били измъкна от джоба си — бе я намерил на улицата. „Сто долара на месец!“ Тя овлажни устните си, като се опитваше да се владее.

— Какво ги е накарало да ти предложат това място? — запита тя.

— Много просто, причини много — отвърна той. Първо, човекът, комуто шефът възложил да се грижи за Принс и Кинг, излязъл некадърник. Кинг окуцял. Освен това те сигурно се досещат, че аз изваждам от строя много от техните хора. После Маклин, техният надзирател, дето им служи от много години — е-хе, аз носех още къси панталонки, когато той беше надзирател, — бил зле болен. Трябва им някой да го замести. Аз отдавна съм при тях. А най-важното — аз съм точно човекът за тая работа. Те знаят, че познавам конете като пръстите на ръцете си; само за това ме бива, дявол да го вземе, и за удари с юмрук, разбира се.

— Помисли само, Били — промълви тя, — сто долара на месец!

— И да изоставя другарите си — каза той.

Това не беше въпрос. Нито пък беше твърдение. Само от Саксън зависеше какъв смисъл да му даде. Те се спогледаха. Тя чакаше той да заговори. Но той продължаваше само мълчаливо да я гледа. Тя почувства, че бе настъпил един от най-решителните мигове в нейния живот и събра всичките си сили, да го срещне спокойно, хладнокръвно. Били нямаше да й окаже и най-малката помощ. Каквото и да бе неговото отношение, той го бе скрил зад маската на безразличието. Очите му нищо не издаваха. Той гледаше и чакаше.

— Не… ти не можеш да направиш това, Били — каза тя най-сетне. — Не можеш да изоставиш другарите си.

Той протегна ръката си към нейната и лицето му изведнъж засия радостно.

— Дай си ръката — извика той, като грабна ръката й и силно я стисна. — Ти си най, най-преданата и умна жена на света. Ако всички работници имаха такива жени, щяхме да печелим всяка стачка, с която се залавяме.

— Как щеше да постъпиш, ако не беше женен, Били?

— Щях веднага да ги пратя по дяволите.

— Това, че си женен, не променя положението. Аз трябва да те поддържам във всичко, на което ти държиш. Добра съпруга щях да ти бъда иначе!

Тя си спомни за следобедния посетител и счете, че моментът е твърде благоприятен и не бива да го пропусне.

— Днес следобед идва един човек, Били. Търси стая под наем. Казах му, че ще поговоря с тебе. Той е съгласен да плаща по шест долара на месец за малката спалня. С тези пари ще можем да платим половината от месечната вноска за мебелите и да купим една торбичка брашно, а ние сме останали съвсем без брашно.

Били пламна — мисълта за квартиранти винаги му е била омразна и Саксън го наблюдаваше с тревога.

— Сигурно е някой стачкоизменник.

— Не, огняр е на товарния влак, който пътува до Сан Хозе. Каза, че името му е Хармън. Джеймс Хармън. Току-що са го преместили от участъка Тръки. Той щял да спи най-вече денем — така каза; затова търсел тиха къща, дето нямало деца.

Най-накрая, след дълги колебания. Били се съгласи, и то само след като Саксън успя да го убеди, че няма да й се отвори почти никаква допълнителна работа; но все пак той продължи да премисля и да протестира.

— Но аз не искам ти да оправяш леглото на друг мъж. Не е право, Саксън. Аз трябва да се грижа за тебе.

— В такъв случай трябваше да приемеш работата на надзирател — живо му отвърна тя. — Само че не можеш и не би било право. Но ако аз трябва да те поддържам във всичко, смятам, че е справедливо да ме оставиш да правя поне това, което мога.

Джеймс Хармън безпокоеше Саксън дори по-малко, отколкото тя предполагаше. Той беше необикновено чист за огняр и след работа винаги се измиваше в депото, преди да се прибере в къщи. Той имаше ключ от кухнята и влизаше и излизаше само през задния вход. Към Саксън се обръщаше само за да й каже „добър ден“ или „довиждане“ И тъй като, денем спеше, а нощем работеше, измина цяла седмина, преди Били да го види за пръв път.

Били бе почнал да се връща у дома все по-късно и по-късно и да излиза сам след вечеря. Той не казваше на Саксън къде отива, нито пък тя го питаше. Всъщност не й бе необходима и голяма проницателност, за да се досети — в такива случаи устата му лъхаше на уиски. Неговите отмерени и бавни движения ставаха още по-отмерени и по-бавни. Алкохолът не действаше на краката му, той вървеше като напълно трезв човек. Нямаше никаква несигурност, никакво клатушкано в неговата походка. Уискито го удряше в главата, клепачите му натежаваха и това правеше мрачния му поглед още по-мрачен. Но той не ставаше по-лекомислен, по-оживен и по-избухлив. Наопаки, алкохолът придаваше на мисловния му процес някаква съзерцателност, вглъбяване и почти тържествена сериозност, той говореше малко, но думите му звучаха като зловеща прокоба. В такива моменти той не търпеше никакво друго мнение, никакъв спор. Той бе всезнаещ като самия господ. И когато речеше да изрази някое рязко становище, то изглеждаше десет пъти по-рязко, защото сякаш се дължеше на необикновено задълбочено обмисляне, защото бе така много претеглено при неговото пораждане, както и при изказването му.

Той се показваше пред Саксън откъм лошата си страна. Понякога й се струваше, че някакъв чужд човек е дошъл да живее с нея. И тя почувства как неволно започва да се отдалечава от него. Мисълта, че това не е неговата воинска природа, не можеше да я утеши; тя си спомняше колко благ, внимателен и изтънчен беше той в миналото. Тогава той винаги се стараеше да избягна разправии и побоища. А сега те му харесваха, правеха му удоволствие и той сам ги търсеше. Тази промяна се изписа и върху лицето му. Той не беше вече усмихнатият Били с мило момчешко лице. Сега рядко се усмихваше, лицето му стана лице на възрастен човек. Устните, погледът и чертите му загрубяха, както бяха загрубели и неговите мисли.

Със Саксън той рядко биваше груб, но и рядко биваше мил. Отнасяше се към нея с някакво нарастващо безразличие, като че тя бе престанала да го интересува. Макар че заедно с него понасяше трудностите в борбата на работниците и вървеше рамо до рамо с него, в мислите му тя заемаше съвсем малко място. Когато се отнасяше мило към нея, тя чувстваше, че той го върши съвсем несъзнателно, тъй като много добре си даваше сметка, че както ласките, така и нежните му думи бяха отправяни към нея само по навик. Сърдечността и топлотата бяха изчезнали. Понякога, когато беше трезв, се появяваха проблясъци от предишния Били, но дори тези проблясъци идваха съвсем рядко. Той ставаше все по-загрижен, все по-мрачен. Тежката нужда и ожесточената, разрастваща се класова борба го държаха в постоянно напрежение. Това особено се проявяваше в съня му — той се измъчваше от страшни кошмари: пъшкаше, говореше неясно, стискаше юмруци, скърцаше със зъби и напрягаше мишци, а лицето му се кривеше от бесни страсти, гърлото му клокочеше от ужасни ругатни, които останаха недоизказани на устните му. И Саксън, която лежеше до него, изплашена от този чужд, непознат човек в леглото й, си спомни какво й бе казала Мери за Бърт. Той също бе ругал и стискал юмруци и в съня си отново бе преживявал битките си от деня.

Все пак Саксън прекрасно разбираше, че Били ставаше друг, неприятен човек не по своя воли. Ако не беше стачката, ако не беше това ръмжене и тази борба за работа, той щеше да си остане предишният Били, когото тя така безпределно обичаше. Спящото у него зло щеше да продължава да спи. Но сега то се пробуждаше — въплътен образ на външните условия, тъй жестоко, грозно и пагубно като самите тези външни условия. И Саксън с право се боеше, че ако стачката продължи, този друг, страшен Били ще израсне в пълния си ужасяваш ръст. А тогава — тя беше сигурна, щеше да настъпи краят на тяхната любов. Такъв Били тя не можеше да обича; такъв Били не беше способен да обича, нито пък можеше да бъде обичан. Сега тя изтръпваше при мисълта за дете. Би било ужасно. И в такива минути на размисъл от душата й се надигаше неизбежната човешка жалба: Защо? Защо? Защо?

Били също имаше свои въпроси, на които не намираше отговор.

— Защо строителните работници не стачкуват? — питаше той, разгневен от мрака, който забулваше отношенията на хората живота, целия свят. Но не! О’Брайън е против стачката, а той командва Съвета на строителните работници. Но защо не го изгонят и не обявят стачка? Като нищо ще спечелим по всички фронтове. Но не! О’Брайън им е взел страха, а той до гуша е затънал в мръсна политика и подкупи! По дяволите тая Федерация на труда! Ако всички железничари бяха стачкували, не щяха ли момчетата от железопътните работилници да спечелят досега, вместо да ги разбият на пух и прах?… Боже господи, не помня вече откога не съм пушил свестен тютюн и не съм пил чаша свястно кафе. Забравих какво значи истински вкусен обед. Претеглих се вчера отслабнал съм петнайсет фунта, откак почна стачката. Ако така продължавам, скоро ще премина в полутежката категория. Това ли ми е наградата, задето години наред плащам членски внос на Съюза? Не мога да се нахраня като хората, а жена ми трябва да оправя леглото на други мъже. Просто ми призлява. Кога ли ще ми кипне и ще го изхвърли тоя квартирант?

— Но той съвсем не е виновен, Били — протестира Саксън.

— Кой ти казва, че е виновен? — грубо отсече Били. — Не мога ли изобщо да се възмущавам, щом ми се иска? Все пак това ме дразни. Какъв е смисълът на всички тия организации, като не вървят заедно? Като нищо бих ги зарязал и бих преминал към господарите. Само че няма да го направя! Дявол да го вземе! Ако си въобразяват, че могат да ни накарат да паднем на колене, хайде, нека се опитат. Всъщност все ми е едно. Целият живот е такава глупост. Всичко е толкова безсмислено. Каква полза има да поддържаш съюз, който не може да спечели една стачка? Какъв смисъл има да трошим главите на стачкоизменниците, когато те продължават да никнат кат’ гъби. Сякаш се намираме в лудница, а и аз, изглежда, съм се побъркал.

Такова избухване беше необичайно за Били; Саксън не помнеше да се е случвало друг път. Той бе винаги мрачен и упорито мълчеше, а уискито го правеше само по-самоуверен.

Веднъж Били се прибра в къщи едва след полунощ. Тревогата на Саксън беше още по-голяма, защото й съобщиха, че се е стигнало до схватка с полицията и е имало много счупени глави. Когато Били се върна, видът му потвърди тия съобщения: ръкавите на сакото му бяха почти откъснати, уиндзорската му вратовръзка бе изчезнала от меката му обърната яка и на ризата му не бе останало нито едно копче. А когато той сне шапката си, Саксън се ужаси от огромната като ябълка подутина на главата му.

— Знаеш ли кой ме удари? Оня дръвник, швабата Хермънман, с палката си. Ще ми го плати някои ден, и то с лихвите. Но има още един, когото съм си набелязал, само да свърши веднъж стачката и да се уредят нещата. Казва се Бланчард — Рой Бланчард.

— Не е ли от фирмата „Бланчард, Пъркинс и Къмпани“? — запита Саксън, като промиваше удареното му място, и както винаги се мъчеше да го успокои.

— Да-а! Само че е син на стария — през целия си живот не е правил нищо друго, освен да пилее парите на баща си. А сега тръгнал да проваля стачките. Само се перчи — да му кажат браво. Пишат го по вестниците, та всички фусти, с които се влачи, примират: „Боже мой, какъв герой е Рой Бланчард, какъв герой!“ Герой — този фукльо! Ех, да ми падне някой ден само на герой ще ми стане. Никога не ме е сърбяла така ръката да разбия муцуната на някого. А с онова фанте шваба мисля, че може въобще да не се занимавам. Той вече си получи заслуженото. Някой му разби главата с една буца въглища, голяма като кофа, точно когато колите завиваха от Осмата към „Франклин“ пред стария хотел „Галиндоу“. Там стана страшен бой и някакво момче от хотела метна буцата от прозорците на втория етаж.

По пътя трябваше да се бият на всяка крачка — тухли, камъни, полицейски палки, всичко бе пуснато в ход. Все пак не посмяха да повикат войската, а ги беше страх и да стрелят. А ние извадихме от строя толкова полицаи, та и санитарните коли, и полицейските коли трябваше да работят извънредно. Но знаеш ли, на ъгъла на Четиринайсетата и Бродуей, точно пред Сити Хол, ние заприщихме пътя на тяхната колона, нахвърлихме се върху задните коли, разпрегнахме конете на пет от тях и пътем здравата натупахме глезените колежанчета. Единствено полицейските резерви ги спасиха от болницата, но все пак ги задържахме там цял час. Само да бе зърнала отнякъде колко трамваи бяха спрели по Бродуей, по Четиринайсетата, по Сан Пабло докъдето ти виждат очите.

— Но какво направи тоя Бланчард? — напомни Саксън.

— Той беше начело на колоната и караше моя впряг. И всички останали впрягове бяха от моята конюшня. Той насъбрал много от тия колежанчета, от тяхното „братство“, както се наричат тия мамини синчета, дето само лапат парите на бащите си. Пристигнали в конюшните със спортни автомобили, изтеглили и впрегнали колите, а на помощ им дошла половината от Оукландската полиция. Ей, какъв славен ден беше! Камъните просто валяха от небето. И да беше чула само как хлопаха палките по нашите глави: ра-та-та, ра-та-та! А шефът на полицията бе седнал важно в полицейския автомобил — същински бог Саваот. Но точно преди Пералта стрийт пътят пак се заприщи и полицията отново налетя; и тогава една старица от пътната си врата метна право в лицето на шефа на полицията една умряла котка. Пфу! Чу се как го шляпна. „Да се арестува тая жена!“ — зарева той, като се изтриваше с носната си кърпа. Но нашите хора не дадоха на фантетата да се доближат до нея и я измъкнаха. Славен ден, нали? Близката болница просто не можеше да насмогне и затова новите жертви ги препращаха в „Сеит-Мериз хоспитъл“, във „Фабиола“ и не знаем още къде. Задържаха осем от нашите хора и още десетина колари от Фриско, които бяха дошли да помагат. Страшни са, ти казвам, коларите от Фриско! Струва ми се, че половината от Оукландските работници ни се притекоха на помощ; сигур са прибрали цял полк от тях зад решетките. Сега ще трябва нашите адвокати да се заемат и с тях.

Но от мене да го знаеш, че за последен път Рои Бланчард и другите мамини синчета като него си пъхат гагата в нашите работи. Струва ми се, получиха добър урок. Нали знаеш оная тухлена сграда, която се строи на Бей стрийт, оттам се запасихме най-напред… И да ти кажа ли, засипахме с тухли целите седалки на колите, щом излязоха от конюшните. Бланчард караше първата кола и така го халосаха, че падна от седалката, но все пак продължи.

— Изглежда смел човек — забеляза Саксън.

— Смел ли? — избухна Били. — Лесно му е с полицията и войската, и флотата зад него! Ти май още малко и ще почнеш да ги защитаваш. Смел! Да взема хляба от устата на нашите жени и деца! Не знаеш ли, че снощи умря детенцето на Кърли Джонс. Млякото на майката не можело да го храни, защото и тя нямала какво да яде — затова умряло. А ти знаеш не по-зле от мене колко много стари лели и други сродници се запътиха напоследък към приютите за бедни, защото техните близки не могат да ги изхранят.

В сутрешния вестник Саксън прочете сензационното съобщение за неуспешния опит да се провали стачката на коларите. Поздравяваха Рой Бланчард като герой и го сочеха като образец на богаташ, който доблестно изпълнява гражданския си дълг. И въпреки всичко Саксън не можеше да не се възхищава от неговата смелост. Имаше нещо прекрасно в това негово опълчване срещу ръмжащата глутница. Вестникът предаваше думите на един бригаден генерал от редовната армия, който съжаляваше, че не е била повикана войската, за да хване за гърлото тая сган и да я научи както трябва на ред и законност, „Сега е времето за едно малко и здравословно кръвопускане — заключаваше генералът, след като изказваше съжаленията си за миролюбивите методи на полицията, — защото няма да настъпи спокоен стопански живот, докато тази сган не бъде напълно разбита и сплашена.“

Същата вечер, като се върна в къщи и не намери нищо за ядене, Били прихвана Саксън с едната си ръка, а на другата метна палтото си и двамата се отправиха към центъра на града. Палтото той остави в заложната къща на чичо Сам, а после, и двамата угрижени, вечеряха в един японски ресторант, в който — просто невероятно — можеше да се получи не съвсем лоша храна за десет цента. След вечерята те отидоха на кинематограф и похарчиха още по пет цента.

При сградата на Централната банка двама стачкуващи работници заговориха Били и той тръгна с тях. Саксън остана да го чака на ъгъла и когато след три четвърти час той се върна, тя разбра, че бе пил.

Не бяха стигнали още следващата пресечка, точно като минаваха пред кафе „Форум“, Били спря изведнъж. На ъгъла стоеше лимузина и един млад човек помагаше на няколко прекрасно облечени жени да се настанят в автомобила. До кормилото седеше шофьор. Били бутна младия човек по ръката. Той беше широкоплещест като Били, но малко по-висок от него, синеок и с мъжествени черти; според Саксън той безспорно беше красив човек.

— Само една дума, приятелю — каза Били бавно и тихо.

Младият човек погледна бързо Били и Саксън и запита нетърпеливо:

— Какво има?

— Вие сте Бланчард — започна Били. — Видях ви вчера как предвождахте колите.

— Не се ли справих както трябва? — запита Бланчард весело, като хвърли поглед към Саксън.

— Да, да. Но аз друго искам да ви кажа.

— Кой сте вие? — запита Бланчард, станал отведнъж подозрителен.

— Стачник. И вие карахте не друг, а моя впряг — ето това е… Не, не вадете револвер (Бланчард бе посегнал към задния си джоб). Сега няма нищо да ви напрани. Но искам да ви кажа нещо.

— Тогава побързайте.

Бланчард вдигна крак, за да се качи в автомобила.

— Добре — продължи Били, без да измени на обикновената си дразнеща мудност. — Това, което искам да ви кажа, е, че няма да ви се размине. Не сега, докато трае стачката, но все някога след това ще ви намеря и ще ядете такъв бой, че ще го помните цял живот.

Бланчард погледна Били с нараснал интерес и го измери с поглед, в който проблесна одобрение.

— Виждам, бива ви — каза той. — Но… смятате ли, че ще успеете?

— Разбира се. Вие сте ми сигурна жертва.

— Отлично, драги приятелю. Потърсете ме след стачката и аз ще ви дам възможност да се опитате.

— И не забравяйте — добави Били, — взел съм ви на прицел.

Бланчард кимна, усмихна се весело на двамата, свали шапка на Саксън и влезе в автомобила.

Глава XIII

Животът за Саксън сякаш загуби всякаква хармония, всякакъв смисъл. Той бе станал безцелен и кошмарен. Всичко — най-невъзможното — би могло да се случи. Нямаше нищо устойчиво в този порой от събития, който я влечеше към някакъв неизвестен гибелен край. Ако можеше да се облегне поне на Били, все пак би било по-друго; опряна на него, тя безстрашно би посрещнала всичко. Но въртопът на всеобщото безумие бе отнесъл Били далече от нея. Толкова пълна бе промяната в него, че изглеждаше като нежелан гост в техния дом. Тя го чувстваше душевно чужд. Сякаш чужд човек гледаше през неговите очи човек, който мислеше само за насилие и отмъщение; човек, които нийде не намираше нищо добро, който сам бе станал ревностен привърженик на развилнялото се навсякъде зло. Този човек вече не осъждаше Бърт, той сам загатваше неясно за динамит, за саботаж, за революция.

Саксън се стараеше да запази тази нежност и свежест на тялото и на душата си, от които Били толкова се бе възхищавал в миналото. Веднъж само загуби самообладание. Той беше в особено лошо настроени; и при последните му груби и несправедливи думи тя избухна.

— С кого говориш? — пламна тя срещу него.

Той стоеше безмълвен и засрамен и само гледаше побледнялото й от гняв лице.

— Друг път да не говориш така с мене, Били — решително заяви тя.

— Ех, толкова ли не можеш да търпиш, когато човек е в лошо настроение — промърмори той с полувиновен, полупредизвикателен тон. — Такива неприятности имам, че просто съм се побъркал.

Когато той излезе от къщи, тя се хвърли на леглото и безнадеждно зарида. Тя, която толкова добре познаваше смирението на любовта, беше всъщност горда жена. Само гордият може да бъде истински смирен, тъй както само силният може да бъде истински благороден. Но какъв смисъл имаше да бъде горда и смела, когато единственият й близък човек на света беше загубил собствената си гордост, смелост и чувство за справедливост и сам той й създаваше най-тежката от всичките им грижи?

И както преди сама трябваше да преживее дълбоката, разкъсваща цялото и същество болка от загубата на своето дете, така и сега тя сама преживяваше друга, в известен смисъл дори по-голяма лична мъка. Може би тя продължаваше да обича Били не по-малко от преди, но любовта и бе почнала да се променя — не беше вече така горда, предана и доверчива. В нея проникваше съжаление — онова съжаление, което е сродно с презрението. Нейната вярност беше застрашена и тя тръпнеше от ужас, искаше да пропъди пълзящото в душата й презрение.

Тя се опитваше с твърдост да погледне на новото положение. Струваше й се, че е готова да му прости — това чувство се прокрадваше в сърцето й и тя усети известно успокоение, докато изведнъж не й стана ясно, че в истинската възвишена любов няма място за прошка. Тя отново заплака и борбата в нея продължи. Все пак едно нещо беше безспорно: този Били беше друг Били, не онзи, когото тя бе обичала. Този Били беше друг, болен човек и не беше отговорен за своите постъпки, тъй както изгарящият от треска болен не е отговорен за своите бълнувания. Тя трябваше да стане негова милосърдна сестра — без чувство на гордост или презрение, без да има какво да прощава. При това той понасяше най-голямата тежест на борбата, беше в самия й въртоп, зашеметен от ударите, които нанасяше и получаваше. Ако имаше вина, тя не беше в него, а някъде другаде — в обърканите закони на живота, който карат хората да ръмжат за работа, както кучетата за кокала…

И тъй Саксън се въоръжи за най-трудната борба на света — тази на жената. Отхвърли от мисълта си всяко съмнение и недоверие. Нищо не прости, защото нямаше какво да прощава. Даде си тържествено обещание да вярва непоколебимо, че тяхната любов е все така чиста, непокътната и светла, каквато е била винаги в миналото и каквато ще бъде отново, когато светът се успокои и тръгне пак по пътя на разума.

Същата вечер, когато Били се върна в къщи, тя му предложи, като извънредна мярка, да почне пак да шие и помогне малко за всекидневните разноски докато свърши стачката. Но Били не искаше и да чуе за това.

— Всичко е наред — увери я той на няколко пъти. — Съвсем не е нужно да работиш. До края на седмината аз ще получа едни пари и ще ти ги дам. А събота вечер ще отидем на представление, на истинско представление, не на кинематограф. В града пристига негърска трупа от Харви и ще идем да ги видим — събота вечер. Ще получа парите преди това, сигурен съм, тъй както че те виждам пред мене сега.

В петък вечер той не се върна навреме и Саксън много съжаляваше, тъй като го очакваше изобилна вечеря — Маги Доунъхю й бе върнала тенджерата с картофи и двата кварта^[14] брашно, взети назаем преди една седмица. До девет часа Саксън поддържа огъня в печката и накрая неохотно си легна. Тя би предпочела да го дочака, но не посмя, тъй като много добре знаеше, че това няма да му бъде приятно, ако се върне пиян.

Часовникът току-що бе ударил един след полунощ, когато портата хлопна. Тя чу как той бавно тежко и несигурно изкачи стълбата и с мъка намери ключалката на вратата. Той влезе в спалнята и с въздишка седна на леглото. Тя лежеше, без да продума, тъй като знаеше колко свръхчувствителен го правеше алкохолът, и беше крайно внимателна да не го засегне, да не му покаже, че не е заспала заради него. Не беше лесно. Тя така силно стискаше ръцете си, че ноктите се впиха в дланите й и тялото й се вцепени от усилието да запази самообладание. Той никога не се бе връщал толкова окаян.

— Саксън — с мъка проговори той. — Саксън!

Тя се размърда и се прозина.

— Какво има? — попита тя.

— Моля те, запали лампата. Пръстите ми са като вдървени.

Тя изпълни желанието му, без да го погледне; но от вълнение ръцете й така силно трепереха, че лампеното шише зазвънтя по абажура и кибритената клечка угасна.

— Аз не съм пиян, Саксън — каза той в тъмнината, а в дрезгавия му глас прозвуча лека насмешка. Мене само тъй… мъничко ме поразтърсиха.

Най-после тя успя да запали лампата, а когато се обърна и го погледна, изписка от уплаха. Макар да бе чула неговия глас и да бе сигурна, че това е Били, в първия миг тя не можа да го познае. Лицето му бе съвършено неузнаваемо, подуто, смазано, посиняло цялото бе тъй обезобразено, че бе загубило всяка прилика с познатите й черти. Едното му око беше съвсем затворено, а другото едва се показваше през тясната пролука между подпухналите, кървясали клепачи. Кожата на едното му ухо беше почти смъкната. Цялото му лице изглеждаше като някаква набъбнала каша. Дясната му буза бе двойно по-голяма от лявата.

„Нищо чудно, че говори с мъка“ — си помисли тя, като видя ужасно разрязаните му отекли устни, които още кървяха. Прилошаваше й от страшната гледка, а в сърцето си почувства вълна от нежност, която я тласкаше към него. Искаше й се да го прегърне, да го погали и да го утеши: но практичният й ум й повеляваше друго.

— Ах, бедното, бедничкото ми момче — извика тя. — Кажи какво трябва най-напред да направя. Аз нямам никаква опитност в тия работи.

— Помогни ми да се съблека най-напред — помоли той смирено, като с мъка произнасяше думите. — Когато се облякох, още не бях така схванат.

— А след това ще е хубаво топла вода, нали? — каза тя, като почна предпазливо да смъква ръкава от безпомощната, отекла ръка.

— Казах ти вече, че е като вдървена — и с гримаса подигна ръката си, за да я погледне косо през цепнатината на подутото око.

— Ти постой, почакай, докато запаля огъня, за да стопля водата — каза тя. — Само за минутка. Тогава ще те досъблека.

От кухнята тя го чуваше как бърбори нещо, а когато се върна при него, той непрекъснато повтаряше:

— Ние имахме нужда от тия пари, Саксън, имахме нужда от тия пари.

Той не беше пиян — това беше ясно — и от несвързания му говор тя разбра, че той бълнува.

— Такъв боксьор… не се надявах… — бълнуваше той, докато тя го разсъбличаше, и малко по малко тя можа да разбере онова, което се бе случило.

— Той беше непознат, от Чикаго, пуснаха го срещу мене. Секретарят на „Аким Клъб“ ме предупреди, че няма да е лесно. И щях да спечеля, ако бях в добра форма. Но каква ти форма! Петнайсет фунта по-малко, без никаква тренировка. Доста пиех напоследък и дишането ми не беше в ред…

Но Саксън сваляше ризата му и вече не го чуваше — също както лицето му, тя не можа да познае и неговия чудесен мускулест гръб. Бялата му като коприна кожа бе раздрана и разкървавена; тя бе разкъсана най-вече на хоризонтални линии, но имаше и много перпендикулярни рани.

— Как стана всичко това? — запита тя.

— Въжетата. Толкова пъти се завалях върху тях, че не ми се ще да си припомням. Ех, той здравата ме наложи. Но все пак аз го надхитрих. Той не можа да ме свърши. Издържах двайсетте рунда; трябва да ти кажа, че и той получи няколко хубави белега, с които ще ме запомни. Бас държа, че съм му строшил доста кокалчета на лявата ръка… Тука, пипни главата ми, ей тук! Подута е, а? Но сега сигурно се кае, че е удрял толкова често на това място. Ах, какъв бой ядох. Какъв бой! Никога не ми се е случвало такова нещо. Наричат го Страшилището на Чикаго. Свалям му шапка. Много го бива. Но можех да го победя, ако бях в добра форма и ако дишането ми беше в ред. Ох! Ох! Полека! Боли като цирей!

Като махаше колана му, с ръката си Саксън докосна една голяма колкото счупена чиния яркочервена подутина.

— Това е от ударите по бъбреците — обясни Били. — Истински дявол, все там биеше. При всеки клинч, като по часовник, все там удряше. Тъй почна да ме боли, че лицето ми се изкривяваше, докато главата ми се зашемети и просто не знаех какво правя. Вярно, това не е като нокаут, но ужасно изтощава при дълга борба, изстисква ти силата.

Когато коленете му се оголиха, Саксън видя, че и по тях кожата бе разкъсана и смъкната.

— Кожата не е направена да издържа тежък като мен човек на колене — продължи той. — А смолата върху платното дяволски реже.

Сълзи пълнеха очите на Саксън, тя беше готова да заплаче при вида на обезобразеното тяло на нейното красиво болно момче.

Като носеше панталоните му през стаята, за да ги окачи, тя чу, че в тях дрънкат пари. Той я повика при себе си и извади от джоба си шепа сребърни монети.

— Ние имахме нужда от тия пари, имахме нужда от тия пари — продължаваше да мълви той, като напусто се мъчеше да ги преброи; и Саксън разбра, че мисълта му отново се замъглява.

Сякаш нож я бодна в сърцето — тя си спомни как сурово го бе осъждала, та чак верността й бе застрашена през миналата седмина. Въпреки всичко Били, този едър великолепен мъж, беше само едно момче, нейното момче. И той се бе наложил и бе понесъл това страшно наказание заради нея, заради дома и мебелите, а те бяха техен дом и техни мебели. И сега, когато една ли знаеше какво говори, той казваше; „Ние имахме нужда от тия пари.“ Той съвсем не бе я забравил, както тя си бе въобразила. Там, на дъното на неговата душа, сега разголена, когато бе в полусъзнание, мисълта за нея продължаваше да съществува, тя бе над всичко: „Ние имахме нужда от тия пари“ Ние!

Сълзи се стичаха по бузите й, когато се наведе над него, и й се струваше, че никога друг път не го е обичала така силно, както в този миг.

— Ето, преброй ги ти — каза той, като видя, че това е непосилно за него, и й даде парите. — Колко са?

— Деветнайсет долара и трийсет и пет цента.

— Точно така… За победения — двайсет долара. Пийнах малко и почерпих няколко другари… После билета за трамвая… Ако бях победил, щях да получа сто. Заради тях се бих. Щяха да ни оправят за известно време. Вземи ги и ги дръж у тебе. Все пак е по-добре, отколкото нищо.

Като легна, той не можа да заспи от болка и Саксън бдя непрекъснато над него през дългите нощни часове; тя сменяше топлите компреси върху подутините и се стараеше да облекчи раните, като нежно и внимателно ги мажеше с лековита билка и крем. Цяла нощ продължи несвързаното му бърборене, често прекъсвано от мъчителни охкания; той преживяваше наново борбата и търсеше утеха, като й разказваше за своя неуспех, ядосваше се за загубените пари, като не криеше колко много бе наранена неговата гордост. Той страдаше много повече от тази своя наранена гордост, отколкото от всичките си други рани.

— И все пак той не можа да ме свърши. Понякога ударите се сипеха върху ми, а пък аз нямах сила и ръката си да вдигна. Тълпата просто пощуря. Показах им какво се казва издръжливост. А понякога той само ме разтърсваше. Бях го накарал да изразходва доста от парата си още през първите рундове. Но не знам колко пъти ме поваля — бях почнал да виждам всичко като насън… Към края се случваше да го виждам троен срещу себе си и просто не знаех кого да ударя и от кого да се пазя.

Но аз го надхитрих. Когато нищо не виждах, нищо не чувствах, когато коленете ми трепереха, а главата ми се въртеше като същинска въртележка, все пак успявах невредим да вляза в клинча. Бас държа, че на рефера му отмаляха ръцете да ни разтървава…

Ама какъв бой! Какъв бой!… Хей, Саксън… Къде си? А… ето те… Мислех, че сънувам. Но, виж, искам туй да ти е за урок. Не удържах думата си и излязох на ринга. И гледай как се наредих. Нека ти е обица на ухото, та да не правиш същата грешка и да решиш пак да шиеш и продаваш ръкоделия…

Но аз ги надхитрих всичките! В началото залагаха наравно. Към шестия рунд умните зяпльовци почнаха да залагат две към едно срещу мене. Всъщност аз бях бит още когато за пръв път ме повали. Всеки можеше да го забележи. Но не можеше да ме свърши. Към десетия рунд залагаха наравно, че няма да издържа рунда. На единадесетия залагаха, че няма да издържа до петнайсетия. Ала аз издържах и двайсетте рунда. Но какво наказание, да знаеш какво наказание…

Цели четири рунда ми се струваше, че сънувам… Само дето продължавах да се държа на крака и се биех някак си, изчаквах да преброят до осем и ставах, и пак се задържах — пак замахвах и пак отблъсквах. Всъщност не знам точно к’во съм правил, но трябва така да е било, защото все едно, че не бях там. Нищичко не помня от тринайсетия, когато той с удара си ме отпрати на рогозката с главата напред, та до осемнайсетия.

Докъде бях стигнал? А, да, отворих си очите или по-право окото, защото само едното можех да отворя, и се видях там, в моя ъгъл, вееха ми с кърпи и ми тикаха амония под носа, а Бил Мърфи държеше парче лед на тила ми. А там отсреща, на ринга, виждах Страшилището на Чикаго и трябваше да си напрегна ума, за да си спомня, че аз се биех с него. Сякаш бях отишъл някъде и току-що се бях върнал. „Кой е следващият рунд?“ питам Бил. „Осемнайсетият“ — казва той. „По дяволите! — казвам аз. — А какво стана с всичките други рундове? Последният, в който се бих, беше тринайсетият.“ „Ти си истинско чудо — вика Бил, — четири рунда ти бе почти в безсъзнание, но никой, освен мене не го разбра. През цялото време се мъчех да те накарам да спреш.“ Точно тогава удря гонгът и гледам, че Страшилището тръгва към мене. „Излез от играта“ — казва Бил, готов да хвърли кърпата. „За нищо на света — казвам аз, — престани, Бил.“ Но той продължи да настоява да изляза от играта. В това време Страшилището бе дошъл до моя ъгъл, стоеше с отпуснати ръце и ме гледаше. Реферът също гледаше, и цялата публика гледаше притихнала — муха да бръмне, ще се чуе. Главата ми беше почнала да се прояснява, но съвсем малко.

„Не можеш да победиш“ казва Бил. „Гледай ме само“ — казвам аз и веднага се спускам към Страшилището, а той съвсем не очакваше. Толкова бях зашеметен, че едва се държах на крака, но продължих напред, като удрях здраво Страшилището, и той отстъпваше към своя ъгъл, а там се подхлъзна и падна и аз се стоварих отгоре му. А публиката полудя…

Докъде бях стигнал?… Чини ми се, че главата ми още се върти — бръмчи като кошер.

— Точно казваше, че си паднал върху него в неговия ъгъл — припомни му Саксън.

— А, да. Да. Щом се изправихме — а пък аз едва се държах на крака, — пак се спуснах към него и по същия начин го върнах обратно до моя ъгъл и пак паднах върху му. Това беше късмет. Изправихме се, а аз а-а да падна, но го хванах в клинч и се задържах в него.

„Хванах те най-после — казвам му аз, — ей сега ще те довърша.“ Аз не можех да го довърша, но се мъчех да му взема част от силата. И действително сполучих. Щом реферът ни раздели, аз се нахвърлих върху него и му нанесох такъв един прекрасен удар в корема, че той просто се вцепени и стана страшно предпазлив, дори прекалено предпазлив. Той се боеше да се счепка отблизо с мене — смяташе, че ми е останал повече огън, отколкото всъщност имах. Както виждаш, аз все пак успях да взема част от неговата сила.

Той не можеше да ме свърши. И не ме свърши. През двайсетия рунд ние стояхме по средата на ринга и си разменяхме удари. Трябва да се признае, че един пребит човек не би могъл да се представи по-добре. Но той беше обявен за победител, и то напълно справедливо. Ала аз го надхитрих. Той не можа да ме свърши. Надхитрих и зяпльовците, дето залагаха, че той ще се справи с мене на бърза ръка.

Най-после на разсъмване Били заспа. Той охкаше и стенеше, лицето му се гърчеше от болка, а тялото му напразно се мяташе и обръщаше, за да намери покой.

„Ето какво било да бъдеш боксьор“ — мислеше Саксън. Тя не бе и сънувала, че е толкова страшно. Но не си бе представяла, че подплатените боксьорски ръкавици могат да причинят такива поражения. Не, той никога вече не бива да излиза на ринга. Уличните побоища бяха все пак за предпочитане. Точно когато се чудеше колко ли от силата и здравето му е похабено, той промърмори нещо и отвори очи.

— Какво има? — запита тя и забеляза, че погледът му блуждае и че той бълнува.

— Саксън!… Саксън! — извика той.

— Да, Били. Какво има?

Ръката му се протегна към онази страна на леглото, където тя обикновено лежеше.

Той отново я повика и тя повтори високо до самото му ухо, че е при него. Тогава Били въздъхна облекчено и промълви несвързано:

— Трябваше да го направя. Ние имахме нужда от парите.

Очите му се затвориха и той заспа дълбоко, въпреки че продължаваше да мърмори насън. Тя бе чувала за сътресение на мозък и се изплаши. После си спомни, че той й разправи как Били Мърфи държал лед на тила му.

Саксън метна шал на главата си и изтича до „Пайл Драйвърз Хоум“ на Седмата улица. Кръчмарят току-що бе отворил и метеше заведението. Той й даде толкова лед от хладилника, колкото тя можеше да носи, и го разчупи на малки късчета, за да й бъде по-удобно. Като се върна в къщи, тя почна да слага лед на тила му, на краката топла ютия, а главата му мокреше с билкова отвара, която изстудяваше на леда.

Той спа в затъмнената стая до късно следобед, а когато се събуди, за ужас на Саксън настоя да стане.

— Трябва да се покажа — обясни той. — Няма да се оставя да ми се присмиват.

Той с мъка се облече с помощта на Саксън и въпреки болките си излезе от къщи, за да докаже по нагледен начин на своите познати, че боят от предишната вечер не го е накарал да остане на легло.

Това беше особен вид гордост, различна от женската гордост. И Саксън не можеше да каже коя от тях е по-достойна за уважение.

Глава XIV

Подутините на Били спаднаха, а синините изчезнаха с изненадваща бързина — само за няколко дена; бързо заздравяха и раните му, а това доказваше колко силна бе неговата кръв. Останаха само синините под очи, но и те особено силно се открояваха на светлата кожа на лицето му. Тези петна упорстваха и се запазиха в продължение на цели две седмици, а в това време се случиха няколко много важни събития.

Делото срещу Ото Франк приключи бързо. Съдебните заседатели, предимно бизнесмени и хора от свободите професии, го намериха виновен, той бе осъден на смърт и бе преместен в затвора „Сен Куентин“ за изпълнение на присъдата.

Делото срещу Честър Джонсън и останалите четиринадесет продължи по-дълго, но и то бе приключено през същата седмица. Честър Джонсън бе осъден на смърт чрез обесване. Двама получиха доживотен затвор; трима — двадесет години. Оправдани бяха само двама, а останалите седем получиха от две до десет години.

Саксън изпадна в дълбоко униние. Били стана още по-мрачен, но бойкият му дух не угасна.

— Във всяка битка има и убити — каза той, — другояче не може. Но начинът, по който им определят наказанията — ето туй ме поразява. Или всички намерени за виновни от съдебните заседатели са отговорни за убийствата, или нито един не е отговорен. А ако всички са отговорни, тогава те трябва да получат еднакви присъди. Или и те трябва да увиснат на въжето като Честър Джонсън, или пък той не бива да бъде обесен. Иска ми се да разбера как съдията решава тия работи. Трябва да е нещо като китайска лотария, ей тъй, както му хрумне. Той гледа човека и чака някое число да му дойде на ум. Иначе как щеше да даде на Джони Блек четири години, а на Кол Хътчинс — двайсет. Явно, както му скимне, както му дойдат числата — можеше да бъде и точно обратното: Кол Хътчинс да получи четири години, а Джон Блек — двайсет.

И с двамата се знаем още от деца. Те играеха най-вече с бандата на Десетата и Киркъм, но понякога идваха и в нашата банда. Често след училище отивахме да се къпем на Сеид Бийч край мочурището и до транзитния кей, дето казваха, че е дълбоко шейсет фута, но не е вярно. Един четвъртък заедно извадихме цял куп миди, а на другия ден офейкахме от училище, за да ги продаваме. Ходехме също до Рок Уол, където ловяхме селда и лакерда. Веднъж, помня, беше точно денят на слънчевото затъмнение. Кол улови един костур, дълъг колкото тая врата. Не бях виждал такава риба… А сега ще носи затворническите дрехи двайсет години. Добре поне, че не е женен. Ако не хване туберкулоза, ще излезе от затвора вече старец… Майка му не го пускаше да ходи да плува и когато се усъмнеше, че се е къпал, лижеше косата му — ако беше солена, напердашваше го с каиша. Но той му намери колая и по пътя към къщи прескачаше оградата на някой двор и слагаше главата си под чешмата.

— А аз много пъти съм танцувала с Честър Джонсън каза Саксън. — Много отдавна познавам и жена му, Кити Брейди. Работехме една до друга в картонажната фабрика. Сега е отишла в Сан Франциско при омъжената си сестра. А чака и дете. Тя беше страшно хубава и след нея винаги имаше цяла опашка от поклонници.

Суровите присъди и наказания повлияха много лошо на стачкуващите работници. Вместо да се обезкуражат, те още повече се озлобиха. Разкаянието на Били, задето бе излязъл на ринга, и нежността и топлината, които проблеснаха през дните, когато Саксън го лекуваше, изчезнаха. В къщи той беше намръщен и замислен, а думите му напомняха думите на Бърт — от последните дни, преди този мохикан да умре. И отново Били почна редовно да закъснява и много да пие.

Саксън загуби почти всякаква надежда. Тя се чувстваше пред прага на ужасна неизбежна трагедия, която нейното болно въображение й рисуваше по хиляди начини. Най-често си представяше как донасят Били в къщи на носилка. Или мислеше, че ще я повикат по телефона в близката бакалница и нечий непознат глас ще й съобщи с няколко думи, че мъжът й лежи в някоя болница или в моргата. А когато станаха загадъчните отравяния на коне и когато вилата на един от магнатите на конския товарен превоз бе наполовина разрушена от динамит, тя виждаше Били в затвора или в каторжническо облекло, или как се изкачва към бесилката в „Сен Куентин“, а в същото време виждаше как тяхната къщичка на Пайн стрийт е обсадена от репортери и фотографи.

Но нейната разпалена фантазия не можа да предвиди нещастието, което наистина се случи. Техният квартирант, огнярят Хармън, като минаваше един ден през кухнята, за да отиде на работа, се спря да й разкаже за железопътната катастрофа, станала предния ден в мочурищата Елвайзо; машинистът, когото не можели да измъкнат изпод обърнатия локомотив, макар и да останал невредим, молел да го застрелят, като виждал, че ще бъде удавен от прилива. В края на разказа му в кухнята влезе Били и по мрачния огън, който гореше под натежалите му клепачи, Саксън разбра, че пак бе пил. Той злобно изгледа Хармън и без да поздрави нито него, нито Саксън, опря гръб о стената.

Хармън почувства колко неловко бе положението, но си даде вид, че нищо не е забелязал.

— Аз точно разказвах на жена ви… — започна той, но бе грубо прекъснат.

— Все ми е едно к’во си и разказвал. Но аз имам нещо да ти кажа, господинчо. Жена ми достатъчно ти е оправяла леглото. Стига толкоз.

— Били — извика Саксън, а лицето й бе пламнало от гняв, от обида и от срам.

Били не й обърна внимание, а Хармън проговори:

— Не ви разбирам…

— Слушай, не ми харесва муцуната ти — обясни му Били. — Дигай си чуковете. Да те няма. Вън. Марш оттук. Сега разбираш ли?

— Не знам какво става с него — бързо и задъхано каза Саксън на огняря. — Той не е на себе си. О, какъв срам! Какъв срам!

Били се обърна към нея.

— А ти си затваряй устата и не се меси.

— Но, Били… — възрази тя.

— Хайде, марш оттук! А ти върви в другата стая.

— Слушайте — намеси се Хармън, — така не се говори с хората.

— И без това много дълго те търпях — отвърна Били.

— Нима не плащам редовно наема си?

— Отдавна трябваше да ти строша кратуната, но и сега не е късно.

— Били, ако ти си позволиш… — почна Саксън.

— Ти още ли си тук? Ако веднага не отидеш в другата стая, ще ме накараш аз да те заведа.

Той я сграбчи за лакътя. Тя се възпротиви за миг, но пръстите му така се впиха в ръката й, че тя разбра колко безполезно е да се противи на неговата огромна сила. В гостната стая тя се тръшна на голямото кресло, като хълцаше и слушаше това, което ставаше в кухнята.

— Аз ще остана до края на седмицата — казваше огнярят. — Предплатил съм наема.

— Имаш грешка — чу се гласът на Били, бавен и провлечен, но треперещ от ярост. — Измитай се веднага, ако не искаш да пострадаш, събери си парцалите, и то по-бързо, че търпението ми се изчерпва.

— О, известно ми е, че сте побойник… — започна огнярят.

Изведнъж долетя тъп звук, явно от удар, после звън на стъкло, шум от боричкане на задната площадка и тежкото изтрополяване на падащо по стълбите тяло. Били се върна в кухнята. Саксън чу как той ходи назад-напред и разбра, че смита строшените стъкла на кухненската врата. След това той се изми на умивалника и си подсвиркваше, докато бършеше лицето и ръцете си, а после влезе в гостната стая. Тя не го погледна — беше й болно и тъжно. Той се спря нерешително, сякаш се чудеше какво да предприеме.

— Отивам към центъра — каза той най-сетне. — Ще има съюзно събрание. Ако не се върна, знай, че оня негодник е подал тъжба против мене.

Той отвори външната врата и спря. Тя знаеше, че той я гледа. После вратата се затвори и тя чу как той слезе по стълбата.

Саксън беше зашеметена. Тя не мислеше, не знаеше какво да мисли. Всичко й изглеждаше неразбираемо, невероятно. Лежеше облегната на креслото, със затворени очи, с отпусната глава, смазана от тежко като олово чувство, че всичко вече е свършено.

Опомниха я гласовете на децата, които играеха на улицата. Беше вече съвсем тъмно. Пипнешком отиде до лампата и я запали. В кухнята тя загледа с треперещи устни жалката полуготова вечеря. Огънят бе загаснал. Водата на картофите бе извряла. Когато вдигна капака, замириса на изгоряло. Тя машинално изстърга и изми тенджерата, разтреби кухнята, обели и наряза картофите, за да ги изпържи на другия ден. Също така машинално отиде да си легне. Нейното спокойствие и равнодушие бяха неестествени, толкова неестествени, че щом затвори очи, почти веднага заспа. Не се събуди, докато слънцето не огря стаята й.

Това беше първата нощ, която тя бе прекарала разделена от Били. Беше поразена, че е могла да заспи, без да се безпокои за него. Лежеше с широко отворени очи и не мислеше за нищо, докато не усети някаква болка в ръката — там, където я бе сграбчил Били. Разгледа болното място и видя ужасно тъмносиньо петно. Тя не се замисли върху сантименталната страна на въпроса, че тази синина й бе причинена от човека, когото тя обичаше повече от всичко на света, но се учуди от факта, че само едно мигновено стискане е могло да причини такава вреда. Физическата сила на мъжа е страшно нещо. И съвсем безучастно, сякаш не се отнасяше до нея, тя се питаше дали Чарли Лонг бе толкова силен, колкото Били.

Едва когато се облече и запали огъня, тя почна да мисли за по-насъщни неща. Били не се бе върнал. Значи, той беше арестуван. Какво трябваше да стори тя? Да го остави в затвора, да си иде и да започне нов живот? Разбира се, беше невъзможно да продължи да живее с човек, който бе извършил такава постъпка. Но след това и дойде друга мисъл — нима наистина бе невъзможно? В края на краищата той беше неин мъж. За добро и за лошо — тези думи звучаха непрекъснато някъде в нейното съзнание като монотонен акомпанимент на мислите й. Да го остави — означаваше да се предаде. Тя изправи вътрешния си конфликт пред съда на майчината си памет. Не, Дейзи никога не би се предала. Дейзи беше борец. Тогава и тя, Саксън, трябва да се бори. А освен това — с готовност, но студено и безстрастно призна тя, — освен това Били беше по-добър от повечето мъже. По-добър от всички други мъже, които познаваше — заключи тя, като си спомни за неговата предишна доброта и изтънченост и особено за вечния му припев: Няма да жалим парите, когато е за теб и за мене. Семейство Робъртс не е по евтиното.

В единадесет часа я посети Бъд Стродърс, другар на Били от стачния пост. Той й разправи, че Били се бил отказал от гаранция, отказал се и от адвокат, поискал делото му да се гледа от съда, признал се за виновен и бил осъден да заплати шестдесет долара глоба или да лежи тридесет дни в затвора. Отказал също другарите му да платят глобата вместо него.

— Направо се е побъркал — заключи Стродърс, — не ще и да чуе разумен съвет. Казва, че щял да си отлежи наказанието. Той май доста често си сръбваше напоследък. Просто е полудял. Ето, даде ми тая бележка за вас. Когато и каквото и да ви потрябва, пращайте да ме извикат. Всички другари ще подкрепят жената на Били. Та вие сте наш човек. Как сте с парите?

Тя гордо отказа всякаква парична помощ и едва след като гостът си отиде, прочете записката на Били:

Мила Саксън, Бъд Стродърс ще ти предаде това. Не се безпокой за мене. Аз си плащам греховете. Заслужавам си го — ти знаеш добре. Мисля, че съм се побъркал. Все пак съжалявам за това, което направих. Не идвай на свиждане.

Не искам да идваш. Ако имаш нужда от пари, Съюзът ще ти помогне. Организационният секретар е добър човек. Аз ще изляза след един месец. И помни, Саксън, че аз те обичам. Кажи ми само, че този път ми прощаваш и никога вече няма да има за какво да ми прощаваш.

Били

След Бъд Стродърс дойдоха да я навестят и да я поразсеят съседките и Маги Доунъхю и мисис Олсън; те много тактично и предложиха да й помогнат, като старателно избягваха да питат повече, отколкото бе необходимо, за положението на Били.

Следобед пристигна Джеймс Хармън. Той леко накуцваше и Саксън отгатна, че той се мъчеше да скрие, доколкото му бе възможно, това доказателство за нанесения му побой. Тя започна да се извинява, но той не искаше и да чуе.

— Вие съвсем не сте виновна мис Робъртс — каза той. — Вие нищо не сте сторили. А вашият мъж, мисля, просто не беше на себе си. Той въобще беше настроен войнствено и за мой късмет се случи точно аз да попадна на пътя му — това беше всичко.

— Но все пак…

Огнярят поклати глава.

— Знам много добре. Едно време аз също прекалявах с пиенето и вършех какви ли не лудории. Съжалявам, че подадох оплакване против него, но бях много ядосан. Сега ми мина и съжалявам, че го направих.

— Вие сте много добър и мил човек — каза Саксън и нерешително заговори за това, което я тревожеше: — Вие… вие, знаете, че не може да останете сега, когато той… не е у дома.

— Да, разбира се, не бива. Вижте какво, аз още сега ще опаковам всичко и ще си ида, а после, към шест часа, ще пратя кола за багажа. Ето ви ключа от кухненската врата.

Въпреки възраженията му тя го принуди да вземе съответната част от предплатения наем. Той сърдечно й стисна ръката на прощаване, като настояваше да му обещае, че в случай на нужда непременно ще се отнесе до него, за да й даде пари назаем.

— Нищо лошо няма в това — увери я той, — аз съм женен и имам две момчета. На едното от тях дробовете са леко засегнати, та майка им отиде с тях в Аризона на чист въздух. Железопътната компания им даде билети с намаление.

И когато той слизаше по стълбата, тя се чудеше как може да има толкова добър човек в този объркан, жесток свят.

Същия ден малкият Доунъхю й остави вечерния вестник и Саксън видя, че половин колона бе посветена на Били. Не пишеха хубави неща. Вестникът отбелязваше, че Били се бе изправил пред съда със синини под очите, останали от някаква друга разпра. Описваха го като хулиган, безделник, грубиян и професионален побойник, чието присъствие в редовете на Съюза само позоряло организираните работници. Нападението, за което той се признал за виновен, било ужасно и непредизвикано с нищо; и ако всички стачкуващи колари приличали на него, единствената разумна мярка, която Оукланд трябвало да предприеме, била да се разтури Съюзът и всичките му членове да се изгонят от града. Накрая вестникът считаше, че присъдата е много лека. Трябвало да бъде осъден поне на шест месеца. Привеждаха думите на съдията, който изказвал съжаление, загдето не можел да му даде шест месеца, тъй като затворите били претъпкани с наказани за многобройните нападения, извършени по време на последните стачки.

Тази нощ, в леглото, Саксън за първи път почувства своята самотност. Мъчеха я кошмари и тя често се събуждаше: струваше й се, че Били е до нея и напразно опипваше леглото, за да го търси. Накрая запали лампата и остана да лежи с устремени в тавана широко отпорени очи, като непрекъснато прехвърляше в ума си всички подробности на постигналото я нещастие. Тя би могла да му прости и все пак не можеше да му прости. Ударът, нанесен на нейната любов, беше много брутален, много жесток. Гордостта й беше дълбоко наранена и не й позволяваше да си спомни само за предишния Били, когото обичаше. Тя си повтаряше, че алкохолът замъглява разсъдъка, но тези думи не можеха да оправдаят мъжа, който бе спал до нея, мъжа, на когото се бе посветила. Тя плака в самотното — сега твърде широко — легло, като се мъчеше да забрави необяснимата жестокост на Били, и даже със странна нежност притисна бузата си о посинялото място на ръката си; но все пак в нея гореше негодувание, изгаряше я възмущението й от Били и от всичко, което той бе извършил. Гърлото й бе пресъхнало, някаква тъпа болка непрекъснато свиваше гърдите й, някакво тежко чувство на пустота я смазваше. Защо? Защо?… Но не намираше разрешение на загадката на живота.

На сутринта я посети Сара — за втори път, откакто се бе омъжила; Саксън веднага се досети какво бе довело при нея зложелателната й снаха. Не бе необходимо голямо усилие, за да се разбере, че Саксън си бе останала все така горда. Тя не почна да се оправдава. Нямаше за какво да се оправдава, нито пък какво да обяснява. Всичко беше наред, пък и на никого не влизаше в работа нейният живот. Това отношение на Саксън само раздразни Сара.

— Аз те предупреждавах — туй поне не можеш да откажеш — започна тя своята разобличителна реч. — Още отначало си знаех, че той е негодник, затворническа птица, хулиган и побойник. Сърцето ми се сви, като се научих, че си тръгнала с боксьор. Казах ти го още на времето. Но ти — не, та не! Не искаше и да чуеш! Ти с твоите претенции и с многобройните ти обувки, каквито няма ни една порядъчна жена, ти все знаеше повече от мене. Аз още тогава казах на Том, казах му „Свърши се със Саксън“, точно така му рекох. Който бърка в катрана, не може да не се изцапа. Я да беше взела Чарли Лонг! Тогава цялото семейство нямаше да търпим тоз позор. А това е само началото, помни ми думите — само началото. Докъде ще стигне, един бог знае. Той сигурно ще убие някого, тоя твой нехранимайко, и ще увисне на въжето. Чакай и ще видиш, ще си спомниш някога моите думи. На к’вото си постелеш, на това ще легнеш…

— Никога не съм имала по-хубаво легло — отговори й Саксън.

— Хайде де! — каза подигравателно Сара.

— Не бих го заменила и за царско легло — добави Саксън.

— Легло на затворник! — побърза да я срази Сара.

— О, всъщност това сега е на мода — безгрижно отговори Саксън. — Всеки го опитва малко или много. Не беше ли и Том арестуван за някакъв уличен митинг на социалистите? Всички минават през затвора напоследък.

Стрелата улучи целта.

— Но Том беше оправдан — бързо отвърна Сара.

— Няма значение! Нали прекара нощта в затвора и не го пуснаха дори под гаранция!

На това Сара нищо не можеше да отговори, затова си послужи с любимата си тактика; предприе флангова атака.

— Какво падение! Ти, дето си така възпитана в благоприличие — да почнеш разни истории с някакъв квартирант!

— Кой посмя да каже това? — кипна Саксън, но веднага се овладя.

— О, и слепият ще го прочете между редовете. Млада омъжена жена, която не скъпѝ честта си, квартирант и мъж боксьор — та за какво друго могат да се бият?

— Във всички семейства стават скандали, нали? — усмихна се спокойно Саксън.

Сара се стъписа и за момент не намери какво да отговори.

— Аз искам да ме разбереш — продължи Саксън. — Една жена се гордее, когато мъжете се бият заради нея. И аз съм горда. Чуваш ли? Горда съм. Искам да им го кажеш. Искам да го кажеш на всичките си съседки. Да го разправиш на всеки срещнат. Аз не съм някаква крава. Мъжете ме харесват. Мъжете се бият заради мене. Мъжете отиват и затвора заради мене. За какво е жената на този свят, ако не да се харесва на мъжете? Хайде, сега върви си, Сара, върви си веднага и разправи на всички какво си прочела между редовете. Кажи им, че Били е затворническа птица, че аз съм паднала жена, която всички мъже желаят. Викай силно, желая ти успех. Но се махни от моя дом. И кракът ти никога вече да не е стъпил тук. Това не е място за порядъчна жена като тебе. Би могла да опетниш доброто си име. Помисли за децата си! А сега се махни оттук! Върви си.

След като смаяната и ужасена Сара си отиде, Саксън се хвърли на леглото, като се задушаваше от ридания. До този момент тя се бе срамувала от грубостта на Били, от неговото негостоприемство и несправедливост. Но сега разбра с какви очи гледат другите на тази история. Досега това не бе й идвало на ум. Тя беше уверена, че подобна мисъл не е минавала и през ума на Били. Тя отдавна знаеше неговото отношение по този въпрос, той винаги се бе противопоставял да вземат, когато и да било за наемател, защото гордостта му страдаше от мисълта, че жена му трябва да работи за пари. Само нуждата го принуди да се съгласи и сега, като хвърляше поглед назад, тя си спомни как едва ли не с хитрост успя да изтръгне неговото съгласие.

Но всичко това не можеше да промени отношението, което сигурно имаха и съседите, и всички, които я познаваха. А за него също бе отговорен Били и то бе по-страшно, отколкото всичките му други прегрешения, взети заедно. Сега вече тя не би могла да гледа никого открито в очите. Маги Доунъхю и мисис Олсън се бяха показали много мили, но кой знае какво са си мислили, докато говореха с нея? А какво ли са си приказвали помежду си? Какво ли приказваха всички — пред портите, през стоборите и мъжете по ъглите и в кръчмите?

По-късно, изтощена от мъката си, когато бе вече изплакала всичките си сълзи, тя се опита да погледне на нещата по-безпристрастно и се замисли върху нещастието, което бе постигнало толкова много жени, откакто започнаха безредиците и стачките — спомни си за жената на Ото Франк, за вдовицата на Хендерсън, за хубавата Кити Брейди, за Мери, за всички жени, чиято мъже бяха затворени в „Сей Куентин“. Светът около нея се рушеше. Никой не бе пощаден. И тя не само че не избягна от общото нещастие, но трябваше да търпи най-големия позор. Тя отчаяно се опитваше да си внуши, че всичко това бе някакъв кошмарен сън, че бе само заспала и ей сега ще позвъни будилникът и тя ще скочи да приготви закуската на Били, преди той да отиде на работа.

Тя остана целия този ден в леглото. Но не можа да заспи. Всичко в главата й се въртеше и объркваше… Ту дълго, настойчиво се замисляше върху своето нещастие и въображението й започваше да й рисува в най-невероятни краски това, което тя наричаше своя позор, ту се връщаше към годините на своето детство, като си спомняше безброй малки незначителни подробности. Тя си представяше как отново върши всичко, което никога бе вършила през живота си: мислено правеше хилядите механични движения, свързани с всяко занятие режеше и лепеше в картонажната фабрика, гладеше в пералнята, тъчеше в ютената фабрика, белеше плодове и пълнеше безброй кутии с попарени домати в консервената фабрика. Преживя отново всичките си танцови вечеринки и всичките си излети; мина през ученическите си години и си припомни лицето, името и мястото на всеки един от съучениците си: отново мина през суровите години на сиропиталището; прехвърли всеки спомен за майка си, всеки неин разказ и отново преживя целия си живот с Били. Но винаги — и това бе най-мъчителното сегашното й нещастие я изтръгваше от тези далечни спомени; гърлото й пресъхваше, чувстваше пак разяждащата болка в гърдите и мъчителната, смазваща пустота.

Глава XV

Цялата нощ Саксън лежа, без да мигне, дори не се съблече, а на сутринта, когато стана, изми лицето си и оправи косата си, усети странна вцепененост; имаше чувството, че нещо притиска главата й от всички страни, сякаш бе стегната от тежък железен обръч, сякаш някакъв тъп предмет натискаше мозъка й. Това бе началото на болест, която тя не съзнаваше. Чувстваше само, че с нея става нещо особено. Не беше треска. Не беше и простуда. Физически тя бе съвсем здрава и като се замисли, реши, че състоянието й се дължи на нерви, а нервите според нейното разбиране и според разбирането на хората от нейната класа нямаха нищо общо с болестите.

Тя имаше странното чувство, че се е загубила, бе станала чужда на самата себе си, а светът около нея й изглеждаше неясен, мъгляв — нямаше вече определени очертания, станал бе необикновено безжизнен. Паметта й до такава степен й изневеряваше, че тя непрекъснато се улавяше да върши неща, без да си дава сметка за това. За свое голямо учудване тя изведнъж видя, че простира прането в задния двор. А не помнеше да е прала; и все пак всичко бе направено както трябва. Тя бе изварила чаршафите, калъфите на възглавниците и покривките за маса, а вълнените дрехи на Били бяха изпрани само в топла вода и с домашния сапун, направен по рецептата на Мерцедес. Като се замисли, тя разбра, че бе яла овнешки котлети на закуска. Това означаваше, че бе ходила до месарницата, макар и да не си спомняше кога е ходила. С любопитство надникна в спалнята. Леглото бе оправено и всичко бе в ред.

Привечер тя се намери седнала до прозореца в гостната стая да плаче от изблик на радост. Отначало тя не разбра каква е тази радост; но след това се досети, че се радва, загдето е загубила детето си. „Това е благословия! Истинска благословия!“ — повтаряше тя високо, като кършеше ръце от радост; тя беше уверена, че от радост кършеше ръце.

Дните идваха и си отиваха. Саксън нямаше представа за времето. Понякога й се струваше, че са изминали векове, откакто Били бе отишъл и затвора, а друг път — сякаш това се бе случило предната вечер. Но през всичкото време две неща не излизаха от ума й: тя не биваше да посещава Били в затвора; Беше истинска благословия, че бе загубела детето си.

Веднъж Бъд Стродърс дойде да я види. Тя седеше с него в гостната и разговаряше, но погледът й, като омагьосан, не се откъсваше от оръфаните краища на панталоните му. Друг ден я посети организационният секретар на Съюза. И тя му каза, както бе вече казала и на Бъд Стродърс, че всичко е в ред, че няма нужда от нищо и че ще може сравнително добре да се справи, докато Били излезе на свобода.

Започна да я обзема страх. Когато излезе на свобода. Не! Не трябва да има друго дете. Това не трябва да се случи, то би могло да оживее. Не, не, хиляди пъти се! Това не трябва да се случи. По-скоро би избягала от вкъщи; би предпочела да не види вече Били. Всичко друго, но не и това. Не и това!

Този страх непрекъснато я преследваше. И в мъчителите й, кошмарни сънища се превръщаше в действителност; тя викаше и се събуждаше разтреперана, обляна в студена пот. Тя почти не спеше. Понякога й се струваше, че е отвикнала да спи и разбра, че страда от безсъние. Спомни си, че майка й бе умряла от безсъние.

Един ден тя дойде на себе си, седнала в кабинета на доктор Хентли. Той я гледаше озадачен.

— Храните ли се достатъчно? — я питаше той.

Тя кимна.

— Някакви особени оплаквания?

Тя поклати глава.

— Всичко е в ред, докторе… освен…

— Да, да, кажете — насърчи я той.

Тогава тя се досети за какво бе дошла и му разправи всичко — ясно и просто. Той бавно поклати глава.

— Не, това е невъзможно, малка женице — каза той.

— Как да е невъзможно — извика тя. — Аз знам, че може.

— Не исках това да кажа — отговори той, — но не мога да ви дам съвет как да постъпите, не смея. Забранено е от закона. Един лекар лежи сега в Ливънуъртския затвор точно за такава работа.

Напразно го умоляваше тя. Той откровено заяви, че има жена и деца и не може да се изложи на подобна опасност.

— И освен това при вас засега няма никакви изгледи — каза й той.

— Но в бъдеще може да се случи, сигурно ще се случи — настоя тя.

В отговор той само тъжно поклати глава.

— Защо ви е необходимо да знаете? — запита той най-после.

Тогава Саксън изля пред него цялата си мъка. Разказа му за щастието през първата година на живота си с Били, за тежките условия, създадени от стачките и от безредиците, за промяната в Били, която бе помела любовта им, за ужаса, който я потискаше. Ако пак има дете, не от неговата смърт се боеше тя — това тя можеше отново да понесе, но то би могло да оживее! Били скоро щеше да излезе от затвора и тя отново щеше да бъде изложена на тази опасност. Само за няколко думи го молеше тя. Няма никога да каже никому. И на кръст да я разпъват, пак няма да изтръгнат тайната от нея.

Но доктор Хентли продължаваше да клати глава.

— Не мога да ви кажа, малка женичке. Срамувам се, но не мога да поема тази отговорност. Ръцете ми са вързани. Нашите закони са много погрешни. Аз трябва да мисля за тези, които са ми скъпи.

Едва когато тя стана да си върви, доктор Хентли отстъпи.

— Елате тук — каза й той. — Седнете по-близо.

Той се наклони към ухото й, но изведнъж в изблик на прекалена предпазливост прекоси бързо стаята, отвори вратата и погледна навън. Когато пак седна, той придърпа стола си, просто го долепи до нейния, и докато й шепнеше, брадата му гъделичкаше ухото й.

— Не, няма защо — прекъсна я той, когато тя се опита да му изкаже благодарността си. — Аз нищо не съм ви казал. Вие бяхте при мене, за да се посъветвате по общото състояние на вашето здраве. Вие сте изтощена, не сте добре…

С тия думи той я изпрати. Когато отвори вратата, в приемната чакаше пациент за зъболекаря от съседния кабинет. Доктор Хентли повиши гласа си:

— Не забравяйте, много е необходимо да вземате лекарството за засилване, което ви предписах. И внимавайте с храната, когато ви се върне апетитът. Яжте силна, питателна храна, особено бифтеци, много бифтеци, но не ги препичайте много. Довиждане.

Понякога тишината в малката къща й ставаше непоносима; тогава Саксън мяташе шал на главата си и отиваше до Оукландския вълнолом или пак се отправяше през гарата и през мочурищата към Сенд Бийч, където Били бе казал, че на времето често ходел да се къпе. Тя отиваше и до Транзитния пристан, спускаше се по една опасна стълба от железни клинове, забити в гредите, и като преминаваше по дървената настилка, стигаше до Каменната стена, която се вдаваше далече навътре в морето и служеше за преграда между плитките блатисти низини и устието на река Оукланд, мито от приливите и отливите на океана. Тук духаше свежият морски бриз, зад нея Оукланд се губеше в облак дим, а от другата страна на залива тя виждаше също такъв облак дим, който представляваше Сан Франциско. Океански параходи и високомачтови кораби, теглени от влекачи с червени комини, се разминаваха по устието на реката.

Саксън гледаше матросите по палубите и се питаше на какви ли далечни пътувания бяха тръгнали, към какви ли далечни страни, питаше се дали там хората са свободни; или и те като жителите на Оукланд са окръжени от такъв несправедлив и жесток свят. Дали и те са така нечестни, безскрупулни и брутални помежду си, както жителите в този град? Навярно не. Понякога й се искаше и тя да бъде на палубата на един от тези параходи, да се чувства свободна, да пътува нанякъде — все едно й беше накъде, стига да бъде далеч от света, на който бе дала най-хубавото от себе си, а в замяна на това той я бе стъпкал.

Тя невинаги си даваше сметка, че излиза от къщи, нито пък знаеше накъде отива. Веднъж се опомни в някакъв непознат квартал на Оукланд. Улицата бе широка, от двете й страни бяха засадени дълги редици сенчести дървета. Кадифено зелени тревни площи, пресечени само от циментови тротоари, се спускаха чак до канавките. Просторни къщи се издигаха, отдалечени една от друга. Според нея това бяха истински дворци. Тя се стресна и опомни, като видя един млад човек, седнал до кормилото на една спортна кола, спряна на ъгъла на улицата. Той я гледаше с любопитство и Саксън го позна — това бе Рой Бланчард, същият, когото Били бе заплашил пред кафене „Форум“, че ще го бие. До автомобила, гологлав, се бе изправил друг младеж. Тя си спомни, че и него бе виждала: на неделния пикник, когато за първи път се срещнаха с Били, той тикна бастунчето си между краката на бягащия състезател и предизвика общата битка. И той, като Бланчард, я гледаше с любопитство и тя изведнъж разбра, че си бе говорила на глас. В ушите й още звучаха последните думи, които бе изрекла. Саксън се смути, гореща вълна от срам се разля по лицето й и тя ускори крачките си. Бланчард изскочи от автомобила и се приближи към нея с шапка в ръка.

— Какво, не ви ли е добре? — запита той.

Ти поклати глава и макар да спря за миг, показа, че иска да продължи пъти си.

— Аз ви познавам — каза той, като се вгледа в лицето й, — вие бяхте онази вечер със стачника, който се закани да ме напердаши.

— Той е мой мъж.

— О! Браво на него. — Той я погледна мило и открито. — Но какво ви е? Не бих ли могъл да ви помогна с нещо? Изглежда, че не ви е добре.

— Не, нищо ми няма. Просто бях болна — излъга тя; за нея това бе лъжа, защото и на ум не й минаваше да нарече своето състояние болест.

— Изглеждате уморена — настоя той. — Мога да ви взема в автомобила и да ви откарам, където пожелаете. За мене не представлява никакво неудобство. Имам много свободно време.

Саксън поклати глава.

— Ако… ако обичате, кажете ми само откъде мога да взема трамвая, който минава по Осмата улица. Аз не идвам често в тази част на града.

Той й обясни къде е трамвайната спирка, колко пъти и къде да се прехвърли и тя се изненада колко далече се бе озовала.

— Благодаря ви — каза тя — и сбогом.

— Наистина ли с нищо не мога да ви помогна?

— Наистина.

— Е, тогава довиждане — усмихна се приветливо той. — И кажете на вашия мъж да се тренира; трябва да е в много добра форма за нашата среща.

— О, но вие не бива да се биете с него — предупреди го тя. — В някакъв случай. Ще си изпатите.

— Браво — възхити се той. — Ето, така трябва една жена да защищава мъжа си. Друга жена на ваше място би се уплашила да не пострада мъжът й…

— Но аз не се страхувам… за него. А за вас. Той е страшен боксьор. Вие нямате никакви изгледи за победа. Това би било все едно… да… да…

— Да натупаш немирно дете — завърши Бланчард изречението вместо нея.

— Да — кимна тя, — и той точно тъй би се изразил. А каже ли ви: „Хайде, дигай си чуковете“, пазете се от него. Сега трябва да си вървя. Довиждане и благодаря ви още веднъж.

Тя продължи надолу по улицата, а неговото весело „довиждане“ все още звучеше в ушите й. Той беше добър — тя не можеше да не признае това, и все пак той беше един от умните, един от господарите, които според Били бяха отговорни за жестокостите над работниците, за трудностите, преживявани от жените, за наказанията, наложени на затворените в „Сен Куентин“ работници, и на смъртните присъди над тези, които чакаха в специалните килии да бъдат екзекутирани. И все пак той беше добър, внимателен, чист и благ. Неговият характер бе изписан по лицето му. Но възможно ли бе да е така, ако той бе отговорен за толкова много злини? Тя поклати уморено глава. Нямаше обяснение, нямаше начин да разбере този свят, който унищожаваше малки деца и разбиваше сърцата на толкова жени.

Саксън не се изненада, че се бе намерила чак в разкошния квартал на богаташите. Това се дължеше на особеното й състояние. Тя вършеше толкова много неща, без да съзнава, че ги прави. Но трябваше да внимава. По-добре беше да се разхожда към мочурищата и към Каменната стена.

Особено много обикна Каменната стена. Там имаше такава свобода, такъв широк простор, там тя дишаше на воля и несъзнателно протягаше ръце, сякаш искаше да прегърне необятното в обятията си, да стане част от него. Този свят изглеждаше по-естествен, по-разумен. Тя можеше да го разбере, да разбере и зелените морски раци с белезникави щипци, които бързо бягаха пред нея, но по време на отлива оставаха да пасат зелените водорасли около скалите. Освен изградената от човешка ръка стена тук всичко друго бе естествено. Тук нямаше хора, нямаше човешки закони и борби. Приливът идваше и си отиваше; слънцето изгряваше и залязваше; редовно всеки следобед смелият западен вятър се плъзгаше игриво през Златните врата, набръчкваше на малки вълнички потъмнялата вода и подгонваше леките платноходки. Всичко следваше някакъв определен ред, но без търкания — тук всичко беше свободно. По брега имаше много изхвърлени от вълните трески, но никой не ги продаваше на чували, всеки можеше да си вземе колкото иска. Малки момчета ловяха от скалите риба със закачени на дълги пръти въдици и никой не ги пъдеше, никой не ги преследваше; така са ловили риба някога и Били и Кол Хътчинс. Били й бе разказал за грамадния костур, уловен от Хътчинс в деня на слънчевото затъмнение; навярно тогава Кол не бе и сънувал, че цялата му младост ще пропадне в затвора.

Тук се намираше и храна, безплатна храна. Един ден, когато нищо не бе яла, тя наблюдаваше малките момчета и реши да последва техния пример: при отлива събра миди от скалите и ги опече в жарта на огъня, които накладе горе на стената. Бяха много вкусни. Тя се научи да откъртва от скалите малките стриди, а веднъж намери цяла връзка прясна, току-що уловена риба, която някое от момчетата бе забравило да отнесе със себе си в къщи.

Понякога вълните донасяха и доказателства за зловредните действия на хората оттатък, там в градовете. Веднъж водата бе просто покрита с дини; бяха безброй, хиляди и хиляди, удряха се една в друга, люлееха се върху вълните към устието на реката. Някои засядаха между скалите и тя можеше да ги улови. Но те всичките — Саксън търпеливо прегледа няколко десетки дини — всичките бяха повредени от остър нарез, през който проникваше солената вода. Тя не можеше да разбере защо са тия нарези и запита една стара португалка, която събираше трески по брега.

— Това го правят ония, които имат прекалено много — обясни старицата и с такова усилие изправи изтръпналия си от работа гръб, че Саксън сякаш чу как изпукаха костите й. Черните очи на старата светнаха гневно, сбръчканите й устни се изкривиха над беззъбите венци в горчива усмивка. — Да, хората, които имат прекалено много. Правят го, за да поддържат високата им цена. Изхвърлят ги в морето от корабите в Сан Франциско.

— Но защо не ги раздават на бедните? — запита Саксън.

— За да не спадне цената им.

— Но бедите и без туй не могат да си купят — възрази Саксън. — Това не би навредило на цената.

Старата жена сви рамене.

— Не знам. Но го правят. Те срязват всички дини, за да не могат бедните хора да ги извадят от водата и да ги изядат. Така правят и с портокалите, и с ябълките. Ами рибарите? Имат си тръст. Когато уловят прекалено много риба, тръстът я хвърля обратно в морето при Рибарския пристан, лодка след лодка, пълни с чудесна риба. И чудесната, хубава риба потъва, пропада и никой не може да я вземе. А когато не е жива, тя става само за ядене. Рибата е наистина много вкусно ядене.

И Саксън не можеше да разбере този свят, в който се вършат подобни неща — свят, в който един хора имат толкова много храна, че я изхвърлят, дори заплащат труда на други, за да я развалят, преди да я изхвърлят; а в същия тоя свят толкова много хора нямат достатъчно храна, деца умират, защото млякото на майките им не може да ги нахрани, млади мъже се бият и убиват елин друг, за да си осигурят работа, старци отиват в приюти за бедни, защото няма храна за тях в жалките колиби, които те напущаха със сълзи на очи. Тя се чудеше дали целият свят е устроен така и си спомни разказите на Мерцедес. Да, целият свят беше тъй устроен. Нима Мерцедес не бе виждала как в далечна Индия с хиляди семейства умират от глад, докато, според думите й, само с бижутата, които били по нея, тя можела да ги нахрани и да спаси всичките! За глупците — приюти и каци със саламура, а за умните — автомобили и брилянти.

Тя принадлежеше към глупците. Сигурно бе глупава. По всичко личеше, че е така. И все пак тя не искаше да го приеме. Тя не беше глупава. Нито майка й, нито нейните прадеди пионери са били глупави. А излизаше, че всички те бяха глупци. Ето, тя стоеше тук, нямаше нищо за ядене вкъщи, любимият й мъж се бе превърнал в грубиян, в звяр и лежеше в затвора, изтръгнато бе от нейните обятия, от нейното сърце детето, което щеше да бъде при нея, ако глупците, борещи се за работа, не бяха превърнали нейния двор в бойно поле.

Тя стоеше там и изтезаваше мозъка си, зад нея бе Оукланд, потънал в тъмен облак от дим, а пред очите й, от другата страна на залива — Сан Франциско, друго петно от дим. И въпреки всичко слънцето беше добро и вятърът беше добър, както и острият солен въздух, който тя дишаше: синьото, прошарено от облаци небе и то беше добро. От цялата природа лъхаше чистота, правда, благодат. А светът на хората беше пълен със злоба, безумие и ужас.

Защо глупците бяха глупави? Беше ли това закон, създаден от бога? Не, това бе невъзможно. Бог бе създал и вятъра, и въздуха, и слънцето. А светът на хората бе дело на човека и затова бе толкова лош. И все пак тя добре помнеше — в сиропиталището я бяха учили, че бог е сътворил всичко. Нейната майка също бе вярвала в това, бе вярвала в този бог. Светът не можеше да бъде друг. Така беше предопределено.

Известно време Саксън седя съвсем безпомощна, смазана. Но изведнъж в нея пламна възмущение и бунт.

Тя напразно се питаше защо бог бе тъй несправедлив към нея. Какво бе сторила, за да заслужи тази съдба?

Тя бързо прехвърли в ума си целия свой живот, за да открие смъртните грехове, заради които бе наказана, но не намери нищо тя бе слушала майка си; слушала бе Кади, кръчмаря и жена му; слушала бе директорката и другите жени в приюта; слушала бе и Том, когато отиде да живее при него, и никога не излизаше да скита по улиците, защото това щеше да му е неприятно. В училище тя минаваше с отличие от клас в клас и поведението й винаги бе примерно. Бе работила непрекъснато от деня, в който напусна училище, до деня на сватбата си. И беше добра работничка. Дребният евреин, собственик на картонажната фабрика, едва не заплака, когато тя напусна. Същото беше и в консервената фабрика. Тя бе една от най-добрите тъкачки, когато закриха ютената фабрика. И винаги е била порядъчно момиче. Не че беше грозна и непривлекателна — тя знаеше какво е съблазън, сблъсквала се бе и с опасности. Младежите се влюбваха в нея, ухажваха я, биеха се за нея — почти всяко момиче на нейното място би си загубило ума. Но тя си остана порядъчна. После дойде Били, нейната награда. Тя се посвети на него, на неговия дом, на всичко, което би могло да подхранва неговата любов; а сега и тя, и Били потъваха в безсмисления водовъртеж на тоя, създаден от хората, мъчителен, убийствен живот.

Не, бог не е отговорен за тоя свят. Тя самата би могла да създаде по-добър, по-хубав, по-справедлив свят. А щом е така, няма бог. Делото на бога не би могло да бъде тъй несъвършено. Директорката в приюта не беше права, не беше права и майка й. Тогава няма никакво безсмъртие. И Бърт, буйният, безумният Бърт, който падна пред нейната порта с дивия си предсмъртен вик, той беше прав. Мъртвите си оставаха мъртви.

И като видя живота, лишен от свръхестествена ръководна сила, Саксън се почувства загубена в тресавището на песимизма. Никъде по цялата вселена нямаше възмездие за доброто, нямаше награда за тези, които я заслужаваха — нито за нея, нито за милионите, които работеха като животни, умираха като животни и бяха обречени на вечна смърт още преди смъртта си. Подобно на плеядата учени-мислители преди нея, тя дойде до заключението, че цялата вселена е без морални устои, равнодушни към човека.

Сега Саксън се чувстваше още по-безпомощна и смазана, отколкото когато включваше и бога в схемата на всеобщата несправедливост. Докато имаше бог, все имаше надежда за някакво чудо, за свръхестествена намеса, за награда с неизразимо щастие. А без бог светът приличаше на капан. Животът бе капан. Тя беше като малко конопарче, хванато от момченца и затворено в клетка. Беше тъй само защото конопарчето бе глупаво. Но тя се бунтуваше. Душата й се блъскаше, трепереща, о безмилостните житейски проблеми, както конопарчето — о железните пръчки на клетката. Но тя не беше глупава. Мястото й не беше в капана. Тя ще се бори и ще излезе от там. Трябва да има някакъв път, който извежда навън. Щом копачи и дървари, последните измежду глупците, можеха да си пробият път и да станат президенти — това бе чела в учебника си по история и да управляват дори умните, които се возеха в автомобили, защо да не може и тя да намери пътя си и да получи мъничката награда, за която тъй бленуваше — Били, малко любов, малко щастие. Тогава би й било все едно, че светът е без морални устои, че няма бог, че няма безсмъртие. Тя беше съгласна да я заровят в гроба и да остане завинаги в неговия мрак; съгласна бе и да я сложат в бъчвите със саламура и нека младите студенти накълцат на парченца мъртвото й тяло, стига само преди това да вземе своя мъничък дял от щастие.

Как би работила тя за това щастие! Как би го ценила, как би се радвала на всяка и последна частица от него. Но какво трябваше да стори? Къде да намери пътя? Тя не можеше да го види. Пред очите й се тъмнееха само пушеците на Сан Франциско и пушеците на Оукланд, където хората се убиваха, разбиваха си един друг главите, където умираха бебета едва-що родени и още неродени, и плачеха жени с разбити сърца.

Глава XVI

Нейното мъгляво, сякаш недействително съществуване продължаваше. Струваше й се, че бе живяла някакъв друг живот, когато Били бе заминал, и че преди той да се върне, ще започне нов живот. Тя все още страдаше от безсъние. Дълги нощи минаваха една след друга, а тя не склопваше очи. Друг път се случваше да спи дълго като пребита, събуждаше се замаяна и вцепенена, едва имаше сили да отвори натежалите си клепачи и да раздвижи отмалелите си ръце и нозе. Стегнатият железен обръч около главата й не се разхлабваше. Хранеше се много лошо, нямаше нито цент. Често гладуваше по цял ден. Веднъж прекара три денонощия, без да сложи хапка в устата си. Тя събираше раковини и къртеше малките стриди и миди от скалите.

И все пак, когато Бъд Стродърс дойде да я види и я запита как преживява, тя го увери, че не се нуждае от нищо. Една вечер след работа я посети Том и насила й даде два долара. Беше страшно загрижен. Искал да й помогне с повече, но Сара очаквала друго дете, а неговата работа намаляла поради стачките в другите производства. Той не знаел докъде ще стигне страната. А всичко било толкова просто: трябвало само всички да гледат на нещата като него и да гласуват като него. Тогава всеки щял да си получи своя дял. И Христос бил социалист — каза й той.

— Христос е умрял преди две хиляди години — отговори му Саксън.

— Какво от това? — запита Том, не разбирайки намека й.

— Помисли — каза му тя, — помисли само колко мъже и жени са умрели през тези две хиляди години и социализмът още не е настъпил. А след още две хиляди години може би ще бъде още по-далеч. Твоят социализъм, Том, никога нищо не ти е дал. Това е само една мечта.

— Не щеше да е мечта, ако… — започна той сърдито.

— Ако и другите вярваха в него като тебе. Само че не вярват. Не успяваш да ги убедиш.

— Но нашият брой расте с всяка измината година — възрази Том.

— Две хиляди години е страшно много време — тихо каза тя.

Умореното лице на брат й се натъжи и той кимна с глава. После въздъхна.

— Ех, Саксън, дори да е мечта, все пак е прекрасна мечта.

— Аз не искам мечти — последва нейният отговор. — Искам действителни неща. Искам ги още сега.

И пред нейното въображение се занизаха безбройните поколения на бедните глупци, на всички тия Биловци и Саксъни, Бъртовци и Мерита, Томовци и Сари. И защо са живели те? За да ги сложат в каците със саламура и в гроба. Мерцедес беше коравосърдечна и порочна жена, но Мерцедес беше права: глупците трябваше да бъдат винаги под краката на умните. Само че тя, Саксън, дъщеря на Дейзи, която бе писала чудни стихове, дъщеря на баща-войник, който бе яздил пъстър кавалерийски кон, потомката на смели поколения, които бяха завоювали от природата и от дивите индианци половин свят, не, тя не бе глупава. Сякаш по погрешка бе попаднала в затвора. Несъмнено имаше някаква грешка. Но тя ще намери пътя, които да я изведе насън.

С двата долара Саксън купи торбичка брашно и половин торбичка картофи. Това разнообрази храната й от миди и стриди. И тя като италианките и португалките събираше изхвърлени от вълните трески и ги носеше и къщи, но гордостта й страдаше и тя гледаше винаги да се връща, когато се бе вече стъмнило. Един ден на ниския мочурлив бряг от другата страна на Каменната стена италиански рибари бяха изтеглили лодката си на пясъка, нанесен от канала. От върха на скалата Саксън наблюдаваше мъжете, седнали около разпаления с дървени въглища огън — те ядяха хубаво изпечен италиански хляб, яхния от месо и зеленчук и пиеха на големи глътки евтино червено вино. Саксън им завидя: те бяха свободни хора, това се виждаше и по обилния им обед, и по веселия им брътвеж и смях, а тяхната лодка беше като символ на свободата — тя не беше вързана завинаги на едно място, тя ги носеше, накъдето те пожелаеха. После те изтеглиха голямата рибарска мрежа през плитката вода до пясъка и като отбраха само по-едрата риба, отплуваха. С хиляди дребни рибки, сардини и други останаха да лежат полуживи на писъка, Саксън напълни цяла торба с риба и на два пъти се връща, за да я пренесе в къщи, а там я насоли в едно дървено коритце.

Тя продължаваше често да губи паметта си. Най-странната си постъпка тя извърши на Сенд Бийч. Един ветровит следобед тя се намери там, в една дупка, която сама бе изровила, покрита с чували вместо одеяло. Тя бе дори направила нещо като покрив от изхвърлени от вълните трески и водорасли, а над водораслите бе насипала пясък.

Друг път тя се опомни, както вървеше през мочурището със сноп трески, привързани на рамото й с дебело въже. Чарли Лонг крачеше до нея. Тя видя лицето му на звездната светлина и се зачуди, все още като насън, дали дълго й бе говорил и какво й бе казал. После я обхвана любопитство — какво ли всъщност й разправяше? Тя не се страхуваше, въпреки че бяха сами в тъмното мочурище, въпреки неговата сила и порочния му нрав.

— Срамота! Жена като тебе да трябва да събира трески — настояваше той и, изглежда, няколко пъти й го бе повтарял — Хайде, кажи само една дума, Саксън, само една дума…

Саксън спря и спокойно го изгледа.

— Слушайте, Чарли Лонг. Били е осъден на елин месец и срокът му почти изтича. Когато излезе, жив няма да ви остави, ако му кажа, че сте ме задявали. Затова слушайте: ако си идете веднага и не се вестите вече пред очите ми, няма да му кажа. Това е всичко, което мога да ви отговоря.

Едрият ковач стоеше пред нея навъсен и нерешителен. Лицето му издаваше неговата възбуда, то гореше от желание, а пръстите му несъзнателно се свиваха и разпущаха.

— Толкова си дребничка, мъничка — каза той с отчаяние, — с една ръка бих могъл да те пречупя, бих могъл… бих могъл да направя с тебе каквото поискам. Но аз не искам да ти причинявам зло, Саксън, ти знаеш… Кажи само една дума…

— Аз вече казах всичко, което имах да кажа.

— Ей богу — промълви той с неволно възхищение. — Ти не се боиш, никак не се боиш.

Те дълго се гледаха мълчаливо.

— Защо не се боиш? — запита най-после той, след като се вгледа в околния мрак, сякаш търсеше там скритите й защитници.

— Защото се омъжих за истински мъж — късо отвърна Саксън. — А вие по-добре си вървете.

Когато той си отиде, тя премести снопа трески на другото си рамо и продължи пътя си с преизпълнено от спокойствие и гордост сърце. Макар че Били беше зад решетките на затвора, тя намери опора в неговата сила. Достатъчно бе само да спомене името му, за да прогони дори такова живото като Чарли Лонг.

В деня, в който обесиха Ото Франк, тя остана вкъщи. Вечерните вестници даваха подробен отчет. Изпълнението на присъдата не бе отложено нито с един ден. Губернаторът в Сакраменто, човек на Железопътната компания, който можеше да отлага наказанията, дори да помилва разни касоразбивачи и крадци, не посмя и пръста си да помръдне за един работник. Така говореха съседите, така говореше Били, същото казваше някога и Бърт.

Когато на следния ден Саксън се запъти към Каменната стена, призракът на Ото Франк вървеше редом с нея, а край него, още по-смътен и мъгляв — призракът на Били. Нима и нему бе съдено да стигне до страшния край на Ото Франк? Сигурно, ако стачката и кръвопролитията продължаваха. Той беше борец. Чувстваше, че е в правото си да се бори. А толкова лесно е да убиеш човек. Той даже неволно би могъл да го стори; ако почне например да бие някой стачкоизменник, а той падне и си спука черепа на някой камък или на тротоара, тогава Били ще го обесят. За същото нещо обесиха Ото Франк. Той не е имал намерение да убие Хендерсън. Черепът на Хендерсън се спука съвсем случайно. И все пак обесиха Ото Франк за това.

Тя кършеше ръце и плачеше високо, докато вървеше, препъвайки се о камъните. Часовете минаваха, но тя забрави всичко, потънала в мъката си. Опомни се, когато бе стигнала чак до края на стената, вдадена в морето между Оукланд и Алъмида Моулс. Но стената не се виждаше. Беше по време на пълнолуние и необикновено високите вълни на прилива покриваха скалите. Саксън бе затънала до колене във водата, а около нея плаваха десетки големи скални плъхове. Те цвъртяха, боричкаха се и се мъчеха да се покатерят по нея, та да се измъкнат от водата. Тя изписка от страх и отвращение и се опита да ги прогони. Някои се гмурнаха във водата и се отдалечиха, а други продължиха да се въртят около нея, но на известно разстояние. Един голям плъх впи зъби в обувката й, но тя го настъпи и смаза с другия си крак.

Макар още да трепереше, бе успяла вече да се овладее и хладнокръвно обмисли какво да прави. Тя се добра до една дебела пръчка, която плаваше над водата на няколко крачки, и с нея бързо разчисти мястото около себе си.

Към стената се доближи мъничка, полузакрита ярко боядисана лодка, а в нея усмихнат малчуган отпускаше надутото от вятъра платно.

— Искате ли да се качите в лодката? — запита той.

— Да — каза тя, — тук има хиляди големи плъхове. Страх ме е от тях.

Момчето кимна, отпусна още платното, за да се приближи повече, и лодката леко се плъзна към нея.

— Бутнете носа — заповяда то. — Така. Не искам да строша подвижния кил… Сега скочете вътре, бързо, при мене на кърмата.

Тя го послуша и леко скочи в лодката до него. Той придържаше с лакът дръжката на кормилото и когато платното отново се изду, лодката се понесе по вълните.

— Вижда се, разбирате от лодки — каза малчуганът одобрително.

Той беше високо, слабичко дванадесет-тринадесетгодишно момче, но изглеждаше здраво, покритото му с лунички лице бе загоряло от слънцето, а погледът на големите му сиви очи беше ясен и замечтан. Въпреки че имаше такава хубава лодка. Саксън веднага почувства, че и той като нея беше дете на народа.

— За първи път влизам в лодка — засмя се Саксън. — Возила съм се само на параходчето.

Момчето я погледна изпитателно.

— А би казал човек, че цял живот сте се возили с лодки. Къде искате да ви откарам?

— Където и да е.

Той отвори уста да каже нещо, но пак я погледна внимателно, помисли за миг и след това каза внезапно:

— Имате ли повечко свободно време?

Тя кимна.

— Цял ден?

Тя кимна отново.

— Вижте к’во, аз отивам до Гоут Айлънд да ловя лакерда и ще се върна довечера с прилива. Имам много въдици и стръв. Искате ли да дойдете с мене? И двамата ще ловим риба, а каквото уловите, ще е за вас.

Саксън се колебаеше. Свободата и движението на малката лодка я привличаха. И тя, като параходите, на които бе завиждала, отиваше в широкото море.

— Само да не ме удавите — подхвърли шеговито тя. Момчето гордо отметна глава назад.

— Не ми е за пръв път — по цели дни съм скитал в морето и, както виждате, още не съм се удавил.

— Добре тогава — съгласи се тя, — но не забравяйте, че нищо не разбирам от лодки.

— О, това няма значение… Сега ще завия и щом викна: „Към борда!“, вие навеждате глава, да не ви удари долният рей на платното, и се прехвърляте на другия край.

Той направи тази маневра, Саксън изпълни заповедта му и се намери до него на другия край на лодката, а самата лодка взе друго направление и се устреми към Дългия кей, където бяха въглищните складове. Саксън беше възхитена, още повече, че изкуството да се управлява платноходка й се струваше много сложна и загадъчна работа.

— Къде научихте всичко това? — запита тя.

— Научих се сам, просто така, сам се научих. Харесваше ми, а харесва ли човек нещо, много по-лесно го учи. Това е вече втората ми лодка. Първата нямаше подвижен кил. Купих я за два долара и много нещо научих с нея, макар че винаги подлизваше по малко. Колко, мислите, съм платил за тая? Сега струва поне двайсет и пет долара. А колко, мислите, съм платил?

— Предавам се — каза Саксън, — колко?

— Шест долара. Помислете само — шест долара за такава лодка! Разбира се, аз доста я постегнах: платното ми струва два долара, греблата един и четиридесет, а един и седемдесет и пет похарчих за боята. Все пак единайсет долара и петнайсет цента е просто без пари. Но дълго време трябваше да пестя, докато ги събера. Разнасям вестници сутрин и вечер — днес друго момче ме замества, плащам му десет цента, а печалбата от допълнителните броеве си е за него. Щях да имам лодката много по-отдавна, само че трябваше да платя уроците си по стенография. Майка ми иска да стана стенограф в съда. Но как да ви кажа… аз не искам. И е грехота да се хабят пари за тия уроци.

— А какво искате? — запита Саксън разсеяно, но все пак с искрено любопитство. Тя се чувстваше привлечена от този малчуган с къси панталони и замечтани очи, който й говореше с такова доверие.

— Какво искам? — повтори той след нея.

И като извърна бавно глава, той проследи с очи хоризонта, към сушата погледът му се спря по-дълго на кафявите хълмове Контра Коста, а към морето — отвъд Алкатраз, там, където бяха Златните врата. В очите му се четеше такъв копнеж, че трогна сърцето й.

— Ето това — каза той, като направи широк кръг с ръката си, сякаш обхващаше целия свят.

— Това? — попита Саксън.

Той я погледна смутен, че не е изразил достатъчно ясно мисълта си.

— Никога ли не сте имали това чувство? — запита той с желание да бъде разбран, да сподели своята мечта. — Не чувствате ли понякога, че просто ще умрете, ако не узнаете какво има зад ония хълмове, зад другите, зад третите след тях? Ами Златните врата? Отвъд е Тихият океан и Китай, и Япония, и Индия, и… и всичките Коралови острови. Навсякъде можете да отидете, като минете през Златните врата — до Австралия, до Африка и до островите, дето има тюлени, до Северния полюс, до нос Хорн. Та всички тия места просто ме чакат да ида да ги видя. Целият си живот съм прекарал в Оукланд, но съвсем нямам намерение да прекарвам и останалата част от живота си в него. Съвсем не. Ще замина оттук, далече… далече.

И отново, безсилен да предаде с думи колко необятно бе неговото желание, момчето направи широк кръг с ръката си, сякаш обхващаше целия свят.

Неговото вълнение се предаде и на Саксън. И тя също, с изключение на детските си години, бе прекарала целия си живот в Оукланд. И хубаво се живееше тук… доскоро. Но сега, след всичките тези кошмарни ужаси, неудържимо й се искаше да се махне оттук, тъй както нейните прадеди бяха напуснали Изтока, за да тръгнат на Запад. И защо да не замине? Светът я теглеше и тя чувстваше, че мечтите на момчето са и нейни мечти. Не бе съдено на нейното племе да се задържа на едно място, помисли си тя; то непрестанно е скитало. Тя си спомни за разказите на майка си и за гравюрата в нейното албумче, където полуголите и далечни прадеди с меч в ръка скачаха от техните тесни клюнести лодки и се хвърляха в бой по окървавения пясъчен бряг на Англия.

— Чували ли сте някога за англосаксонците? — запита тя момчето.

— Как не! — Очите му блеснаха и то я загледа с нараснал интерес. — Та аз самият съм цял англосаксонец — до мозъка на костите си. Погледнете цвета на очите ми, кожата ми. Аз съм ужасно бял, където не ме е уловило слънцето. А като бебе косите ми са били съвсем светли. Майка ми казва, че когато порасна, щели за съжаление съвсем да потъмнеят. Но все пак аз съм си англосаксонец, от племето на войните. Ние от нищо не се боим. Ето тоя залив, мислите ли, че ме е страх от него? — И той с презрение погледна вълните. — Пресичал съм го в такава буря, че моряците от гемиите казваха, че е невъзможно и че ги лъжа. Хм, глупци! Такива като тях ние сме ги пердашили още преди хиляда години. Ние сме побеждавали всички, които са се изпречвали на пътя ни. През целия свят сме минали като победители и по море, и по суша, навсякъде сме побеждавали. Спомнете си лорд Нелсън, Дейви Крокет, спомнете си Пол Джоунс и Клайв, и Китчънар, и Фремонт, и Кит Карсън, и всички останали.

Саксън кимаше, докато той продължаваше да говори, очите й блестяха и тя си представи какво щастие би било да бъдеш майка на такъв син. Усети едва ли не болка в тялото си, като че в нея се раздвижи нероден живот. Да, силно племе, силно племе, помисли си тя. След това се сети за себе си и за Били, здрави издънки от същото племе, но обречени на бездетност, защото са попаднали и капана на създадения от хората свят и защото са прокълнати да бъдат всред стадото на глупците.

И отново тя се вслуша в думите на момчето.

— Баща ми е участвал в Гражданската война — разказваше и той, — бил е скаут и разузнавач. На два пъти южняците насмалко не го обесили като шпионин. През време на сражението при Уилсънс Крийк той изминал тичешком половин миля, като носел на гръб своя ранен капитан. И досега в крака му има един куршум, точно над коляното. Стои си там още оттогава. Веднъж ми даде да го напипам. Преди войната е бил трапер и ловец на бизони. На двайсет години станал шериф в своя окръг. А след войната, като началник на полицията в Силвър Сити, прочистил града от всички безделници и побойници. Той е обиколил почти всички щати. Като войник никой не можел да го пребори, а бил още момче, когато от него се страхували всички мъже, които карали салове по Сусквехана. Неговият баща пък, когато бил на шейсет години, при един страшен бой убил човек само с юмручен удар. На седемдесет и четири години той имал близначета от втората си жена и умрял на деветдесет и девет, като орял с воловете на нивата. Разпрегнал воловете, седнал под едно дърво и умрял така, както си седял. И баща ми е като него, той сега е доста стар, но от нищо не го е страх. Той, разбирате ли, е истински англосаксонец. Той е от специалната полиция, но нищичко не е направил на стачниците по време на схватките. Веднъж цялото му лице бе наранено от камъни, но той счупил палката си върху главата на един побойник.

Малчуганът спря за миг, да си поеме дъх, и я погледна.

— Ей! Не бих искал да бъда на мястото на този побойник! — добави той.

— Името ми е Саксън — каза тя.

— Вашето име?

— Да, малкото ми име.

— Ей! — извика той. Щастливка! Ех, да можеше моето да е Ърлин — чували сте, нали, Смелия, или Улф, или Суен, или Джарл!

— А как се казвате? — запита тя.

— Просто Джон — тъжно призна той, — но аз не им давам да ми викат Джон. Всички трябва да ми викат Джек. Бил съм се поне с десетина от другарите си, задето ми викат Джон или Джони; кажете, не е ли отвратително? Джони!

Бяха отминали въглищните складове на Дългия кей и момчето насочи лодката към Сан Франциско. Навлязоха в открития залив. Западният вятър се усилваше и по високите вълни на прилива се появиха бели гребени. Лодката весело се носеше напред. Когато върху им се изсипваше дъжд от ситни капки морска вода, Саксън се смееше и момчето я гледаше с одобрение. Те задминаха едно параходче и пътниците от горната палуба, се струпаха от едната страна, за да ги гледат. Вълните от парахода разлюляха лодката и една четвърт от нея се напълни с вода. Саксън взе една празна консервена кутия и погледна малчугана.

— Така, така — насърчи я той, — почнете да изтребвате. — А когато тя свърши, той каза: — Скоро ще стигнем Гоут Айлънд. Ей, точно там, срещу торпедната станция, ловим риба: дълбоко е около петдесет фута, а вълните от прилива и отлива са силни, и то не на шега. Вие здравата се намокрихте, ама се държите. Ненапразно се казвате Саксън. Омъжена ли сте?

Саксън кимна и момчето се намръщи.

— Защо ви е трябвало. Сега не можете да скитате по света като мене. Вързана сте. Завинаги сте хвърлили котва.

— И все пак не е лошо човек да е женен — усмихна се тя.

— Разбира се, всички се женят. Но няма защо да се бърза. Та не можехте ли да почакате малко като мене? Аз също ще се оженя някой ден, но чак като остарея и след като съм обиколил целия свят.

При защитения от вятъра бряг на Гоут Айлънд той сви платното и когато лодката спря в положение, което му се видя подходящо, той хвърли малката котва, а Саксън послушно седеше на мястото си. После той извади въдиците и показа на Саксън как да закача на тях дребните солени рибки, които бе приготвил за стръв. Тогава и двамата спуснаха във водата въдиците, които почнаха да потрепват от вълните, и зачакаха рибата да закълне.

— Скоро ще почне да кълве — бодро каза той. — Тук винаги съм улавял много риба; само на два пъти, не ми провървя. К’во ще кажете, не е ли добре да похапнем, докато чакаме?

Тя напразно го уверяваше, че не е гладна. С присъщото на момчетата другарско чувство той раздели закуската си точно наполовина, дори и вареното яйце и голямата червена ябълка.

Но рибата все още не кълвеше. Тогава той извади изпод дъските на кърмата някаква книга с платнена подвързия.

— От Свободната библиотека — важно й обясни той и се зачете, като придържаше с едната си ръка страницата, а с другата — въдицата и чакаше да почувства опването на конеца, когато рибата клъвне.

Саксън прочете заглавието: „По водата всред джунглите“.

— Слушайте само — каза той след малко и прочете няколко страници, където се описваше как някакви деца плават със сал през огромен наводнен тропически лес.

— Представете си! — заключи той. — Такава е река Амазонка, когато приижда. Това е в Южна Америка. А светът е пълен с какви ли не интересни места, навсякъде, изглежда, но не и в Оукланд. Струва ми се, че Оукланд е само мястото, отдето да се тръгне на път. Ей туй се казва приключение! Какви щастливци са тия момчета! К’вото и да става, някой ден и аз ще премина Андите, ще стигна извора на Амазонка и през цялата страна на каучука ще се спусна с кану надолу по Амазонка, хиляди мили, чак до устието й, където е толкова широка, че от единия бряг не се вижда другият; там на сто мили от сушата можеш да черпиш съвсем прясна вода от океана.

Саксън вече не го слушаше. Едно изречение, което навяваше толкова други мисли, не излизаше от ума й: „Оукланд е само мястото, отдето да се тръгне на път.“ Тя никога не бе гледала Оукланд в такава светлина. Тя го бе считала за крайна цел, за място, където винаги ще живее. Но за място, отдето да се тръгне на път! А защо не? Защо да не го счита за някаква железопътна гара или пък за параходен пристан? Разбира се, при сегашното положение на нещата Оукланд не беше мястото, където трябваше да остане. Момчето имаше право. Този град беше само място, отдето да се тръгне на път. Но къде да отиде? В този миг ненадейно мисълта й бе прекъсната от силно дърпане на конеца на въдицата, последвано от няколко потрепвания. Тя бързо започна да тегли конеца, като ловко дърпаше ту с едната, ту с другата ръка. Момчето я насърчаваше и най-сетне на дъното на лодката заедно с въдицата и с оловната тежест шляпна задъхана голяма лакерда. Саксън откачи рибата от въдицата, сложи нова стръв и пак я хвърли във водата. Момчето отбеляза страницата, докъдето бе стигнало, и затвори книгата.

— Скоро ще почнат така да кълват, че едва ще смогнем да ги изтегляме.

Но рибата все още се бавеше.

— Чели ли сте нещо от капитан Майн Рид? — запита той. — Или от капитан Мериат? Или от Белънтайн?

Тя поклати глава.

— А пък сте англосаксонка! — подигравателно извика той. — Има цели купища в Свободната библиотека. Аз имам две читателски карти — на майка ми и моята, и непрекъснато си вземам от тия книги след училище, преди да тръгна да разнасям вестниците. Мушкам книгите под ризата си отпред, точно под презрамките, и това ги държи. Веднъж, както си разнасях вестниците, точно при Втората и Маркит — а там, знаете, има такава една банда от малки хулиганчета, сбих се с техния главатар. Той замахна с все сила да ме удари под лъжичката, но попадна право на една от книгите. Да бяхте само видели лицето му. Тогава пък аз се нахвърлих върху него. И точно когато цялата банда се канеше да скочи върху ми, намесиха се двама работници, железари, и ги заставиха да се бият честно. Аз им дадох да ми държат книгите.

— И кой победи? — запита Саксън.

— Никой — призна момчето неохотно. — Мисля, че бях на път да го победя, но железарите решиха, че резултатът е равен, след като един полицай ни разтърва в разгара на боя, а борбата бе траяла само половин час. Но трябваше да видите каква тълпа се бе събрала. Бас държа, че бяха поне петстотин…

Той рязко прекъсна и почна да издърпва въдицата. Саксън също изтегляше своята въдица. И в следващите няколко часа двамата уловиха двадесетина фунта риба.

Беше се вече отдавна стъмнило, когато малката полузакрита платноходка плаваше нагоре към устието на река Оукланд. Вятърът бе попътен, но слаб и лодката се движеше бавно, като влачеше след себе си гредата, която момчето бе уловило срещу течението, и казваше, че все струват три долара дървата, които ще излязат от нея. Пълната луна осветяваше вълните на прилива, които плавно се издигаха; Саксън разпознаваше местата, край които минаваха — Транзитния пристан, Сенд Бийч, доковете, фабриката за пирони, вълнолома при Маркит стрийт.

Момчето докара лодката до полуразрушения пристан на края на Кастро стрийт, където дълга редица гемии, натоварени с пясък и чакъл, дремеха, привързани, към брега. Малчуганът настоя да разделят рибата поравно, защото Саксън му бе помагала да я улови, макар и подробно да й обясни, че според рибарските закони гредата се падала на него.

Разделиха, се на ъгъла на Седмата и Поплър и Саксън, натоварена с рибата, тръгна сама към Пайн стрийт. Въпреки че беше много уморена от тоя дълъг ден, тя изпитваше странно чувство на доволство. След като изчисти рибата, тя си легна и заспивайки, се питаше дали ще успее да убеди Били, когато животът им пак се нареди, да си купят лодка и да излизат заедно в неделните дни в морето, както тя бе излязла тоя ден.

Глава XVII

Цялата нощ Саксън спа, без да се помръдне и без да сънува, а на сутринта за първи път от няколко седмици се събуди отпочинала и освежена. Тя почувства, че е отново предишната Саксън; като че някакъв тежък товар се бе смъкнал от раменете й или беше пометена сянката, застанала между нея и слънцето. Мислите й бяха ясни. Железният обръч, който стягаше главата й тъй силно, бе изчезнал. Беше й весело. Тя даже се чу да тананика, докато разпределяше рибата на три части — за мисис Олсън, за Маги Доунъхю и за нея самата. Приятно й беше да побъбри и с двете и като се върна, с радост се зае да подрежда изоставената си къща. Тя запя, докато работеше, а между звуците на песента танцуваха и сияеха магическите думи на момчето: „Оукланд е само място, отдето да се тръгне на път“.

Всичко бе ясно като на книга. Задачата, която тя и Били трябваше да разрешат, беше проста като най-обикновената ученическа задача по аритметика: колко голям трябва да бъде един килим, за да покрие една стая, дълга толкова и толкова фута и толкова и толкова фута широка? Или пък: колко книжни тапети са необходими, за да се облепят стените на една стена, толкова висока, с такава и такава обиколка? Тя бе страдала от някакво неразположение, което бе засегнало мозъка й, от някакво странно загубване на паметта и не беше отговорна за извършените от нея постъпки. Добре. Всичко се дължеше на неприятностите й, за които тя нямаше никаква вина. Съвсем същият беше и случаят с Били. Той се бе държал странно, но не беше отговорен за постъпките си. А всичките им неприятности се дължаха на капана, в който бяха попаднали. Оукланд бе този капан и затова Оукланд бе само място, отдето да се тръгне на път.

Тя прехвърли през ума си всички събития от своя брачен живот. Стачките и затрудненията бяха причина за всичко. Ако не бе стачката на железопътните работници и боят пред тяхната къща, тя нямаше да загуби детето си. Ако Били не беше доведен до отчаяние от принудителното безделие и от безнадеждната борба на коларите, той нямаше да се пропие. Ако не бяха тъй зле материално, нямаше да вземат наемател и Били нямаше да влезе в затвора.

И тя реши: градът не беше място за нея и за Били, не беше място за любов и за деца. Изходът беше много прост. Те ще напуснат Оукланд. Само глупците остават и прекланят глава пред съдбата. Но тя и Били не са глупци. Те няма да преклонят глава пред съдбата. Те ще заминат оттук и ще се борят със съдбата… Накъде ще тръгнат — тя не знаеше. Ще видят. Светът е широк. Някъде отвъд окръжаващите града хълмове, отвъд Златните врата те ще намерят това, което желаят. В едно нещо момчето се излъга: тя не беше вързана за Оукланд, макар и да беше омъжена. Светът беше открит пред нея и пред Били, както е бил открит и пред миналите скитащи поколения. Единствено глупците изоставаха при преселенията на народите. Силните продължаваха пътя си. А тя и Били бяха силни. Те ще продължат пътя си отвъд кафявите хълмове на Контра Коста или отвъд Златните врата.

В деня преди освобождаването на Били Саксън привърши скромните приготовления за неговото посрещане. Тя нямаше пари и ако не се страхуваше да не обиди отново Били, би заела пари за път от Маги Доунъхю и би отишла в Сан Франциско да продаде някои от хубавите си дрехи. В къщи имаше само хляб, картофи и солени сардини и затова тя отиде привечер на брега, за да събере миди след отлива. Събра също няколко изхвърлени от вълните трески и към девет часа вечерта излезе от мочурището със сноп дърва и къса лопата на рамо, а със свободната си ръка носеше ведро, пълно с миди. Тя гледаше да върви по тъмната страна на улицата и на ъгъла бързо премина осветеното от електрическите фенери пространство, за да избегне погледа на съседите. Но една жена се приближи към нея, изгледа я изпитателно и се спри. Беше Мери.

— Боже мой, Саксън! — извика тя. — Дотам ли си стигнала?

Саксън с любопитство погледна старата си приятелка и бързо разбра цялата й трагедия Мери бе отслабнала, макар бузите й да бяха по-румени от преди — руменина, която се стори подозрителна на Саксън. Блестящите очи на Мери бяха още по-красиви отколкото по-рано, много по-големи, трескави, безпокойни. Тя беше добре облечена, твърде добре облечена. Беше болезнено нервна — непрекъснато извръщаше глава и хвърляше поглед зад себе си в тъмнината.

— Боже мой! — прошепна Саксън — А ти… — тя замълча, но пак подхвана: — Ела да идем у дома.

— Ако не те е срам да те видят с мене… — рязко отвърна Мери: тя си беше останала все тъй избухлива.

— Не, не — успокои я Саксън, — но тия дърва и мидите… Не искам съседите да знаят. Хайде, ела.

— Не, не мога, Саксън. Бих искала, но не мога. Трябва да взема следващия влак за Фриско Отдавна те чакам, чуках на задната врата, но беше тъмно у вас. Били още не е излязъл, нали?

— Да, но утре излиза.

— Четох във вестниците за него — бързо продължи Мери, като се оглеждаше назад. — Бях в Стоктън, когато стана това. — Тя почти яростно се обърна към Саксън: — Ти не ме осъждаш, нали? Просто не можех да почна отново работа, след като бях омъжена. Работата ме отвращаваше: тъй или иначе, похабена съм, мисля, че за нищо не ме бива. Само да знаеш как мразех пералнята още преди сватбата си. Мръсен е светът. Не си и сънувала. Саксън, честна дума, не можеш да си представиш и една стотна от неговата мръсотия. О, бих искала да умра, да съм мъртва и далече от всичко това. Слушай… не, не мога сега. Влакът вече пухти по Аделайн. Трябва да изтичам да го хвана. Мога ли да дойда…

— Ей, хайде, по-скоро! — прекъсна я мъжки глас.

Зад нея човекът, който говореше, излезе от тъмнината. Саксън веднага забеляза, че той не беше работник; в обществото той стоеше много по-долу от всеки работник въпреки хубавите си дрехи.

— Ей сега идвам, моля те, почакай мъничко — отговори Мери примирително.

От думите и от тона на гласа и Саксън разбра, че Мери се страхува от този мъж, който предпочиташе да стои в тъмнината.

Мери се обърна към Саксън.

— Време е да вървя — каза тя, като търсеше нещо в ръкавицата си.

Тя улови свободната ръка на Саксън и Саксън почувства притисната о дланта си топла малка монета. Тя се възпротиви и се опита да я върне.

— Не, не! — молеше я Мери. — Заради старото ни приятелство. Някога и ти може да ми помогнеш. Ще се видим пак. Довиждане.

Неочаквано тя се разрида и прегърна Саксън през кръста, притисна лицето си на гърдите й, без да обръща внимание, че перата на шапката се прекършиха в снопчето дърва. После се отдръпна от нея, отстъпи и цяла разтреперана, втренчи поглед в Саксън.

— Хайде, по-бърже, по-бърже! — чу се от тъмнината заповедническият глас на мъжа.

— О, Саксън! — изхлипа Мери и изчезна в мрака.

В къщи Саксън запали лампата и погледна монетата — пет долара — за нея това беше цяло богатство. После си помисли за Мери и за мъжа, от когото тя се страхуваше. И за това също бе виновен Оукланд. Той бе унищожил и Мери. Саксън бе чула някъде, че такива жени свършват за около пет години. Тя погледна монетата и я захвърли в кухненската мивка. Когато чистеше мидите, тя чу как монетата издрънка надолу по тръбата.

На сутринта мисълта за Били я накара да се наведе под мивката, да отвинти капака на сифона и да измъкне пет доларовата монета. Бяха й казали, че не хранят добре затворниците и мисълта да посрещне Били със сух хляб и миди след тридесетдневен затворнически пост я ужасяваше. Тя знаеше, че той обича да маже хляба си с дебел слой масло, че обича недопечен бифтек, приготвен в нажежен сух тиган, и че обича да пие кафе, истинско кафе, и то по няколко чаши.

Били пристигна чак след девет. Саксън бе облякла най-хубавата си домашна басмена роба, за да го посрещне. Тя надзърташе и го видя как бавно изкачва стълбата откъм улицата и би изтичала да го посрещне, ако не беше групата съседски деца, които зяпаха от отсрещния тротоар. Вратата се отвори пред него още преди да бе посегнал към дръжката и като влезе, той я затвори с гърба си, защото ръцете му вече бяха прегърнали Саксън. Не, той не бе закусвал, но и не искаше нищо друго сега, щом тя е при него. Той се бе отбил само при бръснаря, защото дълго не се бил бръснал, и изминал целия път от Сити Хол пеша, тъй като нямал пари за трамвай. Но страшно искал да се изкъпе и преоблече. Тя не бивало да се доближава до него, докато не е чист.

След като се изкъпа и преоблече, той седна в кухнята и гледаше как тя приготвя яденето; като забеляза треските от брега, който тя сложи в печката, той я запита отде ги е взела. Докато шеташе, тя му разказа как е събирала дърва и как е успяла да преживее тези дни, без да вземе нищо от Съюза, а когато седнаха на масата, тя му разказа за срещата си с Мери предната вечер, но нищо не спомена за петте долара.

Били, който едва-що бе сложил в устата си първата хапка от бифтека, спря да дъвче. Изразът на лицето му я изплаши. Той изплю месото в чинията си.

— Взела си от нея пари, за да купиш месото — бавно и с укор каза той. — Пари не си имала, а и на кредит не си могла да го вземеш от касапина и все пак има месо на масата. Прав ли съм?

Саксън само наведе глава.

Лицето му доби онзи особен страшен израз и в очите му се появи суровият и безстрастен блясък, който тя за първи път бе видяла в Уизл парк, когато той се би с тримата ирландци.

— Какво друго си купила? — попита той не грубо, не сърдито, но с такъв ужасен студен гняв, който не може да се предаде с думи.

За свое учудване тя беше съвсем спокойна. Нима това имаше някакво значение? Какво друго можеше да се очаква от живота в Оукланд? Но всичко това ще остане зад тях, когато напуснат Оукланд, мястото, отдето ще тръгнат на път.

— Кафе — отговори тя — и масло.

Той изсипа месото от своята и нейната чиния в тигана, сложи в него и пакетчето масло и намазаната филия хляб от масата и отгоре изпразни кутията с кафе. Отнесе всичко това в задния двор и го хвърли в сандъка за боклук, а свареното кафе изля в мивката.

— Колко пари ти останаха? — запита той след това.

Саксън бе вече донесла кесийката си и извади парите.

— Три долара и осемдесет цента — пресметна ги тя, като му ги подаваше. — Платих четирийсет и пет цента за месото.

Той погледна парите, преброи ги и се запъти към главния вход. Тя чу как вратата се отвори и затвори и знаеше, че той бе запратил сребърните монети на улицата. Когато той се върна в кухнята, Саксън вече му поднасяше пържени картофи и чиста чиния.

— Семейство Робъртс не е по евтиното — каза той, — но, честна дума, от такава храна ми се повръща. Тя вони.

Били погледна пържените картофи, току-що отрязаната филия сух хляб и чашата вода, която тя слагаше до неговата чиния.

— Всичко е вече наред — усмихна се тя, като видя, че той се колебае. — В къщи не остана нищо нечисто.

Той бързо я погледна, сякаш се боеше да не види на лицето й насмешка, въздъхна и седна. После скочи и протегна ръце към нея.

— Аз ей сега ще почна да ям, но бих искал преди това да поговоря с тебе — каза той, като седна и силно я прегърна. — Освен това водата не е като кафето — и да изстине, все едно. Слушай сега. Само тебе имам на този свят. Радвам се, че не се уплаши от мене и от това, което току-що сторих. А сега нека забравим всичко за Мери. И аз съм милостив. И на мене също ми е толкова жал за нея, колкото и на тебе. Бих направил всичко за нея, бих измил краката й, както е правил Христос. Бих я оставил да яде на моята маса и да спи под моя покрия. Но това не значи, че аз мога да се допра до парите, спечелени от нея. Нека не мислим за нея сега. Тук сме ти и аз, Саксън, само ти и аз. И да върви по дяволите всичко останало на тоя свят. Нищо друго няма значение. Никога вече няма да се случи да се боиш от мене. Уискито и аз не се погаждаме много добре и затова аз реших да скъсам с него. Бях просто полудял и се държах лошо с тебе. Но всичко това е минало и никога вече не ще се повтори. Искам да почна всичко наново.

Сега слушай. Не трябваше да действам така прибързано, но го сторих. Трябваше да обмисля, а не го обмислих. Моята проклета избухливост ме увлече, а ти знаеш, че съм избухлив. Ако човек може да запази хладнокръвие на ринга, защо да не може да го направи и в семейството си. Само че ме прихвана съвсем неочаквано. Има неща, които не мога да преглътна и никога не съм могъл да ги преглъщам. Та самата ти не би искала, както и аз не бих искал да вършиш нещо, което не можеш да понасяш.

Както седеше на коленете му, тя вдигна глава и го погледна, запалена от една мисъл.

— Сериозно ли говориш, Били?

— Разбира се.

— Тогава аз ще ти кажа нещо, което не мога повече да понасям. Ще умра, ако съм принудена да търпя още.

— Какво? — запита той, след като помълча озадачен.

— Всичко зависи от тебе — каза тя.

— Казвай тогава!

— Ти сам не знаеш, какво задължение поемаш — предупреди го тя. — Може би ще е по-добре да се откажеш, докато още не е много късно.

Той упорито поклати глава.

— Това, което не можеш да търпиш, няма да го търпиш. Хайде, казвай.

— Първо — почна тя, — стига вече с тия побоища на стачкоизменници.

Той отвори уста, но сподави неволния си протест.

— Второ — стига вече с тоя Оукланд.

— Това последното не го разбирам.

— Стига вече с тоя Оукланд. Стига сме живели в Оукланд. Ще умра, ако трябва да живея още тука. Да се махнем. Да идем другаде.

Той бавно обмисли думите и.

— Къде? — запита той най-после.

— Където и да е. Навсякъде. Запали цигара и си помисли.

Той поклати глава и я загледа внимателно.

— Сериозно ли говориш? — запита той накрая.

— Напълно. Толкова много ми се иска да се отърва от Оукланд, колкото на тебе ти се искаше да се отървеш от бифтека, кафето и маслото.

Тя почувства напрежението му, видя, че дори мускулите му се напрегнаха, преди да отговори.

— Добре тогава — щом искаш. Ще напуснем Оукланд. Ще го напуснем завинаги. По дяволите тоя град. Никога нищо хубаво не съм видял от него и мисля, че имам достатъчно сили да изкарам хляба за двама ни, където и да било. А сега, когато вече е решено, кажи ми какво те накара да намразиш толкова Оукланд.

И тя му разказа всичко, което бе премислила, изложи му подред всичките факти на обвинението си против Оукланд, без нищо да пропусне, дори и последното си посещение при доктор Хентли, дори и пиянството на Били. Той още по-силно я притисна до себе си и отново повтори обещанието си. Времето минаваше. Пържените картофи изстинаха, а печката загасна.

Разговорът стихна за малко и Били стана, като все още я държеше в обятията си. Той погледна пържените картофи.

— Лед студени — каза той и се обърна към нея: — Хайде, сложи най-хубавата си рокля. Отиваме в града да хапнем нещо и да празнуваме… има какво да празнуваме, щом сме решили да се преселим, да се махнем от тоя град. Сега няма да вървим пеша. Мога да взема десет цента назаем от моя бръснар и ще заложа няколко дреболии, за да погуляем.

„Дреболиите“ бяха няколко златни медала, спечелени на някогашни любителски боксови състезания.

Като стигнаха центъра на града, те най-напред се отбиха в заложната къща — Чичо Сам много добре знаеше цената на тия медали и на излизане Били подрънкваше цяла шепа сребърни монети в джоба си.

Той беше весел като малко момче, а и Саксън се зарази от доброто му настроение Били спря на ъгъла пред една будка за цигари да си купи пакет „Бул Дърхъм“, но после реши да вземе „Импириълз“.

— Ако ще е — да е — засмя се той. — Днеска не бива да сме по евтиното, ще пуша най-хубавите готови цигари. И никакви кръчмички и японски ресторантчета. Ще идем право в „Барнъм“.

Те се запътиха към ресторанта на ъгъла на Седмата и Бродуей, където някога се бе състояла сватбената им вечеря.

— Хайде да се държим, сякаш не сме женени — предложи Саксън.

— Чудесно — съгласи се той. — И ще вземем една от тия отделни стаи, та келнерът да чука на вратата всеки път, когато влиза.

Саксън се замисли.

— Много скъпо ще ни излезе, Били. Трябва да му дадеш нещо допълнително, а почукването. По-добре да идем в общата зала.

— Поръчвай всичко к’вото ти се иска — щедро я насърчи той, след като седнаха. — Има много хубаво филе, портърхаус, долар и половина. Какво ще кажеш, а?

— И добре изпечено — съгласи се тя. — После кафе, от най-хубавото, а най-напред стриди. Искам да ги сравня с тия, които събирам от скалите.

Били кимна и я погледна, като вдигна очи от листа.

— Има и миди. Поръчай си и виж дали са по-добри от твоите от Каменната стена.

— Защо не? — извика Саксън със светнали очи. Светът е наш! Ние сме туристи и просто сме се отбили по пътя си в този град.

— Да, точно така — разсеяно промълви Били.

Той преглеждаше какво дават в театрите. Вдигна очи от вестника.

— Има дневно в „Бел“. Можем да вземем от запазените места по двайсет и пет цента. По дяволите! Къде ми беше умът!

В гласа му прозвуча толкова огорчение и яд, че тя го погледна разтревожено.

— Как не се сетих по-рано! — съжаляваше той. — Можеше да идем да се нахраним във „Форум“, в онова луксозно заведение, дето ходят такива като Рой Бланчард и прахосват парите, които ние с пот на челото изкарваме за тях.

Те купиха от запазените места в театър „Бел“, но до започване на представлението имаше още много време; тръгнаха надолу по Бродуей и влязоха в „Илектрик Тиътър“, за да прекарат времето в кинематографа. Първият филм бе каубойски, следваше френски комичен филм, а последният беше из селския живот някъде в щатите на Средния Запад. Действието почваше в двора на една ферма. Слънцето ярко озаряваше ъгъла на плевнята и стобора, а по земята трептеше шарена сянка от широки клонести дървета. По двора ровеха и кълвяха пилета, клатушкаха се патици и се разхождаха пуйки. Голяма свиня, повела своята челяд — седем тлъстички прасенца, — тържествено пристъпваше между пилците и ги прогонваше от пътя си. Кокошките на свой ред отмъщаваха на малките прасенца, като ги кълвяха, когато изоставаха от майка си. Прехвърлил глава през стобора, сънливо гледаше един кон и от време на време, на отмерени като по часовник промеждутъци, лениво размахваше опашка, която силно блестеше на слънцето.

— Денят е топъл и има мухи, не го ли чувстваш? — прошепна Саксън.

— Разбира се. Ами опашката на коня! Това се казва опашка! Ей, бас държа, че знае номера да удря поводите с нея. Не бих се учудил, ако му викат Желязната опашка.

Едно куче изтича през двора. Майката свиня се изплаши и побягна, като подскачаше тромаво и смешно, а след нея тичаше потомството й. Подгонени от кучето, те избягаха и не се мярнаха повече на екрана. Появи се млада девойка, на гърба й висеше широкопола шапка, а затъкнатата й престилка беше пълна със зърна, които тя хвърляше на пърхащите около нея птици. Някъде отгоре долетяха гълъби, и се присъединиха към бъркотията на пиршеството. Кучето се върна, пробиваше си път между пернатите създания, които като че не го забелязваха, и само въртеше опашка и се умилкваше около момичето. А отзад конят кимаше глава през оградата и продължаваше да маха опашка.

На двора се показа млад човек и запознатата с филмите публика веднага се досети за целта на неговото посещение. Но Саксън не се интересуваше от любовната история от настойчивите задиряния на младия човек и от свенливата съпротива на момичето. Нейният поглед все се връщаше към пилетата и към шарената сянка под дърветата, към слънчевата стена на плевнята, към дремещия кон, който не преставаше да маха опашка.

Тя се притисна до Били, провря ръка под лакътя и потърси ръката му.

— О, Били въздъхна тя. — Бих умряла от щастие, ако живеех на такова място. — А когато филмът свърши, тя добави: — Има много време до представлението в „Бел“. Нека видим още веднъж тоя филм.

И те останаха и изгледаха повторно същата програма, а когато на екрана се появи и дворът на фермата, Саксън следеше картините с нарастващо вълнение. Този път тя откри нови подробности. Видя полята отвъд двора, вълнистата линия на хълмовете в далечината и белите облаци по небето. Някои от домашните птици привлякоха вниманието й, особено една стара свадлива кокошка възмутена от свинята майка, задето разбутваше със зурлата си пилетата, тя й отмъщаваше, като настървено кълвеше малките прасенца и ожесточено пъдеше всички около себе си, когато девойката хвърляше зърната. Саксън гледаше през полята към хълмовете и небето, вдишваше целия техен простор, свобода и доволство. Очите й се наляха със сълзи и тя тихо заплака от радост.

— Знам чак бих отучил тоя кон от неговите номера, ако рече да ме плесне с опашката си — прошепна Били.

— А пък аз знам къде ще идем, когато напуснем Оукланд — каза му тя.

— Къде?

— Там.

Той я погледна и проследи погледа й, устремен към екрана.

— О! — каза той и се замисли — А защо не? — добави след малко.

— Наистина ли си съгласен, Били?

Устните й трепереха от вълнение и задавеният й шепот едва се чуваше.

— Разбира се — каза той. Този ден той бе царствено щедър. — Ще получиш всичко каквото поискаш, каквото и усилие да ми струва… Мене винаги ме е теглило към полето. Знаеш ли, виждал съм да продават такива коне на половин цена. Но аз мога да ги отуча от лошия им навик.

Глава XVIII

Привечер, след представлението в театър „Бел“, Били и Саксън слязоха от трамвая на Седмата и Пайн стрийт. Те направиха някои малки покупки заедно и след това се разделиха на ъгъла; Саксън тръгна за вкъщи да приготви вечерята, а Били се запъти да види другарите си, коларите, които бяха продължили стачката борба, докато той бе в затвора.

— Пази се, Били — извика след него тя.

— Не се безпокой — отговори той, като се извърна и я погледна.

Сърцето й се разтуптя от неговата усмивка. Това беше предишната му чиста, пълна с любов усмивка, която тя тъй желаеше да вижда винаги на лицето му. За тая усмивка, въоръжена със собствената си мъдрост и с мъдростта на Мерцедес, Саксън беше готова да води докрай своята борба като жена. Тази радостна мисъл бързо мина през ума й и тя гордо се усмихна, като си спомни за скътаните си в чекмеджетата на скрина изящни дрехи.

След три четвърти час вечерята беше готова, оставаше само да се изпържат агнешките котлети, които тя щеше да сложи на огъня, щом чуеше стъпките му. Саксън зачака. Дворната врата се хлопна, но вместо неговите стъпки тя чу някакъв странен и объркан шум от много стъпки. Спусна се и отвори вратата. Пред нея стоеше Били, но много различен от оня, с когото тя преди толкова малко време се бе разделила. Някакъв малчуган до него държеше шапката му. Лицето на Били бе току-що измито или по-скоро обляно с вода, защото раменете и ризата му бяха мокри, влажните му светли коси, сплъстени на челото, бяха потъмнели от сълзящата кръв. Ръцете му висяха безпомощно, но лицето му беше спокойно и той дори се усмихваше.

— Няма нищо — успокои той Саксън. — Направиха си шега с мене. Малко съм пострадал, но още съм на ринга. — Той престъпи предпазливо през прага… — Влизайте, момчета. Всички ние сме глупци.

След него влязоха момчето с шапката му, Бъд Стродърс, още един колар, когото тя знаеше, и двама непознати — двама едри мъже с грубовати глупави лица; те гледаха Саксън, сякаш се страхуваха от нея.

— Няма нищо, Саксън — започна Били, но Бъд го прекъсна:

— Най-напред трябва да се сложи на леглото и да му се разрежат дрехите, за да се съблече. И двете му ръце са счупени, а ето ги и тия умници, дето го наредиха.

Той посочи двамата непознати, които от смущение стъпваха ту на единия, ту на другия си крак и изглеждаха по-глупави от всякога.

Били седна на леглото. Саксън държеше лампата, а Бъд и непознатите разрязаха сакото, горната и долната му риза и ги смъкнаха от него.

— Не даде да го заведем в болницата — каза Бъд на Саксън.

— За нищо на света — добави Били. — Аз вече пратих да повикат доктор Хентли. Всеки миг може да дойде. Тия две ръце, та това е всичко, което имам. Добре са ми служили досега и аз трябва със същото да им се отплатя… Не искам разни студенти по медицина да се учат на занаят върху мене.

— Но как стана това? — запита Саксън, като гледаше ту към Били, ту към непознатите, учудена от приятелските отношения, които явно съществуваха между тях.

— А, те са добри момчета — бързо се намеси Били. — Стана грешка. Те са колари от Фриско, дошли да ни помогнат, много от тях са в Оукланд.

Тия думи подействаха ободрително на двамата колари и те кимнаха към Саксън.

— Да, мисис — избоботи пресипнало единият от тях. — Стана грешка… лоша шега си изиграхме.

— А и пиенето ви е изиграло — усмихна се Били.

Саксън не само не се развълнува, но дори и смущението й не бе голямо. Тя сякаш очакваше това, което се случи. Такъв беше тоя Оукланд, причинил какви ли не злини на нея и на нейните близки, и освен това Били не беше опасно ранен; счупените ръце и наранената му глава щяха скоро да оздравеят. Тя донесе столове и покани всички да седнат.

— Разкажете ми сега какво се случи — помоля тя. — Нищо не разбирам: как така вие двамата юначаги сте счупили ръцете на моя мъж, а после го изпращате до вкъщи и си приказвате най-любезно!

— И напълно сте права — увери я Бъд Стродърс. — Знаете, стана така…

— Я си затваряй устата, Бъд — намеси се Били. — Ти нищо не си видял.

Саксън погледна коларите от Сан Франциско.

— Та… ние дойдохме да помогнем, като видяхме, че на Оукландските другари им иде нанагорно — подхвана единият от коларите. — И сигур научихме някой и друг стачкоизменник, че има и по-добра работа от каруцарството. И така, ние с Джексън обикаляме и гледаме дали няма нещо да се покаже и ето го насреща ни бърза вашият мъж. А той бил…

— Чакай — прекъсна го Джексън. — Разказвай наред. Ние мислим, че знаем всички наши момчета, а лицето на вашия мъж не сме го виждали никога, пък той бил…

— Както се казва, малко на завет — продължи разказа първият колар. — И като го зърнахме, рекохме си, че е някой стачкоизменник и иска да ни се изплъзне и се промъква по късия път през уличката…

— Уличката зад бакалницата на Кемпуел — обясни Били.

— Да, зад бакалницата — продължи първият колар. — Та ние смятаме, сигур е от ония мерзавци, стачкоизменниците, наети чрез Мърей и Реди, и гледа да се добере някак до конюшните през задната ограда.

— Ние двамата с Били уловихме там един — добави Бъд.

— И тъй, ние не губим време — каза Джексън, обръщайки се към Саксън. — И преди сме го правили, знаем тъй хубавичко да ги обработим, че и „гък“ да не могат да кажат. И спипахме вашия мъж точно в уличката.

— Аз търсех Бъд — обясни Били. — Нашите момчета ми бяха казали, че ще го намеря някъде към другия край на улицата. Единственото, което си спомням, беше, че ей тоя, Джексън, се доближи до мене и поиска кибрит.

— И точно тогава свърших тая хубава работа — продължи първият колар.

— Коя работа? — запита Саксън.

— Тая. — И той посочи раната на главата на Били. — Аз го пернах. Той се просна като вол в скотобойна; след туй се вдигна на колене и като побъркан бърбореше нещо — да дигаме някакви чукове. Той не знаеше какво говори, нали разбирате, беше съвсем като пиян. И тогава свършихме, каквото свършихме.

Човекът млъкна. Всичко беше казано.

— Счупили му и двете ръце с лоста — прибави Бъд.

— Опомних се, когато счупиха костите ми — потвърди Били. — А те двамата стоят над мене и ми се хилят; „Сега ще си починеш мъничко“ — каза Джексън. А пък Енсън добави „Ще ми се да те видя как ще държиш поводите с тия ръце.“ А Джексън вика: „Няма да е зле да му дадем още нещо за добър път“ — и здравата ме халоса по челюстта…

— Не — поправи го Енсън, — аз те ударих.

— Все едно, аз отново се намерих в страната на сънищата — въздъхна Били. — А когато дойдох на себе си, Бъд, Енсън и Джексън ме бяха натикали под крана на една улична чешма. После се изплъзнахме от един репортер и всички заедно тръгнахме към къщи.

Бъд Стродърс вдигна юмрука си и показа пресни драскотини върху кожата си.

— Репортерът много искаше да знае к’во е станало — каза той. След това се обърна към Били; — Затова именно свърнах по Деветата и ви застигнах долу на Шестата.

След няколко минути пристигна доктор Хентли и помоли всички мъже да излязат навън. Те почакаха, докато той свърши, за да се убедят, че всичко с Били е наред и едва тогава си отидоха. В кухнята, докато си миеше ръцете, доктор Хентли даваше последните си наставления на Саксън. Когато се бършеше, той подуши въздуха и погледна към печката, където нещо вреше в тенджерата.

— Миди? — запита той. — Отде сте ги купили?

— Не съм ги купувала — отговори Саксън. — Сама ги събрах.

— Да не би от блатото? — бързо попита докторът.

— Да.

— Изхвърлете ги, изхвърлете ги веднага. В тях има зараза и смърт. Коремен тиф. Имам вече три случая. Все от тия блатни миди.

Когато той си отиде, Саксън изпълни нареждането му. „Още едно обвинение срещу Оукланд — помисли си тя. — Оукланд, този капан за хора, той отравя ония, които не може да умори от глад.“

— И това ако не накара човек да се пропие! — изпъшка Били, когато Саксън се върна при него. — Можеш ли да си представиш такъв късмет? Толкова пъти съм се бил на ринга и пръст не съм си счупвал, а сега: прас, прас, ей тъй — и двете ми ръце по дяволите!

— Можеше да бъде и по-лошо — усмихна се весело Саксън.

— Та какво по-лошо можеше да се случи?

— Можеше да те пребият.

— Май щеше да е по-добре. Не, Саксън, не може да има нищо по-лошо.

— Може — уверено каза тя.

— Какво?

— Какво ли? Нямаше ли да бъде по-лошо, ако беше решил да останеш в Оукланд, където винаги може да се случи същото.

— Какъв фермер ще стане от мене, като ще трябва да ора земята с такива кютуци вместо ръце! — настоя той.

— Доктор Хентли ме увери, че там, където са счупени, те ще станат още по-здрави от преди. Ти сам знаеш, че е така при обикновеното счупване на костите. А сега затвори очи и се опитай да заспиш. Ти си съвсем изтощен, трябва да се успокоиш и да престанеш да мислиш.

Той послушно затвори очи. Тя плъзна хладната си ръка под тила и я задържа там.

— Колко е приятно — промълви той. — Ти си така прохладна, Саксън. И ръката ти, и ти цялата. Когато съм с тебе, сякаш излизам в прохладата на нощта след танци в задушна стая.

След като полежа спокойно няколко минути, той почна да се кикоти.

— Какво има? — запита тя.

— Не, нищо. Сетих се само как тия двамата умници ме наредиха — мене, представи си, дето съм пердашил толкова стачкоизменници, че не мога дори да си ги спомня.

На другата сутрин Били се събуди без следа от мрачното настроение. От кухнята Саксън чу как той старателно се мъчеше да изпее някаква непозната мелодия.

— Знам една нова песен, които никога не си чувала — каза той, когато тя влезе при него с чаша кафе. — Но помня само припева. Един старец дава съвети на ратая си пришелец, който иска да се жени за дъщеря му. Мейми, момичето, с което Били Мърфи ходеше, преди да се ожени, често я пееше. Страшно тъжна песен. Мейми винаги се разплакваше накрая. Ето припева. И не забравяй, че това са думите на стареца.

Много тържествено и ужасно фалшиво Били запя:

Бъди добър с дъщеря ми,

недей я би, недей й вика,

и ще получиш след смъртта ми

къщурката ведно с чифлика,

овцете, кравата и плуга,

и пилци в росната градина…

градината със всички пилци.

— Ей, че ме трогват тия пилци в градината — обясни той. — И затуй си я спомних, от пилците, които гледахме вчера в кинематографа. Някой ден и ние ще имаме пиленца в градината, нали, женичке?

— И дъщеря също — добави Саксън.

— А аз ще бъда разнеженото старче я ще давам същите съвети на ратая скитник — продължаваше да мечтае Били. — Ако не бързаш много, няма да ти се види дълго, докато отгледаш такава дъщеря.

Саксън извади своето забравено в калъфа укулеле и го настрои.

— И аз също знам една песен, която ти никога не си чувал, Били. Том постоянно я тананика. Ужасно му се иска да вземе държавна земя и да я обработва. Само че Сара не ще и да чуе. Ето неговата песничка:

— Ще имаме прасе и крава,

по някоя овца и друга

и ти каруцата ще караш,

а аз ще карам плуга…

— Но, струва ми се, не ти, а аз ще ора — весело каза Били. — Саксън, я изпей „Когато свърши жетвата“. И тя е фермерска песен.

Тя изпълни молбата му, но се сети, че кафето му изстива и го накара да закуси. Със счупените си ръце той беше съвсем безпомощен и като продължаваха разговора, тя започна да го храни като бебе.

— Знаеш ли — каза Били между два залъка, — веднъж да се установим на село и ти ще имаш коня, за който цял живот си мечтала. Ще бъде твой собствен — да го яздиш, да го впрягаш, да го продаваш, да правиш с него каквот’ си искаш.

Той отново почна да мечтае:

— Едно нещо ще ми бъде много полезно в селската работа — че познавам конете. За начало това е много добро. Винаги ще мога да си намеря такава работа, дори да не е по съюзните тарифи. А другите селски работи ще ги науча доста бързо… Слушай, помниш ли кога за първи път ми каза, че през целия си живот си мечтала да имаш кон за езда.

— Да. — Саксън помнеше и с голямо усилие сдържа сълзите, които напираха от очите й. Сърцето й преливаше от щастие, припомни си много неща — всичките светли надежди за техния живот с Били, преди да настъпят тежките дни. Сега тези надежди възкръснаха. Но тъй като не се бяха сбъднали, те тръгваха на път, за да ги осъществят, и филмът, който бяха видели, да стане действителност за тях.

Подтикната от въображаем страх, тя се вмъкна в стаичката, където бе умрял Бърт, за да се огледа в огледалото над малкия скрин. Не, реши тя; не бе се много изменила. Все още бе добре въоръжена за бойното поле на любовта. Красива не беше и тя го знаеше. Но нима Мерцедес не беше й казала, че в миналото всички велики жени в историята, които са властвали над мъжете, не са били красиви? И все пак, помисли си Саксън, като гледаше образа си в огледалото, не можеше да не се признае, че е очарователна. Тя внимателно погледна големите си светлосиви очи, винаги одухотворени, живи, блестящи, в тяхната дълбочина непрекъснато плуваха неизказани мисли, мисли, които се мярваха на повърхността и пак потъваха, изчезваха, за да сторят място на нови. Веждите й бяха много красиви и тя го съзнаваше. Тънки, добре очертани, те бяха малко по-тъмни от светлокафявата й коса и много добре се съчетаваха с неправилното носле, което бе женствено, но съвсем не издаваше слаб характер, напротив, би могло да се нарече закачливо, дори дръзко.

Тя видя, че лицето й е леко поотслабнало, устните й не бяха тъй червени както преди и бузите й бяха загубили свежата си руменина. Но всичко това ще се върне. Устата й не приличаше на розова пъпка като тази на красавиците от илюстрованите списания. Тя я загледа с особено внимание. Да, това бе хубава уста, приятна да се гледа, създадена да се смее и да заразява другите със смеха си. Тя съзнателно се усмихна широко, докато на края, в ъглите на устата, се образуваха трапчинки. И тя знаеше, че когато се усмихва, хората неволно й отговаряха с усмивка. Засмя се само с очите — нейният любим трик. После отметна глава назад и се засмя и с очи, и с уста, като откри между отворените си устни двата реда равни, здрави, бели зъби.

Спомни си как Били се бе възхитил от зъбите й, вечерта в „Джърмания Хол“, след като бе казал на Чарли Лонг да си дига чуковете. „Нито много големи, нито много дребнички като у малките деца — й бе казал Били. — Точно както трябва, и ви отиват.“ Бе казал също, че като ги гледа, сякаш огладнявал и му идело да ги схруска.

Тя си спомни всички комплименти, които той някога й бе казвал. Неговите ласкави думи, възхищението и похвалите му й бяха по-скъпи от всички съкровища на света, те бяха нейното съкровище. Той й бе казвал, че кожата й е прохладна — мека като кадифе и гладка като коприна. Тя нави ръкава си до рамото, потърка буза о бялата кожа и внимателно я разгледа, за да се увери, че е нежна и мека. Той й бе казал също, че е сладка, че не знаел какво значело „сладко момиче“, докато не я видял. И за гласа й разправяше, че бил прохладен — когато го слушал, изпитвал същото чувство, което имал, когато поставяла ръка на челото му. Гласът й просто минавал през него — казваше той — хладен и приятен също като прохладен ветрец. Той го бе оприличил и на първото подухване на следобеден морски бриз подир ужасната жега по пладне. И също, че когато говорела тихо, звучал меко и напевно като виолончелото на оркестъра в театър „Макдонау“.

Той я бе нарекъл своя „еликсир на живота“. Бе казвал, че е от чистокръвна порода, изящна, одухотворена, чувствителна, крехка, нежна. Харесваше начина, по който се обличаше — „приказно хубаво“ — така бе казал. Дрехите й били част от нея, като прохладата на гласа й, като аромата на косата й.

А тялото й! Тя се покачи на стол и наклони огледалото, за да може да се види цялата. Леко дръпна полата си назад и нагоре. Глезенът беше все тъй строен както по-рано и кракът й бе запазил изящната зряла закръгленост. Огледа бедрата, талията, гърдите, шията си и стойката на главата си и въздъхна доволна. Били сигурно бе прав, като казваше, че прилича на французойка и че що се отнася до форма и линия на тялото — да имала да взема Анет Келерман.

Толкова много неща й бе говорил той и сега тя всичко си припомни. Устните й! Оная неделя, когато й направи предложение, той й бе казал: „Обичам да гледам устните ви, когато говорите. Чудно, но всяко тяхно движение прилича на въздушна целувка.“ А по-късно, същия ден: „Ти много ми хареса още щом те зърнах първия път.“ Той хвалеше домакинските и способности. Беше й казал, че се хранел по-добре, живеел по-удобно, можел да се черпи с приятелите си и дори спестявал. И тя си спомни деня, когато я притискаше в обятията си и се кълнеше, че тя е най-знаменитата малка женичка, която никога се е раждала на тоя свят.

Саксън отново се огледа от глава до пети, за да се види цялата — сега тя знаеше, че е хубава, очарователна. Да, тя беше въоръжена за своята борба. Били беше великолепен като мъж, но и тя като жена беше достойна за него. Да, към Били тя се бе държала както трябва. И заслужаваше повече — всичко, което той можеше да й даде, най-хубавото, което можеше да й даде. Но самолюбието не я заслепи. Тя честно оценяваше себе си, но честно оценяваше и него. Когато той беше на себе си й показваше истинската си същност, когато не го тормозеха непрекъснати неприятности, когато не бе заклещен в капана или замаян от алкохола, нейният мъж — голямото момче, нейният любим напълно заслужаваше всичко, което тя му даваше или можеше да му даде.

Саксън хвърли последен поглед към огледалото. Не, тя все още е жива, както е жива и любовта на Били, и нейната любов. Трябваше само благоприятна почва и тяхната любов ще пусне още по-дълбоки корени и ще разцъфне. Те ще обърнат гръб на Оукланд и ще тръгнат да дирят тази благоприятна почва.

— О, Били — извика тя през стената, все още изправена на стола, докато с ръка наклоняваше огледалото, за да може да види отражението си от глезените и краката до обляното с топла руменина дяволито, оживено лице.

— Да? — чу тя гласа му.

— Влюбена съм в себе си — извика тя.

— Това пък какво е? — долетя озадаченият му въпрос. — Какво ти е хрумнало да се влюбваш в себе си!

— Защото ти ме обичаш — отговори тя. — Аз обичам всяка частица от себе си, защото… защото ти обичаш всяка частица от мене.

Глава XIX

Саксън се грижеше за Били, хранеше го, вършеше домакинската си работа, правеше планове за бъдещето, продаваше многобройните си ръкоделия и дните летяха радостно и неусетно. Не й беше лесно да убеди Били, че трябва да продаде някои от своите неща, но най-накрая успя да изтръгне съгласието му.

— Само тези, които не съм употребявала — настояваше тя. — Пък винаги мога да си изработя други, когато се установим някъде.

Това, което не продаде, заедно с къщното бельо и някои не много потребни нейни и на Били дрехи тя отдели настрана, за да ги остави при Том.

— Прави каквото искаш — казваше Били. — Ти си решила да вървим на тая разходка. К’вото кажеш — това ще бъде. Ти си Робинзон Крузо, а пък аз съм верният ти слуга Петък. Намисли ли вече накъде ще тръгнем?

Саксън поклати глава.

— А с какво ще пътуваме?

Тя повдигна единия си крак, после другия, обути в здрави туристически обувки, които беше сложила тази сутрин, за да посвикне с тях.

— С кракомобил, а?

— Нашите прадеди така са вървели на Запад — каза тя гордо.

— Но това ще бъде истинско скитничество — възрази той, — а пък аз не съм чувал за жени скитници.

— Ето ти една такава жена. И да тръгнеш на път пеша, не е срамно, Били. Майка ми е преминала пешком голяма част от пътя през прериите. Майките на почти всички истински американци са преминали пеша този път. Не ме е грижа какво ще си мислят хората. Мисля, че нашето племе е странствало още от сътворението на света. И също като нас е търсило земя, хубава земя, където да се засели.

След няколко дни, когато раната на главата му бе почти заздравяла, а костите на ръцете му почнаха да зарастват, той можеше вече да става и да ходи из къщи. Но беше още съвсем безпомощен с двете си ръце стегнати в шини.

Доктор Хентли не само се съгласи, но сам предложи да му платят за лекарските грижи по-късно, когато не са в парично затруднение. А по въпроса за държавните земи, които толкова интересуваше Саксън, той нищо положително не знаеше; но му се струвало, че вече не раздавали такива земи.

Том, напротив, беше уверен, че имало много държавни земи. Той говореше за Хъни Лейк, за Шаста Каунти и Хумболт.

— Но няма смисъл да тръгвате нататък по това време на годината — зимата наближава. По-добре спуснете се на юг, където е по-топло — покрай брега например. Там не пада сняг. Ще ви кажа какво да направите. Минете надолу през Сан Хозе и Сълайнъз и излезте на крайбрежието при Монтерей. Малко по на юг ще намерите държавни земи всред горски резервати и мексиканско ранчо. Само че е доста дива местност, а за пътища и дума да не става. Тамошните жители се занимават единствено със скотовъдство. Но има няколко прекрасни дефилета, целите обрасли с вечнозелена секвоя и хубави парцели обработваема земя, които се спускат чак до самия океан. Миналата година говорих надълго с един момък, който бе обиколил целия тоя край. Как ми се иска и на мен да тръгна като теб и Били, само че Сара не дава и дума да се каже. Там има и злато. Доста златотърсачи заминаха нататък и вече са открити два-три големи залежи. Но това е доста далече и настрани от брега. Бихте могли да свърнете по тия места.

Саксън поклати глава.

— Ние не търсим злато, а парче земя, на което да развъждаме пилета и да садим зеленчук. Нашите деди са имали възможност да се сдобият със злато, а какво оставиха?

— Мисля, че си права — съгласи се Том. — Те са живели в облаците и са препуснали хилядите малки възможности, които са били под носа им. Да вземем твоя баща. Спомням си как разправяше, че продал три места на Маркит стрийт в Сан Франциско по петдесет долара едното. А сега те струват най-малко петстотин хиляди долара. Ами вуйчо Уил? Той имаше ранчо и земя — да не можеш да я обходиш. Мислиш ли, че това го задоволяваше? Не. Той искаше да стане цар на стадата, да съперничи на Милър и Лъкс. А свърши като нощен пазач в Лос Анжелос със заплата четиридесет долара на месец. Такъв е бил духът на времето, сега той е съвсем различен. Сега е времето на големите сделки, а ние с тебе сме нищожни мушички. Чувал съм нашите родители да разправят за живота в Големия резерват. Той се е намирал там, където днес е щатът Охайо. Всеки можел да има ферма по онова време. Трябвало само да впрегне воловете и да тръгне да я търси хиляди мили на Запад, чак до Тихия океан; и тия хиляди мили и милиони участъци земя чакали само някой да ги обработва. Какво са днешните сто и шестдесет акра^[15]? Нищо! В онова време в Орегон шестстотин и четиридесет акра е било нещо най-обикновено.

Такъв е бил тогава духът на времето — свободна земя, колкото си искаш. Но когато ние стигнахме Тихия океан, това време беше вече минало. Почнаха големите сделки, а големите сделки означават едри капиталисти; а всеки едър капиталист означава хиляди дребни хора, на които е невъзможно да работят за своя сметка; остава им само едно — да работят за едрите капиталисти. Загубили са играта, разбираш ли? И ако не им харесва, могат да се откажат, но няма да им стане по-леко. Не могат да впрегнат воловете и да потеглят нанякъде. Няма вече накъде. Китай е далече, а между нас и Китай има порядъчно много солена вода, която съвсем не става за оран и копане.

— Всичко е много ясно — забеляза Саксън.

— Да — продължи Том, — но всички го виждаме, след като е станало, когато вече е много късно.

— Все пак едрите капиталисти са били по-умни — каза Саксън.

— Имали са повече късмет — възрази Том. — Някои спечелиха, но повечето загубиха, и не малко умни хора загубиха. Да, било е нещо като боричкане на деца за шепа монети, хвърлени на тротоара. Не че на някои е липсвало далновидност. Вземи баща си например. Той произлизаше от много добър род от Нова Англия, имаше търговски нюх и бе съумял да увеличи своето богатство. Да допуснем, че баща ти имаше слабо сърце, че се бе разболял от бъбреци или пък го бе сковал ревматизъм и не би могъл да тръгне да покорява женските сърца, да гони миражи, да се сражава и да изследва целия Запад. Тогава вероятно той щеше да се засели в Сан Франциско — ще не ще, би се заел с трите парцела на Маркит стрийт, постепенно би прикупувал нови парцели, сигурно би станал акционер в параходни компании, би спекулирал на борсата, би прокарвал железопътни линии и тунели.

Той сам би станал едър бизнесмен. Знам го какъв беше: най-енергичният човек, който някога съм виждал; бърз като светкавица, ледено хладнокръвен и неукротим като индианец от племето на команчите. Той щеше да си пробие път всред всички тия разпуснати и безскрупулни спекуланти и бандити от онова време, както си пробиваше път към сърцата на прекрасните лейди, като минаваше в галоп покрай тях на своя едър кон, с подрънкваща сабя и звънтящи шпори, с развята дълга коса, вирнал глава като индианец, строен и очарователен като синеок принц от вълшебните приказки и като мексикански кабалеро — той бе всичко това, събрано в едно; така си е проправял път и всред южняците през гражданската война, врязвал се е дълбоко в неприятелките редици с войниците си и се е връщал обратно, като непрестанно викал като див индианец, и призовавал към нови победи. Кади, който ни помогна да те отгледаме, ми е разказвал; той е бил в отряда на баща ти.

Та ако баща ти се бе установил в Сан Франциско, щеше да стане един от първите хора на Запада. И в такъв случай сега ти щеше да бъдеш богата млада жена, щеше да пътуваш из Европа и щеше да имаш къща като дворец на Ноб Хил, до тия на Флъд и Крокър и вероятно да притежаваш по-голямата част от акциите на „Фермаунт Хотел“ и на още няколко малки концерни като него.

А защо не е така? Дали защото баща ти не беше достатъчно умен? Нищо подобно, умът му режеше като бръснач. Причината е, че той целият беше обладан от духа на времето; той целият бе огън и плам и не можеше да спре на едно място. Това е единствената разлика между тебе и младите жени от семействата на Флъд и Крокър. Баща ти не бе скован от ревматизъм навреме — това е то.

Саксън въздъхна, после се усмихна.

— И все пак аз ги надминах — каза тя. — Госпожиците Флъд и Крокър не могат да се оженят за боксьори, а пък аз го направих.

Том я погледна за миг с изненада, а след това с нарастващо възхищение.

— Едно мога да кажа — тържествено заяви той, — Били е по-щастлив, отколкото сам би могъл да си представи.

Най-после доктор Хентли разреши да се снемат шините от ръцете на Били, но Саксън настоя да се забавят с още две седмици, за да е вън от всяка опасност. Краят на тези две седмици съвпадаше със срока за внасяне на месечния наем, но хазаинът се съгласи да чака плащането на наема за последните два месеца, докато Били стъпи на крака.

„Селинджър“ изчакаха деня, който Саксън бе определила, за да си вземат обратно мебелите. И върнаха на Били седемдесет и пет долара.

— Останалата сума задържахме като наем — поясни на Саксън чиновникът. — Вашите мебели сега минават за оказионни. „Селинджър“ губят от тая сделка, а и не бяха длъжни да го сторят; вие знаете това. Помнете, че те постъпиха много честно към вас и ако някога отново се обзавеждате, не ги забравяйте.

С тази сума и с парите от ръкоделията, които Саксън продаде, те успяха да изплатят всичките си малки задължения и все пак им останаха в джоба няколко долара.

— Мразя дълговете повече и от отрова — каза Били на Саксън. — И освен на хазаина и на доктор Хентли не дължим никому ни цент.

— Нито единият, нито другият не бива да чакат много дълго — каза тя.

— И няма да чакат — спокойно отговори Били.

Тя кимна усмихната. И тя като Били страшно мразеше дълговете, както са ги мразели и първите пионери с пуритански морал, които се заселиха на Запад.

Саксън се възползва от времето, когато Били не беше в къщи, за да подреди и завие скрина, който бе прекосил Атлантика на кораб и на волска кола бе минал през прерията. Тя целуна дупката, пробита от куршум в сражението при Литл Медоу, целуна сабята на баща си и пак си го представи яхнал своя пъстър кавалерийски кон. И както винаги, с благоговение, внимателно препрочете стиховете на майка си, скътани в изпокъсаната папка и като прощална прегръдка обви около себе си нейния червен атлазен испански корсаж. Тя разви албума, за да хвърли последен поглед върху гравюрата с викингите, които с меч в ръка скачаха на пясъчния бряг на Англия. Отново тя оприличи Били на един от викингите и се замисли за невероятните странствания на племето, от което тя бе произлязла. Това племе винаги е жадувало за земя; и Саксън беше щастлива — тя се чувстваше истинска потомка на това племе. Нима тя не усещаше, че гори от същата жажда за земя, макар че винаги досега бе живяла в града? И нима тя не тръгваше на път, за да утоли тая жажда, също както нейните прадеди в миналото, също както майка си и баща си? Тя си припомни разказите на майка си — как са си представяли обетованата земя, когато разбитите им коли и измъчени волове са се спускали през ранните снегове на Сиера към просторната цветуща слънчева земя на Калифорния. Във въображението си тя се видя като деветгодишно дете, което гледа надолу от заснежените височини, тъй както някога е гледала нейната майка. Тя си спомни и повтори на глас написаната от майка й строфа:

Да пее твоята муза се научи

вълшебно, като арфа, що звъни

на вятъра, а ехото поеха

калифорнийските безкрайни равнини.

Саксън въздъхна от щастие и избърса очите си. Може би трудните дни бяха минали! Може би те представляваха нейните прерии — тя и Били ги бяха благополучно прекосили и се катереха нагоре по Сиера, преди да се спуснат след това към прекрасната долинна земя.

На сутринта, в деня на заминаването, колата на „Селинджър“ спря пред къщата, за да прибере мебелите. Хазаинът стоеше на пътната врата, прибра ключовете, ръкува се с тях и им пожела успех.

— Добре сте го решили — поздрави той. — Така трябва. Та не дойдох ли и аз самият в Оукланд пеша, с одеяло на гърба преди четирийсет години. Купувайте земя като мене, докато е евтина. Това ще ви спаси на стари години от приюта. Сега никнат толкова много градчета. Почнете и вие от самото начало. Работата ще ви осигури хляб и подслон. А от земята ще замогнете. Адресът ми знаете. Когато успеете, пратете ми няколкото долара, които ми дължите от наема. На добър час! И не обръщайте внимание к’во мислят хората. Само тия, които търсят, намират.

Любопитни съседи надничаха зад пердетата на прозорците, когато Били и Саксън закрачиха нагоре по улицата, а децата ги гледаха зяпнали от учудване. Били бе задянал на гърба си една брезентова моряшка торба, натъпкана с одеяла и всичко за спане; вътре в одеялата бяха завити долни дрехи за преобличане и най-различни необходими дреболии. Отвън на вървите на торбата бяха прикрепени тиган и тенджера, а в ръката си държеше кафеника. Саксън носеше мека кошничка, покрита с черна мушама, а на гърба й висеше малкият калъф с укулеле.

— Сигур приличаме на същински плашила — измърмори Били, който настръхваше при всеки устремен към него поглед.

— Нямаше ли да е същото, ако отивахме на къмпинг? — утеши го Саксън.

— Само че не отиваме на къмпинг.

— Но те не знаят това — продължи тя. — Само ти го знаеш. И това, което мислиш, че си мислят, те съвсем не го мислят. Най-вероятно е да мислят, че отиваме на къмпинг. А най-хубавото от всичко е, че ние наистина отиваме на къмпинг. Да! Да! Отиваме на къмпинг!

Това окуражи Били, но той все пак измърмори, че е твърдо решил да строши главата на първия негодник, който дръзне да им се присмее. Той погледна Саксън. Бузите й пламтяха, очите й сияеха.

— Знаеш ли — каза той изведнъж, — гледах на времето една опера, в която всички бяха тръгнали да скитат, метнали китари през рамо, както ти сега с твоето дрън-дрън. Сетих се за тях кат’ те гледам. Те непрекъснато си пееха песни.

— Затова и аз го взех със себе си — отговори Саксън. — И ние ще пеем, като тръгнем да скитаме по селските пътища. Ще пеем край огъня на открито нали отиваме на къмпинг? Имаме ваканция и сме тръгнали да опознаем страната. Тогава, защо да не се веселим? Та ние дори не знаем къде ще спим тази нощ или която и да е друга нощ. Помисли си само колко е забавно!

— Да, да, това също е един вид спорт — съгласи се Били. — Но все пак нека свърнем по тая пресечка и заобиколим зад ъгъла. Там са застанали няколко души, които познавам, а пък не ми се иска да им строша главите.

Трета част

Глава I

Трамваят отиваше чак до Хейуърдз, но Саксън предложи да слязат в Сан Лиандро.

— Все едно откъде ще почнем нашия поход — каза тя. Все отнякъде трябва да тръгнем. Щом сме решили да дирим земя и да понаучим някои неща, колкото по-рано почнем да проучваме, толкова по-добре. Освен това ние трябва да се запознаем и с разните видове земя както близо до градовете, така и горе в планините.

— Хм, това сякаш е главна квартира на португалите — непрекъснато повтаряше Били, докато минаваха през Сан Лиандро.

— Изглежда, че тук не е останало много място за хората като нас — прецени Саксън.

— Никакво място не е останало, както виждам — измърмори Били. — Явно, за истинския американец няма вече място в собствената му страна.

— За това той сам си е виновен — каза Саксън с оттенък на острота в гласа; тя сякаш негодуваше от условията, които бе почнала да разбира.

— О, не знам дали е точно така. Смятам, че американецът, ако поиска, би могъл да прави това, което правят португалите; но, слава богу, не иска. Той не е способен да живее като свиня.

— Може би на село да не е така — възрази Саксън — Но в града съм виждала много американци да живеят като свини.

Били неохотно се съгласи с нея:

— Сигур напускат фермите и отиват в града за нещо по-добро, а там си счупват главите.

— Погледни колко деца! — извика Саксън. — Току-що са ги пуснали от училище. Почти всичките са португалци. Португалци, Били, а не португали. Мерцедес ме научи да произнасям правилно тая дума.

— Те сигур не са ходили облечени така в тяхната страна — усмихна се подигравателно Били. — Трябвало е да дойдат тука, за да имат свестни дрехи и свястна храна. Виж ги какви са шишкави като буренца.

Саксън кимна в знак на съгласие. Изведнъж като че нещо се изясни в нейното съзнание:

— Точно там е въпросът, Били. Тия хора работят, занимават се със земеделие. Тях стачките не ги засягат.

— И това нищо и никакво градинарство ти наричаш земеделие? — възрази той, като посочи малкия, едва от един акър, парцел земя, край които минаваха.

— О, ти все още на голямо се изхвърляш — засмя се тя. — Ти си като вуйчо Уил, които притежаваше хиляди акра, но искаше да има един милион, а свърши като нощен пазач. Ето това ни пречи на нас американците. Все сме по големите работи. За по-малко от сто и шейсет акра не щем и да чуем.

— Все пак — упорито настояваше Били — големите стопанства са много по-добри от малките стопанства като тия нищо и никакви градинки.

Саксън въздъхна.

— Не знам кое е по-добро — забеляза тя накрая — да притежаваш няколко акра и да имаш собствени коне или да нямаш никаква земя и да караш чужди коне за някаква надница.

Били се намръщи.

— Продължавай, Робинзон Крузо — добродушно изръмжа той. — Търкай ми сол на главата, колкото ти се ще. И най-лошото е, че си права. Какъв ти истински американец съм аз, като карах чужди коне, за да се прехранвам, стачкувах, пердашех стачкоизменници, а пък не можах да изплатя дори малкото ни мебели. Както и да е, но за едно нещо съжалявам — дяволски ме беше яд, като видях как вземат обратно голямото ни кресло. Ти толкова го обичаше, такива хубави часове сме прекарвали на него.

Сан Лиандро остана зад тях; и те вървяха през полето покрай малки земеделски участъци, които Били наричаше „фермички“. Саксън извади своето укулеле, за да го развесели с песните си. Първо изпя „Бъди добър с дъщеря ми“, а след това премина към стари религиозни негърски песни, една, от които почваше с думите:

Отивам аз към страшния съд,

отивам, ей, отивам!

И чувам тръбите как страшно тръбят,

отивам, ей, отивам!…

Един голям открит автомобил профуча край тях, вдигна облак прах и принуди Саксън да прекъсне пеенето си. Тогава тя сподели с Били последните си мисли:

— Виж какво, Били. Не забравяй, че не бива да се хвърляме на първия къс земя, който ни попадне. Трябва добре да си отваряме очите, преди да решим…

— Да, те още не са отворени както трябва — съгласи се той.

— Трябва да се научим да ги отваряме. Тия, които търсят — намират. Имаме много време, за да се научим. Няма значение, дори да трае месеци и месеци. Свободни сме да правим, каквото си искаме. Както се казва: десет пъти мери, веднъж режи. Трябва да говорим с хората, за да се научим. Ще заговаряме всеки, когото срещнем. Ще питаме. Ще разпитваме всекиго. Това е единствен начин да научим, каквото ни интересува.

— Не ме бива много да разпитвам хората — намуси се Били.

— Тогава аз ще питам — извика тя. — Ние трябва да спечелим тая игра, а за това е необходимо да знаем всичко. Виж всички тия португалци. А къде са американците? След мексиканците те са притежавали тая земя. Какво ги е накарало да я напуснат? А по какъв начин португалците са успели? Ето, виждаш ли, трябва да питаме за хиляди неща.

Тя дръпна няколко пъти струните и нейният чист, приятен глас весело се понесе:

Връщам се във Дикси,

връщам се във Дикси,

връщам се, където

портокалите цъфтят

чувам някой вика,

гледам някой плаче.

връщам се във Дикси,

там е моят път!

Саксън внезапно спря да пее и извика:

— О, какво очарователно място! Виж тази беседка, цялата е покрита с гроздове.

Тя непрекъснато се възхищаваше от малките ферми, край които минаваха. Ту се провикваше: „Погледни цветята“ или: „Боже, какви зеленчуци!“, или пък: „Виж! Те имат крава!“

Често ги настигаха и отминаваха американци в кабриолети или леки, едноместни автомобили и любопитно ги заглеждаха. Саксън понасяше това много по-леко от Били, който всеки път недоволно измърморваше нещо. Покрай пътя те видяха един телефонен монтьор, който бе седнал да обядва.

— Спри се и го заговори — прошепна Саксън.

— Няма никакъв смисъл. Той е монтьор, какво разбира от земеделие?

— Отде да знаеш. Изглежда ми на човек като нас. Хайде, Били, заговори го само. И тъй и иначе, сега не работи и е много вероятно да се разприказва. Виж това дърво веднага зад портата — как са преплетени клоните му. Истинско чудо. Питай го за дървото. Така лесно ще почнеш разговора.

Когато стигнаха до него, Били спря.

— Добър ден — мрачно каза той.

Монтьорът, съвсем млад човек, който точно чупеше едно варено яйце, вдигна очи към тях.

— Добър ден — отговори той.

Били свали торбата от раменете си и Саксън поставя кошничката на земята.

— Продавате ли нещо? — запита момъкът, като не се решаваше да се обърне направо към Саксън, а говореше и на двамата, хвърляйки въпросителен поглед към покритата кошница.

— Не — отговори Саксън бързо, — ние търсим земя. Не знаете ли да има тук наоколо?

Той отново престана да се занимава с яйцето и ги погледна изпитателно, сякаш искаше да разбере техните платежни сили.

— Знаете ли по колко се продава земята в тоя край?

— Не — отговори Саксън. — А вие?

— Би трябвало да знам, тук съм роден. Земя като тая из цялата околност струва от двеста-триста до четиристотин-петстотин долара един акър.

— Фю-ю! — подсвирна Били. — Не, такава земя не ни трябва.

— Но защо е толкова скъпа… Градски парцели? — интересуваше се Саксън.

— Съвсем не. Португалите повишиха цената, струва ми се.

— Аз мислех, че по сто долара акърът може да се намери доста добра земя — каза Били.

— О, мина онова време. Тогава, дето се казва, даром са я давали, а ако си надежден, притуряли и добитъка, дето пасял по нея.

— А как стои по тоя край въпроса с държавната земя? — беше следващият въпрос на Били.

— Тук никога не е имало държавна земя. Всичко е било собственост на мексиканците. Моят дядо купил хиляда и шестстотин акра от най-добрите за хиляда и петстотин долара петстотин в брой, а останалите на изплащане за пет години без лихва. Но това е ставало в миналото. Той дошъл на Запад през четирийсет и осма година да дири страна без студове и треска.

— И е намерил к’вото е търсил — каза Били.

— И още как. Ако той и баща ми бяха задържали тая земя, тя щеше да им носи повече от златна мина и аз нямаше да работя за парче хляб. А вие с какво се занимавате?

— Аз съм колар.

— Участвахте ли в Оукландската стачка?

— Разбира се. И почти целия си живот съм работил в Оукланд.

Тогава двамата мъже започнаха да разискват профсъюзни въпроси и положението, създадено от стачката. Но Саксън не искаше да пропусне случая и върна отново разговора към въпроса за земята.

— Как така португалците повишиха цената на земята? — запита тя.

Младежът с усилие се откъсна от разговора по работите на Съюза, погледна я за миг с недоумение, докато най-после схвана въпроса й.

— Защото, като почнат да работят земята, се забравят. Защото работят от ранна утрин до късна вечер, всичките, и жените, и децата. Защото успяват да получат от двайсет акра повече, отколкото ние изкарваме от сто и шейсет. Вижте например стария Силва — Антонио Силва, помня го още като бях хлапак. Той нямаше пари дори за един свестен обяд, когато дойде в тоя край.

И почна да взема под наем земя от нашите. А вижте го сега — има двеста и петдесет хиляди суха пара. Бас държа, че кредитът му е поне един милион. А да не говорим какво притежават другите членове на семейството му.

— И той е забогатял толкова само от вашите земи? — запита Саксън.

Младежът кимна неохотно.

— Но защо вашето семейство само не е постигнало това? — продължи тя.

Монтьорът сви рамене.

— И аз не знам — отвърна той.

— Но парите са били там, в земята — настояваше тя.

— Дявол да го вземе, така е — отвърна той с известно раздразнение. — Но ние не сме се досещали, че те наистина са там. Струва ми се, че парите са били в главата на португалите. Те са знаели някои неща, които ние не сме знаели. Това е то.

Саксън не скри, че е недоволна от неговото обяснение, монтьорът се почувства засегнат и скочи ядосан.

— Елате с мене да ви покажа — каза той. — Ще видите защо работя на една надница, когато съм могъл да бъда милионер, ако баща ми и дядо ми не са били глупци. Такива сме си ние всичките кореняци американци — глупци с главно „Г“.

Той ги поведе през портата към плодното дърво, което преди малко бе привлякло вниманието на Саксън. От ствола излизаха четири големи клона. Два фута над ствола клоните отново се съединяваха един с друг, всеки със срещуположния клон в един общ жив възел.

— Да не мислите, че така си е израсло, а? Всъщност, да, но все пак старият Силва го е принудил. Той събира младите клончета, когато дървото е още фиданка, и ги усуква. Умно, а? К’во ще кажете? Никаква буря не може да прекърши такова дърво. Това е естествен, гъвкав възел и е по-здрав от железен. Погледнете тия редици — всички дървета са така. Виждате ли? Това е само един от триковете на португалите. А те знаят милион такива.

Пресметнете сами. Тия дървета нямат нужда от подпори, когато натежат от плод. А когато нашите натежаваха от плод, ние слагахме по пет подпори на всяко дърво. Сега представете си десет акра с овощни дръвчета — това ще рече няколко хиляди подпорни пръти. Колко пари и колко труд отиват — да се слагат и да се махат всяка година! А тия естествени възли не искат никакви грижи. Те са си винаги на място. Да, португалите ни сложиха в джоба си, и още как! Елате, ще ви покажа.

Били със своите градски разбирания за нарушаване границите на чужди владения беше смутен от свободата, с която те се разхождаха из чуждото място.

— О, няма нищо, стига да не газите насажденията — успокои го монтьорът. — Освен това тая земя е била на дядо ми. Тук всички ме познават. Старият Силва е дошъл преди четирийсет години от Азорските острови. Година-две пасал овце в планините, а след това слязъл тука, в Сан Лиандро. Тия пет акра били първата земя, която той наел. Това било началото. После почнал да наема стотици акри и големи участъци от по сто и шейсет. Тогава от Азорските острови захванали да прииждат разни негови сестри, вуйчовци и лели. Там, изглежда, всички са роднини и много скоро Сан Лиандро стана португалско селище.

В края на краищата старият Силва купи тия пет акра от дядо ми. Скоро след това баща ми беше затънал до гуша в дългове — Силва започна да изкупува нашата земя по цели участъци от сто и шейсет акра. И всички останали негови роднини правеха същото. Баща ми все искаше бързо да забогатее, но в края на краищата умря в дългове. А старият Силва никога не пропускаше и най-нищожната работа, стига да му носеше някакви пари. И всички останали са като него. Погледнете конския боб, там зад оградата, чак до самия път. Ние не бихме се унижили да се занимаваме с такава дреболия. Но не и Силва! Затова той сега има хубава къща в Сан Лиандро и се вози с автомобил, който струва четири хиляди долара. На двора пред къщата си е засадил с лук чак до самия тротоар. Той изкарва триста долара годишно само от това парче земя. Знам, че за десет акра земя, които купи миналата година, са му поискали хиляда долара на акър и окото му не е мигнало. Той знаеше, че си струва парите, знаеше, че земята сама ще се изплати. Това е то. При хълмовете той има ранчо от петстотин и осемдесет акра, купи го просто без пари. Уверявам ви, че бих могъл да се разхождам с различни автомобили всеки ден от седмицата само с дохода, които му носят конете от това ранчо — развъжда всички породи, като почнете от товарните, та стигнете до луксозните коне за езда.

— Но как? Как? Как е успял да постигне всичко това? — извика Саксън.

— Как ли? Умело е стопанисвал земята. Та цялата му челяд работи, дявол да го вземе. Никой от тях не се срамува да си запретне ръкавите и да вземе мотиката, всички — и санове и дъщери, и снахи, и старецът, и бабата, та дори и бебетата. Те имат една поговорка, че ако едно четиригодишно дете не може само да пасе една крава край пътя, без да я остави да отслабне, не заслужава хляба, който изяжда. Та цялото племе на Силва обработва сто акра грах, осемдесет акра домати, трийсет акра аспержи, десет акра ревен и четиридесет акра краставици и сума други неща.

— Но как успяват? — продължаваше да пита Саксън. — Ние никога не сме се срамували от работа. Целият си живот съм работили, и то не на шега. В работата мога да надмина коя и да е португалка и съм го правила в ютената фабрика. Там около мене на становете работеха много португалки и всякога успявах да изтъка повече от тях. Причината не се крие в работата. Но къде тогава?

Монтьорът смутено я погледна.

— Аз самият много пъти съм си задавал същия въпрос. Казвал съм си: „Ние струваме много повече от тия нищо и никакви емигранти. Първи сме дошли тука и тая земя е била наша. Мога да надвия всеки даго, който някога се е излюпил на Азорските острови. И съм по-образован от тях. Как тогава, дявол да го вземе, успяват да вземат връх над нас, да станат собственици на нашата земя и да си открият текущи сметки в банките?“ И единственият отговор на този въпрос е, че ни липсва съобразителност. Не си напрягаме достатъчно мозъка. Има нещо, което ни липсва. Във всеки случай не стопанисваме умело земята. Никога не сме гледали сериозно на тая работа. Видяхте ли? Затова ви доведох тука. Да видите как старият Силва и цялото му племе стопанисват земята. Погледнете това място. Някакъв негов братовчед едва-що пристигнал от Азорските острови и почна с това парче земя, като плаша порядъчен наем на Силва. Много скоро той ще стъпи на краката си и ще си купи земя от някой загиващ американски фермер.

Погледнете наоколо, а да видите само какво е през лятото! Ни педя земя не остава неизползвана. Там, дето ние събираме нищожна реколта, те събират четири, и то богати реколти. И вижте само как навсякъде е засадено между редовете на дърветата френско грозде, а между френското грозде фасул и други редове фасул съвсем близо от всички страни на дърветата и по краищата на овощната градина пак фасул. Силва не би продал тези пет акра дори и да му дават по петстотин долара в брой. За тази земя някога той е дал на дядо ми петдесет долара за акър; а пък аз, както ме виждате, работя за Телефонната компания и поставям телефон на братовчеда на стария Силва, току-що довтасал от Азорските острови, който и езика ни още не знае.

Конски боб покрай пътя, представете си! Това е друг негов трик — като угояваше свинете с тоя боб, Силва спечели повече, отколкото дядо ми е спечелил през целия си живот като фермер. Дядо ми с презрение гледаше на тоя конски боб. С това презрение си и умря, но и остави повече ипотеки върху земята си, отколкото можете да си представите… Чували ли сте някога да се отглеждат домати, като се увиват в хартия? Баща ми изсумтя, когато за първи път видя португалите да го правят. И той продължи да сумти. Но португалите събраха чудесна реколта, докато доматите в нашата градина бяха изядени от бръмбари. Липсва ни съобразителност, ако щете, умение или дявол знае какво! Погледнете само тая земя — дава четири реколти на година и всяка педя е обработена грижливо. В Сан Лиандро има парцели от по един акър, от които печелят сега повече, отколкото едно време се печелеше от петдесет акра. Португалите са родени земеделци. Това е то. А пък ние нищо не разбираме от земеделие и никога не сме разбирали.

Саксън разговаряше с монтьора, докато той ги развеждаше, но към един часа той погледна часовника си, сбогува се с тях и се върна към работата си: да прокарва телефона на последния емигрант от Азорските острови.

В града Саксън носеше в ръка покритата е мушама кошничка; но на кошничката бяха нагласени и презрамки, така че можеше да я носи и на гърба си. Саксън използва това приспособление, когато излязоха на полето, и премести малкото калъфче с укулеле, което увисна под лявата й ръка.

След като се разделиха с монтьора, те извървяха около една миля и спряха там, където пътят се пресичаше от малък ручей, засенчен от храсталаци. Били искаше да обядват със студените закуски, които Саксън беше приготвила за последен път в къщичката на Пайн стрийт. Но тя бе твърдо решила да накладат огън и да сварят кафе. Тя не го искаше за себе си, но считаше, че е много важно в началото на тяхното странно пътешествие всичко да е колкото може по-удобно, за да бъде доволен Били. Като се стремеше да запали у него ентусиазъм, равен на своя, тя се страхуваше да не би с нещо тъй непривлекателно като студения обед да загаси искриците, които тлееха у Били.

— От самото начало трябва да свикнем с мисълта, че няма защо да бързаме, Били. Няма защо да бързаме — не ни чакат училищни занятия. Тръгнали сме за удоволствие, за истински приключения, като тия, за които четем в книгите… Ех, как ми се иска да ме види сега оня малчуган, които ме заведе на Гоут Айлънд да ловим риба. „Оукланд е само място, отдето да се тръгне на път“ — казваше той. И ето ние с тебе сме вече на път, нали? А тук ще спрем да сварим кафе. Ти запали огъня, Били, а пък аз ще донеса вода и ще извадя всичко да е готово.

— Слушай — каза Били, докато чакаха да заври водата, — знаеш ли какво ми напомня това?

Саксън знаеше много добре, но поклати отрицателно глава. Искаше да чуе какво ще каже той.

— Нашата разходка до Морага Вали с Принс и Кинг в неделята, след като се запознахме. Тогава ти извади и нареди закуските.

— Само че обедът този ден беше много по-богат — добавя тя с щастлива усмивка.

— Чудя се само защо не пихме кафе тогава — продължи Били.

— Може би щеше да изглежда много по домашному — засмя се тя. — Мери би го сметнала за неприлично…

— Или грубо — добави Били. — Тази дума винаги й беше на устата.

— А виж какво стана с нея в края на краищата.

— Винаги е така — мрачно промърмори Били. — Забелязал съм, че тези, дето най-много се превземат и се правят на светици, най-често затъват в калта. Приличат ми на ония коне, дето се дърпат от нещата, от които най-малко ги е страх.

Саксън замълча, потисната от смътна тъга, навеяна от спомена за вдовицата на Бърт.

— Знам и нещо друго, което се случи този ден — припомняше й Били. — Бас държа, че не можеш да се сетиш.

— Какво ли е? — промълви Саксън, но очите й издаваха, че се е досетила.

Били също й отговори с поглед, в изблик на нежност посегна, взе ръката й и я притисна гальовно о бузата си.

— Каква е мъничка, боже мой… — говореше той на ръката, която държеше в плен. След това погледна Саксън и думите му я стоплиха.

— Нашата любов пак почва от самото начало, нали?

Двамата ядоха с охота, а Били изпи три големи чаши кафе.

— Знаеш ли, този чист въздух отваря апетита — промърмори той, като захапа петия си сандвич с месо. — Бих могъл да изям цял вол, а след това да го залея с кафе.

Мислите на Саксън пак се връщаха към разговора с монтьора и тя повтори на ум най-важното от това, което бе чула.

— Боже мой! — провикна се тя. — Колко неща вече научихме!

— Във всеки случай едно нещо научихме — каза Били. — Това не е място за нас. Тук земята струва по хиляда долара акърът, а ние имаме всичко на всичко двайсет долара в джоба си.

— О, ние съвсем няма да останем тук — побърза да каже тя. — Но важното е, че португалците са повдигнали цената на тукашната земя. И виж само как са се наредили — пращат децата си на училище и… имат деца; ти сам каза, че са шишкави като буренца.

— Свалям им шапка — отговори Били. — Но все пак бих предпочел да имам четирийсет акра по сто долара, отколкото четири по хиляда. Знаеш, ще ме е страх да се обърна на тия четири акра — ще ме е страх да не взема да падна от тях.

Тя бе напълно съгласна с него. В дъното на душата си тя се чувстваше много по-привлечена от четирийсетте акра, отколкото от четирите. Вярно, тя принадлежеше към друго поколение, но изпитваше по свой начин същия копнеж към простор, както вуйчо си Уил.

— Не, няма да останем тука — увери тя Били. — Ние ще се стремим не към четирийсет, а към сто и шейсет акра свободна държавна земя.

— Струва ми се, че държавата ни я дължи за всичко, което нашите майки и бащи са направили. И не е ли така, Саксън, когато една жена е прекосила прериите, както ги е прекосила твоята майка, и когато мъж и жена са били убити от индианците, както са били убити моите баба и дядо, държавата все им дължи нещо.

— Да, ние ще си поискаме този дълг.

— Ще го поискаме, бъди спокойна! Някъде в планините, покрити със секвоя, на юг от Монтерей.

Глава II

Трябваше да се върви цял следобед, за да се стигне до Найлс, като се мине през градчето Хейуърдз. И все пак Саксън и Били отделиха време да свърнат от шосето и да тръгнат по селските пътища през грижливо обработените участъци, където земята бе засята до самия коловоз. Саксън с учудване гледаше дребните мургави преселници, които бяха дошли на тази земя с празни ръце, но успяваха да извлекат толкова от нея, че да повишат цената й до двеста, петстотин, дори хиляда долара на акър.

Навсякъде кипеше работа. Жените и децата бяха излезли на полето заедно с мъжете. Те безспорно обръщаха земята, като че не искаха да я оставят да си отдъхне. И земята ги възнаграждаваше. Сигурно ги възнаграждаваше, иначе децата им не биха могли да ходят на училище, а самите те не биха се возили било в по-раздрънкани, купени на старо двуколки или пък в здрави и леки каруци.

— Погледни лицата им — казваше Саксън. — Те са щастливи и доволни. Колко са различни от лицата на нашите съседи, след като почнаха стачките!

— Да, така е, хубаво са се подредили — съгласи се Били. — Вижда се още от пръв поглед. Но няма защо да ми се перчат на мене: не забравяй, че те ни изтикаха от нашата земя и тъй нататък.

— Но те съвсем не се перчат — възрази Саксън.

— Права си, и аз сам виждам. Но все пак не са чак толкова умни. Бас държа, че що се отнася до конете, на доста неща мога да ги науча.

По залез-слънце те влязоха в малкото градче Найлс. Били, който бе мълчал, докато минаха последната половин миля, доста колебливо предложи:

— Как мислиш — да вземем стая в някой хотел, а?

Саксън решително поклати глава.

— Мислиш ли, че за дълго ще ни стигнат нашите двайсет долара, ако речем да живеем така? Не, ние трябва да почнем от самото начало. В нашите сметки не сме предвидили нощуване в хотели.

— Добре — отстъпи той. — Аз издържам, но си помислих за тебе.

— Тогава знай, че аз също издържам — подхвърли снизходително тя. — А сега е време да потърсим нещо за вечеря.

Те купиха парче месо за бифтек, картофи, лук и десетина хубави ябълки, излязоха от града и се запътиха към дългите редици дървета и храсти, които подсказваха, че зад тях има поток. Там те се настаниха на лагер на пясъчния бряг край дърветата. Наоколо имаше много сухи клони и докато събираше и сечеше дърва за огъня, Били весело си подсвиркваше. Саксън внимателно следеше настроението му и се радваше на невъобразимо фалшивото му подсвиркване. Усмихвайки се, тя постла одеялата, които щяха да им служат за маса; предварително бе обрала от пясъка всички съчки и бе подложила брезента; тя сега се учеше как се готви на открит огън и първия си успех отбеляза, като разбра, че да поддържаш непрекъснато огъня, е много по-важно, отколкото да разпалиш голяма клада. Когато кафето се свари, тя капна малко студена вода, за да се утаи, и пак остави кафеника на края на огъня, за да изстине, но и да не прекипи. Изпържи нарязаните на кръгли парченца картофи и лук в същия тиган, но поотделно, изсипа ги в алуминиевата чиния, в която тя щеше да се храни, сложи я върху кафеника, като я похлупи с обърнатата чиния на Били. На сухия нажежен тиган тя изпече бифтека — така както го обичаше Били. Когато завърши тия приготовления, докато Били наливаше кафето, тя поднесе месото и изсипа за миг картофите и лука обратно в горещия тиган, за да бъдат съвсем топли.

— Какво повече може да иска човек? — възкликна предоволен Били, докато си свиваше цигара след последната чаша кафе.

Той се излегна на едната си страна, като се подпря на лакът. Огънят буйно гореше и бузите на Саксън изглеждаха още по-румени при отблясъка на пламъците.

— Когато нашите деди са странствали, винаги са били нащрек — бояли са се от индианците, от диви зверове и от какво ли не още, а ние тук с тебе сме като у дома си. Ето тоя пясък, к’во по-хубаво легло може да искаш — меко като пух… Слушай, много ми харесваш, моя малка индианке. Бас държа, че сега не изглеждаш на повече от шестнайсет години, мое „момиченце в гората“!

— Така ли? — изчерви се тя, като кокетно изви глава и белите й зъби блеснаха. — Ако нямаше цигара в уста, аз пък щях да те запитам дали майка ти знае, че си излязъл от къщи, мое „момченце на пясъчния бряг“.

— Слушай — започна той с тържествена сериозност, която не можеше да я излъже. — Бих искал да те запитам нещо, ако нямаш нищо против. Разбира се, не искам да те засегна, но все пак има нещо много важно, което бих искал да знам.

— Какво е то? — запита тя, след като почака напразно.

— Ето какво, Саксън. Ти много ми харесваш и тъй нататък, но настъпва нощта, а ние сме на хиляда мили от хората и… да, това, което искам да знам, е: ние с тебе двамата наистина ли сме пред бога и пред закона мъж и жена?

— Да, и пред бога, и пред закона — увери го тя. — Защо питаш?

— О, нищо. Просто бях забравил и беше почнало да ми става неудобно; сама разбираш, ако не бяхме женени, като имаш пред вид как съм възпитан, това място нямаше да е…

— Стига, достатъчно! — строго каза тя. — Това е точно мястото и времето да събереш дърва за сутринта, докато аз измия чинните и сложа кухнята в ред.

Той скочи, за да изпълни нареждането й, но се спря, прегърна я и я притисна до себе си. Не си казаха ни дума. Но когато той се отдалечи, гърдите й се вълнуваха, а на устните й трептеше благодарствена песен.

Нощта беше настъпила, озарена едва от мъждукащата светлина на звездите, но и те скоро се скриха зад неизвестно откъде появилите се облаци. Беше началото на калифорнийското сиромашко лято. Въздухът бе топъл, вечерния хлад едва се чувстваше и нямаше никакъв вятър.

— Струва ми се, че нашият живот едва сега почва — каза Саксън, когато Били, насъбрал съчките, се отпусна до нея върху одеялата пред огъня. — Днес научих повече, отколкото за десет години в Оукланд. — Тя вдъхна дълбоко и обгърна раменете си с ръце. — Да обработваш земята, било много по-сложно, отколкото си мислех.

Били нищо не отговори. Гледаше втренчено огъня и тя разбра, че той обмисля нещо.

— Какво има? — запита тя, когато видя, че той е стигнал до някакво решение, и сложи ръката си върху неговата.

— Представях си как обработвам нашето ранчо — отговори той. — Тези малки фермички не са съвсем лоши, стават за чужденците. Но на нас американците ни трябва простор. Аз искам, като гледам хълма, да знам, че е мой, че земята чак до върха и от другата страна на хълма, та чак до върха на следващия хълм, е също моя, да знам, че отвъд тези хълмове край някой ручей пасат моите кобили, а малките им жребчета пасат или лудуват около тях. Знаеш ли, че доста пари се печелят от развъждането на коне — особено на едрите товарни коне, които теглят по хиляда и осемстотин до две хиляди фунта. За чифт еднакви четиригодишни коне винаги ще ти платят в града седемстотин до осемстотин долара. При този климат единственото, от което се нуждаят, е хубава и изобилна паша, може би и някакъв навес и малко сено, когато се позадържи лошото време. По-рано не ми е идвало на ум, но да си призная, мисълта, че може да имаме такова ранчо, почва да ми харесва.

Голяма възбуда обхвана Саксън. Това бяха нови сведения по въпроса, който й бе толкова близко до сърцето; а най-много се радваше, че те изхождаха от Били.

Но още по-хубаво беше, че той сам бе почнал да се увлича.

— Ще има място и за това, и за всичко друго върху един участък земя — насърчи го тя.

— Разбира се. Около къщата ще имаме и зеленчук, и пилета, и плодови дръвчета, и всичко останало, точно като португалите; а освен това достатъчно простор и конете да тичат, и ние да се разхождаме.

— Но жребчетата струват пари, Били!

— Не много — каза той. — Каменната настилка на градските улици бързо разсипва конете. Ето от тия, непригодени за града, аз ще си подбера породисти кобили. Знам как да постъпя. Продават ги на търг, а те могат да вършат работа още дълги години, само че не бива да теглят по градската настилка.

Настъпи дълго мълчание. Загледани в гаснещия огън, и двамата се стараеха да си представят бъдещата ферма.

— Колко е тихо тука, нали? — каза Били, като се върна най-после към действителността. Той се огледа наоколо. — И е тъмно като в рог. — Той потрепери, закопча си сакото и хвърли няколко съчки в огъня. — Все пак това е най-хубавият климат на света. Когато бях малък, много пъти съм чувал баща ми да казва, че нищо не липсва на калифорнийския климат. Веднъж му се случи да отиде на Изток и да прекара там едно лято и една зима и се бе доста напатил. „Втори път няма да се излъжа“ — казваше той.

— И майка ми казваше, че няма друга страна с такъв климат. Колко ли хубав им се е видял, след като са минали през пустини и планини. Те нарекли Калифорния страната на млякото и меда. Почвата била толкова плодородна, че, както често казваше Кади, било достатъчно само малко да се почопли.

— И имало дивеч колкото си искаш — добави Били. — Мистър Робъртс, който осиновил моя баща, карал добитък от Сан Джоакин до река Кълъмбия. Помагали му четирийсет души и със себе си носели само барут и сол. Хранели се само с дивеча, който убивали.

— Планините гъмжали от елени и майка ми е виждала цели стада в околностите на Санта Роза, ще отидем там някога, Били. Винаги съм мечтала за това.

— Когато баща ми бил млад, някъде на север от Сакраменто, в ракитака до малката река Каш Слоу, се въдели гризли. Той често ходел там на лов. А когато мечките излизали на открито място, той и мексиканците ги преследвали на коне и ги ловели с въже, с ласо, разбираш ли? Той разправяше, че коне, които не се страхуват от гризли, стрували десет пъти повече от всички други коне. А пантерите! Хората тогава им викали кугуари, диви котки или направо зверове. Да, ние ще отидем някога в Санта Роза. Може да не ни хареса земята по крайбрежието и да продължим нашата екскурзия.

Огънят бе вече загаснал и Саксън бе разресала косата си с четка и я бе сплела. Приготовленията им за спане бяха съвсем прости и след няколко минути те легнаха един до друг под одеялата. Саксън затвори очи, но не можеше да заспи. Напротив, никога досега сънят не бе бягал толкова от нея. Тя никога в живота си не бе спала под открито небе и с никакво усилие на волята не можеше да преодолее странното си чувство. Освен това тя беше схваната от дългия уморителен път, а пясъкът за нейна изненада съвсем не беше мек. Измина час. Много й се искаше Били да е заспал, но чувстваше, че и той е буден. Пукотът на един гаснещ въглен я стресна; тя усети, че и Били помръдна.

— Били — прошепна тя, — буден ли си?

— Да-а — отговори тихо той. — Чудя се как може този пясък да е толкова твърд — същински бетон. За мене, както и да е — горе-долу се ядва. Но кой можеше да си помисли, че е толкова кораво!

И двамата се поместиха, но напразно се опитваха да избягнат твърдия, болезнен допир с пясъка.

Внезапно нейде наблизо пронизително зацвъртя щурец и Саксън отново се стресна. Тя потърпя няколко минути неприятния звук, докато Били не извика:

— Слушай, не знам какво е туй чудо, но ме изкарва из кожата.

— Да не е някоя гърмяща змия? — запита уж спокойно тя, като се стараеше да не издаде вълнението си.

— Точно същото си помислих и аз.

— Виждала съм две на витрината на дрогерията „Баумън“. Знаеш ли, Били, те имат по един кух зъб и когато хапят, отровата изтича от кухината.

— В-в-в! — уж на шега потрепери Били, но все пак не беше само на шега. — Сигурна смърт, освен ако си като Боско. Помниш ли го?

— „Боско гълта живи змии! Боско гълта живи змии!“ — се провикна Саксън, подражавайки на възгласите, с които привличаха публиката в цирка.

— Само че на Босковите змии торбичките с отрова са предварително изрязани. Иначе няма как… Уф! Защо не мога да заспя! Иска ми се това проклето животно да си затвори устата. Дали наистина не е гърмяща змия?

— Не, невъзможно е — реши Саксън. — Всички гърмящи змии отдавна са избити.

— Боско отде намира своите тогава? — напълно логично забеляза Били. — А ти защо не спиш?

— Може би защото всичко ми е толкова ново — отговори тя. — Никога не съм нощувала под открито небе.

— Нито пък аз. И винаги досега съм мислил, че е голямо удоволствие. — Той пак промени положението си върху пясъка, който просто го подлудяваше, и тежко въздъхна. — Надявам се, че с времето ще свикнем. Щом другите могат, защо да не можем и ние, а толкова много хора нощуват под открито небе. Няма к’во да се безпокоим. Тука сме свободни, независими, не плащаме наем, сами сме си господари…

Той внезапно замълча. Откъм храстите се чуваше от време на време някакво шумолене. Когато те се опитваха да разберат точно откъде идеше, то тайнствено затихваше, но едва успяваха да задремят и шумоленето също тайнствено се възобновяваше.

— Шуми, като че ли някой пълзи към нас — предположи Саксън и се сгуши по-близо до Били.

— Във всеки случай това не е див индианец — беше единственото, което той можеше да измисли за нейно успокоение. Той нарочно се прозина. — О, глупости. Няма от к’во да се боим. Помисли к’во са претеглили всички пионери!

След няколко минути раменете му започнаха да се тресат и Саксън разбра, че той се смееше.

— Спомних си една история, която баща ми често разказваше обясни той. — За старата Сюзън Клегхорн — от орегонските пионери. Наричали я кривогледата Сюзън. Но на стрелба никой не можел да я надмине. Веднъж, когато пионерите минавали през прериите, техният керван бил нападнат от индианци. Пионерите наредили в кръг всички фургони, а вътре в кръга укрили хората и воловете; те успели да отблъснат индианците, като убили много от тях. Като се защищавали по този начин, те били много силни; индианците искали да ги накарат да излязат от кръга — и какво направили: довели две бели девойки, пленени от някакъв друг керван, и почнали да ги изтезават; правели го така, че всички да видят, но не и съвсем близо, за да не ги стигнат куршумите. Индианците мислели, че белите няма да могат да се стърпят, ще се впуснат към тях и тогава ще им паднат в ръцете.

Белите не можели нищичко да направят: ако речели да се притекат на помощ на момичетата, индианците щели да ги убият и после да нападнат кервана. Това означавало сигурна смърт за всички. А какво направила старата Сюзън — измъкнала някаква стара кентъкска пушка, напълнила я с три пъти повече от обикновения заряд, прицелила се в един грамаден индианец, които по-усърдно изтезавал девойките, и стреляла. Прикладът я ритнал и я отхвърлил назад, а рамото й било като сакато през целия път до Орегон, но пречукала на място големия индианец и той не могъл да разбере отде му е дошъл ударът.

Но аз исках да ти разкажа друга история. Изглежда, че старата Сюзън обичала много Джон Ечемиченото зърно. Натрясквала се здравата винаги щом й паднел удобен случай. И синовете, и дъщерите й, и старецът й все гледали да го скрият така, че да не може да го намери.

— Какво да намери? — запита Саксън.

— Джон Ечемиченото зърно… О, ти не знаеш — така казвали едно време на уискито. И тъй, един ден цялото семейство отивало някъде из местността, наричана Бодега, дето те се заселили, след като дошли от Орегон. Старата Сюзън уверявала, че ревматизмът й се бил обадил, затова не можела да отиде. Но близките й разбрали каква е работата. У тях в къщи имали двугалонова дамаджана, пълна с уиски. Те се съгласили, но преди да тръгнат, изпратили един от внуците да се покатери на голямото дърво зад плевнята и да привърже дамаджаната шейсет фута над земята. Но и това не помогнало. Когато вечерта се върнали, намерили Сюзън да се търкаля мъртво пияна в кухнята.

— Нима е успяла да се покатери на дървото? — учудена запита Саксън, като помисли, че Били няма намерение да продължи разказа.

— Нищо подобно! — засмя се весело той. — Тя домъкнала едно корито и го сложила на земята точно под дамаджаната; след това взела старата си пушка и пръснала дамаджаната на хиляди парчета. Останало й само да излочи уискито от коритото.

Саксън отново бе задрямала, когато шумоленето пак се чу, този път много по-близо. Нейното възбудено от страх въображение й рисуваше нещо потайно, някакъв хищен звяр, който пълзи към тях.

— Били — прошепна тя.

— Да, и аз чувам — беше неговият отговор; ясно бе, че и той бодърстваше.

— Да не е пантера или може би… дива котка?

— Не е възможно. Всички тия зверове са отдавна изтребени. Тук е спокоен земеделски район.

Скитникът вятър раздвижи листата на дърветата и Саксън потрепери. Тайнственото цвърчене на щуреца изведнъж спря подозрително, но шумоленето продължи, за да прекъсне с тъй тежък удар, който накара Били и Саксън да седнат всред одеялата. Нищо повече не се чу и те пак легнаха. Но сега дори и самата тишина им се струваше зловеща.

— Ух! — отведнъж с облекчение въздъхна Били. — Как не се сетих! Това беше заек. Чувал съм как питомни зайци удрят така със задните си крака.

Саксън напразно се мъчеше да заспи. Колкото по-дълго лежеше, толкова по-твърд й изглеждаше пясъкът. И мускулите, и костите й я боляха от допира с него. Макар разсъдъкът и да отхвърляше възможността за истински опасности, въображението й не преставаше да й ги рисува в най-ярки краски.

Чу се нов шум. Не беше нито шумолене, нито цвърчене. Като че някое огромно животно се провираше през храсталака. Понякога клончетата изпращяваха и се чупеха, а веднъж те чуха как клонките на един храст бяха наведени настрани и бързо пак се изправиха.

— Ако другото беше пантера, туй пък сигур е слон — унило забеляза Били. — Доста е тежичък. Слушай. Приближава се.

Шумът често замираше, после пак се чуваше все по-силно и по-близко. Били пак седна всред одеялата и прегърна с едната си ръка Саксън, която също се бе надигнала.

— Не съм мигнал досега — оплака се той. — Ето, пак почва. Бих искал да видя к’во е.

— По шума изглежда, че е животно, голямо като мечка — изтрака със зъби Саксън отчасти от страх, отчасти от нощния хлад.

— Да, ясно, че не е скакалец.

Били понечи да стане, но Саксън го хвана за ръката.

— Какво си намислил да правиш?

— О, никак не ме е страх — отговори той. — Но честна дума, това ми действа на нервите. Ако не разбера к’во е, просто ще полудея. Ще отида само да поразузная. Няма да се доближавам.

Нощта бе толкова тъмна, че щом Били изпълзя на една ръка разстояние от нея, тя го изгуби от погледа си. Саксън седеше и чакаше. Шумът стихна и тя можеше да следи движението на Били по пращенето на сухите клонки и съчки. След няколко минути той се върна и се мушна под одеялото.

— Мисля, че го изплаших. Има много добър слух и щом чу, че наближавам, изглежда, офейка. А пък аз едва пристъпвах, за да не правя шум… Боже мой, ето пак почва.

Те отново седнаха. Саксън побутна Били.

— Там е — предупреди го тя, като едва шепнеше. — Чувам как диша… дори пръхти.

Сух клон се счупи с трясък, и то така близо до тях, че и двамата подскочиха, без да се срамуват един от друг.

— Няма да позволя повече да ни се подиграва — гневно заяви Били. — Иначе току-виж, че стъпи върху нас.

— Какво ще правиш? — запита тя разтревожено.

— Ще викна колкото ми глас държи. Ще се разправя с него каквото и да е то.

Той пое дълбоко дъх и нададе див вик.

Резултатът надмина всички негови очаквания. А сърцето на Саксън замря от ужас. В миг окръжаващата ги тъмнина се изпълни със страхотен шум и движение — храстите пращяха и се чупеха, чуваше се тежък тропот на бягащи на всички страни животни. За тяхно щастие и успокоение целият този шум се отдалечи и замря.

— Какво ще кажеш, а? — наруши настъпилата тишина Били. — Хм, а всички зяпльовци на ринга казваха, че мен от нищо не ме е страх. Както и да е, доволен съм, че не могат да ме видят тая нощ. — Той изпъшка. — Не мога повече да търпя тоя проклет пясък. Ще стана и ще запаля огъня.

Това не беше трудно; под пепелта имаше още живи въглени и те бързо разпалиха съчките, които той хвърля отгоре. Няколко звездички надзърнаха от мъгливото небе. Той погледна към тях, помисли малко и понечи да тръгне нанякъде.

— Къде отиваш сега? — извика Саксън.

— Намислил съм нещо — уклончиво отговори той и смело излезе от осветения от огъня кръг.

Саксън седеше, дръпнала одеялото чак до брадичката си, и се възхищаваше от неговата смелост. Дори брадвичката не бе взел със себе си, а отиваше право в посоката, където бе стихнал шумът.

След десетина минути той се върна, като се смееше тихо.

— Дявол да го вземе. Хубаво ме уплашиха. Остава и от сянката си да взема да се боя… А какво било? Уф! Хиляда години да мислиш, пак няма да се сетиш. Стадо телета! А са се изплашили повече от нас.

Той изпуши цигара до огъня и се мушна под одеялата при Саксън.

— Хубав фермер ще излезе от мене — мърмореше той, — щом няколко теленца могат да ми вземат страха. Бас държа, че на твоя или на моя баща окото не би трепнало. Нищо не струва вече нашият народ. Това мога да ти кажа.

— Не, не е вярно — застъпи се Саксън. — Добър е нашият народ. И ние сме способни на същото, на каквото са били способни нашите бащи, и сме по-здрави на всичкото отгоре. Само че другояче сме били възпитани. Това е то. Целият си живот сме прекарвали в градове и знаем какво има там, познаваме градския шум, но нищо не знаем за работите и шума вън от града. Расли сме далеч от природата. Това е, с две думи, цялото обяснение. Но сега ние с тебе сме решили да опознаем природата. Не след дълго и ние ще спим под открито небе също така спокойно, както са спали и нашите бащи.

— Само не и на пясък — изпъшка Били.

— Друг път няма да правим тоя опит. Това вече разбрахме веднъж завинаги. А сега мълчи и гледай да заспиш.

Страховете се бяха разсеяли, но сега цялото им внимание бе насочено към пясъка и той им се струваше още по-твърд. Били пръв задряма, а Саксън затвори очи чак когато някъде в далечината запяха първи петли. Но пясъкът не им даваше мира и сънят им бе неспокоен.

При първите проблясъци на зората Били се измъкна и запали буен огън, а Саксън зъзнеща приседна до него. Те изглеждаха уморени, с хлътнали очи Саксън се разсмя, Били неохотно се усмихна, но се развесели, когато погледът му падна върху кафеника и той веднага го сложи на огъня.

Глава III

Саксън и Били изминаха четиридесетте мили от Оукланд до Сан Хозе за три дни. Не срещаха вече услужливи и сърдити на съдбата бъбриви монтьори; рядко имаха случай да поговорят с някой пътник по селските пътища. Срещнаха доста скитници с увито одеяло на гърба — едни вървяха на север, други на юг; от разговорите си с тях Саксън бързо схвана, че те много малко, а понякога и нищо не разбират от селско стопанство. Повечето от тях бяха изнемощели и затъпели старци, говореха единствено за работа — къде най-вероятно може да се намери добра работа, къде в миналото намирали добра работа; но споменаваха само за много далечни места. Едно все пак можа да узнае от тях: в областта, през която тя и Били минаваха, имало само „малки фермери“; те рядко наемали работници и когато им потрябвал наемен труд, обикновено вземали португалци.

Самите фермери бяха неприветливи хора. Те често застигаха Били и Саксън с празни каруци, но нито веднъж не им предложиха да ги качат. Когато при случай Саксън ги запитваше нещо, те я оглеждаха с любопитство или с подозрение и отговаряха двусмислено или насмешливо.

— Това не са американци, дявол да ги вземе — дразнеше се Били. — Едно време хората са били добри и любезни едни към други.

Но Саксън си спомни последния разговор със своя брат.

— Това е духът на времето, Били. Сега е друго време. И после те живеят много близко до големите градове. Почакай, като отидем по-далече, ще видиш колко по-приветливи са хората.

— Но тези тук са негодници — презрително отсече той.

— Може би имат право да се държат така — засмя се Саксън. — Отде да знаеш дали някои от стачкоизменниците, които си пердашил, не са техни родни синове.

— Ех, да беше така — разгорещи се Били. — Слушай, дори да имах десет хиляди акра, нямаше да смятам, че измежду тези, дето вървят по пътя с одеяло на гърба, няма добри хора, поне толкоз, колкото мене, а може би и по-добри. К’вото и да е, бих се отнесъл човешки с всеки един от тях.

Отначало Били търсеше работа във всяка ферма, а после — само в големите. Но получаваше винаги един и същи отговор — нямало работа. На няколко места му казаха, че ще им трябва работна ръка за оран след първите дъждове. Тук-таме бяха почнали по малко суха оран, но повечето фермери изчакваха.

— А ти можеш ли да ореш? — запита го Саксън.

— Не, но мисля, че не е чак толкоз сложно. Във всеки случаи ще се науча от първия човек, когото види да върви след плуга.

Такъв случай му се представи на следващия ден рано следобед. Били се качи на оградата на малка нива и започна да наблюдава стареца, който ореше бразда след бразда.

— Глупости! Та няма нищо по-лесно от туй — презрително забеляза той. — Ако тоя дъртак може да държи един плуг, аз ще се справя с два.

— Хайде, опитай — подтикна го Саксън.

— Няма смисъл.

— Страхопъзльо! — подразни го тя с усмихнато лице. — Защо не го помолиш? В най-лошия случай ще ти откаже. А какво пък, ако ти откаже? И ти си се бил срещу Страшилището на Чикаго, и то двадесет рунда — докрай!

— Намери с к’во да сравняваш! — възрази той, но скочи на земята от другата страна на оградата. — Обзалагам се на две срещу едно, че старчето ще ме изгони.

— Не, няма да те изгони. Ти му кажи, че искаш да се научиш и го помоли да ти даде да изореш няколко бразди. Обясни му, че няма да му искаш пари за това.

— Добре, но ако вземе да се опъва, ще взема насила проклетия му плуг.

Саксън се покатери на оградата, но тъй като беше доста далече, следеше разговора само с очи. След няколко минути поводите бяха прехвърлени на врата на Били, а в ръцете му бяха двете дръжки на плуга. Конете потеглиха, старецът тръгна редом с него, като непрекъснато му даваше наставления. След като направиха няколко бразди, старецът прекоси изораното вече място и дойде да седне на оградата до Саксън.

— И преди е орал малко, а?

Саксън поклати глава.

— Не, никога, но умее да кара коне.

— Виждам, че не е новак, пък и бързо схваща. — Старият фермер се засмя и си отразя парче тютюн за дъвкане. А и аз няма да се уморя, като поседна тук, докато той работи.

Неразораното място ставаше все по-малко, но Били не прояви желание да остави плуга, а зрителите му седяха на оградата и оживено разговаряха. Въпросите на Саксън се сипеха като дъжд и тя скоро разбра, че старият фермер невероятно много прилича на описанието, което им бе дал монтьорът за своя баща.

Били не остави плуга, докато не изора цялата нива, а старецът ги покани да пренощуват у него. На мястото имало необитавана постройка, щели да намерят там малка готварска печка — каза им той — и щял да ги гости с прясно мляко. Освен това, ако Саксън искала да опита своите фермерски способности, можела да издои кравата.

Урокът по доене не излезе така сполучлив, както урокът на Били по оране; и когато той изчерпа целия си запас от подигравки, Саксън му предложи да опита силите си, но и той се провали също като нея Саксън разглеждаше всичко и за всичко питаше стана и ясно, че пред нея се открива една друга страна на земеделския живот. И фермата, и фермерът бяха изостанали. Дума не можеше да става за интензивно земеделие Земя имаше много, но много лошо се обработваше. Всичко беше запуснато. И къщата и плевнята, и пристройките се рушаха. Дворът пред къщата беше буренясал. Нямаше зеленчукова градина. Малката овощна градина бе много стара, изоставена и дърветата явно линееха; те бяха чворести, изкривени и покрити със сив мъх. Саксън узна, че синовете и дъщерите на фермера отишли да живеят в града. Една от дъщерите се омъжила за доктор, другата била учителка в педагогическото училите на щата, единият син бил машинист по железниците, вторият бил архитект, а третият — докладчик в едно от съдилищата на Сан Франциско. От време на време те помагали на старите си родители — казваше и фермерът.

— Какво мислиш? — Саксън запита Били, когато той пушеше цигарата си след вечеря.

Той вдигна многозначително рамене.

— Хм. Толкоз е ясно. Старият чудак е като овощната си градина. Целият е обрасъл в мъх. След като видях Сан Леандро, ясно ми е като бял ден, че той нищичко не разбира. Ами конете му! За него би било истинско благодеяние и икономия някой да изведе двата му коня и да ги застреля. Бас държа, че такива коне у португалите няма да видиш. Не става дума човек да се перчи и хвали с хубави коне. То е нещо много важно, пък има и сметка. Струва си да имаш хубави коне. Самата работа го иска. Старите коне ядат повече от младите и пак не ги бива, не могат да свършат същата работа. Дали ще подковаваш млади или стари — разноските са все едни. А неговите коне са истински кранти — той губи ежеминутно от тях. Трябва да видиш как подреждат и как пресмятат работата на конете в града.

Саксън и Били спаха чудесно, закусиха рано и се приготвиха за път.

— Иска ми се да останете да ми поработите няколко дни — каза със съжаление старецът при раздялата, — но няма как. Ние с жената едва се изхранваме от това ранчо, след като ни оставиха децата. И то невинаги. Много продължиха лошите времена. Откакто Гровър Кливлънд бе президент, не сме видели бял ден.

Рано следобед те бяха вече в околностите на Сан Хозе и Саксън предложи да спрат.

— Искам да се отбия тука и да поразпитам — заяви тя — Само да не пуснат кучетата си по мене. Това е най-красивото място, което сме виждали досега, нали?

Били, който винаги мечтаеше за хълмове и просторни пасища за своите коне, с не особено въодушевление измърмори нещо като съгласие.

— Виж, виж какви зеленчуци! А всички лехи са оградени с цветя! Това е повече от доматите на португалците, увити в хартия.

— Не виждам какъв смисъл има? — възрази Били — Какви пари могат да се вземат от цветята? Те само заемат мястото, дето може да се насади хубав зеленчук.

— Точно това искам да разбера. — Тя посочи една жена, която се бе навела и работеше с малка лопатка пред мъничката вила — Не я знам каква е, но в най-лошия случаи ще ме нахока. Виж, сега гледа към нас. Остави торбата си до моята кошница и да влезем.

Били свали торбата с одеялата от гърба си, но предпочете да почака. Когато Саксън тръгна нагоре по тясната, оградена с цветя пътечка, тя забеляза, че в зеленчуковата градина работеха двама мъже; и двамата биха стари: единият китаец, а другият — с много тъмни очи, явно и той от някакъв чуждестранен произход. Всяко кътче тук бе спретнато и грижливо обработено; личеше, че се стопанисва най-интензивно — дори неопитните очи на Саксън забелязаха това. Жената се изправи и се обърна към Саксън; тя бе на средна възраст, стройна и простичко, но хубаво облечена. Носеше очила и по израза на лицето й Саксън разбра, че е добра, но доста нервна жена.

— Днес нямам нужда от нищо — каза тя, преди още Саксън да проговори, като смекчи отказа си с приветлива усмивка.

Саксън се ядоса вътрешно на своята покрита с черна мушама кошничка. Очевидно жената бе видяла как тя я бе оставала пред портичката.

— Ние нищо не продаваме — бързо обясни Саксън.

— Ах, извинете за грешката — и жената се усмихна още по-приветливо, докато чакаше Саксън да й обясни за какво бе дошла.

Без да се колебае, Саксън изложи целта на идването си.

— Ние търсим земя. Искаме да станем фермери, разбирате ли, но преди това трябва да ни стане ясно каква земя е най-подходяща за нас. И като видях колко хубаво е вашето място, дощя ми се да ви запитам хиляди неща. Виждате ли, ние нищо не разбираме от селско стопанство. Досега винаги сме живели в града, но решихме да го напуснем, да се установим на село и да бъдем щастливи.

Тя млъкна. Лицето на жената сякаш доби насмешлив израз, но си остана все тъй приветливо.

— Но откъде знаете, че ще бъдете щастливи на село? — запита тя.

— Не знам. Знам само, че бедните не могат да бъдат щастливи в града, където работниците вечно имат неприятности. Ако и на село те не могат да бъдат щастливи, тогава никъде няма щастие за тях. А това би било несправедливо, нали?

— Дотук разсъжденията ви са правилни, мила моя. Но не забравяйте, че и на село има много бедняци и много нещастни хора.

— Вие не изглеждате нито бедна, нито нещастна жена — възрази Саксън.

— Колко сте мила.

Саксън забеляза, че лицето на нейната събеседница пламна от удоволствие, което не изчезна веднага.

— А може би аз съм създадена да живея и преуспявам на село — продължи жената. — Вие сама казахте, че досега винаги сте живели в града. Вие нищо не знаете за селото. Бихте могли дори да разсипете живота си.

Саксън си спомни за ужасиите месеци, прекарани в малката къщичка на Пайни стрийт.

— Но сигурно знам, че градът щеше да разсипе живота ми. Може същото да се случи и на село, но все пак това е единственият ми изход — или живот на село, или нищо, разбирате ли? Освен това нашите деди винаги са живели всред природата. Струва ми се, че това е по-естествен начин за живеене. И после, както виждате, аз съм тук и това доказва, че в дълбочината на душата си винаги съм се стремила към селото и навярно, както вие казвате, съм създадена да живея на село, иначе не бих била тук.

Събеседницата й кимна одобрително и я погледна с нараснал интерес.

— Тоя млад човек… — почна тя.

— Е моят мъж. Той беше колар, докато почна голямата стачка. Казвам се Робъртс, Саксън Робъртс, а мъжът ми — Уилям Робъртс.

— Аз съм мисис Мортимър — каза жената и вежливо кимна с глава. — Вдовица съм. А сега поканете, ако обичате, вашия мъж да влезе и аз ще се опитам да отговоря на някои от вашите многочислени въпроси. Кажете му да пренесе багажа в двора… А сега, какви са въпросите, които искате да ми зададете?

— О, те са най-различни. Вашата работа носи ли ви доход? Как я ръководите? Колко ви струваше земята? Вие ли построихте тази красива къща? Колко плащате на работниците? Как сте изучили всичко и как сте узнали кое най-добре расте на вашата земя и кое дава най-добър доход? Къде и кога най-добре продавате зеленчуците? Как ги продавате? — Саксън спря за миг и се засмя. — О, аз дори още не съм почнала. Защо сте посадили цветя навсякъде покрай лехите? Гледах португалските ферми край Сан Леандро, но никъде не видях да растат цветя заедно със зеленчуците.

Мисис Мортимър вдигна ръка.

— Нека най-напред да отговоря на последния ви въпрос. Той, тъй да се каже, е ключ за всичко останало.

Но пристигна Били и обяснението се отложи за малко, докато Саксън представи мъжа си.

— Цветята привлякоха вашия поглед, нали, мила моя? — продължи мисис Мортимър. Те ви накараха да влезете в моята градина, те ви доведоха при мене. И точно за това те са посадени заедно със зеленчука — да привличат погледите. Нямате представа колко погледи са привлекли и колко хора са примамили да влязат в моята градина. Пътят е хубав и гражданите много често излизат с колите си на къса разходка по него. О, не, с автомобилите нямах късмет. Хората, които са в тях, не могат нищо да видят от праха. Но аз почнах, когато почти всички се возеха с коне. Гражданките често минаваха насам. Моите цветя, пък и цялата градина, привличаха погледите им. И те караха кочияшите си да спрат. А аз някак си така правех, че винаги да съм пред къщата на разстояние, което позволява да се води разговор. Обикновено те се отзоваваха на поканата ми да видят цветята… и зеленчуците, разбира се. Всичко в градината беше приятно, чисто и хубаво. Това ги привличаше. И… — мисис Мортимър вдигна рамене — известно е, че хубавото съблазнява не само очите, но и стомаха. Зеленчуци, отглеждани всред цветя — това действаше на въображението им. Те харесваха моите зеленчуци, искаха да си купят и си купуваха, като плащаха два пъти по-скъпо, отколкото на пазара, и при това бяха много доволни. Така това стана любимо място на хората, разбирате ли, стана на мода, тъй да се каже. Никой не губеше. Зеленчуците бяха безспорно хубави, поне толкова хубави, колкото тези на пазара, а често — много по-пресни. А освен това моите купувачи убиваха с един куршум два заека: те бяха доволни от себе си, защото имаха съзнанието, че вършат едно благородно дело; те не само си набавяха най-хубавия и съвършено пресен зеленчук, но и бяха щастливи, че са подпомогнали една достойна за уважение вдовица. Гледаше се с много добро око, когато един дом се снабдяваше със зеленчук от мисис Мортимър. Но да не говорим повече на тая тема, по които има още толкова много да се каже. С една дума, моята малка ферма стана нещо като забележителност — място, до което да се отиде на разходка, ей тъй, знаете, когато трябва някъде да се убие времето. Почна да се говори коя съм, кой е бил мъжът ми, каква съм била преди. Някои от градските лейди, които аз лично познавах от по-рано, всякак се стараеха да съдействат за успеха на моята работа. Освен това аз имах обичая да поднасям чай на клиентките си и така купувачките ставаха мои гостенки. Аз и сега им поднасям чай, когато идват да ме покажат на своите приятелки. Както виждате, цветята ми помогнаха да успея.

Саксън сияеше от възторг. Но мисис Мортимър погледна Били и забеляза, че той не одобряваше всичко. Сините му очи бяха помрачени.

— Кажете, не се стеснявайте — насърчи го тя. — Какво не ви харесва?

Саксън се изненада от неговия прям отговор, но двойно повече я изненадаха неговите възражения — те никога не бяха й минавали през ума.

— Всичко това са уловки — каза той. — Това разбрах аз…

— Но уловки, които постигат целта — прекъсна го мисис Мортимър и живите й очи весело светнаха зад очилата.

— И да, и не — упорстваше Били и както винаги бавно и обмислено изричаше всяка дума. — Ако всеки фермер садеше цветя заедно със зеленчука, то всеки фермер щеше да получи два пъти по-висока цена от пазарната, а тогава не би имало въобще двойно по-висока от пазарната цена. Всичко би било както преди.

— Това е теория, а пък аз ви говоря факти — забеляза мисис Мортимър. — Факт е, че другите фермери не вършат това. Факт е също, че аз продавам на двойно по-високи цени. Това вие не може да оспорите.

Били не беше убеден, макар че нищо не можеше да й отговори.

— Все пак — промърмори той, като бавно поклати глава — не виждам смисъла на тая работа. Има нещо, което не ни допада, на жена ми и на мене, искам да кажа. Може би по-късно ще се съглася с вас.

— А междувременно нека ви разведа наоколо — предложи мисис Мортимър. — Искам да ви покажа всичко и да ви обясня как се справям. А после ще поседнем и ще ви разкажа как почнах. Виждате ли — обърна се тя към Саксън, — искам добре да разберете, че ще успеете на село само ако правилно подхванете работата. Аз самата нищо не знаех отначало и нямах до себе си такъв хубавец и юначага, като вашия мъж. Аз бях съвсем сама. И за това ще ви разкажа.

Цял час те обикаляха между зеленчукови лехи, малинови храсти и плодни дървета; Саксън натрупа в ума си огромен запас от нови сведения, за да може по-късно на спокойствие напълно да ги усвои. Били също наблюдаваше с интерес, но остави Саксън да разговаря, а самият той рядко задаваше по някой въпрос. В задния двор, където всичко беше също така чисто и подредено, както и пред къщата, тя им показа птичарника. Тук зад отделни огради се разхождаха няколкостотин малки снежнобели кокошки.

— Това са бели легхорни — обясни мисис Мортимър. — Нямате представа колко спечелих от тях тази година. Аз не държа кокошка и ден, след като престане да носи…

— Същото, каквото ти казвах за конете, Саксън — прекъсна я Били.

— А благодарение на един много прост метод да ги излюпвам точно когато ми трябват — нещо, което върши може би едва един фермер на десет хиляди — те ми носят яйца и през зимата, когато повечето кокошки престават да носят и когато яйцата са най-скъпи. Още нещо — имам си мои постоянни клиенти. Те ми плащат за дузината десет цента повече, отколкото струват яйцата на пазара, защото е известно, че аз доставям само яйца, снесени същия ден.

Тя хвърли поглед към Били и видя, че той още се бореше със своите мисли.

— Пак същото ли ви е в ума? — запита тя.

Той кимна.

— Пак същото. Ако всеки фермер доставя яйца, снесени същия ден, нямаше да има десет цента горница над най-високата пазарна цена и всичко щеше да бъде както по-рано.

— Но тогава всички яйца щяха да бъдат съвсем пресни, щеше да има само яйца, снесени съшия ден! Не трябва да забравяте това — изтъкна мисис Мортимър.

— Само че това нас двамата с жена ми не ни топли — отвърна й той. — Имаше нещо безсмислено в цялата работа и най-после го разбрах. Вие говорите теория и за факти. Десет цента горница над най-високата цена — това е теория за Саксън и за мене. А факт е, че ние нямаме нито яйца, нито кокошки, нямаме и земя, на която кокошките биха могли да се разхождат и да носят яйца.

Домакинята съчувствено кимна глава.

— И още нещо има във вашето стопанство, с което не съм съгласен — продължи той. — Но не мога да кажа точно какво е. Но има нещо…

Мисис Мортимър им показа „резиденциите“ — както тя ги наричаше — на своите животни: на кравите, свините, котките и кучетата. Помещенията бяха малки, но всички животни й носели печалба — уверяваше ги тя и продължаваше да бъбри оживено за своите доходи. Дъхът им замираше от цените, които тя плащаше и получаваше за персийските котки, за свините от Охайо — честърска подобрена порода, за шотландските кучета и джерсейски крави. А за млякото от тези крави тя имала свой собствен пазар и получавала пет цента повече на всеки кварт, отколкото била цената на най-хубавото мляко от местните краварници. Били бързо забеляза разликата между нейната овощна градина и тази, която бе видял предния ден, а мисис Мортимър му посочи и цял ред други предимства, които Били беше принуден да приеме на вяра.

После тя им разправи за друг отрасъл от своето стопанство: домашни сладка и желета, които тя приготовлявала по предварителни поръчки и по цени, замайващо по-високи от редовните пазарни цени. Те седяха и удобни плетени столове на верандата и слушаха разказите на мисис Мортимър как успяла да си осигури купувачи на своето производство на сладка и желета, които сега продавала само на най-добрия ресторант и на най-известния клуб в Сан Хозе. Тя отишла със своите мостри при собственика на ресторанта и при домакина на клуба и след дълги спорове отбила техните възражения, преодоляла тяхната съпротива и убедила най-вече собственика на ресторанта да обяви нейното производство за „специалитет“, да го рекламира умело между своите клиенти и главно рязко да увеличи цената на всички яденета и сладкиши, с които го поднасяли.

Докато тя разказваше, погледът на Били отново се помрачи от неудоволствие. Мисис Мортимър забеляза това и замълча.

— А сега ни разкажете как започнахте — помоли я Саксън.

Но мисис Мортимър заяви, че ще им разкаже само ако те останат за вечеря. Въпреки явната неохота на Били, Саксън прие от името на двамата.

— И така — подхвана разказа си мисис Мортимър, — в началото бях съвсем невежа, тъй като съм родена и отрасла в града. Знаех само, че на село се ходи единствено през ваканцията, а пък аз отивах обикновено на минерални бани, в планината или на морски курорт. Почти целия си живот съм прекарала всред книги — години наред бях главна библиотекарка в Донкастър Лайбръри. После се омъжих за мистър Мортимър. Той също беше човек на книгите, професор в университета „Сен Мигел“. Той дълго боледува, а когато умря, не ми остави нищо и почти цялата му застраховка за живот отиде да покрие дълговете ни. А що се отнася до мене, аз бях тъй измъчена, нервите ми бяха тъй изхабени, че не бях годна за нищо. Но все пак ми бяха останали пет хиляди долара и аз, без много да му мисля, реших да стана фермерка. Намерих това място, климатът му е прекрасен, близко е до Сан Хозе — крайната спирка на трамвая е само на четвърт миля оттук — и го купих. Две хиляди платих в брой, а за останалите две — ипотека. Виждате ли, земята ми струваше по двеста долара акъра.

— Двайсет акра ли имате? — извика Саксън.

— Не е ли много малко? — осмели се да попита Били.

— Напротив, много, страшно много! Първо дадох под наем десет акра. И досега ги давам под наем. Дори и десетте, които оставаха, ми бяха премного за дълго, дълго време. Едва сега почвам да чувствам, че ми става тесничко.

— И тия десет акра са ви поддържали вас и двама работници? — запита Били смаян.

Мисис Мортимър плесна с ръце от удоволствие.

— Слушайте. Аз бях библиотекарка и умея да работя с книги. И най-напред прочетох всичко, което можах да намеря по тия въпроси, и се записах за най-добрите фермерски списания и вестници. Вие ме питате дали моите десет акра са ме издържали мен и двамата работници. Ще ви кажа. Аз имам не двама, а четирима работници. И десетте акра ги издържат, както издържат и Ханна една шведка, вдовица, която води домакинството ми; тя е незаменима, когато дойде времето да се приготвят сладка и желета, и дъщерята на Ханна; тя ходи на училище, но помага по малко, а и племенника ми, когото съм взела да отгледам и възпитам. И така десетте акра почти заместват двайсетте и дават възможност да поддържам и къщата, и пристройките и да се грижа за всичките си породисти животни.

Саксън си спомни какво бе казал младият монтьор за португалците.

— Това не са го направили десетте акра — извика тя. — Постигнали сте всичко с вашия ум и вие много добре го знаете.

— Точно това е, мила моя. Това показва, че този, който е роден за тази работа, може да преуспее на село. Помнете винаги, че земята е щедра. Но трябва и вие щедро да се отнасяте към нея. А това е нещо, което старомодният американски фермер не може да проумее. Умът е най-главното. Един такъв фермер, дори когато вижда, че изтощената му земя плаче за наторяване, не прави разлика между евтините и истински добрите торове.

— И това е нещо, което бих искала да знам! — извика Саксън.

— Ще ви разкажа всичко, което знам, но вие сигурно сте много уморени. Забелязах, че понакуцвате. Да влезем вътре — не се безпокойте за багажа: ще пратя Чанг да го донесе.

За Саксън, с нейната вродена любов към красотата и изяществото на всичко, което я обкръжава, вътрешната обстановка на вилата беше истинско откровение. Тя никога преди това не бе влизала в дома на хора от средната класа и това, което видя, не само надминаваше всичко, което си бе представяла, но и бе много различно. Мисис Мортимър забеляза как блесналият й поглед поглъщаше всичко наоколо и с най-голяма готовност и показваше своя дом; тя шеговито и весело се хвалеше, изтъкваше цените на материалите, обясняваше как собственоръчно бе направила голяма част от нещата, например боядисването на пода, полирането на полиците за книги, потягането на голямото старинно кресло. Били пристъпваше предпазливо след тях и макар че на ум не му минаваше да подражава на родените с изискани маниери хора, той не се показа много несръчен дори и на масата, където за пръв път в живота им той и Саксън се хранеха в частен дом, в който яденето се поднасяше от прислуга.

— Ако бяхте дошли идната година — със съжаление каза мисис Мортимър, — тогава вече щеше да е готова стаята ми за гости, която съм решила да пристроя…

— Не се безпокойте — отговори Били, — много ви благодарим за всичко. Но ние ще вземем трамвая до Сан Хозе и ще наемем стая в някой хотел.

Мисис Мортимър продължаваше да се тревожи, че не е в състояние да ги остани да нощуват при нея и Саксън промени темата на разговора, като я помоли да им разкаже още нещо за своята ферма.

— Казах ви, ако си спомняте, че за земята платих само две хиляди долара в брой — изпълни желанието и мисис Мортимър. — Оставаха ми три хиляди да почна опита си. Разбира се, всичките ми приятели и роднини предричаха, че ще се проваля. И, разбира се, аз направих грешки, и то много грешки. Но щях да направя още повече, ако не бях проучила основно въпросите и не продължавах да ги проучвам. — Тя посочи към стените, целите покрити от полици с книги и купища фермерски списания. — Продължих да уча. Твърдо реших да бъда на висотата на съвременната наука и си изписах известията на всички опитни станции. Дойдох до извода, че всичко, което старомодните стопани вършеха, е погрешно и, знаете ли, не бях далече от истината. Глупостта на старите фермери е невероятна… О, аз се съветвах с тях, обсъждах някои неща с тях, оспорвах техния остарял начин на работа, исках да ми докажат някак, че тяхната закостенялост, че техните предразсъдъци са основателни. Но сполучих само да ги убедя, всички до един, че съм умопобъркана и че всичките ми начинания са обречени на неуспех.

— Но вие сте успели! И още как!

Мисис Мортимър се усмихна в знак на благодарност.

— Понякога, дори и сега, се чудя как наистина не се провалих. Но аз съм потомка на упорито племе, откъснало се достатъчно дълго от земята, за да успее в това време да види нови пътища. Когато нещо ми се струваше правилно, аз веднага на минутата го прилагах, колкото и фантастично да изглеждаше на пръв поглед. Да вземем например старата овощна градина. Беше негодна, повече от негодна. Старият Калкинс едва не умря от сърдечен удар, когато видя как безмилостно я опустоших. А погледнете я сега! Точно на това място, където е тоя дом, имаше една стара, рухнала къща. Аз се примирих с нея, но веднага съборих обора, кочината и курника всичко, просто ги пометох. Хората само клатеха глава и се тюхкаха, като гледаха как безразсъдно разсипва имуществото си една вдовица, която сама се бори, за да си изкара прехраната. Но това беше нищо. Те просто се вцепениха, когато им казах колко съм платила на три прекрасни прасенца от охайочестърска подобрена порода: купих ги за шестдесет долара и трите мънички — току-що отбити. След това се отървах от проскубаните кокошки, продадох ги на пазара и ги заместих с бели легхорни. Двете мършави крави, които получих заедно е мястото, продадох на касапина по трийсет долара едната, а за двеста и петдесет купих две чистокръвни джерсейски млади крави… и спечелих сума пари от тях, докато Калкинс и останалите фермери продължаваха да държат хилавите си крави, които даваха толкова малко мляко, че не покриваха дори разноските за храната си.

Били одобрително кимна.

— Помниш ли какво ти казах за конете? — обърна се той пак към Саксън; и насърчен от домакинята, изказа много правдиви съждения за конете от гледище на тяхното стопанисване и търговията с тях.

Когато той излезе да изпуши една цигара, мисис Мортимър насочи разговора към живота на Саксън и Били и ни най-малко не се учуди, когато узна за неговата склонност към бокса и към побои над стачкоизменници.

— Прекрасен младеж и е добър — увери тя Саксън. — Това личи по лицето му. А най-хубаво от всичко е, че ви обича и че се гордее с вас. Не можете да си представите какво удоволствие ми прави да го наблюдавам как ви гледа, особено когато говорите. Той много уважава вашето мнение. Да, това е ясно, иначе не би тръгнал с вас на това странстване; нали това е напълно ваше хрумване? — Мисис Мортимър въздъхна. — Вие сте щастлива, мило дете, много щастлива. И още не знаете какво нещо е мъжкият ум. Почакайте, докато той напълно се запали, въодушевен от вашите планове. Ще останете поразена, като видите как той ще се заеме за работа. Много усилия ще ви са необходими да вървите в крак с него. Но междувременно вие трябва да вървите напред. Не забравяйте, че той е градско чедо. Трябва доста да се борите, за да го откъснете от живота, на който е свикнал.

— О, но той също е отвратен от града… — започна Саксън.

— Но не колкото вас. Любовта не изпълва цялото съществуване на мъжа, както на жената. Градът е причинил по-голямо зло на вас, отколкото на него. Вие сте загубили милото малко дете. Неговата грижа и връзка с това дете са съвсем слаби, дори случайни в сравнение с дълбочината и остротата на вашите чувства.

Мисис Мортимър извърна глава към влизащия в стаята Били.

— Разбрахте ли най-после какво не ви харесва в моето стопанство? — запита тя.

— Стана ми ясно горе-долу — отговори той, като седна на посоченото от мисис Мортимър голямо кресло. — Ето какво…

— Един момент — прекъсна го тя. — Вие седите на чудесно, голямо, здраво кресло и вие също сте, мога да кажа, голям и силен, а вашата малка женичка е много уморена… Не, не, останете си там — нужна й е вашата сила. Да, да, аз настоявам, направете й малко място.

Тя отведе Саксън при него и го застави да я прегърне.

— Така, сър! Вие двамата изглеждате очарователни. Сега чакам да чуя вашите възражения против моя начин да си изкарвам прехраната.

— Не е вашият начин — бързо възрази Били. — Вашият начин е правилен. Той е знаменит. Аз само искам да кажа, че той не ни подхожда. Ние не можем да използваме тоя начин. Вие сте имали предимства — заможни познати, хора, които са знаели, че сте били библиотекарка, а мъжът ви професор. И после… — Тук той се запъна за миг, като търсеше думите, с които да изрази мисълта, която още не бе се изяснила и за самия него. — Вие сте имали възможности, които ние нямаме. Вие сте образована и… как да кажа… струва ми се, вие знаете как да се държите в обществото и знаете как да търгувате. А има неща, които ние не знаем.

— Но, мило мое момче, вие можете да научите това, което е необходимо — увери го тя.

Били поклати глава.

— Не. Не ме разбрахте. Нека ви обясня. Ето, представете си например, че аз се затътря със сладко и желе до тоя луксозен ресторант, както вие сте го сторили, и поискам да говоря с шефа. Та аз ще бъда не на мястото си още в момента, когато прекрача прага на стаята му. И дори по-лошо, сам ще се чувствам не на място. Ще ме избие на кавга, пък, току-виж, и на бой, а така търговия не се върши. После ще си помисля, че той мисли, че съм някакъв простак, който ходи от врата на врата да предлага сладко. И какво би станало? Ще кипна още при първата дреболия. Аз ще мисля, че той мисли да ми каже да си дигам чуковете и ще гледам да го изпреваря, като му кажа, той да си дига чуковете. Разбирате ли? Защото така съм възпитан. С мене няма или-или! А така сладкото няма да се продаде.

— Това, което казвате, е вярно — весело подхвана мисис Мортимър. — Но забравяте жена си. Погледнете я само. Тя ще направи добро впечатление на всеки търговец и той с удоволствие ще я изслуша.

Били сякаш се вцепени, в очите му блесна опасен пламък.

— Какво сгреших пак? — засмя се домакинята.

— Нямам намерение да се възползвам в търговията от външността на жена си — гневно промърмори Били.

— Прав сте. Бедата е там, че и двамата сте изостанали с петдесет години от съвременността. Вие сте истински стари американци. Просто е за чудене как сте попаднали във водовъртежа на сегашните условия на живот. Вие сте също като Рип Вай Уинкл^[16]. Де се е чуло в този упадъчен век млад мъж и млада жена от големия град да преметнат одеяла на гърба и да тръгнат да търсят земя? Във вас живее духът на аргонавтите^[17]. Както капките вода си приличат, така и вие си приличате с онези, които някога впрегнали воловете си и тръгнали на Запад към земите отвъд залеза на слънцето. Обзалагам се, че вашите бащи и майки или баби и дядовци са били между тях.

Очите на Саксън засияха, а погледът на Били стана отново приветлив. И двамата кимнаха с глава.

— Аз самата съм от стар пионерски род — гордо продължи мисис Мортимър. — Моята баба е била една от малкото оцелели от групата Донър. Дядо ми Джесън Уитни е обиколил нос Хорн и е взел участие във въстанието Беър Флег в Сонома. Той бил в Монтерей, когато Джон Маршал открил злато край воденицата на Сътър. Една от улиците на Сан Франциско носи неговото име.

— Знам я — намеси се Били. — Уитни стрийт — близко е до Ръшън Хил. И майката на Саксън е минала през прериите.

— А дядото и бабата на Били са убити от индианците — добави Саксън. — Баща му бил съвсем малко момченце и живял при индианците, докато белите не го пленили. Той дори не знаел името си и бил осиновен от някой си мистър Робъртс.

— Та ние с вас, мили деца, сме почти като роднини — сияеше мисис Мортимър. — Това е като полъх от старото време, уви, забравено сега в нашите бързо летящи дни. Аз особено много се интересувам от тия неща, защото съм съставяла библиография и съм чела всичко, което се отнася до тая епоха. Вие — и тя посочи Били — сте влезли в историята или по-точно баща ви. Спомням си, цялата случка е описана в историята на Бенкрофт. Индианците са били от племето модоки. Керванът се е състоял от осемнадесет фургона. Единствен баща ви е останал жив, бил е съвсем мъничък по това време и не е разбирал какво е ставало. Той бил осиновен от водача на белите.

— Точно така — потвърди Били. — Модоките. Керванът, изглежда, е отивал към Орегон. И те избили всичките. Дали не знаете нещо и за майката на Саксън. В ония времена тя е писала стихове.

— Печатани ли са някои от тях?

— Да — отговори Саксън, — в тогавашните вестници в Сан Хозе.

— А вие знаете ли наизуст някое от тях?

— Да. Едно от тях почваше така:

Да пее твоята муза се научи

вълшебно, като арфа, що звъни

на вятъра, а ехото поеха

калифорнийските безкрайни равнини.

— Звучи ми познато — замислено каза мисис Мортимър.

— Помпя и друго. То почваше така:

Аз избягах от тълпите на далече във гората,

дето статуите голи се издигат, а листата…

И тъй нататък. Аз не всичко разбирам в тия стихове. Те са били посветени на моя баща.

— Любовно стихотворение — прекъсна я мисис Мортимър. — Спомням си го. Почакайте за миг…

… по онази кротка нимфа, стъпила покрай фонтана

и обсипана догоре с капки от сребриста пяна,

що за миг потръпват леко върху младата й гръд…

— Никога няма да забравя тези капки от сребриста пяна, макар че не помия името на вашата майка.

— Казваше се Дейзи — започна Саксън.

— Не, Дейел — припомняйки си отведнъж, я поправи мисис Мортимър.

— Но никой не я наричаше така.

— Тя се е подписвала с това име. А как е цялото й име?

— Дейзи Уили Браун.

Мисис Мортимър отиде до полиците с книги и бързо се върна с една голяма, подвързана с тъмни корици книга.

— Това е „Архив на миналото“ — обясни тя. — Между другото тук са събрани всички хубави стихове, намерени във вестниците от това време. — Очите й бързо пробягнаха надолу по азбучния указател на книгата; отведнъж погледът и се спря. — Имах право. Дейел Уили Браун. Ето тука. Десет нейни стихотворения: „Походът на викинга“, „Златни дни“, „Постоянство“, „Кабалеро“, „Гробовете по Литл Медоу“…

— Ние отблъснахме там индианците — развълнувано я прекъсна Саксън. — Майка ми, която тогава е била малко момиченце, излязла да донесе вода за ранените. Индианците не стреляли по нея. Всички казвали, че това било истинско чудо. — Тя скочи от мястото си и като протегна ръце към книгата, извика: — О, дайте да я видя, дайте да я видя. Аз не знаех за тази книга. Не знам и тези стихотворения. Мога ли да ги препиша? Ще ги науча наизуст. Помислете си, стихове от моята майка!

Мисис Мортимър трябваше да изтрие стъклата на очилата си. В продължение на половин час, докато Саксън жадно поглъщаше стиховете на майка си, мисис Мортимър и Били седяха мълчаливи. Накрая, без да откъсне поглед от книгата, тя я затвори, като придържаше с пръст страницата, и с учудване и трепет повтаряше:

— А аз не знаех, не знаех.

През този половин час мисис Мортимър не преставаше да обмисля нещо. И малко по-късно тя им разкри своя план. Била убедена в предимствата на интензивното млекопроизводство, тъй както и на интензивното обработване на земята, и възнамерявала, щом като изтече срокът, за който била дала под наем другите десет акра, да устрои там млечна ферма с крави от джерсейска порода. И тая ферма, както всичко друго, което бе направила, щяла да бъде образцова, а това означа само, че ще й бъде необходима допълнителна помощ. Били и Саксън били най-подходящите за тая работа. Смятала да построи малка вила и най-късно до следващото лято можела да ги настани там. А междувременно тя можела да нареди по един или друг начин Били да има работа през зимата. Тя му гарантирала работа и знаела една свободна малка къщичка точно до крайната трамвайна спирка, която можели да наемат. Под нейно наблюдение Били можел да се заеме с ръководството на строежа още от самото му начало. По този начин те щели да припечелят малко пари и да се подготвят за самостоятелен фермерски живот, а също щели да имат възможност да огледат земите наоколо.

Но всичките й увещания отидоха напразно. Накрая Саксън изрази ясно, само с няколко думи тяхното становище:

— Ние не можем да спрем още на първото място по пътя си, макар и то да е тъй красиво и приветливо, както вашата ферма, и макар и толкова да ни харесва тази долина. Ние дори още не знаем точно какво искаме. Трябва да продължим, да видим и други места, и други начини на работа, за да можем да разберем точно какво ни трябва. Не бива да прибързваме с нашето решение. Искаме да бъдем уверени, о, напълно уверени, че няма да сгрешим. А освен това… — тя се поколеба — освен това ние не обичаме чак толкова равнината. На Били му се иска да има хълмове в нашата земя, а и на мене също.

Когато си тръгваха, мисис Мортимър предложи да подари на Саксън „Архив на миналото“, но младата жена поклати отрицателно глава и взе пари от Били.

— Отбелязано е, че струва два долара — каза тя. — Бихте ли ми купили тая книга и да я пазите, докато се установим? Тогава ще ви пиша и вие ще можете да ми я изпратите.

— Ах, тия американци! — упрекна я мисис Мортимър, като вземаше парите. — Но трябва да обещаете, че ще ми пишете от време на време, докато се установите.

Тя ги изпрати до шосето.

— Храбра младеж сте вие — каза тя при раздялата. — Колко бих искала и аз да тръгна с вас, ей така с торба на рамо. Вие двамата сте славна двойка. Ако някога мога да ви помогна с нещо, обадете ми се. Вие ще сполучите и аз бих искала да имам някаква заслуга в това. Обадете ми дали сте намерили държавна земя, но ви предупреждавам, че не ми се вярва това да е осъществимо… или пък сигурно ще е много отдалечена от пазара.

Тя стисна ръка на Били, а Саксън прегърна и целуна.

— Бъдете смела — тихо и сърдечно каза тя на ухото й. — Вие ще победите. Вие сте на прав път. И имахте право да не приемете моето предложение. Но помнете, че винаги можете да разчитате на него, а може би и на нещо по-добро. Вие и двамата сте още много млади. Не бързайте. Където и да спрете, дори и за малко, обаждайте ми се и аз ще ви напращам купища земеделски известия и фермерски списания. Довиждане. Желая ни много, много и много щастие.

Глава VI

Същата вечер в малката стая в Сан Хозе Били седеше неподвижно на края на леглото, унесен в мисли.

— Да-а — проговори той най-после, като въздъхна дълбоко. — Едно мога да кажа: въпреки всичко има добри хора на тоя свят. Ето например мисис Мортимър, прекрасна жена, истинска стара американка.

— Чудесна, образована лейди — потвърди Саксън. — А ни най-малко не се срамува тя самата да работи. И фермата й преуспява.

— Само на двайсет… не, на десет акра! Изплатила ги е, направила е всички подобрения, издържа себе си, четирима работници, една шведка и дъщеря й и собствения си племенник! Просто да не повярваш. Десет акра! Моят баща не признаваше парче земя по-малко от сто и шейсет акра. Дори и твоят брат Том още говори за големи държавни участъци от сто и шейсет акра… А тя е жена! Истински късмет беше, че я срещнахме.

— Това беше цяло приключение! — извика Саксън. — Така е, когато човек пътува. Никога не знаеш какво може да се случи. И как ни дойде точно когато бяхме капнали от умора и се питахме колко още ни остава до Сан Хозе. Сякаш от небето ни падна. И тя съвсем не се отнесе към нас като към скитници. Ами къщата й — толкова чиста и красива! И подът чист като маса за ядене. Не съм и сънувала нещо по-уютно и изящно от вътрешната уредба на тая къща.

— И колко хубаво миришеше — добави Били.

— Това е най-важното. В женските списания това наричат „атмосфера на дома“. Преди не разбирах какво искат да кажат с това. А този дом има атмосфера на свежест и изящество…

— Нещо като твоето хубаво бельо — каза Били.

— А това е следващата стъпка. Щом като поддържаш тялото си чисто, свежо и красиво, трябва домът ти да бъде чист, свеж и красив.

— Но това не може да стане в къща, в която се живее под наем, а само в собствена къща. Такива къщи не се строят за наематели. Все пак едно нещо е ясно: тая къща не е струвала скъпо. Работата не е в цената, ами в начина, по който е направена. Дървеният материал е най-обикновен, може да се купи от всеки склад. Та нашата къща на Пайн стрийт беше направена от същото дърво, но начинът, по който е била построена, е съвсем друг. Не знам как да го обясня, но ти разбираш какво искам да кажа.

Саксън си спомни малката вила, която току-що бяха видели, и повтори разсеяно:

— Това е то начинът…

На следната сутрин те тръгнаха рано и задириха през предградията на Сан Хозе пътя за Сан Хуан и Монтерей. Саксън все по-силно накуцваше. Появилият се на петата й мехур се пукна и кожата започна да се бели. Били си спомни наставленията на баща си как да се грижи за краката при дълъг път и се отби в една месарница, където купи за пет цента овча лой.

— Ето това ти трябва — каза той на Саксън: — удобни обувки и краката добре намазани с лой. Щом излезем от града, ще ти намажа петата. И няма да е зле да поспрем за няколко дни. Да можех да намеря временно работа, та ти да си починеш известно време. Това ще бъде най-доброто. Трябва да потърся.

Едва-що излязоха от предградията на града, той остави Саксън до шосето и свърна встрани по една дълга алея, която водеше до някаква голяма ферма. Върна се сияещ.

— Нареди се, Саксън, нареди се! — провикна се той отдалече. — Ще идем при ония дървета край поточето и там ще спрем на лагер. Утре сутрин почвам работа. Два долара на ден без храна и квартира. А щеше да бъде долар и половина, ако ми даваха храна и квартира. Аз му казах, че предпочитам първото и че си нося каквото ми трябва за лагер. Времето е чудесно и можем да останем няколко дни на открито, докато кракът ти оздравее. Хайде. Ще си направим хубав, истински лагер.

— Как получи работа? — запита Саксън, докато те търсеха подходящо място за къмпинг.

— Чакай да се наредим и тогава ще ти разправя. Всичко стана лесно като насън.

Едва след като леглото бе направено, огънят запален и бобът в тенджерата завря, Били хвърли последния сноп съчки и започна:

— Първо да ти кажа, че Бенсън не е някой старомоден дядка. Като го видиш, няма да кажеш, че е фермер. Съвсем съвременен човек, умът му сече, говори и действа като истински бизнесмен. Разбрах това, щом видях фермата му, още преди да видя самия него. Само за петнайсет минути ме прецени.

— Можете ли да орете? — пита той.

— Разбира се — отговарям аз.

— А да карате коне?

— В конюшня съм се излюпил — викам аз. И точно тогава — забеляза ли четирите коня с голямата товарна кола с машини, дето идеха след мене? — точно тогава те влязоха в двора.

— А четири коня? — пита той уж ей тъй, между другото.

— И още как! Ако щете, впрегнете ги в плуг, в панаирджийска въртележка, дори в шевна машина.

— Хайде тогава скочете и вземете поводите казва той бързо и решително, без да губи и секунда. — Виждате ли тоя сайвант? Обиколете плевнята отдясно и обърнете за разтоварване под сайванта.

Да ти кажа ли, съвсем не беше лесно това, което поиска! По следите от колела разбрах, че другите коли винаги са обикаляли плевнята отляво. А от мене поиска да мина през страшно тясно и неудобно място — двойна обиколка, нещо като буквата „S“ от едната страна ъгълът на конюшнята, а малко по-нататък — последен завой — ъгълът на плевнята. А на туй отгоре пътя ми препречваха току-що изхвърлени купища тор, който още не бяха извозени. Но аз не се показах смутен. Коларят ми даде поводите и го видях как се подхилва, сигурен, че нищо няма да излезе. Бас държа, че сам той не можеше да го направи. А аз с най-спокоен вид подкарвам, без дори да знам конете. Да беше видяла как хвърлих предните право върху купчината тор, докато един от задните коне едва не се отърка о стената на плевнята, а главината на задното колело мина само на шест инча от стълба на конюшнята. Другояче не можеше. А конете бяха чудесни. Предните едва не седнаха на тегличите. Когато ги задържах, ударих спирачката и застанах с колата точно там, дето той беше поискал.

— Бива ви — каза Бенсън. — Добре го направихте.

— А, дреболия — викам аз с безразличие, сякаш нищо не е станало. — Дайте ми нещо истински трудно. — Той разбра и се усмихна.

— Знаете си работата — каза той. — Конете си не давам всеки да ги кара. Мястото ви не е из пътищата, момко, вие сте добър работник и сигурно случайно сте пропаднали и станали скитник. Добре, ще орете с моите коне, почвате утре сутрин.

Умен човек, но не чак толкоз. Не бях му показал, че мога да ора.

Когато Саксън сипа боба, а Били наля кафето, тя постоя неподвижна за миг и гледаше наредената върху одеялото закуска — кутията със захар, кондензираното мляко, нарязаното осолено месо, зелената салата, доматите, филиите пресен бял хляб, чинните с димящ боб и канчетата с кафе.

— Каква разлика от снощи — извика Саксън и плесна с ръце. — Вчера беше истинско приключение, също като в книгите. О, тоя малчуган, с когото отидох да ловя риба… Спомни си колко красиво наредена беше масата и колко красива беше къщата, в която бяхме снощи, а погледни нашата закуска! Знаеш ли, бихме могли да живеем цели хиляда години в Оукланд и никога да не срещнем жена като мисис Мортимър, нито пък да сънуваме, че съществува къща като нейната. Помисли си, Били, ние сме едва в началото на нашето пътешествие.

Били работи три дни във фермата: той твърдеше, че се справя много добре, признаваше, че орането било много по-приятно, отколкото бе предполагал. Саксън се радваше, че земеделската работа му харесва.

— Никога не вярвах, че орането ще ми допадне, и то много — забеляза той. — Наистина е приятно. И полезно за мускулите на краката: когато караш каруца, тия мускули не вземат почти никакво участие. Ако някога се тренирам пак за бокс, непременно ще поора повечко преди това. И знаеш ли, земята тъй хубаво мирише, когато я обръщаш. Дявол да го вземе, тъй хубаво мирише, иде ти да я схрускаш. Ти вървиш зад плуга цял ден, а тя се обръща непрекъснато, свежа, тлъста, хубава. А конете са чудесни — първо качество. Знаят си работата не по-зле от хората. Браво на Бенсън. Няма ни една кранта в конюшнята си.

В деня, когато Били работеше за последен път във фермата, небето се покри с облаци, въздухът стана влажен, от югоизток задуха силен вятър появиха се всички признаци на първия зимен дъжд. Вечерта Били се върна с малко топче стар брезент, който бе заел отнякъде, и се улови да го притяга върху рамка от колчета, за да предпази леглото от дъжда. На няколко пъти той се оплака, че го боли малкият пръст на лявата ръка. Туй нещо го безпокояло целия ден — каза той на Саксън; всъщност от няколко дни го наболявало, но сега било неприятно като цирей — по всяка вероятност някаква тресчица била влязла, но не можел да каже точно къде.

Били продължи да се готви за посрещане на бурята и подложи под одеялата стари дъски, които домъкна от една полуразрушена, изоставена плевня на отсрещния бряг на ручея. Върху дъските той натрупа сухи листа вместо дюшеци и привърши приготовленията, като притегна и завърза брезента още по-здраво със случайно попаднали му парчета въже и тел.

Когато заудряха първите едри капки дъжд, Саксън изпадна във възторг. Били остана равнодушен. Казваше, че пръстът страшно го болял. Но нито той, нито Саксън можеха да сторят нещо, а само се опитваха да се шегуват с неговата болка.

— А може да е панариций — каза Саксън.

— Какво е това?

— И аз не знам точно. Спомням си, че едно време мисис Кади имаше такова нещо, но тогава бях много малка; и нея я болеше малкият пръст. Помня също, че го мажеше с някакъв мехлем. Но продължи да бере и накрая нокътят падна. След това много бързо й мина и израсна нов нокът. Искаш ли да ти направя лапа от топъл хляб?

Били отказа, като се надяваше, че болката ще намалее до сутринта. Саксън беше разтревожена. Тя задрямваше, но знаеше, че Били лежи, без да мигне. След няколко минути я разбудиха силният вятър и дъждът, който се изливаше по брезента; тя чу, че Били тихо охка. Повдигна се на лакът и със свободната си ръка, както и друг път го бе правила, започна да глади челото и слепите му очи и можа да го успокои и приспи.

Отново задряма, но отново бе събудена — този път не от бурята, а от Били. Тя не го виждаше, но почувства, че нещо става с него. Той се бе измъкнал от одеялата, бе коленичил, опрял глава в дъските, а раменете му потрепваха от остра болка, която той се мъчеше да сподави.

— Боли ме, дявол да го вземе — каза той, когато чу гласа на Саксън. — Боли хиляди пъти повече от всякакъв зъб. Но нищо… Дано само брезентът издържи. Помисли какво са търпели бащите ни! — Той изскърца със зъби и продължи да охка. — Веднъж баща ми бил в планината с един другар, мечка гризли се нахвърлила върху другаря му и изпокъсала месото му чак до костите. Храната им се свършила, а те трябвало да продължат пътя си. Баща ми го качвал на коня, но другарят му непрекъснато губел съзнание. Трябвало да го върже за коня. Така яздили пет седмици и баща ми издържал… Ами Джек Куигли? Пушката му се пръснала и откъснала цялата му дясна ръка, а ловджийското куче изяло пред очите му трите пръста. И той бил съвсем сам всред блатата, и…

Саксън не можа да чуе до края приключението на Джек Куигли. Бурята налетя, откъсна въжетата, събори дървената рамка и свали брезента върху главите им. Следващият миг брезентът и рамката с висящите по нея въжета бяха отвеяни в тъмнината и Саксън и Били останаха под поройния дъжд.

— Само едно ни остава — викна той на ухото й: — да съберем нещата и бързо в оная стара плевня.

Така и направиха — в тъмнината и в дъжда те на два пъти преминаха не много дълбокия ручей, като ту стъпваха по камъните, ту нагазваха до колене във вода. Старата плевня течеше като решето, но все пак успяха да намерят един сух ъгъл и да постелят там съвършено мокрите одеяла. Страданието на Били късаше сърцето на Саксън. Цял час и беше необходим, за да му помогне да задреме; но той веднага отваряше очи, щом тя престанеше да гали челото му. Зъзнеща и капнала за сън, тя бе готова да не мигне цяла нощ, стига той да не страда толкова много.

Тя смяташе, че бе минало вече полунощ, когато някой влезе. От отворената врата блесна електрическо фенерче и като малък прожектор започна да шари из плевнята и се спря върху тях. Откъм светлината един груб глас каза:

— Аха, пипнах ви! Хайде, излизайте!

Били седна, ослепен от светлината. Гласът се приближаваше и повтаряше искането си да излязат.

— Кой е там? — запита Били.

— Аз — беше отговорът. — И не спя, а си гледам работата, както виждате.

Сега гласът беше съвсем близо, едва на елин ярд разстояние, и все пак те не можеха нищо да видят от силната светлина на фенерчето, което нечия ръка ту палеше, ту загасваше.

— Хайде, размърдвайте се! — продължи гласът. — Събирайте си одеялата и тръгвайте, че ми трябвате.

— Кой сте вие, дявол да ви вземе? — запита Били.

— Полицаят. Хайде по-бързо.

— Добре де, какво търсите?

— Вас, разбира се. Вас двамата.

— Защо?

— За скитничество. Хайде, по-живо. Няма да ви чакам цяла нощ.

— Я се разкарвай оттука — посъветва го Били. — Аз не съм скитник. Работник съм.

— Мож да си, а може и да не си отвърна полицаят. — Това ще разкажеш утре на съдията Нюсбаумър.

— И ти, мръсно куче, си въобразяваш, че ще тръгна с тебе — почна Били. — Я светни към себе си, да видя глупавата ти мутра. Виж го ти, да тръгна с него! Аз! Ей сега ще стана и ще те направя на пита, ако…

— Били, успокой се! — помоли го Саксън. — Не прави истории. Ще те затворят.

— Точно така — одобри полицаят. — Слушай госпожицата си.

— Тя ми е жена и внимавай как се обръщаш към нея — предупреди го Били. — А сега се махай, ако искаш да не пострадаш.

— Такива като тебе съм ги виждал и преди — отвърна му полицаят. — Пък имам и нещичко, с което лесно ги убеждавам. Виж го.

Лъчът светлина бързо се плъзна встрани и от тъмнината блесна зловещо ръка, която държеше револвер. Тази ръка сякаш висеше във въздуха, съществуваше отделно, сама за себе си, и се появяваше и изчезваше като привидение при всяко натискане на копчето на фенерчето. В един миг те виждаха ръката с револвера, в следващия миг ги обгръщаше непрогледна тъмнина, а после отново виждаха ръкава с револвера.

— Е, сега май ще тръгнете — злорадстваше полицаят.

— Май не позна… — започна Били.

В този момент светлината угасна. Чу се някакво бързо движение на полицая и тъпият звук от падането на фенерчето. И той, и Били затърсиха по пода, но Били пръв намери фенерчето и насочи светлината към полицая. Те видяха възрастен човек с прошарена брада и с мушама, по която се стичаше вода. Видът му напомни на Саксън за ветераните от Гражданската война, които тя бе виждала, на манифестациите на Декорейшън Дей^[18]!

— Дай ми фенерчето! — заплашително извика той.

В отговор Били се изсмя подигравателно.

— Да знаеш, като нищо ще те надупча.

Той насочи револвера си право към Били, който не загаси електрическото фенерче, и те видяха лъскавите върхове на куршумите и барабана на револвера.

— Гледай го ти, стария брадат пор, не му стиска и по врабци да стреля… — отвърна Били. — Знам ги такива като тебе. Храбри сте като лъвове, когато ви падне да натикате в ареста някой нещастен скитник, окаян бедняк, но се плашите като кучета, щом срещнете истински мъж. Хайде, натисни спусъка де! Ах ти, мекотела гадино, ще побегнеш с подвита опашка, само да ти викна: у-у!

И като мина от думи към дела. Били изрева:

— У-у!

Саксън неволно се засмя, като видя как полицаят се стресна.

— За последен път те предупреждавам — процеди той през зъби, — обърни фенерчето и тръгвай с мене мирно и тихо, иначе ще те пречукам на място.

Саксън се изплаши за Били, но все пак не толкова много: тя не допускаше, че полицаят ще посмее да стреля и както често пъти досега, трепна от възхищение пред смелостта на Били. Тя не можеше да види лицето му, но знаеше, че то беше сурово и безстрастно, с оня страшен израз, който не можеше да забрави от деня, когато той се би с тримата ирландци.

— Няма да бъдеш първият, когото съм убил — заплашително продължи полицаят. — Аз съм стар войник и не се плаша от кръв…

— Засрамете се — прекъсна го Саксън. — Да унижавате и обиждате мирни хора, които нищо лошо не са направили!

— Нито лошо ли? Ами дет спите тука! — обвини ги той. — Това не е ваша собственост! Нарушавате закона. А които нарушава закона, отива в затвора. Там, дето и вие двамата ще идете. Много скитници съм натикал там за по един месец заради нощуване точно в тая колиба. Това е истински капан за скитници. Аз хубавичко ви разгледах и веднага разбрах, че сте съмнителни личности. — Той се извърна към Били. — Хайде, много време загубих с вас. По-добре се предайте и тръгвайте мирно и тихо.

— А пък аз на тебе, стара кранто, ето какво ще ти кажа — отвърна му Били. — Първо, ти няма да ни арестуваш и, второ, тая нощ ще преспим тука.

— Дай насам фенерчето! — заповеднически каза полицаят.

— Млък, брадат дяволе! Дигай си чуковете — хайде, дим да те няма. Марш! А фенера си ще намериш ей там в калта.

Били освети вратата и после като бейзболна топка запрати фенерчето навън. Те останаха в пълна тъмнина и чуваха само как вбесеният полицай скърцаше със зъби.

— Хайде, стреляй сега, пък после ще видиш какво ще стане с тебе — закани се Били.

Саксън потърси ръката на Били и с гордост я стисна. Полицаят измърмори нещо заплашително.

— Какво казваш? — остро запита Били. — Ти още ли си тука? Слушай, брадат дяволе! Доста търпях глупостите ти. Сега измитай се или ще те изхвърля. И ако пак се мернеш насам, ще си получиш заслуженото. Вън!

Бурята така ревеше, че те нищо не чуваха.

Били си сви цигара и когато я палеше, те видяха, че плевнята беше празна. Били тихо се засмя.

— Знаеш ли, така се ядосах, че съвсем забравих моя панариций. Сега пак почва да се обажда.

Саксън го накара да си легне и почна своите успокояващи грижи.

— Няма смисъл да мърдаме оттука до утре сутринта — каза тя. — А щом съмне, ще вземем трамвая за Сан Хозе, ще наемем стая, ще закусим и ще купим от аптеката нещо за компрес или лекарствата, които са необходими.

— Ами Бенсън? — колебаеше се Били.

— Ще му телефонирам от града. Струва само пет цента. Забелязах, че има телефонна жица до фермата. Дори да не те болеше пръстът, не би могъл да ореш поради дъжда. Заедно ще се лекуваме. Докато времето се оправи, петата ми ще оздравее и ще тръгнем пак на път.

Глава V

След три дни, рано сутринта в понеделник, Саксън и Били взеха трамвая до крайната спирка и за втори път тръгнаха към Сан Хуан. По пътя имаше локви, но слънцето светеше от синьото небе и навсякъде земята беше тъй свежа и зелена от едва покаралата трева. Саксън почака малко до фермата на Бенсън, докато Били отиде да получи шестте долара за трите дни, през които бе орал.

— Страшно се ядоса, че напускам — разправяше той на Саксън, когато се върна. — В началото не искаше и да чуе. Каза, че след няколко дни щял да ми даде работа на колар и че не се намирало лесно човек, който да кара четири коня, затова никак не му се искало да ме пусне.

— А ти какво му отговори?

— О, казах му, че трябва да продължа пътя си, а когато той се опита да ме предума, аз му отвърнах, че жена ми е с мене и че тя на всяка цена държи да вървим по-нататък.

— Но нали и ти искаш същото, Били?

— Да, разбира се, момиченцето ми; все пак аз не съм така запален като тебе. Дявол да го вземе, почна много да ми харесва това оране. Сега вече няма да ме е страх да потърся работа като орач. Хванах му цаката и бас държа, че вече мога да си премеря силите с всеки фермер.

След един час, когато вече бяха изминали три мили, те чуха зад себе си шум от автомобил и тръгнаха по края на пътя. Но автомобилът не ги отмина. Бенсън беше сам в него и като се изравни с тях, спря.

— Къде сте се запътили? — запита той Били и хвърли бърз, изпитателен поглед към Саксън.

— За Монтерей… ако отивате чак там — засмян отговори Били.

— Мога да ви откарам до Уотсънвил. Ще ви трябват няколко дни, за да стигнете дотам пеша, както сте се натоварили. Хайде, качвайте се — и той се обърна направо към Саксън: — Искате ли да седнете отпред?

Саксън погледна Били.

— Качвай се — насърчи я той. — Отпред е по-приятно… Това е жена ми, мистър Бенсън — мисис Робъртс.

— Аха, значи, вие сте тази, дето ми го отнехте — укори я добродушие той, като загръщаше покривката около нея.

Саксън не оспори обвинението и внимателно загледа как той подкара колата.

— … Щях да бъда наистина много беден фермер, ако имах само толкова земя, колкото сте изорали, прели да дойдете при мене — подхвърли шеговито през рамото си той към Били, а очите му весело светнаха.

— Само веднъж преди това съм държал плуг в ръцете си — призна Били. — Но човек все някога трябва да се научи.

— За два долара на ден?

— Щом се намират любители да плащат за учението — любезно му отвърна Били.

Бенсън се засмя от сърце.

— Но вие сте добър ученик — похвали го той. — Аз забелязах, че вашето познанство с плуговете не е много отдавнашно. Все пак добре се справихте. Едва ли един от десетте, които бих наел от пътя, може да върши работата тъй добре, както вие я вършехте вече на третия ден Главното ви предимство е, че познавате конете. Кажи-речи, на шега ви казах да поемете поводите оная сутрин. Вие не само сте опитен, но и роден коняр.

— Той много добре се отнася с конете — каза Саксън.

— Но не е само това — подхвана думите й Бенсън. — Във вашия мъж има разбиране; трудно е да се обясни. Но това е то — разбиране. То е почти вродено. Доброто отнасяне е необходимо, но похватът е още по-важен. Вашият мъж умее да държи конете в ръцете си. Вземете например изпита, на който го подложих с тежката кола, теглена от четворка. Беше трудна и сложна задача. Само с добро отнасяне не можеше да се справи. Беше нужен похват. И аз го разбрах още като грабна поводите. Нямаше никакво колебание у него. Затова нямаше колебание и в конете. Те веднага почувстваха волята му. Те знаеха, че тая задача трябва да се изпълни и че именно те трябва да я изпълнят. Те не се страхуваха, но знаеха, че господарят е на мястото си. Като взе поводите в ръце, той взе в ръцете си и конете. Той ги държеше, разбирате ли, все едно, че бяха и ръцете му. Той ги подкара и ги водеше, и ги въртеше там, където пожелаеше — нагоре, надолу, наляво, надясно, и ги караше да теглят, да спират, да вървят назад, а те знаеха, че всичко ще излезе както трябва. О, може би конете нямат разум, но те съвсем не са глупави. Те веднага разбират кога са в ръцете на истински коняр, макар че как го разбират така бързо — и аз сам не знам.

Бенсън замълча, леко ядосан на себе си заради собствената си словоохотливост, и погледна Саксън — да види дали тя го слуша. Изразът на лицето и очите й му показаха, че тя всичко е разбрала. Доволен, той се засмя и добави:

— Конете са моя страст, макар че се возя на тая воняща машина. Бих предпочел да препускам по тоя път зад чифт чистокръвни рисаци. Но бих загубил време и което е още по-лошо, непрекъснато бих се безпокоил за тях. А тая измишльотина няма нерви, няма мускули, няма сухожилия — пусни я и толкова.

Милите летяха една след друга и Саксън скоро се увлече в разговор с Бенсън. Тя веднага разбра, че и той е истински, съвременен фермер. Набраните напоследък знания й помогнаха да води полезен за нея разговор и тя се учуди, че разбира почти всичко, което Бенсън й обясняваше. В отговор на неговия пряк въпрос тя му разказа за техните планове, с няколко думи обрисува живота в Оукланд, но се спря по-подробно върху намеренията им за в бъдеще.

Когато стигнаха при разсадниците при Морган Хил, стори й се невероятно, като научи, че вече бяха изминали двадесет мили разстояние, по-голямо от онова, което се готвеха да извървят тоя ден. А машината продължаваше да лети и да гълта бягащия пред очите им път.

— А аз се чудех какво търси по пътищата такъв добър работник като вашия мъж — каза й Бенсън.

— Да — усмихна се тя, — той ми разправи как сте му казал, че сигурно случайно е пропаднал и станал скитник.

— Но тогава, разбирате ли, аз нищо не знаех за вас. Сега ми стана ясно. Макар че, трябва да призная, в наши дни ми се вижда съвсем необикновено млада двойка като вас да нарами одеялата и да тръгне да търси земя. И нека ви кажа едно нещо, докато не съм забравил — Той се обърна към Били: — Точно разправям на вашата жена, че в моята ферма винаги ще се намери постоянна работа за вас; и има една спретната малка къщичка от три стаи — в двете бихте могли да си уредите домакинството. Не забравяйте.

Между другото Саксън научи, че Бенсън е завършил агрономство в Калифорнийския университет; тя и не подозираше, че съществува такъв клон на науката. Бенсън не я насърчи много в диренето на държавна земя.

— Единствената държавна земя, която е останала — осведоми я той, — по една или друга причина не е достатъчно добра да се залови човек с нея. А ако нататък, където вие се насочвате, се намери добра земя, то сигурно ще е почти невъзможно да се стигне до пазара. Не знам да има железница по тия места.

— Почакайте, скоро ще навлезем в Паджароу Вали — каза той, когато задминаха Джилрой и полетяха към Сарджънт. — Ще ви покажа какво може да се направи със земята; и го постигнаха не учените агрономи, а неуките чужденци, на които високомерните, всезнаещи американци винаги са се присмивали. Ще ви покажа. Това е едно от най-забележителните постижения на нашия щат.

В Сарджънт той ги остави за няколко минути в автомобила, за да уреди някаква сделка.

— Какво ще кажеш, а? По-различно е, отколкото да се ходи пеша — каза Били. — Още е рано и когато ни свали, ще сме съвсем бодри и ще можем да повървим още няколко мили. Въпреки това, когато се установим и замогнем, аз пак ще си държа на конете. За мене те си остават най-доброто.

— Автомобилът ти трябва само когато искаш да стигнеш някъде много бързо — съгласи се Саксън. — Разбира се, ако ние станем много, много богати…

— Слушай, Саксън — прекъсна я Били, внезапно озарен от една мисъл. — Разбрах едно нещо: не ме е страх вече, че ще остана без работа на село. Отначало се страхувах, но не ти казвах. Да знаеш само как несигурен се чувствах, когато излязохме от Сан Лиандро! А, виж, вече две места ме чакат — у мисис Мортимър и у Бенсън. При това — постоянна работа. Да, да! На село човек може да получи работа.

— Чакай — поправи го Саксън, като се усмихна гордо, — не е точно така. Не всеки човек, а добрият работник може да получи работа на село. Богатите фермери не вземат работници току-тъй, от милосърдие.

— Да, разбира се, няма да ги вземат за черните им очи я — засмя се Били.

— А тебе не искат да те изпуснат. И това е, защото си добър работник. От пръв поглед го разбират. Така е, Били. Спомни си всичките скитници, които срещнахме досега по пътя — и те търсеха работа, но нито един не можеше да се сравни с тебе. Аз внимателно ги разглеждах. Всички бяха такива едни слаби и телом, и духом, негодни за нищо.

— Да, доста бяха очукани — скромно каза Били.

— Това време на годината е най-неподходящо за разглеждане на Паджароу Вали — каза Бенсън, когато отново седна до Саксън и Сарджънт остана зад тях — Но все пак заслужава да се види. Помислете само — дванайсет хиляди акра с ябълки! Знаете ли как наричат сега Паджароу Вали? Нова Далмация. Изтласкват ни оттам. Ние, янките, си въобразяваме, че сме умни, а когато дойдоха далматинците, доказаха ни, че са по-умни от нас. Те бяха жалки емигранти, бедни като църковни мишки и отначало работеха като надничари при събиране на плодовете. След това, малко по малко, почнаха да купуват ябълките на корен. Колко повече пари печелеха, толкова по-големи сделки правеха. Много скоро почнаха да вземат овощните градини под дългосрочен наем. А сега вече започват да купуват и самата земя. Не след дълго цялата долина ще бъде тяхна. И последният американец ще трябва да я напусне.

Ах, нашите умници янки! Та тия дрипави славяни още при първите си сделки с нас спечелиха по две и по три хиляди на сто. Сега се задоволяват със сто на сто печалба. И смятат за истинска беда, ако печалбата им спадне на двайсет и пет или трийсет процента.

— Също като в Сан Лиандро — каза Саксън. — Почти всички първоначални собственици на земята са я напуснали. Сега там обработват земята интензивно. — Тя обичаше много тази дума. — Въпросът не е колко акра имаш, а колко получаваш от един акър.

— Да, и нещо повече — отговори Бенсън, като кимна многозначително. — Много от далматинците, като например Лука Скурич, поставиха работата си на широка нога. Някои от тях имат вече зад гърба си по четвърт милион долара. Знам поне десетина, които са натрупали средно по сто и петдесет хиляди всеки един. Те умеят да отглеждат ябълки. Това е нещо като дарба. Те познават дърветата също тъй, както вашият мъж познава конете. За тях всяко дърво е отделно живо същество, както е за мене конят. Те знаят всяко дърво, цялата му история, всичко, което някога се е случило с него. Те познават и най-малките му особености. Те сякаш опипват пулса му и могат да ви кажат дали се чувства днес така добре, както вчера. А ако не се чувства добре, те знаят какво му е и веднага почват да го лекуват. Само като погледнат едно цъфнало дърво, могат да ви кажат колко щанги ябълки ще ви даде и не само това, но ще ви кажат и от какво качество и големина ще бъдат тия ябълки. Да, те знаят всяка своя ябълка, откъсват я нежно, с любов, без да я повредят, и грижливо, с любов я нареждат и изпращат. Затова, когато стигнат на пазара, ябълките не са набити, нито пък загнили и се продават на най-високи цени.

Да, това стопанисване е повече от интензивно. Славяните от Адриатика са далновидни в търговията. Те умеят не само да отглеждат ябълките, но и да ги продават. Липсвал пазар? Няма никакво значение! Те създават пазар. Така работят те. А нашите американци оставят купища ябълки да гният под дърветата. Вземете например Питър Менгол. Той всяка година прескача до Англия и закарва нататък стотици вагони жълта ябълка Нютонов сорт. Тия далматинци продават сега ябълки от Паджароу Вали чак на Южноафриканския пазар и печелят много.

— Но какво правят с всички тия пари? — запита.

— Много просто — изкупуват от американците Паджароу Вали; и скоро ще изкупят цялата долина.

— А после? — продължи да пита тя.

Бенсън бързо я погледна.

— После ще почнат да купуват друга долина от американците. А пък американците ще изхарчат парите и второто поколение ще гине в големите градове, тъй както и вие, и вашият мъж щяхте да загинете, ако не бяхте решили да се махнете оттам.

Саксън неволно потрепери. „Както загина Мери — помисли тя — и Бърт, и много други; както гинат сега и Том, и всички останали.“

— Да, велика е нашата страна — продължи Бенсън. — Но ние не сме велик народ. Киплинг е прав: изтласкали са ни навън и ние седим пред вратата. Но най-лошото от всичко е, че ние бихме могли да знаем много повече. Имаме агрономически факултети, опитни станции, подвижни изложби, но хората не използват науката; и емигрантът, които е преминал през тежката школа на живота, ни слага в джоба си. Знаете ли, след като завърших образованието си — баща ми беше още жив, той бе от старата школа и се присмиваше на моите теории, както ги наричаше, — аз пътувах около две години. Исках да видя как стопанисват земята в Стария свят и видях.

Скоро навлизаме в долината… Действително много видях. Най-напред видях терасираната земя по хълмовете в Япония. Представете си хълм, толкова стръмен, че с кон не би могъл да се изкачиш по него. Но на японците не им мига окото. Те го терасират: строят каменна стена — и то здрава зидария, шест фута висока, и правят тераса, шест фута широка; и така все нагоре и нагоре — стени и тераси по целия хълм, сякаш висят във въздуха: стени над стени, тераси над тераси, докато виждал съм — се стига до стени, десет фута високи, за да се направи тераска от три фута, дори стена, висока двайсет фута, за да имат четири или пет фута почва, на която да посадят нещичко, а пръстта е изнесена по планинските склонове с кошници на гърба!

И същото видях навсякъде, където отидох — и в Гърция, и в Ирландия, и в Далмация — аз бях и там. Хората обикалят и търсят пръст, събират и най-малката бучка, която намерят, и даже крадат с лопати и с шепи и я носят на гръб горе в планината, за да си създадат нива, построяват си нива, създават я на голата скала. А във Франция съм виждал как селяните от планините изкопават пръст от коритата на реките, също тъй, както нашите бащи са копали в реките на Калифорния за злато. Само че нашето злато вече го няма, а фермерската земя остава, обръщат я всяка година, все нещо се прави, все нещо се сади на нея — непрекъснато. Но сега, струва ми се, е време да млъкна.

— Боже мой — промълви Били поразен. — Нашите бащи никога не са вършили такова нещо. Никак не е чудно, че са загубили всичко.

— Ето ви и долината — каза Бенсън. Погледнете тези дървета! Погледнете тези планински склонове!… Това е Нова Далмация. Вижте! Ябълков рай! А виждате ли почвата? Виждате ли как е обработена?

Долината, която се откри пред Саксън, не беше голяма. Но навсякъде — и в равнинната част, и по склоновете на ниските хълмове — личеше усърдието на далматинците. Тя гледаше внимателно и слушаше Бенсън.

— Знаете ли какво са правили с тая прекрасна земя старите заселници? Сеели зърнени храни в низината и пасели добитъка по хълмовете. А сега дванадесет хиляди акра са засадени с ябълки. В Делмонте идват много гости от Източните щати, те често прескачат с автомобилите си дотука, за да се любуват на цъфналите или отрупани с плод дървета. Нека ви кажа за Матео Летунич, той е един от първите далматинци, които са се заселили тук. Минал през Кесп Гардн и станал мияч на чинни. Щом видял тая долина, той веднага разбрал, че това е неговият Клондайк. Сега той обработва под наем седемстотин акра, освен това има свои собствени сто и тридесет — най-хубавата овощна градина в долината — и приготвя за износ от четиридесет до петдесет хиляди щайги ябълки всяка година. И освен на далматинци не дава на никой друг да бере тия ябълки. Един ден го запитах на шега за колко би продал неговите сто и тридесет акра. Той ми отговори съвсем сериозно. Разправи ми колко чиста печалба си е докарвал година след година и изчисли средната си годишна печалба. После ми каза да изчисля стойността на един акър при доход шест на сто върху капитала. Направих сметката. Излезе над три хиляди долара за един акър.

— А какво правят тия китайци тука? — запита Били. — И те ли отглеждат ябълки!

Бенсън поклати глава.

— Ето още една работа, в която ние, американците, губим. В тази долина нищо не остава неизползувано — нито кората, нито сърцевината на ябълките, но, разбира се, не ние, американците, ги използваме. Тук са построени петдесет и седем специални сушилни за ябълки, а да не говорим за фабриките за консерви, сайдер и оцет. И всичките принадлежат на китайци. Всяка година оттук се извозват петнадесет хиляди бъчви сайдер и оцет.

— А нашите бащи са създали тази страна — разсъждаваше Били, — борили са се за нея, изследвали са я и какво ли не още са направили…

— Но не са я развили — прекъсна го Бенсън. — Напротив, ние направихме всичко, за да съсипем земята, както сме изтощили и земята на Нова Англия например. — Той махна с ръка и посочи зад хълмовете. — Някъде нататък е Сълайнъс. Ако минете през там, ще помислите, че сте в Япония. Да, да, много от плодородните малки долини на Калифорния са в ръцете на японци. Те постъпват малко по-различно от далматинците. Най-напред се насочват към беритба на плодове като надничари: те работят по-добре от американските работници и стопаните янки охотно ги вземат при себе си. После, когато станат по-многобройни, те си образуват японски съюз и изтикват работниците американци. Собствениците на овощните градини все още нямат причина да са недоволни. Но след това японците отказват да работят. А работниците американци вече са си отишли. Собствениците на овощните градини са безпомощни — реколтата ще пропадне. Тогава излизат на преден план водачите на японските работнически съюзи. Те са вече господари на положението. Те купуват цялата реколта. Собствениците на градините, разбирате, са им в ръцете. И скоро след туй японците започват да стопанисват долината. Собствениците на овощните градини предпочитат да не се занимават с владенията си, а да живеят на широка нога в града или да пътешестват из Европа. Остава само последната стъпка: японците да купят земята. Собствениците понякога я продават по неволя, защото японците имат пълен контрол над работната ръка и биха могли да ги разорят, ако поискат.

— Но ако това продължава, какво ще стане с нас? — попита Саксън.

— Виждате какво става. Тези от нас, които нямат нищо, гинат в градовете. Ония, които имат земя, я продават и отиват в градовете. Някои стават големи капиталисти; други изучават някоя професия; останалите разпиляват парите си и след това загиват или пък, ако парите им стигнат до края на живота, оставят децата си да гинат вместо тях.

Пътуването с кола наближаваше своя край. На прощаване Бенсън напомни на Били, че стига да иска, винаги го очаква постоянна работа във фермата.

— Иска ми се най-напред да хвърлим поглед на тия държавни земи — отговори Били. — Съвсем не знам на к’во ще се установим, но има едно нещо, с което сигурно няма да се заловя.

— С кое?

— Няма да купим овощна градина по три хиляди долара акърът.

Били и Саксън тръгнаха с багажа си на гръб. Бяха изминали стотина ярда, когато той пръв наруши мълчанието:

— И още нещо ще ти кажа, Саксън. Ние с тебе никога няма да тръгнем да душим отде да откраднем няколко шепи пръст и да ги мъкнем в кошници нагоре по хълмовете. Има още земя в Съединените щати. Каквото щат да разправят Бенсън и другите, ала не е свършено още с Щатите. Милиони акри стоят непипнати и чакат — на нас остава да ги намерим.

— И аз ще ти кажа нещо — каза Саксън. — Ние с тебе сега минаваме една школа. Том е израснал във ферма и все пак сега ние знаем повече за условията и начините на обработване на земята, отколкото той. И друго нещо ще ти кажа. Колкото повече мисля, толкова повече се уверявам, че нищо няма да излезе от нашите мечти за държавна земя.

— Какво ще стане, ако вземем да вярваме на всички хорски приказки — възрази Били.

— Не е до хорските приказки. Били. Работата е там, че и аз самата мисля така. На теб оставям да прецениш. Ако земята в тоя край струва по три хиляди акърът, възможни ли е недалеч оттук да има свободна държавна земя, и то годна за обработване, която само чака някои да я вземе?

Следната четвърт миля Били все мислеше по този въпрос, но не можа да стигне до никакво заключение. Накрая се изкашля и каза:

— Не можем ли почака, докато видим каква е, пък тогава да решим, а?

— Добре — съгласи се Саксън, — да почакаме, докато я видим.

Глава VI

От Монтерей, вместо да вървят по шосето, което седемнадесет мили се точи покрай брега, те тръгнаха по прекия селски път през хълмовете, така че Кармелският залив изведнъж се откри пред тях с цялата си хубост. Те се спущаха по стръмнината, провираха се през бодливите борове покрай сгушените в зеленина спретнати живописни вили на художници и писатели и продължаваха по ронливите пясъчни дюни, укрепени от жилавите корени на вълчия боб и осеяни с бледия калифорнийски мак. Саксън извика от учудване и възторг и притаила дъх, се загледа в чудната синева на огромната вълна, пронизана от златните слънчеви лъчи, която на прибоя с грохот се разби на дълга около миля ивица бяла пяна и се плъзна към извития в дъга, побелял от пяната пясъчен бряг.

Саксън не знаеше колко дълго бяха стояли да наблюдават величественото шествие на вълните, които се надигаха от дълбочините на развълнуваното море, за да побелеят с грохот в краката им. Тя се опомни, когато Били със смях се опита да свали кошницата от раменете й.

— Както виждам, искаш да спрем за малко — каза той. — Тогава да се разположим по-удобно.

— Не съм и сънувала, не съм и сънувала — повтаряше тя и развълнувано стискаше ръце. — А… аз мислех, че вълните при Оукландския фар са великолепни, но това е нещо съвсем различно… О! Гледай! Гледай! Виждал ли си някога такива неописуеми цветове? А как проблясват слънчевите лъчи през вълните! О!

Най-после тя можа да откъсне очите си от прибоя и погледна далече към хоризонта, където над потъмнялото синьо-зелено море бяха надвиснали кълбести облаци, после към завоя на плажа на юг и назъбените върхове на скалите и към насечената линия на планините, които се синееха зад ниските заоблени хълмове, обграждащи Кармелската долина.

— Хайде, седни и се успокой — каза нежно Били. — Не се оставя току-тъй такава хубост.

Саксън се съгласи и почна веднага да развързва обущата си.

— А, искаш ли? — каза учудено Били и с възторг последва примера й.

Но преди да затичат боси към белезникавия мокър ръб на пясъка, там, където страшният океан се срещаше със земята, вниманието им бе привлечено от нещо много неочаквано. От тъмните борове се спусна гол, само по тесни бански гащета човек и затича към пясъчните дюни. Кожата му бе нежна и розова, лицето — като на дете, с руса и къдрава коса, а тялото — грамадно и мускулесто като на Херкулес.

— Я гледай! Прилича на Сендоу^[19] — тихо прошепна Били на Саксън.

Но тя мислеше за гравюрата в албума на майка си — за викингите по мокрия пясъчен бряг на Англия.

Човекът мина на двайсетина стъпки от тях, пресече мокрия пясък и се спря чак когато нагази до колене в кипящата пяна. Огромна водна стена, поне десет фута висока, се издигна над него. Колкото и голямо и силно да им се бе видяло тялото му, сега то изглеждаше мъничко и нежно пред неизбежната заплаха на надигналата се морска стихия. Саксън замря от страх. Тя погледна крадешком Били и видя, че и той наблюдава напрегнато.

Непознатият скочи срещу водната стена и тъкмо когато изглеждаше, че тя ще го премаже, той се гмурна под нея и изчезна. Огромната водна маса с грохот се стовари на брега, а зад нея се показа руса глава, после изопната ръка и част от рамо; едва успя да замахне няколко пъти и трябваше отново да се гмурне под друга огромна вълна. Той се бореше с морето, за да навлезе навътре въпреки бързо напиращите към брега вълни. Всеки път, когато той се гмурваше, дъхът на Саксън замираше и тя впиваше нокти в дланите си. Понякога след разливането на вълната те не можеха да го открият веднага, а когато го зърваха, той беше вече десетина фута по-далече, отвлечен като някоя тресчица от белобрадата вълна. Често им се струваше, че ще бъде победен и изхвърлен на брега, но след половин час той беше минал прибоя и бързо заплува напред; той вече не се гмуркаше, а минаваше леко над вълните. Скоро беше толкова далеч, че те само от време на време можеха да го различат като малка точка всред морето; но и тя изчезна. Саксън и Били се спогледаха; Саксън беше поразена от смелостта на плувеца, а сините очи на Били светеха от възхищение.

— Туй се казва плувец! Браво на момчето! — възхищаваше се той. — Хич не го е страх!… Знаеш ли, аз съм плувал само в басейн и в залива; но сега ще се науча да плувам и в океана. Ако можех да се справям с вълните като него, щях да бъда толкова горд, че нямаше да може да се приказва с мене. Честна дума, Саксън, предпочитам да мога да плувам като него, отколкото да имам хиляда ферми. И аз, разбира се, знам да плувам, и то като риба — една неделя преплувах от пристана Нероу Годж до Сешънс Бейзн, това са няколко мили, — но не съм виждал досега плувец, който да може да се мери с този момък. Няма да си ида оттук, докато не се върне… И, представи си, съвсем сам сред тия водни планини! Силен човек наистина!

Саксън и Били тичаха боси по брега, гонеха се, като размахваха дълги змиевидни водорасли: играха си цял час като деца. Едва когато се обуваха, те видяха русата глава да се приближава към брега. Били отиде до самия прибой, за да посрещне плувеца; сега, когато изскочи от вълните, кожата му не беше бяла, а цялата зачервена от ударите им.

— Вие сте истинско чудо и аз исках да ви го кажа — поздрави го с искрено възхищение Били.

— Да, вълнението беше доста силно днес — отговори младият човек и кимна.

— Да не сте случайно боксьор, когото не познавам? — запита Били, като се опитваше някак да налучка кой е този човек с изключителна физическа сила.

Събеседникът му се засмя и поклати глава; Били и не подозираше, че непознатият е бивш капитан на университетски футболен отбор, а между другото баща на семейство и автор на много книги. Той погледна Били с опитно око на човек, който неведнъж е имал работа с нови студенти, мечтаещи да се проявят на футболното игрище.

— Вие имате отлично телосложение — каза той. — И най-добрият спортист би ви завидял. Струва ми се, че не сте новак на ринга — прав ли съм?

Били кимна.

— Казвам се Робъртс.

Плувецът сбърчи вежди, като напразно се стараеше да си припомни.

— Бил, Бил Робъртс — добави Били.

— Охо! Нима вие сте Големия Бил Робъртс? Та аз съм ви виждал да се боксирате преди земетресението в Меканик Павилиън. След вас излезе Еди Хенлън с някакъв друг боксьор. Да, много добре помня — вие сте еднакво ловък и с двете ръце, имате страшно силен удар, но сте малко бавен. Да, спомням си, бяхте бавен, но победихте противника си оная вечер. — Той протегна мократа си ръка. — Казвам се Хейзърд, Джим Хейзърд.

— Вие бяхте футболен треньор преди две-три години, нали? Чел съм за вас във вестниците.

Те сърдечно си стиснаха ръцете, а след това бе представена и Саксън. Тя се почувства съвсем малка пред двамата млади великани, но и много горда, че принадлежи към същата раса, която бе създала и тях. Тя само слушаше техния разговор.

— Бих искал да тренирам бокс с вас, по половин час всеки ден — каза Хейзърд. — На доста неща можете да ме научите. Ще останете ли из тоя край?

— Не, ние сме тръгнали по крайбрежието да дирим земя. Но аз съм готов да ви науча някои хватки, пък и вие можете да ме научите нещо — да плувам при вълнение.

— Може да почнем с размяната на уроците, когато искате — предложи Хейзърд. Той се обърна към Саксън: — Защо не останете за малко в Кармел? Тук не е толкова лошо.

— Прекрасно е — съгласи се тя, като му благодари с усмивка, — но… — и се обърна към багажа им, оставен край вълчия боб — ние сме тръгнали да скитаме и да дирим държавна земя.

— Ако ще я дирите надолу от Сур, скоро няма да я намерите — засмя се той — Но време е да бягам, трябва да се облека. Ако дойдете пак насам, обадете ми се. Тук всеки ще ви каже къде живея. Довиждане.

И както беше дошъл, така си и отиде, тичешком през дюните.

Били го проследи с възторжен поглед.

— Славен човек, ей, славен човек! — мърмореше той. — Знаеш ли, Саксън, той е много прочут. Поне хиляда пъти съм срещал портрета му във вестниците. А пък никак не е горделив. Говори с човека като човек. Да ти кажа ли — почвам отново да вярвам в нашия народ.

Те напуснаха плажа и на тясната главна улица си купиха месо, зеленчук и половин дузина яйца. Били с мъка откъсна Саксън от витрината на магазинчето, където светеха с всички цветове на дъгата перли от абалоне^[20] и накити, направени от тях.

— Тук покрай брега има много абалоне — увери я Били. — Ще ти наловя колкото искаш. Намират се по време на отлива.

— Баща ми — каза тя — имаше копчета за ръкавели от седеф на абалоне и чисто злато. От години не бях се сещала за тях. Кой знае у кого са сега.

Отправиха се на юг. Навсякъде между боровете надничаха спретнатите, красиви къщи на художниците. А когато пътят изведнъж се спусна към Кармелската река, пред тях неочаквано се появи голяма сграда.

— Сещам се какво е това — каза почти шепнешком Саксън. — Тук е била старата Испанска мисия на кармелитите. По тоя път испанците са идвали от Мексико — те строели църкви и покръствали индианците…

— Докато ги изгонихме всичките — и испанци, и индианци — гордо и спокойно подчерта Били.

— Но все пак зданието е чудно красиво — замислено каза Саксън, като гледаше полуразрушената кирпичена постройка. — Мисията „Долорес“ в Сан Франциско е по малка и не е така стара.

Оградена от ниски хълмове откъм океана, изоставена и забравена от хората, църквата, построена от печена на слънцето глина, слама и варовик, се издигаше безмълвна и самотна всред развалини от други постройки, които някога са приютявали хилядите й богомолци. Особеното настроение на мястото обхвана Саксън и Били — те пристъпваха тихо, шепнеха едва чуто и почти се страхуваха да влязат през отворения портал. Нямаше нито свещеник, нито молещи се, но от всичко личеше, че тук продължаваше да се извършва богослужение; Били забеляза колко малко пейки има и заключи, че църковната община съвсем не е голяма. После се изкачиха на пропуканата от земетресение камбанария и им направи впечатление, че гредите бяха ръчно издялани; те откриха после, че от галерията гласовете им звучат чисто и ясно и Саксън, разтреперана от собствената си дързост, тихичко запя първите тактове на „Исусе, любими Исусе“. Молитвата прозвуча така хубаво, че възхитена, тя се облегна на перилата, постепенно извиши гласа си, докато най-после запя с пълен глас:

Исусе, любими Исусе,

до твоя скут да застана,

додето вълните бушуват,

додето гърми урагана!

О, скрий ме, Спасителю, скрий ме,

след всички житейски бури

душата ми нека достигне

твйте небесни лазури!…

Опрял гръб на старата стена, Били я гледаше с любов, а когато тя свърши, прошепна:

— Беше прекрасно! Наистина прекрасно! Да можеше да видиш лицето си, докато пееше. То беше тъй красиво също кат’ гласа ти. Не е ли чудно?… Идва ми на ум за религия само когато мисля за тебе.

Те се настаниха край върбите до реката, приготвиха си обед, а след това до вечерта прекараха върху ниските скали, северно от устието на реката. Отначало нямаха намерение да останат там целия следобед, но така бяха очаровани, че не можеха да се откъснат от огромните вълни, които се разбиваха о скалите, и от разнообразните многоцветни морски обитатели — морски звезди, раци, раковини, морски анемонии; в локва от морска вода върху скалите те видяха една малка дяволска рибка, подхвърлиха й няколко рачета и изтръпнаха, като видяха как тя ги хваща в конусовидното си тяло също като в клопка. По време на отлива те събраха цял куп огромни раковини, дълги пет-шест инча и брадати като патриарси. После, докато Били скиташе по брега и напразно търсеше абалоне, Саксън се излегна на скалата, плискаше с ръката си в кристалночистата вода, останала в малки езерца по скалите, загребваше шепи лъскави скъпоценности — натрошени раковини и малки камъчета, по които преливаха розови, сини, зелени и виолетови отблясъци. Били се върна, излегна се на слънце до нея на скалата, отдето чувстваха и приятния морски хлад и гледаха как слънцето потъваше в хоризонта там, където океанът бе най-силно обагрен в синьо-зелено.

Саксън протегна ръка към Били и въздъхна, преизпълнена от щастие. Струваше й се, че никога досега не бе изживявала такъв приказен ден — сякаш всичките й мечти се сбъдваха. Тя и насън не си би представяла, че светът може да е толкова красив. Били нежно стисна ръката й.

— За какво мислиш? — запита я той, когато най-после станаха и тръгнаха.

— О, не знам точно, Били. Може би за това, че един такъв ден струва повече, отколкото десет хиляди години в Оукланд.

Глава VII

Те оставиха зад себе си Кармелската долина и Кармелската река и при изгрев-слънце се отправиха на юг през хълмовете между планината и океана. Пътят беше изровен от водата и пресечен от ями; явно бе, че рядко се пътуваше по него.

— По-надолу съвсем се губи — каза Били. — Виждам само следи от конски копита. Няма никакви гори и почвата не е добра, има само пасища, но никаква обработваема земя.

Хълмовете бяха голи, обрасли само с трева. Единствено в каньоните се виждаха горички, а по-високите и по-отдалечени хълмове бяха покрити с храсти. Веднъж те съзряха един, който да се провира в гъсталака, а друг път една голяма дива котка накара Били да съжалява, че няма пушка; дивата котка ги гледаше злобно, без да се помръдне, и побягна чак когато една буца пръст се пръсна като шрапнел над главата й.

Те извървяха няколко мили; през цялото време Саксън се оплакваше от жажда. Когато стигнаха до мястото, където пътят се спускаше почти до морското равнище и прекосяваше малък пролом. Били почна да търси вода; коритото на пролома се овлажняваше от процеждащата се на капки вода от скалите и той остави Саксън да почине, докато намери някакъв извор.

— Ей! — викна той след няколко минути. — Ела насам! Непременно трябва да видиш! Ще ахнеш!

Саксън тръгна по едва очертаната пътечка, която стръмно се спускаше надолу през храсталаците. Някъде на половината път, където висока ограда от бодлива тел, прикрепена с тежки камъни, пресичаше пролома, тя зърна един съвсем малък плаж. Само откъм морето можеше човек да се досети за неговото съществуване — скътан бе от трите страни със стръмни склонове, а храстите напълно го прикриваха от погледа. От плажа почваше тясна и дълга около четвърт миля верига от скали, о които морето с грохот се блъскаше и укротено, на леки, тихи вълни достигаше плажа. Зад веригата разпръснати скали посрещаха пълната сила на вълните, като изхвърляха пръски и пяна високо във въздуха. Когато разбитата вълна се отдръпваше, оголваха се почернелите от миди по-ниски части на тези скали. Върху тях лениво се излежаваха и ревяха грамадни морски лъвове; тъмните им мокри кожи блестяха на слънцето, а над главите им с пронизителни крясъци се спускаха и кръжаха множество морски птици.

От телената ограда до долу около дванадесет фута пътечката се спускаше почти отвесно и Саксън, седнала на хлъзгавата трева, бързо са намери на мекия сух пясък.

— Гледай, не е ли чудесно! — вълнуваше се Били. — Тъкмо място за къмпинг. Там зад дърветата, има едно изворче, не си виждала по-хубаво в живота си. И съчки за огън — колкото си искаш и… — той погледна наоколо, после към морето, очите му виждаха това, което никакви думи не можеха да изразят — и всичко. Можем да поживеем малко тука. Погледни колко миди. Бас държа, че можем и риба да ловим. Какво ще кажеш, да останем за няколко дни, а?… И тъй и иначе сме във ваканция. Мога да се върна до Кармел за въдици и върви.

Саксън с радост се загледа и светналото му лице и разбра, че той вече наистина се бе откъснал от града.

— И тук няма никакъв вятър — продължаваше да хвали той заливчето. — Съвсем е тихо. И погледни колко е диво. Сякаш сме с хиляди мили далеч от хората.

Силният хладен вятър, който духаше по оголените хълмове, не проникваше в това заливче. Тук беше топло и тихо и въздухът беше напоен с аромата на храсти, тук-там между храстите имаше млади дъбове и други нискостеблени дървета, на които Саксън не знаеше имената. Тя беше във възторг не по-малко от Били и хванати за ръка, те тръгнаха да изследват местността.

— Тук можем да живеем също като Робинзон Крузо извика Били, като минаваха по твърдия пясък, заливан по време на прилива.

— Хайде, Робинзоне, оставаме тук. Аз, разбира се, съм твоят слуга Петък, и каквото кажеш — това ще бъде.

— А какво ще правим със Събота? — попита Саксън с престорена усмивка, като посочи пресни отпечатъци от човешки стъпки върху пясъка. — Представи си, че е някой дивак, човекоядец.

— Не позна. Отпечатъците не са от боси крака, а от обувки за тенис.

— Но не би ли могъл дивакът да вземе обувките за тенис от някои удавен или изяден от него моряк? — възрази тя.

— Моряците не носят обувки за тенис — бързо опроверга Били.

— Май моят слуга Петък знае повече, отколкото трябва — скара му се тя. — По-добре върви да донесеш нещата, за да разположим лагера… При това възможно е дивакът да е изял не някакъв матрос, а пътник.

След час спретнатият лагер бе готов. Одеялата бяха постлани, запасът от изхвърлени от вълните и изсушени от слънцето трески бе насечен и кафеникът на огъня бе почнал да къкри. Саксън викна на Били, който се бе заловил да прави маса от донесена от вълните дъска, и посочи към морето: на края на владените навътре скали стоеше човек по бански гащета. Той гледаше към тях и те виждаха дългата му развяна от вятъра тъмна коса. Когато той почна да се изкачва по скалите към брега, Били обърна внимание на Саксън, че непознатият носеше обувки за тенис. След няколко минути той скочи от скалата на пясъка и се отправи към тях.

— Виж го — прошепна Били на Саксън, — колко е слаб, а какви мускули има! Изглежда, че тука всички се занимават с физкултура.

Докато непознатият се приближаваше, Саксън можа добре да го разгледа. Лицето му й напомни за старите пионери, за този тип лица, които често се срещат всред старите войници. Макар да беше млад — тя му даваше не повече от тридесет години, — непознатият имаше същото дълго, тясно лице с изпъкнали скули, високо чело, дълъг, тънък и почти орлов нос. Устните му биха тънки и чувствителни; но очите му бяха различни от очите на пионерите или на ветераните, бяха различни от всички очи, които бе виждала досега. Те бяха сиви, но толкова тъмни, че изглаждаха почти черни; погледът им бе тъй буден и проницателен, сякаш непрекъснато търсеше да проникне в глъбините на пространството. Саксън някак смътно чувстваше, че го е виждала вече някъде.

— Здравейте! — приветства ги той. — Изглежда, че ви е добре тука. — Той хвърли на земята полупразна торба. — Миди. Това успях да събера. Отливът едва сега започва.

Саксън чу, че Били промърмори нещо, а на лицето му се бе изписало голямо учудване.

— Дявол да го вземе, много се радвам, че ви срещнах — избърбори той. — Дайте си ръката. Неведнъж съм си казвал, че ако ви видя пак, ще ви стисна ръката… Гледай ти!

Били не успя да се овладее и сподавеният му смях премина в бурна веселост.

Те продължаваха да си държат ръцете. Непознатият го погледна с любопитство, а след това хвърли въпросителен поглед към Саксън.

— Извинявайте — успя да каже през смеха си Били, като разтърсваше ръката му. — Но не мога да не се смея. Честна дума, събуждал съм се през нощта и съм се смял, докато заспя отново. Не го ли позна, Саксън? Та той е оня франт… Няма що, драги, бива ви да разтуряте бягане на сто ярда.

И Саксън изведнъж си спомни къде точно го бе видяла: той бе застанал до Рой Бланчард край автомобила в деня, когато тя скиташе болна и не на себе си из непознатите квартали. Но и тогава не го виждаше за първи път.

— Спомняте ли си празника на зидарите в Уизл Парк? — попита Били. — А състезанието по бягане? Та аз бих ви познал и сред милионна тълпа! Нали вие бяхте тоя, дето мушна бастунчето между краката на Тимоти Мак Манъс и предизвикахте такъв бой, какъвто не е ставало нито в Уизл Парк, нито в който и да е друг парк по света?

Сега и непознатият се засмя. Той се смееше все по-силно, като заставаше ту на единия, ту на другия си крак. Накрая той седна на един изхвърлен от морето пън.

— И вие ли бяхте там? — можа той най-после да каже на Били. — И видяхте всичко? — Той се обърка към Саксън; — И вие?

Тя кимна.

— Кажете — отново почна Били, когато смехът им поутихна. — Много ми се ще да знам защо го направихте. Кажете. Хиляди пъти съм се питал оттогава защо го направихте.

— И аз също — беше отговорът.

— Вие не познавахте Тимоти Мак Манъс, нали?

— Не, никога не бях го виждал и никога не съм го виждал оттогава насам.

— Но тогава защо го направихте? — настояваше Били.

Младият човек се засмя, но веднага се овладя.

— Да ме убиете, не знам. Един мой приятел, много умен човек, пише сериозни научни книги, но винаги щом зърне електрически вентилатор, страшно му се иска да хвърли едно яйце в него, за да види какво ще стане. Вероятно същото е било и с мене, само че никога предварително не ми се е искало да го сторя. Когато видях летящите край мене нозе, аз просто тикнах бастунчето си между тях. Не съм и подозирал, че ще го направя. Просто тикнах бастунчето. Сигурно Тимоти Мак Манъс не беше повече изненадан от мене.

— Хванаха ли ви? — запита Били.

— Нима имам вид на човек, когото могат да хванат. Никога през живота си не съм бил така изплашен. Дори Тимоти Мак Манъс не би могъл да ме настигне този ден. Но какво стана след това? Чух, че почва страшен бой, но не можех да спра, за да погледна.

Мина около четвърт час, докато Били описа битката, и едва след това те се представиха взаимно. Техният гостенин се казваше Марк Хол и живееше в една малка вила всред кармелските борове.

— Но как попаднахте в Биърс Коув^[21]? — любопитстваше той. — Минувачите по пътя и не подозират за неговото съществуване.

— А, значи, така се казва? — попита Саксън.

— Ние го нарекохме така. Един от нашата тайфа лагерува тука едно лято и ние го кръстихме на негово име. Аз бих изпил чаша от вашето кафе, ако нямате нищо против — обърна се той към Саксън. — А след това ще разведа мъжа ви наоколо. Ние много се гордеем с това заливче. Тук, освен нас никой друг не идва.

— Но тия мускули едва ли сте получили, когато бягахте от Мак Манъс — забеляза Били, докато пиеха кафето.

— Масаж при напрежение — последва загадъчният отговор.

— Да — каза Били разсеяно, като си мислеше за нещо. — А с лъжица ли го ядете?

Хол се разсмя.

— Ще ви покажа. Вземете кой да е мускул, напрегнете го, а след това почнете да го разтривате с пръстите си ей тъй.

— И от туй нещо сте станали такъв? — недоверчиво залита Били.

— Да, от туй — с гордост отвърна Хол. — На всеки мускул, който виждате, се падат по пет мускула, които са скрити, но които той управлява. Пипнете коя и да е част от тялото ми и ще видите.

Били изпълни желанието му и докосна дясната страна на гърдите му.

— Вие, вижда се, знаете нещо от анатомията. Пипате точно там, дето обикновено няма мускули — промърмори Хол.

Били се подсмихна тържествуващо, но за негово голямо учудване почувства как един мускул изскочи под пръстите му. Той го натисна — мускулът беше стегнат и твърд.

— Масаж при напрежение! — ликуваше Хол. — Продължавайте по същия начин, където искате.

И където и да пипнеше Били, под пръстите му изскачаха и пак се загубваха малки и големи мускули; изкуствено придобитите мускули набраздиха цялото му тяло.

— Никога не съм виждал такова нещо — учуди се Били накрая. — А не малко мускулести мъже съм виждал през живота си. Та вие целият сте жива сила!

— Това е само от масажа при напрежение, драги мой. Докторите ме бяха отписали. Приятелите ми викаха „болната мишка“ и „хилавият поет“ — и тям подобни. Тогава аз напуснах града, дойдох в Кармел на чист въздух и започнах масажите при напрежение.

— Но Джим Хейзърд сигурно не е придобил мускулите си по този начин — предизвикателно каза Били.

— Разбира се, че не. Щастливец е тоя негодник. Родил се е с тях, а моите са изкуствено създадени. Там е разликата. Аз съм произведение на изкуството, а той е пещерна мечка. Хайде, елате да ви разведа наоколо. По-добре се съблечете, останете само по панталони и обуща, ако нямате бански гащета.

— И майка ми е била поетеса — каза Саксън, докато Били се събличаше в храсталака; тя бе запомнила, че гостът се нарече поет.

Той не прояви интерес и тя реши да продължи:

— Някои нейни стихотворения са печатани.

— Как се е казвала? — лениво попита той.

— Дейел Уили Браун. Написала е „Походът на викинга“, „Златни дни“, „Постоянство“, „Кабалеро“, „Гробовете на Литл Мелоу“ и още много други. Десет от тях са поместени в „Архива на миналото“.

— Аз имам тази книга у дома — отговори той за пръв път действително заинтересован. — Тя е била пионерка, разбира се, преди аз да съм се родил. Аз ще ги прегледам, като се прибера в къщи. Моите родители също са били пионери. Дошли са тук през петдесетте години от Лонг Айлънд през Панама. Баща ми беше доктор, но после се залови с търговия в Сан Франциско и натрупа такова богатство на гърба на другите, че и досега ни стига на мене и на останалите от голямото ни семейство… А вие къде сте се запътили?

Когато Саксън му разказа за опита им да избягат от Оукланд и че са тръгнали да търсят — земя, той одобри първото, но относно земята недоверчиво поклати глава.

— На юг от Сур е много красиво — каза й той. — Обикалял съм всички тия гористи каньони, там гъмжи от дивеч. Има и държавна земя. Но не е разумно да се заселите там. Много е отдалечено. А и земята не е добра за обработване — освен на някои места в каньоните. Познавам един мексиканец там, който на всяка цена иска да се отърве от своите петстотин акра и ги дава за хиляда и петстотин долара. Три долара на акър! А какво означава това? Че земята не струва повече, че не струва и толкова, защото не може да намери купувачи. Земята, знаете, струва толкова, колкото искат и плащат за нея.

Били изскочи от храсталака само по обуща и с навити до коленете панталони и прекъсна разговора им. Саксън наблюдаваше как двамата мъже с толкова различна външност се катереха по скалите към южната страна на залива. Отначало тя ги гледаше разсеяно, но скоро почна да ги следи внимателно и дори с тревога. Хол водеше Били нагоре по стръмната, почти отвесна канара, за да стигнат хребета на скалите. Били го следваше бавно, проявявайки извънредно голяма предпазливост. Тя видя как на два пъти той се подхлъзна по проядената от вятъра и вълните скала, която се трошеше в ръката му, а парчетата изтрополяваха надолу и плясваха във водата. Когато Хол стигна върха, около сто фута над морето, той се изправи и леко и свободно почна да се разхожда по острия като нож ръб, който, тя беше уверена, се спускаше също тъй стръмно и от другата страна. Когато Били стигна върха, залази на четири крака. Водачът му вървеше изправен, свободно, като че се намира на равен под. Били се привдигна, но пристъпваше наведен, като често си служеше с ръцете.

Острият хребет на скалата беше силно назъбен и двамата мъже скоро се изгубиха в една от падините. Саксън не можеше да се сдържи на място от тревога и се покатери на скалата от северната страна на залива, където тя не бе толкова стръмна и насечена и не бе тъй трудна за изкачване. Все пак голямата височина, ронливата скала и свирепият вятър я плашеха. Скоро тя видя двамата мъже, които току-що бяха прескочили една тясна пропаст и се катереха по друг зъбер. Били вече вървеше малко по-свободно, но водачът му често спираше да го изчаква. Пътят ставаше все по-труден, на няколко пъти те трябваше да прескачат дълбоки, стигащи чак до равнището на океана цепнатини, а отдолу излитаха пръски от разбиващите се с грохот вълни. Понякога, за да преминат тесните цепнатини, те политаха изправени с протегнати напред ръце, докато дланите им опираха на отсрещната стена на бездната; после, впивайки пръсти в скалата, те се изтегляха на отвъдната страна.

Към края на южната страна на хребета Хол и Били отново се изгубиха от погледа й и когато Саксън пак ги видя, те вече заобикаляха носа и се връщаха към брега откъм страната на залива. Тук пътят сякаш се прекъсваше. Широка пукнатина със съвършено отвесни стени беше зинала към небето, а долу лудо клокочеше бялата пяна на разярените води; те ту се издигаха дванадесет фута нагоре, ту внезапно се стоварваха върху черните подмоли на скалите и гърчещите се водорасли.

Вкопчвайки се предпазливо о скалата, двамата мъже се спуснаха по нея и спряха там, където водните струи стигаха чак до тях Саксън видя как Хол посочи надолу към отсрещната страна на пукнатината и помисли, че той показва на Били нещо любопитно. Тя съвсем не очакваше онова, което последва. Вълната спадна и се отдръпна и Хол бързо скочи отсреща върху малка издатина, която само преди секунда беше дълбоко под разярената вода. Без да спира, за да не бъде засегнат от новата надигаща се вълна, той заобиколи острия ъгъл и помагайки си с крака и ръце, запълзя нагоре. Сега Били остана сам. Той дори не можеше да види Хол, камо ли да получи съвет от него; Саксън така напрегнато наблюдаваше, щото само болката в пръстите й, впити в скалата, я накара да я поотпусне. Били чакаше подходящия момент, два пъти бе готов за скок, но все не успяваше, най-после скочи отсреща, върху появилата се за миг изпод водата издатина, заобиколи ръба и както пълзеше нагоре, за да догони Хол, бе залян до кръста от вълната, но не се остави да бъде отвлечен.

Саксън се успокои едва когато и двамата дойдоха при нея край огъня. Един поглед само й стигаше да разбере, че Били е крайно недоволен от себе си.

— Не е лошо за новак — извика Хол, като весело го тупна по голото рамо. — Това катерене е коронният ми номер. Не малко смели момчета са тръгвали с мене и са се отказвали още преди да стигнем половината път. Аз самият поне десетина пъти претърпях неуспех при този голям скок. Той е само за атлети.

— Не ме е срам да си призная, че се уплаших — изръмжа Били. — Вие сте същинска коза и сигурно ви ядосах няколко пъти. Но няма да се дам тъй лесно. Всичко е до тренировка. И аз ще остана тука и ще се тренирам, докато бъда в състояние да се надбягвам с вас догоре, обиколка и обратно на брега.

— Дадено — каза Хол, като му протегна ръката си в знак на съгласие. — А някога, когато се срещнем в Сан Франциско, ще ви заведа при Биърс, този, на чието име е кръстен заливът. Неговият любим номер — освен ловенето на гърмящи змии — е, когато задуха вятър със скорост четиридесет и пет мили в час, да се покачи на някой небостъргач и да се разхожда по ръба на покрива — откъм вятъра, представете си, така че, ако падне, нищо да не може да го задържи и да се намери право на улицата. Веднъж ме предизвика и аз да направя същото.

— Нима го направихте? — нетърпеливо запита Били.

— Без да се подготвя, сигурно не бих успял. Но цяла седмица тайно се тренирах и накрая спечелих баса и получих двайсет долара от него.

Океанът се бе отдръпнал далече от брега и моментът беше подходящ за събиране на раковини. Саксън придружи мъжете до северната страна на скалите. Хол трябваше да напълни няколко торби. Следобед щяла да дойде някаква кола — обясни той — и да пренесе мидите в Кармел. Когато торбите бяха пълни, те решиха да навлязат и да дирят по-навътре между скалите и усилията им бяха възнаградени: те намериха три абалоне; между черупките им Саксън откри едно от тъй желаните бисерчета. Хол ги посвети в тайната на изваждането и приготвянето на месото на тази бисерна мида.

На Саксън й се струваше, че те много отдавна се познават. Той й напомни за миналото, когато Бърт беше между тях, пееше песните си и говореше непрекъснато за последните мохикани.

— Сега слушайте! Ще ви науча на нещо — тържествено заяви Хол, като издигна над мидите големия кръгъл камък, който стискаше в ръката си. — Не бива никога, никога да разчупвате абалоне без тая песен и не бива никога да я пеете при друг случай. Тава би било същинско светотатство. Абалоне — това е храната на боговете. А нейното приготвяне е религиозен обред. Сега слушайте, пригласяйте и не забравяйте колко тържествен е този миг.

Камъкът се стовари с глух удар върху мидата. После отново се вдигаше и отново се стоварваше в ритъм на там-там, сякаш акомпанираше песента на поета.

Богатите ядат бекаси,

понеже туй във тон е.

Но аз бих искал да се храня

предимно с абалони.

Събираме се ний другари

и никой не ни гони.

Навсякъде тук ще намериш

тез вечни абалони.

Покрай брега те скитат волно,

когато не се рони,

и пляскат със криле и пеят,

печални абалони.

И някой пак флиртува с Лиза

на пясъка на Коми, но ний,

по дяволите, тук сме

и бием абалони.

Хол замълча с отворена уста и вдигнат камък. Чу се шум от колела и нечий глас, който го викаше отгоре, оттам, където те бяха оставили торбите с миди. Той удари с камъка за последен път и стана.

— Има още хиляди подобни стихове — каза той. — Съжалявам, че нямам време да ви ги кажа. — Той протегна ръката си с дланта надолу. А сега, деца, бъдете благословени, от днес нататък вие сте членове на племето на Любителите на абалони и тържествено ви приканвам никога, при каквито и да е обстоятелства, да не разчупвате абалони, без да изпеете свещените слова, които ви разкрих.

— Но ние не можем да запомним думите от един път — увери го Саксън.

— Ще ви се помогне. Следващата неделя племето на Любителите на абалони ще слезе при вас, тук, в Биърс Коув, и вие ще видите всички наши обреди, нашите писатели и писателки, дори и Железният човек с гущеровия поглед, известен всред народа под името Крал на свещените гущери.

— А Джим Хейзърд ще дойде ли? — извика Били след Хол, който изчезваше в шубраците.

— Разбира се, ще дойде. Нали той е Пещерната мечка, Барабанчика на гърнето и Принца на футбола, най-безстрашният и след мене най-запаленият от всички любители на абалони?

Саксън и Били се гледаха мълчаливо, докато шумът от колелата затихна.

— Дявол да го вземе! — извика Били. — Славен човек! Никак не е надут. Също като Джим Хейзърд. Идва, чувства се като у дома си, сякаш ти казва, че ти с нищо не си по-лош от него и че той с нищо не е по-лош от тебе и че всички сме приятели помежду си, ей тъй на, наведнъж.

— И той произхожда от старите преселници — каза Саксън. — Разправи ми, докато ти се събличаше. Родителите му дошли тук през Панама, преди да е била построена железницата. От думите му съдя, че има много пари.

— А пък съвсем не се държи като богаташ.

— И колко е забавен — извика Саксън.

— Истински веселяк. И при това — поет!

— Какво да ти кажа, Били! Чувала съм, че много от поетите са странни хора.

— Да, така е. Спомням си Джоакин Милър — живее горе на възвишенията зад Фрутвейл. Той действително е много странен. Между другото аз ти направих предложението за женитба, когато бяхме съвсем близо до неговата ферма. А пък аз си мислех, че поетите винаги са с бакенбарди и очила и никога не препъват бегачи на неделни тържества, нито пък се разхождат с възможно най-малкото дрехи, позволени от закона, да събират миди и да се катерят като кози.

Тази нощ, сгушена под одеялата, Саксън лежеше с отворени очи и гледаше звездите, наслаждаваше се на благоуханието на храстите, вслушваше се в глухия грохот на вълните, разбиващи се на прибоя, и в шепота на укротените в залива води на няколко стъпки от нея. Били се размърда и тя разбра, че още не е заспал.

— Доволен ли си, че напусна Оукланд, Били? — прошепна тя, като се сгуши до него.

— Хм — чу тя отговора му. — Може ли рибата да не е щастлива във водата!

Глава VIII

При всеки отлив Били се покатерваше откъм южната страна на скалите и минаваше опасния път, по който бяха минали с Хол; всяка нова обиколка той извършваше за все по-късо време.

— Чакай да видиш какво ще стане в неделя — казваше той на Саксън. — Ще го накарам аз тоя поет да се поизпоти. Сега нито едно място не ме плаши. Навсякъде се чувствам напълно сигурен. Вече минавам бегом там, дето прели лазех на четири крака. И знаеш ли как успях? Казах си; представи си, че и от двете страни можеш да паднеш едва от един фут височина, и то на меко сено. И тогава нищо не може да те спре. Никога няма да паднеш. Носиш се напред като стрела. Все ти е едно, дори да има по една миля пропаст и от двете страни. За това и не помисляш. Мислиш само, че трябва да бъдеш на върха и да летиш като стрела. И знаеш ли, Саксън, като си внуших това, никак вече не се плаша. Нека дойде с тайфата си в неделя. Готов съм да се срещна с него.

— Каква ли ще е неговата тайфа? — замислено каза Саксън.

— Такива като него, разбира се. Ако не си приличат, как ще се разбират. Няма да се намери ни един надут пуяк между тях. Ще видиш.

Хол им изпрати въдици и бански гащета по един мексикански каубой, който се връщаше в своето ранчо на юг. От него те узнаха доста неща за държавната земя и как могат да я получат. Дните летяха. Всяка вечер Саксън изпращаше с щастлива въздишка слънцето; всяка сутрин те го посрещаха отново с радостен смях — знаеха, че почва нов щастлив ден. Те не правеха никакви планове, а просто ловяха риба, събираха миди и абалоне, катереха се по скалите, живееха на воля. Те разчупваха бисерните миди с благоговение и съпровождаха церемонията със съчинени от Саксън куплети. Били се чувстваше отлично. Саксън никога не бе го виждала толкова здрав и силен. А що се отнася до нея, тя не се нуждаеше дори от малкото си ръчно огледало, за да се убеди, че никога, от времето на най-ранната й младост, бузите й не са били така румени, че никога не е била така жизнена и възторжена.

— За първи път в живота си истински си почивам — каза Били. — И ти, и аз не сме имали такава ваканция, откакто сме се оженили. Сега и милионерите могат да ни завидят.

— Без сирени за работа в седем часа! — ликуваше Саксън. — Мога да се излежавам цяла сутрин в леглото си, ако искам, но всичко е толкова хубаво, просто не ме сдържа. А сега моят слуга Петък трябва да се позабавлява с брадвичката и да насече дърва, а после да улови една голяма хубава риба, ако иска да получи обед.

Били, който се бе излегнал по очи и ровеше пясъка с босите си крака, скочи и взе брадвичката.

— Жалко, че няма дълго да продължи така — каза той и въздъхна дълбоко. — Дъждовете могат да почнат всяка минута. Истинско чудо е, че хубавото време се задържа толкоз дълго.

В събота сутринта, когато Били се върна от обиколката си по скалите, той не намери Саксън. След като я извика няколко пъти напразно, той се изкачи до пътя и я видя на около половин миля оттам, яхнала един неоседлан и без юлар кон, който бавно и неохотно се движеше из ливадата.

— Имала си късмет, че е стара, обяздена кобила, виждам следите от седлото — промърмори той, когато Саксън накрая спря до него и той й помогна да слезе от коня.

— О, Били! — Тя сияеше от радост. — Никога досега не бях се качвала на кон. А то било прекрасно. Знаеш ли, чувствах се и много безпомощна, но и много храбра.

— Въпреки всичко трябва да ти кажа браво — отвърна и той още по-сърдито. — Коя друга омъжена жена като тебе би се покатерила на чужд кон, особено пък ако никога не е яздила? Не съм забравил, ще имаш някой ден собствен кон за езда, и то чистокръвна порода.

Любителите на абалони пристигнаха с два файтона и на коне и нахлуха в Биърс Коув. Бяха десетина мъже и почти толкова жени. Всички млади, между двадесет и пет и четиридесет години, и всички изглеждаха добри приятели. Повечето от тях бяха женени. Те се приближиха с весел шум, препъваха се един друг по хлъзгавата пътека и веднага въвлякоха и Саксън, и Били в приятелската атмосфера, топла и непринудена като самото слънце. Момичетата наобиколиха Саксън — тя просто не можеше да повярва, че те са омъжени жени, бяха тъй мили към нея, хвалеха нейния екип за къмпинг и за път и искаха да им разправи нещо за себе си. Саксън бързо разбра, че те самите са били често на къмпинг — достатъчно й бе да види тенджерките, тиганчетата и котлетата за варене на миди, които бяха донесли.

В това време Били и другите мъже се разсъблякоха и се пръснаха да търсят миди и абалони. А момичетата, като видяха, че Саксън има укулеле, тъй настоятелно я молеха, че тя трябвате да се съгласи да им посвири и попее. Някои от тях бяха ходили в Хонолулу и познаваха този инструмент. Те потвърдиха думите на Мерцедес, че укулеле значи „скачаща бълха“. Те също знаеха хавайските песни, които тя бе научила от Мерцедес, и скоро под акомпанимента на Саксън всички запяха „Алао Ое“, „Лудетината от Хонолулу“ и „Сладката Лей Леуа“. Саксън искрено се смути, когато някои от тях, дори и преминалите първа младост, затанцуваха хула по пясъка.

Когато мъжете се върнаха, натоварени с торби с раковини. Марк Хол, като върховен жрец, пое ръководството на задължителния тържествен обред на племето. Той махна с ръка и всички вдигнати във въздуха камъни се стовариха едновременно върху мидите и всички гласове подеха химна на абалони. Старите познати куплети се пееха от всички, а от време на време някой изпяваше сам нов куплет, който след това се повтаряше в хор. Били издаде Саксън, като тихо я помоли да изпее стиховете, които сама бе съчинила, и тя свенливо запя с приятния си глас:

И нашите лица не мязат

на кисели лимони,

защото весели сме ние,

щом го-оним абалони.

— Прекрасно! — извика поетът, който се бе смръщил леко при го-оним. — Тя вече говори езика на племето! Хайде, деца, повтаряйте!

И всички изпяха куплета на Саксън; после повториха и новите стихове на Джим Хейзърд, на едно от момичетата и на Железния човек с гущеровите сив озелени очи, когото Саксън позна по описанието на Хол. Но на нея той й приличаше на свещеник.

О, някой предпочита шунка,

а други — макарони,

но мен ми дай шише ракия

с кутия абалони.

О, някой пие си шампанско,

яде медальони,

но аз бих пийнал малко уиски

с чиния абалони.

Живеят някои с надежди,

а други — със купони,

но нашият котак той знае

и плюска абалони.

Чернокос и черноок мъж с хитро лице на сатир, който, както Саксън научи, бил художник и продавал картините си по петстотин долара едната, предизвика всеобщо възмущение, но и всеобщо одобрение с припева си:

И колкото и да ги бием

под тия небосклони,

те повече се размножават,

безбройни абалони…

И така продължиха, редуваха се стари и нови куплети без край в чест на вкусната кармелска раковина. Саксън много се забавляваше и тъй се радваше, че й изглеждаше невероятно всичко това да е действително. Струваше й се, че някаква вълшебна приказка или някакъв чуден разказ се бяха сбъднали в живота й. А понякога и приличаше повече на театър, където тя и Били необяснимо как се бяха заблудили и бяха попаднали на сцената между актьорите. Много от остроумията тя само чувстваше, но не разбираше напълно. Но много от тях тя все пак разбра, даваше си сметка, че това е състезание по остроумия, а тя за пръв път присъстваше на подобна игра. Пуританското възпитание, което бе получила, бе оставило в нея дълбока следа и някои от волностите им я учудваха и смущаваха, но тя реши да не ги съди. Те изглеждаха добри, тия добродушни и весели млади хора: те положително не бяха груби и вулгарни, както много други, в чиито компании бе попадала на неделни излети. Нито един от мъжете не се напи, макар че бяха донесли коктейли в термоси и червено вино в една огромна дамаджана.

Най-голямо впечатление и направи тяхната безгранична веселост, тяхната детска жизнерадостност и детинщините, които вършеха. Това впечатление се засилваше от факта, че те бяха писатели и художници, поети и критици, скулптори и музиканти. Един от мъжете, с тънки изразителни черти на лицето — казаха й, че е театрален критик в един от най-големите ежедневници в Сан Франциско, — показа един свой номер, който всички останали мъже опитаха, но всички се провалиха по най-смешен начин. На брега, на равни разстояния, наредиха дъски — да служат за препятствия — и театралният критик се спусна по пясъка в галоп на четири крака като същински кон и започна да прескача дъските до края на пистата.

След това донесоха койтс^[22] и известно време всички с увлечение участваха в играта. После почнаха да скачат. Игрите се занизаха една след друга. Били взимаше участие във всички състезания, но не печелеше така често, както бе очаквал. Един английски писател хвърли копие около дванадесет фута по-далече от него. Джим Хейзърд го победи при мятане на тежък камък. Марк Хол скочи по-добре от него и от място, и със засилване. Но в скок назад от място Били излезе пръв. Макар че бе по-тежък, победата му се дължеше на великолепната му мускулатура на гърба и на корема. Но веднага след това сестрата на Марк Хол, едра млада амазонка в костюм за езда, го накара да се преметне най-позорно три пъти през глава в индийската борба.

— Слабичък сте — подиграваше се Железният човек; по-късно те узнаха, че се казва Пит Бидо. — И аз ще ви победя на кетч-ез-кетч-кен.

Били прие предизвикателството и скоро се убеди, че противникът му напълно заслужава прякора си. При тренировките си Били бе имал случай да се боксира и влиза в клинч с такива прочути шампиони като Джим Джефрис и Джек Джонсън и да изпита тяхната огромна сила, но никога не бе срещал сила като тази на Железния човек. Каквото и да правеше, Били беше безпомощен срещу него и той на два пъти победоносно притисна раменете му в пясъка.

— Ще имате възможност да му го върнете — прошепна му Хейзърд, като го взе настрана. — Донесъл съм ръкавици за бокс. Ясно, че в тая борба не можехте да се справите с него, в нея той е ненадминат; излизал е срещу Хакеншмид в лондонските мюзикхолове. Сега си мълчете и ние неусетно ще доведем игрите до бокс. Той не ви знае кой сте.

Скоро англичанинът, който бе спечелил състезанието на копие, почна да се боксира с театралния критик, Хейзърд и Хол показаха пародия на боксов мач, а после с ръкавиците за бокс в ръце започнаха да се оглеждат за следващата подходяща двойка. Беше ясно, че изборът ще се падне на Бидо и Били.

— Той става отвратителен, когато го ударят — Хейзърд предупреди Били, докато му връзваше ръкавиците. — Бидо е американец от френски произход и е дяволски избухлив. Но вие запазете хладнокръвие, лекичко и непрекъснато го обработвайте, не го оставяйте на мира.

„Карай по-спокойно!“, „Без грубости, Бидо!“, „Не забравяй, само леки удари!“ — съветваха от всички страни Железният човек.

— Чакайте — каза той на Били, като отпусна ръце — Когато ме удрят, малко се разгорещявам. Но не ми обръщайте внимание. Такъв съм си. То е тъй само в момента, не го правя от лошо сърце.

Саксън много се вълнуваше; тя си спомни за кървавите битки на Били и за стачкоизменниците, с които се бе разправял. Тя никога не бе виждала мъжа си да се боксира и само няколко секунди й бяха достатъчни, за да се успокои. Железният човек нямаше никакви изгледи за успех. Били беше пълен господар на положението, ловко избягваше всеки удар и почти както си искаше, нанасяше удари по лицето и тялото на противника си. Ударите на Били не бяха силни, а само леки и бързи докосвания, но тъй като те непрекъснато се сипеха. Железният човек се ядоса. Напразно зрителите го предупреждаваха да не се увлича. Лицето му цяло почервеня от гняв и ударите му ставаха все по-яростни, а Били продължаваше — тап, тап, тап — спокойно, леко и невъзмутимо. Железният човек загуби самообладание, нахвърли се, захвана да замахва, да опитва ъперкъти, и то с такава сила, че би могъл да убие човек. Били се навеждаше, отстъпваше встрани, отблъсваше, задържаше и така се предпазя от всякаква повреда. В клинчовете, които бяха неизбежни, Били просто заклещваше ръцете на Железния човек, който почваше да се смее и да се извинява, но щом излезеше от клинча, при първия му нанесен удар отново губеше самообладание и още по-яростно се нахвърляше срещу Били.

А когато мачът свърши и всички разбраха кой е Били. Железният човек по най-добродушен начин прие шегата, която си бяха направили с него. Били се бе показал великолепен. Неговото спортно майсторство и неговото самообладание направиха прекрасно впечатление на цялата компания: Саксън беше много горда със своя мъж, със своето момче, и с радост гледаше как всички се възхищават от него.

Но и тя спечели вниманието на компанията. Когато уморените запотени спортисти легнаха на сухия пясък да си починат, всички настояха да им акомпанира на укулеле на техните шеговити песни. Скоро, заразена от тяхното настроение, и тя започна да им пее и да ги учи на забавни песнички от старо време, на които в ранното й детство я бе учил Кади — Кади, кръчмарят, пионерът, бившият кавалерист, който, преди да се построи железницата, е гонил биволите по Солт Лейк Трейл. Една от тези песни имаше необикновен успех:

Ах, тия тежки времена по Битър Крик.

Издръж или умри — бе всеки вик.

В устата писък, във очите прах гори,

опъвай гръб! Издръж или умри!

След като тя изпя песента докрай, Марк Хол заяви, че най-много му харесва:

Обадие заспа и сън сънува,

че със керван от десет мулета пътува,

но щом събуди се и изкрещя — от тях едното

извадило бе с ритник на другото окото.

Марк Хол пръв заговори за желанието на Били да се състезават по южната скалиста стена, заграждаща заливчето, макар че говореше за това надбягване като за нещо, което щяло да се състои в бъдеще. Били го изненада, като каза, че е готов да го направят всеки момент. И всички веднага шумно пожелаха надбягването да се състои. Хол искаше да се обзаложи, че той ще бъде пръв, но никой не оспори това. Той предложи на Джим Хейзърд да се обзаложат две към едно, но Хейзърд поклати глава и каза, че басът ще е справедлив само при условие три към едно. Били чу и изскърца със зъби.

— Да се обзаложим на пет долара — обърна се той към Хол, — но не при такива условия. Всеки залага за себе си поравно.

— Аз не искам вашите пари, а тези на Хейзърд — възрази Хол. — Макар че съм съгласен да се обзаложа и с двамата три към едно.

— Поравно или нищо — упорито настояваше Били.

В края на краищата Хол се обзаложи и с двамата; на равни условия с Били и три към едно с Хейзърд.

Пътечката по острия като нож ръб на скалата беше толкова тясна, че двама бегачи не можеха да се разминат по нея и затова решиха да ги пуснат един след друг — Хол да тръгне пръв и Били да го последва след половин минута.

Хол беше готов на старта и при сигнала полетя като истински спринтьор. Сърцето на Саксън замря. Тя знаеше, че Били никога не бе пробягвал с такава скорост разстоянието до скалите. Били се втурна напред тридесет секунди по-късно и стигна подножието на скалата, когато Хол бе на половината път към върха. Когато и двамата бяха на върха и тичаха от една падина в друга. Железният човек обяви, че те са изкачили скалите за еднакво до секунда време.

— За парите си още не се безпокоя — каза Хейзърд, — дано само някой от тях не си счупи главата. Лично аз не бих пробягал така този път, ако ще да ми дават толкова злато, колкото може да побере този залив.

— Ти се излагаш на много по-голяма опасност, когато плуваш при буря от Кармелския бряг — с упрек каза жена му.

— О, не знам — отвърна той. — Когато плуваш, знаеш поне, че няма да паднеш толкова отвисоко.

Били и Хол изчезнаха от погледа, когато обикаляха носа на скалистата верига. Стоящите на плажа бяха убедени, че поетът е изпреварил Били при главозамайващото бягане по острия като нож ръб. Дори Хейзърд допускаше тази възможност.

— Каква е цената на моя залог сега? — извика той възбудено, като нетърпеливо се разхождаше нагоре-надолу.

Показа се Хол, след като бе направил големия скок и тичаше към брега. Но Били беше почти до него, съвсем по петите му, и продължаваше да го следва по петите до брега надолу по скалите и чак до финиша на плажа. Били беше спечелил състезанието с половин минута.

— Само по часовник е така — задъхан каза той. — Между нас през цялото време имаше половин минута разстояние. Аз не съм по-бавен, отколкото си мислех, но той е по-бърз. Той е знаменит спринтьор. Сто на сто щеше да ме бие, но му се случи нещо непредвидено. Задържа го една голяма вълна точно преди големия скок и аз точно там го настигнах. Скочих веднага след него, преди да дойде другата вълна, тогава той затича към финиша и вече ми оставаше само да го следвам.

— Така беше — каза Хол. — Но вие направихте нещо по-трудно, отколкото да ме надбягате. За пръв път в историята на Биърс Коув двама души скачат на това място след една и съща вълна. И опасно беше за вас, защото вие скочихте последен.

— Беше просто късмет — настоя Били.

Саксън прекрати това състезание на скромност и предизвика всеобщ смях, като дръпна струните на укулеле и запя, подражавайки начина, по който се пееха старите негърски религиозни химни:

По лош път тръгна господ бог,

да прави лоши грешки…

След обеда Джим Хейзърд и Хол се гмурнаха във високите вълни и доплуваха до най-отдалечените от брега скали, прогониха оттам негодуващите морски лъвове и завладяха тяхната непрестанно заливана от прибоя крепост. Били следеше плувците с поглед, в който се четеше такова силно желание да бъде на тяхно място, че мисис Хейзърд му каза:

— Защо не останете в Кармел тази зима? Джим ще ви научи да плувате срещу високите вълни. И той страшно много иска да учи бокс с вас. Той с часове работи на писмената си маса и действително се нуждае от физически упражнения.

Едва при залез-слънце веселата компания прибра котлетата, тиганите и торбите с миди, изнесе ги на пътя и си тръгна. Едни яхнаха конете, други седнаха във файтоните и Саксън и Били гледаха след тях, докато се скриха зад първия хълм. Хванати за ръка, те се спуснаха през шубраците до своя лагер. Били се хвърли на пясъка и се протегна.

— Не помня да съм бил някога толкова уморен — каза той, като се прозяваше. — Но едно нещо знам със сигурност: такъв ден като днешния не съм прекарвал. За него заслужава човек да даде двайсет години от живота си, ако не и повече.

Той протегна ръка към Саксън, която лежеше до него.

— Аз бях така горда с тебе, Били — каза тя. — Никога досега не бях те виждала да се боксираш. Не знаех, че боксът бил такова нещо. Железният човек през цялото време ти беше в ръцете, но ти не допусна в борбата нито насилие, нито жестокост. Всички гледаха с удоволствие и ти се възхищаваха.

— Хм, а пък аз искам да ти кажа, че и от теб се възхищаваха. Просто им взе ума. Честна дума, Саксън, с твоето пеене и с твоето укулеле ти беше душата на компанията. И жените много те харесаха, а това е най-главното.

Това беше техният пръв успех в обществото и те му се наслаждаваха.

— Мистър Хол прегледал сборника „Архив на миналото“ — побърза да му съобщи Саксън — и каза, че майка ми била истински поет. Каза също, че е удивително колко талантливи хора е имало между тези, които са прекосили прериите. Разправи ми сума неща, които аз не знаех, за ония времена и за тогавашните хора. Прочел бил всичко за сражението при Литл Медоу; каза, че било описано в една книга, която имал у дома си. И ако сме се върнели в Кармел, щял да ми я покаже.

— Той наистина иска да се върнем в Кармел. Знаеш ли какво ми каза, Саксън? Даде ми писмо до един човек, който живеел на държавна земя долу на юг — някакъв поет, който имал четвърт участък, — така че ние ще можем да спрем там, а това ще бъде добре дошло, ако ни хванат по пътя големите дъждове. И… да… ето какво исках да ти кажа… Той ми разправи също, че имал една дървена колиба, в която живял, докато строели сегашната му къща. Сега била заета от Железния човек, но той скоро заминавал да учи в някакъв католически колеж, щял да става свещеник, и Хол ни предлага да се настаним в нея и да останем, докогато си искаме. Каза ми още, че съм можел да правя същото, което Железният човек прави, за да си изкарвам прехраната. Хол някак си се смути, когато ми предлагаше работа. Каза, че нямало да бъде постоянна работа, но сме щели да се справим. Можел съм да му помагам, когато сади картофи, но твърдо ми заяви, че в никой случай нямало да ми позволи да сека дърва, защото това било само негова работа; и тъй свирепо го каза, сякаш наистина ревниво пази тая работа само за себе си.

— И мисис Хол ми каза същото, Били. Няма да е толкова лошо да прекараме дъждовния сезон в Кармел. И после ще можеш да плуваш с мистър Хейзърд.

— Изглежда, ние с тебе можем да спрем, дет си поискаме — съгласи се Били. — Кармел е третото място, което ни предлагат досега. Знаеш ли, сега виждам — човек не бива да се плаши, че ще остане без работа, ако напусне града.

— Стига да е добър работник — добави Саксън.

— Мисля, че имаш право. — Били се замисли за миг. — Но все пак дори и един дървеняк по-лесно ще се справи на село, отколкото в града.

— Кой би могъл да помисли, че на света има такива мили хора — размишляваше Саксън. — Кой би помислил, че съществуват такива хора.

— Нищо чудно. Точно това може да се очаква от един богат поет, който спъва бегачи на ирландски празници — впусна се в разсъждения Били. — Разбира се, че и тайфата му ще е от хора като него. Сигур той ги е сдушил така… А какво ще кажеш за сестра му, а? Остава само морски лъв да яхне. Няма що, бива я — просто е създадена за индийска борба. А за жена му какво ще кажеш — красива, а?

Те полежаха още малко върху топлия пясък. Били пръв наруши мълчанието и думите му сякаш бяха плод на дълги размишления:

— Знаеш ли, Саксън, сега ми е все едно дори до края на живота си да не отида на кинематограф.

Глава IX

Няколко седмици Саксън и Били вървяха на юг, но в края на краищата се върнаха пак в Кармел. На юг те спряха за малко при поета Хефлър и Мраморната къща, която бе построил със собствените си ръце. Това странно жилище се състоеше само от една стая и беше почти цялото направено от бял мрамор. Хефлър готвеше като на лагерен огън — в едно грамадно мраморно огнище, което напълно заместваше кухня. Имаше разни полици с книги и тези полици, и масивните мебели, и гредите на покрива той бе направил сам от секвоя. С едно изопнато одеяло създаде отделен ъгъл за Саксън. Поетът се готвеше да замине за Сан Франциско и Ню Йорк, но остана още един ден с тях, за да покаже на Били околностите и участъците държавна земя. Сутринта Саксън поиска да ги придружи, но Хефлър шеговито й отказа, като подхвърли, че краката й не са достатъчно дълги за такава разходка. Когато вечерта мъжете се върнаха. Били беше грохнал от умора. Той искрено призна, че Хефлър му е взел здравето и че го накарал да изплези език още в началото. Хефлър пресметна, че са извървели петдесет и пет мили.

— И то какви мили! — почна да обяснява Били. — Ту нагоре, ту надолу и почти през всичкото време нямаше никакъв път. И как върви, дяволът! Беше напълно прав, като ти каза, че краката ти не са достатъчно дълги. Нямаше да издържиш дори първата миля. А какви места! Досега не сме виждали подобно нещо.

Хефлър тръгна на следния ден, за да вземе влака в Монтерей. Той остави Мраморната къща напълно на тяхно разположение и им каза, че ако искат, могат да останат там цялата зима. Този ден Били предпочете да се пошляе около къщата и да си отпочине. Целият бе схванат и краката го боляха, той беше поразен от необикновената издръжливост на поета.

— Изглежда, че по тия места всеки е рекордьор по нещо — чудеше се той. — Ето например Хефлър. Той е по-едър и по-тежък от мене — а тежината пречи на ходенето. Но не и на него. Каза ми, че веднъж минал осемдесет мили за двайсет и четири часа, а друг път сто и седемдесет за три дни. И как ми се надсмиваше! Чувствах се засрамен като малко дете.

— Не забравяй, Били, един може едно, друг — друго — утешаваше го Саксън. — И ти си рекордьор в твоята област. Никой не може да се мери с тебе в бокса.

— Мисля, че си права — съгласи се той. — Но все пак ме хваща яд, като си помисля, че един поет, представяш ли си — един поет, — ме бие в ходенето.

Те по цели дни обикаляха държавните земи и накрая неохотно решиха да се откажат от тях. Гористите каньони и високите скали на планината Санта Лучия очароваха Саксън, но тя си спомни какво й бе разказал Хефлър на летните мъгли, които понякога скривали слънцето за една-две седмици и се задържали дори по цели месеци. Освен това оттука не можеше да се стигне до никакъв пазар. До Поуст, отдето почваше най-близкият коларски път, имаше много мили, а оттам нататък до Кармел през Пойнт Сур пътят беше труден и опасен. Били с опитното си око на колар прецени, че да се кара тежко натоварена кола по тоя път, съвсем не е разходка за удоволствие. В участъка на Хефлър имаше каменоломна с прекрасен мрамор. Той твърдеше, че тя би струвала цяло състояние, ако наблизо имало железопътна линия, но при сегашните условия той бил готов да им я подари, ако пожелаят.

Били мечтаеше за такива обрасли с трева склонове, по които щяха да пасат конете и добитъкът му, и му беше трудно да се откъсне от тия места, но все пак той охотно се вслушваше в доводите на Саксън — за една ферма, подобна на тази, която бяха видели в Оукландския кинематограф. Да, той беше съгласен, че им е нужна ферма, истинска ферма, в която да има всичко, и те щяха да имат такава ферма, ако ще би и четиридесет години да обикалят и я търсят.

— Но там непременно трябва да растат секвои — побърза да допълни Саксън. — Аз просто се влюбих в тия дървета. А на мъглите не държим чак толкова. Но наблизо трябва да минава коларски път и железница на не повече от хиляда мили.

Проливните зимни дъждове ги задържаха цели две недели в Мраморната къща. Саксън се ровеше в книгите на Хефлър, макар че повечето от тях тя не можеше да разбере и това я довеждаше до отчаяние, а Били ходеше на лов с някоя от пушките на Хефлър. Но той стреляше зле и се оказа още по-лош ловец. Провървя му само със зайците — успяваше понякога да удари някой, и то случайно, само ако животното седеше мирно на едно място. А с карабината нищичко не удари, макар и да стреля няколко пъти по елени и веднъж по едно голямо животно с дълга опашка, прилично на котка — той беше уверен, че това бе планински лъв. Въпреки че мърмореше и не бе доволен от себе си, Саксън забеляза каква голяма радост му доставя новото занимание. Това късно пробуждане на ловджийския инстинкт сякаш правеше от него друг човек. Той излизаше рано и се връщаше много късно, катереше се по най-високите скали и извървяваше невероятно дълги разстояния — веднъж стигна чак до златните мини, за които Том бе споменал, и не се прибра цели две денонощия.

— На какво прилича това в града: скъсваш се от работа, а в неделя за забавление отиваш на кинематограф или на някакъв си пикник! — често се възмущаваше той. — Не мога да разбера, дявол да го вземе, как съм се примирявал да живея тъй глупаво. Тук е трябвало да живея, тук или на някое друго подобно място.

Той беше увлечен от своя нов начин на живот и непрекъснато си припомняше стари ловджийски разкази, които бе слушал от баща си, и ги разправяше на Саксън.

— Знаеш ли, вече не ми се схващат краката, дори и след като цял ден съм скитал — тържествуваше той. — Свикнах! И ако някой път срещна отново Хефлър, ще го накарам да се състезаваме и тогава той ще има да се задъхва след мене.

— Глупавото ми момче! Винаги искаш да бъдеш пръв във всичко, да надминеш и шампионите — радостно се засмя Саксън.

— Май че си права — измърмори той. — Хефлър има такава стъпка — не мога да го надмина. Той сякаш е роден турист. Но все пак, ако някой ден го видя, ще го поканя да сложи ръкавиците за бокс… макар че няма да му изиграя такъв мръсен номер и да го измъча, както той мене.

Когато се връщаха от Поуст към Кармел, състоянието на пътя ги убеди, че са постъпили умно, като са се отказали от държавната земя. Те минаха край една обърнала се фермерска кола, после срещнаха друга — със счупена ос, а по-нататък планинският път бе пропаднал и на около сто ярда от тях в дола те видяха дилижанса, който се бе прекатурил заедно с пътниците, конете и багажа.

— Сигурно вече не използват този път през зимата — каза Били. — Той е смърт и за конете, и за хората. Представяш ли си да вземат да минават по него коли, натоварени с оня мрамор!

Не им бе трудно да се установят в Кармел. Железният човек бе вече заминал за своя католически колеж, а „колибата“ се оказа много удобно и уютно наредена къща от три стаи. Хол остави Били да работи на картофената нива — едно място от три акра, което поетът обработваше по най-фантастичен начин, за голямо забавление на цялата компания. Той садеше картофи през всяко време на годината и между обитателите на Кармел се говореше, че това, което не успяваше да изгние в земята, си разделяха поравно лалугерите и кравите, които не признаваха границите на владението му. Хол зае отнякъде плуг, взе под наем два коня и Били се зае за работа. Той направи също и ограда около нивата, а после боядиса шиндите на покрива на „колибата“. Хол се покатери на крайната греда на покрива, за да предупреди отново: Били да не се докосва до неговите дърва за горене. Една сутрин той дойде при Били, който сечеше дърва за Саксън, и спря да го погледа. Поетът ревниво наблюдаваше и накрая не можа да се сдържи.

— Виждам, че не умеете да държите брадвата — каза той насмешливо. — Дайте да ви покажа.

Той работи цял час и в това време изнесе истинска лекция върху изкуството да се секат дърва.

— Достатъчно — възрази накрая Били и хвана брадвата. — Сега пък аз трябва да ви насека една камара от вашите, за да не ви остана длъжен.

Хол неохотно му подаде брадвата.

— По-добре не се навъртайте около моите дърва, това мога да ви кажа — заплаши го той. — Трябва да разберете, че моите дърва са свещени и неприкосновени.

Саксън и Били съвсем не бяха зле финансово те дори слагаха пари настрана. Не плащаха наем, живееха скромно и Били имаше работа, колкото и когато поискаше. Всички членове на веселата компания сякаш се бяха сговорили да му намират по някое занимание. Работата му беше различна и случайна, но това бе удобно за него, тъй като му позволяваше да нагажда времето си в зависимост от свободните часове на Джим Хейзърд. Те всеки ден се боксираха и дълго плуваха в развълнувалия океан. Щом привършеше сутрешната си работа, Хейзърд надаваше сигналния вик иззад боровете и Били, с каквото и да се бе заловил, веднага оставяше всичко и се озоваваше при него. След плуването вземаха студен душ в дома на Хейзърд, разтъркваха се един друг по всички правила на боксьорите и бяха готови за обед. Следобед Хейзърд се връщаше на писмената си маса, а Били на полската работа, но често привечер пак се срещаха, за да пробягат няколко мили по хълмовете. Тренировката бе станала навик и на двамата. Хейзърд се бе занимавал седем години с футбол и знаеше много добре каква страшна съдба очаква едрия мускулест атлет, който изведнъж престане да тренира; той беше принуден да поддържа тялото си. Но за него това не беше само необходимост — той бе обикнал физическите упражнения. Били също ги обичаше, много му беше приятно да се чувства здрав и силен.

Често рано сутрин — с пушка в ръка, той отиваше на лов с Марк Хол, които го учеше да стреля. Хол бе скитал с пушка на рамо още от времето, когато е носил къси панталонки, и неговата остра наблюдателност, всичко, което знаеше за живота и навиците на горските обитатели бяха истинско откровение за Били. Тази местност беше доста населена и нямаше едър дивеч, но Били непрекъснато носеше на Саксън катерички, пъдпъдъци зайци, бекаси и диви патици. Те скоро свикнаха да ядат дивите патици приготвени по калифорнийски начин — печени само шестнадесет минути в силно нагорещена фурна. Когато Били се научи да стреля добре с ловджийска пушка и с карабина, той често със съжаление си спомняше за планинския лъв и за елените, които не бе успял да улучи на юг от Сур, и към другите изисквания, на които трябваше да отговаря тяхната бъдеща ферма, той прибави още едно — изобилие на дивеч в околността.

Но животът в Кармел не се състоеше само в забавления. Тази част от колонията, която Саксън и Били познаваха като „тайфата“, работеше, и то упорито. Едни работеха редовно сутрин или късно през нощта, а други трескаво, на периоди като например буйния ирландски драматург, който често се затваряше по цяла седмица и накрая се появяваше бледен, с хлътнали бузи, веселеше се като луд, докато пак се затвореше да работи. Бледният младолик глава на семейство, който приличаше на Шели и пишеше водевили, да си изкара хляба, а трагедии в бели стихове и сонетни цикли за ужас на театралните директори и издатели, се криеше от всички в една бетонна килия със стени, дебели три фута: в тях бе прокарана такава система от тръби, че само с дръпване на едно лостче силни струи вода от всички страни заливаха неканения посетител. Но обикновено всеки се съобразяваше с работното време на останалите. Те се посещаваха един друг, когато пожелаеха, но ако видеха, че домакинът работи, веднага си отиваха. Така се отнасяха към всички, освен към Марк Хол, който нямаше нужда да работи за прехраната си: когато искаше да бъде далече от приятелите, които го безпокояха, той се покатерваше на някое дърво и там на спокойствие пишеше стиховете си.

Тайфата се отличаваше със своята демократичност и със сплотеността си. Тя почти не общуваше с другите мрачни и благопристойни жители на Кармел. Това бяха „аристократите“ всред хората на изкуството и литературата и тайфата подигравателно ги наричаше „буржоа“. А те на свой ред гледаха накриво членовете на тайфата заради техния буен бохемски живот. Това табу засегна и Били и Саксън. Били държеше на своето племе и не търсеше работа в другия лагер, нито пък оттам му и предлагаха.

Къщата на Хол беше винаги отворена за гости. За средище на тайфата служеше голямата приемна с грамадна камина, дивани, полици и маси, отрупани с книги и списания. Тук Били и Саксън бяха винаги добре дошли и се чувстваха също тъй у дома си, както и останалите членове на компанията. Когато затихваха нескончаемите спорове по всички въпроси, които могат да съществуват на този свят, Били участваше в игрите на педро, покер, бридж и пинакъл. Саксън, която бе станала любимка на младите жени, шиеше с тях, учеше ги на красиви бродерии и на свой ред учеше от тях нови ръкоделия.

Не мина и седмица, откакто бяха в Кармел, когато Били срамежливо каза на Саксън:

— Знаеш ли, не можеш да си представиш колко ми липсват всички твои красиви неща. Защо не пишеш на Том да ти ги прати веднага? А като тръгнем пак на път, ще ги върнем обратно.

Саксън изпрати писмото и през целия този ден сърцето й ликуваше. Мъжът й все още бе влюбен в нея. В неговите очи отново се бяха появили предишните пламъчета, угаснали през кошмарните дни на стачката.

— Тук между жените има няколко доста засукани. Но ти всичките ги удряш в земята. Ако не е така, тогава нищо не разбирам — каза й той.

А друг път:

— Страшно много те обичам, дявол да го вземе. Обичам те всякак. Но ако не пратят онези неща, много ще ме е яд.

Хол и жена му имаха два коня за езда, които държаха в кармелската конюшня, и Били естествено почна честичко да се върти нататък. Собственикът на конюшнята пренасяше пощата между Кармел и Монтерей — негов беше дилижансът; той също даваше под наем файтони и кабриолети за девет души. Заедно с колата той осигуряваше и кочияш. Тамошните кочияши често не бяха достатъчни и не след дълго започнаха да викат на помощ Били. Така той си намери извънредна работа. Плащаха му три долара на ден, за да вози разни компании било по Севънтийн Майл Драйв, било към високата част на Кармелската долина или пък надолу, към брега, до различни кътчета и плажове.

— Нямаш представа какви са надути повечето от тях — разказваше той на Саксън за своите пътници. — „Мистър Робъртс, това, мистър Робъртс, онова“ — какви ли не превземки — само и само да не би да забравя, че те се смятат по-високо стоящи от мене. За тях, видиш ли, аз не съм точно слуга, но все пак не съм им и равен. Аз съм кочияшът — нещо средно между наемен работник и шофьор. Уф! Когато се хранят, дават ми да ям настрана или пък след като те се нахранят. И дума да не става за обща приятелска закуска, както с Хол и с хората от неговия вид. А днешната компания дори не помисли за моя обед. Тъй че в бъдеще, моля ти се, винаги ми давай нещо за обед, не искам да завися вече от тия проклети, надути пуяци. Да беше видяла само как един от тях се опита да ми даде бакшиш. Аз нищичко не му казах, само го погледнах, сякаш не го виждам, и после се извърнах, ей така, уж случайно, а той остана като гръмнат.

Въпреки това карането на коне му правеше удоволствие. Харесваше му да държи поводите и вместо четири тежки товарни коня да управлява четири бързоноги животни и с крак върху мощната спирачка да взима с бързина завоите до самия ръб на дълбоки скалисти урви, докато жените в колата пищят уплашено в хор. А когато трябваше да се преценяват качествата на един кон или пък да се лекуват болни или наранени коне, тогава дори самият собственик на конюшнята отстъпваше пред Били.

— Там мога винаги да получа постоянна работа — хвалеше се той на Саксън. — Излезеш ли от града, на всяка крачка те чака работа, стига да си що-годе свестен човек. Бас държа на к’вото щеш — кажа ли на шефа, че съм съгласен за шейсет долара на месец да му работя постоянно, още на минутата ще ме вземе. Той вече ми подметна такова нещо… Слушай, Саксън, знаеш ли, че твоят благоверен е научил нов занаят? Да, да. Може да се хване навсякъде на работа с дилижанс. Горе в Лейк Каунтн често впрягат и шест коня в някои от дилижансите. Ако отидем нататък, ще се сдружа с някой от кочияшите, ей тъй, да пипна веднъж поводи и на шесторка в ръцете си. А ти ще седиш до мене на капрата. Ей, че хубаво ще бъде! Знаменито, ти казвам!

Били не проявяваше голям интерес към многобройните спорове, които се водеха в голямата приемна на Хол. „Празни приказки“ — казваше той. За него това беше само губене на ценно време, което би могло да се употреби за игра на педро, плуване или борба на пясъка. Саксън, напротив, беше възхитена от тия словесни стълкновения. Наистина много от това, което чуваше, й беше неясно, тя долавяше нещата по-скоро по чувство и от време на време проникваше в същността на някоя нова мисъл.

Но тя съвсем не можеше да си обясни песимизма, който тъй често завладяваше тези хора. Буйният ирландски драматург имаше страшни пристъпи на депресия „Шели“, който пишеше водевили в своята бетонна килия, никога не можеше да се отърси от своето черногледство. Младият Сейнт Джон, постоянен сътрудник на много списания, считаше себе си за анархист и последовател на Ницше. Художникът Мейсън твърдеше, че няма нищо ново под слънцето и изводите му бяха съкрушителни. А Хол, обикновено тъй весел, надминаваше всички, когато се впуснеше в разсъждения върху космическия патос на религията и върху глупавия антропоморфизъм на тия, които се боят от смъртта. В такива минути Саксън се чувстваше потисната, заразена от тъгата на тези деца на изкуството. Тя съвсем не можеше да разбере защо не други, а точно те трябваше да се чувстват тъй нещастни.

Една вечер Хол ненадейно се обърна към Били, който разсеяно слушаше разговора и бе успял да схване само едно: че за тях всичко в живота бе гнило и несправедливо.

— Ей вие, езичнико, вие, флегматично животно, пленник на тялото си, вие, самонадеяно чудовище, което вечно пращи от здраве и жизнерадост, какво мислите вие по този въпрос? — запита Хол.

— О, моят живот съвсем не е вървял по мед и масло — заговори Били бавно, както винаги. — Преживял съм тежки дни — участвах в безнадеждна стачка, залагах часовника си, нямах пари да си платя наема, гладувах и бих стачкоизменници и мене ме биха, бях и зад решетките, защото веднъж се държах кат’ най-големия глупак. Но ако правилно ви разбирам, излиза, че е много по-добре да бъдеш някоя породиста свиня, която охранват за продан и която няма никакви грижи, отколкото да бъдеш човек, който е тъй отвратен, та чак не му се живее, защото не разбира как е устроен светът и какъв е смисълът на всичко.

— Хубаво я измислихте тая ваша породиста свиня — засмя се поетът. — Никакво негодувание, никакво усилие — компромис между Нирвана и Живота. Никакво негодувание, никакво усилие — идеал на съществование: някаква медуза, която се носи в тихите топли води на морето по залез-слънце.

— Но вие сякаш не виждате хубавите неща — възрази Били.

— Може ли да ги изброите? — дойде предизвикателният въпрос.

За миг Били замълча. За него животът беше нещо голямо, щедро. Той усещаше едва ли не болка, задето не можеше да обгърне с ръце целия свят, и като се запъваше отначало, започна да търси думи, с които да изкаже чувствата си.

— Ако ви се е случило да стоите на ринга след двайсет рунда, след като сте победили някой, който е бил толкова добър боксьор, колкото вас, ще разберете какво искам да кажа. Джим Хейзърд и аз знаем какво е това усещане, когато плуваме навътре през прибоя и се смеем в лицето на най-големите вълни, които някога са се разбивали о брега, и когато излизаме изпод душа — след като сме се разтъркали и облекли: и мускулите силни, и кожата като коприна, и тялото и мислите — и те трептят кат’ коприна.

Той спря, защото не можеше да изрази мислите, които смътно се очертаваха в неговото съзнание; всъщност това бяха усещания, които той си припомняше.

— Здраве и сила. К’во по-хубаво от това? — неубедително завърши той, като чувстваше, че не е съумял да изтъкне онова, което е искал да каже, смутен от заобикалящите го слушатели.

— Ние знаем всичко това — възрази Хол. — Измамата на плътта. Но след това идват ревматизмът и диабетът. Виното на живота опиянява, но много скоро се превръща в…

— Пикочна киселина — довърши мисълта му буйният ирландски драматург.

— Има още много хубави неща — подхвана пак Били и думите му неочаквано започнаха да напират и да се изливат.

— Хубави неща — като се почне от сочното филе и прекрасното кафе, което прави мисис Хол, и се стигне до… — той се поколеба дали да каже това, което му беше на устата, но решително продължи: — до жената, която вие обичате и която ви обича. Погледнете само Саксън, седнала там с укулеле на коленете, и ще разберете защо аз хвърлям медузата в помията и тегля ножа на породистата охранена свиня.

Жените посрещнаха думите му с одобрителни викове и ръкопляскания, но Били се почувства страшно неловко.

— А представете си, че загубите силата на тялото си и заскърцате като ръждясала ръчна количка продължи Хол. — Представете си, само си представете, че Саксън ви напусне заради някой друг мъж. Тогава какво?

Били се замисли за миг.

— Тогава, струва ми се, и аз ще бъда за помията и за медузата. — Той се облегна на стола, изпъчи неволно гърди и плъзна ръка по стегнатите си мускули над лакътя. После пак погледна към Саксън.

— Но аз, слава богу, още имам достатъчно сила в ръцете си и любеща жена, която ще могат да прегръщат.

Жените отново изръкопляскаха, а мисис Хол извика:

— Погледнете Саксън! Тя се изчерви!… Какво ще кажете за себе си, Саксън?

— Че на света няма по-щастлива жена от мене — заекна тя — и че никоя царица не е по-горда. И че…

Тя довърши мисълта си, като дръпна струните на укулеле и запя:

По лош път тръгна господ бог,

да прави лоши грешки…

— Вие победихте — усмихнато каза Хол на Били.

— О, не знам — скромно отвърна Били. — Вие сте чели толкова много, струва ми се, че знаете много повече от мене.

— Ах вие, предател, взимате си думите назад? — завикаха една през друга жените.

Били събра всичката си смелост и като ги успокои с усмивката си, каза:

— Все пак аз предпочитам да бъда такъв, какъвто съм си, отколкото главата ми да се пръска от четене. А колкото до Саксън, една нейна целувка струва повече, отколкото всички библиотеки на света.

Глава X

— Там трябва да има и хълмове, и долини, и плодородна земя, и бистри ручеи, и хубави пътища, и железницата да не е много далече, много слънце и прохладни нощи — да не можем да спим без покривка, и не само борове, но и други най-различни дървета, и обширни пасища за конете и кравите на Били, и елени, и зайци, които той да стреля, и много, много секвоя, и… и… да няма мъгли — завърши Саксън описанието на фермата, която тя и Били търсеха. Марк Хол весело се разсмя.

— И на всяко дърво да пее по един славей — извика той, — и цветя, които нито вехнат, нито се ронят, и пчели, които не жилят, и медена роса всяка сутрин, и от време на време небесна манна, и извори, водата, на които дава вечна младост, и залежи от философски камък. Да, аз знам къде се намира това място. Ей сега ще ви го покажа.

Саксън почака, докато той внимателно разучаваше няколко карти на пътищата в Калифорния. Като не намери там, каквото търсеше, Хол извади голям атлас и макар че в него бяха всички страни на света, той и там не можа да намери това място.

— Нищо — каза той. — Елате тази вечер, тогава ще ви покажа.

Вечерта той отведе Саксън на верандата и там я накара да погледне през телескопа към пълната луна.

— Някъде там, в някоя долина, ще намерите вашата ферма — подразни я той.

Когато се върнаха в стаята, мисис Хол ги погледна въпросително.

— Показах на Саксън една долина на луната, където тя иска да уреди своята ферма.

— Ние тръгнахме на път, готови да изминем всякакви разстояния — каза Саксън. — И ако трябва да идем до луната, надявам се, че и дотам ще стигнем.

— Но, мило дете, не се надявайте да намерите такъв рай на земята — продължи Хол. — Например няма да намерите секвоя там, където няма мъгла. Те вървят заедно. Секвоята расте само в мъгливи пояси.

Саксън се замисли за миг.

— Е, малко мъгла не би ни пречила — отстъпи тя, — стига да има секвоя. Не знам точно какво представляват залежите от философски камък, но ако приличат на мраморната кариера на мистър Хефлър и ако наблизо има железница, струва ми се, че ще можем да се справим. А за медена роса няма нужда човек да отива до луната. Тя се намира по листата на храстите горе в Невада. Знам с положителност, защото баща ми е разказвал на майка ми, а пък тя ми разказа на мене.

Разговорът за търсената ферма продължи, а по-късно вечерта Хол произнесе разпалена реч против „рая на комарджиите“, както той наричаше Съединените щати.

— Като си помисли човек какви огромни възможности имаше тази страна — каза той. — Нова страна, оградена от океани, прекрасен климат, с най-плодородната почва и с най-богатите естествени източници на суровини, от която и да е страна в света! При това тая страна се засели с хора, скъсали с всички предразсъдъци на Стария свят и готови да създадат демокрация. И само едно нещо им попречи да създадат истинска демокрация — алчността. Те като стадо свини започнаха да поглъщат всичко по пътя си, а докато поглъщаха, демокрацията загина. Алчността ги доведе до комара. Целият народ, всички искаха да минават за богаташи. Когато някои загубеше заложения в играта имот, чисто и просто продължаваше няколко мили на запад и завладяваше нов имот. Те като скакалци минаваха и унищожаваха всичко по пътя си — и индианците, и земята, и горите, — също както унищожаваха бизоните и гълъбите. Моралът им и в политиката, и в работата беше морал на комарджии. Законите им бяха закони на комарджии — как да се спечели играта. Всеки играеше. Следователно ура, да живее играта! Никой не възразяваше, защото всеки можеше да играе. И както вече казах, загубиш ли, тръгвай на запад, там ще намериш нови земи, които ще можеш пак да заложиш. Днес печелиш, утре губиш, а вдругиден пак гониш щастието си и очакваш да ти се падне кент флош роял на покер.

И така, те погълнаха и проиграха всичко от Атлантическия до Тихия океан и замърсиха целия континент. Като свършиха със земите, горите и мините, те се върнаха обратно и почнаха да играят срещу малките залози, които случайно бяха пропуснали, залагаха привилегии и монополи, като си служеха с политиката, за да прикриват своите мръсни сделки и мошеничества. А от демокрацията не остана ни следа.

След това настъпи най-забавното време. Тези, които загубиха, нямаше отде да вземат нови залози, а победилите продължиха играта помежду си. Загубилите, пъхнали ръце в джобовете си, само гледаха играта на другите. А когато се обади празният им стомах, те отидоха с шапка в ръка да молят щастливите играчи за работа. По тоя начин победените започнаха да работят за победителите и така работят и досега, а демокрацията бе хвърлена на боклука. Вие, Били Робъртс, нито веднъж в живота си не сте участвали в тая игра, понеже родът ви е излязъл от играта.

— Ами вие? — запита Били. — Не виждам и вие някак да участвате в играта.

— На мен не ми трябва. Аз не влизам в сметката. Аз съм паразит.

— Какво е това?

— Бълха, кърлеж — всяко същество, което живее за сметка на другите. Аз съм се залепил о мършавата кожа на работника. Няма защо да играя. Няма защо и да работя. Моят баща ми остави достатъчно от печалбите си… О! Не ми се надувайте, момчето ми. И вашите близки не са били цвете за мирисане. Разликата е само там, че вашите са загубили, а моите са спечелили и затова вие сега садите картофи в моята нива.

— Не мисля, че е точно така — смело оспори думите му Били. — Един способен човек може и днеска да спечели…

— На държавна земя ли? — запита бързо Хол.

Били преглътна, ударът попадна точно на място.

— И все пак може да спечели — настоя той.

— Разбира се, може да спечели — да се улови да работи за някой друг. Млад, силен и умен момък като вас навсякъде ще си намери работа. Но помислете си за трудностите на хората, които не могат да се мерят с вас. Колко скитници срещнахте по пътя, които биха могли да получат работа в кармелската конюшня и да управляват четворка коне? А някои от тях на младини са били също тъй здрави и силни като вас. И на всичко отгоре вие не сте недоволен. Много издребня играта: някога залогът беше цял континент, а сега никаква си надница.

— Все пак… — почна Били.

— Да, това ви е в кръвта — безцеремонно го прекъсна Хол. — Другояче не може да бъде. Всеки човек в тая страна е комарджия от няколко поколения. Когато вие сте се родили, заразата се е носила във въздуха, цял живот сте я дишали. Сам вие не сте участвали в играта дори с един жетон и все пак сте готов да си дерете гърлото за нея и да й сваляте шапка.

— Но какво да правим ние, загубилите? — запита Саксън.

— Повикайте полицията и прекратете играта — посъветва я Хол. — Тая игра е нечестна.

Саксън смръщи вежди.

— Направете това, което вашите бащи не са направили — поясни той. — Действайте смело и създавайте истинска демокрация.

Саксън си спомни думите на Мерцедес.

— Една моя приятелка казваше, че демокрацията е само мираж.

— Да, като талисман в игрален дом. Сега в нашите училища на милиони деца втълпяват, че дори един копач може да стане президент на Щатите, и милиони достойни граждани спят спокойно през нощта, като си въобразяват, че и техният глас има някакво значение в управлението на страната.

— Вие говорите като моя брат Том — каза Саксън, която не можа да разбере смисъла на думите му. — Ако всички се заемем с политика и почнем да се борим упорито за по-добро бъдеще, може би ще го постигнем след около хиляда години. Но аз искам да бъда щастлива сега. — Развълнувана, тя стисна ръцете си. — Не мога да чакам. Искам да бъда щастлива сега.

— Но точно това ви казах и аз, мило момиче. В това се състои нещастието на всички, които са загубили: не могат да чакат. Те сега искат място около игралната маса и куп жетони. Но сега няма да ги получат. Същото се отнася и до вас, и до вашето търсене на някаква долина на луната. Същото се отнася и до Били, който в този момент гори от нетърпение да спечели от мен десет цента на педро и проклина на ум нашите „празни приказки“.

— Браво. От вас става отличен площаден оратор — забеляза Били.

— Наистина бих станал площаден оратор, ако нямах нечестно спечелените от баща ми пари. Но това не е моя работа. Нека победените гинат. Ако те бяха по върховете, с нищо нямаше да бъдат по-добри. Всичките са една стока — слепи прилепи, гладни свини, хищни ястреби…

Но мисис Хол се намеси:

— Стига, Марк, ако продължаваш, пак ще изпаднеш в мрачно настроение.

Той отметна назад дългата си гъста коса и принудено се засмя.

— Не, напротив — отрече той. — Ей сега ще спечеля от Били десет цента на педро. Няма да се усети как ще го бия.

Саксън и Били цъфтяха сред сърдечната топла атмосфера на Кармел. Те се издигнаха в собствените си очи. Саксън чувстваше, че е нещо повече от бивша гладачка и жена на обикновен член от Съюза на коларите. Вече не я сковаваха тесните рамки на бита на работническата среда около Пайн стрийт. Животът стана щедър към тях. Те бяха по-добре и физически, и материално, и духовно; всичко това се отразяваше на техните лица, дори в държанието им. Саксън виждаше, че Били никога не е бил по-красив, по-здрав и по-силен. А той се кълнеше, че имал харем и че тя била втората му жена — два пъти по-красива от първата, за която се бе оженил. Саксън свенливо му призна, че мисис Хол и някои други жени от компанията били просто възхитени от нейното тяло, когато се къпали заедно в студената вода на реката Кармел. Те я наобиколили, наричали я Венера, карали я да се накланя и да заема разни пози.

Били разбра сравнението с Венера — той бе видял мраморната статуя на богинята със счупени ръце в приемната на Хол и поетът му бе казал, че светът й се покланял, защото била образец на съвършената женска красота.

— Кат’ ти казвам, че Анет Келерман е нищо пред тебе! — заяви Били: изразът му показваше колко много се гордее, че я притежава; Саксън почервеня, разтрепери се и скри пламналото си лице на гърдите му.

Мъжете от компанията нескрито й се възхищаваха. Но тя не направи никаква погрешна стъпка. Не си загуби ума. А това беше съвсем естествено, защото любовта й към Били сега беше по-силна от всякога. И при това тя не го надценяваше. Тя го познаваше и го обичаше такъв, какъвто си беше. Той не бе образован, не разбираше от изкуство като другите мъже; той говореше неправилно, тя си даваше сметка за това, а също и че никога няма да говори по-правилно. И все пак тя не би го сменила с никой от другите, дори не и с царствено великодушния Марк Хол, когото тя много обичаше по същия начин, както обичаше и жена му.

У Били тя виждаше здравия и цялостен характер и непосредствеността, които и бяха по-скъпи от всички книжни знания и банкови сметки. Благодарение на този характер и на своята непосредственост той излезе победител в спора с Хол оная вечер, когато поетът бе изпаднал в песимистично настроение. Били победи не с оръжието на знанията, а защото остана верен на себе си и откровено каза истината, която чувстваше. Но най-хубаво от всичко бе, че той дори не разбра, че е излязъл победител и взе ръкоплясканията за добродушна насмешка. Но Саксън разбра, макар че трудно би могла да обясни защо беше така. И тя никога нямаше да забрави как жената на „Шели“ й прошепна след това със сияещи очи: „О, Саксън, колко сте щастлива!“

Ако Саксън беше принудена да изрази с думи какво представляваше за нея Били, тя би го казала съвсем просто с една дума — мъж. Той винаги бе това за нея. Винаги го виждаше в сиянието на това определение — мъж. Понякога тя бе готова да заплаче от щастие, когато си спомняше начина, по който той казваше на някой грубиян: „Диган си чуковете. Хайде, дим да те няма.“ Това беше Били. Това беше великолепният Били! И това беше този Били, който я обичаше. Тя знаеше, че я обича. Разбираше го по пулса на сърцето му, което само една жена умее да разбира. Наистина сега той влагаше по-малко страст в любовта си, но затова пък любовта му бе станала по-нежна и по-зряла. Такава любов е трайна, стига само да не се върнат пак в града, където всичко възвишено у човека загива и звярът у него почва да се зъби.

Рано пролетта Марк Хол и жена му заминаха за Ню Йорк, двамата слуги японци бяха освободени и къщата бе оставена на грижите на Саксън и Били. Джим Хейзърд също замина за Париж, нещо, което той правеше ежегодно; макар че Хейзърд много му липсваше, Били продължи редовно да плува навътре в развълнувания океан. Двата коня за езда на Хол бяха също оставени на неговите грижи и Саксън си уши красив костюм за езда от златисто кафяво кадифе, който много отиваше на отблясъците на косата й. Били вече не вземаше случайна работа; като извънреден кочияш в конюшните, той печелеше повече, отколкото харчеха, и така му оставаше свободно време да учи Саксън на езда. Те излизаха често за цял ден в околностите на Кармел. Любимата им разходка беше до Монтерей покрай брега и там той я учеше да плува в големия басейн „Дел Монте“. Вечерта обикновено се връщаха през хълмовете. Тя започна да го придружава рано сутрин на лов и животът им приличаше на дълга ваканция.

— Едно нещо искам да ти кажа — обърна се той към Саксън един ден, когато спряха конете и се загледаха надолу към Кармелската долина. — Знаеш ли, докато съм жив, никога вече няма да се заловя на постоянна работа при други хора.

— Работата не е всичко в живота — съгласи се Саксън.

— Разбира се. Помисли си, Саксън, какво щеше да бъде, ако аз работех в Оукланд, па ако ще би и за милион долара на ден, и то милион години, но да трябваше да стоя там и да живея, както ние с тебе живеехме по-рано — работех цял ден от сутрин до вечер, а след това за удоволствие на кинематограф! Кинематограф! Уф! Та нашият живот сега е кинематограф! Предпочитам да живея една година, както тука в Кармел, и след това да умра, отколкото да живея хиляда милиона години, както на Пайн стрийт.

Саксън писа на семейство Хол, за да ги предупреди, че тя и Били с настъпването на лятото възнамеряваха да тръгнат да търсят Лунната долина. За щастие това не създаваше неудобства за Хол, тъй като Бидо, Железният човек с гущеровите очи, се бе отказал от мечтите си за свещенически сан и бе решил да става актьор, той се върна в Кармел от католическия колеж, и то точно навреме, за да поеме грижата около къщата.

Саксън бе трогната, като видя как всички от тайфата се огорчиха от заминаването им. Собственикът на кармелската конюшня предложи на Били да остане да работи при него за деветдесет долара на месец. Подобно предложение той получи и от конюшнята на Пасифик Гроув.

— Накъде? — подвикна им буйният ирландски драматург на гарата в Монтерей, той се връщаше от Ню Йорк.

— Към Лунната долина! — весело отговори Саксън.

Той погледна спретнатия им багаж.

— Ех, дявол да го вземе — извика той. — И аз ще дойда. Дявол да го вземе! Нека дойда с вас. — Отведнъж лицето му се помрачи. — Не, подписах договор — изохка той. — Три действия!… Ех, вие сте щастливци!… И то по това време на годината.

Глава XI

— Миналата зима дойдохме в Монтерей пеш, а сега заминаваме оттук с железница — каза Били, когато влакът потегли и те се отпуснаха на местата си.

Бяха решили да не се връщат пеша по изминатия вече път и взеха влака за Сан Франциско. Марк Хол ги бе предупредил, че климатът на юг изтощава организма и те тръгнаха на север, където нощем било по-прохладно. Възнамеряваха да отидат отвъд Залива — в Сосалито — и оттам да поскитат нагоре из крайбрежните области. Хол им бе казал, че там е истинската родина на секвоята. Но когато Били отиде да изпуши една цигара във вагона за пушачи, седна до един човек, който бе предопределен да измени маршрута им. По острите черти на лицето и по тъмните му очи явно личеше, че е евреин. Били не забравяше съветите на Саксън да разпитва хората, изчака подходящата минута и подхвана разговор. Скоро научи, че Гънстън е комисионер и той му разправи толкова интересни за тях неща, че Били искаше непременно да ги чуе и Саксън. Затова, щом видя, че Гънстън допуши пурата си, той го покани в съседния вагон, за да го запознае със Саксън. Преди пребиваването си в Кармел Били едва ли би постъпил така, но там той привикна да се държи с хората по-свободно.

— Той почна да ми разказва за царете на картофите и аз исках и ти да го чуеш — обясни той на жена си, след като ги представи един на друг. — Хайде, мистър Гънстън, разкажете й за оня китаец, комарджията, който миналата година спечелил деветнайсет хилядарки от целината и аспержите.

— Тъкмо разправях на вашия мъж как китайците работят горе по реката Сан Джоакин. Заслужава си да отидете нататък за малко и да видите. Точно сега е хубавото време за там — докато още няма комари. Вие можете да слезете от влака в Блек Дайъмънд или в Антиок и с параходче или с моторница да минете между големите земеделски острови. Пътуването не е скъпо и ще видите, че някои от тези моторници, като „Дъчис“ или „Принсес“, приличат на истински големи параходи.

— Кажете й за Чоу Лам — подкани го Били.

Комисионерът се облегна и се засмя.

— Преди няколко години Чоу Лам беше един пропаднал комарджия. Нямаше нито цент, пък и със здравето беше много зле. Беше се съсипал от двайсетгодишната работа по златните залежи — да промива това, което бе останало от първите златотърсачи. И там, каквото спечелел, губел го на комар. На всичко отгоре задлъжнял триста долара на „Шестте компании“ — чували сте може би за това китайско предприятие. И забележете, това е било само преди седем години — разклатено здраве, триста долара задължения и никаква работа. Чоу Лам заминал за Стоктън и постъпил като надничар на торфените полета. Там долу по Мидл Ривър една китайска компания отглеждала целина и аспержи. Тогава той се опомнил и се замислил. Четвърт век бил вече в Съединените щати, кръстът му съвсем не издържал на работа както преди и нито едно спестено пени за връщането му в Китай. А видял какво били направили другите китайци в компанията — пестили надници и успели да си купят свой дял.

Той пестял от надницата си в продължение на две години и купил един дял от компания, която имала всичко трийсет дяла. Това станало само преди пет години. Те наели триста акра торфена земя от един бял, който предпочитал да пътува из Европа. От печалбата, която му донесъл неговият дял първата година, той купил два дяла в друга компания. А след още една година с това, което му донесли трите дяла, той образувал собствена компания. Но нея година на компанията му никак не провървяло и той нищо не спечелил. Така стояли работите му до преди три години. Следната година реколтата била отлична и той получил чиста печалба четири хиляди долара, а на по-следната — пет хиляди. А миналата година сложи в джоба си цели деветнайсет хиляди долара. Не е лошо, а, за нашия стар и изтощен Чоу Лам?

— Боже мой! — можа само да извика Саксън.

Голямото любопитство, което тя проявяваше, накара комисионера да продължи:

— Да вземем Синг Ки — Стоктънския цар на картофите. Отлично го познавам. С никого не съм сключвал толкова крупни сделки и от никого не съм печелил толкова малко, както от него. Той е бил прост кули и преди двайсет години се промъкнал контрабанда в Съединените щати. Отначало работил като надничар, после продавал зеленчук с две кошници, надянати на прът, а след това отворил зарзаватчийница в китайския квартал в Сан Франциско. Но главата му била на място и скоро схванал всички хитрости на китайците-фермери, които търгували с него. От зарзаватчийницата той не можел да забогатее тъй бързо, както му се искало. И той се отправил нагоре по реката Сан Джоакин. През първите две години не направил кой знае какво, но хубаво си отварял очите. След това изведнъж се заловил за работа и взел под наем хиляда и двеста акра, по седем долара акърът.

— Ей, дявол да го вземе! — извика Били като поразен. — Осем хиляди и четиристотин долара наем само за първата година! А пък аз знам едно място, дето могат да се купят петстотин акра, по три долара акърът.

— А картофи виреят ли там? — запита Гънстън.

Били поклати глава.

— Не, струва ми се, там нищо не вирее.

И тримата сърдечно се засмяха. Комисионерът продължи:

— Седемте долара са били само за земята. А вие сигурно знаете колко струва да се изорат хиляда и двеста акра.

Били важно кимна глава.

— Тая година той събрал по сто и шейсет чувала от акър продължи Гънстън. — Пазарната цена на картофите била по петдесет цента. Знам със сигурност, тъй като баща ми по това време ръководеше нашия концерн. Синг Ки можел да продаде картофите си по петдесет цента и да спечели хубави пари. Но какво направил той? Китаецът познава пазара както никой друг, той може да сложи в джоба си всеки комисионер. Синг Ки задържал стоката си. Когато почти всички продали картофите си, цената им почнала да се покачва. Той се надсмивал на нашите закупчици, когато му предлагали шейсет цента, седемдесет цента и дори долар. Искате ли да знаете по колко ги продал най-после? По долар и шейсет и пет цента чувалът. Да речем, че един чувал картофи му струва четирийсет цента. Сто и шейсет чувала по хиляда и двеста акра… чакайте… дванайсет пъти по нула — нула, и дванайсет по шестнайсет равно на сто деветдесет и две… сто деветдесет и две хиляди чувала по долар и четвърт чиста печалба… четири в сто и деветдесет и две прави четирийсет и осем, плюс сто дене: десет и две, всичко двеста и четирийсет… да, двеста и четирийсет хиляди долара чиста печалба за една година.

— Гледай го ти, китаеца! — с огорчение каза Били и се обърна към Саксън. — Не, на нас белите ни трябва някоя нова страна, в която да идем. Дявол да го вземе!… Изтласкали са ни навън и ние седим пред вратата. Така е!

— Разбира се, това е необикновен успех — побърза да обясни Гънстън. — В другите райони картофената реколта била много слаба — концернът, а кой знае как и Синг Ки разбрали и се въздържали да продават. Той никога вече, разбира се, не можа да получи такава печалба. Но работата му постоянно расте. Миналата година отгледа четири хиляди акра с картофи, хиляда — с аспержи, петстотин с целина и други петстотин с боб. А шестстотин акра той остави за семепроизводство. Каквото и да се случи с една или друга от културите, няма да загуби от всички.

— Виждала съм дванайсет хиляди акра, засадени с ябълки — каза Саксън. — Бих искала да видя и четири хиляди акра, засети с картофи.

— И ще ги видим — с пълна увереност добави Били. — Непременно ще отидем до Сан Джоакин. Ние съвсем не знаем к’во има в нашата страна. Няма защо да се чудим, че са ни изтласкали и стоим пред вратата.

— Там ще видите много царе на зеленчука — продължи Гънстън. — Например Хонг Ли — наричат го и „Големия Джим“, А Пок и А Хуанг, също и Шима — японският цар на картофите. Има няколко милиона в джоба си и живее като принц.

— А защо американците не успяват като тях? — запита Саксън.

— Защото, струва ми се, не искат. Нищо не им пречи. Те сами са си виновни. И едно нещо искам да ви кажа: всеки предпочита да има работа с китайци. Китаецът е честен, думата му е сигурна като полица — каже ли, че ще изпълни нещо, ще го изпълни. Освен това белият човек не умее да стопанисва земята. Дори най-напредничавият бял фермер се задоволява с една реколта и с обикновено сеитбообращение. А нашият приятел, китаецът, не спира там, той получава от едно и също парче земя две реколти едновременно. Виждал съм репички и моркови — и двете култури отглеждани едновременно.

— Но това е безсмислено — възрази Били. — Тогава всяка реколта ще бъде два пъти по-малка.

— Не познахте — засмя се Гънстън. — Идва време, когато морковите трябва да се разреждат, същото се отнася и до репичките. Но морковите растат по-бавно, а репичките по-бързо. И по-бавно растящите моркови служат в случая за разреждане на репичките. Когато изскубят репичките, за да ги пратят на пазара, следващата култура — морковите — остава разредена и се развива. Да, китаецът си остава ненадминат.

— Не разбирам защо белият да не може да върши това, което върши китаецът — възрази Били.

— Вие сте напълно прав — отговори Гънстън, — но работата е там, че белият фермер не го върши. Китаецът не спира, не си отдъхва и не дава отдих и на почвата. У него всичко е организирано, системно. Чули ли сте някой бял фермер да има счетоводство? А китаецът има. Той не върши нищо наслуки. Знае кога какво е похарчил — до цент — за всяка култура, във всеки момент. Познава и пазара и подхваща работата и от двата края. Как успява, не мога да проумея, но той познава пазара по-добре от нас комисионерите.

Освен това той е търпелив, но не е инат. Да допуснем, че е направил грешка — засял е някакъв зеленчук, а после разбира, че тоя сорт няма да има добър пазар. В подобен случай белият фермер се заинатява като магаре и държи на своето, а китаецът не е такъв. Той гледа да намали колкото може повече загубата от грешката си. Земята трябва да произвежда и да му носи пари. Щом разбере, че е сгрешил, той се залавя без всякакви колебания и съжаления за плуга, обръща земята заедно с неподходящата култура и засява нова. Той е съобразителен. Достатъчно е да зърне току-що наболия от земята стрък, за да ви каже как ще се развие — дали ще даде плод, или не, а ако даде плод, какъв ще бъде той: добър, среден или лош. Това от една страна. А от друга — той умее да ускорява или задържа растежа на реколтите си в зависимост от пазара. И когато пазарът е най-благоприятен за него, стоката му е готова да бъде доставена, където трябва, на минутата.

Разговорът с Гънстън продължи няколко часа и колкото повече им разказваше за китайците и техните похвати в стопанисването на земята, толкова по-силно ставаше недоволството, което Саксън почувства да се надига в душата й. Тя не се съмняваше в достоверността на думите му. Но всичко това не я привличаше. То не й се виждаше приложимо в нейната Лунна долина и едва след като приказливият евреин слезе от влака, Били даде определение на смътните чувства, които я вълнуваха:

— Хм! Ние не сме китайци. Ние сме бели. Нима на някой китаец му се е приисквало някога само ей тъй за удоволствие да препуска на кон, който като нищо може да те прати по дяволите? Виждала ли си китаец да плува през големите вълни в Кармел?… Или пък да се боксира, да се бори, да тича и скача само защото обича спорта? Виждала ли си някога китаец да грабне ловна пушка, да скита шест мили и да се върне в къщи весел и доволен с някакъв си жалък заек? Какво прави китаецът? Работи, работи до затъпяване. Само за това го бива. По дяволите тая работа, ако само за това живеем! И аз съм работил — и то как! Мога да работя не по-зле, отколкото всеки китаец. Но има ли смисъл? Едно нещо научих, Саксън, откак тръгнахме да скитаме — това е, че работата съвсем не е всичко в живота. Ако целият живот беше само работа, то, дявол да го вземе, по-добре да си пререже човек гърлото и да се отърве. Аз искам и пушки, и карабини, и хубав кон за езда. Не искам да съм тъй уморен през всичкото време, та да нямам сили да любя жена си. Не ми е притрябвало да съм богат и да печеля по двеста и четирийсет хиляди от картофи! Ето, виж Рокфелер. Той трябва да се храни само с мляко. А аз искам бифтек и такъв стомах, който да смила и подметка. Искам те и тебе, и свободно време да бъда с тебе, и да се забавляваме заедно. За какво е животът, ако човек не може да му се радва?

— О, Били! — извика Саксън. — Точно това чувствам и аз, но не можех да си го изясня. То отдавна ме мъчеше. Страхувах се, че в мене има нещо, което ми пречи — съмнявах се дали действително съм създадена за селски живот. Нито веднъж не завидях на португалците от Сан Лиандро. Не бих желала да бъда на тяхното място, нито пък на мястото на далматинците от Паджароу Вали, дори и на мястото на мисис Мортимър. Ето и ти чувстваш същото. На нас ни трябва Лунната долина, а там няма да има прекалено много работа, там ще бъдем вечно радостни и ще се забавляваме, колкото си искаме. И ние няма да престанем да я търсим, докато не я намерим. Ако ли пък не я намерим, ще продължим забавния живот, който водим, откакто напуснахме Оукланд. Били… ние никога, никога няма да работим до затъпяване, нали?

— Няма, Саксън, честна дума — твърдо заяви Били.

С багажа си на гръб, те влязоха в Блек Данъмънд.

Това бе малко селце с бедни, отдалечени една от друга къщурки, а главната улица беше цялата в локви и черна кал от последните пролетни дъждове. Тротоарите представляваха криви, изровени стъпала и площадки. Тук нищо не напомняше Америка. Имената по фирмите на тъмните мръсни дюкянчета явно бяха чужди. Единственият, и то мръсен хотел се държеше от грък. Навсякъде срещаха само гърци: мургави мъже с моряшки ботуши и барети, гологлави жени с яркоцветни рокли, цели орди здрави деца — и всички говореха на чужд език високо и възбудено, викаха пронизително с присъщата на средиземноморците експанзивност.

— Хм! Това сякаш не са Съединените щати — мърмореше Били.

Долу на брега те видяха консервните работилници за риба и аспержи. Беше точно сезонът на най-усилена работа; Саксън и Били напразно се вглеждаха да открият сред работниците и американци. Били забеляза, че само книговодителите и надзирателите бяха американци, а всички останали — гърци, италианци и китайци.

От параходния пристан те наблюдаваха как пристигат ярко боядисаните гръцки лодки, разтоварваха наловената прекрасна лакерда и пак отплуваха. Тинестата река, наречена Нюйоркски канал, извиваше на запад и на север и се вливаше в голямата водна маса, образувана от сливането на реките Сакраменто и Сан Джоакин.

Зад параходния пристан се нижеха по-малки рибарски пристани, а отвъд тях — скелетата за сушене на мрежите. Тук, далече от шума и крясъците на чуждото градче, Саксън и Били свалиха товара си и седнаха да отдъхнат. Високи шумолящи тръстики се издигаха от дълбоката вода до самия полуразрушен пристан, на който бяха седнали. Срещу града лежеше дълъг, нисък остров и на небето се открояваше назъбената линия на растящите там тополи.

— Също като картината у Хол, онази с холандската вятърна мелница — каза Саксън.

Били посочи зад устието на реката към белеещите се зад широката водна повърхност множество мънички къщи, накацали по брега, а в дъното като мираж блестеше в далечината веригата на невисоките хълмове Монтесума.

— Виж тия къщи там — това е Колинсвил — уведоми я той. — Сакраменто минава наблизо и ако тръгне човек нагоре по нея, стига до Рио Виста и Айлтън, и Уолнът Гроув, и всички онези места, за който ни разправи мистър Гънстън. От Сакраменто до Сан Джоакин са все островчета и тинести реки.

— Приятно е на слънце, нали? — прозина се Саксън. — И колко е тихо тук, макар че сме съвсем близо до тези странни чужденци. Знаеш ли… сетих се, че сега хората в градовете се бият и убиват един друг за работа.

От време на време пътнически влак профучаваше в далечината и шумът му отекваше чак до хълмовете в подножието на Маунт Диабло^[23], чийто грамаден, покрит със зелени гори раздвоен връх се извисяваше към небето. И пак се възцаряваше сънна тишина, нарушавана само от някое далечно подвикване на чужд език или пък от рибарска моторна лодка, която шумно прекосяваше реката.

На стотина фута от тях, близо до тръстиката, бе хвърлила котва красива бяла яхта. Въпреки че не бе голяма, тя изглеждаше просторна и удобна. От единия комин — явно на готварската печка — излизаше дим, те прочетоха върху кърмата златните букви на надписа: „Скитник“. На малката палуба се бяха излегнали и се печаха на слънцето един мъж и една жена с розов шарф около главата. Мъжът четеше на глас някаква книга, а жената шиеше. Край тях се бе проснал един фокстериер.

— Виж ги!… Щастливи са, не им трябва никакъв град — забеляза Били.

От каютата излезе на палубата един японец, седна на носа и почна да скубе една кокошка. Перата заплуваха в дълга редица към устието на реката.

— О, погледни! — посочи възбудено Саксън. — Той лови риба! Връвта на въдицата е вързана за пръста на крака му.

Мъжът остави отворената книга настрана и посегна към въдицата, жената вдигна очи от ръкоделието си, а кучето залая. Мъжът почна да издърпва въдицата ту с едната, ту с другата си ръка и накрая изтегли един едър сом. След като го откачи от въдицата, сложи нова стръв и хвърли въдицата през борда. После пак омота връвта около пръста на крака си и продължи да чете.

От брега по мостчето дойде друг японец, застана до Саксън и Били и викна към яхтата, той носеше пакети месо и зеленчуци; единият джоб на сакото му бе наблъскан с писма, а другият със сутрешните вестници.

В отговор на повикването му седналият на носа японец стана, стана, без да изпуска от ръце полуоскубаната кокошка.

Мъжът, крито ловеше риба, му каза нещо, остави книгата, скочи в малката бяла лодка до кърмата и загреба към пристана. Когато лодката се изравни с мостчето, той остави веслата, спря и любезно поздрави Саксън и Били.

— О, аз ви познавам! — каза поривисто Саксън за учудване на Били. — Вие сте…

Но тя се смути и замълча.

— Хайде, кажете — усмихнато я подкани непознатият.

— Вие сте Джек Хейстингс. Сигурна съм. Много пъти съм виждала фотографията ви във вестниците, докато бяхте военен кореспондент през Руско-японската война. Вие сте написали много книги, макар че нито една от тях не съм чела.

— И хубаво сте направили — одобрително каза той. — Вие как се казвате?

Саксън представи себе си и Били и като забеляза, че наблюдателният поглед на писателя се спря върху багажа им, тя накратко му обясни целта на техните странствания. Фермата в Лунната долина явно плени въображението му и макар японецът с пакетите да се бе настанил в лодката, Хейстингс все още се бавеше. Когато Саксън спомена за Кармел, оказа се, че той познава всички от компанията на Хол, а като чу, че са се запътили към Рио Виста, веднага ги покани на яхтата.

— И ние също тръгваме нататък след един час, щом почне приливът — извика той. — Отлично тогава! Хайде, елате с нас. Ако има вятър, ще стигнем там към четири часа следобед. Елате! Жена ми е горе, а мисис Хол е от най-добрите й приятелки. Ние бяхме в Южна Америка и сега се връщаме. Иначе щяхме да се срещнем в Кармел. Хол ни писа за вас двамата.

И така, за втори път в живота си Саксън влезе в лодка, а „Скитникът“ беше първата яхта, на която тя стъпваше. Жената на писателя — той я наричаше Клара ги посрещна сърдечно; Саксън просто се влюби в нея от пръв поглед, а това чувство се оказа взаимно, между двете млади жени имаше такава поразителна прилика, че Хейстингс веднага я забеляза. Той ги накара да застанат една до друга и почна да сравнява очите, устата, ушите им, внимателно разглеждаше ръцете им, косите и глезените им и се кълнеше, че е рухнала най-съкровената му илюзия, а именно, че след като природата е сътворила Клара, е разбила формата, в която тя е била отлята.

Клара изказа предположението, че е възможно тази форма да е била една и съща, и те почнаха да сравняват биографиите си. И двете бяха от пионерски произход. Майката на Клара бе минала прериите с волска кола, подобно на майката на Саксън. И също бе прекарала зимата в Солт Лейк Сити. Заедно със сестрите си тя открила в тая крепост на мормоните първия девически пансион. И ако бащата на Саксън бе участвал във въстанието Беър Флег при Сонома, пак в Сонома бащата на Клара по време на Гражданската война образувал отряд и с него отишъл в Солт Лейк Сити; а когато избухнало въстанието на мормоните, той станал началник на военната полиция. И като венец на всичко Клара донесе от каютата едно укулеле от коа; инструментът бе съвсем същият като този на Саксън и те двете изпяха „Лудетината на Хонолулу“.

Хейстингс реши да „вечерят“, преди да отплуват — той по стар обичай наричаше „вечеря“ обедното ядене. Когато Саксън слезе долу в мъничката каюта, тя се изненада и възхити от уютната и пълна с удобства обстановка. Имаше толкова място, колкото Били да стои изправен. Каютата бе разделена на две от преграда, която всъщност покриваше кила на яхтата; о тая преграда бе закрепена сгъваемата маса, на която те се храниха. Ниски канапета легла, тапицирани с весела зелена материя, бяха наредени по цялата дължина на кабината и денем се използваха за сядане. Между тавана и преградата нощем дърпаха закачена на куки завеса, която отделяше спалнята на мисис Хейстингс. На отсрещната страна спяха двамата японци, а на носа под палубата се намираше кухнята. Тя беше толкова малка, че в нея едва имаше място за готвача, а при това толкова ниска, че той беше принуден да работи клекнал. Другият японец, който бе донесъл пакетите на яхтата, прислужваше на масата.

— Те търсят ранчо в Лунната долина — обясни Хейстингс на жена си, като довършваше разказа за странстванията на техните гости.

— О!… Нима не знаете… — извика тя, но мъжът й я прекъсна.

— Шт! — спря я той заповеднически и се обърна към гостите: — Слушайте. Има нещичко, което и аз знам за вашата Лунна долина, но няма да ви кажа. Това е тайна. Ние имаме ранчо в долината Сонома — на около осем мили от същия този град Сонома, дето някога са се сражавали вашите бащи. И ако се случи да се отбиете при нас в ранчото ще откриете тайната. Повярвайте ми, тя е тясно свързана с вашата Лунна долина… Не е ли така, другарю мой?

Клара и той се обръщаха така един към друг.

Тя се усмихна, засмя се и кимна с глава.

— Може би нашата долина ще се окаже точно тази, която търсите — каза тя.

Но Хейстингс поклати заканително глава към нея, за да я възпре от по-нататъшни обяснения. Тя се обърна към фокстериера и го накара да служи, за да получи парче месо.

— Казва се Пеги — каза тя на Саксън. — Когато бяхме в Южните острови, имахме два ирландски териера, брат и сестра, но те умряха. Казваха се Пеги и Посум. Тази Пеги носи името на своята предшественица.

Лекотата, с който се управляваше „Скитникът“, направи силно впечатление на Били. Докато те седяха на масата, двамата японци по знак на Хейстингс се качиха на палубата. Били чу как те спуснаха фалите, прехвърлиха въжетата от пристана и с мъничкия винч обтегнаха кабела на котвата. След няколко минути един от японците извика отгоре, че всичко е готово и домакините и гостите се качиха на палубата. Вдигането на платната беше въпрос на няколко минути. После готвачът и прислужникът освободиха котвата и докато единият я изтегляше, другият отпусна кливера. Хейстингс стоеше при кормилото и даде желаното положение на платната. „Скитникът“ се изви с кърма срещу вятъра, платната се издуха и яхтата леко и плавно се плъзна по гладката водна повърхност, за да излезе от устието на реката. Японците навиха фалите и слязоха да обядват.

— Приливът едва почва — каза Хейстингс, като посочи към шарената шамандура близо до брега, която, подемана от течението, се бе леко навела на една страна.

Малките бели къщурки на Колинсвил, към които се бяха насочили, изчезнаха зад нисък остров, но дългата спокойна верига на Монтесума дремеше на хоризонта и изглеждаше все тъй далечна, както преди.

Когато „Скитникът“ излезе от устието на Монтесума и влезе в Сакраменто, изведнъж Колинсвил се разкри съвсем близо пред тях.

Саксън запляска с ръце.

— Също като къщички, изрязани от картон — извика тя, като детски играчки. А хълмистите склонове зад тях са като нарисувани.

Те плуваха покрай бараки на салове и лодки, които служеха за домове, закотвени всред тръстиката; жените и децата, както и мъжете в тези жилища бяха мургави и чернооки — очевидно чужденци. Като плуваха нагоре по реката, те срещнаха няколко земекопачки, който забиваха зъбите си в коритото на реката, загребваха пясък и го трупаха върху огромни насипи. Върху наклона на тези насипи по продължение на стотици ярда бяха изградени плетове от върбови клони; тези плетове се придържаха от стоманени въжета и хиляди кубици бетон. Хейстингс им обясни, че върбовите клони много бързо пускат корени и когато плетовете изгният, корените на дърветата задържат пясъка по насипа.

— Това сигур струва дяволски много — забеляза Били.

— Но земята заслужава тия пари — обясни Хейстингс. — Тази почва е най-плодородната в света. Тази част на Калифорния прилича на Холандия. Не бихте повярвали, че равнището на водата, по която плуваме, е по-високо, отколкото равнището на островите. Тия острови са нещо като лодки, които текат; постоянно трябва да се запушват, да се кърпят денем и нощем, да се изпомпва водата от тях. Но си заслужава, струва си парите.

Освен земекопачките, натрупания току-що пясък, гъстите върбови храсталаци и вечната Маунт Диабло на юг нищо друго не се виждаше. От време на време минаваше по някоя речна моторница и сини чапли излитаха към дърветата.

— Това място изглежда съвсем необитаемо — каза Саксън.

Хейстингс се засмя и отговори, че тя скоро ще си промени мнението. Той им разказа много неща за поречието и скоро заговори за стопанисването на взетите под наем участъци. Саксън го наведе на тази тема със своите разсъждения върху гладните за земя англосаксонци.

— Ненаситни свини! — отсече той. — Ето такива се показахме ние в собствената си страна. Знаете ли какво казал един стар фермер на професор от опитна агрономическа станция? „Какво сте взели мен да ме учите на земеделие! Разбирам ги аз тия работи. Ненапразно досега съм изтощил почвата на три ферми“ Точно тия хора унищожиха земята на Нова Англия. Там огромни участъци се превръщат в пустиня. Знаем, че в един щат са се навъдили толкова елени, че нанасят страхотни вреди. Има десетки хиляди запуснати ферми. Аз преглеждах веднъж списъците им в щатите Ню Йорк, Ню Джърси, Масачузетс и Кънектикът. Продават се на безценица. Цената, която искат за тях, не плаща дори постройките, а земята се дава просто без пари.

И същото нещо, същото разхищение и изтощаване на почвата става по един или по друг начин в останалата част на страната — долу в Тексас, в Мисури, в Канзас и тука в Калифорния. Да вземем стопанисването на взетите под наем участъци: знам една ферма в моя окръг, дето земята струваше някога сто двайсет и пет долара единият акър и тя наистина си струваше парите за това, което даваше. Когато старият стопанин умря, синът даде фермата под наем на един португалец и отиде да живее в града. За пет години португалецът обра всичкия каймак и пресуши вимето. Вторият португалец, който нае земята за три години, получи една четвърт от добивите на първия. Трети португалец, който да иска под наем тая земя, не се яви. Нищо не остана от нея. Когато старият умря, тая ферма струваше петдесет хиляди. Синът в края на краищата я продаде за единайсет хиляди. Та аз съм виждал земя, която отначало даваше дванайсет на сто доход, а след петгодишно изсмукване от наемателя почна да дава едва един и четвърт на сто.

— Същото става и в нашата долина — добави мисис Хейстингс. — Всичките стари ферми са съсипани. Например фермата на Бел другарю мой — обърна се тя към мъжа си, който потвърди думите й с решително кимване на глава. — Когато ние ходехме там, тя беше прекрасна ферма. Истински рай — имаше бентове, езера, сочни ливади, богати ниви, червени хълмове, покрити с лозя, стотици акра хубави пасища, приказни борови и дъбови горички, каменна винарска изба, каменни плевни, краварници и конюшни, парк пред къщата — о, бих могла с часове да ви говоря за тая ферма… Но когато мисис Бел умря, семейството се разпръсна и започнаха дават фермата под наем. Сега тя е само една развалина; горичките изсечени и продадени като дърва за горене; само една малка част от лозята се поддържа — едва колкото да си правят вино сегашните наематели италианци, а върху останалата земя те имат някакъв жалък краварник. Минах оттам миналата година и просто се разплаках. Чудесната овощна градина е станала нещо ужасно, от парка няма ни помен. А голямата каменна плевня? Занемарили улуците, дъждът се стичал по гредите, който сега са прогнили, и покривът е пропаднал. Същото е станало и с една част от винарската изба — другата част я превърнали в краварник. А къщата! С думи не може да се опише!

— Някои хора са направили от това истинска професия — продължи Хейстингс. — Наричат ги „скакалци“ Те вземат под наем земя, опустошават я за няколко години и след това се насочват към друга. Те не приличат на китайците, японците или други някои чужденци. В повечето случаи те са мързеливи, непрокопсани бели нехранимайковци, които не правят нищо друго, освен да изсмукват каквото могат от почвата, отиват нататък, пак изсмукват почвата и пак продължават. Вземете например португалците и италианците в нашата страна. Съвсем други хора! Те пристигат в страната без пукната пара и работят за други свои съотечественици, докато научат езика и посвикнат с условията тук. Те не са „скакалци“. Те се стремят към собствена земя, която да обичат, за която да се грижат и да я запазят. Но въпросът е как да се сдобият с тая земя. Да пестят от надницата си? Това иска много време. Има по-бърз начин: те наемат земя. За три години те успяват така да изсмучат чуждата земя, че тази печалба им стига да се установят за цял живот. Това е светотатство истинско ограбване на земята; но какво от това? По такъв начин се успява в Съединените щати.

Изведнъж той се обърна към Били:

— Слушайте. Робъртс. Вие и жена ви търсите вашето парче земя. Искате непременно да го имате. Ето какъв съвет ще ви дам. Той е безжалостен, жесток съвет. Вземете земя под наем — наемете някоя ферма, дето старците са умрели, а синовете и дъщерите не желаят да живеят на село. След това опустошете земята. Изсмучете последния долар от почвата, нищо не поправяйте и за три години ще имате достатъчно пари, за да си купите ваша ферма. Тогава обърнете нова страница — обичайте вашата земя. Хранете я. Всеки долар, който дадете за нея, тя ще ви го върне двойно. И не допускайте да има нищо долнокачествено във вашата ферма. Дали ще бъде кон, крава, прасе, кокошка или къпини — всичко да бъде от най-добра порода и сорт.

— Но това не е честно! — неволно извика Саксън — Вие ни съветвате да извършим нещо непочтено.

— Живеем в непочтено време — отвърна Хейстингс с горчива усмивка. — Това повсеместно изтощаване на земята в наши дни е национално престъпление на Съединените щати. Не бих дал този съвет на вашия мъж, ако не бях напълно уверен, че не го ли направи той, същата земя пак ще бъде изсмукана от някой италианец или португалец. Щом дойдат и се установят, те започват да викат своите сестри, братовчеди, братовчедки и лели. Ако ви мъчи жажда, а пред вас гори винен склад и прекрасно рейнско вино се лее по земята нима няма да протегнете ръка, за да гребнете една шепа и утолите жаждата си? А нашият национален склад гори от много места и много прекрасни неща пропадат напразно. Моля, заповядайте! Ако вие не вземете, знайте, че емигрантите ще вземат.

— О, вие не го познавате — побърза да обясни мисис Хейстингс. — Когато сме на ранчото, всичкото си време прекарва в грижи за земята. Имаме повече от хиляда акра гори — той постоянно ги прочиства като хирург и не позволява нито едно дърво да се отсече без негово разрешение. Той дори е посадил сто хиляди дървета; постоянно изсушава блатистите места, прокарва канали, за да попречи на ерозията, и прави опити с нови кръмни треви. И често купува някоя изтощена ферма и се залавя с възстановяване на почвата.

— Затова знам за какво говоря — намеси се Хейстингс, — повтарям съвета си. Аз обичам земята и все пак, ако утре остана без нищо, при сегашното положение на нещата, аз бих изтощил петстотин акра, за да си купя мои собствени двайсет и пет. Когато дойдете в Сонома Вали, потърсете ме и аз ще ви покажа каква е играта, ще видите и двете страни на медала: и разрушението, и възстановяването. И ако ви попадне ферма, която, тъй или иначе, е обречена на опустошение, бързо се залавяйте и изстискайте от нея, каквото можете.

— Тъй говори, а пък той самият затъна до гуша в дългове — засмя се мисис Хейстингс, — за да запази петстотин акра гора от ръцете на въглищарите.

Пред тях, на левия бряг на Сакраменто, там, гдето се губеше веригата на хълмовете Монтесума, се показа Рио Виста. „Скитникът“ леко се плъзгаше по гладката повърхност на реката покрай параходни пристани, мостчета и складове. Двамата японци излязоха и отидоха на носа на палубата. По команда на Хейстингс кливерът бе спуснат и „Скитникът“ тръгна, сякаш неудържимо тласкан от вятъра, докато той не извика: „Пускайте куката!“ Японците спуснаха котвата и яхтата дойде така близо до брега, че малката й лодка се намери под надвисналите върби.

— По-горе по реката ние спираме до самия бряг — каза мисис Хейстингс, — така че когато сутрин се събуждаме, виждаме клоните на дърветата да се подават през прозорците на каютата.

— О! — прошепна Саксън, като показа малка подутина до китката на ръката си. — Погледнете, комар!

— Рано е още за тях — каза Хейстингс, — но по-късно стават ужасни. Веднъж имаше такива облаци от комари, че просто не можех да движа кливера от тях.

Саксън не разбираше много от корабоплаване и затова не схвана неговата шега, но Били се усмихна.

— В Лунната долина няма комари — каза тя.

— Не, разбира се — потвърди мисис Хейстингс, а нейният съпруг почна да изказва съжаленията си, че каютата е толкова тясна и не може да предложи на гостите да останат да спят на яхтата.

Един автомобил минаваше по горната част на насипа и момичетата и момчетата, който седяха в него, извикаха „Здравейте, деца!“ към Саксън, Били и Хейстингс. Той отвеждаше гостите си с малката лодка към брега и бързо отговори: „Здравейте, бебчета.“

Саксън с удоволствие наблюдаваше веселия момчешки израз на загорялото му лице и си спомни за момчешката веселост на Марк Хол и на цялата кармелска компания.

Глава XII

Като прекосиха Сакраменто с едно старомодно параходче, малко над Рио Виста, Саксън и Били навлязоха в речната област. Това, което видя от върха на насипа, беше за нея истинско откровение. Под тях, по-ниско от равнището на реката, догдето стига окото, се простираше обширна равнина. Пътища кръстосваха равнината по всички посоки и Саксън видя разпръснати безброй фермерски къщи, за чието съществуване тя и не подозираше, докато плуваха по безлюдната река, която течеше само на няколко фута оттам, от другата страна на върбовите храсталаци.

Три седмици прекараха из тия острови с плодородна земя, която се спасяваше от заливане само благодарение на насипите и денонощното изпомпване на водата. Тук навсякъде земята беше богата, но местността еднообразна — единствено Маунт Диабло нарушаваше това еднообразие; планината се виждаше отвсякъде — ту дремеща в лъчите на обедното слънце, ту рисуваща зъбчатия си връх на пурпура на залеза, ту очертаваща се като видение в сребристата светлина на зората. Понякога пеша, а често с моторница те кръстосваха надлъж и нашир речната област чак до торфените полета на Мидл Ривър; спускаха се по Сан Джоакин до Антиок и отиваха нагоре по ръкава Джорджиана до Уолнът Гроув на Сакраменто. Те сякаш бяха в чужда страна. Полетата гъмжаха от хиляди работници, но случваше се Саксън и Били по цял ден да не срещнат нито един човек, който да говори английски. Те попадаха някой път в цели села с китайци, японци, италианци, португалци, швейцарци, индийци, корейци, норвежци, датчани, французи, арменци, славяни почти всички националности, но не и американци. Те се натъкнаха на един американец по долното течение на Джорджиана, който с мъка си изкарваше прехраната, като ловеше риба със забранени от закона средства. Друг американец, който сипеше гръм и мълнии по всички политически въпроси, беше пътуващ пчелар.

В оживения Уолнът Гроув американци бяха само бакалинът, кръчмарят, касапинът, пазачът на подвижния мост и кормчията на ферибота. А Уолнът Гроув се състоеше от две процъфтяващи градчета, едното китайско, другото японско. Почти цялата земя принадлежеше на американци, който живееха далече и непрекъснато продаваха части от нея на чужденците.

Когато Саксън и Били се настаниха в параходчето „Апаш“, което отиваше до Сакраменто, те не можаха да разберат какво точно става в японското градче — дали бунт или някаква веселба.

— Изтласкали са ни пред вратата — ругаеше Били, — скоро ще ни изтикат и оттам.

— От Лунната долина никой няма да ни изтласка — опита се да го развесели Саксън.

Но той не се утеши тъй лесно и забеляза с горчивина:

— А пък никой от тия проклети чужденци не може да кара четири коня като мене!

И добави:

— Но могат да обработват земята до безкрайност.

Саксън гледаше помраченото му лице и изведнъж си спомни една литография, която бе видяла в детските си години: на нея бе изобразен един индианец от прерията, яхнал коня си, накичен с цветни пера — той гледаше учудено влака, който се носеше по току-що поставените релси. Този индианец, помнеше тя, бе отстъпил пред вълната на новия живот, който бе нахлул с железницата. И Саксън се замисли дали Били и хората като него са обречени да отстъпят пред този нов прилив на невероятно трудолюбив живот, който прииждаше от Азия и Европа.

Те останаха две седмици в Сакраменто, където Били намери работа като колар и спечели малко пари, за да продължат пътуването си. Бяха привикнали, и в Оукланд, и в Кармел, да живеят близо до морския бряг, затова им бе трудно да се приспособят към климата във вътрешността. В Сакраменто е много топло, решиха те, и тръгнаха по железопътната линия на запад, през една блатиста област, докато стигнаха до Дейвисвил. Тук те се отклониха на север, примамени от прелестния Уудлънд, където Били постъпи като колар в една голяма овощарска ферма. Саксън успя с мъка да изтръгне неговото съгласие и тя да работи няколко дни при беритбата на плодовете. Тя с важен и тайнствен вид отказа да му обясни какво възнамерява да прави със спечелените от нея пари и Били я закачаше по този повод, докато най-после забрави за това. Тя не му каза й за пощенския запис, и за синята квитанция, която изпрати в писмо до Бъд Стродърс.

Горещината започна да ги измъчва. Били заяви, че те явно са се отклонили от пътя си към местата, където нощите са прохладни.

— И тука няма секвоя — каза Саксън. — Трябва да продължим на запад към брега. Там ще намерим Лунната долина.

От Уудлънд те тръгнаха по селските пътища, като свърнаха на запад, после на юг и стигнаха до „овощния рай“ — Векъвил. Тук Били се хвана на работа, отначало при беритбата на плодовете, а след това като колар; и тук Саксън получи писмо и малко пакетче от Бъд Стродърс. Когато Били се върна от работа в техния лагер, Саксън го накара да затвори очи и да постои мирно. Тя се бави само няколко мига, после почна да прикачва нещо на гърлите му върху памучната му риза за работа. По едно време той почувства леко убождане от карфица и промърмори сърдито, но тя се засмя и го принуди да стои още със затворени очи.

— Не ми се сърди — затваряй очи и аз ще ти кажа, но ме целуни — весело запя тя.

Тя го целуна, той погледна гърдите си и видя забодени на ризата си златните медали, който бе заложил в деня, когато бяха отишли на кино и се бе пробудило у тях желанието да се върнат към земята.

— Ах ти, хитро дяволче — извика той, като я притегли към себе си. — Ето за какво си прахосала парите от беритбата. А аз съвсем не се сетих! — И я притисна още по-силно.

Тя почувства приятната и непреодолима сила на неговите мишци; той я прегръщаше, тя шеговито се отбраняваше, а в това време кафето кипна и тя се отскубна, за да го спаси от огъня.

— Да си кажа правичката, винаги съм се гордял с тях — призна той, докато свиваше цигарата си след вечерята. — Те ме връщат назад към момчешките години, когато като любител гонех победите. Повярвай ми, славно момче бях в онова време… Но знаеш ли, Саксън, съвсем ми бяха изхвръкнали от ума. Струва ми се, че сме напуснали Оукланд преди десет хиляди години и че ни делят от него десет хиляди мили.

— А ето какво ще те върне обратно там — каза Саксън, като отвори писмото на Бъд и почна да чете на глас.

Бъд не допускаше, че Били може да не знае изхода на стачката, затова съобщаваше само някои подробности — кои от коларите бяха приети отново на работа и кои бяха влезли в черните списъци. За негово голямо учудване той самият бил приет на работа и му дали да кара впряга на Били. Но още по-невероятна била другата новина, която имал да съобщи на Били: старият надзирател на конюшните умрял, а двамата надзиратели, с които се опитали да го заместят, само объркали всичко. И най-важното, точно в тоя ден, в който пишел писмото, шефът говорил с Бъд и изказал съжалението си, загдето Били изчезнал.

„Съвсем не си въобразявай, че шефът не знае всичките ти похождения — пишеше Бъд. Бас държа, че знае имената на всички стачкоизменници, които си пердашил. И все пак ето какво ми каза: «Стродърс, ако не ви е удобно да ми дадете неговия адрес, просто вие му пишете да се върне незабавно при мене. Ще му дам сто двайсет и пет долара на месец като надзирател в конюшнята».“

Когато му прочете писмото, Саксън зачака със скрита тревога. Били се бе излегнал, опрян на лакът, и замислено пускаше кълбенца дим от устата си. Евтината му работна риза, на която някак не отиваха блестящите, осветени от пламъка златни медали, бе разгърната и се откриваше гладката кожа и прекрасната мускулатура на гърдите му. Той хвърли поглед наоколо — към одеялата, който бяха проснати върху зелената трева и ги подканяха за сън, към лагерния огън и почернелия очукай кафеник, към често използваната брадвичка, забита до половината в един пън, и най-после към Саксън. Очите му я погалиха, после в тях бавно се появи въпросителен израз. Но Саксън мълчеше.

— Така — заговори най-после той. — Ти вземи да напишеш едно писмо на Бъд Стродърс и му кажи да не ми споменава вече за мръсната муцуна на оня тип — шефа. И точно случай да му пратя пари да освободи часовника ми. Пресметни колко прави лихвата. А палтото нека остане там да гние!

Горещината във вътрешността им се отразяваше зле.

И двамата отслабнаха. Мозъкът и мускулите им загубиха гъвкавостта си. Както Били се изразяваше, „коприната им се бе измачкала“. Затова те нарамиха багажа си и се отправиха на запад през дивите планини. От трептящия нажежен въздух в долината Бериеса ги заболяха и очи, и глава; бяха принудени да пътуват само рано сутрин и късно следобед. Те продължиха още на запад през планините към красивата Напа Вали. Следващата долина беше Сонома и семейство Хейстингс ги беше поканило в своето ранчо. Те щяха да ги посетят, ако Били не бе прочел случайно в един вестник, че писателят бил заминал като кореспондент в Мексико, където избухнала някаква революция.

— Нищо, ще ги видим по-късно — каза Били и те тръгнаха на северозапад през лозята и овошките градини на Напа Вали. — Ние с теб приличаме на милионера, за когото често пееше Бърт, само че пилеем не парите, а времето си. Всички посоки са еднакво добри, но все пак е за предпочитане да вървим на запад.

В долината Напа Били на три пъти отказа работата, която му предлагаха. Когато Сейнт Елена остана зид тях, Саксън с радост приветства любимата секвоя, която те веднага разпознаха по скатовете на тесните каньони, прорязващи обърнатия към долината западен склон на планинската верига. В Калистога, крайната гара на железницата, те видяха дилижанси, запрегнати с шест коня, който отиваха до Мидл Таун и Лоуър Лейк. Саксън и Бил обсъдиха по-нататъшния си маршрут. Пътят водеше към Езерната област, а не към морския бряг и затова те свърнаха на запад през планините към долината на Ръшън Ривър и стигнаха то Хилдсбърг. Спираха се по плодородните полета, засети с хмел, но Били не пожела да събира хмел редом с индианци, японци и китайци.

— И един час не мога да работя край тях — обясни той. — Непременно ще счупя главата на някого. А пък и тая река, тая Ръшън Ривър си я бива. Хайде да направим лагера си тука и да идем да поплуваме.

Така, без да бързат, те вървяха на север по широката плодородна долина, тъй щастливи, че съвсем забравиха за необходимостта да работят; Лунната долина си оставаше тяхната далечна приказна мечта, но те бяха сигурни, че един ден ще я осъществят. В Кловърдейл щастието се усмихна на Били. Поради болести и други причини, в конюшнята, която обслужваше дилижанса, нямаше достатъчно кочияши. А влакът ежедневно изсипваше туристи, които идваха да видят гейзерите, и Били, сякаш цял живот бе карал шесторка, взе поводите на шестте коня и превози през планината точно по разписанието натъпкания с туристи дилижанс. Когато тръгна за втори път, редом с него на високата капра седеше и Саксън. След две седмици се върна постоянният кочияш. Били отказа да приеме предложената му постоянна работа в конюшнята, прибра спечелените пари и продължиха на север.

Саксън намери някакво кученце фокстериер и го нарече Посум, както онова кученце, за което мисис Хейстингс им бе разказала. То беше толкова малко, че скоро го заболяха краката и Саксън трябваше да го носи на ръце. Накрая Били го взе и го сложи върху торбата, който носеше на гърба си, но често мърмореше, че Посум дъвче косите му отзад и едва ли ще остане нещо от тях.

Те минаха през живописните лозя на Асти, когато гроздоберът бе вече към края си, и влязоха в града Юкайа, измокрени до кости от първия зимен дъжд.

— Слушай, Саксън — каза Били, — помниш ли как „Скитникът“ се плъзгаше по водата? Така се изплъзна и това лято — сякаш имаше криле. А сега е време да помислим где ще презимуваме. Юкайа не изглежда лошо градче. Тая вечер ще наемем стая и ще се изсушим. А утре ще се завъртя около конюшните и ако намеря нещо, ще вземем под наем някоя колибка; после ще имаме цяла зима пред нас да решим къде ще отидем догодина.

Глава XIII

Зимата тук не мина така интересно и весело, както в Кармел, и Саксън, която тъй много се възхищаваше от приятелите им в Кармел, сега почна да ги цени повече от всякога. В Юкайа те с никого не се сдружиха. Повечето от жителите тук й напомняха за работническата класа, която тя познаваше от Оукланд, а богатите дружаха само помежду си и се разхождаха с автомобилите си. Нямаше артистична колония с демократичен дух, която поддържа приятелски отношения с хората без оглед на тяхното обществено положение и богатство.

Все пак зимата в Юкайа бе по-приятна, отколкото всички зими, прекарани в Оукланд. Били не можа да получи постоянна работа, така че често оставаше с нея и те живееха ден за ден весели и щастливи в малката къщичка, която бяха наели. Като извънреден кочияш в най-голямата конюшня. Били имаше толкова свободно време, че почна да търгува с коне. Тази работа беше несигурна и той неведнъж загуби от нея, но все пак на масата им винаги имаше хубав бифтек и кафе и никога не се лишаваха от дрехи.

— Тия проклети фермери все ще те надхитрят — усмихнато казваше Били, когато веднъж особено ловко го бяха излъгали в една сделка с коне. — Окото им не мига на тия кучи санове! Лете печелят от курортисти, а зиме се надлъгват един друг при търговията с коне. И трябва да ти кажа, Саксън, че разбрах доста от номерата им. И аз ставам като тях, и на мен окото ми не мига. Не могат ме измами вече. Да, твоят благоверен научи още един занаят. Навсякъде сега мога да си изкарвам хляба от търговия с коне.

Били често вземаше Саксън със себе си, когато в конюшнята имаше свободни коне за езда, и покрай неговата търговия с коне те направиха много разходки из околността. Тя го придружаваше също и когато той отиваше да продава като комисионер чужди коне, така и у двамата се породи нова мисъл относно тяхното странстване. Били пръв повдигна въпроса.

— Тия дни в града се натъкнах на една забележителност — каза той. — И оттогава все за нея си мисля. Няма смисъл да си блъскаш ума — все едно, няма да се сетиш. Аз ще ти кажа: това е най-чудесният фургон за къмпинг, който въобще съществува. Първо трябва да ти кажа, че е наистина нещо изключително — най-здравото, което може да се намери. Правен е по поръчка в Пюджет Саунд и здравината му е изпитана по целия път до тука. Може да издържи всякакъв товар и на всякакъв път. Този, който го поръчал, бил туберкулозен. Пътувал с този фургон заедно с доктора си и готвача, но отишъл на оня свят преди две години, точно когато бил тука в Юкайа. Само да можеш да видиш фургона! В него всичко е предвидено, за всяко нещо има определено място — цяла къща на колела. Да можем да си купим тоя фургон и два коня — бихме пътували царски и бихме се надсмивали на лошото време.

— О, Били! Точно за това съм си мечтала и аз през цялата зима. Би било чудесно. И… да, аз съм сигурна, че някога по пътищата ти забравяш каква хубава женичка имаш, другояче не може и да бъде… А пък във фургона аз бих могла да взема всичките си хубави дрехи.

Сините очи на Били станаха още по-сини и светнаха ласкаво и топло, той тихо каза:

— И аз си мислех за същото.

— А ти ще можеш да носиш и пушка, и карабина, и въдици, и какво ли не — бързо изброяваше тя. — И хубава голяма секира, каквато подхожда на мъж, вместо тая малка брадвичка, от която винаги се оплакваш. И Посум ще може да си седи и да си почива, и… Но мислиш ли, че можеш да го купиш? Колко искат?

— Цели сто и петдесет долара — отговори той. — И все пак е ужасно евтино. Те просто искат да се отърват. Повярвай ми, че тоя фургон не им е струвал ни цент по-малко от четиристотин долара; аз разбирам от коли. Дано само успее тая моя сделка с шестте коня на Кесуел; точно днес почнах преговори с един купувач. А ако ги вземе, знаеш ли на кого ще ги прати? На моя бивш шеф, право в конюшните му в Западен Оукланд. Слушай, я му пиши. Както пътуваме, ще ми паднат не малко изгодни сделки. И ако шефът поиска, мога постоянно да го снабдявам с коне. Само че той ще трябва да ми довери доста големи суми, а това сигурно няма да направи — нали знае за всичките стачкоизменници, който съм пердашил.

— Щом е готов да ти довери конюшнята си, сигурно няма да се страхува да ти довери и парите си — възрази Саксън.

Били не беше тъй сигурен, а може би и от скромност вдигна рамене.

— Добре. Както и да е, дано успея да продам шестте коня на Кесуел, за който ти говорих, ще отсрочим плащанията си за тоя месец и ще можем да купим фургона.

— Ами коне? — запита загрижено Саксън.

— Конете — после. Ще трябва само за два-три месеца да се заловя на постоянна работа. Единственото, което ме смущава, е, че ще се забавим чак до средата на лятото и едва тогава ще можем да тръгнем. Но хайде да отидем в града да ти покажа още сега фургона.

Саксън видя фургона и остана така очарована от него, че не спа цяла нощ и си представяше бъдещето. Шестте коня на Кесуел бяха продадени, месечните плащания отсрочени и фургонът беше купен. Две седмици по-късно, в едно дъждовно утро. Били едва-що бе излязъл от къщи, за да отиде за цял ден някъде из околността по търговията си с коне, но бързо се върна.

— Хайде, тръгвай с мене! — извика той на Саксън още от улицата. — Приготви се набързо и идвай. Искам да ти покажа нещо.

Той я закара до центъра на града в една конюшня, където приемаха коне за временен престой, и я поведе към големия сайвант зад конюшнята. После изведе чифт здрави кулести кобили, с бели гриви и опашки.

— Ах, колко са красиви! Колко са красиви! — извика Саксън, като опря буза о кадифената муцуна на едната, докато другата немирница приближаваше главата си и пръхтеше — искаше и тя да бъде погалена.

— Нали, а — тържествуваше Били, като ги развеждаше напред-назад пред възхитения й поглед. — Всяка една тежи хиляда триста и петдесет фунта, а пък не изглеждат толкова — тъй добре са сложени. Аз самият не вярвах, докато не ги сложих на кантара. Двете тежат две хиляди седемстотин и седем фунта. Аз ги изпробвах — преди два дни. Отличен прав, никакви недостатъци и добре теглят, от автомобил не се плашат и тъй нататък. Бас държа, че ще надминат всички коне с тяхното тегло… Кажи, а? Хубаво ще изглеждат, запрегнати в нашия фургон?!

Саксън си представи тази картина и със съжаление бавно поклати глава.

— Може да се купят за триста долара в брой — продължи Били. — А това е най-ниската възможна цена. Собственикът има страшно голяма нужда от пари. Непременно трябва да ги продаде, и то веднага. И честна дума, Саксън, за тая двойка в града на търг като нищо ще му дадат петстотин долара. И двете са кобили, и то сестри, едната е на пет, а другата на шест години — от чистокръвен белгийски жребец и от кобила, известна тежкотоварна порода, която добре знам. Иска триста долара и ми обеща да не ги продава на друг до три дни.

Съжалението на Саксън премина в негодувание.

— Защо ми ги показа? Ние нямаме триста долара и ти много добре го знаеш. Вкъщи имам всичко на всичко шест долара, а ти и толкова нямаш в джоба си.

— Може би мислиш, че само за това съм те довел дотук — отвърна загадъчно той. — Не е само за това.

Той замълча, облиза устните си, като смутено се поклащаше ту на единия, ту на другия си крак.

— Сега слушай и не ме прекъсвай, докато не свърша. Да почвам ли?

Тя кимна.

— И устата си няма да отвориш?

Този път тя послушно кимна глава.

— Виж какво искам да ти кажа — почна несигурно той. Има един младок, дошъл от Фриско; наричат го „Младия Сендоу“ или „Гордостта на Телеграф-Хил“. Той е тежка категория и трябваше в събота вечер да се бие с Монтана Ред. Но вчера при тренировката Монтана Ред си счупил ръката. Организаторите на мача си мълчат, да не се разбере. И ето в какво се състои работата. Почти всички билети са продадени и в събота вечер ще се струпа много народ. И за да не разочароват публиката, те искат в последния момент да ме сложат на мястото на Монтана. Аз съм скрита картинка, никой не ме познава, дори и Младия Сендоу. Той е излязъл на ринга, след като аз го напуснах. Ще мислят, че съм някой селяк любител, мога да се боря под всякакво име.

Сега почакай малко. Победителят ще получи триста кръглички доларчета. Чакай, ти казвам! За мене тоя мач е играчка — все едно да натупаш немирно дете. Сендоу е смел боксьор и е опитен във всички хватки, чел съм за него във вестниците, но не е съобразителен. Аз наистина съм бавен, знам го много добре, но съм съобразителен и ударът и на двете ми ръце е много силен. Знам слабото място на Сендоу, сигурен съм.

Сега… ти трябва да решиш. Ако кажеш „да“ — кобилките са наши. Ако кажеш „не“ — край! Не е кой знае к’во. Ще постъпя, на каквато и да е работа в конюшнята и все ще изкарам за две кранти. Но все пак помни, че ще бъдат кранти. И няма защо мен да гледаш, докато решаваш. По-добре гледай конете.

С мъчително чувство на нерешителност тя погледна красивите животни.

— Казват се Хейзл и Хети — хитро подхвърли Били. — Ако станат наши, ще наречем впряга ни „Двойното Х“.

Но Саксън забрави за конете. Пред очите й бе само Били, страшно обезобразен, такъв, какъвто се бе върнал вечерта след мача със Страшилището на Чикаго. Думите й бяха на устата, но Били, който внимателно следеше израза й, заговори преди нея:

— Представи си ги запрегнати в нашия фургон, как ще изглежда целият впряг, а? По-красиво нещо не може да се намери.

— Но ти не си тренирал, Били — неволно се изплъзна от устата й.

— Хм — отвърна той. — Та аз, кажи-речи, съм тренирал цялата година. Краката ми са като желязо. Те ще ме държат, докато имам сила в ръцете, а на това мога винаги да разчитам. Освен това няма да го оставя да проточи мача. Той е от тези, дето бързо налитат, но аз с такива най-бързо се справям. Веднага ми падат в ръцете. Трудно е, когато имаш работа със съобразителни, издръжливи и хладнокръвни боксьори. Но този млад Сендоу ми е сигурна жертва; ще го свърша още на третия или четвърт ни рунд; ще си разчета времето и точно когато се нахвърли върху мен, ще го свърша съвсем лесно. Казвам ти, това е като детска игра. Честна дума, Саксън, ще ме е срам да взема тия пари.

— Но аз не мога да понеса мисълта да се върнеш целият пребит — не се решаваше да даде съгласието си тя. — Друго би било, ако не те обичах толкова. И страх ме е също да не те осакати.

Били се засмя презрително с гордото съзнание са своята младост и сила.

— Ти дори няма да забележиш, че съм се бил — просто Хейзл и Хети ще станат наши. И освен това. Саксън, мен, ей тъй, трябва ми от време на време да забия юмрука си в лицето на някого. Ти знаеш, че по цели месеци мога да бъда мирен и кротък като агънце, а след това изведнъж ръцете почват да ме сърбят и просто трябва да ги стоваря върху някого. Кажи сега, не е ли по-умно да ги стоваря върху Младия Сендоу и да получа триста долара за това, отколкото върху някой селяк и после да ме разкарват по разни съдилища и да ме глобяват. Погледни още веднъж Хейзл и Хети. Точно такива животи трябват за една ферма, чудесни кобили за разплод, когато отидем в Лунната долина. И са силни — хубаво ще се оре с тях.

Вечерта, когато мачът щеше да се състои, Саксън и Били се разделиха в осем и четвърт. Точно след един час, когато Саксън бе приготвила топла вода, лед и всичко, което би могло да потрябва, външната врата се хлопна и тя чу стъпките на Били по стълбата. Тя се бе съгласила на тази борба някак против волята си и през целия този час, докато го бе чакала, тя непрекъснато се бе упреквала за това. Когато отваряше вратата, тя беше готова да види мъжа си в най-ужасен вид. Но изправеният пред нея Били беше съвсем същият Били, с когото се бе разделила преди един час.

— Не се ли бихте? — извика тя с такова явно разочарование, че той се разсмя.

— Когато си отивах, всички викаха: „Измама! Измама!“ и си искаха парите назад.

— Нищо, нали ти си тука! — засмя се тя и го поведе навътре, макар че тайно въздъхна, прощавайки се с Хейзл и Хети.

— Спрях се по пътя да взема нещо, което отдавна ти се искаше да имаш — каза Били небрежно. — Затвори очи и си дай ръката, а когато ги отвориш, ще видиш нещо чудесно — изтананика той.

В ръката си тя усети нещо много тежко и много студено и като отвори очи, видя фишек от петнадесет-двадесет доларови златни монети.

— Нали ти казах, че е лесно, че е все едно да натупаш немирно дете — тържествуваше той, като се измъкваше усмихнат от вихрушката на нейните закачливи удари, замахвания и клинчове. — Всъщност нямаше никакъв бой. Искаш ли да знаеш колко трая всичко на всичко? Точно двайсет и седем секунди — по-малко от половин минута. А колко удари бяха нанесени? Само един! И тоя удар беше мой!… Ето, ще ти покажа. Точно така стана — да си умреш от смях!

Били застана в средата на стаята леко приведен, като прикриваше брадата си с лявото рамо, със стиснати юмруци пред гърдите и прибрани лакти, за да пази лявата си страна и корема.

— Първи рунд — започна разказа си той. — Гонгът удари, ние си бяхме стиснали ръцете и се готвехме, разбира се, за дълга борба. Никога дотогава не бяхме се виждали на ринга, затова и не бързахме, само се гледахме един друг, за да се опознаем, и обикаляхме. Така минаха седемнайсет секунди. Нито един удар. Нищо. И след това изведнъж дойде краят на големия швед. Да го разкажеш, трябва време, а пък стана само в един миг — за по-малко от една десета от секундата. Аз сам не го очаквах… Ние сме страшно близо един до друг. Лявата му ръкавица е на по-малко от фут от моята челюст, а и моята лява ръкавица е също толкова близо до неговата челюст. С дясната ръка той прави финт, аз виждам тоя финт, повдигам лявото си рамо и сам правя финт с дясната. Това намалява с около пич неговата зашита и аз виждам откъде да почна. Помръдна ли по-малко от фут лявата — право в него. Даже не я дръпнах назад да замахна. Почвам оттам, откъдето си е. Извъртам я като свредел под дясната, с която се пазя, а и себе си извъртам в кръста, така че цялата сила на рамото да отиде в удара. И стоварвам юмрука си! Право на върха на брадата му, ей тука, мъничко встрани, той се строполява като труп! Аз се връщам в своя ъгъл и, честна дума, Саксън, не мога да се сдържа да не се закикотя — толкова беше леко… Реферът се изправя над него и почва да брои. А той и не потрепва. Публиката не знае к’во да мисли, стои като вкаменена. Секундантите му го занасят в неговия ъгъл и го слагат на стола, но трябва да го придържат; след пет минути той отваря очи, но нищо не вижда: очите му сякаш са стъклени. Минават още пет минути и той става. Но трябва да му помагат да се държи, защото краката му се подгъват като наденици. Секундантите му помагат да се прехвърли през въжетата и го отвеждат надолу по пътеката до съблекалнята му. А тълпата почин да вика: „Измама!“ и да иска парите си назад. Двайсет и седем секунди, един удар — и най-хубавата жена, която Били Робъртс е имал някога през своя дълъг живот, получава две чудесни кобилки!

И у Саксън, която винаги бе обожавала физическата мощ, мъжество и красота на Били, сега това чувство избухна със стократни по-голяма сила. Да, той беше истински герой, достоен потомък на воините с крилати шлемове, който скачат от клюнестите си лодки по окървавения пясъчен бряг на Англия.

На следващата сутрин Били се събуди, като почувства устните й на лявата си ръка.

— Ей, какво правиш? — извика той.

— Пожелавам „добро утро“ на Хейзл и Хети — свенливо каза тя. — А сега и на теб ще пожелая „добро утро“… Къде точно го удари?… Покажи ми.

Били изпълни желанието й и леко докосна с юмрук нейната брадичка. Тя обхвана юмрука му с двете си ръце, отмести го и бързо го потегли срещу себе си, сякаш искаше да получи подобен удар. Но Били я задържа.

— Чакай — каза той. — Да не искаш да си изкривиш челюстта. Сега ще ги покажа. Достатъчно е удар от четвърт инч.

И от разстояние четвърт инч той й нанесе възможно най-слабия удар.

В същия миг в мозъка на Саксън като че избухна бял пламък, цялото й тяло отмаля и безсилно, безволно се отпусна, пред очите й се завъртяха кръгове и всичко потъна в мъгла. В следващия миг тя се опомни, и погледа й се четеше ужас — тя бе разбрала.

— А него си ударил от един фут разстояние! — с разтреперан глас промълви тя.

— Да, и с цялата тежест и сила на рамото — засмя се Били. — О, това е нищо!… Чакай, сега ще ти покажа нещо друго.

Той намери мястото на слънчевия й възел и го удари леко със средния си пръст. Този път тя за момент се почувства като парализирана, дишането й спря, но мозъкът й и погледът й останаха съвсем ясни. Само след миг всички неприятни усещания изчезнаха.

— Слънчев възел — обясни Били. — Представи си какво изпитва човек, когато някой го удари там със силен замах, идещ чак отдолу, от коленете. С тоя удар Боб Фицсимънс спечели световно първенство.

Саксън потрепери, но все пак се съгласи да участва в тази игра. Били й показваше всички уязвими места на човешкото тяло. Той натисна края на пръста си върху ръката й малко под лакътя и тя усети непоносима болка. После той лекичко впи палците си от двете страни в основата на шията й и тя веднага почувства, че почва да губи съзнание.

— Това е една от смъртоносните хватки на японците — каза й той и продължи лекцията си с нагледни обяснения. — А пък това е хватката с пръста на крака — с нея Гоч победи Хакеншмид. Аз я научих от Фармър Бърнс… А това е полунелсън… А ако вземеш да дигаш скандал на някоя танцова забава и аз съм разпоредителят, ще те изведа ей по тоя начин.

С едната ръка той хвана китката й, другата промуши под лакътя и с нея улови своята китка. Още при първото най-леко натискане на Саксън се стори, че ръката й ей сега ще се прекърши като крехко стъбло.

— Това се нарича „хайде с мене“… А ето ти „силната ръка“. С тая хватка дори едно дете може да повали голям човек… Ако пък се биеш с някого и той захапе носа ти — а не ти се иска да останеш без нос, нали? — тогава ето какво правиш, ама бързо като светкавица.

Тя неволна затвори очите си, когато краищата на палците му ги натиснаха. Струваше й се, че при по-силен натиск тъпата болка в очните ябълки би била страшна, непоносима.

— Но ако все пак не пусне носа ти, натисни здравата и очите му ще изскочат — до края на живота си ще остане сляп като прилеп. Може да бъдеш сигурна, че ще освободи носа ти.

Той я пусна, легна отново в леглото и се засмя.

— Как се чувстваш? — запита той. — Тия номер не се прилагат в бокса, но се използват при разни сбивания.

— Страшно ми се иска да си отмъстя — отговори тя, като се опита да приложи върху него хватката „хайде с мене“.

Тя понечи да притисне ръката му, но извика, тъй като бе успяла да причини болка единствено на себе си. Били се засмя на напразните й усилия. Тогава тя впи палци във врата му, като искаше да опита японската смъртоносна хватка, но разочарована, почна да разглежда подгънатите краища на ноктите си. Накрая тя се изхитри и го удара по върха на брадата, но отново извика — този път си бе натъртила пръстите.

— Но от това вече не може да ме заболи — процеди тя през зъби и се нахвърли с юмруците си върху слънчевия му възел.

Сега той се смееше като луд. Фаталният нервен център беше недостъпен, защитен от бронята на мускулите му.

— Хайде, продължавай — подканяше я той, когато тя, задъхана, се бе отказала от по-нататъшни опити. Много ми е приятно, сякаш ме гъделичкаш с перце.

— Ще видим, господин мъжо! — закани му се страшно тя. — Разправяйте каквото искате за вашите удари, смъртоносни хватки и тъй нататък, това са мъжки номера. А пък аз знам нещо, което е по-мощно от всички тях и което прави и най-силния мъж безпомощен като дете. Почакайте малко. Ей сега ще го получите. Само си затворете очите. Готов ли сте? Няма да се бавя и секунда…

Той чакаше със затворени очи и после почувства върху устата си трепета на нежните й като розови листенца устни.

— Ти победи! — тържествено призна той и я прегърна.

Глава XIV

Сутринта Били отиде в центъра на града да плати за Хейзл и Хети. Саксън гореше от нетърпение по-скоро да ги види и й се струваше, че той безкрайно дълго се бави, и то за такава обикновена работа. Но веднага му прости, щом го видя да пристига с двата коня, запретнати във фургона.

— Трябваше някой да ми услужи със сбруя — каза той. — Подай ми Посум и се качвай. Ще ти покажа впряга „Двойно Х“. Това се казва впряг! Няма да видиш втори като него!

Възторгът на Саксън нямаше граници. Тя едва можеше да говори от радост, когато те излязоха от града, седнали зад кулестите коне с бели гриви и опашки. Седалката беше тапицирана, имаше високо облегало и беше много удобна. Били бе във възторг от чудесно направената здрава спирачка. Той пусна конете в тръс по твърдото шосе, за да покаже техния равен ход, а после ги подкара по стръмен селски път, където колелата затъваха чак до главината в кал, за да докаже, че родството им с пъргавия белгийски жребец не беше случайно.

Когато накрая Саксън съвсем се умълча. Били се разтревожи и започна често да хвърля дълги коси погледи към нея. Тя въздъхна и запита:

— Как мислиш, кога ще можем да тръгнем?

— Може би след две седмици… а може би и след два-три месеца. — Той въздъхна тежко и замислено. — Ние приличаме на оня ирландец със сандъка, дето нямал какво да сложи в него. И ние също — имаме си коне, имаме фургон, а няма какво да сложим в него. Видях една чудесна пушка, оказион, ще ми я дадат за осемнайсет долара. Но като си спомня за неплатените ни сметки!… А има и една нова автоматична карабина, калибър двайсет и две, която искам да купя за тебе. И една друга трийсет на трийсет — тъкмо за лов на елени. Освен това ти имаш нужда от една хубава сгъваема пръчка за въдица, аз също. А и всички такъми струват дяволски скъпо. Такава сбруя, каквато искам, ще струва цели петдесет долара. И фургонът трябва да се боядиса. Нужни са ни също въжета да връзваме конете, когато пасат, торби за зоб, замба за сбруята и много подобни неща. А пък Хейзл и Хети ядат като разпрани и ще ни струват не малко, докато ни чакат. Да знаеш и на мен как ми се тръгва…

Той внезапно замълча, смутен.

— Били, какво криеш от мене? Кажи, познавам те по очите — каза Саксън.

— Виж, Саксън, ето к’ва е работата. Сендоу го е страшно яд — в кожата си не може да се побере. Не смогна ни веднъж да ме удари. И тъй като не свари да се покаже поне малко от малко, сега иска реванш. Дрънка по целия град, че дори да му вържели едната ръка отзад, с другата щял да ме направи на пух и прах и разни други глупости от този род. Но това не е важно. Важното е, че зяпльовците искат да ни видят още веднъж. Миналия път нищо не видели — парите им отишли на вятъра. Салонът ще бъде претъпкан. Организаторите вече говориха с мене. Затова се забавих толкоз. Триста долара чакат само да ги взема — това ще стане след две седмици, разбира се, ако ти кажеш „да“. Всичко е така, както ти казах и преди. Той ми е в ръцете. Все още си мисли, че съм някакъв селяк любител и че оня удар е бал нещо съвсем случайно.

— Но, Били, ти сам много отдавна ми беше казал, че борбата взима силата и здравето на човека. Нали затова беше напускал бокса и бе станал колар?

— Да, но този мач е нещо съвсем друго — отговори той. — Обмислил съм вече всичко. Ще го оставя до седмия рунд. Не защото не мога да го свърша по-рано — нали публиката трябва да види нещо за парите си? Аз, разбира се, ще се поразкрася с някоя друга цицина и ще ми се обели някъде кожата. После ще си разчета времето, ще го цапна по слабото му място — брадата, и край. Ние с теб ще бъдем готови за път и още на следващата сутрин потегляме. Какво ще кажеш? Хайде, хайде.

След две седмици, в събота вечер, Саксън изтича към вратата, когато хлопна портичката. Били изглеждаше уморен. Косите му бяла слепени, носът подут, едната му буза отекла, на места кожата по ушите му бе обелена и двете му очи бяха доста зачервени.

— Дявол да го вземе, не познах! — каза той, като сложи в ръцете й фишека със златни монети, седна и я взе на коленете си. — Бива го момчето, когато се разиграе. Вместо да се справя с него на седмия, той ме държа в напрежение чак до четиринайсетия рунд. Едва тогава ми се удаде да го свърша, както вече ти казах. Жалко, че има такова слабо място — брадата. Иначе е по-пъргав, отколкото го мислех, и има елин юмрук, дето ми внуши уважение още от втория рунд. И най-добрия къс и чист удар, който някога съм виждал. Но тази негова челюст! Той я пазеше, като да е от стъкло, до четиринайсетия удар и чак тогава можах да я улуча.

И знаеш ли? Много се радвам, че продължи четиринайсет рунда. Разбрах, че нищо не съм загубил от предишната си сила. Веднага го почувствах. Никак не се задъхах и не усещах как минаваше времето на всеки рунд. Краката ми бяха като желязо. Можех да издържа и четирийсет рунда. Знаеш ли, нищо не казвах, но след боя, който ядох от Страшилището на Чикаго, бях почнал да се съмнявам в силата си.

— Глупости! И за миг не е трябвало да се съмняваш — извика Саксън. — Ами боксът, борбата и бягането в Кармел.

— Не е така — поклати глава Били с пълното съзнание, че е прав. — Това е съвсем различно. Нищо не губиш от себе си. А трябва да излезеш на ринга, когато боят е истински, на живот и на смърт, рунд след рунд срещу някой здравеняк, който знаеш, че още не е загубил нищо от силата си — ако тогава издържиш, ако краката ти не се огънат, ако сърцето ти не почне да бие като лудо, ако ръцете ти не се разтреперят и главата ти никак не се замае — едва тогава си сигурен, че си запазил силата си. Аз съм запазил моята сила, чуваш ли, Саксън, запазил съм и здравето си, и силата си и никога вече няма да ги залагам на карта, никога няма да излизам на ринга. Това е за последен път. Лесно спечелените пари най-скъпо се плащат накрая. Отсега нататък ще купувам и продавам коне и с тебе ще вървим по пътищата, докато намерим нашата Лунна долина.

На другия лен рано сутринта те напуснаха Юкайа. Посум седеше между тях на капрата, изплезил от вълнение розовия си език. Отначало те бяха намислили да тръгнат от Юкайа направо към морето, но беше съвсем ранна пролет и трудно се минаваше по разкаляните от зимните дъждове между селски пътища. Затова те свърнаха на изток към Езерната област, за да следват после пътя на север през горната част на долината Сакраменто и да се прехвърлят през планините в Орегон. После смятаха да завият на запад към морския бряг, където пътищата по това време сигурно щяха да бъдат сухи и щеше да е възможно да стигнат до Златните врата.

Земята навсякъде беше покрита със зеленина и изпъстрена с цветя; всяка мъничка долина между хълмовете беше истинска градина.

— Хм! — презрително подхвърли Били, сякаш се обръщаше към околната природа. — Казват, че камък, който се търкаля, не хваща мъх. А мен ми се струва, че сме събрали доста нещо. Никога в живота си не съм притежавал толкова имущество отведнъж — а това беше времето, когато стоях на едно място. Дявол да го вземе, дори и мебелите не бяха наши. Наши бяха само дрехите на гърба ни и някои стари парцали и боклуци.

Саксън протегна ръка и хвана ръката му и в това докосване той почувства цялата й любов.

— Съжалявам само за едно — каза тя, — че всичко спечели сам — аз с нищо не ти помогнах.

— Нищо подобно! Ти за всичко помогна. Ти си за мене като секундант в бокса. Благодарение на тебе съм щастлив и в добра форма. Човек не може да се бие, без да има добър секундант, който да се грижи за него… Ако не беше ти, нямаше да сме тук. Ти ме накара да напуснем Оукланд и да тръгнем на път. Та ако не беше ти, аз отдавна щях да се пропия и да пропадна или пък щяха да ме обесят в „Сен Куентин“, задето малко по-силно съм чукнал някои стачкоизменник или кой знай за к’во друго нещо. А погледни ме сега, погледни тая пачка зеленички банкноти — и той потупа джоба върху гърдите си, — с тях ще купя коне на шефа. Не караме ли с тебе една безкрайна ваканция? И при това не печеля лошо. А ето, имам и друг занаят — закупувам коне за Оукланд. Ако докажа, че разбирам тая работа, а аз наистина я разбирам, всички собственици на конюшни във Фриско един през друг ще искат да закупувам за тях. И ти си причината за всичко това. Ти си моят „еликсир на живота“, да, така е, и ако Посум не гледаше, аз щях… Нищо, какво значение има, нека гледа.

И Били се наведе над нея и я целуна.

Колкото по-високо се качваха, толкова по-труден и каменист ставаше пътят, но те леко минаха вододела и скоро се спуснаха надолу в каньона на Блу Лейкс между полета от свежи златни макове. На дъното на каньона лежеше чудно красиво, необикновено синьо езеро. А по-нататък гънките на хълмовете се вплитаха в далечината със самотата синя планина, която се издигаше на средата на тази картина.

Саксън и Били заприказваха един красив черноок мъж с посивяла къдрава коса, който говореше с немски акцент, докато една жена с приветливо лице се усмихваше от оградения със зеленина висок прозорец на швейцарската вила, кацнала на брега на езерото. Били напои конете в двора на близкия хотел, от който излезе стопанинът и спря да поговори с него; каза му, че сам е построил хотела по плана на черноокия мъж със сивата къдрава коса, който бил архитект в Сан Франциско.

— Издигаме се все повече и повече — смееше се Били, когато минаваха по пътя, който лъкатушеше през хълмовете покрай друго езеро, също тъй необикновено синьо. — Забелязваш ли колко по-различно се отнасят сега хората към нас, отколкото когато вървяхме пеша с багажа през рамо? Като гледат Хейзл и Хети, и Саксън, и Посум, и твоя благоверен, и тоя чудесен фургон, сигур’ ни вземат за милионери, тръгнали за собствено удоволствие.

Пътят се разширяваше. От двете страни се простираха големи, осеяни с дъбове поляни, по който пасеше добитък. После като някакво вътрешно море пред тях се откри Клиър Лейк, набраздено от малки игриви вълни, подемани от вятъра, идещ от високите планини, по чиито северни склонове още блестяха бели преспи сняг.

— Чух мисис Хейзърд да говори с възторг за Женевското езеро — каза Саксън, — но едва ли то е по-красиво от това.

— Нали чу, оня човек, архитектът, нарече тая местност Калифорнийските Алпи — потвърди Били. — И ако не се лъжа, ей там пред нас се показва Лейкпорт. Съвсем див край, няма никакви железници.

— Няма и лунни долини тука — добави Саксън — Но е красиво! О, колко красиво!

— Но, бас държа, посред лято тука е адска жега — реши Били. Не, не, земята, която търсим, е по-близко до морския бряг. Но все пак тук е красиво!… Кат’ картина, закачена на стената. Какво ще кажеш, ако спрем за малко и следобед отидем да поплуваме, а?

Десет дни по-късно те влязоха в града Уилямс в областта Колуза и за първи път от толкова време отново видяха железница. Това беше добре дошло, защото зад фургона вървяха два великолепни товарни коня, които Били бе купил, за да ги изпрати в Оукланд.

— Тук е прекалено горещо — реши Саксън, като гледаше трептящия на силните слънчеви лъчи въздух над обширната долина Сакраменто — и няма секвоя, няма хълмове и гори, нито пък манзанити и мадрони. Всичко е самотно и тъжно…

— Прилича на ония речни острови — добави Били. — Земята е дяволски плодородна, но иска непосилен труд. Добра е за ония, който освен за работа за нищо друго не мислят; не виждам какво би накарало чевека да остави мотиката и да се поразвлече — тук няма да се лови риба, нито пък дивеч, има само работа. И аз самият сигур ще си превия гърба от работа, ако трябва да живея по тия места.

Те тръгнаха на север и дни наред пътуваха в страшен пек и прах през калифорнийските полета. Навсякъде се виждаха проявите на „новия тип“ земеделие: големи напоителни канали, едни вече изкопани, а други се прокопсваха, гъста мрежа от електрически кабели, идещи от планините, кръстосваше земята и множество нови фермерски къщи се белееха върху новопреградени малки участъци. Старите богаташки ферми се разпадаха. Все пак бяха останали още доста от обширните владения, заемащи от пет до десет хиляди акра — осеяни с гигантски дъбове, те почваха от брега на Сакраменто и се губеха към хоризонта в трептящите вълни на маранята.

— Само на много плодородна почва могат да растат дървета като тия — им каза един фермер, който имаше участък от десет акра.

Саксън и Били се бяха отбили от пътя на около стотина фута от неговата конюшня, за да напоят Хейзл и Хети. По-голямата част от земята на този фермер представляваше овощна градина с млади здрави дървета, но и една значителна площ бе заета от белосани птичарници с телени мрежи, който ограждаха дълги проходи, където те видяха да се разхождат стотици кокошки. Фермерът бе почнал да строи малка дървена къща.

— Когато купих това място, си взех отпуска, за да посадя дърветата — обясни той. — След това се върнах в града и останах да работя там, докато тука разчистваха. Сега вече окончателно се преселих и щом къщата бъде готова, ще повикам жената. Тя не е много добре със здравето и вярвам, че тук ще й понесе. Ние отдавна бяхме решили и години наред работихме, за да можем да напуснем града. — Той замълча и въздъхна щастливо. — И най-после сме свободни.

Водата в коритото за поене на добитъка се бе нагряла от слънцето.

— Почакайте — каза човекът. — Не им давайте да пият оттам. Сега ще им дам студена вода.

Той отиде под един малък навес, завъртя електрически ключ и веднага забръмча мъничък, почти като играчка мотор. Силна струя прозрачна вода блесна на слънцето и се разля в плиткия главен канал на неговата напоителна система, а оттам потече по разклоненията в овощната градина.

— Не е ли чудесно, а? Чудесно! Чудесно! — повтаряше възторжено човекът. — Водата, това е цвят и плод. Това е живот и кръв. Погледнете я. В сравнение с нея и златната мина е нищо, а кръчмата — кошмар. Знам аз. Аз самият дълго бях съдържател на кръчма. Всъщност съм бил кръчмар почти целия си живот. Така събрах пари да купя тоя имот. Но винаги съм мразел занаята си. Израсъл съм на село и винаги ме е теглило да се върна към земята. И ето ме най-после тук.

Той избърса очилата си, за да може по-добре да вижда любимата вода. После грабна една мотика и закрачи покрай главния канал, за да отприщи повече разклонения.

— Такъв чудак кръчмар не бях виждал — каза Били. — Помислих го за бивш търговец. Трябва да е държал някой тих хотел с кръчма.

— Да не тръгваме още — помоли Саксън. — Иска ми се да поговоря с него.

Фермерът се върна, като си бършеше очилата, и със сияещо лице гледаше към водата, сякаш го бе омагьосала. За Саксън беше толкова лесно да го накара да се разприказва, колкото за него да пусне своя мотор.

— Пионерите заселили тоя край в началото на петдесетте години — каза той. — Мексиканците не отивали никога толкова далече, така че земята останала държавна. Всеки получил по сто и шейсет акра. И то каква земя! Просто не е за вярване, като вземат да разказват колко пшеница получавали от акър. После се случили много неща. Най-умните и упорити пионери запазили своите участъци и прибавили към тях от земята на съседите си. Доста участъци по сто и шейсет акра са били необходими, за да се образуват тия грамадни владения. Доскоро в тоя край имаше почти само такива огромни ферми.

— Собствениците им са били от щастливите комарджии — вметна Саксън като си спомни думите на Марк Хол.

Човекът кимна одобрително и продължи:

— Старите са били предвидливи хора и са прикупували и прибавяли към своята земя, докато създали огромни владения; те строели големи плевни, конюшни хамбари, издигали разкошни къщи, садели около тях овощни и цветни градини, но натрупаното богатство разглезило младото поколение и то тръгнало да го пилее из градовете; а и стари, и млади си приличали в едно нещо: те всички изтощавали почвата. Година след година те събирали баснословни реколти, но в замяна нищо не правели за почвата. И оставиха една бедна, изтощена земя. Та има огромни владения, който те са похабили и сега са почти напълно изоставени.

Напоследък, слава богу, всички богаташи фермери си отиват и на тяхно място идваме ние — малките фермери. И не след дълго цялата долина ще се обработва разделена на малки участъци — като моя. Вижте какво правим ние! Вземаме изтощената земя, на която вече пшеница не може да расте, напояваме я, даваме на почната това, което й е нужно, и ето, погледнете нашите градини!

Ние намерихме вода и от планините, и под почвата. Оня ден четох една статия. В нея пишеше, че целият живот зависи от храната, а всички храни зависят от водата. Трябва хиляди фунта вода, за да се получи един фунт растителна храна, а десет хиляди фунта вода за един фунт месо. Колко вода мислите, че изпивате за една година? Около един тон. Но изяждате около двеста фунта зеленчуци и около двеста фунта месо за една година това ще рече, че вие поглъщате сто тона вода със зеленчуците и хиляда тона с месото. И какво излиза — за да се поддържа животът на една мъничка жена като вас, са необходими хиляда сто и един тона вода годишно.

— Ей! — можа само да каже Били.

— Вижте до каква степен хората зависят от водата — продължи бившият кръчмар. — Тук ние намерихме неизчерпаеми подземни запаси вода и не след дълго тая долина ще бъде тъй гъсто населена, както Белгия.

Очарован от силната струя вода, извлечена от земята и възвръщана и обратно от бръмчащия мотор, фермерът забрави подхванатия разговор и продължи да я гледа възхитен, без дори да забележи, че гостите му си отидоха.

— И този човек е напивал хората! — чудеше се Били. — Та той, струва ми се, всекиго може да направи въздържател!

— Колко е хубаво! Като си помислиш за тази вода и за всички щастливи хора, които ще дойдат да живеят тука!

— Да, но това не е Лунната долина — засмя се Били.

— Не е! — отговори Саксън. — В Лунната долина няма да има нужда от изкуствено напояване, освен ако сееш люцерна или други подобни култури. Ние искаме водата сама да блика от земята и да тече на ручеи през нашата ферма, а покрай земята ни да минава прекрасен голям поток…

— И да се въди пъстърва в него — продължи Били. — А по брега му да растат върби и всякакви други дървета, там някъде в плитката вода между камъните да ловиш пъстърва, а по-нататък — дълбок вир, дето да се гмуркаш и плуваш. И да идват дотам на водопой и рибари, и зайци, а понякога и елени.

— И над полето да прелитат чучулиги — прибави Саксън, — а по дърветата да гукат гълъби. Ние непременно трябва да имаме гълъби и големи сиво-кафяви катерички.

— Ей, тая Лунна долина ще е приказка работа! — размишляваше Били, като прогони с камшика си една муха от хълбока на Хети. Мислиш ли, че ще я намерим някога?

Саксън с пълна увереност кимна глава.

— Да, ще я намерим, както евреите намериха обетованата земя, мормоните Юта, а пионерите — Калифорния. Помниш ли последния съвет, който ни дадоха, когато напуснахме Оукланд: „Само тия, които търсят, намират“.

Глава XV

Все по на север, през богати, цветущи и възродени земи, спирайки в градчетата Уилоуз, Ред Блъф и Рединг, през окръзите Колуза. Глен, Техама и Шаста продължаваше пътя им техният спретнат фургон, теглен от двете кулести кобили с бели гриви и опашки. Макар че се отбиваше в много ферми. Били избра само три коня, които после изпрати в Оукланд; докато той оглеждаше с мъжете живата стока. Саксън разговаряше с жените. Тя все повече се убеждаваше, че долината, която търсеха, не беше в този край.

При Рединг те прекосиха Сакраменто на сал и след това цял ден прекараха в мъчително пътуване ту през хълмисти местности, ту през съвършено равни долини. Жегата ставаше все по-нетърпима, дърветата и храстите бяха повехнали и изсъхнали; и когато отново стигнаха реката Сакраменто, големите стоманолеярни на Кенет им обясниха защо е унищожена цялата околна растителност.

Те излязоха от фабричното градче, гдето къщурките бяха накацали над пропастите, като птичи гнезда. Широкото хубаво шосе се издигаше по протежение на няколко мили и после се спускаше стръмно надолу в каньона Сакраменто. Тук каменистият път, изсечен в самата скала на каньона, ставаше по-равен, но толкова се стесняваше, че Били почна да се страхува, да не би да се появи кола насреща. Далече долу реката ту подскачаше пенлива върху малките камъни из плиткото корито, ту се разбиваше шумно във водопадите и о големите обли камъни, като бързаше към просторната долина, която Били и Саксън бяха оставили зад себе си.

Понякога там, където пътят се разширяваше, Саксън вземаше поводите, а Били вървеше редом с фургона, за да облекчи товара на конете. Саксън настояваше и тя на свой ред да върви пеша и когато след големи стръмнини Били спираше задъханите животни да починат, а Саксън стоеше до главите им, галеше ги и ги ободряваше, той беше неизказано щастлив, като гледаше красивите си коне и сияещата си жена, така изящна и прелестна в златисто кафявия си кадифен костюм за езда, който очертаваше стройните й нозе под късите поли на жакета. И когато тя му отговори със също такъв поглед, със замъглени от щастие сиви очи, Били почувства, че трябва да каже нещо, за да не се задуши.

— Ах ти, мое момиче! — извика той.

И тя му отвърна със светнало лице:

— Ах ти, мое момче!

Веднъж те останаха да нощуват в една дълбока клисура на каньона, където беше сгушено малко селце; жителите му работеха в тамошната фабрика за дървен амбалаж. Те срещнаха един беззъб старец, които гледаше с избелелите си очи фургона им и ги запита:

— Представление ли ще давате?

Те минаха Касл Крегз, чиито блеснали на слънцето червени скали се открояваха като мощна крепост на трептящото синьо небе. А между зелените стени на каньона в далечината те за пръв път зърнаха Маунт Шаста — обагрен в розово, снежният връх се издигаше като видение при залез. Планината нямаше да се загуби от погледа им още много дни. След стръмно изкачване при неочакваните завои на пътя Шаста отново се появяваше и все така далечна показваше двата си върха с бели, блестящи на слънцето глетчери. Миля след миля и ден след ден се изкачваха те, а Шаста им се представяше винаги различна и винаги прекрасна в летните си снегове.

— Същински кинематограф на небето — каза най-после Били.

— Ах, колко е красиво всичко! — въздъхна Саксън. — Само че тук няма лунни долини.

Те попаднаха всред облаци от пеперуди и няколко дни фургонът се движеше през гъст рояк безброй милиони летящи красавици, от който пътят изглеждаше като постлан с приказен кафяв губер; понякога им се струваше, че самият път се повдига изпод копитата на пръхтящите кобили, когато пеперудите излитаха безшумно и изпълваха въздуха, а вятърът ги понасяше на жълто-кафяви облаци, леки като снежни парцали, струпваше ги на купчини край оградите или пък безпомощни, те биваха отнасяни от водите на напоителните канали край пътя. Хейзл и Хети скоро свикнаха с пеперудите, но Посум не преставаше гневно да лае срещу тях.

— Хм, никога не съм чувал, че конете трябва да се приучват да не се боят и от пеперуди — шегуваше се Били — Това повдига цената на наште коне с петдесет долара.

— Почакайте малко да минете границата на Орегон и ще навлезете в долината на река Рог — разказваха им местните жители. Там е истински рай: и климатът, и местността, и овощните градини са прекрасни. Там овощните ферми носят двеста на сто печалба, а земята оценяват на петстотин долара акърът.

— Ей! — каза Били, когато отминаха и не можеха вече да го чуят. — Много е скъпо, не е за нашата уста лъжица.

А Саксън каза:

— Не зная дали ще има ябълки в нашата Лунна долина, но знам, че тя носи десет хиляди на сто щастие от капитала, който се състои от Били, Саксън, Хейзл, Хети и Посум.

Те минаха областта Сискию, прехвърлиха се през високите планини и стигнаха до Ешлънд и Медфорд, като се спряха на лагер край брега на буйната река Рог.

— Тук е чудесно, величествено — извика Саксън, — но все пак не е Лунната долина.

— Не, това не е Лунната долина — съгласи се Били.

Разговорът се водеше вечерта, малко след като Били бе уловил чудовищно голяма пъстърва; потънал до гърло в леденостудената вода на Рог Ривър цели четиридесет минути, той се бори, за да намотае изопнатата връв на въдицата върху макарата, докато най-после успя да извлече на брега своя необикновен улов и с победоносен вик на див команч скочи и хвана рибата за хрилете.

— Тези, който търсят, намират — предсказваше Саксън, когато те се насочиха на север, излизайки от прохода Грант, и продължиха все на север през планините и плодородните долини на Орегон.

Веднъж лагеруваха край реката Умпква. Били се бе навел и дереше кожата на първия убит от него елен. Като вдигна очи към Саксън, той подхвърли:

— Ако не познавах Калифорния, щях да мисля, че Орегон е място тъкмо за мене.

А вечерта, след като се бяха нахранили богато с еленово месо. Били се беше излегнал и подпрян на лакът, пушеше цигара.

— Може би въобще няма Лунна долина — каза той. — Но дори да няма, к’во от това? Можем да си живеем все така. Нищо по-хубаво не искам.

— Не, има Лунна долина — спокойно отговори Саксън. — И ние ще я намерим. Трябва да я намерим. Помисли, Били, това не е възможно — да скитаме цял живот. Тогава никога няма да имаме мъничка Хейзл, ни мъничка Хети, нито пък някой мъничък… Били…

— Нито пък някоя мъничка Саксън — вметна Били.

— Нито малки Посуми — бързо завърши тя, като кимна с глава и протегна ръка, за да погали фокстериера, който с увлечение глождеше едно еленово ребро. Но вместо благодарност кучето злобно изръмжа и зъбите му едва не се забиха в пръстите й.

— Посум! — извика тя с горчив упрек и отново протегна ръка към него.

— Недей! — предупреди я Били. — Това е по-силно от него. Този път може наистина да те захапе.

Ръмженето на Посум ставаше все по-заплашително, челюстите му здраво стискаха кокала, очите му святкаха с безумен блясък и козината на врата му бе настръхнала.

— Доброто куче брани кокала си — защити го Били. — Не бих и погледнал пес, който се оставя да му го отнемат.

— Но това е моят Посум — възрази Саксън — и той ме обича. Той трябва да ме обича повече, отколкото някакъв изглозган кокал. И освен това трябва да ме слуша. Тук, Посум! Дай кокала! Дайте кокала, сър!

Тя протегна предпазливо ръка, но ръмженето се усили, докато накрая кучето заплашително се озъби.

— Казах ти, това е инстинкт — повтори предупреждението си Били. — Той наистина те обича, но това е по-силно от него.

— Той има право да брани кокала си от чужди хора, но не и от своята майка — спореше Саксън. — И аз ще го накарам да ми даде тоя кокал.

— Фокстериерите са много раздразнителни, Саксън. Ти ще го разяриш.

Но Саксън упорито настояваше на своето и взе малка пръчка от дървата за огън.

— Хайде, сър, сега дайте ми тоз кокал.

Тя го заплаши с пръчката и кучето започна да ръмжи свирепо. То отново се озъби и цялото се сниши, за да запази кокала. Саксън замахна, сякаш се готвеше да го удари — отведнъж то остави кокала, преметна се на гръб до краката й, като вирна и четирите си лапички във въздуха, кротко провисна ушите си, а плувналите му в сълзи очи красноречиво и покорно молеха за милост.

— Гледай ти! — прошепна със страхопочитание Били. — Гледай го! Оставя незащитено коремчето си, слънчевия си възел. Предоставя в ръцете ти целия си живот, сякаш ти казва: „Ето тук съм. Стъпчи ме, убий ме, ако искаш. Аз те обичам, аз съм твой роб, но просто не мога да не браня своя кокал. Инстинктът ми е по-силен от мене. Убий ме, но не мога иначе.“

Гневът на Саксън се стопи, сълзи напълниха очите й. Тя се наведе и взе мъничкото животно в ръцете си. Посум бе вън от себе си от вълнение: скимтеше, трепереше, гърчеше се, въртеше се и лижеше лицето й, за да му прости.

— Златното ми сърчице, розовото ми езиче — нареждаше Саксън, като притискаше бузата си о мекото, все още треперещо от тревога кученце. — Мама съжалява, никога вече няма да го мъчи така. Ето, мъничко! Виждаш ли? Там е твоят кокал! Вземи го!

Тя го пусна на земята, но то дълго не се решаваше да вземе кокала, търпеливо гледаше към Саксън, за да се увери, че тя му разрешава, като продължаваше да трепери, раздвоено и разкъсвано от ужасната борба между дълга и желанието си да захапе кокала. Едва когато тя му повтори разрешението си и му кимна утвърдително, то се осмели да се приближи до кокала. Но след миг внезапно трепна, вдигна глава и въпросително погледна Саксън. Тя отново кимна, усмихна му се и Посум облекчено и радостно въздъхна и наведе глава, за да захапе скъпоценното еленово ребро.

— Твоята Мерцедес е била права, като е казвала, че хората се бият за работа, като кучета за кокал — замислено каза Били. — Това е инстинкт. Та и аз не можех да се удържа да не бухна с юмрука си някой стачкоизменник в челюстите, също както твоят Посум не можеше да не ти се озъби. И няма как да се обясни. Каквото трябва да направи човек, го прави. И ако човек прави нещо, това е, защото така трябва — все едно дали може да обясни защо го прави, или не. Помниш ли, Хол не можеше да обясни защо е тикнал бастунчето в краката на Тимоти Мак Манъс по време на надбягването. Каквото трябва да направи човек, той го прави. Това е всичко, което мога да кажа. Аз нямах никакви причини, ама никакви, да набия оня наш квартирант Джими Хармън. Той беше добър, честен — човек на място. Но аз просто не можех да не го направя: стачката се проваляше и толкова горчилка се бе набрала в мене, та чак чувствах вкуса й в устата си. Не съм ти казвал, но аз го виждах, след като излязох от затвора — докато ръцете ми бяха в шините. Отидох до депото и го почаках, докато се върне — беше излязъл нанякъде, — и му се извиних. Сега кажи ми к’во ме накара да му се извиня. Не знам. Сигур същото, което ме накара да го набия. Просто тъй е трябвало.

Така Били, като стануваха край Умпква Ривър, обясняваше по реалистичен начин причините на постъпките, докато Посум по същия начин ги доказваше на дело и настървено глождеше със здравите си зъби еленовото ребро.

Глава XVI

Саксън караше бавно. До нея на капрата беше Посум, когато влязоха в градчето Роузбърг. Зад фургона бяха вързани два едри млади товарни коня. След тях идеха други шест, а най-отзад Били беше яхнал деветия кон. От Роузбърг той изпрати всички тия коне в конюшните на Западен Оукланд.

В Умпква Вали те за пръв път чуха баснята за бялото врабче. Разказа им я един възрастен богат фермер. Неговата ферма беше образец на ред и благоустройство. После Били чу от съседите да разправят, че състоянието му възлизало на четвърт милион долара.

— Чували ли сте приказката за фермера и бялото врабче? — запита той Били по време на обеда.

— За пръв път чувам, че имало бели врабци — отговори Били.

— Трябва да призная, че доста рядко се срещат — съгласи се фермерът. — Но чуйте приказката. Имало един фермер, на когото никак не вървяло. В нищо не сполучвал. Докато най-после един ден той чул за вълшебното бяло врабче. Разправяли, че бялото врабче излизало много рано сутрин, при първите проблясъци на зората, и носело сполука на онзи земеделец, който имал щастието да го хване. На следващата сутрин нашият фермер бил на крак още преди зазоряване и тръгнал да го търси. И знаете ли, той го търсил непрекъснато, месеци и месеци, а то дори не се мярвало пред погледа му. — Домакинът поклати глава. — Не, той не видял бялото врабче, но затова пък видял толкова много неща из фермата си, които изисквали неговите грижи и които той се залавял да оправя още преди закуска, така че, без да се усети, неговата ферма почнала да процъфтява; не минало много време и той изплатил своята ипотека и си открил текуща сметка в банката.

Когато след обеда продължиха пътя си, Били беше потънал в дълбок размисъл.

— Много добре разбрах к’во искаше да каже — заговори най-после той — и все пак има нещо, което не ми харесва. Разбира се, не е имало никакво бяло врабче, но защото почнал да става рано и да се грижи за много неща из фермата, които по-рано съвсем не забелязвал… О! Аз много добре разбрах. И все пак, Саксън, ако в това се състои фермерският живот, не ми е притрябвало да намираме никаква Лунна долина. Животът не се състои само в тежка работа. Ако трябва да превиваш гръб от зори до тъмно, може да го правиш и в града. Къде е разликата тогава? Единственото ти свободно време отива в сън, а когато спиш, не се радваш на живота. А какво значение има къде спиш, все ти е едно — ти си като мъртъв. Май по-добре е да умреш и край на всичко, отколкото да работиш до затъпяване по тоз начин. В такъв случай предпочитам да скитам по пътищата, да стрелям елени и да улавям по някоя и друга пъстърва, да лежа по гръб на сянка и да се смеем с тебе, и да се забавляваме, и… да си плуваме. Аз обичам да работя. Но има разлика от небето до земята между работата с мярка и работата до затъпяване!

Саксън беше напълно съгласна. Тя си спомни за годините, изпълнени с непосилен труд, и ги сравни с тоя радостен скитнически живот.

— На нас не ни трябва богатство — каза тя. — Нека ходят на лов за бели врабчета из островите на Сакраменто и в изкуствено напояваните долини. Когато бъдем в Лунната долина, ние ще ставаме рано само за да слушаме пойните птички и да пеем с тях. А ако някога работим усилено, то ще бъде само за да имаме повече време за забавление. Когато отиваш да плуваш и аз ще идвам с тебе. Ще се забавляваме толкова усилено, че ще ни е приятно да работим за почивка.

— Ех, че пек, целият съм вир-вода! — заяви Били, като изтриваше потта от загорялото си чело. — Какво ще кажеш, да свърнем към морето, а?

Те завиха на запад и от високите планински долини заслизаха всред диви клисури. Пътят беше толкова опасен, че на едно разстояние от седем мили те минаха покрай десет разбити автомобила. Били гледаше да не пресилва конете и скоро спряха край брега на буйна планинска река, в която той с едно хвърляне на въдицата извлече две пъстърви. Тук Саксън улови своята първа голяма пъстърва. Тя бе свикнала да лови не по-големи от девет-десет инча и скърцането на макарата, когато бе хванала голямата риба, я стресна и тя извика от учудване. Били дойде при ней край бързея и почна да я съветва. След няколко минути Саксън с пламнали бузи и светнали от възбуда очи предпазливо издърпа от водата голямата пъстърва на сухия пясък. Но рибата се измъкна от куката и трескаво се замята; Саксън се хвърли върху нея и я улови с две ръце.

— Шестнайсет инча — каза Били, когато тя с гордост му показваше рибата. — Чакай! Какво си намислила да нравиш?

— Ще я измия от пясъка, разбира се — отговори тя.

— По-добре я сложи в кошницата — посъветва я той, но после замълча и навъсено гледаше какво ще направи.

Тя се наведе над реката и потопи прекрасната риба. Рибата почна да се мята в ръцете й, Саксън се опита да я задържи, но тя се изплъзна и изчезна във водата.

— О! — извика с огорчение Саксън.

— Тези, който намират, трябва да умеят и да задържат — мъдро я поучи Били.

— Няма значение — възрази тя. — Все пак ти никога не си улавял толкова голяма риба.

— О, аз не отричам, ти умееш да хвърляш въдицата — провлечено каза той. — Нали и мен ме хвана на нея?

— Колкото за това, не знам — отвърна тя. — Май беше като оня човек, когото арестували, загдето ловил пъстърва през забранен сезон, а той се оправдавал, че ловял риба при самоотбрана.

Били се замисли, но не разбра.

— Той твърдял, че пъстървата го нападнала — обясни му тя.

Били се усмихна. След петнадесет минути той каза:

— Хубаво ме подведе!

Небето беше покрито с облаци и докато те пътуваха покрай реката Кокий, внезапно ги обви мъгла.

— Хей! — радостно извика Били. — Колко е приятно! Попивам влагата като сюнгер. Никога преди не съм обичал мъглата.

Саксън протегна ръце да я обгърне и правеше движения, сякаш се къпеше в сивата мъгла.

— Никога не съм предполагала, че мога да се наситя на слънцето — каза тя, — но през последните няколко седмици ни дойде повечко, отколкото трябваше.

— Да, през всичкото време, откакто бяхме в долината на Сакраменто — потвърди Били. — И прекалено много слънце не струва. Това вече знам много добре. Слънцето е като алкохола. Забелязала ли си как хубаво се чувстваш, когато слънцето се покаже след цяла седмица облачно време? Знаеш ли, такова слънце е също като глътка уиски, действа по същия начин нещо приятно се разлива по цялото ти тяло. А след като си плувал и излезеш от водата, колко хубаво се чувстваш, като легнеш на слънце — сякаш пиеш слънчев коктейл. Но представи си, че си лежал върху пясъка два часа — тогава вече не се чувстваш тъй добре. Едва се движиш и ти трябва сума време, да се облечеш. Връщаш се в къщи, като с мъка влачиш краката си, целият си размекнат, сякаш напълно ти е отнета жизнената сила. Какво е това? Това е нещо като препиване. Натряскал си се здравата със слънце, като че си се напил с уиски, и след това си плащаш греха. Ясно! Затова най-добре е да се живее в климат, дето има и мъгла.

— Тогава излиза, че през последните месеци сме били непрекъснато пияни — каза Саксън, — а сега вече ще изтрезнеем.

— Права си. Знаеш ли, Саксън, в такъв климат за един ден мога да свърша работа колкото за два дни… Погледни конете! Бас държа, че и те се посъвзеха.

Напразно очите на Саксън бродеха из боровата гора и търсеха любимата й секвоя. Щели да я намерят в Калифорния, им бяха казали в градчето Бендън.

— Изглежда, сме отишли много далече на север — каза Саксън. — Трябва да свърнем на юг, за да намерим нашата Лунна долина.

И те тръгнаха на юг по пътища, които ставаха все по-лоши и по-лоши, минаха през скотовъдния район Ленглоис, после през гъсти борови гори до Порт Орфорд, където Саксън събра по брега красиви ахати, а Били улови една огромна лакерда. В тоя див край нямаше още никакви железници, а колкото по на юг отиваха, толкова местността ставаше по-дива. При Гоулд Бийч те срещнаха старата си приятелка Рог Ривър, която прекосиха с ферибот там, където реката се вливаше в Тихия океан. Все по-диви бяха местата, през които минаваха, все по-ужасен ставаше пътят и все по рядко срещаха самотии ферми и обработваема земя.

Тук вече нямаше нито азиатци, нито европейци. Малобройното население се състоеше от първите заселници и техните потомци. Саксън разговаряше със старите хора, който помнеха великия преход през прериите с едва мъкнещите се волове. Заселниците бяха вървели все на запад, докато най-после ги спрял самият Тих океан; тогава те си разчистили участъци, построили си прости къщи и се установили тук. Те достигнали най-далечния Запад. Много малко се бяха изменили старите им обичаи. Железница нямаше и досега. Нито един автомобил не се бе осмелил да мине през тези опасни пътища. На изток, между тях и гъсто населените долини във вътрешността, лежеше дивата област на Коуст Рейндж. „Същински рай за ловците“ — разправяха на Били, а той заявяваше, че му стигал дивечът, който срещал по пътя. Нима не беше спрял веднъж конете и дал поводите на Саксън, за да простреля от капрата на фургона един прекрасен елен с клонести рога?

На юг от Гоулд Бийч, като се изкачваха по един тесен път, всред девствената гора, те чуха звънчета в далечината. Сто ярда по-нататък Били намери достатъчно широко място, за да отбие встрани. Той зачака, а веселите звънчета, които се спущаха от планината, бързо се приближаваха. После чуха скриптенето на спирачката, тропота на конски копита по меката земя, а веднъж острото подвикване на кочияша и женски смях.

— Бива го кочияша, бива си го промърмори Били — Свалям му шапка, който и да е той. Да гони тъй конете по този път!… Слушай само каква мощна спирачка има… Ей! Как подскочи сега! Туй се казват яйове^[24], Саксън, чудесна работа!

Там горе, където пътят се извиваше, те зърнаха през дърветата четири дорести коня, които припкаха леко, и летящите колела на една светлокафява двуколка.

На завоя на пътя отново се показаха предните коне и описаха широка дъга, а след тях — втората двойка коне и лекият двуместен кабриолет; целият впряг с шум се насочи право към тях през тясното дървено мостче. Отпред седяха мъж и жена; зад тях един японец, притиснат между куфари, пръчки за въдици, пушки, седла и една пишеща машина, а над него и около него цяла гора от еленови рога няколко чифта и от северни елени бе прикрепена за кабриолета по най-невероятен начин.

— Но това са мистър и мисис Хейстингс! — извика Саксън.

— Стои-и-й! — извика Хейстингс, като натисна спирачката и спря впряга до тях.

От едната и от другата страна летяха приветствия, в които участваше и японецът, стар техен познайник от времето на пътуването им по Рио Виста със „Скитникът“.

— Какво, не прилича на островите по Сакраменто, а? — обърна се Хейстингс към Саксън. — Да, в тия планини живеят само стари американски заселници. И при това никак не са се изменили. Те са, както Джон Фокс-Джуниър ги нарича, „нашите съвременни прадеди“. Нашите деди са били също като тях.

Мистър и мисис Хейстингс се надпреварваха да им разказват за своето дълго пътуване. Те скитали вече от два месеца и възнамерявали да продължат на север през Орегон и Уошингтън до канадската граница.

— Оттам ще върнем конете обратно, а ние ще вземем влака — завърши Хейстингс.

— Но както бързо карате, трябваше вече да сте стигнали много по-далече — прецени Били.

— Спираме се навсякъде — поясни мисис Хейстингс.

— Бяхме в резервата Хуна — каза мистър Хейстингс, — после се спуснахме надолу с кану по реките Тринити и Каламат чак до океана; а сега се връщаме, след като прекарахме две седмици в най-дивия край на Къри Каунти. Непременно трябва да отидете нататък — посъветва ги Хейстингс. — Още тази вечер можете да стигнете до Планинското ранчо. Оттам ще свърнете към Къри. Но знайте, че няма пътища и ще трябва да оставите някъде конете преди това. Там е пълно с дивеч. Аз улучих пет планински лъва и две мечки, да не говорим за елените… Срещат се също и малки стада от северни елени. Но по тях не стрелях. Ловът им е забранен. Тези рога купих от стари ловци. Чакайте, ще ви разправя всичко наред.

Мъжете продължиха да разговарят помежду си, а до тях Саксън и мисис Хейстингс също оживено си приказваха.

— Намерихте ли вече вашата Лунна долина? — запита жената на писателя, когато се сбогуваха.

Саксън поклати глава.

— Ще я намерите, ако отидете достатъчно далече; непременно трябва да стигнете долината Сонома и да дойдете в нашето ранчо. Ако дотогава не сте я намерили, ще помислим какво да правим.

Три седмици по-късно, горд, че бе убил повече планински лъвове и мечки, отколкото Хейстингс, Били потегли от Къри Каунти и те преминаха границата на Калифорния. Саксън отново се намери всред вечно зелените секвои. Това бяха секвои с невероятни размери. Били спря конете, скочи от капрата и с крачки измери едно от дърветата.

— Четирийсет и пет фута обяви той. — Това прави петнайсет фута в диаметър. И те всички са такива, дори и по-дебели… Виж и едно недорасло — диаметърът му е около девет фута. А пък са високи! — по няколкостотин фута.

— Когато умра, Били, погреби ме в горичка от секвои — помоли го Саксън.

— Няма да ти дам да умреш преди мене — увери я той. — А ще пишем в нашето завещание да бъдем погребани и двамата на такова място.

Глава XVII

Те пътуваха все на юг покрай брега; биеха дивеч, ловяха риба, плуваха, купуваха коне. Били ги изпращаше после с крайбрежните параходчета в Оукланд. Те преминаха областите Дел Норте и Хумболт и през Мендосино стигнаха в Сонома — всяка от тези области беше по-голяма от много източни щати, — преминаваха през гигантски гори, ловяха пъстърва в безброй рекички и прекосяваха безброй плодородни долини. Саксън търсеше навсякъде Лунната долина. Понякога, когато всичко изглеждаше чудесно, отведнъж разбираха, че няма железница или пък няма мандронови и манзанитови дървета, но обикновено имаше твърде много мъгла.

— А ние с тебе от време на време се нуждаем и от слънчев коктейл — каза тя на Били.

— Да-а! — съгласяваше се той. — От много мъгла може да прогизнем. Ние търсим нещо точно по средата и аз мисля, че трябва да свърнем от брега навътре в страната, за да го намерим.

Беше ранна есен; те обърнаха гръб на океана при стария Форт Рос и навлязоха в долината на Ръшън Ривър, надолу от Юкайа, по пътя за Казадеро и Гуерневил. В Санта Роза Били се позабави, докато изпрати закупените коне, и едва следобед можаха да тръгнат на юг, после на изток, към долината на Сонома.

— Струва ми се, че ще стигнем Сонома Вали, когато ще е вече време да нощуваме — каза той, като погледна слънцето. — Сега се намираме в Бенет Вали. Като се премине вододелът, се стига до Глен Елън… Тази долина е много красива. Виж само колко са хубави планините ей там!

— Да, планината е хубава — съгласи се Саксън, — но хълмовете наоколо са много голи. Не виждам никакви големи дървета. Големите дървета растат само на плодородна почва.

— О, аз съвсем не искам да кажа, че това е Лунната долина. Но все пак, Саксън, тая планина я бива. Погледни само горите по нея. Бас държа, че в нея има елени.

— Чудя се къде ще прекараме зимата — забеляза Саксън.

— Знаеш ли, точно за това си мислех и аз. Хайде да зимуваме в Кармел. Марк Хол се е върнал, също и Джим Хейзърд. К’во ще кажеш, а?

Саксън кимна.

— Само че тоя път ти няма да бъдеш момче за всякаква работа.

— Не, разбира се. При хубаво време ще ходим из околностите да купуваме коне — потвърди Били и лицето му засия от самодоволство. — А ако оня поет турист от Мраморната къща е нататък, ще го накарам да сложи боксьорските ръкавици и да си спомни за оня ден, когато ме принуди да изплезя език от ходене.

— О! О! — извика Саксън. Погледни, Били! Погледни!

На завоя на пътя се показа едноместна двуколка, теглена от едър светлокафяв жребец с бяла грива и опашка. Опашката му почти докосваше земята, а дългата гъста грива се издигаше като гребен от врата му и на вълни се спускаше надолу. Жребецът усети кобилите, спря изведнъж и вдигна глава, а гъстата бяла грива се развя на вятъра; после наведе глава, докато пръхтящите му ноздри се отъркаха о коленете, а между острите му уши изпъкна невероятно мощната дъга на шията му. Той отново вирна глава, като се противеше на юздата, която човекът в двуколката дърпаше силно настрана, за да избегне всяка опасност при разминаването. Били и Саксън видяха дивия блясък на сините, сякаш със стъклена повърхност светнали очи на жребеца. Били дръпна ловко юздите и също изви настрана. Той направи знак с ръка и човекът с двуколката спря, когато се бяха вече разминали, и те през рамо подхванаха разговор за тежкотоварните коне.

Между другото Били узна, че жребецът се казва Барбароса, че човекът в двуколката е негов стопанин и че живее в Санта Роза.

— Оттук за Сонома Вали има два пътя — поясни човекът. Като дойдете до кръстопътя, ако свърнете наляво, ще стигнете до Глен Елън, покрай върха Бенет — ей там, виждате ли го?

Огрян от топлите слънчеви лъчи, върхът Бенет се извисяваше като кула над полегатите ожънати полета, а като крепостна стена, сякаш опряна о него, се издигаше верига от хълмове. И хълмовете, и планините от тази страна изглеждаха голи и изгорени от слънцето, но все пак бяха прекрасни с присъщата на Калифорния златисто кафява краска.

— Ако свърнете надясно, пак ще стигнете до Глен Елън, само че пътят е по-дълъг и по-стръмен. Но за вашите кобили, както ги виждам, няма да е трудно.

— А кой път е по-красив? — запита Саксън.

— О, разбира се, пътят надясно — отговори човекът. — Ще видите планината Сонома; пътят минава в полите й и се възкачва през Къпърз Гроув.

След като се сбогуваха с него, Били и Саксън не тръгнаха веднага, а извърнали глави, дълго гледаха възбудения Барбароса, който буйно се носеше към Санта Роза.

— Ей! — каза Били. — Иска ми се да дойда насам следващата пролет!

На кръстопътя Били се подвоуми и погледна към Саксън.

— Какво от това, че пътят е по-дълъг? — каза тя. — Погледни колко е красиво! Всичко е покрито със зелени гори; нещо ми подсказва, че в каньоните има секвоя. Отде да знаеш, може би Лунната долина се намира тука някъде… Би било много глупаво да я пропуснем само за да спечелим половин час.

И те свърнаха надясно. Пътят минаваше през множество стръмни предпланини. Като наближиха планината, направи им впечатление голямото изобилие на вода. Те се движеха покрай бърза планинска река и макар че лозята по хълма бяха позасъхнали от лятното слънце, фермерските къщи в падините и по равнинните места бяха обкръжени от великолепни дървета.

— Може би ще ти се види смешно — каза Саксън, — но почвам вече да обичам тая планина. Струва ми се, че съм я виждала и преди. Тук е тъй хубаво, че няма какво повече да се желае.

Минаха по мост и след един остър завой изведнъж бяха обгърнати от тайнствен мрак и прохлада. Навсякъде около тях се издигаха величествени стволовете на секвоята. Земята беше покрита с розов килим от есенни листа. Тук-таме снопове слънчеви лъчи пронизваха дълбоката сянка и оживяваха мрака на гората. Примамливи пътечки водеха между дърветата до уютни кътчета от израсли в кръг червеностволи дървета над праха на изчезналите им прадеди и обиколката на кръговете, който те образуваха, беше доказателство за гигантските размери на тези техни прадеди.

Когато излязоха от гората, те се покачиха на стръмен превал, който се оказа само една от предпланините на Сонома Маунтън. Нататък пътят водеше през хълмиста планинска земя и през недълбоки падини и каньони, гъсто обрасли с гори, през който течаха безброй ручеи. На места пътят беше разкалян от бликащите край него извори.

— Тая планина е като сюнгер — каза Били. — Ето, ние сме съвсем на края на сухото лято, а тука отвсякъде капе вода.

— Знам, че никога не съм била тука — мислеше Саксън на глас, — а всичко ми се вижда толкова познато! Сигурно съм сънувала това място… Ето и мадрони! Цяла горичка! И манзанити! Знаеш ли, чувствам се така, сякаш се връщам у дома си. О, Били, ами ако това е наистина нашата Лунна долина?

— Долепена до склона на планината ли? — недоверчиво се усмихна Били.

— Не, не мислех това. Искам да кажа, че сме на път към нашата долина, защото и пътят… всички пътища към нашата долина трябва да бъдат красиви. И как да ти кажа… аз съм виждала всичко това, виждала съм го насън.

— Да, тук е чудесно — съгласи се Били. — Не бих заменил дори една миля от такъв край за цялата долина Сакраменто заедно с всички речни острови и Мидл Ривър отгоре. И главата си режа, ако тук няма елени. А дето има извори, има и реки, а дето има реки, има и пъстърва.

Те минаха покрай една голяма и удобна фермерска къща, с пръснати наоколо плевници и краварници, навлязоха под горските сводове и скоро излязоха край една ливада, която веднага очарова Саксън. Ливадата образуваше малка падина, после с лек наклон се издигаше към планината и свършваше с равен пояс от дървета. От лъчите на залязващото слънце тя светеше като самородно злато. Някъде по средата се извисяваше самотна секвоя с изсъхнал връх — като че орли бяха свили гнездо там. Тъмнозелената гора над ливадите покриваше планината чак до самия й връх — стори им се, че там бе върхът. Но когато отминаха. Саксън се обърна, за да види пак „своята“ ливада, и тогава съзря истинския връх на Сонома; той се издигаше в далечината, а планината над нейната ливада беше само едно от предните възвишения на величествения колос.

По-нататък те свърнаха надясно и през стръмната планинска верига, прорязана от дълбоки каньони, които надолу се разширяваха, за да преминат в хълмове, покрит с овощни градини и лозя, те видяха за пръв път долината Сонома и дивите планини, който я ограждаха на изток. Наляво се разстилаха облените в златна светлина малки възвишения и долини. Отвъд, на север, те съзряха друга част от долината, а в далечината — планинска верига, която ограждаше като стена долината и извисяваше към нежно розовеещото небе своя изровен от бурите червеникав връх — кратер на отдавна угаснал вулкан. От север към югоизток планинският хребет описваше зъбчата линия, огрян от лъчите на залязващото слънце, а Саксън и Били бяха вече обгърнати от вечерния здрач. Той погледна Саксън, видя възхитеното й лице и спря конете. Небето на изток руменееше и алените отблясъци се плъзгаха по склоновете на планините и сякаш пилееха по тях рубини и вино. Багреният поток заля долината, къпеше полите на планинските вериги, вълните му се надигаха и ги обливаха с пурпур. Саксън мълчаливо посочи на Били този пурпурен поток — сянката на планината Сонома при залез. Били кимна, подсвирна на конете и те се спуснаха надолу в топлия, оцветен в чудни краски здрач.

На по-високите части на пътя те чувстваха прохладния приятен бриз, идещ от Тихия океан, който беше на четиридесет мили оттук; а от всяка долчинка ги облъхваше топлият дъх на есенната земя, напоена с мириса на изгорелите от слънцето треви, окапали листа и увяхващи цветя.

Те стигнаха до края на дълбок каньон, който сякаш проникваше в самите недра на планината. Били погледна Саксън и без да продума, отново спря конете. Каньонът поразяваше със своята дива красота. И двата му склона бяха обрасли с високи секвои. В дъното му се издигаха три неравни хълмчета, гъсто покрити с ели и дъбове. Между тях се виждаше началото на друг, по-малък каньон, също тъй обрасъл със секвоя. Били посочи към окосената ливада в подножието на хълмовете.

— Винаги съм си представял моите кобили да пасат по такива ливади — каза той.

Те се спуснаха надолу в каньона; пътят се виеше покрай една рекичка, която пееше под елхи и кленове. Огньовете на залеза, отразени от плуващите по есенното небе облаци, къпеха каньона в тъмночервена светлина, в която горяха и руменееха ръждиви стволести мадрони и виненочервени манзанити. Въздухът благоухаеше от лавровите храсти. Пълзящите от дърво на дърво диви лози прехвърляха реката като мост. Дантела от испански мъх се спускаше като воал от дъбовете. Буйни папрати и храсти растяха край потока. Отнякъде долетя жално гукане на гълъб. Петдесет фута от земята, току над главите им, една катеричка подскочи над пътя, мярна се като сиво-кафяво петно между дърветата и те дълго следиха въздушния й път по огъването на клоните.

— Имам някакво предчувствие — каза Били.

— Нека аз първа да го кажа — помоли Саксън.

Той чакаше, без да свежда очи от лицето й, докато тя с възторг се оглеждаше наоколо.

— Ние намерихме нашата долина — прошепна тя. — Това ли щеше да кажеш?

Той кимна, но не каза нищо, тъй като в същия миг вниманието му бе привлечено от един малчуган, който караше една крава по пътя срещу тях; в едната си ръка той държеше голяма, не по ръста му пушка, а в другата също така не по ръста му голям заек.

— Колко има още до Глен Елън? — запита Били.

— Миля и половина — последва отговорът.

— А коя е тази рекичка? — попита на свой ред Саксън.

— Уайлд Уотър, влива се в Сонома Крийк на половин миля оттук.

— Има ли пъстърва? — Въпросът бе зададен от Били.

— Ако знаете как да я ловите — усмихна се момчето.

— Ами елени нагоре в планината?

— В това време ловът им е забранен — уклончиво отговори момчето.

— Ти сигур никога не си убивал елен — хитро подхвана Били и беше доволен от това, което чу:

— Мога да ви покажа рогата.

— Елените си сменят рогата — продължи да го дразни Били. — Всеки може да ги намери.

— По моите има месо и още не е изсъхнало…

Малчуганът млъкна уплашен, че се е уловил на въдицата на Били.

— Нищо, сине, не бой се — засмя се Били, като подкарваше. — Аз не съм горски пазач, а купувам коне.

Те видяха още катерички да скачат по дърветата, още ръждиви мадрони и величествени дъбове, още приказни кътчета с израсли в кръг секвои и като не се отделяха от пеещия поток, минаха покрай една врата до самия път. Пред вратата на един дънер висеше дървена кутия за писма, на която бе написано: „Едмънд Хейл“. Под зеления свод на клоните, облегнати на вратата, бяха застанали мъж и жена и представляваха толкова привлекателна и прекрасна картина, че дъхът на Саксън спря. Те стояха един до друг, нежната ръка на жената бе вплетена в ръката на мъжа, а тя бе сякаш създадена да благославя. Това впечатление се засилваше от израза на лицето му — красиво, високо чело, големи, добродушни, сиви очи, под гъста, блестяща, белоснежна коса. Той беше едър, хубав мъж; изправена до него, жената изглеждаше съвсем крехка и малка. Тя беше мургава, доколкото може да бъде мургава жена от бялата раса — и яркосините и очи се усмихваха. В своята спретната сиво-зелена набрана дреха тя приличаше на цвете.

Навярно и Саксън и Били със своя впряг в златистата гаснеща светлина на деня представляваха също такава привлекателна и прекрасна картина. Двете двойки не сваляха очи една от друга. Лицето на дребната жена засия радостно, а лицето на мъжа се озари още повече, сякаш наистина ги благославяше. На Саксън се стори, че тя отдавна познава тази чудесна двойка, както и ливадата горе в планината, както и самата планина. Тя почувства, че е обикнала тези хора.

— Добър вечер — поздрави ги Били.

— Бог да ви благослови, мили деца — отговори мъжът. Ако знаете колко мили изглеждате, седнали един до друг!

И това беше всичко. Фургонът отмина, а под него шумолеше постланият с опадали дъбови и кленови листа път. Скоро те стигнаха мястото, гдето се сливаха двете реки.

— О, какво прекрасно място за дом! — каза Саксън, като сочеше отвъд Уайлд Уотър. — Виж, Били, там на тая тераса, над ливадата.

— Почвата е богата, Саксън, и край реката, и по-високо — на терасата. Погледни само какви големи дървета растат там. Сигурен съм, че има и извори.

— Карай натам — каза тя.

Те свърнаха от главния път, минаха по едно тясно мостче над Уайлд Уотър и продължиха по стар път с дълбоки коловози, покрай също тъй стар, полуразрушен стобор, направен от секвоя. Те стигнаха до отворена, излязла от пантите си порта, през която пътят водеше към терасата.

— Да, това е, уверена съм — твърдо каза Саксън. — Влизай, Били.

Между дърветата се показа малка варосана фермерска къща със счупени прозорци.

— Какво знаем ние за мадронови дървета? Виж това!…

Били посочи едно здраво, мощно мадроново дърво пред къщата, вероятно бащата на всички мадронови дървета, чийто ствол в основата си беше не по-малко от шест фута в диаметър.

Те разговаряха шепнешком, като обиколиха къщата под величествените дъбове и спряха под един малък сайвант. Не се бавиха да разпрягат конете, а само ги вързаха и тръгнаха да оглеждат участъка. Склонът от терасата към ливадата бе стръмен и гъсто обрасъл с дъбове и манзанити. Като се провираха през храсталака, те подплашиха ято пъдпъдъци.

— А какво ще кажеш за дивеча? — запита Саксън.

Били се усмихна и почна да изследва изворчето, от което се стичаше кристалночисто поточе към ливадата. Тук почвата бе изсушена от слънцето и цялата напукана.

По лицето на Саксън се изписа разочарование, но Били, като разтрошаваше буца пръст в ръката си, още се колебаеше.

— Земята е богата — каза той. — Това е кайманът на почвата, който с хиляди години е бил нанасян от хълмовете. Но…

Той замълча, погледна наоколо, като искаше да си даде сметка за разположението на ливадата, прекоси я до отсрещните секвои и се върна обратно.

— В тоя си вид нищо не струва — каза той. — Но цена няма да има, ако човек се заеме с нея както се следва. Трябва само малко ум и много дренаж. Тая ливада е естествен басейн. Само още не е напълнен догоре. Зад секвоите има стръмен склон до реката. Хайде, ела — ще ти покажа.

Те минаха през секвоите и се спуснаха до реката Сонома. На това място реката не бързаше — образуваше се голям вир. Върбите до тях почти докосваха водата с клони. Отсрещният бряг беше много стръмен. Били измери с очи височината на брега, а дълбочината на водата с дълга пръчка.

— Петнайсет фута — съобщи той. — Всякакви скокове ще могат да се правят от тоя висок бряг, а ще може да се плува около сто ярда отиване и връщане.

Те тръгнаха надолу покрай вира. След него коритото на реката ставаше плитко и водата течеше бързо между стърчащите камъни, после образуваше нов вир. Изведнъж една пъстърва се метна във въздуха и се скри отново под водата, като остави след себе си широки кръгове по гладката повърхност.

— Струва ми се, няма да зимуваме в Кармел — каза Били — Това място е създадено точно за нас. Утре ще разбера кой е собственикът му.

Половин час по-късно, когато хранеше конете, се чу свирка на локомотив и Били се обърна към Саксън:

— Ето ти и твоята железница. Това е влак, който отива в Глен Елън, а дотам има само една миля.

Саксън бе вече задрямала под одеялата, когато Били я запита:

— Представи си, че собственикът не иска да го продава?

— За това не се безпокой — отвърна Саксън с пълна увереност. — Това място е наше. Аз знам.

Глава XVIII

Събуди ги Посум. Той с негодувание упрекваше една катеричка, загдето не желаеше да слезе и да попадне между зъбите му. Катеричката също бе възмутена и бъбреше сърдито, докато Посум бясно налиташе да се катери на дървото. Прегърнати, Били и Саксън примираха от смях, като гледаха разярения териер.

— Ако това място стане наше, никому не ще позволя да убива катерички — каза Били.

Саксън стисна ръката му и седна върху постелята. Откъм ливадата долетя песента на чучулига.

— Нищо попече не може да се желае — щастливо въздъхна тя.

— Освен покупката на имота — поправи я Били.

След като закусиха набързо, Саксън и Били започнаха да оглеждат мястото. Те обходиха границите на целия участък, който имаше неправилна форма, и неколкократно го прекосиха от оградата до реката и обратно. В подножието на терасата, над самата ливада, те намериха седем извора.

— Има предостатъчно вода — каза Били. — Дренирай ливадата, обработи земята, а с наторяване и с тая вода отглеждай цяла година к’вото искаш. Трябва да е около пет акра, но аз не бих я заменил за целия участък на мисис Мортимър.

Те бяха в старата овощна градина на терасата; тук имаше двадесет и седем дървета, изоставаш, но с дебели, здрави стволове.

— А от другата страна зад къщата можем да засадим малини.

Саксън замълча. Някаква нова мисъл и бе дошла на ум.

— Колко хубаво би било да дойде мисис Мортимър и да ни помогне със съветите си. Били, мислиш ли, че би се съгласила?

— Разбира се. Та оттук няма повече от четири часа път до Сан Хозе. Но трябва най-напред ние самите да се заловим за работа, тогава можеш да й пишеш.

За граница на малката ферма служеха: реката Сонома от едната — най-дългата страна, от две страни — оградата, а от четвъртата — Уайлд Уотър.

— Знаеш ли, онези мили хора ще бъдат наши съседи — каза Саксън, като си спомни за мъжа и за жената, които бяха срещнали предишния ден. — Уайлд Уотър отделя техния участък от нашия.

— Той още не е наш — забеляза Били. — Хайде да идем до тях. Те ще ни кажат всичко за тоя участък.

— Все едно, че е наш — каза Саксън. — Най-важното е, че го намерихме. А явно е, че собственикът съвсем не държи на това място. Отдавна никой не е живял тук. О! Били, кажи, доволен ли си?

— Да, тук всичко ми харесва — откровено отговори той, — бедата е само, че е малко тесничко.

Но като видя разочарованието, което се изписа по лицето й, той веднага реши да се откаже от съкровената си мечта.

— Решено, ще го купим! — каза той. — Наистина от ливадата почва гората, остава малко място за паша, само за чифт коне и може би за една крава, но нищо. Човек не може да има всичко отведнъж, а каквото има тук, е много добро, по-добро не може и да бъде.

— Нека считаме, че е само начало — утеши го Саксън. — По-късно бихме могли да прикупим още земя, може би онова място, което видяхме вчера и което почва от Уайлд Уотър до трите хълмчета.

— Дето казах, че е хубаво да пасат конете ми — припомни си той и очите му светнаха. — Защо не? Толкова нещо се сбъдна, откак тръгнахме да скитаме, може и това да се сбъдне.

— Ще работим, Били, и то ще се сбъдне.

— Дяволски ще работим — решително каза той.

Те минаха през дървената портичка и тръгнаха по пътеката, която се виеше всред гъста гора. Нищо не подсказваше, че тук наблизо има къща, докато изведнъж не се натъкнаха на нея, заслонена между дърветата. Тя бе осмоъгълна и така пропорционално построена, че въпреки двата си етажа не изглеждаше висока. Тя толкова подхождаше на всичко около нея, сякаш бе израсла от земята, както бяха израсли окръжаващите я дървета. Пред къщата нямаше градина, гората беше до самата й врата. Към площадката на главния вход водеше само едно стъпало. На вратата те прочетоха, издълбан със странни букви, надписа „Скритото цвете“.

— Влезте и елате направо горе, мили деца! — извика един глас отгоре в отговор на похлопването на Саксън.

Като отстъпи назад и погледна нагоре, тя видя малката жена, която им се усмихваше от верандата. Облечена в лека розова домашна роба, тя отново заприлича на Саксън на цвете.

— Отворете вратата и ще видите откъде да минете — упъти ги тя.

Саксън вървеше напред, следвана от Били. Те влязоха в светла, с много прозорци стая; голям пън тлееше и камината, направена от недялан камък. Върху каменната полица над камината имаше голяма мексиканска ваза, пълна с есенни клонки и виещи се пухкави вейки. Стените бяха облечени с неполирано дърво; въздухът бе пропит със свежия дъх на гората. Орган от орехово дърво стоеше в един от тъпите ъгли на стаята. Всички ъгли бяла тъпи в това осмоъгълно жилище. В друг ъгъл имаше множество полици, отрупани с книги. Над висока, удобна кушетка пред прозореца се виждаше спокойната картина на есенните дървета с пожълтялата около тях трева и многобройните утъпкани пътеки, които водеха към всички краища на малкото имение. Очарователна извита стълба минаваше покрай други прозорци и извеждаше на втория етаж. Там ги приветства малката стопанка и ги въведе в друга стая. Саксън веднага разбра, че това бе нейният кът. Две от стените на осмоъгълния дом, които ограждаха тая широка стая, бяха целите в прозорци. От широкия перваз на прозорците до пода се редяха полици с книги. Книги бяха разхвърляни навсякъде върху работната масичка, върху кушетката и върху бюрото. На широкия перваз до отворения прозорец ваза с есенни листа лъхаше очарованието на прелестната мургава жена; тя седна на мъничък, боядисан във весел червен цвят тръстиков стол-люлка, като тези, в които децата толкова много обичат да се люлеят.

— Странен дом, нали? — сърдечно като младо момиче се засмя мисис Хейл. — Но ние много го обичаме. Едмънд го построи със собствените си ръце, той сам постави дори и водопроводните тръби, макар че доста се измъчи, докато успее.

— Как, нима и паркета долу?… И камината? — запита Били.

— Всичко, всичко! — с гордост отвърна тя. — И половината от мебелите. Ето това бюро от кедрово дърво, масата — всичко е направено от неговите ръце.

— Такива прекрасни ръце! — неволно промълви Саксън.

Мисис Хейл бързо я погледна и оживеното й лице се озари от благодарност.

— Да, те са прекрасни ръце, най-прекрасните ръце, които някога съм виждала — тихо каза тя. — И колко е мило, че сте ги забелязали, защото вие само за миг ни видяхте вчера.

— Не можех да не ги забележа — просто отвърна Саксън.

Погледът й се плъзна зад мисис Хейл, привлечен от удивително красивия тапет на отсрещната стена с плетеници като медни пити, осеяни със златни пчели. По стените висяха малко, много малко картини.

— Това са все портрети — каза Саксън, като си спомни прекрасните картини във вилата на Марк Хол.

— Прозорците ми са рамки на моите пейзажи — отговори мисис Хейл, като посочи навън. — Вътре в стаята си искам да имам само портретите на моите близки, с които не мога да бъда постоянно заедно. Някои от тях са ужасни скитници.

— О! — извика Саксън, като скочи, за да види отблизо една от фотографиите. — Вие познавате Клара Хейстингс?

— Как мога да не я познавам. Тя беше съвсем малко бебе, когато дойде при мен. Само не съм я кърмила. Но аз я отгледах. Майка й беше моя сестра. Знаете ли колко поразително приличате на нея? Аз още вчера казах това на Едмънд. И той бе забелязал тая прилика. Никак не е чудно, че тъй много му харесахте, когато минахте покрай нас с вашите красиви коне.

И така мисис Хейл бе леля на Клара — и тя беше от пионерите, прекосили прериите. Сега Саксън разбра защо тя толкова много й напомняше за нейната собствена майка.

Били не вземаше участие в разговора им и докато ги слушаше, се възхищаваше от съвършената изработка на бюрото от кедрово дърво.

Саксън разказа как са срещнали Клара и Джек Хейстингс на тяхната яхта и при пътуването им през Орегон. Те пак били на път — разказваше мисис Хейл, — пратили обратно конете си от Ванкувър и с презокеански параход заминали от Канада за Англия. Мисис Хейл познаваше майката на Саксън или по-скоро нейните стихове; освен „Архива на миналото“ тя й показа и един обемист албум с изрезки от вестници, в които имаше много стихотворения от майка й, които Саксън за пръв път виждаше.

— Нежен поет! — каза мисис Хейл. — Колко много поети възпяваха онези златни дни, а сега са забравени! Тогава не излизаха толкова списания и стиховете, печатани в местни вестници, са пропаднали.

Джек Хейстингс се влюбил в Клара — продължаваше да разправя мисис Хейл, а когато дошъл в „Скритото цвете“, влюбил се и в долината Сонома и купил великолепна къща с ранчо, но малко й се радвал, тъй като по-голямата част от времето скитал по света.

Мисис Хейл разказваше, че и тя като малко момиче в края на петдесетте години прекосила прериите и както мисис Мортимър, и тя знаеше всички подробности за битката при Литл Медоу, а също и за избиването на кервана преселници, от които останал жив само бащата на Били.

— И тъй — завършваше един час по-късно разказа си Саксън, — ние три години търсихме нашата Лунна долина и ето че най-после я намерихме.

— Лунна долина ли? — запита мисис Хейл. — Тогава вие сте знаели за нея през всичкото време. Какво ви попречи да не дойдете по-рано?

— Не, ние нищо не знаехме. Тръгнахме слепешком да я търсим. Марк Хол казваше, че сме тръгнали на поклонение и се шегуваше с нас; съветваше ни да вземем дълги геги и разправяше, че ще разберем кога сме намерили Лунната долина, като видим гегите ни да цъфват. Той се надсмиваше над всички хубави неща, които ние искахме да намерим в нашата долина. Една вечер той ме заведе до своя телескоп и ми показа луната. Уверяваше ме, че само там можем да намерим такава чудна долина. Считаше, че това са празни мечти, но на нас ни хареса това име и ние тръгнахме да я търсим.

— Какво съвпадение — извика учудено мисис Хейл. — Та това наистина е Лунната долина.

— Знам — каза със спокойна увереност Саксън. — Тук има всичко, за което мечтаехме.

— Но вие не ме разбирате, мила. Това наистина е Лунната долина. Това е долината Сонома. А „Сонома“ е индианска дума и означава „Лунна долина“. Така са я наричали индианците от незапомнени времена, преди да дойдат тука белите хора. Всички ние, които обичаме тия долина, продължаваме да я наричаме с нейното старинно име.

Тогава Саксън си спомни тайнствените намеци на Джек Хейстингс и на съпругата му и разговорът продължи, докато най-после Били почна да става нетърпелив. Той многозначително се изкашля и ги прекъсна:

— Ние бихме искали да узнаем нещо за онова ранчо от другата страна на реката — кой е собственикът, дали ще го продаде, къде може да го намерим и тъй нататък.

Мисис Хейл стана.

— Да идем при Едмънд — каза тя, като хвана Саксън за ръка и тръгна напред.

— Боже мой! — учуди се Били, като гледаше надолу към нея. — Винаги съм считал, че Саксън е дребничка, а тя е два пъти по-висока от вас.

— И вие сте доста висок — усмихна се малката стопанка. — Но все пак Едмънд е по-висок и по-широк в раменете от вас.

Те прекосиха светлия хол и видяха едрия красив мъж да чете, излегнат на грамаден стол-люлка. До него имаше мъничък детски тръстиков стол-люлка, боядисан в червено. В скута на домакина, сложила глава на коляното му, се беше свила с лице към тлеещия в камината дънер невероятно голяма шарена котка. И тя като господаря си извърна глава да поздрави гостите. Саксън отново почувства добротата, която лъхаше от неговото лице, от очите и ръцете му. Тя неволно спря погледа си върху ръцете му и отново бе поразена от тяхната красота. Те сякаш излъчваха обич. Бяха ръце на човек какъвто досега не бе срещала. Тя и не бе подозирала, че съществуват такъв вид хора. Нито един мъж от веселата кармелска компания не приличаше на него. Те бяха хора на изкуството, а тук пред нея беше един учен, един мислител. Вместо страстите и безумния бунт на младостта сега тя видя благородството на мъдростта. На тези прекрасни ръце бе позната цялата горчилка на живота, но те бяха откъснали от него само хубавото. Колкото и да обичаше приятелите си от Кармел, тя потръпна при мисълта, какви ще станат някои от тях, когато стигнат неговите години — особено театралният критик и Железният човек.

— Ето милите деца, Едмънд — каза мисис Хейл. — Представи си, искат да купят Мадроновото ранчо. Три години са го търсили. Забравих да им кажа, че ние търсихме „Скритото цвете“ в продължение на десет години. Разкажи им всичко за Мадроновото ранчо. Вероятно мистър Нейсмит още иска да го продаде.

Те седнаха на простите масивни столове, а мисис Хейл зае мястото си в мъничкия тръстиков червен стол-люлка край големия стол и нейната крехка ръка се вплете като лозница в ръката на Едмънд. Докато слушаше разговора, очите на Саксън разглеждаха строгата обстановка на стаите с полици книги. Тя почна да разбира как дори една съградена от дърво и камък къща може да разкрива духа на човека, който я е замислил и построил. Тези прекрасни ръце са направили всичко това — дори и мебелите — си мислеше тя, като местеше поглед от работната маса до креслото и от бюрото до подвижната малка библиотека край леглото в другата стая, където се виждаше лампа със зелен абажур и грижливо подредени купчини списания и книги.

Относно Мадроновото ранчо той казваше, че работата била много проста. Нейсмит на драго сърце би го продал. Той от пет години насам искал да го продаде откакто влязъл в компанията, която търгувала с бутилки минерална вода от изворите, намиращи се малко по-ниско в долината. Било щастие за тях, че той бил собственик на това ранчо, защото всички околни земи принадлежали на един стар преселник, французин, който не искал да се раздели и с педя от своята земя. Той бил селянин, с присъщата за селяните любов към земята, а у него тя се била превърнала в мания, в болест. Що се отнасяло до земята, бил истински скъперник. Нямал никакви делови качества, стар и страшно упорит и бил много зле материално въпреки големия си имот. Не се знаело кое ще го постигне по-рано: смъртта или разорението.

А колкото до Мадроновото ранчо, собственикът Нейсмит искал петдесет долара за акър, общо хиляда долара, тъй като мястото било двадесет акра. Като парично вложение в селското стопанство, при стария начин на обработване, мястото не струвало толкова, но от търговска гледна точка имало смисъл да се вложат тия пари: прелестите на долината едва сега ставали известни на външния свят, а надали би могло да се намери по-хубава местност за вили. От гледна точка осигуряване на щастлив живот — радост, красота и климат, земята струвала хиляда пъти повече от истинската цена. Освен това той бил уверен, че Нейсмит би се съгласил и на разсрочка при плащанията. Едмънд ги посъветва да вземат мястото под наем за две години с уговорка да го купят по-късно, като наемът, който са платили дотогава, се приспадне от цената. При тия условия Нейсмит веднъж дал ранчото под наем на един швейцарец, който му плащал десет долара месечно, но жената на швейцареца умряла и той си заминал.

Едмънд скоро долови, че Били се е отказал от нещо, но не можа да разбере точно от какво; след няколко негови въпроса му стана ясно, че Били като старите пионери мечтае за обширна земя, за стада, които пасат по стотици хълмове, за участъци не по-малки от сто и шестдесет акра.

— Но на вас не ви е нужна толкова земя, моето момче — меко каза Едмънд. — Виждам, че сте привърженик на интензивното земеделие. А мислили ли сте някога за интензивно коневъдство?

Поразен от тази съвсем нова за него идея. Били остана с отворена уста. Той напрягаше ума си, но не можеше да види никакво сходство между тия два клона на селското стопанство. В очите му се появи съмнение.

— Трябва да ми обясните — извика той.

По-възрастният човек мило се усмихна.

— Ето: първо, на вас не ви трябват всичките тия двайсет акра, освен за красота. Ливадата е пет акра. А за да си изкарате прехраната от продажба на зеленчук, ви стигат два акра. Всъщност дори да работите с жена си от зори до мрак, едва ли ще успеете да обработите и тия два акра. Остават ви три акра. Вашите извори ви дават предостатъчно вода. Не се задоволявайте с една реколта на година като нашите изостанали фермери в долината, а обработвайте ливадата така интензивно, както обработвате вашата градина, засявайте я през цялата година с кръмни треви, поливайте я, наторявайте я и следвайте всички правила на сеитбообращението. Тогава тия три акра ще ви изхранят толкова коне, колкото би изхранило най-голямото незасято, не наторявано и похабено пасище. Обмислете това добре. Ще ви дам книги по този въпрос. Не знам колко големи ще бъдат вашите реколти, нито пък знам колко ядат конете — това е ваша работа, но съм сигурен, че ако наемете един работник, който да ви отмени в помощта, която бихте дали на жена си при отглеждането на нейните два акра със зеленчук, вашите три акра ще изхранят всички коне, които на първо време ще можете да купите. След това вече бихте могли да помислите за още земя, за още коне, за още богатства, ако това е пътят към щастието.

Били разбра и в своя възторг извика:

— Вие сте фермер и половина!

Едмънд се усмихна и погледна към жена си.

— Кажи му твоето мнение по този въпрос, Анет.

Сините й очи се засмяха.

— Той, милият, не е никакъв фермер — каза тя. Никога не е обработвал земя. Но знае — и тя посочи с ръка към стената с наредените по полиците книги. — Той е ученик на доброто — изучава всичко, което е добро и е създадено от добри хора. Неговите удоволствия това са книгите и дърводелството.

— Не забравян Дулси — меко възрази Едмънд.

— Да, разбира се, и Дулси — засмя се Анет. — Дулси е нашата крава. С Джек Хейстингс все не можем да решим големия въпрос: кой кого повече обича дали Едмънд Дулси, или тя него. Когато Едмънд отива в Сан Франциско, Дулси е ужасно нещастна. Също и Едмънд, докато се върне. О, Дулси неведнъж е ставала причина да изпитам мъките на ревността. Но трябва да призная, че никой не разбира Дулси така добре, както него.

— Това е единственият клон на селското стопанство, който познавам от практика — потвърди Едмънд. — Аз съм вече авторитет по отглеждането на джерсейските крави. Можете всякога да се обърнете за съвет към мене.

Той стана и отиде към полипите с книги. И те видяха какъв едър мъж беше техният домакин. С книга в ръка той спря, за да отговори на въпроса на Саксън. Не, нямало комари, макар че едно лято, когато южният вятър духал десет дни подред — нещо небивало дотогава, донесъл малко комари от залива Сан Пабло. А колкото до мъглите — долината на тях дължала своето плодородие. В тази местност, защитена от планината Сонома, те никога не слизали ниско. Вятърът ги носел от четирийсет мили, от океана, но планината ги спирала и те се понасяли нагоре. И още едно нещо: за щастие „Скритото цвете“ и Мадроновото ранчо били разположени на тесен топъл пояс, така че през мразовитите зимни утрини температурата била с няколко градуса по-висока, отколкото в останалата част на долината. В тоя пояс почти не падала слана, на което се дължало и успешното отглеждане на някои видове портокалови и лимонови дървета.

Едмънд продължи да преглежда заглавията и да отбира книги, докато натрупа една доста голяма купчина. Той отвори книгата, която беше отгоре „Три акра и свобода“ от Болтън Хол, и им прочете за един човек, който извървял шестстотин и петдесет мили в продължение на една година при обработването на един участък от двайсет акра по старите методи и получил реколта от три хиляди бушели недоброкачествени картофи; и за друг човек, „нов тип“ фермер, който обработвал само пет акра той извървял двеста мили, а получил три хиляди бушели ранни и качествени картофи, които продал неколкократно по-скъпо от картофите на първия фермер.

Саксън взе книгите от Едмънд и една по една ги подаваше на Били, като четеше заглавията. Те бяха: „Плодовете в Калифорния“ и „Зеленчуците в Калифорния“ от Уиксън, „Наторяването“ от Брукс, „Домашни птици“ от Уотсън, „Напояване и пресушаване“ от Кинг, „Полета, фабрики и работилници“ от Кропоткин и „Фермерски бюлетин“ № 22 със статия върху храненето на домашните животни.

— Идвайте за книги винаги, когато искате — покани ги Едмънд. — Аз имам стотици книги по земеделски въпроси, всички земеделски бюлетини… И трябва непременно да се запознаете с Дулси при първа възможност, щом ви остане свободно време — извика той след тях от вратата.

Глава XIX

Мисис Мортимър пристигна и им донесе каталози за семена и фермерски ръководства. Тя завари Саксън, потънала в четене на книгите, взети от Едмънд. Саксън я разведе наоколо и мисис Мортимър остана възхитена от всичко, включително и от условията на договора за наем и предвиденото в него право на покупка.

— А сега — каза тя — да видим какво трябва да се направи. Седнете и двамата. Това е военен съвет и аз съм най-подходящият човек на този свят, който може да ви научи какво да направите. И трябва да е така. Този, който е преустроил голяма градска библиотека и е съставил наново всички каталози, би трябвало да е в състояние да ви вкара вас, младите хора, в релсите в най-късо време.

Тя спря, за да поеме дъх и да помисли.

— Първо, Мадроновото ранчо е отлична сделка. Разбирам от почва, разбирам от красота, разбирам и от климат. Мадроновото ранчо е златна мина. Вашата ливада е цяло състояние! Обработването на земята… Но за това ще говорим по-късно. Първо, имате земя. Второ, какво ще правите с нея? Ще си изкарвате прехраната от нея? Да. Зеленчуците? Разбира се. Какво ще правите с тях, след като ги произведете? Ще ги продавате. Къде?… Слушайте сега. Трябва да направите това, което направих аз. Никакви посредници! Продавайте направо на потребителя. Сами си създайте пазар. Знаете ли какво видях от прозорците на вагона, когато идвах насам, само на няколко мили оттук? Хотели, минерални извори, летни курорти, зимни курорти народ, гърла, следователно пазар. Как се снабдява тоя пазар? Напразно гледах покрай пътя за зеленчукови градини… Били, впрегнете конете и бъдете готов веднага след обеда да ни закарате със Саксън. Няма значение, че имате друга работа. Оставете всичко. Какъв смисъл има да тръгнеш за някъде, когато не знаеш адреса? Този следобед ние ще научим адреса. Тогава ще знаем точно на какво можем да разчитаме… — каза тя, като се усмихна на Били.

Но Саксън не ги придружи. Имаше твърде много работа около почистването на отдавна изоставената къща, а трябваше да се приготви и стаята за мисис Мортимър.

Времето за вечеря беше отдавна минало, когато мисис Мортимър и Били се върнаха.

— На вас ви върви, много ви върви, мили деца — започна веднага тя. — Тази долина сега почва да се пробужда. Ето ви и вашия пазар. Нямате нито един конкурент в долината. Веднага разбрах, че всички тия курорти са нови — Калиенте, Бойс Хот Спрингс, Ел Верано и всички други по линията. После в Глен Елън има три малки хотела — те са просто под носа ви. О, аз говорих с всички собственици и управители.

— Страшно я бива — възхищаваше се Били. — Тя и до господ би отишла с предложение за доставка. Да беше я видяла само!

Мисис Мортимър прие комплимента и продължи:

— Откъде, мислите, си доставят всички зеленчуци? Докарват им ги с коли от дванайсет-петнайсет мили, от Санта Роза и горе от Сонома. Това са най-близките зеленчукови градини и когато те не могат да задоволят растящите им нужди, а това, както ми казаха, често се случва, управителите трябва да си доставят бързо зеленчук чак от Сан Франциско. Аз им представих Били. Те веднага се съгласиха да поддържат местното производство. А това е добре дошло и за тях. Ще им доставяте не по-лош зеленчук и на същите цени. А вие трябва да се постараете зеленчукът ви да бъде още по-добър и по-пресен. И не забравяйте, че на вас доставката ще ви струва по-евтино по простата причина, че сте по-близо.

Тук никой не се е сетил за яйца от един ден, нито пък за сладка и желета. На терасата вие имате много място, на което не можете да отглеждате зеленчуци. Утре сутринта ще ви помогна да подредите курниците и двора около тях. Освен това не забравяйте, че в Сан Франциско има чудесен пазар за угоени петли. Ще почнете от малко. Отначало така — между другото. Ще ви разкажа и за това и ще ви пратя литература. Но трябва да влагате ум. Нека други да работят за вас. Това трябва да разберете много добре. Трудът на ръководителите е винаги по-скъпо платен, отколкото този на работниците. Трябва да водите счетоводство, да знаете винаги положението на нещата, кое е изгодно и кое не е, и кое носи най-голям доход. Вашите счетоводни книги ще ви покажат това. Аз ще ви науча, когато му дойде времето.

— И като си помисли човек, всичко това на два акра! — промърмори Били.

Мисис Мортимър го погледна строго.

— Как така два акра? — рязко запита тя. — Пет акра. И пак няма да стигнат да задоволите вашия пазар. А щом паднат първите дъждове, вие, моето момче, с конете си едва ще смогнете да пресушите тази ливада. Утре ще разработим плановете. А тази тераса е подходящо място за малини и тям подобни. Тук ще отглеждате на асми най-хубавото десертно грозде — за него дават луди цени. Ще засадите и къпини от сорта на Бурбанк — при това той живее в Санта Роза, — малини Логанов сорт, а също и от едрите бели малини. С ягоди не се залавяйте. Ще ви отнемат много време. Те не са храсти, както знаете… Аз огледах и овощната ви градина. Основата е добра. С подрязването и присаждането ще се занимаем по-късно.

— Но Били искаше да вземе три акра от ливадата — обясни Саксън, когато й се удаде възможност да вземе думата.

— За какво му са?

— Да засее разни кръмни треви за храна на конете, които ще отглежда.

— Нека по-добре купува храна от доходите на тия три акра — незабавно реши мисис Мортимър.

Били преглътна; той още веднъж трябваше да се откаже от своята мечта.

— Добре — каза той храбро, като се помъчи да изглежда весел. — Нека тъй да бъде. Да живее зеленчукът!

През време на няколкодневния престой на мисис Мортимър Били остави двете жени да се разпореждат както намерят за добре. Оукланд бе навлязъл в период на стопанско оживление и той получи писмо, в което се настояваше да изпрати бързо още коне за конюшнята на Западен Оукланд. Затова той от сутрин до вечер обикаляше околностите, да търси млади работни животни. По този начин още от самото начало опозна много добре цялата долина. Освен това конюшните на Западен Оукланд искаха да се избавят от кобилите, които си биха повредили краката по градския паваж, и предлагаха на Били да направи пръв подбора си измежду тях, и то на много ниски цени. Това бяха добри животни. Били го знаеше от времето, когато бе работил там. Те щяха бързо да се възстановят на меката селска земя — трябваше само да се оставят на почивка по пасищата, като им се махнат подковите. За града с твърдата настилка по улиците те никога вече нямаше да бъдат годни, но още много години можеха да работят на полето. При това можеха да бъдат използвани за разплод. Но Били не се решаваше на такава покупка. Той издържа тази вътрешна борба сам, без нищо да каже на Саксън.

Вечер той седеше в кухнята, пушеше и слушаше какво са направили двете жени през деня и какви са новите им планове. Трудно се набавяха нови коне и както той казваше, да накараш един фермер да се раздели с коня си, е все едно да му извадиш зъб, макар на Били да му бе дадено правото да повишава покупната цена до петдесет долара. Въпреки автомобилите, цената на тежките товарни животни продължаваше да расте. Откакто Били помнеше, цената на едрите работните коне непрестанно се повишаваше. След голямото земетресение цената им бе скочила и оттогава никога не бе спаднала.

— Вие, Били, печелите много повече, като търгувате с коне, отколкото бихте спечелили като обикновен земеделски работник, нали? — запита мисис Мортимър. — Отлично тогава. Няма смисъл да дренирате ливадата, да я орете и тъй нататък. Вие продължавайте търговията си с коне. Работете с вашия ум. Но от печалбите си моля да плащате надницата на един работник за зеленчуковата градина на Саксън. Това е добро вложение, което бързо ще ви даде доход.

— Разбира се — съгласи се той. — Затова хората наемат други, за да печелят от тях. Но съвсем не разбирам как Саксън само с още един човек ще се справи с работата на тези пет акра, когато мистър Хейл казва, че ние двамата не бихме могли да направим всичко, което е нужно на два акра.

— Саксън няма да работи — отсече мисис Мортимър. Нима сте ме видели да работя в Сан Хозе? Саксън ще работи с ума си. Крайно време е да разберете това. Хората, които не работят с ума си, печелят долар и половина на ден. А нея долар и половина няма да я задоволи. Слушайте сега: днес следобед имах дълъг разговор с мистър Хейл. Той смята, че е почти невъзможно да се намерят добри наемни селскостопански работници из долината.

— Знам това — вметна Били. — Добрите работници отиват в града, само лошите остават. А ония от добрите, които остават, не работят на чуждо.

— Това, което казвате, е съвършено вярно. Сега слушайте, деца. Аз го знаех и говорих с мистър Хейл. Той е готов да ви помогне. Той познава въпроса, а има връзка и с началника на затвора. С една дума, вие ще вземете под ваше поръчителство двама затворници с добро поведение от „Сен Куентин“. Те ще работят във вашата градина. Там има много италианци и китайци. А те повече от всички други умеят да отглеждат зеленчук. С един куршум ще убиете два заека: ще помогнете на бедните затворници, ще помогнете и на себе си.

Саксън беше смутена и се колебаеше, но Били сериозно обмисляше въпроса.

— Вие познавате Джон — продължи мисис Мортимър, — човекът, който работи у Хейл. Как ви харесва?

— О, точно днес си мислех колко хубаво би било да намерим човек като него — с жар отвърна Саксън. — Той е толкова мил и предан. Мисис Хейл ми разказа много хубави неща за него.

— Но има едно нещо, което не ви е казала — усмихна се мисис Мортимър. — Джон е затворник, взет под тяхно поръчителство. Преди двайсет и осем години в крайна възбуда той убил един човек при някаква караница за шейсет и пет цента. И ето вече три години е вън от затвора и живее у Хейл. А помните ли Луис, стария французин, който работи при мене? Тон също е затворник. И така, решено. Когато вашите работници пристигнат, вие, разбира се, ще им плащате, колкото им се полага; трябва само да осигурим и двамата да бъдат от една и съща националност — или китайци, или италианци. И така, когато дойдат, Джон с тяхна помощ и под ръководството на мистър Хейл ще направи една малка колиба, в която ще живеят. Ще изберем мястото. Но въпреки това, когато вашето стопанство тръгне в пълен ход, ще ви трябва допълнителна работна ръка. Така че отваряйте си очите, Били, когато се развявате насам-натам из долината.

На следната вечер Били не се върна и към десет часа от Глен Елън пристигна на кон едно момче с телеграма. Били я бе изпратил от Лейк Каунти, където отишъл да търси коне за Оукландските конюшни.

Той се върна в къщи едва на третия ден вечерта капнал от умора, но с чувство на гордост, което не успяваше да прикрие.

— Я кажете какво правихте тия три дни? — запита мисис Мортимър.

— Работих с ума си — спокойно се похвали Били. — Постарах се да убия два заека с един куршум. И повярвайте ми, убих не два, а много повече! Уф! Узнах нещо за това, когато бях в Лондейл. И трябва да ви кажа, че здравата бяха изморени Хейзл и Хети, когато ги оставих в конюшнята на Калистога и продължих с дилижанса до Сейнт Келена. Пристигнах там точно навреме и успях да взема осем едри тежкотоварни коня — всичките, които водеше един колар от планините. Млади животни, здрави като долар, най-лекият от тях тежи повече от хиляда и петстотин фунта. Снощи ги изпратих от Калистога… Да, но това не е всичко. Преди това, първия ден, в Лондейл, срещнах един момък, който прекарва по договор камъни за паваж от каменоломните. Той коне не продаваше, а искаше да купи моите; страшно му се искаше да ги купи. Каза, че е готов дори да вземе коне под наем.

— И ти му продаде осемте, които купи! — прекъсна го Саксън.

— Не позна! Осемте купих с пари от Оукланд и ги пратих в Оукланд. Но аз се уговорих с момъка от Лондейл за в бъдеще и той се съгласи да ми плаща наем половин долар на ден за всеки товарен кон; трябват му пет-шест коня. Тогава телеграфирах на шефа да ми изпрати шест кобили от тия с болните крака — Бъд Стродърс да ги избере, — като прихванат цената им от моите комисиони. Бъд знае какво ми трябва. Щом пристигнат, махам им подковите, две седмици по пасищата и са готови за Лондейл. Там ще могат да вършат работа ще превозват камъни надолу до гарата по мекия селски път. Половин долар наем за всеки кон — това прави три долара на ден за шест работни дни от седмицата. И няма да ги храня, нито да ги подковавам или каквото и да е друго; само ще следя да ги гледат добре. Три доларчета на ден, а? Мисля, че това ще стигне за двама работници на Саксън по долар и половина на ден, освен ако ги кара да работят и в неделя. Да! Ето това е Лунната долина! Та ние скоро ще почнем и диаманти да носим! Дявол да го вземе! Човек може и хиляда години да живее в града и никога да не му се удадат такива случаи. Това надминава и китайската лотария.

Той стана.

— Отивам да напоя Хейзл и Хети, трябва да ги нахраня и подредя за през нощта. Ще вечерям, като се върна. — Двете жени се гледаха със сияещи очи и точно щяха да поговорят, когато Били се върна и подаде главата си през вратата:

— Може би има едно нещо, което още не сте проумели. Аз ще печеля от тях три долара на ден. Но главното е, че тия шест кобили са мои. Те са моя собственост. Те са мои! Разбирате ли?

Глава XX

— Аз пак ще намина към вас, деца — бяха последните думи на мисис Мортимър, когато се сбогуваше.

И през зимата тя на няколко пъти прескочи до тях, за да ги съветва; тя учеше Саксън как да нагажда реколтите си към първоначално по-малкото търсене на зеленчук, как по-нататък да се подготви за увеличеното търсене през пролетта и за лятото, когато в разгара на сезона би могла да продаде всичките зеленчуци, които ще е в състояние да отгледа, и пак да не задоволи всички искания. Междувременно Хейзл и Хети през всяко свободно време извозваха тор от Глен Елън; тамошните обори не бяха виждали досега такова основно прочистване; а от гарата те докарваха цели товари изкуствени торове, купени по указанията на мисис Мортимър.

Взетите под поръчителство затворници бяха китайци. И двамата, прекарали дълги години в затвора, бяха вече старци, но работата, която обикновено успяваха да извършат за един ден, получи одобрението на мисис Мортимър. Гоу Юм двадесет години преди това бил старши градинар в един от големите участъци на Менлоу парк. Неговото нещастие дошло, когато при игра на фан-тан в китайския квартал на Редууд сити се стигнало до бой. Другарят му, Чан Чи, бил прочут с изстъпленията си през бурните дни на борбите между китайските тайни организации в Сан Франциско. Но четвърт век дисциплина в затворническите зеленчукови градини бе охладила буйния му нрав и ръката му се бе приучила да държи мотиката вместо ножа. Тези двама помощници бяха докарани в Глен Елън като скъпоценен товар в окови и предадени срещу подпис на местния шериф, който трябваше да праща всеки месец до управителя на затвора доклад за тяхното поведение. Саксън също беше задължена да изпраща ежемесечно сведения за тях.

Саксън скоро превъзмогна страха, че те биха могли да й прережат гърлото. Бронираната ръка на властите беше непрекъснато надвиснала над тях. Достатъчно бе да изпият една-единствена чаша алкохол и тази ръка щеше да ги сграбчи и да ги хвърли обратно в затворническата килия. Те нямаха право да се движат свободно. Когато старият Гоу Юм трябваше да отиде до Сан Франциско, за да подпише някакви документи в китайското консулство, трябваше предварително да получи разрешение от „Сен Куентин“. При това нито един от тях нямаше лош нрав. Отначало Саксън се боеше при мисълта, че ще трябва да заповядва на двама каторжници, но когато те дойдоха, оказа се, че да се работи с тях, е удоволствие. Тя можеше да им каже какво да направят, но те знаеха как и да направят. От тях тя научи хиляди похвати и хитрости на изкусното градинарство и не след дълго разбра колко безпомощна щеше да бъде, ако трябваше да разчита на местните работници.

Тя бе престанала да се бои и защото не беше вече сама. Умът й помогна да разреши въпроса. След като разбра, че не може едновременно да ръководи работата в градината и да се справя с домакинството, тя писа в Юкайа на една енергична вдовица, която на времето бе тяхна съседка и переше чужди дрехи. Жената веднага прие предложението на Саксън. Мисис Пол беше на четиридесет години, ниска на ръст и тежеше двеста фунта, но това не й пречеше да бъде неуморна. При това тя не знаеше какво е страх и по думите на Били само с една ръка би направила на тесто и двамата китайци. Мисис Пол пристигна със сина си, шестнайсетгодишно момче, свикнало на селска работа, което умееше да се грижи за конете и да дои Хилда, хубавата джерсейска крава, която бе минала благополучно през взискателния преглед на Едмънд. Макар че мисис Пол вършеше много добре домакинската работа, имаше едно нещо, което Саксън не й доверяваше — прането на нейните хубави, бродирани дрехи.

— Когато вече няма да мога да върша това — каза тя на Били, — вземи лопатата и иди в горичката от секвоя край Уайлд Уотър и изкопай там един трап. Знай, че е ударил последният ми час.

Още в първите дни, когато се установяваха в Мандроновото ранчо, по време на второто посещение на мисис Мортимър, Били докара цяла кола водопроводни тръби и с купения на старо резервоар, който бе поставил под извора до къщата, той прекара вода в дома, в курниците и в конюшнята.

— Ей! Изглежда, че се научих да работя с ума си — каза той. — Видях една жена от другата страна на долината, която носеше вода от извора до къщата на едно разстояние от сто фута. Тогава пресметнах: три пъти на ден трябва да прави тази разходка, а в дните, когато се пере — много повече. И знаете ли колко път навъртява тя на година, за да носи вода? Аз го изчислих — сто двайсет и две мили. Представяте ли си? Сто двайсет и две мили! Запитах я откога живеят там. Отговори ми, че живеели там от трийсет и една години. Умножете сами. Три хиляди седемстотин осемдесет и две мили — и всичко това, защото не са сложили двеста фута тръби. Не мога да го проумея.

О, това не е всичко. Ще докарам и една вана, и няколко големи варела веднага щом се пооправя още малко… Кажи, Саксън, помниш ли онази малка поляна — точно където Уайлд Уотър се влива в Сонома? Земята там не е повече от един акър. Но сега тя е моя, разбираш ли? И те моля да не тъпчеш тревата. Това е моя трева. И имам намерение да поставя помпа до реката; намерих една голяма, продава се на старо; мога да я взема за десет долара и тя ще ми изпомпва повече вода, отколкото ми трябва. И ще видиш, ще отгледам такава люцерна, че слюнките ти да потекат. И после, трябва ми друг кон, с който да пътувам из околността. Хейзл и Хети все на теб трябват и аз едва се добирам до тях. А когато започнеш да разпращаш зарзават, въобще няма да ги виждам. Тая люцерна, струва ми се, ще ми помогне да храня още един кон.

Но на Били бе съдено да забрави за известно време своята люцерна — вълнуваха го по-големи и смели сделки. Отначало се заредиха неуспехи. Няколкотостотин долара, с които бе пристигнал в Сонома Вали, и всичките спечелени от него комисиони отидоха за уредбата на ранчото и за всекидневните им разходи. Осемнадесетте долара на седмица, които получаваше от наема на шестте са коня в Лондейл, отиваха за изплащане на заплатите. И той не беше в състояние да си купи кон за езда, които му бе нужен за неговите обиколки при покупките на коне. Но той преодоля това, като повика на помощ ума си, и успя с един куршум да убие два заека: почна да обяздва млади жребци и да ги използва, когато трябваше да прави обиколки из околността.

Дотука всичко беше добре. Но новата администрации в Сан Франциско реши да прави икономии и прекъсна всякакво павиране на улиците. Това означаваше закриването на лондейлската каменоломна, която бе едно от местата, отгдето се доставяха павета. Не само щяха да му върнат шестте коня, но той трябваше и да ги храни. А как щеше да плаща на мисис Пол, на Гоу Юм и на Чан Чи, просто не можеше да си представи.

— Струва ми се, че отхапахме по-голям залък, отколкото можем да сдъвчем призна той на Саксън.

Същата вечер той се върна по-късно от обикновено, но лицето му сияеше. Саксън беше не по-малко радостна от него.

— Всичко е наред — поздрави го тя, като влизаше в конюшнята, където той разседлаваше уморения, но непокорен жребец, — аз говорих и с тримата. Те много добре виждат нашето положение и на драго сърце се съгласяват да почакат малко за надниците си. До една седмица почваме с Хейзл и Хети да превозваме зеленчук и тогава парите ще затекат от хотелите и моите счетоводни книги няма да изглеждат толкова тъжни. И знаеш ли, Били никога не би могъл да се сетиш, старият Гоу Юм имал текуща сметка в банката. Той дойде при мен малко след разговора ни — струва ми се, че бе обмислил тоя въпрос — и предложи да ми заеме четиристотин долара. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че няма да бъда чак толкова горд и да му откажа, защото е китаец. За мене той е бял и може би тия пари ще ми потрябват. Защото ти нямаш представа колко работи свърших от тая сутрин. Толкова бях зает, че не успях дори хапка да сложа в устата си.

— Работил си с ума си? — засмя се тя.

— Можеш и тъй да го наречеш — засмя се и той. — Харчих пари като луд.

— Но как си харчил, като нямаш никакви? — възрази тя.

— Трябва да знаеш, че имам кредит в тая долина. И аз действително го използвах. Сети се за какво.

— Кон за езда?

Той се засмя тъй силно, че стресна жребеца, който се опита да се изправи на задните си крака, и Били увисна на шията на изплашеното животно.

— Хайде де, отгатни — подкани я той, когато животното стъпи отново с четирите си крака на земята, но още продължаваше да трепери и да го гледа подозрително.

— Два коня за езда?

— О, ти нямаш никакво въображение. Ще ти кажа. Ти знаеш Тиър Крофт. Купих голямата му каруца за шейсет долара. Купих и една каруца от кенуудския ковач за четирийсет и пет долара. Не е кой знае каква, но ще върши работа. Купих също колата на Пинг — чудесно нещо! — за шейсет и пет долара. Можех да я взема и за петдесет, ако не беше разбрал, че толкоз много искам да я купя.

— Но парите? — плахо запита Саксън. — Не бяха ти останали и сто долара.

— Нали ти казах, че имам кредит. И виждаш, че това е така. Аз се възползвах от него за тия каруци. Не съм похарчил нито цент в брой, освен за два дълги камшика. После купих три цели сбруи за товарни коне, малко употребявани, по двайсет долара едната; купих ги от момъка, който превозваше павета от каменоломната, на него не му трябват повече. От него също взех под наем четири каруци и четири чифта коне — по половин долар на ден за всеки кон и по половин долар на ден за всяка каруца — значи, трябва да му плащам шест долара наем на ден. Трите допълнителни сбруи са за моите шест коня. После… Чакай да си спомня… А, да! Взех под наем две конюшни в Глен Елън и заръчах петдесет тона сено и един товар ечемик от кенуудския склад. Нали трябва да храня тези четиринайсет коня, да ги подкопавам и тъй нататък.

О, съвсем забравих! Наех седем души каруцари да ми работят, по два долара надница и… Ох! Дявол да го вземе, к’во правиш?

— Не — сериозно каза Саксън, която го бе ощипала, — ти не бълнуваш. — Тя пипна пулса и челото му. — Никакви признаци на треска. — Подуши дъха му. — Нито пък си пил. Хайде, разказвай нататък — каквото и да е то.

— Не си ли доволна?

— Не, искам повече. Искам да знам всичко.

— Добре. Но първо искам да знаеш, че аз не съм по-глупав от шефа, за когото едно време работех в Оукланд. Аз съм истински делови човек, тъй да знаеш и тъй да разправяш на всички твои зарзаватчии. А сега ще ти кажа в к’во се състои работата, макар че не разбирам защо хората в Глен Елън не са ме изпреварили. Сигурно защото са спали. В града никой не би пропуснал такова нещо. Ето каква е работата: ти знаеш онази хубава тухларница, която сега довършват и която скоро ще почне да прави специални огнеупорни тухли за вътрешни стени. Така. Седя и си мисля какво ще правя с тия шест коня, дето ми идват на ръцете. Нищо няма да печелят, а ще ядат толкова, че да ме закарат в приюта за бедни. Трябваше да им намеря някаква работа. Тогава си спомних за тухларницата. Отидох с кончето дотам и говорих с един японец химик, който им правел всички опити. Хей! И майсторите са там, ходят нагоре-надолу — всичко готово, само да почнат. Аз хубавичко огледах кое как е. После отидох с кончето до ямата, дето почват да копаят глината. Ти знаеш, там, дето видяхме да вадят онази хубава тебеширена бяла пръст, точно зад участъка от сто и четирийсет акра с трите хълмчета. От ямата надолу до тухларницата има една миля и два коня много лесно могат да извозват товара по тоя път. Всъщност най-трудната им работа ще е да се връщат към ямата с празните каруци. Тогава аз вързах кончето и почнах да пресмятам. Японецът-професор ми каза, че директорът на тухларницата и другите големи клечки на компанията пристигали със сутрешния влак. Аз, разбира се, никому ни думичка не казах, а чисто и просто отидох до гарата и се писах представител на комитета по посрещането. И когато влакът пристигна, моя милост се изтъпани и сърдечно ги поздравява от името на града и от името на един човек от Оукланд, когото ти едно време много добре познаваше — третостепенен, доста тромав боксьор; казваше се… как беше… А, да! Сетих се — Големия Бил Робъртс, с това име се подвизаваше на ринга. А сега е известен като многоуважаемия мистър Уилям Робъртс.

И така, както ти казах, приветствах ги, помъкнах се с тях до тухларницата и от разговора разбрах, че работата се развива добре. А след това гледах да намеря удобен случай и да им подхвърля предложението си. През всичкото време треперех, защото можеше да са си уредили превоза от преди. Но разбрах, че не са, когато ме запитаха за моите условия. Аз си бях направил сметката, знаех я наизуст и им я издекламирах, а най-главният си записа всичко в бележника.

— Поставяме работата изведнъж на широка нога — каза той и ме гледа проницателно. С какъв транспорт разполагаме, мистър Робъртс?

Аз? А аз имам само Хейзл и Хети, при това те са много дребни за тежък превоз!

— Мога да пусна в работа, когато поискате, четиринайсет коня и седем каруци. А ако искате повече, и тях ще ви набавя. Ето, това е.

— Дайте ни петнайсет минути да обмислим — вика той.

— Разбира се — казвам аз важен, важен до немай-къде. Хм! Аз, представи си. Но има две неща, които трябва да уговорим най-напред. Искам договор за две години, а условията, които ви дадох, зависят още от едно нещо: иначе работата няма да стане.

— Какво е то? — пита той.

— Мястото на разтоварването — казвам аз. — Ние сме точно на терена и мога да ви покажа.

И аз им показах кое е изгодно за мене, ако се придържат към техните планове, като имах пред вид спускането и изкачването до мястото на разтоварването.

— Вие трябва — викам аз, — да построите бункери от петдесет фута, да прокарате път около хълма и да направите мост, висок седемдесет-осемдесет фута.

Знаеш ли. Саксън, това, дето казах, им подейства, защото им го казах направо. Само че те си мислеха за тухлите, а пък аз си мислех за превоза. Разискваха, струва ми се, около половин час и аз се чувствах тъй зле, както когато те чаках да кажеш „да“, след като те бях запитал искаш ли да се омъжиш за мене. Отново премислих всички сметки, пресмятах какво мога да отстъпя, ако потрябва. Знаеш ли, бях им дал едни такива градски цени и бях готов да сляза по-долу. Тогава те се върнаха.

— Цените на село трябва да са по-ниски — казва най-главният.

— Съвсем не — казвам аз. — Тая долина е цялата в лозя. Не произвеждат достатъчно сено за храна на собствените си животни. И трябва да се докарва чак от долината Сан Джоакин. Та аз мога да купувам сено, да си го докарвам сам и да храня конете много по-евтино в Сан Франциско, отколкото тука.

Това здравата ги стресна. Казвах им истината и те знаеха, че е така. Но, виж, ако бяха попитали за надниците на коларите и колко се плаща за подковаване на конете, щяха да ме накарат да отстъпя: защото, разбираш ли, тук нямат Съюз на коларите, нито пък на ковачите, пък и наемите са по-ниски, така че тия неща излизат много по-евтино. Днес след обед аз се уговорих с ковача срещу пощата; той е съгласен да се грижи за целия ми табун, като ми прави двайсет и пет цента отстъпка за всяко подковаване, ш-шт! Това е тайна. А те не се сетиха да попитат, защото само за тухли мислеха.

Били бръкна в джоба на ризата си, извади един подпечатан документ и го подаде на Саксън.

— Ето го — каза той. — Това е договорът с всички условия, цени и неустойки. Срещнах в центъра на града мистър Хейл и му го показах. Той счита, че всичко е както трябва. Тогава веднага препуснах по целия град, бях и в Кенууд, и в Лондейл, навсякъде, разговарях с всички и всичко уредих. Извозването от каменоломната свършва в петък. Аз вземам всички коне и каруци и почвам идущата сряда ще превозвам дървен материал за постройката и тухли за пещта и всичко, каквото е нужно. А когато са готови за глината, пак аз ще им я докарвам.

Но не съм ти казал още най-главното. По пътя от Кенууд за Лондейл трябваше да почакам на прелеза и докато стоях там, прегледах отново сметките си. И знаеш ли к’во. Не би се сетила и милион години. Сбъркал съм някъде в събирането и съм им поискал десет на сто повече, отколкото мислех. Ето как падат парите! Ако ти трябват още един-двама работници да ти помагат за зарзавата само кажи. Макар че през следващите един-два месеца трябва да я караме по-стегнато. А сега не бой се и вземи назаем четиристотинте долара от Гоу Юм. Кажи му, че ще му дадеш осем на сто лихва и че няма да ни трябват за повече от три-четири месеца.

Когато Били се откъсна от прегръдката на Саксън, той започна да разхожда коня нагоре-надолу, за да го успокои. Той спря тъй неочаквано, че муцуната на жребеца се удари о гърба му; жребецът се уплаши и буйно се изправи на задните си крака, но Били го успокои. Саксън чакаше, тя се досещаше, че някаква нова мисъл му бе дошла на ум.

— Я ми кажи — запита той, — разбираш ли нещо от банкови сметки и чекове?

Глава XXI

Едно ясно юнско утро Били каза на Саксън да облече костюма си за езда, за да изпитат един нов кон.

— Но не мога по-рано от десет — часа отговори тя, — дотогава ще съм изпратила колата с втората пратка.

Саксън бе развила стопанството си в широки размери, но благодарение на умението й бързо да се справя и системно да ръководи работата оставаше й много свободно време. Тя често посещаваше семейство Хейл и това винаги й доставяше голямо удоволствие, особено сега, когато двамата Хейстингс се бяха върнали и Клара често идваше у леля си. Саксън цъфтеше в тази приятелска атмосфера. Тя бе започнала да чете — да чете с разбиране; намираше време и за книги, и за ръкоделията си, и за Били, когото често придружаваше при неговите обиколки.

Били беше дори по-зает от нея. Неговата разнообразна дейност изискваше присъствието му на много места, но той все пак непрекъснато надзираваше конюшнята в ранчото и конете, които Саксън използваше. Той бе станал истински делови човек, макар че мисис Мортимър, когато преглеждаше със зоркия си поглед сметките му, откри няколко малки грешки в графата за разходите и с поддръжката на Саксън най-после го накара да води редовно счетоводство. След вечеря Били и Саксън винаги отбелязваха дневните приходи и разходи в счетоводните си книги. След това Били се разполагаше в голямото кресло, което бе настоял да купят наскоро след договора с тухларницата, Саксън се настаняваше в скута му и почваше да свири на укулеле; често те дълго разговаряха по своите работи и градяха планове за бъдещето. Понякога той казваше:

— Почвам да се занимавам с политика, Саксън. Много е доходно. Бас държа, че е доходно. И ако до следващата пролет шест мои каруци не работят по пътищата и не ми носят пари от целия окръг, ще се върна при шефа в Оукланд да го моля за работа.

Или пък Саксън казваше:

— Знаеш ли, откриват новия хотел между Калиенте и Елдридж; говори се също, че ще строят голям санаториум някъде зад хълмовете.

Или друг път:

— Слушай, Били, сега, като прокара вода в твоята мъничка ливада, дай ми и за моя зеленчук, искам я под наем. Пресметни колко ще получиш от люцерната, която ще отгледаш на нея, и аз ще ти я платя по пазарна цена, като приспадна разходите по отглеждането.

— Добре, добре, вземи я — сподави въздишката си Били. — Аз и без това съм много зает и нямам време да се занимавам с дреболии.

Той явно си кривеше душата, защото наскоро сам бе поставил помпата и бе прокарал тръбите за вода.

— Това ще бъде най-умно. Били — утеши го тя, тъй като знаеше, че неговата мечта за просторна земя го беше обладала по-силно от всякога. — Няма смисъл да се занимаваш с един акър. Чакат те онези сто и четирийсет. Ще ги купим, щом като старият Шавон умре. Та всъщност те са част от Мадриновото ранчо. Някога те заедно са съставлявали един участък от сто и шестдесет акра.

— Не желая никому смъртта — промърмори Били, — но тази земя наистина нищичко не му носи и той само изтощава пасището с многобройните си кранти. Познавам цялата земя, всеки инч от нея. Трите му ливади са най-малко четирийсет акра, а при хълмовете до тях има вода, колкото си щеш. Дъхът ти ще спре, ако знаеш колко кръмни треви мога да отгледам на тая земя! Освен това има най-много петдесет акра горички и стръмни места и какво ли не, дето могат да се разхождат породистите ми кобили. И още петдесет акра гъста гора с хубави кътчета и дивеч. А старият кирпичен обор съвсем не е лош; само да му се сложи нов покрив и ще може да прибира всичките животни при лошо време. А погледни сега какво жалко пасище бих принуден да наема зад мястото на Пинг, за да има къде да почиват моите животни. Та не можеха ли да пасат на тия сто и четирийсет акра… ех, само да ги имах! Дали пък Шавон няма да се съгласи да ги даде под наем?

Друг път Били беше по-скромен и само казваше:

— Утре трябва да прескоча до Петалума, Саксън. Има разпродажба в ранчото на Аткинсън, може би ще ми падне нещо изгодно.

— Още коне ли?!

— Не знаеш ли, че два мои впряга превозват дървен материал за новата винарска изба? Барни си е навехнал лошо рамото. Дълго ще трябва да си почива, докато се оправи. А Бриджит никога вече няма да може да работи каквото и да е. Това ми е съвсем ясно. Лекувах я, лекувах я и ветеринарят съвсем се забърка. И някои от другите коне трябва също да си почиват. На двата сиви почна да им личи, че са непрекъснато на тежка работа. А Пъстрия явно с пасъл отровна трева. Всички мислят, че е от зъбите му, но не е от това — той направо се е отровил. Да се грижиш както трябва за животните си, все едно да пестиш пари, а конете са най-нежните създания на четири крака. Ако някога имам достатъчно пари, ще докарам цял товар мулета от Колуза Каунти, големи и тежки. Веднага ще ги разграбят като топъл хляб тук в долината; те ми трябват за продажба, не ги искам за себе си.

Или когато беше в по-весело настроение. Били почваше:

— Слушан, Саксън, тъкмо говорим за сметки: колко мислиш, че струват Хейзл и Хети? Пазарната им цена?

— Защо?

— Ей тъй, питам те.

— Добре, да речем, триста долара — цената, която ти плати за тях.

— Хм — замисли се Били. — Струват много повече, но нека бъде както казваш. А сега да се върнем пак към сметките. Не се ли полага да ми дадеш чек за триста долара?

— Ах ти, разбойник!

— Ни най-малко. Та не ми ли подписваш чекове, когато ти доставям сено и ечемик? И не знаем ли колко държиш да отбелязваш всичко до пени в счетоводните си книги? — дразнеше я той. — Ако наистина си делова жена, трябва да се разплатиш с мене и за тия два коня. Не съм ги ползвал вече от не знам колко време.

— Но техните жребчета ще бъдат твои — възразяваше Саксън. — Освен това в моята работа не са ми потрябвали разплодни кобили. Скоро Хейзл и Хети ще трябва да престанат да теглят каруцата. И без това са прекалено хубави за каруца. Ти гледай да ми намериш някой чифт да ги замести. Ще ти дам чек за този чифт, но без комисиона.

— Добре — съгласи се Били. — Вземам си обратно Хейзл и Хети, но трябва да ми платиш наем за времето, което си ги ползвала.

— Ако настояваш да ти платя наем за Хейзл и Хети, аз пък ще поискам да си плащаш пансиона — заплаши го тя.

— Ако пък ти ме накараш да си плащам храната, дето ми поднасяш, аз ще ти поискам лихва за парите, които съм вложил в туй ранчо.

— Не можеш — засмя се Саксън. — Това е наша обща собственост.

Той захълца трескаво, като че ли не му стигаше въздух.

— Право в слънчевия възел! — каза той. — Победен съм! Но кажи, сладки са тези думи, а? Наша обща собственост! — Той повтори тези думи, сякаш вкусваше сладостта им. — А когато се оженихме, мечтаехме за постоянна работа, няколко парцала и жалки мебели, които щяха да се изхабят, докато ги изплатим. Нямаше да имаме никаква обща собственост, ако не беше ти.

— Глупости говориш! Какво можех да направя самичка? Много добре знаеш, че ти спечели всички пари, които ни дадоха възможност да почнем живота си тука. Ти плати надниците на Гоу Юм, на Чан Чи, на стария Хюги и на мисис Пол. Какво говориш? Всичко е създадено от тебе.

Тя ласкаво поглади с двете си ръце раменете и силните му мускулести ръце.

— Ето, те направиха всичко, Били.

— Не е така, дявол да го вземе! Твоята глава направи всичко. Каква щеше да е ползата от моите ръце, ако нямаше глава да ги направлява… Щяха да нанасят побои на стачкоизменници, да бият наематели и да стоят, облегнати на някой бар. Единствената умна работа, която моята глава измисли, беше да се оженя за тебе. Честна дума, Саксън, ти направи от мене човек.

— О! Дявол да го вземе. Били — подражаваше му тя за негово удоволствие. — Какво щях да бъда аз, ако не беше ме измъкнал от пералнята? Сама не бих могла да се измъкна. Бях просто едно безпомощно момиче. Ако не беше ти, още щях да бъда там. Мисис Мортимър е имала пет хиляди долара, но аз имах тебе, Били.

— Една жена по-трудно си пробива път в живота, отколкото един мъж — обобщи той. — А ето какво ще ти кажа аз: ние двамата създадохме всичко. Работихме заедно — бяхме като един впряг. Ако бяхме теглили поотделно, ти щеше вероятно още да бъдеш в пералнята, а пък аз, в най-добрия случай, да карам каруцата за една надница и да се мъкна по евтини танцови забави.

Саксън стоеше под гигантското дърво — бащата на всички мадрони, — следеше как Хейзл и Хети излизаха през портата, впрегнати в пълната със зеленчук кола, когато видя, че Били пристига на кон и води кулеста кобила, чиято атлазена кожа светеше на слънцето със златни отблясъци.

— Четиригодишна, породиста; буйна е, но не е с лош нрав — нареждаше Били, когато спря край Саксън. — Кожата й е тънка като цигарена хартия, муцунката й — като кадифе, но може да надбяга и най-дивия жребец, който някога се е раждал. Погледни какви дробове! А какви ноздри! Наричат я Рамона — някакво испанско име. Майка й е Морелита, чистокръвна Морганова порода.

— Продават ли я, Били? — развълнувано запита Саксън и стискаше ръцете си от неизразим възторг.

— Та затова я доведох, да я видиш.

— Но колко ли ще искат за нея? — беше вторият въпрос на Саксън; струваше й се невероятно, че тя би могла да притежава такъв великолепен кон.

— Това не е твоя работа — рязко отвърна Били. — Тухларницата плаща за нея, а не зарзаватът. Само да кажеш и тя е твоя. Кажи де.

— Ей сега, почакай една минута.

Саксън се опита да скочи на седлото, но конят нервно се дръпна встрани.

— Чакай, докато вържа моя — каза Били. — Тя не е свикнала с женско общество. Това е причината.

Саксън здраво стисна поводите и гривата й, сложи крака си, обут в ботуши и с шпори, върху ръката на Били и се метна леко на седлото.

— Свикнала е на шпори — извика Били след нея. — Получила е изискано испанско възпитание, затова не я спирай рязко, бъди нежна с нея, говори й, не забравяй, че тя е от висшето общество.

Саксън кимна, излетя като стрела от вратата и се понесе по пътя, махна с ръка на Клара Хейстингс, когато мина покрай вратата на „Скритото цвете“, и продължи към каньона на Уайлд Уотър.

Когато се върна, Рамона бе цялата в пяна. Саксън обиколи къщата, мина край птичарника и край разцъфналите малинови храсти и се върна при Били, който, яхнал коня си, пушеше на сянка под дърветата на края на терасата. През клоните на дърветата и двамата се загледаха към ливадата. Тя вече не беше ливада, бе разделена с математическа точност на квадрати, правоъгълници и тесни ивици, по които преливаха хилядите оттенъци на зеления цвят на градината. Гоу Юм и Чан Чи, с огромни сламени китайски шапки на главите си, садяха лук. Старият Хюги вървеше край главната напоителна канавка и с мотика отприщваше или преграждаше страничните вади. От сайванта зад конюшнята се чуваха удари на чук — Саксън знаеше, че Кърлсен стягаше с тел зеленчуковите щайги. Веселото сопрано на мисис Пол долиташе през дърветата и псалмът, който тя пееше, бе акомпаниран от шума на тела, с който разбиваше яйцата. Резкият лай на Посум показваше, че той някъде продължава ожесточената си безнадеждна война с катеричките. Били дълбоко вдъхна дима на цигарата си, после с наслада го изпусна, като не сваляше поглед от ливадата. Саксън почувства, че нещо го тревожи. Ръката му, с която държеше поводите, лежеше върху лъка на седлото и тя нежно сложи своята свободна ръка върху нея. Били бавно премести погледа си върху потъналия в пяна кон и сякаш без да го вижда, вдигна очи към лицето на Саксън.

— Хм — каза той, като че се събуждаше. — Онези португали от Сан Лиандро нищо не са пред нас, ако става дума за интензивно градинарство. Погледни как тече водата. Знаеш ли, толкова ми харесва, че понякога ми идва просто да легна по корем и сам да я изпия всичката.

— О! Да имаш такъв климат и толкова много вода! — извика Саксън.

— И да не се страхуваш, че ще ти убегне. Ако дъждовете те измамят, реката Сонома винаги си остава до нас. Винаги можем да поставим една бензинова помпа.

— Но това никога няма да се наложи, Били. Говорих с Редууд Томсън. Той живее в долината от петдесет и трета година и каза, че не помни нито веднъж да се е провалила реколтата поради суша. Дъждът винаги идва, когато трябва.

— Хайде, ела да се поразходим — внезапно каза тон. — Нали имаш време?

— Добре, но първо трябва да ми кажеш какво те безпокои.

Той бързо я погледна.

— Нищо — промърмори той. — Впрочем, да. Пък не е ли все едно, рано или късно ще го узнаеш. Да видиш само стария Шавон. Лицето му така се е удължило, че като ходи, коленете му се удрят в брадата. Златната му мина отива по дяволите.

— Каква златна мина?

— Неговата глинена яма. То е все едно и също. Получава двайсет цента на ярд за нея от тухларницата.

— А това означава и край на твоя договор за превоз. — Саксън веднага разбра каква голяма беда ги бе постигнала. — А какво казват хората от тухларницата?

— Много са разтревожени, макар че още го държат в тайна. Бяха пратили хора — цяла седмица копаха дупки навсякъде из хълмовете и оня, японецът химик, стои по цели нощи да изследва боклука, дето му донесоха. По-особена е тая глина, която им трябва за техните тухли, и не може да я намери навсякъде. Тия специалисти, дето са докладвали за ямата на Шавон, направили дяволски голяма грешка. Може би ги е мързяло да копаят повече. Както и да е, но много надценили запасите на глина в туй място. Ти недей да се тревожиш. Все някак ще се нареди. Ти с нищо не можеш да помогнеш.

— Разбира се, че мога — настоя Саксън. — Няма да купим Рамона.

— Това съвсем не е твоя работа — отговори той. — Аз я купувам, а цената й няма никакво значение за голямата игра, в която съм се хвърлил. Разбира се, мога винаги да продам конете си. Но това слага край на парите, които ми носеха, а договорът с тухларницата наистина беше хубав удар.

— Но ако дадеш някои от тях да работят по строежа на пътищата в окръга? — подхвърли тя.

— Да, за това вече помислих. Отварям си очите на четири. Има надежда работата в каменоломната да се възобнови, а момъкът, който превозваше там, е заминал за Пюджет Саунд. Е, какво пък, ако трябва, ще продам повечето от конете. Остава ни твоята зеленчукова градина, а тя е сигурна работа. Само че няма да вървим толкова бързо напред за известно време, това е всичко. Не се боя вече от селото. Докато пътувахме, разбрах как стоят работите. Нямаше нито едно селище по пътя, в което да не можех да остана и да почна нещо. А сега кажи, къде искаш да идем?

Глава XXII

Конете с лек галоп излязоха от портата, изтрополиха по моста, минаха покрай „Скритото цвете“ и тръгнаха към каньона на Уайлд Уотър; Саксън бе пожелала да отидат на нейната ливада, разположена на едно от предните възвишения на планината Сонома.

— Знаеш ли, Саксън, когато тази сутрин отивах да взема Рамона, научих нещо много важно — каза Били, забравил за малко неприятностите с глинената яма. — Отнася се до сто и четиридесетте акра. Срещнах по пътя младия Шавон и ей тъй, просто да се намеря на работа, го запитах дали старият ще се съгласи да ми даде под наем тия сто и четиридесет акра. И какво мислиш! Той каза, че те не били собственост на стария, а той ги държал под наем. Затова непрекъснато пасе добитъка си там… Тоя участък се врязва в неговата земя наоколо и от трите страни земята е негова.

После срещнах Пинг. Той ми каза, че тя била на Хилиърд и той искал да я продаде, само че Шавон нямал достатъчно пари да я купи. След това на връщане се отбих при Пейн. Той напуснал коваческия занаят — ритнал го кон и го болял гърбът; почнал да се занимава с продажба на недвижими имоти. Той също ми каза, че Хилиърд искал да продаде тази земя и дори го натоварил с тая работа. Шавон изтощавал пасищата и Хилиърд не искал да му поднови договора.

Когато излязоха от каньона на Дивата река, те обърнаха конете, спряха на края и се загледаха към трите, обрасли в гъсти гори хълмчета по средата на сто и четиридесетте акра, към които Били се стремеше.

— И все пак ще ги имаме — каза Саксън.

— Разбира се — съгласи се Били с безгрижна самоувереност. — Аз още веднъж огледах големия кирпичен обор; може да побере цял табун, а един нов покрив ще струва по-евтино, отколкото предполагах. Макар че нито Шавон, нито аз ще можем веднага да купим имота след тая история с глината.

Те стигнаха ливадата на Саксън, за която бяха вече разбрали, че принадлежи на Редуул Томсън, вързаха конете и нагазиха в ливадата.

Томсън, който пластеше току-що окосеното сено, гръмко ги приветства. Денят беше ясен, нямаше вятър и те тръгнаха към гората, за да търсят сянка. Забелязаха леко очертана пътека.

— Това са следи от крава — заяви Били. — Бас държа, че тука някъде, скрито зад дърветата, има мъничко пасище. Да вървим по пътечката.

След четвърт час, няколкостотин фута по-нагоре, те видяха пред себе си на открития склон на планината една обрасла с трева полянка. На около две мили от тях долу лежеше почти целият участък от сто и четирийсет акра, а те самите бяха на равнището на трите хълмчета. Били спря да се полюбува на тъй желаната земя. Саксън се приближи до него.

— Какво е това? — запита тя, като посочи към хълмчетата. — Там над малкия каньон вляво, на най-отдалеченото хълмче, точно под наклонената ела?

Били видя някаква бяла ивица върху стената на каньона.

— Виж ти! — каза той, като се вглеждаше в ивицата. — Аз пък мислех, че познавам всеки инч от тази земя. И никога досега не съм я забелязал! Та аз бях точно там, дето почва каньонът, в началото на зимата. Мястото е страшно диво — стените на каньона са отвесни като стена и покрити с гъста гора.

— Какво ли е това? — запита тя. — Дали земята не се е свлякла?

— Може би. Свлякла се е от силните дъждове. Ако очите не ме лъжат, струва ми се… — Били замълча, просто забрави думите си и само напрегнато продължаваше да се взира.

— Хилиърд ще го продаде по трийсет на акър — започна отново той несвързано. — И добрата земя, и лошата земя, и всичко, както си е — по трийсет долара на акър. Това прави четири хиляди и двеста. Пени е още новак в продажбите на имоти, ще го накарам да раздели комисионата с мене и да получа участъка при възможно най-изгодни условия. Можем отново да вземем назаем четиристотинте долара от Гоу Юм, а може да взема още пари назаем и срещу моите коне и каруци.

— Какво, да не би да си решил още днес да я купиш? — пошегува се тя.

Думите й едва достигнаха до неговото съзнание. Той я погледна, сякаш наистина я бе чул, но следващия миг пак я забрави.

— Работѝ с ума си — промърмори той, — работи с ума си… Ако сега не успея да опека тая чудесна работа…

Той тръгна обратно по кравешката пътечка, но си спомни за Саксън и й извика през рамо:

— Хайде, бързай. Искам да идем там и да видим какво е.

Той толкова бързо се спусна по пътечката и пресече ливадата, че Саксън не успя нищо да го запита. Тя едва поемаше дъх, като се стараеше да върви до него.

— Но какво има? — умолително запита тя, когато той й помагаше да се качи на седлото.

— Може би е празна работа. Ще ти кажа по късно — избягна да й отговори той.

Те минаха равните места в галоп, спуснаха се в тръс по леките наклони на пътя, а когато стигнаха до стръмния склон на каньона на Уайлд Уотър, хванаха конете за поводите и тръгнаха пеша. Били се беше поуспокоил и Саксън се възползва от случая, за да заговори по въпроса, който от известно време занимаваше мисълта й.

— Клара Хейстингс ми каза оня ден, че уреждат празненство. Поканили семействата Хейзърд, Хол, щял да бъде там и Рой Бланчард…

Тя с безпокойство гледаше Били. Като чу името на Бланчард, той вирна главата си, сякаш бе чул боен зов. Постепенно сред замъглената синева на очите му заблестяха дяволити искрици.

— Ти отдавна никому не си казвал да си дига чуковете — предпазливо, но лукаво му подхвърли тя.

Били неловко се усмихна.

— О, няма никакво значение — каза той и шеговито взе тон на важен господин. — Нека дойде Рой Бланчард. Няма да го спра. Всичко това беше много отдавна. Освен това премного съм зает, за да се занимавам с такива глупости.

Той подкара коня си по-бързо и щом пътят позволи, минаха в тръс, а покрай „Скритото цвете“ препуснаха в галон.

— Ела да обядваме най-напред — каза Саксън, когато се приближиха до портата на Мадроновото ранчо.

— Ти върви каза той. — Аз не искам да обядвам.

— Но аз искам да дойда с тебе — помоли го тя. — Кажи ми какво има.

— Не смея да ти кажа. Ти по-добре върви в къщи и обядвай.

— Не, по-късно — каза тя. — Нищо не може да ми попречи да дойда с тебе.

След като изминаха половин миля, те свърнаха от главния път, минаха през една отворена порта, която Били бе поставил, прекосиха полето и тръгнаха по един покрит с гъст тебеширен прах път, който водеше до глинената яма на Шавон. Участъкът от сто и четирийсет акра лежеше на запад. Срещу тях се зададоха в облак прах две каруци.

— Твоите коне, Били — извика Саксън. — Помисли си! Само защото си работил с ума си, печелиш пари, докато се разхождаш с мене.

— Просто ме е срам, като си помисля колко много суха пара ми носи дневно всеки нов впряг! — призна той.

Те точно се отклоняваха от пътя към оградата, зад която беше участъкът от сто и четирийсет акра, когато коларят от първата каруца им подвикна и замаха с ръка. Те спряха конете и почакаха.

— Пъстрият се отскубна — каза коларят, като спря до тях. — Съвсем побесня — хапе, скимти, блъска, рита. Разкъса сбруята, като да беше от книга. Отхапа от Бълди парче месо колкото една паница и накрая сам си счупи задния крак. Каквото видях в тез петнайсет минути, в живота си не съм виждал!

— Сигурен ли си, че е счупен? — запита остро Били.

— Съвсем сигурен.

— Добре. След като разтовариш, иди в другата конюшня и вземи Бен. Той е в двора. Кажете на Матюс да се отнася добре към него. И вземете пушка, мисля, че Сами има. Трябва да се погрижите за Пъстрия. Аз нямам време сега… А защо Матюс не дойде с вас за Бен? Щяхте да спечелите време.

— О, той остана там да чака — отговори коларят. — Реши, че и аз мога да го доведа.

— И да губи време, а? Хайде бързо.

— Ето ги какви са — сърдито изръмжа Били, когато продължиха със Саксън по-нататък. — Никаква съобразителност. Никакъв разум. Един стои със скръстени ръце и чака, докато другият трябва с впряга си да се отклони от пътя, за да свърши неговата работа. Това е бедата с тия двудоларови надничари.

— И умът им е за два долара — бързо каза Саксън. — Нима очакваш повече ум за два долара?

— Права си — съгласи се със забележката й Били. — Ако имаха повече ум, щяха да идат в града като всички останали по-добри работници. Но и добрите работници са също страшни глупци, те не знаят какви възможности дава селото, иначе нищо не би могло да ги откъсне оттук.

Били слезе от коня, свали трите напречни греди, които затваряха входа, вкара коня си и след това сложи гредите обратно.

— Когато купя тоя участък, тук ще има врата — заяви той. И много скоро ще ми върне парите. Това е една от хилядите дреболии, които, взети заедно, имат голямо значение. — Той самодоволно въздъхна. — По-рано не мислех за такива неща, но откак зарязахме Оукланд, започнах да поумнявам. Португалите от Сан Лиандро най-напред ми отвориха очите. Дотогава спях.

Те обиколиха най-ниската от ливадите, където тревата отдавна чакаше да бъде окосена. Били с явно презрение посочи към мястото, където оградата бе съборена и нехайно закрепена, и към утъпканото от добитъка жито.

— Виждаш ли, всичките му работи са такива — критикуваше той. — Това е то старият начин на стопанисване. Погледни колко жалка е реколтата и колко плитка е оранта. И добитъкът му не струва, и семената му лоши, и стопанисването му лошо Шавон обработва това поле вече от осем години и ни веднъж не го е оставил да си почине, ни веднъж не му е върнал нещичко в замяна на това, което е получил, ако не се смята, че пуска добитъка си по стърнището веднага щом прибере сеното.

По-нататък на едно малко пасище всред гората те се натъкнаха на стадо добитък.

— Погледни онзи бик, Саксън. Дори и кранта не заслужава да го наречеш. Трябва щатът да забрани със закон да се държи такъв добитък. Никак не е чудно, че Шавон, въпреки целия си имот, е толкова беден и трябваше лихвите по дълговете му и данъците му да глътнат всичките пари, които получи от глинената яма. Той не може да накара земята си да му дава доход. Вземи например тия сто и четирийсет акра. Всеки, който разбира, просто ще гребе сребърни долари от него. Аз ще им покажа.

Те видяха отдалече големия кирпичен обор.

— Само няколко долара, дадени навреме, за да се поправи тоя покрив, щяха да спестят няколкостотин долара — забеляза Били. — Но както и да е, когато го купувам, няма да плащам за никакви подобрения. И още нещо ще ти кажа: това ранчо е много богато на вода. И ако Глен Елън някога се разрасне, ще трябва да се отнесат до мене, да ги снабдявам с вода.

Били познаваше основно това ранчо, минаваше по най-прекия път през гората — по пътеките, направени от добитъка. Отведнъж той рязко дръпна юздите и двамата спряха. Пред тях на десетина крачки стоеше едно червено лисиче. Няколко мига дивото зверче ги наблюдаваше с мънистените си очи и мърдаше чувствителните си ноздри, като душеше отдалече непознатите му същества, а после безшумно се метна встрани и изчезна между дърветата.

— Ах ти, разбойник! — извика Били.

Като наближиха Уайлд Уотър, те излязоха на дълга тясна лъка. По средата и блестеше малко езерце.

— Естествено водохранилище, когато Глен Елън почне да купува вода — каза Били. — Виждаш ли долния край на езерцето? Почти нищо няма да струва да се прегради. Мога да докарам и водата на много изворчета тука. И няма да чакаме хиляда години, скоро водата в тоя край ще се цени като злато. А всички тия глупци, дървеняци, тъпаци и хапльовци са оглушали и ослепели — не разбират какво има да става. А знаеш ли, че разни земемери работят в долината, за да се прокара електрическа железница от Сосалито с отклонение към долината Напа?

Били и Саксън стигнаха до ръба на каньона на Уайлд Уотър и като се наклониха назад върху седлата, пуснаха конете надолу по стръмния скат между високи ели до една стара, обрасла пътека.

— Прокарали са тая пътека още през петдесетте години — поясни Били. — Аз съвсем случайно я открих. А вчера запитах Поуп. Той е роден тук, в долината. Разправи ми, че подлъгани златотърсачи надошли от Петалума. Комарджиите пуснали тоя слух и със стотици глупци тръгнали насам. Виждаш ли онова равно място и старите пънове? Там е бил лагерът им. Слагали масите под дърветата. Площадката на времето била по-голяма, но реката я е издълбала. Поуп казва, че станали няколко убийства, а едного линчували.

Наклонили се до самите шии на кобилите, те излязоха от каньона по една тясна и стръмна пътечка и продължиха пътя си през неравната местност към хълмчетата.

— Саксън, ти нали все търсиш красивото? Аз ей сега ще ти покажа нещо, което ще ти вземе ума… Почакай само да се измъкнем от манзанитите.

През цялото време на тяхното пътуване Саксън никога не бе виждала такъв красив кът като този, който се откри пред тях, когато изскочиха от манзанитите. Една неясно очертана пътечка се виеше като бродеща червена сянка, хвърлена върху мекия горски килим от високите секвои и гигантските дъбове. Като че всички местни видове дървета и пълзящи растения се бяха сговорили да изплетат с вейките си зеления свод кленове, големи мадрони, лаврови дървета, величествени дъбове със светлокафява кора, всичко беше увито и вплетено от диви лози и лиани, който прехвърляха от дърво на дърво буйните си стъбла. Саксън привлече вниманието на Били към мъхестия бряг на ручея, обрасъл с грамадни папрати. Сякаш всички склонове се бяха събрали нарочно, за да създадат този кът, тази огромна горска беседка. Почвата бе влажна като сюнгер, напоен с вода. Под широколистните грамадни папрати шепнеше невидимо поточе. На всички страни се откриваха малки очарователни кътчета, където млади секвои безмълвно и гордо се извисяваха, струпани около паднали гиганти, чиито покрити с мъх и разпадащи се на прах дънери достигаха до шиите на конете.

След четвърт час те най-после вързаха конете си на края на тесния каньон, които водеше до гористите хълмчета. През клоните на дърветата Били посочи към върха на наклонената ела.

— Точно под нея се намира — каза той. — Ще трябва да се катерим покрай ручея. Тук няма никаква пътека, макар че ще видиш много еленови следи да пресичат ручея. Но ще си намокриш краката.

Саксън радостно се засмя и като го следваше по петите, шляпаше през локвите, пълзеше на четири крака нагоре по хлъзгавата повърхност на изгладените от водата скали и се провираше под стволовете на стари, паднали дървета.

— Никъде из цялата планина не можеш да намериш здрава скалиста основа — обясняваше Били. — Затова реката се врязва все по-дълбоко и по-дълбоко, а двата й бряга непрестанно се свличат. Те са съвсем отвесни, но все още се държат. Малко по-нагоре каньонът прилича на пукнатина в земята и е страшно дълбок, трябва да знаеш. Можеш да плюеш отсреща, но можеш и да си разбиеш главата, ако паднеш.

Те се катереха все по-трудно и по-трудно, докато най-после преграда от свлечена почва в една тясна пукнатина ги принуди да спрат.

— Почакай ме тук — каза Били, легна по корем и пропълзя през пращящите под него храсти.

Саксън почака, докато замря всякакъв шум. Тя почака още десет минути и тогава на свой ред пропълзя след Били. Там, където не беше възможно да се движи по коритото на ручея, тя заобикаляше стръмните места през зелените тунели в храстите, които — тя бе сигурна бяха пътечки, направени от елени. Изведнъж тя видя почти над главата си наклонената ела, растяща на другата страна на каньона, и излезе при един прозрачен вир в глинест басейн. Той явно бе образуван наскоро от свличане на почвата и дърветата. От другата страна на вира се издигаше почти отвесна бяла стена. Тя веднага разбра какво представлява стената и потърси с поглед Били. Чу подсвиркването му и вдигна глава. Двеста фута над нея, на опасния връх на бялата стена, той се бе хванал о дънера на едно дърво. Наклонената ела беше съвсем близо до него.

— Оттук виждам малкото пасище до твоята ливада — извика той отгоре. — Не е чудно, че никой досега не е открил тази стена. Единственото място, отдето маже да се види, е онова мъничко пасище. И ти първа го видя. Почакай, ей сега ще се спусна и ще ти разкажа всичко. Преди това не смеех.

Не бе потребна особена голяма проницателност, за да се отгатне истината. Саксън разбра, че това е скъпоценната глина, необходима на тухларницата. Били обиколи свлеченото място и се спусна по стената на каньона от дърво до дърво, сякаш слизаше по стълба.

— Не е ли чудесна? — тържествуваше той, когато скочи при нея. — Погледни я! Скрила се под четири фута земя, та никой да не може да я види и само чакала ние да дойдем в Лунната долина. И тогава се откъсва парче от кожата й, за да можем да я видим.

— И това истинската глина ли е? — загрижено запита Саксън.

— Главата си залагам! Малко ли ми е минала през ръцете — и на тъмно ще я позная. Вземи само едно парченце и го разтрий с пръсти… ето тъй. Та аз и по вкуса й бих я познал — достатъчно съм гълтал прах от каруците. Сега почва хубавото за нас. Откакто дойдохме в Лунната долина, доста работихме, доста се блъскахме! Сега вече сме богати!

— Но тоя участък не е още наш — възрази Саксън.

— Да не мислиш, че ще чакам да станем на сто години, за да го купя. Оттук отивам направо при Пени и осигурявам договора — запазвам си правото на покупка, разбираш ли, а докато изготвят документите, аз ще събера пари. Ще вземем отново назаем тия четиристотин от Гоу Юм, ще заема колкото мога повече срещу конете и каруците и срещу Хейзл и Хети, и срещу всичко. И после ще взема документа с една ипотека върху мястото за разликата в полза на Хилиърд. А след това всичко е лесно, като детска игра: ще сключа договор с тухларницата за двайсет цента на ярд, а може би и за повече. Те ще полудеят от радост, като видят глината. Няма да имат нужда вече и да копаят. Двеста фута, както и да го мериш, е на открито. Целият хълм е глина, с малък слой земя отгоре.

— Но ти ще развалиш целия тоз красив каньон, като почнат да извозват глината — разтревожена извика Саксън.

— Нищо подобно. Само хълма. Пътят ще минава от другата страна, оттук до ямата на Шавон има само половин миля. Аз ще продължа пътя дотук и ще повиша цената на превоза или пък ще оставя тухларницата сама да построи пътя и тогава ще им превозвам по старите цени. А чистата печалба — двайсет цента на ярд — ще ми потече още от началото. Сигурно ще трябва да купя нови коне, за да върви работата.

Хванати за ръка, те седнаха край вира и почнаха да обсъждат подробностите.

— Слушай, Саксън — каза Били, след като настъпи мълчание. — Изпей ми „Когато свършва жътвата“, моля ти се.

А след като тя свърши, той каза:

— Ти за пръв път ми изпя тази песен във влака, когато се връщахме от Уизл Парк.

— Да, когато се видяхме за пръв път — прекъсна го тя. — А какво си помисли за мене тогава?

— Същото, което винаги съм мислил, че си създадена за мене. Помислих си го веднага при първия ни валс. А какво си помисли ти за мене?

— О, аз се питах, и то преди първия валс, още когато се запознавахме и се ръкувахме — аз се питах дали ти си „той“. Точно това бяха думите, които ми минаха през ума. — Нима това е той?

— Значи, аз някак си съм ти харесал? — запита той.

— Да, хареса ми, а очите ми никога не са ме лъгали.

— Слушай — смени разговора Били. — През зимата, когато всичко ще бъде уредено и пуснато в движение, какво ще кажеш, да прескочим за малко в Кармел? Точно тогава няма да бъдеш много заета с твоите зарзавати; пък и аз ще мога да ти осигуря един надзирател.

Но Саксън не прие предложението с възторг и това го учуди.

— Защо? Какво има? — бързо запита той.

Саксън наведе очи и като се запъваше, отговори:

— Вчера направих нещо, без да се съветвам с тебе, Били.

Той чакаше.

— Писах на Том — добави тя свенливо.

Той продължаваше да чака, без сам да знае какво.

— Аз го замолих да изпрати стария скрин. Помниш ли? Скринът на майка ми, който оставихме при него.

— Уф! — въздъхна с облекчение Били. — Какво толкова особено има в тая работа? Този скрин ни трябва, нали? И можем да платим разноските по превоза, нали?

— Ти си моят сладък глупчо. Да! Това си ти. Не знаеш ли какво има в тоя скрин?

Той поклати глава, а тя добави тихо, едва чуто, сякаш шепнеше:

— Бебешките дрешки.

— Истина ли? — извика той.

— Истина.

— Сигурна ли си?

Тя кимна глава и бузите й бързо заруменяха.

— Знаеш ли, Саксън, точно това исках повече от всичко друго на света. Толкова много съм мислил за това, откакто дойдохме в тази долина — продължи той с развълнуван глас и за първи път тя видя сълзи в очите му. — Но след всичко, което бях направил, и след всички мои поразии и тъй нататък аз… аз никога не съм настоявал и дума не съм ти казвал за това. Но аз толкова го исках… О, аз го исках, както… както те иска и тебе сега…

Тя се хвърли в отворените му обятия и в недрата на каньона край вира настъпи тишина.

Саксън почувства на устните си предупредителния пръст на Били. Погледът й проследи движението на ръката му, тя обърна глава и двамата се загледаха нагоре, където от склона на хълма, иззад листака, една сърна и малко пъстро сърненце гледаха надолу към тях.

Бележки

[1] Побойник от Сан Франциско — Б.пр. ↑

[2] Презрително название, което дават в САЩ на американци от италиански, испански или португалски произход. — Б.пр. ↑

[3] Ирландците са от келтски произход. — Б.пр. ↑

[4] Подигравателно име на ирландците. — Б.пр. ↑

[5] Участниците бягат на двойки — свързани са наедно по един крак на двамата партньори. — Б.пр. ↑

[6] старинен струнен музикален инструмент, чиито струни се привеждали в трептене чрез въздушна струя. — Б.ред. ↑

[7] Мексиканско ястие от кълцано месо и пиперки. — Б.пр. ↑

[8] Прочут американски пионер (1809 — 1868). — Б.пр. ↑

[9] Били — умалително име на Уилям — Б.пр. ↑

[10] Ароматно вещество, получено от еленови рога — Б.пр. ↑

[11] Красива копринена материя. — Б.пр. ↑

[12] Президенти на САЩ: Джеймс-Ейбръхам Гарфийлд — убит 1881 г.; Уилям Мак Кинли — убит 1901 г. — Б.пр. ↑

[13] пинта — 0,47 от литъра — Б.пр. ↑

[14] Кварт — 1,14 литра и съд с обем 1 кварт. — Б.пр. ↑

[15] Акър = 4046 кв.м. — Б.пр. ↑

[16] Рип Ван Уинкл — герой от едноименния разказ на Уошингтън Ървинг. Рип заспал на планината и когато — след двадесет години — се пробудил всичко, а неговото село било променено. — Б.пр. ↑

[17] Аргонавти (от гръцката митология) — мъжете, които са тръгнали заедно с Язон с кораба му „Арго“ да търсят златното руно. В Америка — златотърсачите по време на „златата треска“ в Калифорния. — Б.пр. ↑

[18] Трийсети май — в памет на падналите през войните американци. — Б.пр. ↑

[19] Известен по това време атлет. — Б.пр. ↑

[20] Абалоне — бисерна мида, намира се покрай брегове на Калифорния и Мексико. — Б.пр. ↑

[21] Коув — малко заливче. — Б.пр. ↑

[22] Игра, при която участниците се стремят да нанижат металически или въжени халки върху колчета, поставени на определено разстояние. — Б.пр. ↑

[23] Дяволска планина. — Б.пр. ↑

[24] Яйове — листови ресьори. — Б.ред. ↑

Край

Джек Лондон Лунната долина

Метаданни

Данни

Лунната долина

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа част

Глава I

Глава II

Глава III

Глава IV

Глава V

Глава VI

Глава VII

Глава VIII

Глава IX

Глава X

Глава XI

Глава XII

Глава XIII

Глава XIV

Глава XV

Втора част

Глава I

Глава II

Глава III

Глава IV

Глава V

Глава VI

Глава VII

Глава VIII

Глава IX

Глава X

Глава XI

Глава XII

Глава XIII

Глава XIV

Глава XV

Глава XVI

Глава XVII

Глава XVIII

Глава XIX

Трета част

Глава I

Глава II

Глава III

Глава VI

Глава V

Глава VI

Глава VII

Глава VIII

Глава IX

Глава X

Глава XI

Глава XII

Глава XIII

Глава XIV

Глава XV

Глава XVI

Глава XVII

Глава XVIII

Глава XIX

Глава XX

Глава XXI

Глава XXII

Джек Лондон
Лунната долина