Джек Лондон
Лунната долина (10)

Глава X

— Аз не разбирам от коне — каза Саксън. — Ни веднъж не съм яздила, а когато случайно съм държала поводи, то е било винаги на някаква куца, дръглива кранта, която едва се мъкне. Но аз не се страхувам от конете. Действителни много ги обичам. Струва ми се, че това чувство е вродено у мене.

Били я погледна с възхищение.

— Така трябва! — одобрително каза той. — Такива жени харесвам дето не ги е страх. Случвало ми се е да возя други момичета: нямате представа как са ме дразнили. И всичките все едни и същи номера — нервничат, пищят, треперят и току залитат… сякаш са излезли заради мене, а не да се повозят с коне. Но аз харесвам момиче, което обича конете и не се плаши. Ей такава сте вие, Саксън, честна дума. С вас мога да бъбря безкрай. А с другите само се дразня и мълча като риба. Те нищо не разбират, а само току се плашат. Разбирате к’во искам да кажа, нали?

— Мисля, че човек се ражда с любов към конете — отговори тя. — Може би аз ги обичам, защото винаги си представям татко на неговия пъстър кавалерийски кон. Както и да е, но много ги обичам. Когато бях малка, постоянно рисувах коне. И мама ме насърчаваше. Пазя цял албум с такива рисунки. Знаеш ли, Били, понякога сънувам, че имам кон, мой собствен кон. А колко пъти съм сънувала, че яздя или карам кон!

— След малко ще ви дам да покарате; само нека се поуспокоят — сега много силно дърпат… Сложете си ръцете пред моите — дръжте здраво. Усещате ли? Разбира се. А това не е нищо! Само да поотпусна юздите, ще видите, но не смея — не сте достатъчно тежка.

Очите на Саксън заблестяха; от опънатите поводи тя усещаше живата сила на прекрасните коне. Като я гледаше и Били засия, заразен от нейната радост.

— Какво струва една жена, ако не може да бъде наравно с мъжете! — възторжено извика той.

— Хора, които обичат едни и същи неща, най-добре се разбират — отговори тя, като зад обикновените думи прикриваше голямата си радост, че те веднага се почувстваха така близки.

— Знаете ли, Саксън, много пъти съм се бил истински, без да щадя силите си, и съм побеждавал пред тълпа от просмукани с ракия и вмирисани на тютюн негодници, които просто ме отвращават. А тези пъзльовци, дето не могат да понесат ни един обикновен удар в зъбите или корема, викат и искат кръв. Помислете, не друго, а кръв! Точно те, дето нямат кръв колкото една риба; и честна дума, по-скоро бих се боксирал само пред един зрител, пред вас например или пред друг човек, които ми е действително приятен! Тогава бих се гордял. Но да ми ръкопляскат тия отвратителни тъпаци, тия мекотели животни, тия плашливи зайци! Нима ще ме укорите, че съм захвърлил тая мръсна игра? Та аз съм готов по-скоро да се бия пред няколко стари мършави коня, дето са вече за боклука, отколкото пред всичките тия страхливци, в чиито жили тече вода, и то мътна вода, като тая на Контра Коста след порой.

— Аз… аз не си представях бокса така — смутено промълви Саксън, като остави поводите и се отпусна на седалката до него.

— Не боксът, а публиката му е лоша — ревниво защити Били любимия си спорт. — Разбира се, боксът понякога може да навреди, да ти похаби здравето и силите… но мене най-вече ме възмущава простащината на публиката. Дори възторзите и похвалите им са ми обидни. Разбирате ли? Това ме унижава. Представете си всички тия отвратителни пияници, дето се плашат от нищо и никаква котка, и на които порядъчен човек не би дал и палтото да му държат — наскачали и реват като животни, за да ми викат „браво“ на мене — на мене… Ха-ха-ха! — изсмя се той ненадейно. — Вижте го само какъв е пакостник!

Едни голям булдог дебнешком се промъкваше през улицата и сякаш се правеше, че не забелязва конете: той мина така близо до тях, че Принс се озъби и се опита да захапе кучето, като наведе глава и с все сила опъна и юздата, и поводите.

— Истински борец е тоя Принс — каза Били. — И всичко у него е естествено. Щеше да захапе кучето не защото чака някои простак да му извика „браво“, а просто така, от инат и защото му се е искало на него самия. И това е хубаво. Това е правилно, защото е естествено. Но на ринга, пред тия ураджии! Да знаете, Саксън…

А Саксън го поглеждаше крадешком: той сръчно управляваше конете, които летяха по улиците в тая празнична неделна утрин, и бързо ги възпря, когато неочаквано на пътя му изскочиха две момченца в мъничка количка… Саксън долавяше в него и дълбочина, и пориви, пленително съчетание на буен темперамент: тлеещ огън на притаени страсти и студенина — далечна като звездите суровост, необузданост, дива като у вълка и прекрасна като у жребеца, непримирим гняв на ангел отмъстител и някаква безпределна, вечна младост, пълна с огън и живот. Тя беше изплашена и очарована; тя го искаше и се стремеше към него през цялата тази пропаст — сърцето и обятията й го искаха; тя неволно си шепнеше това, което звучеше в цялата й душа: мили… мили!

— И да знаете, Саксън — продължи той прекъснатата си мисъл, — как съм ги ненавиждал понякога! Идвало ми е да прескоча въжетата, да се нахвърля върху тия нищожества, да се развъртя наляво-надясно, та да разберат какво се казва бокс. Ето например вечерта, когато се бихме с Били Мърфи, Били Мърфи! Само да знаехте какъв човек е! Той ми е приятел. Най-доброто и най-милото момче, което някога е излизало на ринга! Били! Заедно ходехме на училище и станахме големи приятели. Неговите победи бяха мои победи: моите неприятности — негови неприятности. Заедно започнахме да тренираме. Изправяха ни един срещу друг, и то неведнъж. Два мача завършихме наравно; веднъж победи той, следващия път аз. И ето излязохме за пети път — ние двамата приятели, които толкова много се обичаме. Той е три години по-възрастен от мене. Женен е и има деца — и тях също познавам… Той ми е много близък, разбирате ли? Аз съм с десет фунта по-тежък от него, но за тежката категория това няма значение. Аз имам добър усет за време и разстояние и съм по-устойчив от него. Но той е по-съобразителен и по-пъргав от мене. Аз никога не съм бил много бърз. И двамата добре понасяме ударите и еднакво си служим и с лявата, и с дясната ръка, двамата имаме силен удар. Аз познавам юмрука му, той знае моя и взаимно се уважаваме. Напълно равни противници два мача без резултат и по една победа. Честна дума, съвсем не можех да предположа как ще свърши тази игра. Ние сме толкова равни сили.

И… мачът започна… Да не би да се плашите?

— О, не, не! — извика тя. — Моля ви се, разказвайте! Искам да ви слушам. Вие сте просто чудесен.

Той прие съвсем естествено тази похвала. Спокойният му поглед не се промени.

— Ние започнахме. Шест удара, седем, осем: равен резултат. Аз добре отмервах времето на неговите нападения и отбивах ударите му с лявата ръка, а с дясната ми се удаваше да му нанеса някой и друг малък ъперкът; но той ме удари веднъж по челюстта, а после и по ухото, и то така, че главата ми забръмча и се позамая. С една дума, всичко вървеше прекрасно и за двама ни и по всичко изглеждаше, че мачът пак ще завърши с равен резултат. А, знаете, мачът трае най-много двайсет рунда.

Но внезапно щастието му измени. Точно когато влизахме в клинч, той замахна с левия си юмрук към лицето ми, бях толкова близо, че ако крошето попаднеше на челюстта ми, щеше да ме покоси. Аз наведох глава, но нали не съм достатъчно бърз, и той — прас! — стовари ръката си над ухото ми. Честна дума, Саксън, в този миг искри ми изскочиха от очите. Но все пак там костите са яки и не можеше да има сериозни последици за мене. Но този удар го свърши: защото си извъртя ръката и точно този палец, който още като дете си бе изкълчил на игрището в Уатстракт, точно този палец той така премаза в твърдата ми глава, че просто хлътна навътре в ръката му и си повреди отново същите сухожилия, които у него никога не се бяха оправили съвсем. Но аз не го направих нарочно. Да накараш противника да смаже пръстите си в твоята глава, това е мръсна хватка, макар и да е позволена в играта. Но не и между приятели. Не бих направил нарочно такъв номер на Били Мърфи и за милион долара. Беше просто нещастна случайност само защото съм бавен, защото съм си такъв по рождение. А как боли! Честна дума, Саксън, не можете да си представите колко боли, когато ударите някое старо болно място. Какво друго можеше да прави Били Мърфи по-нататък, освен да забавя играта? Той нямаше друг изход — вече не можеше да се бие с двете си ръце. Били знаеше това и аз го знаех, и реферът го знаеше. Но никой друг. Той продължаваше да движи лявата си ръка, сякаш всичко беше в ред — но не беше така. Болеше го, нещастника! Сякаш някой непрекъснато го мушкаше с нож. С лявата ръка той не можеше да нанесе истински удар. И все пак го болеше. Движеше ли я, или не я движеше — все едно — болеше. И всяко, дори престорено мое докосване до лявата му ръка, която аз гледах на всяка цена да пазя, защото знаех, че тя е безпомощна, дори и тези леки случайни докосвания до бедния му палец отиваха право в сърцето му и го болеше повече, отколкото хиляди рани и хиляди нокаути: и всеки път го болеше все повече и повече при всяко ново допиране.

Сега представете си, че ние се биехме с него за удоволствие, да речем, в някои заден двор и той си навехнеше палеца по същия начин. Та ние веднага щяхме да си свалим ръкавиците и аз щях да слагам студени компреси на бедния му болен пръст, щях да го превържа стегнато, за да не се възпали. Но не! Това е състезание за ураджиите, които са дали пари, за да видят кръв, и те непременно искаха да я видят тая кръв! Те не са хора! Те са вълци!

И така, на Били Мърфи не му беше вече до бой. А и аз не го принуждавах. Просто не знаех какво да правя по-нататък — идеше ми да се пръсна от мъка. Забавих играта, но негодниците забелязаха и почнаха да викат: „Защо не се биете?“ „Лъжа!“, „Мошеничество!“, „Защо не го целунеш?“. „Победата е твоя, Бил Робъртс!“ и други подобни гадости…

„Удряй! — ми шепнеше вбесеният рефер. — Удряй или ще те дисквалифицирам! Чуваш ли, Бил, на тебе говоря?“ Това той казваше на мене и ме бутна по рамото, за да бъда наясно, че се отнася до мене.

Хубаво ли е това? Честно ли е? А знаете ли за какво се биехме? За сто долара, представете си! А играта е такава, че трябва да правим всичко, за да падне един от нас и да не се вдигне, докато реферът не преброи до десет, защото негодниците са заложили пари за всеки един от нас. Прекрасно, нали? Но това бе последният ми мач! Повече не мога! Зарекох се завинаги!

„Излез от играта — прошепнах на Мърфи по време на клинча. — За бога, Били, излез!“ А той ми отвърна също шепнешком: „Не мога, Били, знаеш, че не мога.“

Тогава реферът ни раздели, а публиката започна да реве и свири.

„Хайде, Бил Робъртс! Какво чакаш, дявол да те вземе! Свърши го“ ми каза реферът. А аз го пратих по дяволите. С Били бяхме в клинч, без да се удряме, но той отново засегна палеца си и лицето му се сгърчи от болка. Това спорт ли е? Всичко има граница. Да гледаш в очите един смел човек, който едва се държи на крака от болка, да го обичаш, да виждаш обич и в неговите очи и да трябва да го накараш да страда още повече. Това ли се нарича спорт! Не признавам аз такъв спорт! Но тълпата бе заложила пари за нас. Ние нямахме никакво значение. Продали се бяхме за сто долара и, щем не щем, трябваше да им доставим стоката.

Да ви кажа ли, Саксън, тогава ми идеше да мина през въжетата и да ги пребия до един тия кресливи простаци, които искаха кръв; честна дума, щях да им покажа какво значи кръв!

„За бога, Били, удари ме — молеше ме Мърфи по време на клинча. — Свърши с мене. Аз не мога да се предам сам.“

И знаете ли, там на ринга, по време на клинча, аз се разплаках. От мъка. „Не мога, Били“ — отвърнах му пак шепнешком и го притиснах като брат. Реферът беснееше и се мъчеше да ни разлели, а вълците в залата ръмжаха „В ръцете ти е!“ — крещеше тълпата. „Хайде довърши го!“. „Какво го гледаш, Бил? Свети му една през зъбите, и край!“

„Трябва, Бил, не бъди страхливо куче“ — ме молеше Били Мърфи с обич в очите, докато реферът ни бе уловил, за да ни разтървава.

А проклетите вълци вият: „Лъжа!“, „Лъжа!“ „Измама!“ и не спират.

Нямаше как. Направих това, което искаха. Нямаше друг изход. Направих го, честна дума, направих го. Престорих се, че уж се спускам стремително към него. Отблъснах лявата му ръка, след това се наклоних силно надясно и с решителен замах над рамото си стоварих десния си юмрук в челюстта му. Той знаеше този трик и то много добре. Той ме е събарял с него, а сам го е отблъсвал с рамото си най-малко хиляда пъти. Но тогава нарочно не се зашити. Храс! — право в зъбите. Той политна встрани, като удари най-напред лицето си в засмоленото платно, и се просна като мъртъв с глава затисната под тялото му, сякаш действително му бе пречупен вратът. Аз, аз направих това за сто долара и за тълпата мерзавци, о които не бих си избърсал и обувките. След това взех Били на ръце, отнесох го в неговия ъгъл и му помогнах да се свести. И вече всички бяха доволни. Платили бяха пари и видяха в замяна кръв и нокаут. А човекът, който струваше повече от всички тях, взети заедно, моят приятел, лежеше безчувствен върху рогозката с обезобразено от мене лице.

За миг Били млъкна и се загледа в конете. Лицето му бе сурово и гневно. После въздъхна, обърна се към Саксън и се усмихна.

— Оттогава аз престанах да излизам на ринга. Били Мърфи ми се присмива. Той още продължава, но така между другото, защото има друг добър занаят. От време на време, ако трябва да измаже къщата или да плати сметката на лекаря, или пък да купи велосипед на по-големия си син, той излиза на някой и друг мач в клубовете и припечелва петдесет, сто долара. Много бих искал при случай да ви запозная с него. Той е, казах ви, злато човек. Но като си спомня за оная вечер, призлява ми.

Отново лицето му стана сурово и гневно и Саксън несъзнателно стори това, което жените от висшето общество вършат с фалшива искреност: тя постави ръка на ръката, която държеше поводите, и сърдечно я стисна. Той се обърна към нея и я възнагради с топла усмивка.

— Чудно! — извика той. — Никога не съм бъбрил толкова много, пред никого. Обикновено си мълча и каквото мисля, си остава за мене. Но странно, с вас, как да кажа, някак ми се иска да се разбираме добре. Затова ви разправям каквото мисля. А с всяко момиче може да се танцува.

Пътят им минаваше през горната част на града покрай Сити Хол, покрай небостъргачите на Четиринадесетата улица и през Бродуей към Маунтън Вю. Като свърнаха вдясно от гробищата, те продължиха през Пиемонтските възвишения към Блеър Парк и навлязоха в прохладната гориста местност на Джекхейското дефиле. Саксън не скриваше удоволствието си от бързината, с която се носеха по пътя.

— Колко са красиви! — каза тя. — Не съм и сънувала, че някога ще се возя с такива коне. Просто се боя да не би отведнъж да се пробудя и всичко да е сън. Аз вече ви казах, много често сънувам коне. Какво не бих дала да имам свой собствен кон!

— Не е ли чудно! — отговори Били — И аз обичам конете точно така. Шефът казва, че съм имал особен нюх към конете. Той пък няма никакъв похват с тях. Нищо не разбира. И все пак, освен тия двата, има още двеста едри товарни коня, а аз нямам нито един.

— Но нали конете са създадени от бога — каза Саксън.

— Сигурен съм, че не от моя шеф. Тогава как има толкова много? Двеста коня, ви казвам. И си въобразява, че обича конете! Честна дума, Саксън, той не обича всичките си коне толкова, колкото аз милея и за най-охлузената кобила в конюшнята му. Но все пак те са негови. Не е ли възмутително?

— И още как! — потвърди Саксън и се засмя. — Аз също ужасно обичам хубавите блузи. Цял живот гладя най-красивите, който може да си представи човек! Не е ли странно… и несправедливо!

Били скръцна със зъби в нов пристъп на гняв.

— А по какъв начин някои жени си набавят такива блузи! Гади ми се, като си помисля, че вие трябва да ги гладите. Сещате се какво искам да кажа, нали? Няма смисъл да се обяснява надълго и нашироко. Вие знаете. И аз знам. И всички знаят. А, дявол да го вземе, защо да не могат мъжете и жените да разговарят понякога за такива неща? — Той сякаш се извиняваше, но се чувстваше, че е уверен в правотата на своите думи. — Никога не говоря така открито с другите момичета; веднага ще си помислят, че имам някакви скрити намерения. Противно ми е да ги гледам как във всичко търсят скрити помисли. Но вие, Саксън, не сте като тях. С вас мога да говоря така откровено. И знам, че така трябва. Вие сте като Били Мърфи, като другите мъже, с които човек може да разговаря.

Саксън въздъхна от щастие и го погледна с неволно засияли от любов очи.

— И аз чувствам същото — каза тя. — И аз никога не съм се осмелявала да говоря за подобни неща пред други младежи; те биха се възползвали от това. Когато съм с някой от тях, струва ми се, че непрекъснато се лъжем и мамим един друг и сякаш сме с маски, като на маскарад. — Тя замълча, поколеба се за миг и после тихо заговори: — Аз винаги съм гледала на живота с отворени очи. И доста съм видяла… и чула, и аз съм изпадала в изкушение — когато пералнята дотолкова ми е дотягала, че, така да се каже, човек е готов на всичко. И аз можех да имам красиви блузи… и всичко останало… може би дори и кон за езда. Имаше един банков касиер… При това женен, представете си. Той ми предложи направо. И не помисли дори дали няма да ме обиди — сякаш не съм девойка, сякаш нямам никакво достойнство, което е естествено за едно момиче. За него аз бях нищожество. Той говореше, сякаш сключва сделка. От него научих много за мъжете. Той ми обясни точно какво ще направи за мене. Той…

Гласът й тъжно замря и тя чу как в настъпилата тишина Били изскърца със зъби.

— Ясно ми е — извика той. — Да. Това е един мръсен свят, един несправедлив и отвратителен свят. Не мога да го разбера! Пълен е с безчестие и неправди… Жени, човешки същества с душа и сърце, а се продават и купуват като коне. Аз не разбирам такива жени. Но не разбирам и такива мъже. Когато мъжът купува една жена, той купува само измама! Смешно и жалко. Вземете, ако искате, моя шеф с неговите коне. И той, разбира се, има много жени. Би могъл и вас да купи, защото има пари. Ах, Саксън, вие сте родена да носите фини блузи и да имате, каквото пожелаете, но честна дума, не мога да допусна и мисълта, че вие бихте платили за тях такава цена. Това би било престъпление…

Отведнъж той млъкна и дръпна поводите — зад стръмния остър завой изскочи бързо спускаш се към тях автомобил. С рязко натискане на спирачките автомобилът се закова на място, а седящите в него пътници се оживиха и с любопитство загледаха младия човек и девойката в изящната двуколка, която им запречваше пътя. Били им даде знак с ръка.

— Минете от външната страна, драги — каза той на шофьора.

— Как не, драги — отвърна шофьорът, като измерваше с опитно око ронливия край на пътя и стръмнината под него.

— Тогава ще се гледаме — весело заяви Били. — Аз знам правилата на движението. А тия животни не са свикнали с автомобили и много се лъжете, ако смятате, че ще ги оставя да се подплашат и хукнат по стръмнината.

Седящите в автомобила започнаха шумно да се възмущават.

— Не заприщвай пътя като селяк — каза шофьорът. — Нищо няма да им стане на конете ти. Дръпни ги от пътя, да минем. Ако не…

— Това ще направиш ти, драги отговори Били. — И по-добре не дръж такъв език. Безполезно е да спорим. Ясно, нали? Не ме карай да взема номера на колата ти. Хайде, дигай си чуковете. Върни се назад по пътя. Спри от външната страна на първото по-широко място, за да се разминем. Не пести бензина. Давай заден ход.

След кратко нервно съвещание с пътниците шофьорът се подчини, даде заден ход и колата изчезна зад завоя.

— Какви нахалници! — засмя се Били и се обърна към Саксън. — Като имат кола и няколко галона бензин, мислят, че са техни пътищата, които вашите и моите деди са прокарали.

— Ей, до довечера ли ще чакаме! — чу се гласът на шофьора зад завоя. — Тръгвайте. Можете да минете вече.

— Затваряй си устата — презрително отвърна Били. — Ще тръгна, когато мога. И ако не си ми оставил достатъчно място, ще прегазя и тебе, и твоите контета.

Той леко отпусна поводите; животните, които неспокойно мятаха глави, без подканване бързо потеглиха по стръмния път и уплашени минаха край бръмчащия автомобил.

— Та докъде бяхме стигнали? — подхвана пак Били, когато пред тях се проточи безлюдният път. — Ах, да! Говорехме за моя шеф. Защо той да има двеста коне и колкото си иска жени и всички други блага, а ние с вас да нямаме нищо?

— Вие имате красота и здраве, Били — каза Саксън меко.

— И вие също. Но ние им продаваме тая стока като топ сукно — на тезгях, на такава и такава цена за ярд. Вие сигурно знаете какво ще направи от вас пералнята за няколко години. Погледнете ме и мене! Всеки работен ден аз продавам по малко от силата си. Вижте малкия ми пръст! — Той взе за миг поводите в едната си ръка и й показа другата. — Не мога да го разтворя като другите пръсти, а и не се оправя, напротив. Гледам да го пазя, когато се боксирам. Това е от тегленето на конете. Силата на пръста ми е вече изчезнала зад тезгяха. Виждала ли сте някога ръце на стар колар, който е карал четворка коне? Те приличат на ноктите на ястреб — толкова са криви и осакатени.

— Едно време, когато нашите бащи са прекосявали прериите, всичко е било другояче — забеляза Саксън. — Може би и техните пръсти са се изкривявали от работа, но те са имали свои чудесни собствени коне и разни други неща.

— Разбира се. Защото са работили за себе си. Те са си изкривявали пръстите на свое. А аз се осакатявам заради шефа. Знаете ли, Саксън, неговите ръце са меки като на жена, която не знае що е работа. И все пак той е собственик и на коне, и на конюшни, и нищичко не работи. А аз едва изкарвам за храна и за дрехи. Яд ме хваща, че така е устроен този свят. А кой го е устроил така? Това искам да знам. Казват, времената се измениха! А кой ги измени?

— Разбира се, не бог.

— Обзалагам се, че не е той. И това също ме човърка: кой е тоя бог? Ако той управлява тоя свят — а защо е нужен, ако не го управлява? — защо допуска моят шеф или такива като оня ваш касиер да имат коне и да купуват жени, млади хубави момичета, които са създадени да обичат собствените си мъже, да имат деца, от които да не се срамуват, и да живеят живота си щастливо — така както те си искат.