Джек Лондон
Лунната долина (38)

Глава VI

Същата вечер в малката стая в Сан Хозе Били седеше неподвижно на края на леглото, унесен в мисли.

— Да-а — проговори той най-после, като въздъхна дълбоко. — Едно мога да кажа: въпреки всичко има добри хора на тоя свят. Ето например мисис Мортимър, прекрасна жена, истинска стара американка.

— Чудесна, образована лейди — потвърди Саксън. — А ни най-малко не се срамува тя самата да работи. И фермата й преуспява.

— Само на двайсет… не, на десет акра! Изплатила ги е, направила е всички подобрения, издържа себе си, четирима работници, една шведка и дъщеря й и собствения си племенник! Просто да не повярваш. Десет акра! Моят баща не признаваше парче земя по-малко от сто и шейсет акра. Дори и твоят брат Том още говори за големи държавни участъци от сто и шейсет акра… А тя е жена! Истински късмет беше, че я срещнахме.

— Това беше цяло приключение! — извика Саксън. — Така е, когато човек пътува. Никога не знаеш какво може да се случи. И как ни дойде точно когато бяхме капнали от умора и се питахме колко още ни остава до Сан Хозе. Сякаш от небето ни падна. И тя съвсем не се отнесе към нас като към скитници. Ами къщата й — толкова чиста и красива! И подът чист като маса за ядене. Не съм и сънувала нещо по-уютно и изящно от вътрешната уредба на тая къща.

— И колко хубаво миришеше — добави Били.

— Това е най-важното. В женските списания това наричат „атмосфера на дома“. Преди не разбирах какво искат да кажат с това. А този дом има атмосфера на свежест и изящество…

— Нещо като твоето хубаво бельо — каза Били.

— А това е следващата стъпка. Щом като поддържаш тялото си чисто, свежо и красиво, трябва домът ти да бъде чист, свеж и красив.

— Но това не може да стане в къща, в която се живее под наем, а само в собствена къща. Такива къщи не се строят за наематели. Все пак едно нещо е ясно: тая къща не е струвала скъпо. Работата не е в цената, ами в начина, по който е направена. Дървеният материал е най-обикновен, може да се купи от всеки склад. Та нашата къща на Пайн стрийт беше направена от същото дърво, но начинът, по който е била построена, е съвсем друг. Не знам как да го обясня, но ти разбираш какво искам да кажа.

Саксън си спомни малката вила, която току-що бяха видели, и повтори разсеяно:

— Това е то начинът…

 

 

На следната сутрин те тръгнаха рано и задириха през предградията на Сан Хозе пътя за Сан Хуан и Монтерей. Саксън все по-силно накуцваше. Появилият се на петата й мехур се пукна и кожата започна да се бели. Били си спомни наставленията на баща си как да се грижи за краката при дълъг път и се отби в една месарница, където купи за пет цента овча лой.

— Ето това ти трябва — каза той на Саксън: — удобни обувки и краката добре намазани с лой. Щом излезем от града, ще ти намажа петата. И няма да е зле да поспрем за няколко дни. Да можех да намеря временно работа, та ти да си починеш известно време. Това ще бъде най-доброто. Трябва да потърся.

Едва-що излязоха от предградията на града, той остави Саксън до шосето и свърна встрани по една дълга алея, която водеше до някаква голяма ферма. Върна се сияещ.

— Нареди се, Саксън, нареди се! — провикна се той отдалече. — Ще идем при ония дървета край поточето и там ще спрем на лагер. Утре сутрин почвам работа. Два долара на ден без храна и квартира. А щеше да бъде долар и половина, ако ми даваха храна и квартира. Аз му казах, че предпочитам първото и че си нося каквото ми трябва за лагер. Времето е чудесно и можем да останем няколко дни на открито, докато кракът ти оздравее. Хайде. Ще си направим хубав, истински лагер.

— Как получи работа? — запита Саксън, докато те търсеха подходящо място за къмпинг.

— Чакай да се наредим и тогава ще ти разправя. Всичко стана лесно като насън.

Едва след като леглото бе направено, огънят запален и бобът в тенджерата завря, Били хвърли последния сноп съчки и започна:

— Първо да ти кажа, че Бенсън не е някой старомоден дядка. Като го видиш, няма да кажеш, че е фермер. Съвсем съвременен човек, умът му сече, говори и действа като истински бизнесмен. Разбрах това, щом видях фермата му, още преди да видя самия него. Само за петнайсет минути ме прецени.

— Можете ли да орете? — пита той.

— Разбира се — отговарям аз.

— А да карате коне?

— В конюшня съм се излюпил — викам аз. И точно тогава — забеляза ли четирите коня с голямата товарна кола с машини, дето идеха след мене? — точно тогава те влязоха в двора.

— А четири коня? — пита той уж ей тъй, между другото.

— И още как! Ако щете, впрегнете ги в плуг, в панаирджийска въртележка, дори в шевна машина.

— Хайде тогава скочете и вземете поводите казва той бързо и решително, без да губи и секунда. — Виждате ли тоя сайвант? Обиколете плевнята отдясно и обърнете за разтоварване под сайванта.

Да ти кажа ли, съвсем не беше лесно това, което поиска! По следите от колела разбрах, че другите коли винаги са обикаляли плевнята отляво. А от мене поиска да мина през страшно тясно и неудобно място — двойна обиколка, нещо като буквата „S“ от едната страна ъгълът на конюшнята, а малко по-нататък — последен завой — ъгълът на плевнята. А на туй отгоре пътя ми препречваха току-що изхвърлени купища тор, който още не бяха извозени. Но аз не се показах смутен. Коларят ми даде поводите и го видях как се подхилва, сигурен, че нищо няма да излезе. Бас държа, че сам той не можеше да го направи. А аз с най-спокоен вид подкарвам, без дори да знам конете. Да беше видяла как хвърлих предните право върху купчината тор, докато един от задните коне едва не се отърка о стената на плевнята, а главината на задното колело мина само на шест инча от стълба на конюшнята. Другояче не можеше. А конете бяха чудесни. Предните едва не седнаха на тегличите. Когато ги задържах, ударих спирачката и застанах с колата точно там, дето той беше поискал.

— Бива ви — каза Бенсън. — Добре го направихте.

— А, дреболия — викам аз с безразличие, сякаш нищо не е станало. — Дайте ми нещо истински трудно. — Той разбра и се усмихна.

— Знаете си работата — каза той. — Конете си не давам всеки да ги кара. Мястото ви не е из пътищата, момко, вие сте добър работник и сигурно случайно сте пропаднали и станали скитник. Добре, ще орете с моите коне, почвате утре сутрин.

Умен човек, но не чак толкоз. Не бях му показал, че мога да ора.

Когато Саксън сипа боба, а Били наля кафето, тя постоя неподвижна за миг и гледаше наредената върху одеялото закуска — кутията със захар, кондензираното мляко, нарязаното осолено месо, зелената салата, доматите, филиите пресен бял хляб, чинните с димящ боб и канчетата с кафе.

— Каква разлика от снощи — извика Саксън и плесна с ръце. — Вчера беше истинско приключение, също като в книгите. О, тоя малчуган, с когото отидох да ловя риба… Спомни си колко красиво наредена беше масата и колко красива беше къщата, в която бяхме снощи, а погледни нашата закуска! Знаеш ли, бихме могли да живеем цели хиляда години в Оукланд и никога да не срещнем жена като мисис Мортимър, нито пък да сънуваме, че съществува къща като нейната. Помисли си, Били, ние сме едва в началото на нашето пътешествие.

 

 

Били работи три дни във фермата: той твърдеше, че се справя много добре, признаваше, че орането било много по-приятно, отколкото бе предполагал. Саксън се радваше, че земеделската работа му харесва.

— Никога не вярвах, че орането ще ми допадне, и то много — забеляза той. — Наистина е приятно. И полезно за мускулите на краката: когато караш каруца, тия мускули не вземат почти никакво участие. Ако някога се тренирам пак за бокс, непременно ще поора повечко преди това. И знаеш ли, земята тъй хубаво мирише, когато я обръщаш. Дявол да го вземе, тъй хубаво мирише, иде ти да я схрускаш. Ти вървиш зад плуга цял ден, а тя се обръща непрекъснато, свежа, тлъста, хубава. А конете са чудесни — първо качество. Знаят си работата не по-зле от хората. Браво на Бенсън. Няма ни една кранта в конюшнята си.

 

 

В деня, когато Били работеше за последен път във фермата, небето се покри с облаци, въздухът стана влажен, от югоизток задуха силен вятър появиха се всички признаци на първия зимен дъжд. Вечерта Били се върна с малко топче стар брезент, който бе заел отнякъде, и се улови да го притяга върху рамка от колчета, за да предпази леглото от дъжда. На няколко пъти той се оплака, че го боли малкият пръст на лявата ръка. Туй нещо го безпокояло целия ден — каза той на Саксън; всъщност от няколко дни го наболявало, но сега било неприятно като цирей — по всяка вероятност някаква тресчица била влязла, но не можел да каже точно къде.

Били продължи да се готви за посрещане на бурята и подложи под одеялата стари дъски, които домъкна от една полуразрушена, изоставена плевня на отсрещния бряг на ручея. Върху дъските той натрупа сухи листа вместо дюшеци и привърши приготовленията, като притегна и завърза брезента още по-здраво със случайно попаднали му парчета въже и тел.

Когато заудряха първите едри капки дъжд, Саксън изпадна във възторг. Били остана равнодушен. Казваше, че пръстът страшно го болял. Но нито той, нито Саксън можеха да сторят нещо, а само се опитваха да се шегуват с неговата болка.

— А може да е панариций — каза Саксън.

— Какво е това?

— И аз не знам точно. Спомням си, че едно време мисис Кади имаше такова нещо, но тогава бях много малка; и нея я болеше малкият пръст. Помня също, че го мажеше с някакъв мехлем. Но продължи да бере и накрая нокътят падна. След това много бързо й мина и израсна нов нокът. Искаш ли да ти направя лапа от топъл хляб?

Били отказа, като се надяваше, че болката ще намалее до сутринта. Саксън беше разтревожена. Тя задрямваше, но знаеше, че Били лежи, без да мигне. След няколко минути я разбудиха силният вятър и дъждът, който се изливаше по брезента; тя чу, че Били тихо охка. Повдигна се на лакът и със свободната си ръка, както и друг път го бе правила, започна да глади челото и слепите му очи и можа да го успокои и приспи.

Отново задряма, но отново бе събудена — този път не от бурята, а от Били. Тя не го виждаше, но почувства, че нещо става с него. Той се бе измъкнал от одеялата, бе коленичил, опрял глава в дъските, а раменете му потрепваха от остра болка, която той се мъчеше да сподави.

— Боли ме, дявол да го вземе — каза той, когато чу гласа на Саксън. — Боли хиляди пъти повече от всякакъв зъб. Но нищо… Дано само брезентът издържи. Помисли какво са търпели бащите ни! — Той изскърца със зъби и продължи да охка. — Веднъж баща ми бил в планината с един другар, мечка гризли се нахвърлила върху другаря му и изпокъсала месото му чак до костите. Храната им се свършила, а те трябвало да продължат пътя си. Баща ми го качвал на коня, но другарят му непрекъснато губел съзнание. Трябвало да го върже за коня. Така яздили пет седмици и баща ми издържал… Ами Джек Куигли? Пушката му се пръснала и откъснала цялата му дясна ръка, а ловджийското куче изяло пред очите му трите пръста. И той бил съвсем сам всред блатата, и…

Саксън не можа да чуе до края приключението на Джек Куигли. Бурята налетя, откъсна въжетата, събори дървената рамка и свали брезента върху главите им. Следващият миг брезентът и рамката с висящите по нея въжета бяха отвеяни в тъмнината и Саксън и Били останаха под поройния дъжд.

— Само едно ни остава — викна той на ухото й: — да съберем нещата и бързо в оная стара плевня.

Така и направиха — в тъмнината и в дъжда те на два пъти преминаха не много дълбокия ручей, като ту стъпваха по камъните, ту нагазваха до колене във вода. Старата плевня течеше като решето, но все пак успяха да намерят един сух ъгъл и да постелят там съвършено мокрите одеяла. Страданието на Били късаше сърцето на Саксън. Цял час и беше необходим, за да му помогне да задреме; но той веднага отваряше очи, щом тя престанеше да гали челото му. Зъзнеща и капнала за сън, тя бе готова да не мигне цяла нощ, стига той да не страда толкова много.

Тя смяташе, че бе минало вече полунощ, когато някой влезе. От отворената врата блесна електрическо фенерче и като малък прожектор започна да шари из плевнята и се спря върху тях. Откъм светлината един груб глас каза:

— Аха, пипнах ви! Хайде, излизайте!

Били седна, ослепен от светлината. Гласът се приближаваше и повтаряше искането си да излязат.

— Кой е там? — запита Били.

— Аз — беше отговорът. — И не спя, а си гледам работата, както виждате.

Сега гласът беше съвсем близо, едва на елин ярд разстояние, и все пак те не можеха нищо да видят от силната светлина на фенерчето, което нечия ръка ту палеше, ту загасваше.

— Хайде, размърдвайте се! — продължи гласът. — Събирайте си одеялата и тръгвайте, че ми трябвате.

— Кой сте вие, дявол да ви вземе? — запита Били.

— Полицаят. Хайде по-бързо.

— Добре де, какво търсите?

— Вас, разбира се. Вас двамата.

— Защо?

— За скитничество. Хайде, по-живо. Няма да ви чакам цяла нощ.

— Я се разкарвай оттука — посъветва го Били. — Аз не съм скитник. Работник съм.

— Мож да си, а може и да не си отвърна полицаят. — Това ще разкажеш утре на съдията Нюсбаумър.

— И ти, мръсно куче, си въобразяваш, че ще тръгна с тебе — почна Били. — Я светни към себе си, да видя глупавата ти мутра. Виж го ти, да тръгна с него! Аз! Ей сега ще стана и ще те направя на пита, ако…

— Били, успокой се! — помоли го Саксън. — Не прави истории. Ще те затворят.

— Точно така — одобри полицаят. — Слушай госпожицата си.

— Тя ми е жена и внимавай как се обръщаш към нея — предупреди го Били. — А сега се махай, ако искаш да не пострадаш.

— Такива като тебе съм ги виждал и преди — отвърна му полицаят. — Пък имам и нещичко, с което лесно ги убеждавам. Виж го.

Лъчът светлина бързо се плъзна встрани и от тъмнината блесна зловещо ръка, която държеше револвер. Тази ръка сякаш висеше във въздуха, съществуваше отделно, сама за себе си, и се появяваше и изчезваше като привидение при всяко натискане на копчето на фенерчето. В един миг те виждаха ръката с револвера, в следващия миг ги обгръщаше непрогледна тъмнина, а после отново виждаха ръкава с револвера.

— Е, сега май ще тръгнете — злорадстваше полицаят.

— Май не позна… — започна Били.

В този момент светлината угасна. Чу се някакво бързо движение на полицая и тъпият звук от падането на фенерчето. И той, и Били затърсиха по пода, но Били пръв намери фенерчето и насочи светлината към полицая. Те видяха възрастен човек с прошарена брада и с мушама, по която се стичаше вода. Видът му напомни на Саксън за ветераните от Гражданската война, които тя бе виждала, на манифестациите на Декорейшън Дей^[1]!

— Дай ми фенерчето! — заплашително извика той.

В отговор Били се изсмя подигравателно.

— Да знаеш, като нищо ще те надупча.

Той насочи револвера си право към Били, който не загаси електрическото фенерче, и те видяха лъскавите върхове на куршумите и барабана на револвера.

— Гледай го ти, стария брадат пор, не му стиска и по врабци да стреля… — отвърна Били. — Знам ги такива като тебе. Храбри сте като лъвове, когато ви падне да натикате в ареста някой нещастен скитник, окаян бедняк, но се плашите като кучета, щом срещнете истински мъж. Хайде, натисни спусъка де! Ах ти, мекотела гадино, ще побегнеш с подвита опашка, само да ти викна: у-у!

И като мина от думи към дела. Били изрева:

— У-у!

Саксън неволно се засмя, като видя как полицаят се стресна.

— За последен път те предупреждавам — процеди той през зъби, — обърни фенерчето и тръгвай с мене мирно и тихо, иначе ще те пречукам на място.

Саксън се изплаши за Били, но все пак не толкова много: тя не допускаше, че полицаят ще посмее да стреля и както често пъти досега, трепна от възхищение пред смелостта на Били. Тя не можеше да види лицето му, но знаеше, че то беше сурово и безстрастно, с оня страшен израз, който не можеше да забрави от деня, когато той се би с тримата ирландци.

— Няма да бъдеш първият, когото съм убил — заплашително продължи полицаят. — Аз съм стар войник и не се плаша от кръв…

— Засрамете се — прекъсна го Саксън. — Да унижавате и обиждате мирни хора, които нищо лошо не са направили!

— Нито лошо ли? Ами дет спите тука! — обвини ги той. — Това не е ваша собственост! Нарушавате закона. А които нарушава закона, отива в затвора. Там, дето и вие двамата ще идете. Много скитници съм натикал там за по един месец заради нощуване точно в тая колиба. Това е истински капан за скитници. Аз хубавичко ви разгледах и веднага разбрах, че сте съмнителни личности. — Той се извърна към Били. — Хайде, много време загубих с вас. По-добре се предайте и тръгвайте мирно и тихо.

— А пък аз на тебе, стара кранто, ето какво ще ти кажа — отвърна му Били. — Първо, ти няма да ни арестуваш и, второ, тая нощ ще преспим тука.

— Дай насам фенерчето! — заповеднически каза полицаят.

— Млък, брадат дяволе! Дигай си чуковете — хайде, дим да те няма. Марш! А фенера си ще намериш ей там в калта.

Били освети вратата и после като бейзболна топка запрати фенерчето навън. Те останаха в пълна тъмнина и чуваха само как вбесеният полицай скърцаше със зъби.

— Хайде, стреляй сега, пък после ще видиш какво ще стане с тебе — закани се Били.

Саксън потърси ръката на Били и с гордост я стисна. Полицаят измърмори нещо заплашително.

— Какво казваш? — остро запита Били. — Ти още ли си тука? Слушай, брадат дяволе! Доста търпях глупостите ти. Сега измитай се или ще те изхвърля. И ако пак се мернеш насам, ще си получиш заслуженото. Вън!

Бурята така ревеше, че те нищо не чуваха.

Били си сви цигара и когато я палеше, те видяха, че плевнята беше празна. Били тихо се засмя.

— Знаеш ли, така се ядосах, че съвсем забравих моя панариций. Сега пак почва да се обажда.

Саксън го накара да си легне и почна своите успокояващи грижи.

— Няма смисъл да мърдаме оттука до утре сутринта — каза тя. — А щом съмне, ще вземем трамвая за Сан Хозе, ще наемем стая, ще закусим и ще купим от аптеката нещо за компрес или лекарствата, които са необходими.

— Ами Бенсън? — колебаеше се Били.

— Ще му телефонирам от града. Струва само пет цента. Забелязах, че има телефонна жица до фермата. Дори да не те болеше пръстът, не би могъл да ореш поради дъжда. Заедно ще се лекуваме. Докато времето се оправи, петата ми ще оздравее и ще тръгнем пак на път.