Джек Лондон
Лунната долина (52)

Глава XVIII

Събуди ги Посум. Той с негодувание упрекваше една катеричка, загдето не желаеше да слезе и да попадне между зъбите му. Катеричката също бе възмутена и бъбреше сърдито, докато Посум бясно налиташе да се катери на дървото. Прегърнати, Били и Саксън примираха от смях, като гледаха разярения териер.

— Ако това място стане наше, никому не ще позволя да убива катерички — каза Били.

Саксън стисна ръката му и седна върху постелята. Откъм ливадата долетя песента на чучулига.

— Нищо попече не може да се желае — щастливо въздъхна тя.

— Освен покупката на имота — поправи я Били.

След като закусиха набързо, Саксън и Били започнаха да оглеждат мястото. Те обходиха границите на целия участък, който имаше неправилна форма, и неколкократно го прекосиха от оградата до реката и обратно. В подножието на терасата, над самата ливада, те намериха седем извора.

— Има предостатъчно вода — каза Били. — Дренирай ливадата, обработи земята, а с наторяване и с тая вода отглеждай цяла година к’вото искаш. Трябва да е около пет акра, но аз не бих я заменил за целия участък на мисис Мортимър.

Те бяха в старата овощна градина на терасата; тук имаше двадесет и седем дървета, изоставаш, но с дебели, здрави стволове.

— А от другата страна зад къщата можем да засадим малини.

Саксън замълча. Някаква нова мисъл и бе дошла на ум.

— Колко хубаво би било да дойде мисис Мортимър и да ни помогне със съветите си. Били, мислиш ли, че би се съгласила?

— Разбира се. Та оттук няма повече от четири часа път до Сан Хозе. Но трябва най-напред ние самите да се заловим за работа, тогава можеш да й пишеш.

За граница на малката ферма служеха: реката Сонома от едната — най-дългата страна, от две страни — оградата, а от четвъртата — Уайлд Уотър.

— Знаеш ли, онези мили хора ще бъдат наши съседи — каза Саксън, като си спомни за мъжа и за жената, които бяха срещнали предишния ден. — Уайлд Уотър отделя техния участък от нашия.

— Той още не е наш — забеляза Били. — Хайде да идем до тях. Те ще ни кажат всичко за тоя участък.

— Все едно, че е наш — каза Саксън. — Най-важното е, че го намерихме. А явно е, че собственикът съвсем не държи на това място. Отдавна никой не е живял тук. О! Били, кажи, доволен ли си?

— Да, тук всичко ми харесва — откровено отговори той, — бедата е само, че е малко тесничко.

Но като видя разочарованието, което се изписа по лицето й, той веднага реши да се откаже от съкровената си мечта.

— Решено, ще го купим! — каза той. — Наистина от ливадата почва гората, остава малко място за паша, само за чифт коне и може би за една крава, но нищо. Човек не може да има всичко отведнъж, а каквото има тук, е много добро, по-добро не може и да бъде.

— Нека считаме, че е само начало — утеши го Саксън. — По-късно бихме могли да прикупим още земя, може би онова място, което видяхме вчера и което почва от Уайлд Уотър до трите хълмчета.

— Дето казах, че е хубаво да пасат конете ми — припомни си той и очите му светнаха. — Защо не? Толкова нещо се сбъдна, откак тръгнахме да скитаме, може и това да се сбъдне.

— Ще работим, Били, и то ще се сбъдне.

— Дяволски ще работим — решително каза той.

Те минаха през дървената портичка и тръгнаха по пътеката, която се виеше всред гъста гора. Нищо не подсказваше, че тук наблизо има къща, докато изведнъж не се натъкнаха на нея, заслонена между дърветата. Тя бе осмоъгълна и така пропорционално построена, че въпреки двата си етажа не изглеждаше висока. Тя толкова подхождаше на всичко около нея, сякаш бе израсла от земята, както бяха израсли окръжаващите я дървета. Пред къщата нямаше градина, гората беше до самата й врата. Към площадката на главния вход водеше само едно стъпало. На вратата те прочетоха, издълбан със странни букви, надписа „Скритото цвете“.

— Влезте и елате направо горе, мили деца! — извика един глас отгоре в отговор на похлопването на Саксън.

Като отстъпи назад и погледна нагоре, тя видя малката жена, която им се усмихваше от верандата. Облечена в лека розова домашна роба, тя отново заприлича на Саксън на цвете.

— Отворете вратата и ще видите откъде да минете — упъти ги тя.

Саксън вървеше напред, следвана от Били. Те влязоха в светла, с много прозорци стая; голям пън тлееше и камината, направена от недялан камък. Върху каменната полица над камината имаше голяма мексиканска ваза, пълна с есенни клонки и виещи се пухкави вейки. Стените бяха облечени с неполирано дърво; въздухът бе пропит със свежия дъх на гората. Орган от орехово дърво стоеше в един от тъпите ъгли на стаята. Всички ъгли бяла тъпи в това осмоъгълно жилище. В друг ъгъл имаше множество полици, отрупани с книги. Над висока, удобна кушетка пред прозореца се виждаше спокойната картина на есенните дървета с пожълтялата около тях трева и многобройните утъпкани пътеки, които водеха към всички краища на малкото имение. Очарователна извита стълба минаваше покрай други прозорци и извеждаше на втория етаж. Там ги приветства малката стопанка и ги въведе в друга стая. Саксън веднага разбра, че това бе нейният кът. Две от стените на осмоъгълния дом, които ограждаха тая широка стая, бяха целите в прозорци. От широкия перваз на прозорците до пода се редяха полици с книги. Книги бяха разхвърляни навсякъде върху работната масичка, върху кушетката и върху бюрото. На широкия перваз до отворения прозорец ваза с есенни листа лъхаше очарованието на прелестната мургава жена; тя седна на мъничък, боядисан във весел червен цвят тръстиков стол-люлка, като тези, в които децата толкова много обичат да се люлеят.

— Странен дом, нали? — сърдечно като младо момиче се засмя мисис Хейл. — Но ние много го обичаме. Едмънд го построи със собствените си ръце, той сам постави дори и водопроводните тръби, макар че доста се измъчи, докато успее.

— Как, нима и паркета долу?… И камината? — запита Били.

— Всичко, всичко! — с гордост отвърна тя. — И половината от мебелите. Ето това бюро от кедрово дърво, масата — всичко е направено от неговите ръце.

— Такива прекрасни ръце! — неволно промълви Саксън.

Мисис Хейл бързо я погледна и оживеното й лице се озари от благодарност.

— Да, те са прекрасни ръце, най-прекрасните ръце, които някога съм виждала — тихо каза тя. — И колко е мило, че сте ги забелязали, защото вие само за миг ни видяхте вчера.

— Не можех да не ги забележа — просто отвърна Саксън.

Погледът й се плъзна зад мисис Хейл, привлечен от удивително красивия тапет на отсрещната стена с плетеници като медни пити, осеяни със златни пчели. По стените висяха малко, много малко картини.

— Това са все портрети — каза Саксън, като си спомни прекрасните картини във вилата на Марк Хол.

— Прозорците ми са рамки на моите пейзажи — отговори мисис Хейл, като посочи навън. — Вътре в стаята си искам да имам само портретите на моите близки, с които не мога да бъда постоянно заедно. Някои от тях са ужасни скитници.

— О! — извика Саксън, като скочи, за да види отблизо една от фотографиите. — Вие познавате Клара Хейстингс?

— Как мога да не я познавам. Тя беше съвсем малко бебе, когато дойде при мен. Само не съм я кърмила. Но аз я отгледах. Майка й беше моя сестра. Знаете ли колко поразително приличате на нея? Аз още вчера казах това на Едмънд. И той бе забелязал тая прилика. Никак не е чудно, че тъй много му харесахте, когато минахте покрай нас с вашите красиви коне.

И така мисис Хейл бе леля на Клара — и тя беше от пионерите, прекосили прериите. Сега Саксън разбра защо тя толкова много й напомняше за нейната собствена майка.

Били не вземаше участие в разговора им и докато ги слушаше, се възхищаваше от съвършената изработка на бюрото от кедрово дърво.

Саксън разказа как са срещнали Клара и Джек Хейстингс на тяхната яхта и при пътуването им през Орегон. Те пак били на път — разказваше мисис Хейл, — пратили обратно конете си от Ванкувър и с презокеански параход заминали от Канада за Англия. Мисис Хейл познаваше майката на Саксън или по-скоро нейните стихове; освен „Архива на миналото“ тя й показа и един обемист албум с изрезки от вестници, в които имаше много стихотворения от майка й, които Саксън за пръв път виждаше.

— Нежен поет! — каза мисис Хейл. — Колко много поети възпяваха онези златни дни, а сега са забравени! Тогава не излизаха толкова списания и стиховете, печатани в местни вестници, са пропаднали.

Джек Хейстингс се влюбил в Клара — продължаваше да разправя мисис Хейл, а когато дошъл в „Скритото цвете“, влюбил се и в долината Сонома и купил великолепна къща с ранчо, но малко й се радвал, тъй като по-голямата част от времето скитал по света.

Мисис Хейл разказваше, че и тя като малко момиче в края на петдесетте години прекосила прериите и както мисис Мортимър, и тя знаеше всички подробности за битката при Литл Медоу, а също и за избиването на кервана преселници, от които останал жив само бащата на Били.

— И тъй — завършваше един час по-късно разказа си Саксън, — ние три години търсихме нашата Лунна долина и ето че най-после я намерихме.

— Лунна долина ли? — запита мисис Хейл. — Тогава вие сте знаели за нея през всичкото време. Какво ви попречи да не дойдете по-рано?

— Не, ние нищо не знаехме. Тръгнахме слепешком да я търсим. Марк Хол казваше, че сме тръгнали на поклонение и се шегуваше с нас; съветваше ни да вземем дълги геги и разправяше, че ще разберем кога сме намерили Лунната долина, като видим гегите ни да цъфват. Той се надсмиваше над всички хубави неща, които ние искахме да намерим в нашата долина. Една вечер той ме заведе до своя телескоп и ми показа луната. Уверяваше ме, че само там можем да намерим такава чудна долина. Считаше, че това са празни мечти, но на нас ни хареса това име и ние тръгнахме да я търсим.

— Какво съвпадение — извика учудено мисис Хейл. — Та това наистина е Лунната долина.

— Знам — каза със спокойна увереност Саксън. — Тук има всичко, за което мечтаехме.

— Но вие не ме разбирате, мила. Това наистина е Лунната долина. Това е долината Сонома. А „Сонома“ е индианска дума и означава „Лунна долина“. Така са я наричали индианците от незапомнени времена, преди да дойдат тука белите хора. Всички ние, които обичаме тия долина, продължаваме да я наричаме с нейното старинно име.

Тогава Саксън си спомни тайнствените намеци на Джек Хейстингс и на съпругата му и разговорът продължи, докато най-после Били почна да става нетърпелив. Той многозначително се изкашля и ги прекъсна:

— Ние бихме искали да узнаем нещо за онова ранчо от другата страна на реката — кой е собственикът, дали ще го продаде, къде може да го намерим и тъй нататък.

Мисис Хейл стана.

— Да идем при Едмънд — каза тя, като хвана Саксън за ръка и тръгна напред.

— Боже мой! — учуди се Били, като гледаше надолу към нея. — Винаги съм считал, че Саксън е дребничка, а тя е два пъти по-висока от вас.

— И вие сте доста висок — усмихна се малката стопанка. — Но все пак Едмънд е по-висок и по-широк в раменете от вас.

Те прекосиха светлия хол и видяха едрия красив мъж да чете, излегнат на грамаден стол-люлка. До него имаше мъничък детски тръстиков стол-люлка, боядисан в червено. В скута на домакина, сложила глава на коляното му, се беше свила с лице към тлеещия в камината дънер невероятно голяма шарена котка. И тя като господаря си извърна глава да поздрави гостите. Саксън отново почувства добротата, която лъхаше от неговото лице, от очите и ръцете му. Тя неволно спря погледа си върху ръцете му и отново бе поразена от тяхната красота. Те сякаш излъчваха обич. Бяха ръце на човек какъвто досега не бе срещала. Тя и не бе подозирала, че съществуват такъв вид хора. Нито един мъж от веселата кармелска компания не приличаше на него. Те бяха хора на изкуството, а тук пред нея беше един учен, един мислител. Вместо страстите и безумния бунт на младостта сега тя видя благородството на мъдростта. На тези прекрасни ръце бе позната цялата горчилка на живота, но те бяха откъснали от него само хубавото. Колкото и да обичаше приятелите си от Кармел, тя потръпна при мисълта, какви ще станат някои от тях, когато стигнат неговите години — особено театралният критик и Железният човек.

— Ето милите деца, Едмънд — каза мисис Хейл. — Представи си, искат да купят Мадроновото ранчо. Три години са го търсили. Забравих да им кажа, че ние търсихме „Скритото цвете“ в продължение на десет години. Разкажи им всичко за Мадроновото ранчо. Вероятно мистър Нейсмит още иска да го продаде.

Те седнаха на простите масивни столове, а мисис Хейл зае мястото си в мъничкия тръстиков червен стол-люлка край големия стол и нейната крехка ръка се вплете като лозница в ръката на Едмънд. Докато слушаше разговора, очите на Саксън разглеждаха строгата обстановка на стаите с полици книги. Тя почна да разбира как дори една съградена от дърво и камък къща може да разкрива духа на човека, който я е замислил и построил. Тези прекрасни ръце са направили всичко това — дори и мебелите — си мислеше тя, като местеше поглед от работната маса до креслото и от бюрото до подвижната малка библиотека край леглото в другата стая, където се виждаше лампа със зелен абажур и грижливо подредени купчини списания и книги.

Относно Мадроновото ранчо той казваше, че работата била много проста. Нейсмит на драго сърце би го продал. Той от пет години насам искал да го продаде откакто влязъл в компанията, която търгувала с бутилки минерална вода от изворите, намиращи се малко по-ниско в долината. Било щастие за тях, че той бил собственик на това ранчо, защото всички околни земи принадлежали на един стар преселник, французин, който не искал да се раздели и с педя от своята земя. Той бил селянин, с присъщата за селяните любов към земята, а у него тя се била превърнала в мания, в болест. Що се отнасяло до земята, бил истински скъперник. Нямал никакви делови качества, стар и страшно упорит и бил много зле материално въпреки големия си имот. Не се знаело кое ще го постигне по-рано: смъртта или разорението.

А колкото до Мадроновото ранчо, собственикът Нейсмит искал петдесет долара за акър, общо хиляда долара, тъй като мястото било двадесет акра. Като парично вложение в селското стопанство, при стария начин на обработване, мястото не струвало толкова, но от търговска гледна точка имало смисъл да се вложат тия пари: прелестите на долината едва сега ставали известни на външния свят, а надали би могло да се намери по-хубава местност за вили. От гледна точка осигуряване на щастлив живот — радост, красота и климат, земята струвала хиляда пъти повече от истинската цена. Освен това той бил уверен, че Нейсмит би се съгласил и на разсрочка при плащанията. Едмънд ги посъветва да вземат мястото под наем за две години с уговорка да го купят по-късно, като наемът, който са платили дотогава, се приспадне от цената. При тия условия Нейсмит веднъж дал ранчото под наем на един швейцарец, който му плащал десет долара месечно, но жената на швейцареца умряла и той си заминал.

Едмънд скоро долови, че Били се е отказал от нещо, но не можа да разбере точно от какво; след няколко негови въпроса му стана ясно, че Били като старите пионери мечтае за обширна земя, за стада, които пасат по стотици хълмове, за участъци не по-малки от сто и шестдесет акра.

— Но на вас не ви е нужна толкова земя, моето момче — меко каза Едмънд. — Виждам, че сте привърженик на интензивното земеделие. А мислили ли сте някога за интензивно коневъдство?

Поразен от тази съвсем нова за него идея. Били остана с отворена уста. Той напрягаше ума си, но не можеше да види никакво сходство между тия два клона на селското стопанство. В очите му се появи съмнение.

— Трябва да ми обясните — извика той.

По-възрастният човек мило се усмихна.

— Ето: първо, на вас не ви трябват всичките тия двайсет акра, освен за красота. Ливадата е пет акра. А за да си изкарате прехраната от продажба на зеленчук, ви стигат два акра. Всъщност дори да работите с жена си от зори до мрак, едва ли ще успеете да обработите и тия два акра. Остават ви три акра. Вашите извори ви дават предостатъчно вода. Не се задоволявайте с една реколта на година като нашите изостанали фермери в долината, а обработвайте ливадата така интензивно, както обработвате вашата градина, засявайте я през цялата година с кръмни треви, поливайте я, наторявайте я и следвайте всички правила на сеитбообращението. Тогава тия три акра ще ви изхранят толкова коне, колкото би изхранило най-голямото незасято, не наторявано и похабено пасище. Обмислете това добре. Ще ви дам книги по този въпрос. Не знам колко големи ще бъдат вашите реколти, нито пък знам колко ядат конете — това е ваша работа, но съм сигурен, че ако наемете един работник, който да ви отмени в помощта, която бихте дали на жена си при отглеждането на нейните два акра със зеленчук, вашите три акра ще изхранят всички коне, които на първо време ще можете да купите. След това вече бихте могли да помислите за още земя, за още коне, за още богатства, ако това е пътят към щастието.

Били разбра и в своя възторг извика:

— Вие сте фермер и половина!

Едмънд се усмихна и погледна към жена си.

— Кажи му твоето мнение по този въпрос, Анет.

Сините й очи се засмяха.

— Той, милият, не е никакъв фермер — каза тя. Никога не е обработвал земя. Но знае — и тя посочи с ръка към стената с наредените по полиците книги. — Той е ученик на доброто — изучава всичко, което е добро и е създадено от добри хора. Неговите удоволствия това са книгите и дърводелството.

— Не забравян Дулси — меко възрази Едмънд.

— Да, разбира се, и Дулси — засмя се Анет. — Дулси е нашата крава. С Джек Хейстингс все не можем да решим големия въпрос: кой кого повече обича дали Едмънд Дулси, или тя него. Когато Едмънд отива в Сан Франциско, Дулси е ужасно нещастна. Също и Едмънд, докато се върне. О, Дулси неведнъж е ставала причина да изпитам мъките на ревността. Но трябва да призная, че никой не разбира Дулси така добре, както него.

— Това е единственият клон на селското стопанство, който познавам от практика — потвърди Едмънд. — Аз съм вече авторитет по отглеждането на джерсейските крави. Можете всякога да се обърнете за съвет към мене.

Той стана и отиде към полипите с книги. И те видяха какъв едър мъж беше техният домакин. С книга в ръка той спря, за да отговори на въпроса на Саксън. Не, нямало комари, макар че едно лято, когато южният вятър духал десет дни подред — нещо небивало дотогава, донесъл малко комари от залива Сан Пабло. А колкото до мъглите — долината на тях дължала своето плодородие. В тази местност, защитена от планината Сонома, те никога не слизали ниско. Вятърът ги носел от четирийсет мили, от океана, но планината ги спирала и те се понасяли нагоре. И още едно нещо: за щастие „Скритото цвете“ и Мадроновото ранчо били разположени на тесен топъл пояс, така че през мразовитите зимни утрини температурата била с няколко градуса по-висока, отколкото в останалата част на долината. В тоя пояс почти не падала слана, на което се дължало и успешното отглеждане на някои видове портокалови и лимонови дървета.

Едмънд продължи да преглежда заглавията и да отбира книги, докато натрупа една доста голяма купчина. Той отвори книгата, която беше отгоре „Три акра и свобода“ от Болтън Хол, и им прочете за един човек, който извървял шестстотин и петдесет мили в продължение на една година при обработването на един участък от двайсет акра по старите методи и получил реколта от три хиляди бушели недоброкачествени картофи; и за друг човек, „нов тип“ фермер, който обработвал само пет акра той извървял двеста мили, а получил три хиляди бушели ранни и качествени картофи, които продал неколкократно по-скъпо от картофите на първия фермер.

Саксън взе книгите от Едмънд и една по една ги подаваше на Били, като четеше заглавията. Те бяха: „Плодовете в Калифорния“ и „Зеленчуците в Калифорния“ от Уиксън, „Наторяването“ от Брукс, „Домашни птици“ от Уотсън, „Напояване и пресушаване“ от Кинг, „Полета, фабрики и работилници“ от Кропоткин и „Фермерски бюлетин“ № 22 със статия върху храненето на домашните животни.

— Идвайте за книги винаги, когато искате — покани ги Едмънд. — Аз имам стотици книги по земеделски въпроси, всички земеделски бюлетини… И трябва непременно да се запознаете с Дулси при първа възможност, щом ви остане свободно време — извика той след тях от вратата.