Джек Лондон
Лунната долина (34)

Глава XIX

Саксън се грижеше за Били, хранеше го, вършеше домакинската си работа, правеше планове за бъдещето, продаваше многобройните си ръкоделия и дните летяха радостно и неусетно. Не й беше лесно да убеди Били, че трябва да продаде някои от своите неща, но най-накрая успя да изтръгне съгласието му.

— Само тези, които не съм употребявала — настояваше тя. — Пък винаги мога да си изработя други, когато се установим някъде.

Това, което не продаде, заедно с къщното бельо и някои не много потребни нейни и на Били дрехи тя отдели настрана, за да ги остави при Том.

— Прави каквото искаш — казваше Били. — Ти си решила да вървим на тая разходка. К’вото кажеш — това ще бъде. Ти си Робинзон Крузо, а пък аз съм верният ти слуга Петък. Намисли ли вече накъде ще тръгнем?

Саксън поклати глава.

— А с какво ще пътуваме?

Тя повдигна единия си крак, после другия, обути в здрави туристически обувки, които беше сложила тази сутрин, за да посвикне с тях.

— С кракомобил, а?

— Нашите прадеди така са вървели на Запад — каза тя гордо.

— Но това ще бъде истинско скитничество — възрази той, — а пък аз не съм чувал за жени скитници.

— Ето ти една такава жена. И да тръгнеш на път пеша, не е срамно, Били. Майка ми е преминала пешком голяма част от пътя през прериите. Майките на почти всички истински американци са преминали пеша този път. Не ме е грижа какво ще си мислят хората. Мисля, че нашето племе е странствало още от сътворението на света. И също като нас е търсило земя, хубава земя, където да се засели.

След няколко дни, когато раната на главата му бе почти заздравяла, а костите на ръцете му почнаха да зарастват, той можеше вече да става и да ходи из къщи. Но беше още съвсем безпомощен с двете си ръце стегнати в шини.

Доктор Хентли не само се съгласи, но сам предложи да му платят за лекарските грижи по-късно, когато не са в парично затруднение. А по въпроса за държавните земи, които толкова интересуваше Саксън, той нищо положително не знаеше; но му се струвало, че вече не раздавали такива земи.

Том, напротив, беше уверен, че имало много държавни земи. Той говореше за Хъни Лейк, за Шаста Каунти и Хумболт.

— Но няма смисъл да тръгвате нататък по това време на годината — зимата наближава. По-добре спуснете се на юг, където е по-топло — покрай брега например. Там не пада сняг. Ще ви кажа какво да направите. Минете надолу през Сан Хозе и Сълайнъз и излезте на крайбрежието при Монтерей. Малко по на юг ще намерите държавни земи всред горски резервати и мексиканско ранчо. Само че е доста дива местност, а за пътища и дума да не става. Тамошните жители се занимават единствено със скотовъдство. Но има няколко прекрасни дефилета, целите обрасли с вечнозелена секвоя и хубави парцели обработваема земя, които се спускат чак до самия океан. Миналата година говорих надълго с един момък, който бе обиколил целия тоя край. Как ми се иска и на мен да тръгна като теб и Били, само че Сара не дава и дума да се каже. Там има и злато. Доста златотърсачи заминаха нататък и вече са открити два-три големи залежи. Но това е доста далече и настрани от брега. Бихте могли да свърнете по тия места.

Саксън поклати глава.

— Ние не търсим злато, а парче земя, на което да развъждаме пилета и да садим зеленчук. Нашите деди са имали възможност да се сдобият със злато, а какво оставиха?

— Мисля, че си права — съгласи се Том. — Те са живели в облаците и са препуснали хилядите малки възможности, които са били под носа им. Да вземем твоя баща. Спомням си как разправяше, че продал три места на Маркит стрийт в Сан Франциско по петдесет долара едното. А сега те струват най-малко петстотин хиляди долара. Ами вуйчо Уил? Той имаше ранчо и земя — да не можеш да я обходиш. Мислиш ли, че това го задоволяваше? Не. Той искаше да стане цар на стадата, да съперничи на Милър и Лъкс. А свърши като нощен пазач в Лос Анжелос със заплата четиридесет долара на месец. Такъв е бил духът на времето, сега той е съвсем различен. Сега е времето на големите сделки, а ние с тебе сме нищожни мушички. Чувал съм нашите родители да разправят за живота в Големия резерват. Той се е намирал там, където днес е щатът Охайо. Всеки можел да има ферма по онова време. Трябвало само да впрегне воловете и да тръгне да я търси хиляди мили на Запад, чак до Тихия океан; и тия хиляди мили и милиони участъци земя чакали само някой да ги обработва. Какво са днешните сто и шестдесет акра^[1]? Нищо! В онова време в Орегон шестстотин и четиридесет акра е било нещо най-обикновено.

Такъв е бил тогава духът на времето — свободна земя, колкото си искаш. Но когато ние стигнахме Тихия океан, това време беше вече минало. Почнаха големите сделки, а големите сделки означават едри капиталисти; а всеки едър капиталист означава хиляди дребни хора, на които е невъзможно да работят за своя сметка; остава им само едно — да работят за едрите капиталисти. Загубили са играта, разбираш ли? И ако не им харесва, могат да се откажат, но няма да им стане по-леко. Не могат да впрегнат воловете и да потеглят нанякъде. Няма вече накъде. Китай е далече, а между нас и Китай има порядъчно много солена вода, която съвсем не става за оран и копане.

— Всичко е много ясно — забеляза Саксън.

— Да — продължи Том, — но всички го виждаме, след като е станало, когато вече е много късно.

— Все пак едрите капиталисти са били по-умни — каза Саксън.

— Имали са повече късмет — възрази Том. — Някои спечелиха, но повечето загубиха, и не малко умни хора загубиха. Да, било е нещо като боричкане на деца за шепа монети, хвърлени на тротоара. Не че на някои е липсвало далновидност. Вземи баща си например. Той произлизаше от много добър род от Нова Англия, имаше търговски нюх и бе съумял да увеличи своето богатство. Да допуснем, че баща ти имаше слабо сърце, че се бе разболял от бъбреци или пък го бе сковал ревматизъм и не би могъл да тръгне да покорява женските сърца, да гони миражи, да се сражава и да изследва целия Запад. Тогава вероятно той щеше да се засели в Сан Франциско — ще не ще, би се заел с трите парцела на Маркит стрийт, постепенно би прикупувал нови парцели, сигурно би станал акционер в параходни компании, би спекулирал на борсата, би прокарвал железопътни линии и тунели.

Той сам би станал едър бизнесмен. Знам го какъв беше: най-енергичният човек, който някога съм виждал; бърз като светкавица, ледено хладнокръвен и неукротим като индианец от племето на команчите. Той щеше да си пробие път всред всички тия разпуснати и безскрупулни спекуланти и бандити от онова време, както си пробиваше път към сърцата на прекрасните лейди, като минаваше в галоп покрай тях на своя едър кон, с подрънкваща сабя и звънтящи шпори, с развята дълга коса, вирнал глава като индианец, строен и очарователен като синеок принц от вълшебните приказки и като мексикански кабалеро — той бе всичко това, събрано в едно; така си е проправял път и всред южняците през гражданската война, врязвал се е дълбоко в неприятелките редици с войниците си и се е връщал обратно, като непрестанно викал като див индианец, и призовавал към нови победи. Кади, който ни помогна да те отгледаме, ми е разказвал; той е бил в отряда на баща ти.

Та ако баща ти се бе установил в Сан Франциско, щеше да стане един от първите хора на Запада. И в такъв случай сега ти щеше да бъдеш богата млада жена, щеше да пътуваш из Европа и щеше да имаш къща като дворец на Ноб Хил, до тия на Флъд и Крокър и вероятно да притежаваш по-голямата част от акциите на „Фермаунт Хотел“ и на още няколко малки концерни като него.

А защо не е така? Дали защото баща ти не беше достатъчно умен? Нищо подобно, умът му режеше като бръснач. Причината е, че той целият беше обладан от духа на времето; той целият бе огън и плам и не можеше да спре на едно място. Това е единствената разлика между тебе и младите жени от семействата на Флъд и Крокър. Баща ти не бе скован от ревматизъм навреме — това е то.

Саксън въздъхна, после се усмихна.

— И все пак аз ги надминах — каза тя. — Госпожиците Флъд и Крокър не могат да се оженят за боксьори, а пък аз го направих.

Том я погледна за миг с изненада, а след това с нарастващо възхищение.

— Едно мога да кажа — тържествено заяви той, — Били е по-щастлив, отколкото сам би могъл да си представи.

Най-после доктор Хентли разреши да се снемат шините от ръцете на Били, но Саксън настоя да се забавят с още две седмици, за да е вън от всяка опасност. Краят на тези две седмици съвпадаше със срока за внасяне на месечния наем, но хазаинът се съгласи да чака плащането на наема за последните два месеца, докато Били стъпи на крака.

„Селинджър“ изчакаха деня, който Саксън бе определила, за да си вземат обратно мебелите. И върнаха на Били седемдесет и пет долара.

— Останалата сума задържахме като наем — поясни на Саксън чиновникът. — Вашите мебели сега минават за оказионни. „Селинджър“ губят от тая сделка, а и не бяха длъжни да го сторят; вие знаете това. Помнете, че те постъпиха много честно към вас и ако някога отново се обзавеждате, не ги забравяйте.

С тази сума и с парите от ръкоделията, които Саксън продаде, те успяха да изплатят всичките си малки задължения и все пак им останаха в джоба няколко долара.

— Мразя дълговете повече и от отрова — каза Били на Саксън. — И освен на хазаина и на доктор Хентли не дължим никому ни цент.

— Нито единият, нито другият не бива да чакат много дълго — каза тя.

— И няма да чакат — спокойно отговори Били.

Тя кимна усмихната. И тя като Били страшно мразеше дълговете, както са ги мразели и първите пионери с пуритански морал, които се заселиха на Запад.

Саксън се възползва от времето, когато Били не беше в къщи, за да подреди и завие скрина, който бе прекосил Атлантика на кораб и на волска кола бе минал през прерията. Тя целуна дупката, пробита от куршум в сражението при Литл Медоу, целуна сабята на баща си и пак си го представи яхнал своя пъстър кавалерийски кон. И както винаги, с благоговение, внимателно препрочете стиховете на майка си, скътани в изпокъсаната папка и като прощална прегръдка обви около себе си нейния червен атлазен испански корсаж. Тя разви албума, за да хвърли последен поглед върху гравюрата с викингите, които с меч в ръка скачаха на пясъчния бряг на Англия. Отново тя оприличи Били на един от викингите и се замисли за невероятните странствания на племето, от което тя бе произлязла. Това племе винаги е жадувало за земя; и Саксън беше щастлива — тя се чувстваше истинска потомка на това племе. Нима тя не усещаше, че гори от същата жажда за земя, макар че винаги досега бе живяла в града? И нима тя не тръгваше на път, за да утоли тая жажда, също както нейните прадеди в миналото, също както майка си и баща си? Тя си припомни разказите на майка си — как са си представяли обетованата земя, когато разбитите им коли и измъчени волове са се спускали през ранните снегове на Сиера към просторната цветуща слънчева земя на Калифорния. Във въображението си тя се видя като деветгодишно дете, което гледа надолу от заснежените височини, тъй както някога е гледала нейната майка. Тя си спомни и повтори на глас написаната от майка й строфа:

Да пее твоята муза се научи

вълшебно, като арфа, що звъни

на вятъра, а ехото поеха

калифорнийските безкрайни равнини.

Саксън въздъхна от щастие и избърса очите си. Може би трудните дни бяха минали! Може би те представляваха нейните прерии — тя и Били ги бяха благополучно прекосили и се катереха нагоре по Сиера, преди да се спуснат след това към прекрасната долинна земя.

На сутринта, в деня на заминаването, колата на „Селинджър“ спря пред къщата, за да прибере мебелите. Хазаинът стоеше на пътната врата, прибра ключовете, ръкува се с тях и им пожела успех.

— Добре сте го решили — поздрави той. — Така трябва. Та не дойдох ли и аз самият в Оукланд пеша, с одеяло на гърба преди четирийсет години. Купувайте земя като мене, докато е евтина. Това ще ви спаси на стари години от приюта. Сега никнат толкова много градчета. Почнете и вие от самото начало. Работата ще ви осигури хляб и подслон. А от земята ще замогнете. Адресът ми знаете. Когато успеете, пратете ми няколкото долара, които ми дължите от наема. На добър час! И не обръщайте внимание к’во мислят хората. Само тия, които търсят, намират.

Любопитни съседи надничаха зад пердетата на прозорците, когато Били и Саксън закрачиха нагоре по улицата, а децата ги гледаха зяпнали от учудване. Били бе задянал на гърба си една брезентова моряшка торба, натъпкана с одеяла и всичко за спане; вътре в одеялата бяха завити долни дрехи за преобличане и най-различни необходими дреболии. Отвън на вървите на торбата бяха прикрепени тиган и тенджера, а в ръката си държеше кафеника. Саксън носеше мека кошничка, покрита с черна мушама, а на гърба й висеше малкият калъф с укулеле.

— Сигур приличаме на същински плашила — измърмори Били, който настръхваше при всеки устремен към него поглед.

— Нямаше ли да е същото, ако отивахме на къмпинг? — утеши го Саксън.

— Само че не отиваме на къмпинг.

— Но те не знаят това — продължи тя. — Само ти го знаеш. И това, което мислиш, че си мислят, те съвсем не го мислят. Най-вероятно е да мислят, че отиваме на къмпинг. А най-хубавото от всичко е, че ние наистина отиваме на къмпинг. Да! Да! Отиваме на къмпинг!

Това окуражи Били, но той все пак измърмори, че е твърдо решил да строши главата на първия негодник, който дръзне да им се присмее. Той погледна Саксън. Бузите й пламтяха, очите й сияеха.

— Знаеш ли — каза той изведнъж, — гледах на времето една опера, в която всички бяха тръгнали да скитат, метнали китари през рамо, както ти сега с твоето дрън-дрън. Сетих се за тях кат’ те гледам. Те непрекъснато си пееха песни.

— Затова и аз го взех със себе си — отговори Саксън. — И ние ще пеем, като тръгнем да скитаме по селските пътища. Ще пеем край огъня на открито нали отиваме на къмпинг? Имаме ваканция и сме тръгнали да опознаем страната. Тогава, защо да не се веселим? Та ние дори не знаем къде ще спим тази нощ или която и да е друга нощ. Помисли си само колко е забавно!

— Да, да, това също е един вид спорт — съгласи се Били. — Но все пак нека свърнем по тая пресечка и заобиколим зад ъгъла. Там са застанали няколко души, които познавам, а пък не ми се иска да им строша главите.