Джек Лондон
Лунната долина (40)

Глава VI

От Монтерей, вместо да вървят по шосето, което седемнадесет мили се точи покрай брега, те тръгнаха по прекия селски път през хълмовете, така че Кармелският залив изведнъж се откри пред тях с цялата си хубост. Те се спущаха по стръмнината, провираха се през бодливите борове покрай сгушените в зеленина спретнати живописни вили на художници и писатели и продължаваха по ронливите пясъчни дюни, укрепени от жилавите корени на вълчия боб и осеяни с бледия калифорнийски мак. Саксън извика от учудване и възторг и притаила дъх, се загледа в чудната синева на огромната вълна, пронизана от златните слънчеви лъчи, която на прибоя с грохот се разби на дълга около миля ивица бяла пяна и се плъзна към извития в дъга, побелял от пяната пясъчен бряг.

Саксън не знаеше колко дълго бяха стояли да наблюдават величественото шествие на вълните, които се надигаха от дълбочините на развълнуваното море, за да побелеят с грохот в краката им. Тя се опомни, когато Били със смях се опита да свали кошницата от раменете й.

— Както виждам, искаш да спрем за малко — каза той. — Тогава да се разположим по-удобно.

— Не съм и сънувала, не съм и сънувала — повтаряше тя и развълнувано стискаше ръце. — А… аз мислех, че вълните при Оукландския фар са великолепни, но това е нещо съвсем различно… О! Гледай! Гледай! Виждал ли си някога такива неописуеми цветове? А как проблясват слънчевите лъчи през вълните! О!

Най-после тя можа да откъсне очите си от прибоя и погледна далече към хоризонта, където над потъмнялото синьо-зелено море бяха надвиснали кълбести облаци, после към завоя на плажа на юг и назъбените върхове на скалите и към насечената линия на планините, които се синееха зад ниските заоблени хълмове, обграждащи Кармелската долина.

— Хайде, седни и се успокой — каза нежно Били. — Не се оставя току-тъй такава хубост.

Саксън се съгласи и почна веднага да развързва обущата си.

— А, искаш ли? — каза учудено Били и с възторг последва примера й.

Но преди да затичат боси към белезникавия мокър ръб на пясъка, там, където страшният океан се срещаше със земята, вниманието им бе привлечено от нещо много неочаквано. От тъмните борове се спусна гол, само по тесни бански гащета човек и затича към пясъчните дюни. Кожата му бе нежна и розова, лицето — като на дете, с руса и къдрава коса, а тялото — грамадно и мускулесто като на Херкулес.

— Я гледай! Прилича на Сендоу^[1] — тихо прошепна Били на Саксън.

Но тя мислеше за гравюрата в албума на майка си — за викингите по мокрия пясъчен бряг на Англия.

Човекът мина на двайсетина стъпки от тях, пресече мокрия пясък и се спря чак когато нагази до колене в кипящата пяна. Огромна водна стена, поне десет фута висока, се издигна над него. Колкото и голямо и силно да им се бе видяло тялото му, сега то изглеждаше мъничко и нежно пред неизбежната заплаха на надигналата се морска стихия. Саксън замря от страх. Тя погледна крадешком Били и видя, че и той наблюдава напрегнато.

Непознатият скочи срещу водната стена и тъкмо когато изглеждаше, че тя ще го премаже, той се гмурна под нея и изчезна. Огромната водна маса с грохот се стовари на брега, а зад нея се показа руса глава, после изопната ръка и част от рамо; едва успя да замахне няколко пъти и трябваше отново да се гмурне под друга огромна вълна. Той се бореше с морето, за да навлезе навътре въпреки бързо напиращите към брега вълни. Всеки път, когато той се гмурваше, дъхът на Саксън замираше и тя впиваше нокти в дланите си. Понякога след разливането на вълната те не можеха да го открият веднага, а когато го зърваха, той беше вече десетина фута по-далече, отвлечен като някоя тресчица от белобрадата вълна. Често им се струваше, че ще бъде победен и изхвърлен на брега, но след половин час той беше минал прибоя и бързо заплува напред; той вече не се гмуркаше, а минаваше леко над вълните. Скоро беше толкова далеч, че те само от време на време можеха да го различат като малка точка всред морето; но и тя изчезна. Саксън и Били се спогледаха; Саксън беше поразена от смелостта на плувеца, а сините очи на Били светеха от възхищение.

— Туй се казва плувец! Браво на момчето! — възхищаваше се той. — Хич не го е страх!… Знаеш ли, аз съм плувал само в басейн и в залива; но сега ще се науча да плувам и в океана. Ако можех да се справям с вълните като него, щях да бъда толкова горд, че нямаше да може да се приказва с мене. Честна дума, Саксън, предпочитам да мога да плувам като него, отколкото да имам хиляда ферми. И аз, разбира се, знам да плувам, и то като риба — една неделя преплувах от пристана Нероу Годж до Сешънс Бейзн, това са няколко мили, — но не съм виждал досега плувец, който да може да се мери с този момък. Няма да си ида оттук, докато не се върне… И, представи си, съвсем сам сред тия водни планини! Силен човек наистина!

Саксън и Били тичаха боси по брега, гонеха се, като размахваха дълги змиевидни водорасли: играха си цял час като деца. Едва когато се обуваха, те видяха русата глава да се приближава към брега. Били отиде до самия прибой, за да посрещне плувеца; сега, когато изскочи от вълните, кожата му не беше бяла, а цялата зачервена от ударите им.

— Вие сте истинско чудо и аз исках да ви го кажа — поздрави го с искрено възхищение Били.

— Да, вълнението беше доста силно днес — отговори младият човек и кимна.

— Да не сте случайно боксьор, когото не познавам? — запита Били, като се опитваше някак да налучка кой е този човек с изключителна физическа сила.

Събеседникът му се засмя и поклати глава; Били и не подозираше, че непознатият е бивш капитан на университетски футболен отбор, а между другото баща на семейство и автор на много книги. Той погледна Били с опитно око на човек, който неведнъж е имал работа с нови студенти, мечтаещи да се проявят на футболното игрище.

— Вие имате отлично телосложение — каза той. — И най-добрият спортист би ви завидял. Струва ми се, че не сте новак на ринга — прав ли съм?

Били кимна.

— Казвам се Робъртс.

Плувецът сбърчи вежди, като напразно се стараеше да си припомни.

— Бил, Бил Робъртс — добави Били.

— Охо! Нима вие сте Големия Бил Робъртс? Та аз съм ви виждал да се боксирате преди земетресението в Меканик Павилиън. След вас излезе Еди Хенлън с някакъв друг боксьор. Да, много добре помня — вие сте еднакво ловък и с двете ръце, имате страшно силен удар, но сте малко бавен. Да, спомням си, бяхте бавен, но победихте противника си оная вечер. — Той протегна мократа си ръка. — Казвам се Хейзърд, Джим Хейзърд.

— Вие бяхте футболен треньор преди две-три години, нали? Чел съм за вас във вестниците.

Те сърдечно си стиснаха ръцете, а след това бе представена и Саксън. Тя се почувства съвсем малка пред двамата млади великани, но и много горда, че принадлежи към същата раса, която бе създала и тях. Тя само слушаше техния разговор.

— Бих искал да тренирам бокс с вас, по половин час всеки ден — каза Хейзърд. — На доста неща можете да ме научите. Ще останете ли из тоя край?

— Не, ние сме тръгнали по крайбрежието да дирим земя. Но аз съм готов да ви науча някои хватки, пък и вие можете да ме научите нещо — да плувам при вълнение.

— Може да почнем с размяната на уроците, когато искате — предложи Хейзърд. Той се обърна към Саксън: — Защо не останете за малко в Кармел? Тук не е толкова лошо.

— Прекрасно е — съгласи се тя, като му благодари с усмивка, — но… — и се обърна към багажа им, оставен край вълчия боб — ние сме тръгнали да скитаме и да дирим държавна земя.

— Ако ще я дирите надолу от Сур, скоро няма да я намерите — засмя се той — Но време е да бягам, трябва да се облека. Ако дойдете пак насам, обадете ми се. Тук всеки ще ви каже къде живея. Довиждане.

И както беше дошъл, така си и отиде, тичешком през дюните.

Били го проследи с възторжен поглед.

— Славен човек, ей, славен човек! — мърмореше той. — Знаеш ли, Саксън, той е много прочут. Поне хиляда пъти съм срещал портрета му във вестниците. А пък никак не е горделив. Говори с човека като човек. Да ти кажа ли — почвам отново да вярвам в нашия народ.

Те напуснаха плажа и на тясната главна улица си купиха месо, зеленчук и половин дузина яйца. Били с мъка откъсна Саксън от витрината на магазинчето, където светеха с всички цветове на дъгата перли от абалоне^[2] и накити, направени от тях.

— Тук покрай брега има много абалоне — увери я Били. — Ще ти наловя колкото искаш. Намират се по време на отлива.

— Баща ми — каза тя — имаше копчета за ръкавели от седеф на абалоне и чисто злато. От години не бях се сещала за тях. Кой знае у кого са сега.

Отправиха се на юг. Навсякъде между боровете надничаха спретнатите, красиви къщи на художниците. А когато пътят изведнъж се спусна към Кармелската река, пред тях неочаквано се появи голяма сграда.

— Сещам се какво е това — каза почти шепнешком Саксън. — Тук е била старата Испанска мисия на кармелитите. По тоя път испанците са идвали от Мексико — те строели църкви и покръствали индианците…

— Докато ги изгонихме всичките — и испанци, и индианци — гордо и спокойно подчерта Били.

— Но все пак зданието е чудно красиво — замислено каза Саксън, като гледаше полуразрушената кирпичена постройка. — Мисията „Долорес“ в Сан Франциско е по малка и не е така стара.

Оградена от ниски хълмове откъм океана, изоставена и забравена от хората, църквата, построена от печена на слънцето глина, слама и варовик, се издигаше безмълвна и самотна всред развалини от други постройки, които някога са приютявали хилядите й богомолци. Особеното настроение на мястото обхвана Саксън и Били — те пристъпваха тихо, шепнеха едва чуто и почти се страхуваха да влязат през отворения портал. Нямаше нито свещеник, нито молещи се, но от всичко личеше, че тук продължаваше да се извършва богослужение; Били забеляза колко малко пейки има и заключи, че църковната община съвсем не е голяма. После се изкачиха на пропуканата от земетресение камбанария и им направи впечатление, че гредите бяха ръчно издялани; те откриха после, че от галерията гласовете им звучат чисто и ясно и Саксън, разтреперана от собствената си дързост, тихичко запя първите тактове на „Исусе, любими Исусе“. Молитвата прозвуча така хубаво, че възхитена, тя се облегна на перилата, постепенно извиши гласа си, докато най-после запя с пълен глас:

Исусе, любими Исусе,

до твоя скут да застана,

додето вълните бушуват,

додето гърми урагана!

О, скрий ме, Спасителю, скрий ме,

след всички житейски бури

душата ми нека достигне

твйте небесни лазури!…

Опрял гръб на старата стена, Били я гледаше с любов, а когато тя свърши, прошепна:

— Беше прекрасно! Наистина прекрасно! Да можеше да видиш лицето си, докато пееше. То беше тъй красиво също кат’ гласа ти. Не е ли чудно?… Идва ми на ум за религия само когато мисля за тебе.

Те се настаниха край върбите до реката, приготвиха си обед, а след това до вечерта прекараха върху ниските скали, северно от устието на реката. Отначало нямаха намерение да останат там целия следобед, но така бяха очаровани, че не можеха да се откъснат от огромните вълни, които се разбиваха о скалите, и от разнообразните многоцветни морски обитатели — морски звезди, раци, раковини, морски анемонии; в локва от морска вода върху скалите те видяха една малка дяволска рибка, подхвърлиха й няколко рачета и изтръпнаха, като видяха как тя ги хваща в конусовидното си тяло също като в клопка. По време на отлива те събраха цял куп огромни раковини, дълги пет-шест инча и брадати като патриарси. После, докато Били скиташе по брега и напразно търсеше абалоне, Саксън се излегна на скалата, плискаше с ръката си в кристалночистата вода, останала в малки езерца по скалите, загребваше шепи лъскави скъпоценности — натрошени раковини и малки камъчета, по които преливаха розови, сини, зелени и виолетови отблясъци. Били се върна, излегна се на слънце до нея на скалата, отдето чувстваха и приятния морски хлад и гледаха как слънцето потъваше в хоризонта там, където океанът бе най-силно обагрен в синьо-зелено.

Саксън протегна ръка към Били и въздъхна, преизпълнена от щастие. Струваше й се, че никога досега не бе изживявала такъв приказен ден — сякаш всичките й мечти се сбъдваха. Тя и насън не си би представяла, че светът може да е толкова красив. Били нежно стисна ръката й.

— За какво мислиш? — запита я той, когато най-после станаха и тръгнаха.

— О, не знам точно, Били. Може би за това, че един такъв ден струва повече, отколкото десет хиляди години в Оукланд.