Джек Лондон
Лунната долина (49)

Глава XV

Все по на север, през богати, цветущи и възродени земи, спирайки в градчетата Уилоуз, Ред Блъф и Рединг, през окръзите Колуза. Глен, Техама и Шаста продължаваше пътя им техният спретнат фургон, теглен от двете кулести кобили с бели гриви и опашки. Макар че се отбиваше в много ферми. Били избра само три коня, които после изпрати в Оукланд; докато той оглеждаше с мъжете живата стока. Саксън разговаряше с жените. Тя все повече се убеждаваше, че долината, която търсеха, не беше в този край.

При Рединг те прекосиха Сакраменто на сал и след това цял ден прекараха в мъчително пътуване ту през хълмисти местности, ту през съвършено равни долини. Жегата ставаше все по-нетърпима, дърветата и храстите бяха повехнали и изсъхнали; и когато отново стигнаха реката Сакраменто, големите стоманолеярни на Кенет им обясниха защо е унищожена цялата околна растителност.

Те излязоха от фабричното градче, гдето къщурките бяха накацали над пропастите, като птичи гнезда. Широкото хубаво шосе се издигаше по протежение на няколко мили и после се спускаше стръмно надолу в каньона Сакраменто. Тук каменистият път, изсечен в самата скала на каньона, ставаше по-равен, но толкова се стесняваше, че Били почна да се страхува, да не би да се появи кола насреща. Далече долу реката ту подскачаше пенлива върху малките камъни из плиткото корито, ту се разбиваше шумно във водопадите и о големите обли камъни, като бързаше към просторната долина, която Били и Саксън бяха оставили зад себе си.

Понякога там, където пътят се разширяваше, Саксън вземаше поводите, а Били вървеше редом с фургона, за да облекчи товара на конете. Саксън настояваше и тя на свой ред да върви пеша и когато след големи стръмнини Били спираше задъханите животни да починат, а Саксън стоеше до главите им, галеше ги и ги ободряваше, той беше неизказано щастлив, като гледаше красивите си коне и сияещата си жена, така изящна и прелестна в златисто кафявия си кадифен костюм за езда, който очертаваше стройните й нозе под късите поли на жакета. И когато тя му отговори със също такъв поглед, със замъглени от щастие сиви очи, Били почувства, че трябва да каже нещо, за да не се задуши.

— Ах ти, мое момиче! — извика той.

И тя му отвърна със светнало лице:

— Ах ти, мое момче!

Веднъж те останаха да нощуват в една дълбока клисура на каньона, където беше сгушено малко селце; жителите му работеха в тамошната фабрика за дървен амбалаж. Те срещнаха един беззъб старец, които гледаше с избелелите си очи фургона им и ги запита:

— Представление ли ще давате?

Те минаха Касл Крегз, чиито блеснали на слънцето червени скали се открояваха като мощна крепост на трептящото синьо небе. А между зелените стени на каньона в далечината те за пръв път зърнаха Маунт Шаста — обагрен в розово, снежният връх се издигаше като видение при залез. Планината нямаше да се загуби от погледа им още много дни. След стръмно изкачване при неочакваните завои на пътя Шаста отново се появяваше и все така далечна показваше двата си върха с бели, блестящи на слънцето глетчери. Миля след миля и ден след ден се изкачваха те, а Шаста им се представяше винаги различна и винаги прекрасна в летните си снегове.

— Същински кинематограф на небето — каза най-после Били.

— Ах, колко е красиво всичко! — въздъхна Саксън. — Само че тук няма лунни долини.

Те попаднаха всред облаци от пеперуди и няколко дни фургонът се движеше през гъст рояк безброй милиони летящи красавици, от който пътят изглеждаше като постлан с приказен кафяв губер; понякога им се струваше, че самият път се повдига изпод копитата на пръхтящите кобили, когато пеперудите излитаха безшумно и изпълваха въздуха, а вятърът ги понасяше на жълто-кафяви облаци, леки като снежни парцали, струпваше ги на купчини край оградите или пък безпомощни, те биваха отнасяни от водите на напоителните канали край пътя. Хейзл и Хети скоро свикнаха с пеперудите, но Посум не преставаше гневно да лае срещу тях.

— Хм, никога не съм чувал, че конете трябва да се приучват да не се боят и от пеперуди — шегуваше се Били — Това повдига цената на наште коне с петдесет долара.

— Почакайте малко да минете границата на Орегон и ще навлезете в долината на река Рог — разказваха им местните жители. Там е истински рай: и климатът, и местността, и овощните градини са прекрасни. Там овощните ферми носят двеста на сто печалба, а земята оценяват на петстотин долара акърът.

— Ей! — каза Били, когато отминаха и не можеха вече да го чуят. — Много е скъпо, не е за нашата уста лъжица.

А Саксън каза:

— Не зная дали ще има ябълки в нашата Лунна долина, но знам, че тя носи десет хиляди на сто щастие от капитала, който се състои от Били, Саксън, Хейзл, Хети и Посум.

Те минаха областта Сискию, прехвърлиха се през високите планини и стигнаха до Ешлънд и Медфорд, като се спряха на лагер край брега на буйната река Рог.

— Тук е чудесно, величествено — извика Саксън, — но все пак не е Лунната долина.

— Не, това не е Лунната долина — съгласи се Били.

Разговорът се водеше вечерта, малко след като Били бе уловил чудовищно голяма пъстърва; потънал до гърло в леденостудената вода на Рог Ривър цели четиридесет минути, той се бори, за да намотае изопнатата връв на въдицата върху макарата, докато най-после успя да извлече на брега своя необикновен улов и с победоносен вик на див команч скочи и хвана рибата за хрилете.

— Тези, който търсят, намират — предсказваше Саксън, когато те се насочиха на север, излизайки от прохода Грант, и продължиха все на север през планините и плодородните долини на Орегон.

Веднъж лагеруваха край реката Умпква. Били се бе навел и дереше кожата на първия убит от него елен. Като вдигна очи към Саксън, той подхвърли:

— Ако не познавах Калифорния, щях да мисля, че Орегон е място тъкмо за мене.

А вечерта, след като се бяха нахранили богато с еленово месо. Били се беше излегнал и подпрян на лакът, пушеше цигара.

— Може би въобще няма Лунна долина — каза той. — Но дори да няма, к’во от това? Можем да си живеем все така. Нищо по-хубаво не искам.

— Не, има Лунна долина — спокойно отговори Саксън. — И ние ще я намерим. Трябва да я намерим. Помисли, Били, това не е възможно — да скитаме цял живот. Тогава никога няма да имаме мъничка Хейзл, ни мъничка Хети, нито пък някой мъничък… Били…

— Нито пък някоя мъничка Саксън — вметна Били.

— Нито малки Посуми — бързо завърши тя, като кимна с глава и протегна ръка, за да погали фокстериера, който с увлечение глождеше едно еленово ребро. Но вместо благодарност кучето злобно изръмжа и зъбите му едва не се забиха в пръстите й.

— Посум! — извика тя с горчив упрек и отново протегна ръка към него.

— Недей! — предупреди я Били. — Това е по-силно от него. Този път може наистина да те захапе.

Ръмженето на Посум ставаше все по-заплашително, челюстите му здраво стискаха кокала, очите му святкаха с безумен блясък и козината на врата му бе настръхнала.

— Доброто куче брани кокала си — защити го Били. — Не бих и погледнал пес, който се оставя да му го отнемат.

— Но това е моят Посум — възрази Саксън — и той ме обича. Той трябва да ме обича повече, отколкото някакъв изглозган кокал. И освен това трябва да ме слуша. Тук, Посум! Дай кокала! Дайте кокала, сър!

Тя протегна предпазливо ръка, но ръмженето се усили, докато накрая кучето заплашително се озъби.

— Казах ти, това е инстинкт — повтори предупреждението си Били. — Той наистина те обича, но това е по-силно от него.

— Той има право да брани кокала си от чужди хора, но не и от своята майка — спореше Саксън. — И аз ще го накарам да ми даде тоя кокал.

— Фокстериерите са много раздразнителни, Саксън. Ти ще го разяриш.

Но Саксън упорито настояваше на своето и взе малка пръчка от дървата за огън.

— Хайде, сър, сега дайте ми тоз кокал.

Тя го заплаши с пръчката и кучето започна да ръмжи свирепо. То отново се озъби и цялото се сниши, за да запази кокала. Саксън замахна, сякаш се готвеше да го удари — отведнъж то остави кокала, преметна се на гръб до краката й, като вирна и четирите си лапички във въздуха, кротко провисна ушите си, а плувналите му в сълзи очи красноречиво и покорно молеха за милост.

— Гледай ти! — прошепна със страхопочитание Били. — Гледай го! Оставя незащитено коремчето си, слънчевия си възел. Предоставя в ръцете ти целия си живот, сякаш ти казва: „Ето тук съм. Стъпчи ме, убий ме, ако искаш. Аз те обичам, аз съм твой роб, но просто не мога да не браня своя кокал. Инстинктът ми е по-силен от мене. Убий ме, но не мога иначе.“

Гневът на Саксън се стопи, сълзи напълниха очите й. Тя се наведе и взе мъничкото животно в ръцете си. Посум бе вън от себе си от вълнение: скимтеше, трепереше, гърчеше се, въртеше се и лижеше лицето й, за да му прости.

— Златното ми сърчице, розовото ми езиче — нареждаше Саксън, като притискаше бузата си о мекото, все още треперещо от тревога кученце. — Мама съжалява, никога вече няма да го мъчи така. Ето, мъничко! Виждаш ли? Там е твоят кокал! Вземи го!

Тя го пусна на земята, но то дълго не се решаваше да вземе кокала, търпеливо гледаше към Саксън, за да се увери, че тя му разрешава, като продължаваше да трепери, раздвоено и разкъсвано от ужасната борба между дълга и желанието си да захапе кокала. Едва когато тя му повтори разрешението си и му кимна утвърдително, то се осмели да се приближи до кокала. Но след миг внезапно трепна, вдигна глава и въпросително погледна Саксън. Тя отново кимна, усмихна му се и Посум облекчено и радостно въздъхна и наведе глава, за да захапе скъпоценното еленово ребро.

— Твоята Мерцедес е била права, като е казвала, че хората се бият за работа, като кучета за кокал — замислено каза Били. — Това е инстинкт. Та и аз не можех да се удържа да не бухна с юмрука си някой стачкоизменник в челюстите, също както твоят Посум не можеше да не ти се озъби. И няма как да се обясни. Каквото трябва да направи човек, го прави. И ако човек прави нещо, това е, защото така трябва — все едно дали може да обясни защо го прави, или не. Помниш ли, Хол не можеше да обясни защо е тикнал бастунчето в краката на Тимоти Мак Манъс по време на надбягването. Каквото трябва да направи човек, той го прави. Това е всичко, което мога да кажа. Аз нямах никакви причини, ама никакви, да набия оня наш квартирант Джими Хармън. Той беше добър, честен — човек на място. Но аз просто не можех да не го направя: стачката се проваляше и толкова горчилка се бе набрала в мене, та чак чувствах вкуса й в устата си. Не съм ти казвал, но аз го виждах, след като излязох от затвора — докато ръцете ми бяха в шините. Отидох до депото и го почаках, докато се върне — беше излязъл нанякъде, — и му се извиних. Сега кажи ми к’во ме накара да му се извиня. Не знам. Сигур същото, което ме накара да го набия. Просто тъй е трябвало.

Така Били, като стануваха край Умпква Ривър, обясняваше по реалистичен начин причините на постъпките, докато Посум по същия начин ги доказваше на дело и настървено глождеше със здравите си зъби еленовото ребро.