Джек Лондон
Лунната долина (35)

Глава I

Трамваят отиваше чак до Хейуърдз, но Саксън предложи да слязат в Сан Лиандро.

— Все едно откъде ще почнем нашия поход — каза тя. Все отнякъде трябва да тръгнем. Щом сме решили да дирим земя и да понаучим някои неща, колкото по-рано почнем да проучваме, толкова по-добре. Освен това ние трябва да се запознаем и с разните видове земя както близо до градовете, така и горе в планините.

— Хм, това сякаш е главна квартира на португалите — непрекъснато повтаряше Били, докато минаваха през Сан Лиандро.

— Изглежда, че тук не е останало много място за хората като нас — прецени Саксън.

— Никакво място не е останало, както виждам — измърмори Били. — Явно, за истинския американец няма вече място в собствената му страна.

— За това той сам си е виновен — каза Саксън с оттенък на острота в гласа; тя сякаш негодуваше от условията, които бе почнала да разбира.

— О, не знам дали е точно така. Смятам, че американецът, ако поиска, би могъл да прави това, което правят португалите; но, слава богу, не иска. Той не е способен да живее като свиня.

— Може би на село да не е така — възрази Саксън — Но в града съм виждала много американци да живеят като свини.

Били неохотно се съгласи с нея:

— Сигур напускат фермите и отиват в града за нещо по-добро, а там си счупват главите.

— Погледни колко деца! — извика Саксън. — Току-що са ги пуснали от училище. Почти всичките са португалци. Португалци, Били, а не португали. Мерцедес ме научи да произнасям правилно тая дума.

— Те сигур не са ходили облечени така в тяхната страна — усмихна се подигравателно Били. — Трябвало е да дойдат тука, за да имат свестни дрехи и свястна храна. Виж ги какви са шишкави като буренца.

Саксън кимна в знак на съгласие. Изведнъж като че нещо се изясни в нейното съзнание:

— Точно там е въпросът, Били. Тия хора работят, занимават се със земеделие. Тях стачките не ги засягат.

— И това нищо и никакво градинарство ти наричаш земеделие? — възрази той, като посочи малкия, едва от един акър, парцел земя, край които минаваха.

— О, ти все още на голямо се изхвърляш — засмя се тя. — Ти си като вуйчо Уил, които притежаваше хиляди акра, но искаше да има един милион, а свърши като нощен пазач. Ето това ни пречи на нас американците. Все сме по големите работи. За по-малко от сто и шейсет акра не щем и да чуем.

— Все пак — упорито настояваше Били — големите стопанства са много по-добри от малките стопанства като тия нищо и никакви градинки.

Саксън въздъхна.

— Не знам кое е по-добро — забеляза тя накрая — да притежаваш няколко акра и да имаш собствени коне или да нямаш никаква земя и да караш чужди коне за някаква надница.

Били се намръщи.

— Продължавай, Робинзон Крузо — добродушно изръмжа той. — Търкай ми сол на главата, колкото ти се ще. И най-лошото е, че си права. Какъв ти истински американец съм аз, като карах чужди коне, за да се прехранвам, стачкувах, пердашех стачкоизменници, а пък не можах да изплатя дори малкото ни мебели. Както и да е, но за едно нещо съжалявам — дяволски ме беше яд, като видях как вземат обратно голямото ни кресло. Ти толкова го обичаше, такива хубави часове сме прекарвали на него.

Сан Лиандро остана зад тях; и те вървяха през полето покрай малки земеделски участъци, които Били наричаше „фермички“. Саксън извади своето укулеле, за да го развесели с песните си. Първо изпя „Бъди добър с дъщеря ми“, а след това премина към стари религиозни негърски песни, една, от които почваше с думите:

Отивам аз към страшния съд,

отивам, ей, отивам!

И чувам тръбите как страшно тръбят,

отивам, ей, отивам!…

Един голям открит автомобил профуча край тях, вдигна облак прах и принуди Саксън да прекъсне пеенето си. Тогава тя сподели с Били последните си мисли:

— Виж какво, Били. Не забравяй, че не бива да се хвърляме на първия къс земя, който ни попадне. Трябва добре да си отваряме очите, преди да решим…

— Да, те още не са отворени както трябва — съгласи се той.

— Трябва да се научим да ги отваряме. Тия, които търсят — намират. Имаме много време, за да се научим. Няма значение, дори да трае месеци и месеци. Свободни сме да правим, каквото си искаме. Както се казва: десет пъти мери, веднъж режи. Трябва да говорим с хората, за да се научим. Ще заговаряме всеки, когото срещнем. Ще питаме. Ще разпитваме всекиго. Това е единствен начин да научим, каквото ни интересува.

— Не ме бива много да разпитвам хората — намуси се Били.

— Тогава аз ще питам — извика тя. — Ние трябва да спечелим тая игра, а за това е необходимо да знаем всичко. Виж всички тия португалци. А къде са американците? След мексиканците те са притежавали тая земя. Какво ги е накарало да я напуснат? А по какъв начин португалците са успели? Ето, виждаш ли, трябва да питаме за хиляди неща.

Тя дръпна няколко пъти струните и нейният чист, приятен глас весело се понесе:

Връщам се във Дикси,

връщам се във Дикси,

връщам се, където

портокалите цъфтят

чувам някой вика,

гледам някой плаче.

връщам се във Дикси,

там е моят път!

Саксън внезапно спря да пее и извика:

— О, какво очарователно място! Виж тази беседка, цялата е покрита с гроздове.

Тя непрекъснато се възхищаваше от малките ферми, край които минаваха. Ту се провикваше: „Погледни цветята“ или: „Боже, какви зеленчуци!“, или пък: „Виж! Те имат крава!“

Често ги настигаха и отминаваха американци в кабриолети или леки, едноместни автомобили и любопитно ги заглеждаха. Саксън понасяше това много по-леко от Били, който всеки път недоволно измърморваше нещо. Покрай пътя те видяха един телефонен монтьор, който бе седнал да обядва.

— Спри се и го заговори — прошепна Саксън.

— Няма никакъв смисъл. Той е монтьор, какво разбира от земеделие?

— Отде да знаеш. Изглежда ми на човек като нас. Хайде, Били, заговори го само. И тъй и иначе, сега не работи и е много вероятно да се разприказва. Виж това дърво веднага зад портата — как са преплетени клоните му. Истинско чудо. Питай го за дървото. Така лесно ще почнеш разговора.

Когато стигнаха до него, Били спря.

— Добър ден — мрачно каза той.

Монтьорът, съвсем млад човек, който точно чупеше едно варено яйце, вдигна очи към тях.

— Добър ден — отговори той.

Били свали торбата от раменете си и Саксън поставя кошничката на земята.

— Продавате ли нещо? — запита момъкът, като не се решаваше да се обърне направо към Саксън, а говореше и на двамата, хвърляйки въпросителен поглед към покритата кошница.

— Не — отговори Саксън бързо, — ние търсим земя. Не знаете ли да има тук наоколо?

Той отново престана да се занимава с яйцето и ги погледна изпитателно, сякаш искаше да разбере техните платежни сили.

— Знаете ли по колко се продава земята в тоя край?

— Не — отговори Саксън. — А вие?

— Би трябвало да знам, тук съм роден. Земя като тая из цялата околност струва от двеста-триста до четиристотин-петстотин долара един акър.

— Фю-ю! — подсвирна Били. — Не, такава земя не ни трябва.

— Но защо е толкова скъпа… Градски парцели? — интересуваше се Саксън.

— Съвсем не. Португалите повишиха цената, струва ми се.

— Аз мислех, че по сто долара акърът може да се намери доста добра земя — каза Били.

— О, мина онова време. Тогава, дето се казва, даром са я давали, а ако си надежден, притуряли и добитъка, дето пасял по нея.

— А как стои по тоя край въпроса с държавната земя? — беше следващият въпрос на Били.

— Тук никога не е имало държавна земя. Всичко е било собственост на мексиканците. Моят дядо купил хиляда и шестстотин акра от най-добрите за хиляда и петстотин долара петстотин в брой, а останалите на изплащане за пет години без лихва. Но това е ставало в миналото. Той дошъл на Запад през четирийсет и осма година да дири страна без студове и треска.

— И е намерил к’вото е търсил — каза Били.

— И още как. Ако той и баща ми бяха задържали тая земя, тя щеше да им носи повече от златна мина и аз нямаше да работя за парче хляб. А вие с какво се занимавате?

— Аз съм колар.

— Участвахте ли в Оукландската стачка?

— Разбира се. И почти целия си живот съм работил в Оукланд.

Тогава двамата мъже започнаха да разискват профсъюзни въпроси и положението, създадено от стачката. Но Саксън не искаше да пропусне случая и върна отново разговора към въпроса за земята.

— Как така португалците повишиха цената на земята? — запита тя.

Младежът с усилие се откъсна от разговора по работите на Съюза, погледна я за миг с недоумение, докато най-после схвана въпроса й.

— Защото, като почнат да работят земята, се забравят. Защото работят от ранна утрин до късна вечер, всичките, и жените, и децата. Защото успяват да получат от двайсет акра повече, отколкото ние изкарваме от сто и шейсет. Вижте например стария Силва — Антонио Силва, помня го още като бях хлапак. Той нямаше пари дори за един свестен обяд, когато дойде в тоя край.

И почна да взема под наем земя от нашите. А вижте го сега — има двеста и петдесет хиляди суха пара. Бас държа, че кредитът му е поне един милион. А да не говорим какво притежават другите членове на семейството му.

— И той е забогатял толкова само от вашите земи? — запита Саксън.

Младежът кимна неохотно.

— Но защо вашето семейство само не е постигнало това? — продължи тя.

Монтьорът сви рамене.

— И аз не знам — отвърна той.

— Но парите са били там, в земята — настояваше тя.

— Дявол да го вземе, така е — отвърна той с известно раздразнение. — Но ние не сме се досещали, че те наистина са там. Струва ми се, че парите са били в главата на португалите. Те са знаели някои неща, които ние не сме знаели. Това е то.

Саксън не скри, че е недоволна от неговото обяснение, монтьорът се почувства засегнат и скочи ядосан.

— Елате с мене да ви покажа — каза той. — Ще видите защо работя на една надница, когато съм могъл да бъда милионер, ако баща ми и дядо ми не са били глупци. Такива сме си ние всичките кореняци американци — глупци с главно „Г“.

Той ги поведе през портата към плодното дърво, което преди малко бе привлякло вниманието на Саксън. От ствола излизаха четири големи клона. Два фута над ствола клоните отново се съединяваха един с друг, всеки със срещуположния клон в един общ жив възел.

— Да не мислите, че така си е израсло, а? Всъщност, да, но все пак старият Силва го е принудил. Той събира младите клончета, когато дървото е още фиданка, и ги усуква. Умно, а? К’во ще кажете? Никаква буря не може да прекърши такова дърво. Това е естествен, гъвкав възел и е по-здрав от железен. Погледнете тия редици — всички дървета са така. Виждате ли? Това е само един от триковете на португалите. А те знаят милион такива.

Пресметнете сами. Тия дървета нямат нужда от подпори, когато натежат от плод. А когато нашите натежаваха от плод, ние слагахме по пет подпори на всяко дърво. Сега представете си десет акра с овощни дръвчета — това ще рече няколко хиляди подпорни пръти. Колко пари и колко труд отиват — да се слагат и да се махат всяка година! А тия естествени възли не искат никакви грижи. Те са си винаги на място. Да, португалите ни сложиха в джоба си, и още как! Елате, ще ви покажа.

Били със своите градски разбирания за нарушаване границите на чужди владения беше смутен от свободата, с която те се разхождаха из чуждото място.

— О, няма нищо, стига да не газите насажденията — успокои го монтьорът. — Освен това тая земя е била на дядо ми. Тук всички ме познават. Старият Силва е дошъл преди четирийсет години от Азорските острови. Година-две пасал овце в планините, а след това слязъл тука, в Сан Лиандро. Тия пет акра били първата земя, която той наел. Това било началото. После почнал да наема стотици акри и големи участъци от по сто и шейсет. Тогава от Азорските острови захванали да прииждат разни негови сестри, вуйчовци и лели. Там, изглежда, всички са роднини и много скоро Сан Лиандро стана португалско селище.

В края на краищата старият Силва купи тия пет акра от дядо ми. Скоро след това баща ми беше затънал до гуша в дългове — Силва започна да изкупува нашата земя по цели участъци от сто и шейсет акра. И всички останали негови роднини правеха същото. Баща ми все искаше бързо да забогатее, но в края на краищата умря в дългове. А старият Силва никога не пропускаше и най-нищожната работа, стига да му носеше някакви пари. И всички останали са като него. Погледнете конския боб, там зад оградата, чак до самия път. Ние не бихме се унижили да се занимаваме с такава дреболия. Но не и Силва! Затова той сега има хубава къща в Сан Лиандро и се вози с автомобил, който струва четири хиляди долара. На двора пред къщата си е засадил с лук чак до самия тротоар. Той изкарва триста долара годишно само от това парче земя. Знам, че за десет акра земя, които купи миналата година, са му поискали хиляда долара на акър и окото му не е мигнало. Той знаеше, че си струва парите, знаеше, че земята сама ще се изплати. Това е то. При хълмовете той има ранчо от петстотин и осемдесет акра, купи го просто без пари. Уверявам ви, че бих могъл да се разхождам с различни автомобили всеки ден от седмицата само с дохода, които му носят конете от това ранчо — развъжда всички породи, като почнете от товарните, та стигнете до луксозните коне за езда.

— Но как? Как? Как е успял да постигне всичко това? — извика Саксън.

— Как ли? Умело е стопанисвал земята. Та цялата му челяд работи, дявол да го вземе. Никой от тях не се срамува да си запретне ръкавите и да вземе мотиката, всички — и санове и дъщери, и снахи, и старецът, и бабата, та дори и бебетата. Те имат една поговорка, че ако едно четиригодишно дете не може само да пасе една крава край пътя, без да я остави да отслабне, не заслужава хляба, който изяжда. Та цялото племе на Силва обработва сто акра грах, осемдесет акра домати, трийсет акра аспержи, десет акра ревен и четиридесет акра краставици и сума други неща.

— Но как успяват? — продължаваше да пита Саксън. — Ние никога не сме се срамували от работа. Целият си живот съм работили, и то не на шега. В работата мога да надмина коя и да е португалка и съм го правила в ютената фабрика. Там около мене на становете работеха много португалки и всякога успявах да изтъка повече от тях. Причината не се крие в работата. Но къде тогава?

Монтьорът смутено я погледна.

— Аз самият много пъти съм си задавал същия въпрос. Казвал съм си: „Ние струваме много повече от тия нищо и никакви емигранти. Първи сме дошли тука и тая земя е била наша. Мога да надвия всеки даго, който някога се е излюпил на Азорските острови. И съм по-образован от тях. Как тогава, дявол да го вземе, успяват да вземат връх над нас, да станат собственици на нашата земя и да си открият текущи сметки в банките?“ И единственият отговор на този въпрос е, че ни липсва съобразителност. Не си напрягаме достатъчно мозъка. Има нещо, което ни липсва. Във всеки случай не стопанисваме умело земята. Никога не сме гледали сериозно на тая работа. Видяхте ли? Затова ви доведох тука. Да видите как старият Силва и цялото му племе стопанисват земята. Погледнете това място. Някакъв негов братовчед едва-що пристигнал от Азорските острови и почна с това парче земя, като плаша порядъчен наем на Силва. Много скоро той ще стъпи на краката си и ще си купи земя от някой загиващ американски фермер.

Погледнете наоколо, а да видите само какво е през лятото! Ни педя земя не остава неизползвана. Там, дето ние събираме нищожна реколта, те събират четири, и то богати реколти. И вижте само как навсякъде е засадено между редовете на дърветата френско грозде, а между френското грозде фасул и други редове фасул съвсем близо от всички страни на дърветата и по краищата на овощната градина пак фасул. Силва не би продал тези пет акра дори и да му дават по петстотин долара в брой. За тази земя някога той е дал на дядо ми петдесет долара за акър; а пък аз, както ме виждате, работя за Телефонната компания и поставям телефон на братовчеда на стария Силва, току-що довтасал от Азорските острови, който и езика ни още не знае.

Конски боб покрай пътя, представете си! Това е друг негов трик — като угояваше свинете с тоя боб, Силва спечели повече, отколкото дядо ми е спечелил през целия си живот като фермер. Дядо ми с презрение гледаше на тоя конски боб. С това презрение си и умря, но и остави повече ипотеки върху земята си, отколкото можете да си представите… Чували ли сте някога да се отглеждат домати, като се увиват в хартия? Баща ми изсумтя, когато за първи път видя португалите да го правят. И той продължи да сумти. Но португалите събраха чудесна реколта, докато доматите в нашата градина бяха изядени от бръмбари. Липсва ни съобразителност, ако щете, умение или дявол знае какво! Погледнете само тая земя — дава четири реколти на година и всяка педя е обработена грижливо. В Сан Лиандро има парцели от по един акър, от които печелят сега повече, отколкото едно време се печелеше от петдесет акра. Португалите са родени земеделци. Това е то. А пък ние нищо не разбираме от земеделие и никога не сме разбирали.

Саксън разговаряше с монтьора, докато той ги развеждаше, но към един часа той погледна часовника си, сбогува се с тях и се върна към работата си: да прокарва телефона на последния емигрант от Азорските острови.

В града Саксън носеше в ръка покритата е мушама кошничка; но на кошничката бяха нагласени и презрамки, така че можеше да я носи и на гърба си. Саксън използва това приспособление, когато излязоха на полето, и премести малкото калъфче с укулеле, което увисна под лявата й ръка.

След като се разделиха с монтьора, те извървяха около една миля и спряха там, където пътят се пресичаше от малък ручей, засенчен от храсталаци. Били искаше да обядват със студените закуски, които Саксън беше приготвила за последен път в къщичката на Пайн стрийт. Но тя бе твърдо решила да накладат огън и да сварят кафе. Тя не го искаше за себе си, но считаше, че е много важно в началото на тяхното странно пътешествие всичко да е колкото може по-удобно, за да бъде доволен Били. Като се стремеше да запали у него ентусиазъм, равен на своя, тя се страхуваше да не би с нещо тъй непривлекателно като студения обед да загаси искриците, които тлееха у Били.

— От самото начало трябва да свикнем с мисълта, че няма защо да бързаме, Били. Няма защо да бързаме — не ни чакат училищни занятия. Тръгнали сме за удоволствие, за истински приключения, като тия, за които четем в книгите… Ех, как ми се иска да ме види сега оня малчуган, които ме заведе на Гоут Айлънд да ловим риба. „Оукланд е само място, отдето да се тръгне на път“ — казваше той. И ето ние с тебе сме вече на път, нали? А тук ще спрем да сварим кафе. Ти запали огъня, Били, а пък аз ще донеса вода и ще извадя всичко да е готово.

— Слушай — каза Били, докато чакаха да заври водата, — знаеш ли какво ми напомня това?

Саксън знаеше много добре, но поклати отрицателно глава. Искаше да чуе какво ще каже той.

— Нашата разходка до Морага Вали с Принс и Кинг в неделята, след като се запознахме. Тогава ти извади и нареди закуските.

— Само че обедът този ден беше много по-богат — добавя тя с щастлива усмивка.

— Чудя се само защо не пихме кафе тогава — продължи Били.

— Може би щеше да изглежда много по домашному — засмя се тя. — Мери би го сметнала за неприлично…

— Или грубо — добави Били. — Тази дума винаги й беше на устата.

— А виж какво стана с нея в края на краищата.

— Винаги е така — мрачно промърмори Били. — Забелязал съм, че тези, дето най-много се превземат и се правят на светици, най-често затъват в калта. Приличат ми на ония коне, дето се дърпат от нещата, от които най-малко ги е страх.

Саксън замълча, потисната от смътна тъга, навеяна от спомена за вдовицата на Бърт.

— Знам и нещо друго, което се случи този ден — припомняше й Били. — Бас държа, че не можеш да се сетиш.

— Какво ли е? — промълви Саксън, но очите й издаваха, че се е досетила.

Били също й отговори с поглед, в изблик на нежност посегна, взе ръката й и я притисна гальовно о бузата си.

— Каква е мъничка, боже мой… — говореше той на ръката, която държеше в плен. След това погледна Саксън и думите му я стоплиха.

— Нашата любов пак почва от самото начало, нали?

Двамата ядоха с охота, а Били изпи три големи чаши кафе.

— Знаеш ли, този чист въздух отваря апетита — промърмори той, като захапа петия си сандвич с месо. — Бих могъл да изям цял вол, а след това да го залея с кафе.

Мислите на Саксън пак се връщаха към разговора с монтьора и тя повтори на ум най-важното от това, което бе чула.

— Боже мой! — провикна се тя. — Колко неща вече научихме!

— Във всеки случай едно нещо научихме — каза Били. — Това не е място за нас. Тук земята струва по хиляда долара акърът, а ние имаме всичко на всичко двайсет долара в джоба си.

— О, ние съвсем няма да останем тук — побърза да каже тя. — Но важното е, че португалците са повдигнали цената на тукашната земя. И виж само как са се наредили — пращат децата си на училище и… имат деца; ти сам каза, че са шишкави като буренца.

— Свалям им шапка — отговори Били. — Но все пак бих предпочел да имам четирийсет акра по сто долара, отколкото четири по хиляда. Знаеш, ще ме е страх да се обърна на тия четири акра — ще ме е страх да не взема да падна от тях.

Тя бе напълно съгласна с него. В дъното на душата си тя се чувстваше много по-привлечена от четирийсетте акра, отколкото от четирите. Вярно, тя принадлежеше към друго поколение, но изпитваше по свой начин същия копнеж към простор, както вуйчо си Уил.

— Не, няма да останем тука — увери тя Били. — Ние ще се стремим не към четирийсет, а към сто и шейсет акра свободна държавна земя.

— Струва ми се, че държавата ни я дължи за всичко, което нашите майки и бащи са направили. И не е ли така, Саксън, когато една жена е прекосила прериите, както ги е прекосила твоята майка, и когато мъж и жена са били убити от индианците, както са били убити моите баба и дядо, държавата все им дължи нещо.

— Да, ние ще си поискаме този дълг.

— Ще го поискаме, бъди спокойна! Някъде в планините, покрити със секвоя, на юг от Монтерей.