Джек Лондон
Лунната долина (18)

Глава III

Непрекъснатата мисъл как да запази любовта на Били — чувството им един към друг да остане все така свежо, никога да не слязат от висините, до които бяха стигнали — тласкаше Саксън към мисис Хигинс. Тя знаеше, тя не можеше да не знае… Та нали тя бе споменала, че знае много повече, отколкото другите жени.

Изминаха няколко седмици, през които Саксън често посещаваше старата жена, но мисис Хигинс говореше за какви ли не други неща, учеше Саксън как да плете някои обикновени дантели, даваше й наставления как да пере и как да прави покупките си… Най-после един следобед Саксън завари мисис Хигинс по-словоохотлива, отколкото обикновено, ясно произнасяните думи се гонеха като вълни и бързо се сипеха от устата й. Очите й горяха, горяха и бузите й. Думите й също горяха като пламък. В стаята миришеше на алкохол и Саксън разбра, че старата жена бе пила. Нервна и изплашена, но същевременно като омаяна, Саксън поръбваше ленена кърпичка за Били и слушаше буйния поток от думи на Мерцедес.

— Слушайте, мила, аз ще ви кажа какво представляват мъжете. Не бъдете глупава като другите, които ме смятат за луда и за магьосница с лоши очи. Ха-ха-ха! Като си помисля само за тая глупава Маги Доунъхю, която закрива с шал лицето на бебето си, когато се разминаваме на улицата! Да, магьосница бях, действително, но моите магии хващаха само мъжете. О, аз съм мъдра, много мъдра, мила моя! Ще ви разправя за похватите на жените към мъжете и на мъжете към жените, ще ти кажа кои са най-хубавите и кои са най-лошите. Ще ви разкажа и за звяра, който се крие във всеки мъж, както и за странностите на мъжете; точно те разбиват сърцата на глупавите жени, които нищо не разбират. А всички жени са глупави. Но аз не съм глупава. О-ла-ла, слушайте!

Аз съм стара жена и тъй като съм жена, няма да ви кажа на колко съм години. И все още имам власт над мъжете. Дори когато стана на сто години, беззъба и носът ми опре о брадата, пак ще имам власт над мъжете. Не над младите, разбира се. Те бяха мои, когато бях млада. Но над старите мъже — както подобава на моите години. И добре, че притежавам тази власт. Аз нямам нито пари, нито един близък роднина в целия свят. Имам само мъдрост и спомени — спомени, които вече са пепел, но царствена, безценна пепел. Старите жени като мене гладуват и мръзнат или пък приемат просяшка милостиня в някой приют за бедни. Но не и аз. Аз си имам мъж. Вярно, той е само Бари Хигинс — старият Бари, — тромав като вол, но истински мъж, мила моя, и странен, както са странни всички мъже. Вярно, той има само една ръка. — Тя вдигна рамене. — В замяна на това пък не може да ме бие, а старите кости стават крехки, когато месото около тях поизтънее и поизсъхне.

Но като си помисля за моите буйни млади любовници, принцове — безумни от безумието на младостта! О, как съм живяла. Стига ми. За нищо не съжалявам. А старият Бари ми осигурява залък хляб и топло кътче край огъня. И защо? Защото познавам добре мъжете и винаги ще съумея с хитрост да ги задържа. Да познаваш мъжете, е и горчиво, и сладко — по-скоро сладко, отколкото горчиво; ах, мъжете, мъжете и пак мъжете! Не тъпаците, разбира се, нито пък тлъстите буржоазни свини — бизнесмените, но мъжете с темперамент, с жар, с огън! Може и да са безумци, но царствено племе от безумци, което не се подчинява на никакви закони.

Слушайте, млада женичке, и се учете. Разнообразието — в него е магията. То е златното ключе. То е играчката, която забавлява. Не намери ли разнообразие у жена си, мъжът става турчин; намери ли го — той стана неин верен роб. Една жена трябва да бъде много жени същевременно. И ако искате вашият мъж да ви обича, за него вие трябва да въплъщавате всички жени. Бъдете винаги нова, като цвете, което всяка сутрин блести с пресни капки роса и никога не разцъфва напълно, затова и никога не увяхва. Трябва да бъдете градина с винаги нови, винаги свежи, винаги различни цветя. И в тази градина мъжът никога не бива да откъсва последния цвят.

Слушайте, млада женичке. В градината на любовта има змия. Тя се нарича баналност. Смажете главата й, иначе ще разруши градината ви. Запомнете името й: баналност. Не бъдете никога прекалено откровена. Мъжете само изглеждат груби. Жените всъщност са много по-груби от мъжете… Не, не, няма смисъл да спорите, млада женичке. Вие сте още дете. Жените са много по-малко деликатни, отколкото мъжете. Не знам ли аз? Те са готови да разкажат на другите жени и най-интимните тайни за любовта на мъжете си. Мъжете никога не разправят подобни неща за жените си. Как ще обясните това? Има само един отговор: във всичко, което се отнася до любовта, жените са по-малко деликатни, отколкото мъжете. Това е тяхната грешка. Тя е бащата и майката на баналността, а баналността е отвратителен плужек, който осквернява и разрушава любовта.

Бъдете деликатна, малка съпруго. Никога не оставяйте незабулена — имайте винаги не едно, а много була; забулвайте се в хиляди була и нека те бъдат от най-скъпа материи и да блестят като безценни камъни. Не оставяйте никога да бъде смъкнато последното було. Бъдете всеки ден забулена с нови була — все нови и нови и така, безкрай. И все пак не бива да изглеждате премного забулена. Всяко було трябва да изглежда единствено между вас и жадния ви любовник, който иска да ви има цялата. И нека всеки път мисли, че е взел всичко, че е отхвърлил последното покривало, което ви забулва. Той трябва да си мисли така. Но не бива да е така. Тогава той няма да ви се насити, защото на другия ден ще намери друго, последно було, което не е забелязал.

Запомнете — всяко було трябва да изглежда последно и единствено. Всеки път трябва да изглежда, че сте отдала всичко в неговите ръце. Но всякога трябва да запазвате много повече, което да отдадете на другия ден и през следващите дни. И при това разнообразие и изненади вашият мъж вечно ще се стреми към вас — новото той що търси у вас, а не у другите жени. Вие сте покорили вашия мъж с вашата красота и свежест, които са били нови за него, вие сте били за него неразбулена тайна. Когато мъжът е откъснал и вдъхнал целия аромат на едно цвете, той търси други цветя. Това е странното у мъжете. Вие трябва да останете почти откъснат цвят и все пак не напълно откъснат, неизчерпаем източник на сладост, която той е опитвал и все пак винаги да му се струва, че я вкусва за първи път.

Глупавите жени — а те всички са глупави — считат първото си завоевание над мъжа за окончателна победа. След това се успокояват, отпущат се, надебеляват, стават безжизнени и нещастни. Уви, те са толкова глупави! Но вие, мило дете, след първата си победа трябва да направите любовните си отношения непрекъсната верига от победи. Всеки ден трябва отново да завладявате мъжа си. А когато спечелите последната победа и когато не намирате какво повече да покорявате, тогава свършва любовта. И това е краят. Мъжът ви започва да броди из чужди градини. Запомнете — любовта трябва да бъде ненаситна. Тя трябва да чувства глад, остър като нож глад, който никога не е напълно задоволен. Трябва добре да храните вашия възлюбен, о, да, много добре, много, много добре; давайте му, давайте му и все пак го отпращайте гладен, за да дойде пак и да иска още.

Мисис Хигинс стана внезапно, прекоси стаята и излезе. Саксън забеляза колко лекота и гъвкавост имаше в нейното сухо, повехнало тяло. Когато мисис Хигинс се върна, младата жена се увери, че тази лекота и гъвкавост не бяха плод на въображение.

— Аз едва ви показах първата буква от азбуката на любовта — каза Мерцедес, като седна отново.

Тя държеше в ръцете си мъничък, чудесно полиран тъмнокафяв инструмент, който приличаше на китара, само че бе с четири струни. Мерцедес захвана ритмично да подръпва струните с пръстите си и с тих неприятен глас запя странна песен на някакъв чужд, непознат език, в който имаше толкова топли, галещи звуци, сякаш бе целият от гласни, възбуждащи страст. Меко ридаеха и гласът, и струните, после се извисиха в чувствен порив — ту замираха до шепот и ласки, разменяни в сладостен полумрак, ту отново се издигаха до любовен вик, див и властен, в който се вплитаха и вопли, и безумие, и съблазън, и обещания. Песента минаваше през цялото същество на Саксън, накрая и тя като малкия инструмент започна да трепти от страстната мелодия. Струваше й се, че сънува и беше като зашеметена, когато Мерцедес Хигинс спря.

— Ако мъжът ви охладнее към вас, ако вие станете за него вече прочетена книга, изпейте му тогава тази песен, така както аз я пях, и ръцете му веднага отново ще се протегнат към вас, в очите му отново ще загори огънят на предишното безумие. Ясно ли ви е, мила моя? Разбирате ли?

Саксън само кимна — устните й бяха толкова сухи, че не можа да проговори.

— Златният кос, царят на горите — припяваше Мерцедес над инструмента, — укулеле, така го наричат в Хавай, което значи, мила моя, „скачаща бълха“. Кожата им е като злато на хавайците… племе от любовници; в топлите свежи тропически нощи, наситени с дъха на мусона.

Тя отново дръпна струните и запя на друг език — на френски, предположи Саксън. Беше весела, дяволита песничка, бърза и закачлива. Големите очи на Мерцедес от време на време се разширяваха още повече и светваха с див блясък, а след това се свиваха и гледаха примамливо и лукаво. Когато свърши, тя се обърка към Саксън да чуе нейното мнение.

— Първата песен повече ми хареса — каза Саксън.

Мерцедес сви рамене.

— Всяка от тях си има своя красота, малка женичке. Още много неща има да научите. Понякога мъжете се завладяват с вино, а понякога се завладяват с песни, които ги опиват като вино. Странни са мъжете! О-ла-ла! Има толкова начини, толкова много! Ето, един от тях е вашето хубаво бельо, хубавите дрехи. Те са магическа мрежа. Никой рибар не е ловил със своите мрежи така успешно риба в морето, както ние улавяме мъжете с нашите труфила. Вие сте на прав път. Виждала съм мъже да губят ума си заради някое елече, не по-хубаво, не по-изящно от тези, които вие простирате на въжето.

Нарекох прането на фино бельо изкуство, да, но то не е изкуство само за себе си. Най-висшето изкуство на света — това е изкуството да се покоряват мъжете. Любовта е живецът на всички изкуства — тя осмисля тяхното съществуване. Чуйте. През всички времена, през всички векове е имало жени — велики, мъдри жени. За тях не е било необходимо да бъдат красиви. Тяхната мъдрост е била по-могъща от всяка женска красота. Принцове и монарси са се прекланяли пред тях. Цели народи са воювали и цели империи са загивали заради тях. Създавани са били религии в тяхно име. Афродита, Астарта владетелка на нощта… Чуйте, мило дете, какво ще ви кажа за великите жени, които са властвали над милиони мъже.

И смаяна, Саксън слушаше — всички тези невероятни истории й се струваха съвсем объркани, но като че ли странните безсмислени думи бяха пълни със смътно тайнствено значение. Тя чувстваше, че надниква над бездни, загадъчни и страшни, в които си криеха ужаси и беззакония. Речта на жената се лееше като лава, изгаряше, дамгосваше. По бузите, челото и врата на Саксън пълзеше руменина, която непрекъснато се увеличаваше. Тя трепереше от страх, понякога й прилошаваше, струваше й се, че ще изгуби съзнание — такава бясна вихрушка бушуваше в мозъка й; но тя не можеше да се откъсне и продължаваше да седи, забравила ръкоделието на скута си; вперила поглед пред себе си, тя сякаш виждаше кошмарните картини, надминаващи всяко въображение. Най-после, когато й се струваше, че повече не може да издържи и овлажни сухите си устни, готова да извика „Стига!“, Мерцедес млъкна.

— Тук свършва първият урок — каза тя съвсем спокойно, а после се засмя пронизително, смразяващо. — Какво ви е? Ужасих ли ви?

— Стана ми страшно — промълви Саксън с треперещ прегракнал глас и нервно изхлипа. — Вие ме плашите. Аз съм толкова глупава… и толкова малко зная, не съм и сънувала… такива неща.

Мерцедес кимна съчувствено глава.

— Да, действително има от какво да се уплаши човек — каза тя. — Страшно е, но и величествено, и великолепно.