Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (61)

Бавно се захващаме да си приготвим вечеря, тя и аз, един до друг. Зеленчукова супа (праз, моркови и картофи), печено пиле с лимон и мащерка (от градината), ориз басмата, ябълков пай. Бутилка изстудено шабли. Къщата е уютна и топла, неизбежно е да си помисля колко ми харесват спокойствието и тишината, размерите на къщата, нейната пасторална простота. Никога не съм предполагал, че градски тип като мен ще немее от възторг насред такава примитивна обстановка. Дали бих живял тук с Анжел? В днешно време при наличието на компютри, мобилни телефони и високоскоростни влакове на практика е напълно осъществимо. Замислям се за бъдещото натоварване в работата. Рабани е на път да ми договори съблазнителна сделка във връзка с Купола на мисълта. Скоро отново ще работя за него и Парембер, ще поема един много амбициозен и вълнуващ европейски проект, който ще донесе купища пари. И ми се струва, че почти всичко мога да върша и тук. Въпрос на организация и умно планиране.

Но дали Анжел ще пожелае присъствието ми? Аз не съм от онези, които се омъжват. Не съм жена за семейство. Не съм ревнива. Не се опитвай да ме разкисваш, Антоан. Може би нейната вълнуваща магия произтича от факта, че аз никога няма да я притежавам изцяло. Можем да се любим до забрава, което очевидно й е приятно, и без съмнение тя е дълбоко трогната от историята на майка ми, но не ми се вярва някога да пожелае да живее с мен. Тя е като котката от една приказка на Киплинг. Котката, която си ходеше, където си ще.

След вечеря внезапно се сещам за диска, на който е прехвърлена малката филмова ролка. Как можах да го забравя? Той е в дневната при снимките и писмата. Втурвам се да го взема и го подавам на Анжел.

— Какво е това? — пита тя.

Обяснявам й, че съм го получил от Дона Роджърс от Ню Йорк, съдружничката на Джун Ашби. Анжел го пъха в устройството на лаптопа си.

— Трябва да го изгледаш сам, струва ми се — промърморва тя, погалва ме по косата и преди да реша дали се нуждая от нейното присъствие, или не, тя намята върху раменете си рокерското яке и изчезва в тъмната градина, а след нея влетява полъх студен въздух.

Сядам пред компютъра и чакам напрегнато. Първият образ, който затрептява на монитора, е лицето на майка ми, огряно от слънце, в близък план. Затворила е очи, като че ли спи, но на устните й играе усмивка. Съвсем бавно тя отваря очи, засенчва ги с ръка и със смесица от болка и радост аз невярващо се вглеждам в тях. Колко приказно зелени са, по-наситени от тези на Мелани, колко мекота и нежност има в тези ведри, искрящи, пълни с обич очи.

Никога преди не съм виждал филм с майка ми. Тя се появява на компютъра на Анжел, като по чудо съживена, и аз почти спирам да дишам, задушавам се от възторга и емоциите. Сълзи потичат по бузите ми, но бързо ги избърсвам. Удивен съм от чудесното качество на филма. Очаквах размазани образи с бледи цветове. Сега тя върви по пясъка и аз с бумтящо сърце разпознавам Дамския плаж, кея, фара и дървените кабинки, нейния мъхест оранжев бански костюм. Изпитвам неописуемо усещане. Някак знам, че съм съвсем наблизо, строя пясъчен замък и се провиквам към нея, но Джун, която без съмнение държи камерата, не проявява интерес към пясъчния замък на едно малко момче. Филмът се прехвърля към спасителните стълбове и дългата лента на прохода Гоа и виждам майка ми отдалеч, мъничък силует, който върви по ръба на прохода при отлив в един сив буреносен ден, облечена с червен пуловер и шорти, с развята от вятъра черна коса. Отначало изглежда много-много далеч, пъхнала ръце в джобовете, но тя се приближава все повече с незабравимата грациозна походка на танцьорка, с пръстите навън, изпъната като струна, с изправена шия. Толкова гъвкава, толкова пластична. Върви точно там, където минахме с Анжел днес следобед в посока към острова, към кръста. Лицето й все още е размазано. После се прояснява и аз виждам, че тя се усмихва. Затичва се право към камерата, смее се, отмахва кичур коса от очите си. Усмивката й е изпълнена с любов. После тя слага едната си малка, почерняла от слънцето загоряла ръка на гърдите си, точно върху сърцето, целува я и поставя длан върху камерата. Розовата плът на дланта е последният образ от филма. Последният, който виждам.

Пак пускам диска, зашеметен от образите на майка ми — жива, движеща се, крачеща, дишаща, усмихваща се. Не знам колко пъти го пускам отново и отново. Докато го научавам наизуст, докато се замайвам от усещането, че съм бил там. Докато не мога да гледам повече, защото агонията е непоносима. Докато очите ми са толкова пълни със сълзи, че вече не виждам монитора. Докато болката по моята мъртва майка така ме поглъща, че ми се приисква да легна на неравния каменен под и да се разридая. Майка ми никога няма да опознае моите деца. Никога няма да ме познава такъв, какъвто съм сега. Как съм пораснал. Нейният син. Един мъж, който се справя с живота както може, мъж, който прави всичко по силите си, каквото и да означава това. Нещо в мен се освобождава, скъсва се, прощава. Усещам го. Усещам агонията да си отива. На нейно място остава тъпа болка и знам, че тя завинаги ще си бъде там. От нея няма да мога да се освободя.

Изваждам диска от лаптопа и го пъхам обратно в пликчето. Вратата към градината е открехната, промъквам се навън. Въздухът е свеж и хладен. Блещукат звезди. В далечината някакво куче надава вой. Анжел седи на каменна пейка и гледа звездите.

— Искаш ли да говориш? — пита тя.

— Не — отвръщам аз.

— Добре ли си?

— Да.

Тя се накланя към мен. Обвивам раменете й с ръка и двамата споделяме тихия студ на нощта, редкия кучешки лай, звездния блясък, който ни огрява. Мисля си за розовата длан на майка ми, която покрива камерата. Мисля си за харлито, как се носи по прохода като хидроплан. Мисля си за мекия гръб на Анжел, опрян на гърдите ми, за нейните уверени ръце в ръкавици върху ръчките. И се чувствам защитен, както следобеда, знаейки, че тази жена, с която мога да прекарам дните си на тази земя (а може би не), жената, която утре може да ми каже да си стягам багажа или да ме приеме завинаги, тази невероятна жена, чиято работа е смъртта, ми е дала целувката на живота.