Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (37)

Марго има нужда да остане със Сузан и Патрик. Сигурно така ще се чувства по-близо до Полин. На излизане от болницата проверявам телефона си. Сестра ми е оставила съобщение на гласовата поща. „Обади ми се, спешно.“ Гласът й звучи необичайно тих, но аз съм толкова разстроен от видяното преди малко, че изобщо не го споменавам, когато й се обаждам. И после й разказвам накратко за смъртта на Полин, за Марго, за целия ужас. Отсъствието на Астрид. Цикълът на Марго. Тялото на Полин. Патрик и Сузан. Ръцете на майката, които обличат детето…

— Антоан — настоятелно ме прекъсва Мелани. — Чуй ме.

— Какво има? — питам припряно.

— Трябва да поговорим. Искам да дойдеш веднага.

— Не мога. Тъкмо се връщам в офиса.

— Трябва да дойдеш.

— Защо? Какво се е случило?

Кратка пауза.

— Спомних си. Знам защо направих катастрофата.

Някакво абсурдно предчувствие сграбчва сърцето ми. Цели три месеца очаквам този момент. Ето че той най-сетне настъпва, а аз не знам дали съм в състояние да го понеса. Не знам ще имам ли нужните сили. Смъртта на Полин ме е изцедила.

— Добре — изговарям едва-едва. — Идвам веднага.

Бавно напредвам в посока към Бастилията, макар че разстоянието от болницата до дома на Мел не е голямо. Колите пълзят, аз стискам волана и се опитвам да запазя някакво спокойствие. Минава цяла вечност, докато открия място за паркиране на оживената улица „Рокет“. Мелани ме посреща, гушнала котката.

— Толкова ми е мъчно за Полин — казва тя и ме целува. — Марго сигурно ужасно страда… Съзнавам колко е неуместно в този момент… Въпросът е… Споменът изплува. Тази сутрин. Трябваше да ти кажа.

Котката скача, за да се отърка в краката ми.

— Не знам как да ти го кажа — притеснява се сестра ми. — За теб ще бъде голям шок.

— Слушам те.

Сядаме един срещу друг. Изящните й пръсти си играят с гривните на китката й. Металното почукване опъва нервите ми.

— Онази последна нощ в хотела се събудих по никое време. Мъчеше ме жажда, не можех да заспя отново. Опитах се да почета, изпих чаша вода, нищо не помагаше. Затова реших да се разтъпча и слязох долу. В целия хотел цареше тишина. Всички спяха. Обиколих рецепцията, трапезарията, накрая се качих обратно. И тогава се случи.

Пауза.

— Какво, кажи ми!

— Помниш ли стая номер девет?

— Да — отвръщам, — стаята на Кларис.

— Минах покрай нея, като се качвах. И картината внезапно изплува. Толкова ярка, че се заковах на място, седнах на стълбите.

— Какво видя? — питам шепнешком.

— Последното ни лято… през седемдесет и трета. Колко изплашена съм била. Заради бурята. На рождения ми ден, помниш ли?

Кимвам.

— През нощта ме беше страх да заспя. Слязох надолу и се промъкнах до стаята на мама.

Тя отново спира. Котката мърка в краката ми.

— Вратата не беше заключена, отворих съвсем леко. Завесите бяха дръпнати, вътре беше почти светло заради луната. И тогава видях, че не е сама в леглото.

— Баща ни? — питам невярващо.

Тя клати глава.

— Не. Приближих се. Не можех да проумея. Бях само на шест, нали разбираш. Видях черната коса на Кларис. Ръцете й обгръщаха друго тяло. Не беше баща ни.

— А кой? — шепна пресипнало.

Майка ни с любовник… С друг мъж. А баба и дядо и ние, нейните деца, сме само през няколко стаи. Нашата майка. С мъхест оранжев бански костюм. Играе си с нас на плажа. А нощем приема чужд мъж.

— Не знам името…

— Не можеш ли да го опишеш? — настоявам аз. — Беше ли го виждала преди? В нашия хотел ли беше отседнал? Опита ли се да си спомниш?

Мелани хапе долната си устна и извръща очи. После проговаря едва-едва:

— Беше жена, Антоан.

— Какво искаш да кажеш?

— В обятията на майка ни имаше жена.

— Жена? — повтарям потресен.

Котката скача на коленете й и Мелани буйно я прегръща.

— Да, Антоан, жена беше.

— Сигурна ли си?

— Да. Приближих се достатъчно. Те спяха. Завивките бяха отметнати, и двете бяха голи. Сториха ми се много красиви, много женствени. Другата жена беше слаба, загоряла, с дълга коса. Не можах да различа цвета. На лунната светлина изглеждаше сребристо рус. Доста време стоях и ги гледах.

— И смяташ, че са били любовници?

Тя тъжно се усмихва.

— Е, на шест няма как да съм знаела, естествено. Само че ясно си спомням ръката на жената, похлупила едната гърда на Кларис. И този жест беше определено сексуален, собственически.

Изправям се и прекосявам стаята, заставам до прозореца, поглеждам към шумната улица. Минута-две не съм в състояние да говоря.

— Шокиран ли си? — пита тя.

— В известен смисъл.

Гривните отново подрънкват.

— Опитах се да ти кажа. Бях отгатнала, че нещо не е наред. И в един момент просто не можех повече да мълча, затова по пътя към Париж…

— Разказвала ли си на някой друг? — прекъсвам я аз. — На другия ден или по-късно?

— Опитах се да кажа на теб, още на другата сутрин, докато играехме на плажа със Соланж. Само че ти не пожела да ме чуеш. Изгони ме. На никого друг не казах и споменът постепенно избледня. Бях го забравила напълно. До онази нощ в хотела, трийсет и четири години по-късно.

— Впоследствие виждала ли си тази жена? Имаш ли представа коя е?

— Не, не помня да съм я виждала отново. Нямам представа коя е.

Връщам се и отново сядам срещу нея.

— Смяташ, че майка ни е била лесбийка? — питам съвсем тихо.

— И аз си задавам същия въпрос — отвръща тя.

— Как мислиш, дали е била само тази случайна авантюра, или е имало и други… много други жени?

— Непрекъснато се питам. Все едни и същи въпроси без отговор.

— Баща ни дали е знаел? Ами баба и дядо?

Мелани се изправя, отива в кухнята и слага чайника на котлона, пуска пликчета чай в две чаши. Като в мъгла проследявам движенията й, сякаш съм си блъснал главата и не мога да се съвзема от удара.

— Помниш ли разправията между Кларис и Бланш? Разказа ми, когато бяхме край басейна.

— Смяташ, че това е било причината?

— Може би — колебае се Мелани. — Не ми се вярва баба и дядо с тяхното буржоазно разбиране за почтеност да са били много толерантни към хомосексуалността. Да не говорим, че е било през седемдесет и трета.

Тя ми подава чашата и сяда.

— Ами баща ни? — не спирам да питам аз. — Той какво знае?

— Нищо чудно всички в семейство Рей да са знаели. Може би е имало скандал. Само че не са говорили за него. Никой никога не е отварял дума.

— И после Кларис умря…

— Да — кимва тя. — После майка ни умря. И никой никога повече не го е споменавал.

Мълчим, гледаме се един друг и пием чай.

— Знаеш ли какво най-силно ме тревожи? — пита накрая Мелани. — То е и причината да блъсна колата. Дори само като говоря за това, ме заболява ето тук. — Тя слага длан на ключицата си.

— Какво те тревожи?

— Първо ти ми кажи какво те тревожи.

Поемам си дълбоко въздух.

— Имам усещането, че изобщо не знам коя е била майка ми.

— Да! — възкликва тя и най-после се усмихва, макар и не по обичайния за нея начин. — Точно това е.

— И нямам идея как да науча.

— Аз имам — изненадва ме тя.

— Как?

— Първият въпрос е искаш ли да знаеш, Антоан? Действително ли искаш да откриеш истината?

— Разбира се! Защо питаш?

Тя отново се усмихва накриво.

— Защото понякога е по-лесно да не знаеш. От истината понякога много боли.

Припомням си деня, когато открих записа в камерата на Астрид, на който тя и Серж правят секс. Какъв шок изживях. Каква разтърсваща болка.

— Разбирам какво имаш предвид — изричам бавно. — Тази болка ми е позната.

— Готов ли си отново да я понесеш, Антоан?

— Не знам — отговарям искрено.

— За себе си съм сигурна — решително казва тя. — И ще изровя истината. Не мога да се преструвам, че нищо не се е случило. Не искам да си затварям очите. Искам да знам каква е била майка ни в действителност.

Жените са толкова по-силни от мъжете, мисля си аз, като я слушам. И в същото време — поне при нея — то не опира до физика. Тя дори изглежда още по-крехка в тесните джинси и бежовия пуловер, но от нея се излъчва заряд, решителност. Мелани не се страхува, за разлика от мен. Тя хваща ръката ми с едва ли не майчински жест, сякаш знае точно какво се върти в главата ми.

— Не се оставяй това да те сломи, Тонио. Върви си у дома и се грижи за дъщеря си. Тя има нужда от теб. Когато си готов, ще можем пак да поговорим. Няма за къде да бързаме.

Кимвам и се изправям, още съм замаян. На гърлото ми е заседнала буца. Самата мисъл да се върна в офиса, при Флоранс и купищата работа, ми се вижда непоносима. Целувам сестра си, тръгвам към вратата и тъкмо преди да изляза, се обръщам.

— Каза, че знаеш къде да търсиш истината.

— Да.

— Къде?

— При Бланш.

Нашата баба значи. Всъщност Мелани има право. Бланш сигурно знае отговорите. Или поне някои от тях. Но дали ще ги изкопчим от нея, е съвсем друг въпрос.