Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Secret Kert, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Татяна дьо Роне. Тайната на семейство Рей

Английска. Първо издание

Редактор: Димитрина Кондева

Техн. Редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

Худ. оформление: Десислав Аспарухов

Обсидиан, София, 2011

ISBN: 978-954-769-282-4

История

  1. — Добавяне

Отново се изтягам в леглото, вдъхвам нейното ухание по кожата ми, когато чувам приглушения рев на харлито, който раздира тишината в неделната вечер. Тя си отиде. Но беше тук през целия ден. Знам, че ще се върне, и самата мисъл ми носи утеха. Анжел сякаш ме зарежда с жизненост както течността, която влива на своите пациенти, възстановява естествения цвят на кожата им. Нямам предвид само секса, колкото и съществена част да е той от нашата вълнуваща авантюра. Възхитителен е нейният трезв прагматичен подход към кошмарните трудности в моя живот. В леглото обсъдихме всеки един проблем.

Марго. Ходила ли е при психолог, който да й помогне да превъзмогне скръбта? Някой, с когото да поговори как да се помири с мисълта, че е видяла с очите си как издъхва най-добрата й приятелка? Абсолютно задължително е да се погрижа за това, записал съм си. Анжел ми обясни, че тийнейджърите приемат смъртта по различен начин, едни от тях се чувстват изгубени, шокирани, покрусени, докато други, както се случило със самата нея преди толкова години, порастват сякаш за броени дни, но придобиват определена твърдост на характера, която никога не ги напуска.

Арно. Фактът, че съм го ударил, може би ме е накарал да се почувствам добре, но това няма да помогне на общуването помежду ни. Ще дойде време, каза тя, когато ще се наложи сериозно да си поговоря с него. Да, той има нужда да му се поставят граници, да, правилно е решението да наложа авторитета си, но трябва да удържа тази нова за него непреклонност. Бях се засмял на тези нейни думи и плъзнах ръка по меките извивки на голите й бедра. Какво ли знаеше тя за тийнейджърите? Да не би да криеше някой и да е забравила да ми спомене? Тя ме изпепели с поглед на сумрачната светлина. Какво ли знам аз за живота й, като изключим работата? Много малко, признах аз. И тогава тя ми каза, че в Нант живее сестра й, малко по-голяма от нея, разведена. Надеж имала цели трима неуправляеми тийнейджъри — на осемнайсет, шестнайсет и четиринайсет. Баща им се оженил повторно и вече по никакъв начин не участвал във възпитанието им. Анжел била човекът за кризисни ситуации. Тя ги държала изкъсо, но в същото време се отнасяла с тях честно и справедливо. Веднъж в седмицата преспивала в къщата на сестра си. Не я затруднявало да пътува толкова често, защото болницата в Льо Лору-Ботро била само на двайсетина километра от Нант. Тя обичала децата, макар понякога атмосферата около тях да била истински ад. В този смисъл, да, знаела всичко за тийнейджърите, щом така поставям въпроса.

Кларис. Бях показал на Анжел снимките.

— Каква красива жена! — възкликна тя. — Копие на сестрата.

После й разказах защо Мелани бе загубила контрол над колата. Лицето й на мига доби съсредоточено изражение. Отгатнах, че се опитва да намери подходящите думи. Тя знаеше как да приема смъртта, умееше да се оправя с тийнейджъри, но този проблем бе по-труден за преодоляване. Тя помълча минута-две. Опитах се да й опиша майка ми, нейната трогателна непосредственост, нейното провинциално възпитание, за което нищо не знаехме, контраста между заможното семейство Рей и оскъдицата в нейното детство, но усетих, че започвам да се колебая, безсилен бях да извикам образа й, да обясня на Анжел каква е била майка ми в действителност. Точно това беше същината на тази трудна загадка. Неспособността да сглобим един достоверен образ на майка ни. Усещане, което се бе подсилило след разказа на Мелани.

— Какво смяташ да предприемеш? — попита Анжел.

— Когато бъда готов… а това скоро ще стане… След погребението, като мине Коледа, ще отида при баба ми с Мелани.

— Защо?

— Почти сигурен съм, че тя знае нещо за майка ми и тази жена.

— Не можеш ли да говориш с баща си?

Толкова ясен, съвсем точно формулиран въпрос.

— С баща ми? — сепнах се аз.

— Защо не? Да не би да смяташ, че той е бил в неведение? В края на краищата бил е неин съпруг.

Баща ми. Белезите на старостта по лицето му, смаляващата се фигура. Неговата суровост. Неговият авторитет. Мраморната статуя на Командора.

— Аз не разговарям с баща ми.

— Е, и аз не съм говорила с моя — бавно произнася Анжел. — Защото не е между живите.

Неволно се усмихвам.

— Искаш да кажеш, че сте се скарали и вече не си говорите? — попита тя.

— Не — отвръщам аз с пълното съзнание колко странно ще й прозвучи. — Между мен и баща ми никога не е имало словесно общуване. Никога не сме провели и един истински разговор.

— Но защо? — недоумява тя.

— Защото така. Баща ми не е от хората, с които може да се разговаря. Той никога не дава израз на обич или привързаност. Държи да се знае, че той командва парада.

— И ти му позволяваш?

— Да — признах аз. — Сам допуснах да се стигне дотам, защото това беше по-лесният начин. И той не ме закачаше. Понякога изпадам във възторг от избухванията на сина ми, защото аз никога не посмях да се конфронтирам с моя баща. В нашето семейство никой с никого не разговаря. Така сме приучени.

Тя ме целуна по шията.

— Не допускай това да се случи с твоите деца, приятелю.

Интересно бе да я наблюдавам с Мелани, Люка, Арно и Марго, когато най-сетне се събрахме. Те можеха да реагират враждебно, да покажат, че присъствието й е нежелано, особено в този тежък момент, когато толкова различни, разтърсващи събития бяха нагнетили отношенията помежду ни с болка, страхове и гняв. Противно на всякакви мои опасения, странното й чувство за хумор, нейната прямота и сърдечност очевидно им допаднаха. Когато поздрави Мелани с нейното: „Аз съм прочутата Мортиша, много ми е приятно да се запознаем“, за един миг настъпи неловкост, но в следващия Мелани прихна и като че ли искрено се зарадва, че я вижда. На чаша кафе Марго се осмели да я разпита за работата й. Аз се измъкнах дискретно от кухнята. Единствен Люка не бе очарован от Анжел. Открих го да се цупи в стаята си. Нямаше нужда да го питам какво не е наред, усетих го интуитивно. Той се чувстваше длъжен да прояви лоялност към майка си и присъствието на друга жена в нашия дом, от която бях видимо запленен, му се струваше обидно. Сърце не ми даде да го предизвикам на разговор. Твърде много ми се бе насъбрало. Но щях да намеря начин да поговоря с него. Не, аз нямаше да бъда копие на собствения ми баща и да прекъсна всички линии на общуване.

Когато се върнах в кухнята, Марго тихо плачеше, а Анжел държеше ръката й. Спрях се на вратата, несигурен как да постъпя. Спогледахме се с Анжел. Златистите й очи бяха тъжни и мъдри, почти като на зряла жена. Отдръпнах се. И отидох в дневната. Седнах при Мелани, която си четеше нещо.

— Радвам се, че тя е тук — каза сестра ми след малко.

Аз също се радвах. Макар да знаех, че по-късно тя ще си тръгне. Предстоеше й дълго пътуване в студената вечер чак до Ванде. А аз щях да броя дните до следващата ни среща.