Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (33)

Една вечер през октомври се натъквам на съкровище в мазето у дома. Слязох да търся бутилка хубаво вино, което да предложа на Елен, Еманюел и Дидие, нещо, което да запомнят. Вместо да се върна с бутилка „Кроазе Баж“, аз връхлитам победоносно със стар фотоалбум. Бях напълно забравил, че е при мен. Беше останал под купища ученически тетрадки, карти, намачкани калъфки за възглавници и вмирисани на мухъл плажни кърпи на дъното на един кашон, който не бях отварял след развода. Как така се бе озовал тук и защо нямах никакъв спомен? Вътре откривам стари черно-бели фотографии с мен и Мелани. Моето първо причастие. Аз съм на седем години. В дълга бяла роба. С напълно сериозно изражение. Имам нов часовник, който гордо показвам. Мелани е на четири, с пухкави бузи и бухнала рокля с къдрички. Събирането по случая е на авеню „Анри Мартен“. Шампанско, портокалов сок и сладкиши от близката чайна. Баба и дядо с техните високомерни, но благи лица. Соланж. Баща ми. Майка ми. Не мога повече, трябва да седна. Ето я. Тъмна коса. Чудна усмивка. Ръката й е върху рамото ми. Толкова е млада. Оставали са й само три години живот. Трудно е да го повярвам, като гледам снимката. От нея струи младост.

Бавно отгръщам дебелите страници, внимавам да не падне пепел от цигарата ми. Миришат на мухъл от престоя в мазето. Ноармутие. Последното лято, 1973 г. Майка ми трябва да е сложила тези снимки в албума, досещам се аз. Това е нейният почерк, закръглен по детски. Мога да си я представя: как сяда на бюрото в апартамента на авеню „Клебер“, привежда се над страниците, съсредоточава се. Лепило и ножици. Специалната писалка, която не запъва в дебелата черна хартия. Мелани, стъпила на прохода Гоа при отлив, с кофичка и лопатка. Соланж държи цигара и позира на кея. Майка ми ли е правила тези снимки? Дали е имала фотоапарат? Не мога да си спомня. Мелани на кея при плажа. Аз пред казиното. Баща ми се пече на слънце. Всички заедно на терасата в хотела. Кой е щракнал тази? — чудя се аз. Бернадет? Някоя друга сервитьорка? Съвършеното семейство Рей в пълния им блясък.

Затварям албума. В същия момент отвътре изпада бяло картонче. Навеждам се да го вдигна. Стара бордна карта. Разглеждам я объркано. Полет до Биариц през пролетта на 1989 г. Носи моминското име на Астрид. Ясно. На този полет се запознахме. Тя отиваше на сватбата на приятелка, а аз — да ремонтирам офисите по един нов проект на архитекта, за когото работех. Спомням си как тайничко се вълнувах, че се е случило до мен да седне толкова красива жена.

Тя имаше свежия вид на спортуваща скандинавка, с което ме привлече още в първия миг. Не приличаше на издокарана префърцунена парижанка. По време на полета дълго си блъсках главата как да я заговоря, но тя бе пъхнала в ушите си слушалчиците на уокмен, а иначе изглеждаше погълната от последния брой на списание „Ел“. Приземяването здравата ни раздруса. Както се оказа, бяхме пристигнали в Страната на баските насред страховита буря. Пилотът на два пъти се опита да направи контакт с пистата и при всеки отказ двигателите надаваха пронизителен вой. Сякаш от всички посоки бучаха ветрове, небето притъмня до мастилено, макар че бе едва два следобед. С Астрид си разменихме плахи усмивки. Самолетът се клатеше неудържимо и преобръщаше стомасите ни.

Брадатият мъж през пътеката беше буквално позеленял. С дискретен жест той посегна към хартиения плик, пъхнат в джоба на седалката отпред, сръчно го отвори и последва чудовищен спазъм, прераснал в безкраен мазен излив. Миризмата на вкиснат чесън и повръщано лъхна към нас. Астрид ме изгледа безпомощно. Не беше трудно да позная колко я е страх. За разлика от мен. Не ме плашеше вероятността да се разбием, а по-скоро да не изплюя моите спагети болонезе върху коленете на това красиво момиче. Отвсякъде се чуваше ревът на давещи се пътници. Самолетът се завъртя като пумпал, а аз се борех с всички сили да не поглеждам към брадатия съсед през пътеката, успял да напълни втори плик. Внезапно треперещата й ръка пропълзя в моята.

Ето така се запознах с жена ми. А фактът, че бе пазила малкото картонче през цялото това време, стопли сърцето ми. Промеждутъкът от петнайсет години между смъртта на майка ми и появата на Астрид ми се губи като спускане по тъмен тунел. Не обичам да се връщам към онези години. Тогава се чувствах като състезателен кон с прилепнали наочници, скован от непреодолима самота, която неумолимо ме разяждаше. Когато напуснах авеню „Клебер“ и отидох да живея на Левия бряг с двама състуденти, тягостната монотонност на моето съществуване се поразчупи. Имах една-две кратки връзки, пътувах в чужбина, открих Азия и Америка. Но когато Астрид влезе в моя живот, внезапно се появи светлина. И щастие. И смях. И чиста радост.

Когато бракът ми се разпадна, когато най-сетне ми просветна, че Астрид вече обича друг, Серж, светът под краката ми се продъни. Отново се озовах в дългия тъмен тунел. Фрагменти от живота ми с Астрид ме връхлитаха изневиделица денем и нощем. С безмилостното наближаване на развода — който аз не вярвах, че ще се случи, а тя бе твърдо решена да постигне — като побъркан се вкопчвах във всеки спомен, за да не пропадна. Един от тях ме преследваше непрестанно. Нашето първо пътуване като двойка. Сан Франциско. И двамата бяхме на двайсет и шест, до раждането на Арно имаше цяла година. Бяхме млади и безгрижни, както се казва. Безумно влюбени. Безброй са спомените от това пътуване, които мога да размахам като фокусник — как шофирам с кабриолет по Голдън Гейт, полузаслепен от косата на Астрид, която се вее пред лицето ми, малкият хотел в Пасифик Хайтс, където правихме любов като луди, бясното блъскане с електромобилчета.

Споменът от Алкатраз ме спохожда най-често. Бяхме наели лодка, за да отидем до острова и да направим обиколка с гид. Градът на хълма блестеше като в приказките, деляха ни някакви си три километра студени опасни води. Толкова близо и същевременно толкова далече. Заради силното слънце, нахлуващо през прозорците, килиите в Блок Д били най-желаните. Затворниците ги предпочитали, обясни екскурзоводът. В тях било почти топло дори в най-студените зимни нощи. А понякога, например на Нова година, ако вятърът духал в правилната посока, затворниците чували шума от веселието в Яхтклуба на Сан Франциско отвъд залива.

Дълго време се чувствах като затворник в Алкатраз, който отчаяно предъвква трохите, препратени от вятъра в моя посока — смеха, музиката и песните, забавлението на една тълпа, която чувам, но никога няма да видя.