Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (1)

Отвеждат ме в тясно неприветливо помещение, подканят ме да седна и да чакам. Мога да избирам между шестте пластмасови стола покрай срещуположните стени, оставящи проход от протъркан линолеум. В единия ъгъл стърчи изкуствено цвете с прашасали зелени листа. Следвам указанията и сядам. Краката ми треперят. Дланите ми са лепкави, гърлото — пресъхнало. Главата ми пулсира. Хрумва ми, че трябва да се обадя на баща ни, преди да е станало късно. Ръката ми обаче не посяга към телефона в джоба на джинсите. И да се обадя, какво ще му кажа? И как по-точно?

Ослепителни неонови тръби насичат тавана, пръскайки дразнещо ярка светлина. Жълтеникавите стени са прорязани от пукнатини. Седя като вцепенен. Безпомощен. Изгубен. Копнея за една цигара. Но дали няма да повърна, да изхвърля горчивото кафе и пресъхналия кроасан, които погълнах преди два часа?

В ушите ми все още звучи скърцането на гумите, усещам внезапното поднасяне на колата, когато рязко изви надясно и се понесе към мантинелата. Също и нейният писък. Все още го чувам.

Колко ли хора са висели тук? — питам се. Колко ли други са седели като на тръни в очакване на новини за своите близки? Не спирам да си представям на какво ли са били свидетели тия отровно жълти стени. Какво са видели. Какви спомени са попили. Сълзи, писъци или щастливо облекчение. Надежда, болка или радост.

Тихо цъкане отброява минутите. Зяпам зацапания кръгъл циферблат на часовника над вратата. Безсилен съм, мога само да чакам.

Изминава около половин час и сестрата се появява.

С дълго конско лице и кльощави бели ръце.

— Мосю Рей?

— Да — отвръщам със свито гърло.

— Налага се да попълните тези формуляри. С нейните данни.

Подава ми няколко листа и химикалка.

— Тя добре ли е? — изговарям мъчително. Гласът ми е изтънял и напрегнат.

Жената насреща ми примигва с воднисти, лишени от мигли очи.

— Лекарката ще ви каже. Имайте търпение.

Тя се обръща и тръгва нанякъде. Проследявам как тъжното й плоско дупе се отдалечава.

С треперещи пръсти разтварям като ветрило листовете върху коленете си.

Име, дата и място на раждане, семейно положение, адрес, номер на социалната осигуровка. Ръката ми не спира да трепери, когато изписвам: „Мелани Рей, родена на 15 август 1967 г. в Булон-Биланкур, неомъжена, ул. «Рокет» 49, Париж 75011“.

Не знам кой е номерът на социалната осигуровка на сестра ми. Нито този на здравната. Сигурно мога да ги открия някъде в чантата й. Къде е чантата й? Не помня никаква чанта. Само отпуснатото й тяло, което се килна напред, когато я измъкнаха от колата. Безжизнените й ръце провиснаха от носилката. А аз съм напълно невредим, без нито една драскотина дори, макар да седях до нея. Потрепервам. Продължавам да си мисля, че ще се събудя.

Сестрата се връща с чаша вода. Изпивам я на един дъх. Остава ми металният вкус на застояло. Благодаря й и се извинявам, че не разполагам с номера на социалната осигуровка на Мелани. Тя кимва, събира листовете и отново ме оставя.

Минутите пълзят бавно. Наоколо е тихо. Намирам се в малка болница. В малък град, предполагам. В покрайнините на Нант. Не съм сигурен къде точно. Усещам, че воня. В помещението няма климатик. Долавям миризмата на пот, която се стича под мишниците ми. Киселата миризма на плът, която издава отчаяние и паника. Главата ми все така пулсира. Опитвам се да овладея дишането си. Успявам, но само за минута-две. И после противното чувство на пълна безпомощност отново ме завладява, поглъща ме.

Париж е на повече от три часа път. Отново се питам дали да не се обадя на баща ни. Внушавам си, че трябва да изчакам. Не смея дори да гадая какво ще ми каже лекарката. Поглеждам надолу към часовника на ръката си. Десет и половина. Къде ли е баща ни сега? На официална вечеря? Или гледа кабелна телевизия в кабинета си, а в съседната стая Режин говори по телефона или лакира ноктите си?

Решавам да изчакам още малко. Изкушавам се да набера номера на Астрид, бившата ми жена. И досега нейното име е първото, което изниква в главата ми в мигове на стрес или отчаяние. Но само като си помисля за нея и Серж в Малакоф, в някогашната наша къща, в нашето легло — и как винаги той вдига телефона, дори мобилния й, за бога, с бодрото: „О, здравей, Антоан. Как я караш?“, — картината ми идва твърде много. Затова се въздържам, не се обаждам на Астрид, въпреки че много ми се иска.

Седя в малкото задушно помещение и отново се опитвам да си внуша спокойствие. Да потисна паниката, която се надига в гърдите ми. Насочвам мисълта си към моите деца. Арно е типичният тийнейджър, с всичките му изблици и противоречия. Четиринайсетгодишната Марго е обвито в загадъчност същество. Люка е само на единайсет, съвсем малък в сравнение с другите двама с техните бушуващи хормони. Дори не мога да си представя как бих им казал: „Леля ви е мъртва. Мелани си отиде. Вече нямам сестра.“ Думите не носят никакъв смисъл. Пропъждам ги от съзнанието си.

Отминава един тягостен час. Опрял съм чело на дланите си и се опитвам да оправя бъркотията в главата си. Насочвам мисълта си към наближаващи срокове. Утре е понеделник, след дългия уикенд има да се свършат сума неотложни неща — да се занимая с противния Рабани и неговата скапана детска градина, с която изобщо не биваше да се захващам; също и с Флоранс, бездарната ми секретарка, която предстои да уволня. Нима съм в състояние да мисля за подобни неща? — питам се, отвратен от себе си. Как мога да мисля за работа точно в този момент, когато Мелани виси на ръба между живота и смъртта? Със свито сърце се питам: защо Мелани? Защо точно тя? Защо не бях аз? Цялото пътуване беше моя идея. Моят подарък за рождения й ден. Нейният четирийсети рожден ден, който я бе извадил от релси.

Най-сетне се появява жена, която прилича на моя връстница. В зелен операционен екип и със смешна шапчица на главата. Проницателни лешникови очи, къса кестенява коса със сребърни нишки. Тя се усмихва. Сърцето ми се качва в гърлото. Рязко се изправям.

— На косъм беше, мосю Рей — казва тя.

Забелязвам ситни кафяви пръски по едноцветното хирургическо облекло. Страх ме е да попитам дали не са от кръвта на Мелани.

— Сестра ви ще се оправи.

За мой ужас лицето ми се сгърчва, бликват сълзи.

Носът ми потича. Безкрайно ми е неловко, че плача пред жената, но не мога да се спра.

— Няма страшно — успокоява ме лекарката и здраво стиска рамото ми.

Има малки четвъртити ръце с почти равни пръсти. Побутва ме обратно на стола, сяда до мен. Ридая като малко дете, с неудържими хлипове, които ме разтърсват.

— Тя е била на волана, така ли?

Кимвам, опитвам се да обърша носа си с опакото на ръката.

— Не е пила алкохол. Проверихме. Можете ли да ми опишете какво се случи?

Успявам да повторя казаното пред полицията и преди това в линейката. Как сестра ми поиска тя да кара през останалия път до вкъщи. И че винаги е шофирала внимателно. Че никога не съм се притеснявал тя да ме вози.

— Да не би да й е причерняло? — пита лекарката. Прочитам името й на табелката: „Доктор Бенедикт Бесон“.

— Не — отвръщам аз.

И ето че ми просветва. Онова, което не казах в линейката, защото едва сега си го припомням.

Поглеждам дребното загоряло лице пред мен. Собственото ми лице все още потръпва от спазмите на плача. Дъхът ми спира.

— Сестра ми тъкмо говореше нещо… Обърна се към мен. И тогава се случи. Колата излезе от пътя. Стана внезапно.

Лекарката настоява да продължа.

— За какво ви говореше?

Очите на Мелани. Пръстите й, стиснали здраво кормилото. Антоан, трябва да ти кажа нещо. Цял ден го премълчавам. Снощи в хотела си спомних нещо… Погледът й е измъчен, тревожен. И после колата напуска платното.

Тя заспа още щом се измъкнаха от натовареното движение в предградията на Париж. Антоан неволно се усмихна, когато главата й клюмна и се опря в страничното стъкло. Долната й челюст увисна и му се стори, че чува леко похъркване. Като че ли се беше подразнила, когато отиде да я вземе рано сутринта. Тя открай време мразеше изненадите. Което му беше известно, нали така? Тогава защо, по дяволите, връхлиташе изневиделица с това предложение за пътуване? Не, сериозно! Нима не й бе достатъчно гадно, че навършва четирийсет? Да не говорим, че продължаваше да се гърчи в агонията на провалената си връзка! Никога не бе имала съпруг, нямаше и деца, а непрестанно се намираше някой да заговори за биологичния часовник!

— Само да посмее някой още веднъж да го спомене, ще му избия зъбите — бе просъскала тя.

И все пак той се беше досетил, че идеята да остане сама през целия дълъг уикенд й се вижда непоносима. Нямаше да издържи в горещия празен апартамент над шумната улица „Рокет“, докато приятелите й се изнизват от града, оставяйки шеговити съобщения на гласовата й поща: „Ей, Мел, удари четирийсет!“ Четирийсет. Той я погледна крадешком. Някак не можеше да повярва, че неговата малка сестричка навършва четирийсет. Това означаваше, че той самият е на четирийсет и три. Което също звучеше невероятно.

И все пак бръчките около очите в огледалото за обратно виждане говореха, че навлиза в средната възраст. Гъстата посребрена коса обрамчваше дълго изпито лице. Той забеляза, че косата на Мелани е боядисана в кестеняво. Но в корените определено бе посивяла. Имаше нещо трогателно в тази проява на суетност. Откъде ми хрумна? — запита се той. Толкова жени боядисваха косите си. Може би му се виждаше неестествено, защото тя беше малката му сестричка. Той просто не можеше да си представи тя да остарее. Лицето й бе все така прекрасно. Може би дори още по-прекрасно, отколкото през десетилетията след двайсет и трийсет, защото костната й структура бе самото изящество. Той никога не се уморяваше да съзерцава Мелани. Всичко у нея бе дребно, женствено, деликатно. Зелените очи, хубавият нос, ослепителната усмивка, разкриваща удивително бели зъби, тънките китки и глезени — всяка нейна черта му напомняше за Кларис. Самата тя не обичаше да й натрапват тази прилика. Още от малка. Но в неговите очи тя бе копие на майка им.

Пежото набра скорост и Антоан предположи, че ще стигнат за по-малко от четири часа. Ранното тръгване им бе спестило големите задръствания. Той упорито бе отклонявал въпросите на Мелани, не бе изпуснал и дума за крайната цел на пътуването.

— Вземи си дрехи за два дни — само това й бе казал. — Ще отпразнуваме рождения ти ден със стил.

Последното препятствие, преди Антоан да осъществи своя план, бе един проблем, за чието решаване се нуждаеше от сговорчивостта на бившата си съпруга. Малка пречка, която изискваше дипломатичност. Според установения график този дълъг уикенд бе „негов“, тоест трябваше да очаква децата да пристигнат от дома на родителите на Астрид в Дордон. По телефона той възприе решителен тон. Напомни, че става дума за рождения ден на Мел, юбилеен при това, който той държи да превърне в специален празник; не се поколеба да изтъкне, че тя още страда заради Оливие и изобщо преживява тежък период.

— По дяволите, Антоан — бе изругала Астрид. — Последните две седмици децата бяха при мен. Ние със Серж действително се нуждаем от малко време само за нас.

Серж. Самото име го караше да потръпва. Да не говорим за външността му — едър и мускулест, той приличаше на онези мъжаги, които признават само живота на открито. Беше на трийсет и няколко и се занимаваше с фотография. Храните бяха неговото амплоа. Натюрморти за луксозни готварски книги. Мотаеше се дълги часове, докато накара пастата да заблести, телешкото да изглежда апетитно, а плодовете — изкусителни. Серж. Всеки път, когато Антоан отиваше да вземе децата и нямаше как да не се ръкува с него, сякаш някой тикаше в очите му противния спомен от записаното с дигиталната камера на Астрид, което бе открил върху картата памет в онази съдбовна събота, докато тя беше на пазар. Отначало го бяха стреснали енергичните космати бедра. А после с ужас бе установил, че към бедрата върви и пенис, който потъва в тяло, което силно напомня това на Астрид. Ето как бе научил. Посрещна жена си на вратата, не я остави дори да пусне пълните торби и настоя за обяснение; тя избухна в сълзи, призна, че обича Серж, че връзката им е започнала още от онова пътуване с децата до Турция, и накрая стана ясно колко й е олекнало, че той вече знае.

Антоан се изкушаваше да запали цигара, за да пропъди неприятните спомени. Димът обаче щеше да събуди сестра му, да предизвика някой заядлив коментар срещу „този гнусен навик“. Ето защо той се съсредоточи върху пътя.

Астрид все още се чувстваше виновна заради Серж — той го усещаше, — а и заради начина, по който той, Антоан, бе научил за авантюрата им. Също и заради развода. Заради онова, което последва. А и тя много обичаше Мелани. Двете отдавна бяха приятелки, на всичко отгоре работеха в една и съща сфера — книгоиздаването. Сърце не й даде да откаже на молбата му.

— Добре тогава — бе въздъхнала тя. — Децата може и после да дойдат при теб. Постарай се Мел да получи най-страхотния празник.

Когато Антоан спря да зареди на една бензиностанция, Мелани най-сетне се размърда и след дискретна прозявка спусна стъклото на прозореца.

— Ей, Тонио — сънено проточи тя, — къде се намираме, за бога?

— Наистина ли нямаш представа?

— Никаква — сви рамене тя.

— Спа непробудно цели два часа.

— Все пак се появи на вратата ми в тъмни зори, умнико.

След бързо кафе (за нея) и бърза цигара (за него) те отново се качиха в колата. Сръднята й бе попреминала, отбеляза Антоан.

— Много мило, че си се сетил — каза тя.

— Благодаря.

— Добър брат си ти.

— Знам.

— Не си длъжен да ми държиш ръката. Сигурно си имал други планове.

— Никакви други планове.

— Уговорка с някое гадже?

Той въздъхна.

— Нямам гадже.

Мисълта за последните краткотрайни връзки едва не го накара да спре колата, да излезе на шосето и да се наплаче. След развода бе опитвал с разни жени, но преживя само дълга поредица от разочарования. Жени, които бе открил по интернет в онези скандални сайтове за запознанства. Негови връстници, омъжени, разведени, а и по-млади. Той с жар се бе хвърлил във вихър от срещи на сляпо, решен да постигне вълнуващо опиянение. За жалост обаче още първите сексуални контакти, сведени до непривични акробатични изпълнения, след които се прибираше изтощен и с натежало сърце в новия празен апартамент с новото празно легло, го принудиха да се изправи срещу истината. Достатъчно дълго се бе заблуждавал. Той обичаше Астрид. Най-сетне намери сили да си го признае. Все още бе влюбен в бившата си съпруга. Обичаше я така отчаяно, сякаш нямаше сила, която да я изтръгне от сърцето му.

— Да се откажеш от куп интересни приятни занимания, за да прекараш целия дълъг уикенд с една стара мома — не млъкваше Мел.

— Не ставай глупава. Точно така си представях уикенда. Да бъда с теб.

— Гледай ти! — ахна тя, успяла да прочете една крайпътна табела. — Пътуваме на запад!

— Умно момиче!

— Какво има на запад? — попита тя, без да обръща внимание на ироничния му тон.

— Помисли.

— Ами… Нормандия? Бретан? Ванде?

— Топло.

Тя замълча, заслушана в диска на „Бийтълс“.

По едно време неочаквано изписка:

— Сетих се! Водиш ме на острова, на Ноармутие!

— Бинго! — засмя се той.

Лицето й обаче доби сериозно изражение. Тя втренчи поглед в ръцете си, отпуснати в скута, и стисна устни.

— Какво има? — разтревожи се той. Беше очаквал смях, радостни възгласи, но не и тази застинала физиономия.

— Не съм се връщала там.

— Е, и? Аз също.

— Минали са… — Тя започна да отброява на тънките си пръсти. — Беше през седемдесет и трета, нали? Минали са трийсет и четири години. Сигурно всичко съм забравила! Тогава съм била на шест.

Антоан намали скоростта.

— Няма значение. Идеята е да отпразнуваме рождения ти ден. Там отпразнувахме шестия ти, помниш ли?

— Не — колебливо отвърна тя. — Нищичко не помня от Ноармутие.

Трябва да бе усетила, че се държи като глезено дете, защото протегна ръка и стисна рамото на брат си.

— Не ми обръщай внимание, Тонио. Щастлива съм. Наистина. А и времето е прекрасно. Хубаво е да сме само двамата и да забравим всичко друго!

Под „всичко друго“ тя навярно имаше предвид Оливие и опустошението, последвало раздялата им. Също и бясната конкуренция в работата й като редактор в едно от най-прочутите издателства във Франция.

— Направих резервация в хотел „Сен Пиер“. Поне него помниш, нали?

— Да! — възкликна тя. — Да, наистина! Чудният стар хотел в гората! Също дядо и баба… Господи, колко отдавна е било…

Гласовете на „Бийтълс“ продължаваха да звучат. Мелани затананика заедно с тях. Антоан най-сетне си отдъхна. Беше се зарадвала на изненадата му. И беше щастлива, че отиват точно там. Само едно нещо не бе предвидил, когато му хрумна идеята.

Хиляда деветстотин седемдесет и трета в Ноармутие бе последното им лято с Кларис.