Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (20)

Мелани е отворила очи. Баща ни сграбчва ръката й като удавник, сякаш я докосва за последен път. Накланя се към нея, половината му тяло поляга върху леглото. Начинът, по който стиска ръката й, дълбоко ме трогва. Той проумява, че без малко не е изгубил дъщеря си. Неговата мъничка Мелабел. Отдавнашният й прякор. Той избърсва очи с копринената кърпичка, която винаги носи в джоба си. Като че ли не може уста да отвори. Просто седи и диша шумно.

Мелани е смутена от тази емоционална реакция. Тя не иска да вижда разстроеното му мокро лице. Поглежда ме. Толкова години баща ни не е проявявал никакви други чувства, освен недоволство или гняв. Това е неочакван спомен за нежния грижовен баща, какъвто бе навремето, преди майка ни да умре.

Продължаваме да мълчим. Лекарката излиза и затваря вратата. Ръката на баща ми, стиснала пръстите на Мелани, извиква в съзнанието ми многобройните набези до спешното отделение с моите деца. Когато Люка падна от колелото и си разцепи веждата. Когато Марго се търкулна по стълбите и си счупи крака. Когато Арно вдигна нечувано висока температура. Втурването. Паниката. Астрид вкопчена в мен. Бялото й като тебешир лице. Сплетените пръсти.

Поглеждам баща ми и долавям, че въпреки мълчанието поне веднъж чувството е споделено, макар той да не го осъзнава. Заедно пропадаме в бездънната пропаст на страха, която зейва едва когато станеш родител и детето ти изпадне в беда.

Мислено се връщам към реалността и причината да сме тук. Какво се бе опитала да ми каже Мелани в мига преди катастрофата? Че си е спомнила нещо през последната нощ в хотел „Сен Пиер“. Нещо, което бе премълчавала през целия ден. Какво ли си бе спомнила? Възстановявам престоя ни на острова. Опитвам се да подредя множеството изплували образи и впечатления. Кое е парченцето в нейната мозайка? Защо бе предпочела да го скрие? Това ли е обяснението за странната й отнесеност още на закуска? Докато седяхме край прохода Гоа и наблюдавахме прилива, аз бях попитал какво я тревожи, но тя ми бе отвърнала повече от уклончиво. Не била спала добре, само това чух. През цялата мързелива сутрин остана затворена в себе си. Започна бавно да се отърсва от странното си настроение едва следобеда, когато се качихме в колата и тръгнахме към Париж, Енергична сестра отваря вратата и избутва пред себе си количка. Време било да се измери кръвното налягане на Мелани, да се проверят шевовете й. Тя моли мен и баща ми да излезем за малко отвън. Шевове? После си спомням. Операция на далака. Двамата заставаме пред стаята притеснени и напрегнати. Той като че ли е възвърнал самообладанието си, макар че носът му още е червен. Блъскам си мозъка да измисля какво да му кажа. Нищо не ми хрумва. Но не ми убягва иронията на ситуацията. След продължително отчуждение баща и син се събират край леглото на ранената дъщеря и пак не са способни да разговарят.

Слава богу, телефонът в джоба ми зажужава. С бързи стъпки излизам от сградата, за да вдигна. Обажда се Астрид. В гласа й има сълзи. Уверявам я, че Мелани ще се оправи. Все пак сме имали късмет. Тя пита дали да дойде, с децата. Прилив на чиста радост се надига в гърдите ми. Мога ли да тълкувам тези думи като знак, че сърцето й не е изстинало? Дали по някакъв начин продължава да ме обича? Преди да формулирам отговор, прозвучава дрезгавият глас на Арно. Той също е разстроен. Знам колко харесва сестра ми. Като беше малък, тя гордо го разхождаше из Люксембургската градина, преструвайки се, че е неин син. Той примираше от удоволствие. Както и тя. На него обяснявам, че се налага Мел да остане в болницата, казвам му и за гипса на гръдния й кош. Той настоява да дойде да я види. Всички щели да дойдат с Астрид. При мисълта, че отново ще видя семейството си, всички накуп, както в доброто старо време, направо ми иде да запея. И това няма да е размяна на децата пред вратата, придружена от процедени забележки като „Този път не забравяй да й дадеш сиропа за кашлица“ или „Гледай да подпишеш бележниците им, моля те“. Астрид отново взема слушалката да й обясня как да стигне до тук. Старая се гласът ми да звучи сдържано и разумно. После тя предава телефона на Марго. Тъничко шепнещо, нежно гласче: „Татко, кажи на Мел, че много я обичаме. Тръгваме веднага.“ Затваря и ме лишава от възможността да чуя неуправляемия номер три, Люка. Тръгваме веднага.

Паля цигара и с наслада пълня дробовете си с дим. Няма сила, която да ме накара да се върна и отново да се изправя срещу баща ми. Затова изпушвам още една цигара, с не по-малко удоволствие. Пътуват насам. Със или без Серж? — питам се.

Когато отново влизам в стаята на Мел, отстрани на стената се е подпряла Жозефин, нашата полусестра. Трябва да е дошла с колата на баща ми. Изненадвам се, че е тук. Тя не е особено близка с Мелани. Нито пък с мен. Не съм я виждал от месеци, най-вероятно от миналата Коледа на авеню „Клебер“. Слизаме в празното кафене на приземния етаж. Мелани очевидно има нужда от почивка, а баща ни се е затворил в колата си и говори по телефона.

Жозефин е слаба, както е модерно, облечена е в избелели джинси с ниска талия, кецове „Конвърс Стар“ и зелено потниче. Русата й коса е подстригана късо, по момчешки. Бледия жълтеникав тен и тънките устни е взела от майка си, а от баща ни е наследила кафявите очи.

Палим цигари. Това като че ли е единственото общо помежду ни. Пушенето.

— Тук не е ли забранено? — шепнешком пита тя, като накланя глава към мен.

— Няма кой да ни се скара — отвръщам с равен глас.

— Вие с Мел защо бяхте в Ноармутие? — задава тя следващия си въпрос и всмуква дълбоко.

Жозефин никога не увърта, не може да й се отрече. Винаги кара направо. Харесвам тази нейна черта.

— Заради рождения ден на Мел. Беше изненада.

Тя кимва и отпива от кафето си.

— Ходили сте там като малки, нали? С майка ви.

Начинът, по който изрича последните думи, ме кара да я погледна по-внимателно.

— Да — отвръщам. — С майка ми и баща ми и неговите родители.

— Вие двамата никога не говорите за майка си.

Жозефин е на двайсет и пет. Никак не е глупава.

Малко прекалено е суетна, макар че хипарският й стил много-много не ми допада. Фактът, че носим гените на един баща, никога не пробуди братски чувства у мен.

— Ние изобщо рядко разговаряме, ти и аз — продължава тя.

— Пречи ли ти?

Тя върти пръстените по ръцете си, оставила цигарата да виси по мъжки от устата й.

— Всъщност, да. Нищичко не знам за теб.

В кафето влизат няколко души и ни оглеждат осъдително заради цигарите. Почти едновременно гасим фасовете „Марлборо“.

— Не забравяй, че вече бях напуснал авеню „Клебер“, когато ти се роди.

— И така да е. Но все пак си мой полубрат. Ако искаш да знаеш, дойдох тук, защото не ми е безразлично какво става с Мел. Аз я харесвам. Теб също.

Това последното дотолкова противоречи на представата ми за нея, че направо зяпвам.

— Да не си изтървеш ченето, Антоан — изхилва се тя.

Успява да ме разсмее.

— Разкажи ми нещо за вашата майка. Никой никога не говори за нея.

— Какво искаш да знаеш?

Тя повдига едната си вежда.

— Каквото и да е.

— Почина през седемдесет и четвърта. От аневризма в мозъка. Беше на трийсет и шест. Отиде си внезапно. Един ден се прибрахме от училище и нея я нямаше, бяха я откарали в болница. Мъртва. — Поглеждам я. — Режин не ти ли е казала? Или татко?

— Не — отвръща тя. — Продължавай.

— Ами това е.

— Не, опиши ми я.

— По външност Мелани прилича на нея. Дребничка, със зелени очи. И винаги усмихната. С нея всички се чувствахме много щастливи.

Поне според мен баща ни спря да се смее след смъртта на Кларис, а след като се ожени за Режин, престана и да се усмихва. Не ми се иска да казвам това на Жозефин, затова млъквам. Само че тя сигурно знае не по-зле от мен, че всеки от родителите й има отделен живот. Баща ми се среща със своите приятели адвокати, оттеглили се от активна практика, с часове се затваря в кабинета си да чете и пише, непрестанно мърмори, а Режин стоически търпи оплакванията му, ходи да играе бридж в своя дамски клуб и се старае да поддържа илюзията, че на авеню „Клебер“ всичко е наред.

— А нейните близки? Виждате ли се изобщо?

— Родителите й са починали, когато тя е била малка. Съвсем обикновено, скромно провинциално семейство. Помня, че имаше една сестра, по-голяма от нея, с която почти не поддържаше връзка. А след смъртта й сестрата напълно изчезна от живота ни. Дори не знам къде живее.

— Как се е казвала?

— Кларис Елзиер.

— Къде е родена?

— В Севените.

— Ти добре ли си? — внезапно пита Жозефин. — Изглеждаш ужасно.

— Благодаря — отвръщам кисело аз. След кратка пауза продължавам: — Всъщност ти си права. Честно казано, чувствам се изцеден. На всичкото отгоре и той се появи.

— Разбирам. Вие двамата май не мелите много.

— Има нещо такова.

Което е истина, но не съвсем, защото се разбирахме добре, докато Кларис беше още жива. Той пръв започна да ме нарича Тонио. Помежду ни имаше нещо като негласно споразумение, което чудесно устройваше кроткото малко момче, каквото бях тогава. Не настояваше да играя футбол. През уикендите не ме насилваше да се потя в типично мъжки занимания, а ме водеше из квартала, много често в Лувъра, в Египетската зала, която ми беше любима. Понякога между саркофазите и мумиите долавях шепот: Това не е ли адвокатът Франсоа Рей? И се гордеех, че той не пуска ръката ми, направо ликувах, че съм негов син. Но това беше преди повече от трийсет години.

— Повече лае, отколкото хапе — отбелязва Жозефин.

— Лесно ти е да го кажеш, нали си любимката му, неговото златно момиче.

Чест й прави, че приема комплимента с доза финес.

— Невинаги е лесно да си златното момиче, ще знаеш.

После продължава с въпросите:

— Как е семейството ти?

— Пътуват насам. Ще ги видиш, ако останеш още малко.

— Чудесно — възкликва тя с прекомерен ентусиазъм. — А работата ти как върви?

Недоумявам защо си прави труда да разширява този въпросник на фалшива загриженост. Жозефин никога не ме е питала друго, освен имам ли цигари. Последното, за което ми се говори сега, е работата. Дори само мисълта за нея ме изпълва с досада. Защо да затъваме в баналности?

— Още си изкарвам хляба като архитект и все така не си харесвам работата.

Преди да попита защо, аз я засичам:

— Ами ти? Имаш ли гадже, работа? Докъде стигна? Още ли си с онзи собственик на нощен клуб? Май работеше за някакъв дизайнер в „Маре“?

Не споменавам авантюрата й с женения мъж отпреди година, нито дългия период на безделие, когато през повечето време гледаше дивидита в кабинета на баща ни или обикаляше магазините с лъскавото черно мини на майка си.

Най-неочаквано тя се усмихва. Получава се по-скоро гримаса. Приглажда косата си назад и се покашля.

— Всъщност, Антоан, имам огромна молба… — Прави пауза, пак се покашля. — Да ми заемеш малко пари.

Гледа ме с широко отворени, едновременно умоляващи и нагли кафяви очи.

— Колко? — питам аз.

— Да речем, хиляда евро.

— Да не си загазила нещо? — преминавам аз към тона, с който разговарям с Арно.

Тя клати глава.

— Не, разбира се, че не! Просто имам нужда от малко пари в брой. Както знаеш, предпочитам нищо да не искам от тях.

Приемам, че има предвид родителите си.

— Не нося толкова пари.

— Отсреща има банкомат — услужливо подмята тя.

И чака.

— Веднага ли ти трябват?

Тя кимва.

— Виж, Жозефин, нямам против да ти дам парите, но ще трябва да ми ги върнеш. След развода не съм се видял в лукс.

— Няма проблем, ще ги върна. Обещавам.

— Освен това не вярвам да може да се изтегли такава сума.

— Ами колкото можеш, за останалото ще ми напишеш чек.

Тя се изправя и тръгва навън, поклащайки победоносно кльощавите си бедра. Излизаме от болницата и пътьом палим по цигара. Не ме напуска чувството, че съм се оставил да ме преметнат. Толкова й беше изненадващата сестринска привързаност.