Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (31)

МОРГА — пише на вратата. Почуквам веднъж, втори път. Никакъв отговор. Оставам пред вратата на Анжел. Предполагам, че не е приключила. Минава време, после отивам в малката чакалня, предназначена за близките. В момента е празна и аз си отдъхвам, защото предпочитам да съм сам. Минутите текат. Поглеждам телефона си. Няма пропуснати обаждания. Гласовата поща мълчи. Няма и текстови съобщения.

Някакъв шум привлича вниманието ми. Пред мен стои човек, целият опакован: със защитни очила, маска, плътно прилепнала хартиена шапка, латексови ръкавици и свободен син гащеризон с пъхнати в гумените ботуши крачоли. Рязко се изправям. Една ръка сваля очилата и маската. Появяват се красивите черти на Анжел.

— Ама че ден — казва тя. — Извинявай, че те накарах да чакаш толкова дълго.

Изглежда уморена, лицето й е изопнато.

Вратата зад нея е останала полуотворена. Поглеждам натам. Малка стая в синьо. Съвсем празна. Линолеум на пода. Зад нея има друга врата, тя също е отворена. Бели стени, бели плочки на пода. Носилки на високи колички. Шишета с препарати и непознати за мен инструменти. Силна миризма изпълва въздуха. Тялото на Анжел също я излъчва. Полепнала е по облеклото. Така ли мирише смъртта? На формалдехид? За пръв път я вдъхвам, за пръв път я усещам върху нея.

— Страх ли те е? — нежно пита тя.

— Не — отвръщам.

— Искаш ли да влезеш?

— Да — изричам без колебание.

Тя сваля ръкавиците и топлата й ръка се докосва до моята.

— Заповядай в бърлогата на Мортиша — прошепва тя. Затваря тежката врата зад себе си. Озоваваме се в първото помещение. — Тук докарват телата, за да могат близките да ги видят за последен път.

Опитвам се да си представя какво се случва. На такова място ли са ни показали тялото на майка ни? По всяка вероятност. В мозъка ми се появява празнота, нищо не мога да си представя, нищо не мога да си спомня. Ако я бях видял мъртва преди толкова години, ако не бях затворил очи, в ума ми щеше да е запечатана някоя подобна стая. Анжел ме отвежда в следващото, по-голямо помещение. Миризмата тук е по-силна, почти задушлива. Като сяра. Върху една количка лежи тяло, покрито с бял болничен чаршаф. Навсякъде е чисто. Лъскави повърхности. Блестящи инструменти. Никакви петна. Струяща през капаците светлина. Чувам тихото бучене на климатик. Тук е по-студено, отколкото навсякъде другаде в болницата.

— Какво искаш да знаеш? — пита Анжел.

— Каквото можеш да ми кажеш.

Тя се усмихва.

— Нека ти представя пациента от този следобед.

Тя леко отмахва чаршафа. Усещам как се стягам, както преди толкова години, когато откриха тялото на майка ми, но това лице изглежда отпуснато, спокойно. Старец с гъста бяла брада. Със сив костюм, бяла риза, тъмносиня вратовръзка и кожени мокасини. Ръцете са кръстосани на гърдите.

— Приближи се — насърчава ме Анжел. — Няма да те ухапе.

Човекът изглежда като заспал, но когато пристъпвам, ме сепва пълната неподвижност на смъртта.

— Това е мосю Б. Получил е инфаркт. На осемдесет и пет е.

— Така ли добре изглеждаше, когато го докараха?

— Пижамата му беше изцапана, лицето сгърчено, лилаво на цвят.

Потръпвам.

— Първо изкъпвам пациентите. Без да бързам. От главата до петите. С ей този специален маркуч. — Тя посочва към мивката. — Използвам гъба и препарат. Междувременно свивам и разтягам ръцете и краката, за да забавя вкочаняването. Затварям очите със специални капачки, зашивам устата, макар че мразя тази дума, предпочитам израза „затварям устата“ и понякога използвам лепило, защото така изглежда по-естествено. Мразя свитите зашити устни. Ако има рани по лицето или тялото, обработвам местата с восък, но има и други методи. Понякога отнема доста време. После се заемам с балсамирането. Знаеш ли какво значи това?

— Не точно — признавам аз.

— Инжектирам балсамираща течност през каротидната артерия. Ето тук. — Тя посочва врата на мосю Б. — Вкарвам я бавно. И изпомпвам кръвта през югуларната вена. Знаеш ли за какво служи балсамиращата течност?

— Не.

— Възстановява естествения цвят. Забавя разлагането, поне за известно време. Например, когато налях тялото на мосю Б., лилавият цвят на лицето му се дръпна. След артериалното балсамиране използвам аспиратор, за да отстраня всички телесни течности. От стомаха, корема, сърцето, белите дробове, бъбреците. — Тя спира. — Добре ли си?

— Да — отвръщам, отново съвсем искрено.

За пръв път виждам мъртво тяло, майка ми зърнах само като очертание под чаршафа. Аз съм на четирийсет и три и никога не съм виждал смъртник. Изпитвам благодарност към мосю Б. За неговото прасковенорозово лице и покоя, който излъчва. Така ли е изглеждала майка ми? — питам се.

— После какво правиш?

— Запълвам всички отверстия с концентрирани субстанции, после зашивам разрезите и отворите. Това също отнема време. Няма да навлизам в подробности. Ще ти стане неприятно. После обличам моите пациенти.

Колко хубаво го казва, „моите пациенти“. Те са леденостудени, но за нея са пациенти. Забелязвам, че през цялото време, докато ми обяснява, голата й ръка е положена върху рамото на мосю Б.

— И накрая… Тъкмо започвах, когато почука. Накрая се полага гримът. За да изглежда лицето естествено. Понякога моля близките да ми донесат скорошна фотография на пациента, за да добия представа как е изглеждал приживе. Старая се да се получи прилика.

— Семейството на мосю Б. Идвало ли е?

Тя поглежда часовника си.

— Утре ще дойдат. Много съм доволна от резултата с мосю Б. Затова ти го показах. С другите пациенти… не се получи така добре.

— Защо? — питам аз.

Тя се отдалечава от количката и застава до прозореца. Помълчава известно време.

— Понякога смъртта е много грозна. Каквото и да направиш, колкото и усилия да положиш, не успяваш да придадеш на тялото покой, за да могат да го видят близките.

Потръпвам при мисълта какво минава пред очите й всеки един ден.

— Нима това не ти влияе?

Тя се обръща и ме поглежда.

— Напротив. — Въздъхва и отново покрива лицето на мосю Б. — Върша тази работа заради баща ми. Той се самоуби, когато бях на тринайсет. Аз го намерих. Прибрах се от училище и го заварих — проснат върху масата в кухнята. Парчета от мозъка му бяха полепнали по стените.

— Господи…

— Майка ми бе изпаднала в такова състояние, че аз трябваше да проведа всички разговори по телефона, да свърша всичко необходимо, да организирам погребението. По-голямата ми сестра се срина. В този ден аз пораснах. И се превърнах в кораво момиче. Служителят, който пое баща ми, свърши невероятна работа. Направи реконструкция на главата с восък. Майка ми и близките ни можеха да гледат тялото, без да припадат. Единствена аз бях видяла как изглежда баща ми в смъртта. Единствена аз можех да направя сравнението. Толкова силно впечатление ми направи вложеното умение, че пожелах един ден и аз да го постигна. Издържах изпита и станах балсамьор на двайсет и две.

— Трудно ли беше?

— Отначало, да. Само че никога не забравям колко е важно, когато загубиш някого, да можеш спокойно да погледнеш тялото на човека, когото си обичал.

— Много ли са жените с такава професия?

— Повече, отколкото предполагаш. Когато почине бебе или дете, родителите се надяват да го поеме жена. Предполагам, заради чувството, че една жена се отнася по-грижливо, проявява повече нежност, обръща по-голямо внимание на детайлите и достойнството.

Тя се обръща към мен, хваща ръката ми и леко се усмихва.

— Изчакай само да си взема един бърз душ и ще те измъкна от тук. Ще отидем у дома.

Преминаваме в офиса в съседство. В дъното се вижда баня с бели плочки.

— Ще бъда готова за нула време — казва тя. И излиза.

Погледът ми попада върху снимките по бюрото.

Черно-бели фотографии на четирийсетгодишен мъж. Приликата е толкова очевидна, това е баща й. Същите очи, същата брадичка. Сядам на нейния стол, пред купчините книжа, календара, компютъра, писмата. Пръснати пособия. Обичайната бъркотия в края на работния ден. До мобилния й телефон има малък календар бележник. Изкушавам се да посегна и да го взема. Да надникна вътре. Искам да знам всичко за удивителната Анжел Руватие. Мъжете, срещите, тайните й. В крайна сметка се удържам. Приятно ми е просто да си седя и да я чакам, дори да не съм за нея нещо повече от поредния приятел, когото върти на пръста си. Чувам шуртенето на душа. Струи вода по голата й кожа. Представям си моите ръце върху гладката кожа на това тяло. Представям си топлата й влажна уста. И какво ще се случи, когато отидем у тях. Представям си всичко с най-големи подробности. И получавам чудовищна ерекция. Редно ли е, чудя се аз, нали това е морга?!

За пръв път от много време имам чувството, че в живота ми най-сетне има светлина. Като първите боязливи свежи лъчи след дъжд. Като прохода Гоа, който проблясва с началото на отлива.

Искам да я задържа възможно най-дълго.