Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (27)

В петъчния следобед излизам от офиса и тръгвам към баща ми. Горещината отказва да отстъпи. Париж е нажежен до бяло. Тук-там се тълпят прежаднели туристи. Листата по дърветата висят унило, прахоляк и боклуци се събират на обли сиви камари. Решавам да измина пеша разстоянието от авеню „Дю Мейн“ до авеню „Клебер“, което не вярвам да отнеме повече от четирийсет и пет минути. Твърде топло е да въртя педалите на колелото, а определено имам нужда от някаква гимнастика.

Последните новини от болницата са добри. Обади се доктор Бесон, а после и Валери — Мелани постепенно укрепва. (Получих и няколко съобщения от Анжел Руватие, еротични послания, които допълнително повдигат настроението ми. Постарах се да останат записани в телефона ми.)

Отминавам Дома на инвалидите и завивам наляво, когато апаратът в джоба ми започва да вибрира. Поглеждам номера на светналия дисплей. Рабани. Натискам зелената слушалчица и на мига съжалявам, че съм вдигнал.

Той не си прави труда да поздрави. Както обикновено. Тоя тип е поне петнайсет години по-млад от мен, а не проявява и капка уважение.

— Току-що се връщам от детската градина — прегракнало крещи той. — Единственото, което мога да кажа, е, че съм възмутен от твоята липса на професионализъм. Наех те, защото се ползваш с добро име и си успял да впечатлиш някои хора, а ти какво…

Оставям го да дърдори. Нищо ново няма да чуя. При всеки наш разговор се повтаря едно и също. Неведнъж се опитвах да му припомня — с възможно най-спокоен тон, — че във Франция през август не бива да очакваш работниците да се разбързат, а още по-трудно е със спешните доставки.

— Мен ако питаш, кметът никак няма да е доволен, ако не спазим срока и детската градина не бъде готова за откриване в началото на септември, както е по план. Сещал ли си се да помислиш по въпроса? Наясно съм, че имаш семейни проблеми, но започвам да подозирам, че ти служат по-скоро за оправдание.

Не изключвам телефона, но го пускам в джобчето на ризата, ускорявам ход и почти тичешком наближавам Сена. Наистина се случи така, че поредица от злощастни спънки забавиха работата по детската градина: погрешен дървен материал, кофти бояджия (не от моя екип), който обърка всички цветове. Нямам общо с нито един от тези провали — за което Рабани не ще и да чуе. Наумил си е да си го изкара на мен. Още от самото начало храни антипатия към моята особа. И враждебността няма нищо общо нито с онова, което върша, нито с онова, което говоря. Тя направо струи от очите му. Колко ли още ще търпя подобно поведение? Работата е добре платена наистина, повече от обичайното. Знам, че трябва да я свърша докрай. Въпросът е как.

Отминавам моста „Алма“ и тълпите просълзени туристи, които се взират в тунела, където загина лейди Ди, и се спускам по авеню „Уилсън“. Колите тук са по-малко, защото е предимно жилищен район. Кварталът на моето детство. Ако парижанин чуе, че живееш в Шестнайсети арондисман, първата му асоциация са парите. Тук живеят богаташите, тук се перчат с охолството си. Има хора, чиито семейства са заможни от поколения назад, има и новобогаташи. Двете категории съжителстват с повече или по-малко изисканост. Аз лично не изпитвам носталгия по обкръжението. Радвам се, че живея на Левия бряг на Сена, сред шумната пъстрота на „Монпарнас“, нищо че апартаментът ми гледа към гробище. През лятото този квартал застрашително се обезлюдява. Всички заминават — в Нормандия, Бретан, на Ривиерата.

Насочвам се към авеню „Клебер“ по прекия път, по улица „Лоншан“, и детските спомени изплуват, а това никак не е приятно. Виждам тихото добродушно момче, каквото бях тогава, със сиви къси панталони и тъмносин пуловер. Откъде извира зловещата тъга по тези пусти улици с царствени сгради от времето на Осман? Защо въздухът отказва да изпълни дробовете ми?

На авеню „Клебер“ поглеждам часовника си и установявам, че съм подранил. Продължавам да крача по улица „Бел Фьой“. От години не съм идвал насам. В спомените ми мястото е многолюдно, оживено. Често съм бил тук като малък, това беше улицата е магазините. Тук се предлагаше съвсем прясна риба, най-сочното месо, парещи багети, току-що извадени от фурната. Майка ми идваше всяка сутрин с плетена кошница през ръката, а ние с Мелани я следвахме неотлъчно, вдъхвайки апетитния аромат на печени пилета и горещи кроасани. Днес улицата е безлюдна. На мястото на някогашния елегантен ресторант победоносно се е настанил „Макдоналдс“, магазин за замразени храни е заменил киното. Почти не са останали открити щандове, изникнали са бутици и магазини за обувки. От уханията няма и следа.

Стигам до края на улицата. Ако тръгна наляво, ще стигна до баба ми, на авеню „Анри Мартен“. Дали да не й отида на гости? Любезният Гаспар ще ми отвори, ще ахне от радост, че е дошъл „мосю Антоан“. Решавам да отложа това посещение за друг път и се връщам обратно, към апартамента на баща ми.

През седемдесетте години, след смъртта на майка ни, наблизо построиха галерията „Сен Дидие“, гигантски грозен триъгълник, който помете част от прекрасните къщи с градини и докара търговски центрове и супермаркети. Забелязвам, че годините не са се отнесли ласкаво с огромната сграда — стените са покрити с ръжда и грозни петна. Бързо отминавам. Някой е пуснал две съобщения на гласовата ми поща. Не ги прослушвам, защото сигурно са от Рабани.